Ю Несбьо
Пентаграма (27)

Двадесет и седма глава
Събота. Акцията

Настроението на Ото Танген непрекъснато се повишаваше.

Той прекара няколко часа в сън и се събуди от ужасно главоболие и настойчиво чукане по вратата. Отвори. Валер, Фалкайд от Отряда за бързо реагиране и образ на име Хари Хуле, който изобщо не приличаше на старши инспектор, се втурнаха вътре и първо побързаха да се оплачат от стайния климат в буса му. Но след като си пийна кафе от един от четирите термоса, включи екраните и пусна лентата за запис да се върти, Ото усети приятното гъделичкащо нетърпение, което се появяваше винаги когато очакваха появата на обекта.

Фалкайд обясни, че предната вечер са поставили цивилни стражи около общежитието. Полицейските кучета претърсиха таванското помещение и мазето, за да проверят дали някой не се е скрил там. В общежитието влизали и излизали само живущите там. С изключение на момичето от 303, което довело момче, но обяснило на пазача на входа, че той е гаджето й. Хората на Фалкайд били по местата си и очаквали заповед.

Валер кимна.

Фалкайд проверяваше връзката на равни интервали от време. Оборудването на Отряда за бързо реагиране не засягаше Ото. Той затвори очи и сладостно се заслуша в звуците. Потече кратката секунда всеобхватен шум, когато пуснат копчето „Speak“^[1], после измърморените, неразбираеми кодове като вид разбойнически език за възрастни.

— Сморк тине — беззвучно изрекоха устните на Ото.

Представи си, че през есенна вечер пак седи на ябълково дърво и шпионира възрастните зад светещите прозорци. Прошепва измислените вълшебни думички „сморк тине“ в консервна кутия с жица, която минава над оградата, където Ниле седи свит на кълбо и чака с другата кутия до ухото си, ако не му е писнало и не си е отишъл вкъщи да вечеря. Тези консервни кутии изобщо не работят така, както пише в „Пътеводител на малките патета“.

— Значи сме готови за ефир — обяви Валер. — Готов ли си да засичаш, Танген?

Ото кимна.

— Шестнадесет хиляди — уточни Валер. — Точно… сега.

Ото пусна хронометъра на записващото устройство.

На екрана замигаха десетки и секунди. Усети как безгласен радостен смях разтърси вътрешностите му, защото това беше по-хубаво от ябълковото дърво. И от кифличките с крем на Ауд Рита. И от сластния й шепот какво иска да й стори.

Showtime^[2].

 

 

Улауг Сивертшен отвори вратата и се усмихна, сякаш Беате беше дългоочаквана гостенка в дома й.

— Пак ли вие! Влизайте. Не се събувайте. Ама че неприятна е тази жега, нали?

Улауг Сивертшен поведе Беате навътре по коридора.

— Не бива да се тревожите, госпожице Сивертшен. Има изгледи този случай да се разреши в най-скоро време.

— Докато ми идвате на гости, предпочитам да не бързате много — засмя се тя, но тутакси закри уста с ръка, ужасена от думите си: — Ох, какви ги говоря! Та този човек отнема човешки животи, нали?

Стенният часовник удари четири пъти при влизането им.

— Чай, миличка?

— С удоволствие.

— Разрешавате ли ми да отида сама до кухнята?

— Да, но ако може да дойда и аз…

— Елате, елате.

Освен новата печка и хладилника кухнята сякаш не беше докосвана от времето на войната. Беате се настани на стол до голямата дървена маса, докато Улауг слагаше вода за чай.

— Тук мирише на хубаво — отбеляза Беате.

— Така ли мислиш?

— Да. Обичам кухни с такъв аромат. По принцип предпочитам кухните, така да се каже. Гостните не ми допадат.

— Така ли? — наклони глава Улауг. — Знаеш ли… Мисля, че двете с теб не сме толкова различни. И аз съм любителка на кухнята.

Беате се усмихна.

— Гостната показва в каква светлина искаш да се представиш. В кухнята всички се отпускат, сякаш е позволено да бъдат естествени. Забеляза ли как започнахме да си говорим на „ти“ веднага щом влязохме тук?

— Май действително си права.

Двете жени се засмяха.

— Знаеш ли — поде Улауг, — радвам се, задето изпратиха точно теб. Харесваш ми. И няма причина да се изчервяваш, миличка, аз съм само една самотна старица. Запази алените си страни за някой кавалер. Или си омъжена? Не? Е, не е болка за умиране.

— Ти била ли си омъжена?

— Аз ли?

Тя се засмя, докато поставяше чашите на масата.

— Не, бях толкова млада, когато родих Свен, че не ми се удаде такава възможност.

— Наистина ли?

— Е, не, имала съм ухажори. Но по онова време на жените в положение като моето не гледаха с добро око и получавах предложения главно от мъже, които никоя жена не желаеше. Неслучайно казват, че си намираш сродна душа.

— Само защото си била самотна майка?

— Защото Свен беше немско отроче, миличка.

Чайникът изсвири леко.

— Сега разбирам — кимна Беате. — В такъв случай сигурно е имал тежко детство?

Улауг погледна във въздуха, без да чуе усилващото се свирене на чайника.

— Най-тежкото, което можеш да си представиш. Все още се разплаквам, като се сетя. Бедното момче.

— Водата…

— Я гледай ти. Почвам да оглупявам.

Улауг вдигна чайника и наля в двете чаши.

— С какво се занимава сега синът ти? — попита Беате и погледна часовника. До пет оставаха четиридесет и пет минути.

— С внос. Различни стоки от бившите социалистически страни.

Улауг се усмихна.

— Не знам колко печели от това, но ми харесва как звучи — внос. Глупаво е, ама ми харесва.

— Но тогава значи му е провървяло в живота. Въпреки трудното детство, искам да кажа.

— Да, така е, но не е било винаги така. Сигурно фигурира в архивите ви.

— Там са вписани много имена. Доста от тях са станали чудесни хора.

— Когато замина за Берлин, се случи нещо. Не знам точно какво, той никога не споделя какво прави. Свен винаги е много потаен. Но предполагам, че е открил баща си. И май тази среща се отрази добре на самочувствието му. Ернст Швабе беше прекрасен мъж.

Улауг въздъхна.

— Но е възможно и да греша. Така или иначе, Свен се промени.

— В каква насока?

— Поуспокои се. По-рано сякаш постоянно преследваше нещо.

— Какво?

— Какво ли не. Пари. Тръпка. Жени. Както се досещаш, метнал се е на баща си. Неизлечим романтик и донжуан. И Свен харесва младите жени. И те него. Но подозирам, че е намерил специална дама. Имал новини за мен. Звучеше весело по телефона.

— Не ти ли каза за какво става дума?

— Искал да изчака да се прибере.

— Да се прибере? Тук?

— Да, идва си тази вечер, но първо ще ходи на среща. Ще остане в Осло до утре, после си отива.

— За Берлин?

— Не, не. Свен отдавна не живее там. Сега е в Чехия. В Бохемия, както често я нарича моят превземко. Ходила ли си там?

— В… ъъъ… Бохемия ли?

— В Прага.

 

 

Мариус Велан се взираше през прозореца на стая 406. На ливадата пред общежитието лежеше момиче върху плажна кърпа. Малко му приличаше на онази от 303, която на ум кръсти Шърли — на вокалистката на „Гарбидж“. Но не беше тя. Слънцето над фиорда на Осло се беше скрило зад облаците. Най-после времето се стопли и съобщиха за гореща вълна следващата седмица. Лято в Осло. Мариус Велан го очакваше с нетърпение. Другият вариант беше да се прибере във фиорда Бьо при среднощното слънце и лятната работа на бензиностанцията; при кюфтенцата на майка си и несекващите въпроси на баща си защо е започнал да учи медийни науки в Осло, при условие че имал висок успех и можел да се дипломира като инженер в Научно-техническия университет в Тронхайм. Да се върне при съботите в кръчмата, пияните съседи, дерящите се съученици, които не бяха напускали границите на селото и смятаха успелите да го направят за предатели, към естрадните групи, които се наричаха блус бендове, но не пропускаха да развалят песните на „Крийдънс“ и „Лайнърд Скайнърд“^[3]. Не това обаче беше единствената причина да остане в Осло през лятото. Вече имаше работа мечта. Щеше да пише. Да слуша плочи, да гледа филми и да му плащат, за да печата на компютър мнението си за тях. През последните две години разпраща без никакъв резултат свои рецензии до водещите списания, но миналия месец попадна в офиса на „So What“^[4], където един приятел го представи на Рюнар. Рюнар го осведоми, че ликвидирал магазина си за дрехи, за да започне нов проект: „Zone“^[5], безплатно списание, което по план щяло да излезе за пръв път през август. Приятелят спомена, че Мариус обичал да пише рецензии. Рюнар похвали ризата му и го назначи на мига. Като рецензент Мариус щеше да отразява „неоурбанистични ценности, като говори за популярната култура не с хладна, а с топла ирония на човек, разбиращ същността й и осъзнаващ се като част от нея“. Така Рюнар формулира задачата и за изпълнението й Мариус щеше да бъде богато възнаграден. Не под формата на пари, а с безплатни билети за концерти, филми, новооткрити ресторанти и с достъп до среди, където ще има възможност да завърже интересни контакти с оглед на бъдещето си. Това беше шансът на живота му и изискваше сериозна подготовка. Той, разбира се, имаше добър общ поглед върху материята, но взе назаем няколко диска от колекцията на Рюнар, за да бъде напълно осведомен за историята на попмузиката. През последните дни беше на вълна американски рок от осемдесетте: Ар И Ем, Грийн Он Ред, Дрийм Синдикит, Пиксис. В момента слушаше „Вайлънт Фемс“. Звучеше старомодно, но енергично:

— Let me go wild. Like a blister in the sun!^[6]

Момичето на поляната се надигна от кърпата. Сигурно й стана студено. Мариус я проследи с поглед, докато тя вървеше към съседния блок. Размина се с мъж, който вървеше пеш и буташе велосипед. Приличаше на велокуриер. Мариус затвори очи. Удаваше му се възможност да пише.

 

 

Ото Танген разтърка очи с пожълтелите си от никотина пръсти. В буса настана тревога, чиито признаци биха могли да се разтълкуват като пълно спокойствие. Никой не помръдваше, не се чуваха гласове. Часът беше пет и двадесет, а в отделните картини не се забелязваше никакво движение освен спринта на дребните цифрички в бял шрифт в ъгъла на екрана. Между бедрата на Ото се стече още една капка пот. Като седиш в такова положение, понякога те нападат натрапчиви мисли, че някой е човъркал из оборудването и в момента гледаш запис от предния ден или нещо подобно.

Пръстите му забарабаниха до клавиатурата. Глупакът Валер беше забранил пушенето.

Ото се наведе надясно в очакване да изпусне беззвучна пръдня. Същевременно хвърли поглед към русия мъж с прическата на иглички. Седеше на стола, без да обели дума от идването си. Приличаше на пенсиониран портиер.

— Днес на нашия човек май не му се работи — подхвърли Ото. — Сигурно му се е видяло твърде горещо. Изглежда го е отложил за утре и е седнал да изпие една бира на пристана. По прогнозата за времето съобщиха…

— Затваряй си устата, Танген — изрече Валер тихо, но достатъчно ясно, за да бъде чут.

Ото въздъхна дълбоко и вдигна рамене.

Часовникът в ъгъла на екрана показваше пет и двадесет и една минути.

— Някой забеляза ли момчето от 303 да си тръгва? — попита Валер. Ото установи, че старши инспекторът е насочил поглед към него.

— Преди обяд спах — обясни той.

— Искам да проверите 303. Фалкайд?

Шефът на Отряда за бързо реагиране се изкашля.

— Не смятам риска за…

— Веднага, Фалкайд.

Вентилаторите, които охлаждаха електрониката, избръмчаха, докато Фалкайд и Валер се спогледаха.

Фалкайд се изкашля повторно:

— Алфа до Чарли две, влизайте. Край.

Откъслечно пращене.

— Чарли две.

— Незабавно се заемете с 303.

— Прието. Заемаме се с 303.

Ото погледна екрана. Нищо. Ами ако…

Ето ги.

Трима. Черни униформи, черни качулки на лицата, черни автомати, черни ботуши. Стана светкавично, но бе учудващо, че не въздействаше никак драматично. Заради звука. Такъв не се чуваше.

За да отворят вратата, не използваха от онези ефикасни взривни устройства, а щанга тип „кози крак“. Ото се разочарова. Сигурно за икономия.

Безшумно движещите се мъже на екрана се наредиха като на стартова линия, единият подпъхна щангата под бравата, а другите двама стояха на метър зад него с вдигнати оръжия. Неочаквано атакуваха. Действаха като един човек, като в добро танцово изпълнение. Вратата рязко се отвори, двамата, заели стартова позиция нахълтаха вътре, а третият буквално се хвърли след тях. Ото вече предвкусваше как ще изненада Ниле със записа. Вратата остана леко открехната. Жалко, наистина, че не успяха да монтират камери в стаите.

Осем секунди.

Радиото на Фалкайд изпращя.

— Приключихме с 303. Едно момиче и едно момче, и двамата невъоръжени.

— И живи?

— Ами… съвсем… живи.

— Обискира ли момчето, Чарли две?

— Той е гол, Алфа.

— Изведи го оттам — нареди Валер. — Мамка му!

Ото се взря в процепа на отворената врата на 303. Направили са го. Голи. Цяла нощ и цял ден са правили секс. Прикова поглед в екрана като омагьосан.

— Накарайте го да облече нещо и го вземете със себе си, Чарли две.

Фалкайд остави уоки-токито, погледна останалите и бавно поклати глава.

Валер удари ръкохватката на стола с всичка сила.

— Бусът е свободен и утре — обади се Ото и хвърли бърз поглед към старши инспектора.

Сега трябваше да се пипа леко.

— Няма да искам допълнително заплащане, макар че е неделя, но трябва да знам кога…

— Ей, я виж.

Ото се обърна машинално. Портиерът най-после си бе отворил устата. Сочеше средата на екрана:

— На стълбището. Влезе през входната врата и се качи направо в асансьора.

За две секунди в буса настана пълна тишина. После по уоки-токито прозвуча гласът на Фалкайд:

— Алфа до всички екипи. В асансьора влезе предполагаем обект. Бъдете в готовност.

 

 

— Не, благодаря — усмихна се Беате.

— Е, хайде де, все ще успееш да си хапнеш още една сладка — въздъхна старицата и отново остави кутията на масата. — Докъде бях стигнала? А, да. Много се радвам, че Свен ще се прибере, нали живея сама.

— Да, сигурно ти е самотно в такава голяма къща.

— С Ина си говорим доста. Но днес замина на вилата на приятеля си. Помолих я да ме запознае с него, но вие, младите, сте толкова странни в това отношение. Сякаш ви се иска да изпробвате всичко и същевременно не вярвате, че ще продължи дълго. Сигурно затова сте така потайни.

Беате погледна крадешком към часовника. Хари й обеща да й позвъни веднага щом всичко свърши.

— Мислите ти са другаде, нали?

Беате бавно кимна.

— Няма проблем — успокои я Улауг. — Да се надяваме, че ще го хванете.

— Имаш много мил син.

— Да, така е. А ако се прибираше толкова често, колкото напоследък, нямаше да се оплаквам.

— Така ли? Колко често? — попита Беате. Досега трябваше да са приключили. Защо Хари не й се обажда? Ами ако все пак убиецът не се е появил?

— През последния месец веднъж седмично. А, всъщност дори по-често. Идваше си на всеки пет дена. За кратко. Наистина си мисля, че си има приятелка в Прага. И май, както ти споменах, тази вечер ще ми съобщи нещо.

— Мм.

— Последния път ми донесе бижу. Да ти го покажа ли?

Беате погледна старицата. И внезапно усети колко е изморена. От работата, от убиеца на велосипед, от Том Валер и Хари Хуле. От Улауг Сивертшен и най-вече от самата себе си: великолепната, изпълнителна Беате, която си мисли, че може да постигне много, да промени нещата, ако се държи възможно най-мило и полага неимоверно старание, и непрекъснато върши онова, което другите искат от нея. Време бе за промяна, но тя не знаеше дали ще има сили за нея. Повече от всичко желаеше просто да се прибере у дома, да се скрие под завивките и да заспи.

— Права си — съгласи се Улауг. — Не е кой знае колко интересно за гледане. Още чай?

— С удоволствие.

Улауг понечи да й налее, но Беате покри чашата си с ръка.

— Извинявай — засмя се младата жена. — Имах предвид, че искам да го видя.

— Кое…

— Бижуто, подаръка от сина ти.

Лицето на Улауг грейна и тя веднага излезе от кухнята.

Мила е, помисли си Беате. Вдигна чашата, за да си допие чая. Трябваше да се обади на Хари и да провери как е минала акцията.

— Ето го — обади се Улауг.

Чашата на Беате Льон или, по-точно, на Улауг Сивертшен — или, още по-точно: на Вермахта — спря във въздуха.

Беате се втренчи в брошката. Тоест, в скъпоценния камък, закрепен за нея.

— Свен внася такива неща — обясни Улауг. — Най-вероятно само в Прага ги шлифоват по този особен начин.

Камъкът беше диамант. С формата на пентаграма.

Беате раздвижи език из устата си, за да премахне сухотата.

— Трябва да се обадя по телефона — каза тя.

Сухотата не изчезваше.

— През това време ще намериш ли снимка на Свен? Най-добре да е скорошна. Спешно е.

Улауг я погледна объркано, но кимна.

 

 

Ото дишаше с отворена уста, докато се взираше в екрана и долавяше гласовете около себе си.

— Предполагаемият обект влиза в сектора на Браво две. Спира пред врата. Готови, Браво две?

— Браво две в готовност.

— Обектът се спира. Бръква в джоба си. Вероятно за оръжие, не виждаме ръката му.

— Сега — обади се Валер.

— Почвайте, Браво две.

— Странно — промърмори „портиерът“.

 

 

Мариус Велан първо си помисли, че му се е счуло, но за всеки случай намали „Вайлънт Фемс“. И ето пак. Някой чукаше на вратата. Кой, по дяволите, може да е? Доколкото знаеше, всички от коридора се бяха прибрали по домовете си. Но не и Шърли, вчера я видя по стълбите. Едва се сдържа да я спре и да я попита дали й се ходи на концерт. Или на филм. Или на премиера. Безплатно е, сама избираш къде.

Мариус стана и усети как ръцете му се изпотиха. Защо? Нали нямаше никаква разумна причина да е тя? Хвърли поглед наоколо и откри, че всъщност досега не е обръщал внимание как изглежда стаята му. Не притежаваше достатъчно вещи, за да настане пълен хаос. Стените бяха голи, ако не броим окъсания плакат на „Иги Поп“ и мизерната етажерка, която скоро щеше да се препълни с безплатни дискове и дивидита. Стаята му беше жалка, без характер. Без… На вратата отново се почука. Той трескаво подпъхна ъгълчето на завивката, което стърчеше от облегалката на дивана, и отиде до вратата. Отвори. Няма как да е тя. Няма… Не беше тя.

— Господин Велан?

— Да?

Мариус погледна слисано непознатия.

— Нося пратка за вас.

Мъжът свали раницата от гърба си, извади плик формат А-4 и му го подаде. Мариус сведе очи към плика. Бял, с марка. Нямаше име на получателя.

— Сигурен ли сте, че е за мен? — попита той.

— Да. Нужна ми е разписка…

Мъжът държеше подложка за писане със закрепен върху нея лист.

Мариус го погледна въпросително.

— Извинете, да ви се намира химикалка? — усмихна се мъжът.

Мариус се вгледа в него. Имаше нещо гнило. Не можеше да определи точно какво.

— Секунда — отвърна той.

Внесе плика в стаята, остави го на етажерката до ключодържателя с череп, извади химикалка от чекмеджето и се обърна. Стресна се, като видя, че мъжът е застанал в тъмното антре точно зад него.

— Не ви чух да влизате — каза Мариус и чу как собственият му смях отекна нервно между стените.

Не че се страхуваше. В родното му село хората обикновено влизаха, а не стояха на вратата, за да не излиза топлината. И да влезе студът. Но този човек беше някак странен. Беше свалил очилата и каската си и сега Мариус разбра кое го е стъписало. Мъжът не беше в първа младост. Обикновено велокуриерите са на възраст около двадесет години, фигурата му беше елегантна и атлетична и би могла да мине за младежка, но лицето беше на мъж, прехвърлил тридесетте, а може би и четиридесетте.

Мариус понечи да каже нещо, но погледът му падна върху ръката на велокуриера. В стаята беше светло, в антрето — тъмно, Мариус Велан обаче бе изгледал достатъчно филми, за да разпознае очертанията на пистолет, удължен със заглушител.

— За мен ли е? — изплъзна се от устните му.

Мъжът се усмихна и насочи оръжието към него. Право в лицето му. И едва сега Мариус разбра, че е време да се изплаши.

— Седни — заповяда мъжът. — Химикалката е за теб. Отвори плика.

Мариус се свлече на стола.

— Удава ти се възможност да пишеш — подхвърли мъжът.

 

 

— Добра работа, Браво две! — викаше Фалкайд със зачервено от възбуда лице.

Ото дишаше тежко през носа. На екрана обектът лежеше по корем пред 205 с ръце в белезници на гърба. И — най-хубавата част — лицето му, обърнато към камерата, показваше колко е смаян. Виждаше се как се гърчи от болка, как тази свиня бавно започва да осъзнава поражението си. Това беше сензация. Не, определението беше слабо, това беше исторически запис, драматичен финал на кървавото лято в Осло: арестът на убиеца велокуриер непосредствено преди да е извършил четвъртото си престъпление. Светът щеше да се избие за този материал. Боже мой, Ото Танген е богаташ. Повече никакви магазинчета, никакви малоумни Валеровци, щеше да си купи… да… Заедно с Ауд Рита щяха да…

— Не е той — обади се „портиерът“.

В буса настъпи мълчание.

Валер се наведе напред на стола:

— Какви ги говориш, Хари?

— Не е той. Двеста и пет е една от стаите, в които не открихме наемателя. Според списъка се казва Уд Айнар Лилебуста. Трудно е да се определи какво държи мъжът на пода, но според мен прилича на ключ. Съжалявам, хора, но Уд Айнар Лилебуста току-що се прибра.

Ото прикова поглед в картината. В буса си имаше оборудване за над един милион, купено или взето под наем. То можеше да изреже ръката на заподозрения и със същата лекота да я уголеми, за да види дали „портиерът“ е прав. Но нямаше нужда да го прави. От ябълковото дръвче долетя шум от счупени клони. Прозорците в градината светнаха. Консервната кутия изпращя:

— Браво две до Алфа. Според дебитната му карта се казва Уд Айнар Лилебуста.

Ото се отпусна тежко на стола.

— Спокойно, хора — призова Валер. — Все още има вероятност да се появи. Нали, Хари?

Въпросният смотаняк не отговори. Мобилният му телефон изписка.

 

 

Мариус Велан се взираше в двата празни листа, които онзи извади от плика.

— Кои са най-близките ти роднини? — попита мъжът.

Мариус преглътна и понечи да отговори, но гласът му не искаше да се подчини.

— Няма да те убия — обеща непознатият, — ако правиш каквото ти казвам.

— Мама и татко — прошепна Мариус. Отговорът прозвуча като жалък зов за помощ.

Мъжът го помоли да напише на плика имената на родителите си и адреса им. Мариус допря химикалката до хартията. Имената. Познатите му до болка имена. И фиорд Бьо. После се вторачи в буквите. Изглеждаха криви, сякаш разтреперани.

Мъжът започна да му диктува писмото. Мариус безпомощно движеше ръката си по листа.

— Здравейте! Спонтанно ми хрумна идея! Заминах за Мароко с Георг, момче от Мароко, с което се запознах. Ще отседнем при майка му и баща му в планинско селце на име Хасене. Ще прекарам там четири седмици. Обхватът най-вероятно ще е слаб, но ще се опитам да ви пиша, макар Георг да ме предупреди, че писмата често се губели по пощата. При всички случаи ще ви се обадя, като се прибера. Поздрави…

— Мариус — обади се Мариус.

— Мариус.

Мъжът го накара да пъхне писмото в плика и да го пусне в чувала, който държеше.

— На другия лист ще напишеш само „Връщам се след четири седмици“. Подпис с днешна дата и Мариус. Благодаря ти.

Мариус седеше на стола, забил поглед в скута си. Мъжът стоеше точно зад гърба му. Лек повей раздвижи завесата. Навън птичките чуруликаха истерично. Мъжът се наведе напред и затвори прозореца. Вече чуваха само тихото бръмчене на комбинирания радио и сиди плейър от етажерката.

— Коя е тази песен? — попита мъжът.

— Like a blister in the sun — отговори Мариус. Беше програмирал плейъра така, че песента да се повтаря. Харесваше я. Искаше да й напише добра рецензия. Изпълнена с топла ирония и чувство за принадлежност.

— Чувал съм я — продължи мъжът, намери копчето за звука и я усили. — Просто не се сещам къде.

Мариус вдигна глава и се загледа през прозореца в онемялото лято, в брезата, която сякаш махаше за сбогом, в зелената поляна. Видя как отражението на мъжа вдигна пистолета и го насочва към задната част на главата му.

— Let me go wild! — лаеше гласът от малките тонколони.

Мъжът наведе пистолета.

— Извинявай. Забравих да махна предпазителя. Ето така.

— Like a blister in the sun!

Мариус стисна очи. Шърли. Сети се за нея. Къде ли е в момента?

— Сега си спомних — рече мъжът. — В Прага. Групата се казва „Вайлънт Фемс“, нали? Любимата ми ме заведе на концерт. Май не са много добри музиканти, а?

Мариус отвори уста, за да отговори, но в същия миг от пистолета се раздаде звук като от суха кашлица и никой така и не разбра какво беше мнението му по въпроса.

 

 

Ото не сваляше очи от екраните. Зад него Фалкайд говореше на разбойнически език с Браво две. Смотанякът на име Хари беше вдигнал пискащия си телефон. Не говореше много. Сигурно му се обаждаше някоя грозна жена, която иска да я изчука, помисли си Ото и наостри уши.

Валер не обелваше дума, само седеше и гризеше кокалчето на пръста си, докато безизразно наблюдаваше как отвеждат Уд Айнар Лилебуста. Без белезници. Без основателна причина да го заподозрат. Без нищичко.

Ото не изпускаше екраните от очи, защото имаше усещането, че седи до атомен реактор. Външността не издаваше нищо, но отвътре всичко кипеше с такава енергия, че за нищо на света не би искал да се доближи до нея. Очите — заковани на екрана.

Фалкайд обяви „край“ по радиовръзката и остави настрана приспособлението си за говорене. Онзи смотаняк Хари продължаваше да отронва едносрични думи.

— Няма да дойде — отсече Валер с прикован към картините поглед. Виждаха се пусти коридори и стълбищни площадки.

— Рано е да се каже — опита се да го ободри Фалкайд.

— Той знае, че сме тук — поклати глава Валер. — Нещо ми подсказва, че седи наблизо и ни се присмива.

На дърво в някоя градина, помисли си Ото.

Валер се изправи.

— Остава ни само да си съберем багажа, момчета. Теорията за пентаграмата се оказа погрешна. Утре започваме отначало.

— Теорията е вярна.

Тримата мъже се обърнаха към смотаняка Хари, който пусна мобилния си телефон в джоба.

— Името му е Свен Сивертшен — обясни той. — Норвежки поданик с адрес в Прага, роден в Осло пред 1946 година, но според колежката ни Беате Льон изглежда много по-млад. Осъждан е за контрабанда. Дал на майка си диамант, идентичен с откритите от нас у жертвите. А майката споменала, че е идвал при нея в Осло, във Вила „Вале“, през дните на трите убийства.

Ото видя как лицето на Валер пребледня и се вцепени.

— Майка му — почти шепнешком изрече Валер. — В къщата, където сочеше последният лъч на звездата?

— Да — отвърна смотанякът Хари. — И го чака да й дойде на гости. Тази вечер. Към „Швайгор“ вече тръгна кола с подкрепления. Моят автомобил е нататък по улицата.

Стана от стола. Валер си потърка брадичката.

— Да се прегрупираме — предложи Фалкайд и грабна уоки-токито.

— Чакай! — извика Валер. — Никой няма да прави нищо, преди да съм наредил.

Останалите го погледнаха в очакване на заповед. Валер затвори очи. Изминаха две секунди. После пак ги отвори.

— Спри колата, която отива натам, Хари. Не искам полицейски автомобили в радиус от един километър от къщата. Ако надуши и най-малката опасност, ще го изтървем. Знам това-онова за контрабандистите от страните от бившия източен блок. Те винаги, без изключение, си осигуряват коридор за отстъпление. А изчезнат ли веднъж, повече не можеш ги откри. Фалкайд, ти и хората ти оставате тук и продължавате работа, докато не ви бъде наредено друго.

— Но нали сам каза, че той няма…

— Прави, каквото ти казвам. Това вероятно е единственият ни шанс и понеже аз съм на топа на устата, ми се иска лично да се погрижа да го оползотворим. Хари, ти поемаш командването тук, става ли?

Ото видя как смотанякът Хари прикова поглед във Валер, но сякаш беше другаде.

— Става ли? — повтори Валер.

— Няма проблем — отвърна тъпакът.