Ю Несбьо
Пентаграма (14)

Четиринадесета глава
Понеделник. Барбара

В последно време Барбара Свенсен започна да мисли много за времето. Не че по природа беше склонна към философски размисли. Повечето й познати биха казали за нея по-скоро обратното. Просто преди не се беше замисляла, че всичко е до време, а нейното е почти минало. Тя, разбира се, отдавна осъзна, че от кариерата й на модел няма да излезе нищо. Наложи се да се задоволи със званието бивша манекенка. Звучеше добре, макар че всъщност думата идваше от холандски и означаваше „човече“. Научи го от Петер. Както и повечето неща, които според него тя трябваше да знае. Той й намери работа в бара на „Head On“^[1]. И хапчетата, които й даваха сили оттам директно да ходи в университета, където уж учеше за социолог. Но времето за Петер, за хапчета и социоложки блянове отмина и един ден тя се оказа без Петер и без изпити, само с дългове по студентския си заем и за хапчетата, и с работа в най-скучното открито заведение в Осло. Затова Барбара изостави всичко, с което се занимаваше, взе пари назаем от родителите си и замина за Лисабон, за да намери пътя си в живота и евентуално да научи малко португалски.

Лисабон беше фантастичен за известно време. Дните си отлитаха, но това не я тревожеше. Времето не беше нещо, което си отива, а което идва. Но кранчето за пари секна, така наречената вярност на Марко се стопи, а с това и купонът. Прибра се у дома, забогатяла откъм опит. Научи например че португалското екстази е по-евтино от норвежкото, но ти обърква живота по същия начин; португалският е страшно труден език, а времето — ограничен, невъзобновим ресурс.

После в хронологична последователност имаше връзка с Ролф, Рун и Рулан и те я издържаха. Звучи по-весело, отколкото беше в действителност. С изключение на Рулан. Той беше готин. Но времето отмина. С него и Рулан.

Едва когато тя се върна да живее в детската си стая у дома, светът спря да се върти и времето застина. Престана да излиза, успя да спре хапчетата и започна лекичко да се замисля дали да не подхване следването наново. През това време работеше за „Manpower“^[2]. За четири седмици я взеха пробно като рецепционистка в адвокатската кантора „Хале, Тюне и Ветерли“, която физически се намираше на площад „Карл Бернер“, а по статут можеше да се локализира в най-нисшата класа на градските адвокати по прибиране на дългове. После й предложиха постоянна работа.

Оттогава изминаха четири години.

Причината да приеме офертата беше преди всичко откритието й: в „Хале, Тюне и Ветерли“ времето течеше по-бавно отколкото на което и да е друго работно място. Мудността се усещаше още при влизането в червената зидана сграда, когато човек натиснеше петото копче в асансьора. Изминаваше цяла вечност, преди вратите пак да се приплъзнат и мудно да се издигнат към небето от още по-бавно изтичащо време. Защото на работното си място зад гишето Барбара имаше възможност да регистрира как се движи секундарната стрелка на часовника над входната врата. Как мудно и неохотно се изнизваха секунди, минути и часове. През някои дни тя се намираше на крачка да успее да спре времето: беше само въпрос на концентрация. Удивителното в случая беше колко по-бързо върви времето за хората около нея. Сякаш тя и те съществуваха в паралелни, различни времеви измерения. Телефонът пред нея звънеше непрестанно, а хората търчаха напред-назад като в ням филм, но това сякаш се случваше извън нея, а тя беше робот с механични чаркове, които се движат с тяхната бързина, докато всичко във вътрешния й свят се случва на забавен каданс.

Да вземем например последната седмица. Голяма компания за събиране на дългове внезапно обяви фалит и в същия миг всички се разтичаха да звънят като побеснели. Ветерли й обясни, че това бил звездният миг за лешоядите, настървени да захапят свободни пазарни ниши, и златна възможност за издигане в елитната дивизия. А днес попита Барбара дали би поостанала до по-късно, защото чак до шест имало срещи с клиенти на сполетяната от фалит компания, а пък нали искали да създадат впечатлението, че нещата в „Хале, Тюне и Ветерли“ са наред. Както обикновено, Ветерли зяпаше циците й, докато говореше с нея, и тя, както винаги, се усмихваше и изправяше гръб, както Петер я учеше да прави по време на работата в „Head On“. Превърна се в навик. Всеки се перчи с каквото има. Или поне Барбара Свенсен стигна до този извод. Ето например току-що пристигналия куриер на велосипед. Готова е да се обзаложи, че под каската му не се крие нищо особено, сигурно затова не сваля очилата за колоездене и маската на устата. В този вид той заяви, че знае за кой кабинет е пратката и бавно се отправи по коридора в прилепналите си шорти, та тя успя подробно да огледа атлетичния му задник. Или да вземем чистачката, която щеше да пристигне всеки момент. Сигурно е будистка или индуистка, или както там му викат, и Аллах й е повелил да крие тялото си под куп прилични на чаршафи дрехи. Но пък има много хубави, подредени зъби. И как постъпва тази жена? Ами, обикаля и се хили като крокодил, натъпкан с екстази. Всеки се фука ли, фука.

Барбара погледна секундарната стрелка на часовника, когато вратата се отвори.

Влезлият, сравнително дребен и пълничък, дишаше запъхтяно. Очилата му се бяха запотили, затова Барбара предположи, че се е качил по стълбите. Когато преди четири години започна работа тук, не различаваше костюм за две хиляди крони от универсален магазин от такъв на „Прада“, ала с времето се научи да преценява не само костюмите, но и вратовръзките, и — най-сигурното мерило какво ниво на обслужване да предложи — обувките.

Новодошлият не изглеждаше особено впечатляващо, докато си чистеше очилата. Напомняше й малко на дебелака от „Зайнфелд“, чието име всъщност не знаеше, защото не следеше сериала. Но ако съдеше по дрехите му (а така е редно да съди човек) — лек костюм на тесни райета, копринена вратовръзка и ръчно шити обувки, то „Хале, Тюне и Ветерли“ бяха на път да се сдобият с интересен клиент.

— Добър ден, мога ли да ви помогна? — поздрави тя и отправи към него втората си по красота усмивка. Най-чаровната пазеше за деня, когато в кантората щеше да влезе мъжът на мечтите й.

— Надявам се да можете — усмихна се на свой ред мъжът, извади кърпичка от джоба на сакото си и попи с нея челото си. — Отивам на среща, но преди това бих искал да ви помоля за чаша вода.

На Барбара й се стори, че долавя чужд акцент, но не успя да определи какъв. А учтивата му и същевременно настойчива молба подхрани убеждението й, че дошлият е голяма клечка.

— Веднага — отвърна тя. — Само секунда.

Докато вървеше по коридора, се сети как преди няколко дена Ветерли спомена за евентуален бонус за всички служители, в случай че тази година постигнат задоволителен резултат. Тогава вероятно фирмата ще може да си позволи покупката на един от онези автомати за трапезна вода, каквито бе виждала на други места. И тогава, без никакво предизвестие, се случи нещо странно. Времето неочаквано запрепуска. Усещането продължи само няколко секунди, после времето пак се върна към обичайния си ленив ход. Но въпреки това й се стори, че тези секунди, незнайно как, й бяха отнети.

Влезе в дамската тоалетна и пусна смесителя над една от трите мивки. Дръпна бяла пластмасова чашка от поставката и изчака с пръст под водната струя. Топличка. На мъжа ще му се наложи да се въоръжи с търпение. Днес по радиото съобщиха, че температурата на водата в езерата в северната част на Осло е около двадесет и два градуса. И все пак, ако само оставиш чешмата пусната известно време, водата става студена и приятна за пиене. Чудеше се по какво да разбере кога е достатъчно хладна. Пръстът й сигурно ще побелее и ще стане почти безчувствен. Безименният пръст на лявата й ръка. Кога ли ще му надянат пръстен? Дано да стане, преди сърцето й да побелее и да стане безчувствено. Усети лек полъх във въздуха, но само за миг, а и нямаше желание да се обръща. Водата все още течеше топличка. А времето си минаваше. Изтичаше точно като водата. Бабини деветини. Оставаха повече от двадесет месеца до тридесетия й рожден ден. Имаше предостатъчно време.

Някакъв звук я накара да вдигне очи. В огледалото видя вратите на двете бели тоалетни кабинки. Да не би някой да е влязъл, без тя да го забележи?

Ноздрите й потръпнаха, когато водата внезапно се изстуди. Под земята се намират дълбоки пропасти. Ето затова е толкова леденостудена. Пъхна чашката под струята и тя веднага се напълни до ръба. Забеляза, че бърза, иска да се махне оттук. Обърна се и изпусна чашката на пода.

— Изплаших ли ви?

Въпросът бе зададен с искрено притеснение.

— Извинете ме — каза тя, но забрави да си изправи гърба. — Днес съм малко стресната. — Наведе се да вдигне чашката и добави: — Впрочем, влезли сте в дамската тоалетна.

Чашката се бе търколила и застанала в изправено положение. Още имаше вода на дъното и когато тя протегна ръка към нея, видя отражението на собственото си лице в кръглата бяла повърхност. До лицето си, в крайчеца на малкото водно огледало, зърна нечие движение. А после сякаш времето отново започна да се ниже. Безкрайно бавно. И тя още веднъж си помисли, че времето й е на път да изтече.