Ю Несбьо
Пентаграма (2)

Втора глава
Петък. Списък с отпускарите

Сградата на Главното полицейско управление, щабквартирата на полицейския район на Осло в квартал Грьонлан, бе построена върху намиращото се там възвишение, издигащо се към района Тьойен, откъдето се откриваше гледка към източната част на вътрешния център на града. При строителството използваха стъкло и стомана. Завършиха я през 1978 година. Не беше наклонена, а перфектно нивелирана. Архитектите от „Теле-Торп-Осен“^[1] получиха грамота. А техникът, окабелил двете дълги крила съответно на седем и девет етажа, получи обезщетение за трудова злополука и стабилно конско от баща си, защото падна от скелето и си счупи гръбнака.

— От седем поколения сме зидари и балансираме между небето и земята, докато силата на тежестта ни натиска към земята. Дядо ми се опитал да избяга от проклятието, но то го последвало чак насред Северно море. И в деня на раждането ти си обещах теб да не те сполети такава орис. Мислех си, че съм успял да те предпазя. Нали си кабелен техник. Каква работа има кабелен техник шест метра над земята?

Точно по жиците, прокарани от сина, този ден постъпи сигнал от Централата, мина през пространството между етажите, запълнено с фабрично произведена циментова смес, и се насочи към шестия етаж в кабинета на Бярне Мьолер, началник на Отдела за борба с насилието, където в момента Мьолер се чудеше дали да се радва, или да се бои от наближаващата ваканция със семейството си във вилата, която наеха в Ус, близо до градчето Берген. Юлска почивка в Ус по всяка вероятност е равносилна на гадно време. Сега Бярне Мьолер не би възразил, ако горещата вълна, заляла Осло, бъде сменена от малко дъждец. Но да забавляваш две страшно енергични малки момчета без други помощни средства, освен тесте карти за игра с липсващо вале купа, докато навън се сипе проливен дъжд, също може да се превърне в предизвикателство.

Бярне Мьолер опъна дългите си крака и се почеса зад ухото, докато слушаше съобщението.

— Как са разбрали? — попита той.

— Потекло при съседите на долния етаж — отвърна гласът от Оперативната дежурна част. — Портиерът и съседът позвънили на вратата. Без да получат отговор, влезли, било отключено.

— Добре. Ще пратя двама от нашите.

Мьолер затвори, въздъхна и прокара пръст по покрития с прозрачно фолио списък с дежурни върху бюрото си. Отсъстваше почти половината отдел. Така стоят нещата всяка година по време на всеобщата отпуска^[2]. Това, разбира се, съвсем не означаваше, че жителите на Осло ги грози по-висока опасност, защото явно и столичните бандити ценяха почивката през юли, който се славеше като определено слаб сезон за престъпленията, включени в ресора на Отдела за борба с насилието.

Пръстът на Мьолер се спря върху името на Беате Льон. Той набра номера на Отдела по експертно-криминална дейност на улица „Шолберг“. Никой не вдигна. Мьолер изчака да прехвърлят обаждането към телефонната централа.

— Беате Льон е в лабораторията — съобщи тънък гласец.

— Обажда се Мьолер. Извикайте я.

Мьолер чакаше. Карл Вебер, наскоро излезлият в пенсия началник на Отдела по експертно-криминална дейност, прехвърли Беате Льон от Отдела по грабежите в своя. За Мьолер това представляваше поредното доказателство за теорията на неодарвинистите: единственият стимул на индивида е да предаде гените си. Очевидно Вебер беше убеден, че Беате Льон носи голяма част от неговия генотип. На пръв поглед Карл Вебер и Беате Льон изглеждаха наистина доста различни. Вебер беше мрачен и избухлив, а Льон — тиха, сивкава мишка, която при постъпването си на работа след завършването на Полицейската академия се изчервяваше при всеки опит да я заговорят. Но полицейските им гени съвпадаха. И двамата не знаеха умора, надушеха ли плячка, имаха способността да игнорират всичко и всички и да се съсредоточат единствено върху веществено доказателство, улика, видеозапис, неясно описание на външен вид, докато накрая нещата придобият смисъл. Злите езици твърдяха, че мястото на Вебер и Льон е в лабораторията, а не сред хората, където въпреки всичко детективският усет за човешката природа е по-важен от отпечатък от стъпало и конец от яке. Вебер и Льон приемаха частта за лабораторията, но не и за отпечатъците от стъпала и конци.

— Льон е на телефона.

— Здравей, Беате. Обажда се Бярне Мьолер. Преча ли?

— Разбира се. Какво става?

Мьолер обясни накратко и й даде адреса.

— Ще изпратя и две от нашите момчета — добави той.

— Кого?

— Да видим кого ще намеря. Нали се сещаш, отпускарско време е.

Мьолер затвори и прокара пръст надолу по списъка. Спря на Том Валер. Графата за дати на ползван отпуск стоеше празна. Бярне Мьолер не се изненада. Старши полицейски инспектор Том Валер създаваше впечатлението, че никога не си взема почивка и почти не спи. Като разследващ полицай беше един от най-силните козове на отдела. Винаги на разположение, винаги в топформа и винаги постигаше резултати. В противовес на другия ас в разследващата полиция Том Валер беше надежден, имаше безупречно досие и се радваше на всеобщо уважение. Накратко: служител мечта. Благодарение на неоспоримите си лидерски качества беше въпрос на време Том да поеме от Мьолер поста на ШПО — шеф на полицейски отдел.

Звъненето на телефона на Мьолер изсъска през леките стени.

— Валер на телефона — обади се плътен глас.

— Обажда се Мьолер. Слушай…

— Момент, Бярне. Само да приключа другия си разговор.

Бярне Мьолер забарабани по бюрото, докато чакаше. Том Валер имаше шанса да стане най-младият началник на Отдела за борба с насилието в историята на полицията. Дали възрастта му тревожеше понякога Мьолер, щом се замислеше как отговорността ще падне именно върху плещите на Том? Или пък го смущаваха двата инцидента? На два пъти старши инспекторът посегна към оръжието по време на арест и като един от най-точните стрелци в полицията и двата пъти улучи мишената. Но Мьолер беше наясно и с парадоксалната вероятност двата инцидента в края на краищата да наклонят везните при избора на нов началник на отдела в полза на Том. Службата за разследване на полицаи, уличени в престъпление при изпълнение на служебния дълг, не откри нищо поставящо под съмнение, че Том Валер е стрелял именно при самозащита. И двата пъти се стигна до заключението: Валер е демонстрирал трезва преценка и решителност в критична ситуация. Какъв по-ценен сертификат за кандидат за шефски пост?

— Извинявай, Мьолер. Говорех по мобилния. С какво мога да бъда полезен?

— Имаме случай.

— Най-после.

Разговорът приключи след още десет секунди. Сега оставаше само една-едничка подробност. Мьолер мислеше за полицай Халвуршен, но според данните в списъка той се намираше у дома в провинцията.

Продължи да оглежда колонката с имена. В отпуск, в отпуск, в болнични.

Шефът на полицейския отдел въздъхна тежко, когато пръстът му спря върху името, което се надяваше да избегне.

Хари Хуле.

Вълкът единак. Алкохоликът. Enfant terrible^[3] на отдела, но — редом с Том Валер — най-добрият детектив на шестия етаж. Само благодарение на това и на факта, че с годините Бярне Мьолер разви почти перверзна склонност да рискува шефския си стол заради едрия алкохолизиран полицай, Хари Хуле все още работеше в полицията. Обикновено Мьолер се обаждаше първо на Хари, за да му възложи подобни случаи, но обстоятелствата сега не бяха обичайни.

Или по-точно: бяха по-ненормални от обичайното.

Преди четири седмици чашата преля. След като през зимата Хуле отново се захвана с убийството на Елен Йелтен, най-близката му сред колегите, намерена пребита до смърт до река Акершелва, той изгуби интерес към всички други случаи. Проблемът се състоеше в това, че убийството на Елен отдавна бе разкрито. Но Хари се вманиачаваше все повече и повече и Мьолер, честно казано, започна да се тревожи за душевното му здраве. Хари прекрачи границата, когато преди месец победоносно влезе в кабинета му и му представи конспиративните си теории. Но когато заговориха по същество, се оказа, че не разполага с никакви доказателства, с нищо, годно да постави фантастичните обвинения срещу Том Валер в по-реален контекст.

А после Хари просто изчезна. След няколко дни Мьолер позвъни в ресторант „Скрьодер“ и научи онова, от което най-много се опасяваше: Хари пак се е поддал на слабостта си и Мьолер го добави в списъка на отпускарите, за да прикрие отсъствието му. За пореден път. По принцип Хари даваше признаци на живот след около седмица. Сега бяха изминали четири дни. Идваше краят на почивката.

Мьолер погледна слушалката, изправи се и се приближи до прозореца. Наближаваше пет и половина и въпреки това паркът пред Главното полицейско управление беше пуст. Само неколцина безработни почитатели на слънцето се опитваха да се противопоставят на жегата. Надолу по улицата се виждаха малцина самотни продавачи, насядали под тентите сред зеленчуците. Мьолер приглади коса назад, навик от младини, но жена му все повтаряше да се отърве от него, защото рискувал да го заподозрат, че се опитва да прикрие плешивото си теме. Наистина ли нямаше друга алтернатива освен Хари? Мьолер проследи с поглед как някакъв мъж се кандилка надолу по улицата. Предположи, че ще се пробва в кафене „Равнен“, но там ще го отпратят и ще приключи опитите в ресторант „Боксер“ — на мястото, където теглиха категорично чертата под случая „Елен“. А може би и под кариерата на Хари в полицията. Времето притискаше Мьолер, съвсем скоро се налагаше да вземе решение как да постъпи с проблемния си служител. Но това засягаше все пак бъдещето, а в момента един случай чакаше своя детектив.

Мьолер вдигна слушалката и си помисли, че е на път да възложи на Хари и на Том Валер да работят заедно по този случай. Всеобщият отпуск е кофти работа. Електрическият импулс тръгна на път от монумента на „Теле-Торп-Осен“ — крепостта на блюстителите на реда — и започна да звъни там, където цареше вечен хаос: в апартамент на улица „Софие“.