Ю Несбьо
Пентаграма (32)

Тридесет и втора глава
Неделя. Лястовиците

Ракел стоеше в спалнята пред огледалото. Прозорецът беше отворен, за да се ослушва за автомобил или стъпки по чакъла, изкачващи се към къщата. Погледна снимката на баща си върху тоалетката пред огледалото. Винаги се изненадваше колко млад и невинен изглежда той на тази снимка.

Закрепи косата си със семпла шнола, както правеше обикновено. Дали да промени прическата? Надяваше се да не изглежда натруфено в червената муселинена рокля, наследена от майка й, особено след като шивачка я нагоди към фигурата й. През детството баща й често разказваше как за първи път видял майка й в тази рокля. На Ракел никога не й омръзваше да го слуша. Звучеше като приказка.

Ракел откопча шнолата и тръсна глава, та кестенявата коса да падне над лицето й. Чу се звънецът на вратата. Долови бързите стъпки на Олег в коридора. Чу нетърпеливия му глас и тихия смях на Хари. После хвърли последен поглед в огледалото. Усети как сърцето й заби малко по-бързо. Излезе от стаята.

— Мамо, Хари дой…

Викът на Олег секна, щом Ракел се появи на стълбищната площадка. Тя предпазливо постави крак върху първото стъпало — високите токчета изведнъж й се сториха нестабилни и несигурни. Но после лесно намери баланса и вдигна очи. Отдолу Олег я гледаше смаян, а Хари стоеше до него. Зениците му сияеха и сякаш усети как топлината им гори по бузите й. В ръката си стискаше букет от рози.

— Прекрасна си, мамо — прошепна Олег.

Ракел затвори очи. И двата прозореца на колата бяха спуснати, а вятърът милваше косите и кожата й, докато Хари внимателно вземаше завоите на слизане към центъра. В автомобила се носеше лек мирис на почистващ препарат. Ракел свали сенника, за да провери дали червилото й не се е размазало, и забеляза, че дори огледалцето там е излъскано.

Усмихна се при спомена за първата им среща. Тогава Хари й предложи да я закара до службата й, а тя му помогна да бутат колата, за да запали.

Не беше за вярване наистина, че той все още кара същата скапана кола.

Погледна го с крайчеца на окото си: познатият категорично оформен нос, нежните, чувствени устни в контраст с останалите мъжествени, сурови черти на лицето му. И очите. Едва ли можеше да се нарече красавец. Не и в класическия смисъл на думата. Но беше — как се казва? — характерен. Да, точно така: характерен. Заради очите. Не, не заради тях. Заради погледа.

Той се извърна, все едно чу мислите й.

Усмихна се. Ето я — детската мекота в погледа му, придаваща му вид на засмяно момче. В очите му имаше нещо неподправено. Непокварена искреност. Честност. Независимост. Поглед на мъж, комуто можеш да разчиташ. Или ти се иска да му се довериш.

Ракел се усмихна на свой ред.

— За какво мислиш? — попита той и отново отмести очи към пътя.

— За разни неща.

През последните няколко седмици имаше достатъчно време да помисли и да осъзнае, че Хари никога не й е давал празни обещания. Не се е заричал да не се поддава отново на алкохола и да постави работата си на заден план. Не й е предлагал безпроблемна връзка. Тя си беше дала такива обещания. Вече виждаше нещата по-ясно.

Улав Хуле и Сьос чакаха на портата, когато Хари, Ракел и Олег пристигнаха пред къщата в квартал Опсал. Хари често разказваше на Ракел за детството си и на нея понякога й се струваше, че самата тя е израснала там.

— Здрасти, Олег — поздрави Сьос с вид на възрастна, на кака. — Омесихме тесто за кифлички.

— Така ли? — Олег избута нетърпеливо седалката на Ракел, за да излезе от колата.

На път към центъра Ракел се облегна на седалката и му направи комплимент за външния му вид, но го предупреди да не си мисли разни неща. Той отбеляза колко красива е тя и призна, че от негова страна е свободна да си въобразява каквото си иска. Стигнаха до най-стръмната част на възвишението Екеберг. Градът лежеше в нозете им, а из въздуха се стрелкаха черни V-образни птици.

— Лястовици — разпозна ги Хари.

— Летят ниско — забеляза тя. — Това не е ли предвестник на дъжд?

— Така е, според прогнозата днес ще вали.

— О, ще бъде чудесно. Нима причината да летят ниско е, че искат да предупредят за дъжда?

— Не. Вършат по-полезна работа. Прочистват въздуха от вредители.

— Но защо са се разбързали така? Изглеждат обзети от истерия.

— Защото нямат много време. Сега насекомите са излезли, но след залез-слънце ловът приключва.

— Искаш да кажеш: вече е приключил.

Тя се обърна към него. Беше вперил блуждаещ поглед пред себе си.

— Хари?

— Права си — отвърна той. — Малко се отнесох.

 

 

Публиката за премиерата се събираше на площада пред Националния театър, където в момента имаше сянка. Знаменитости разговаряха с други знаменитости, а въодушевени журналисти коментираха предстоящото представление пред бръмчащи камери. Като изключим слуховете за нечия лятна свалка, темите за разговор се въртяха около една и съща новина: вчерашното арестуване на убиеца велокуриер.

Ръката на Хари леко подпираше талията на Ракел, докато вървяха към входа. Тя усещаше топлината на пръстите му през тънкия плат. Неочаквано пред тях се изпречи лице.

— Рогер Йендем от „Афтенпостен“. Извинете, но провеждаме анкета относно мнението на хората за залавянето на мъжа, отвлякъл актрисата, на която всъщност беше поверена главната роля в днешния спектакъл.

Двамата се спряха и Ракел усети как ръката му рязко се отдръпна от талията й.

Усмивката на журналиста не слезе от лицето му, но погледът му издаваше неувереност:

— С теб сме се запознавали, Хуле. Работя като криминален журналист. Разговаряли сме няколко пъти, когато се прибра след случая в Сидни. Веднъж ми сподели, че съм единственият цитирал те коректно журналист. Сега сети ли се?

Хари погледна замислено Рогер Йендем и кимна.

— Мм. Приключи ли с криминалната журналистика?

— Не, не! — отривисто поклати глава Йендем. — Просто замествам колеги в отпуск. Ще чуя ли коментар от полицай Хари Хуле?

— Не.

— Така ли? Моля те само за няколко думи.

— Исках да кажа: не, не съм полицай — уточни Хари.

Журналистът го погледна изненадано.

— Но нали те видях…

Хари бързо се огледа и се наведе напред.

— Имаш ли визитка?

— Да…

Йендем му подаде бяла картичка със синия готически шрифт на „Афтенпостен“. Хари я прибра в задния си джоб.

— В единадесет приключва събирането на материали за броя.

— Ще видим — отвърна Хари.

Ракел и Хари се качиха по стълбите под погледа на изумения Рогер Йендем, а топлите пръсти на полицая вече се бяха върнали на предишното място.

Застаналият на входа мъж с голяма брада и насълзени очи им се усмихна. Ракел го позна от снимките във вестниците. Вили Барли.

— Толкова се радвам да ви видя заедно — изломоти той с разтворени обятия. Хари се поколеба, но Вили го сграбчи в прегръдката си. — Ти сигурно си Ракел.

Вили Барли й намигна над рамото на Хари, докато стискаше едрия полицай като дете, намерило изгубена плюшена играчка.

— Какво беше това? — попита Ракел, когато седнаха на местата си в средата на четвъртия ред.

— Мъжка привързаност — обясни Хари. — Той е човек на изкуството.

— Нямах предвид това, а думите, че не си полицай.

— Вчера беше последният ми работен ден в полицията.

Тя го погледна.

— Защо не ми каза?

— Казах ти. Онзи път в градината.

— И какво ще правиш сега?

— Нещо друго.

— Какво?

— Нещо съвсем различно. Получих предложение от мой приятел и го приех. Дано вече да имам повече свободно време. След представлението ще ти разкажа по-подробно.

Вдигнаха завесата.

При падането й отекнаха бурни аплодисменти и продължиха десет минути, без да стихват.

Актьорите притичваха на сцената по един или на групички, докато заучените комбинации се изчерпаха и изпълнителите просто застанаха пред публиката, за да получат овациите й. Виковете „браво“ се раздаваха все път, когато Тоя Харанг пристъпваше крачка напред, за да се поклони. Накрая всички, дали своя принос към постановката, излязоха на сцената; Вили Барли прегърна Тоя Харанг и сълзите се стичаха по лицата не само на актьорите, но и на зрителите.

Дори Ракел извади носната си кърпичка, докато стискаше ръката на Хари.

 

 

— Много сте странни — обади се Олег от задната седалка. — Нещо лошо ли се е случило?

Ракел и Хари поклатиха едновременно глава.

— Пак ли станахте приятели, а?

— Никога не сме били врагове, Олег — усмихна се Ракел.

— Хари?

— Кажи, шефе — Хари го погледна в огледалото.

— Това значи ли, че скоро пак ще отидем на кино? На филм за момчета?

— Мисля, че да. Стига да дават някой хубав филм за момчета.

— Така ли? — учуди се Ракел. — А аз какво ще правя през това време?

— Ще отидеш при Улав и Сьос — бързо я посъветва Олег. — Много е готино, мамо. Улав ме научи да играя шах.

Хари сви към площадката пред къщата и спря, но остави двигателя включен. Ракел даде ключовете на Олег и го пусна да излезе. Погледаха го как тича по чакъла.

— Боже мой, колко е пораснал — отбеляза Хари.

Ракел облегна глава на рамото му.

— Ще влезеш ли?

— Друг път. Остана за последно да свърша нещо в службата.

Тя го погали по бузата.

— Ела по-късно. Ако искаш.

— Мм. Обмислила ли си го, Ракел?

Тя въздъхна, затвори очи и се сгуши във врата му.

— И да, и не. Чувството е все едно скачам от къща, обвита в пламъци. По-добре да падна, отколкото да изгоря.

— Или поне докато стигнеш земята.

— Стигнах до извода, че между падането и живота има много общи неща. Например, и двете са временни състояния.

Поседяха мълчаливо, загледани един в друг, докато слушаха неравномерното бръмчене на двигателя. После Хари подпря брадичката на Ракел с пръст и я целуна. Тя усети краката си да се подкосяват, изгуби равновесие и самообладание; можеше да се вкопчи в един-единствен човек, а той я караше едновременно да гори и да пада.

Загуби представа колко време са се целували. В един момент той внимателно се отдръпна от нея.

— Ще оставя вратата отключена — прошепна тя.

Трябваше да се досети колко е глупаво.

И колко е опасно.

Но Ракел прекара седмици наред в душевни терзания. Омръзна й да мисли.