Ю Несбьо
Пентаграма (25)

Двадесет и пета глава
Петък. Глосолалия^[1]

 

— Вие ли живеете тук? — слисан попита Хари.

Смая се, защото изумителната прилика го стресна, когато тя отвори и Хари се вгледа в бялото старческо лице. Главно заради очите. Излъчваха същото спокойствие, същата топлина. Най-вече го впечатлиха очите. Но и гласът, когато тя потвърди, че се казва Улауг Сивертшен.

— От полицията сме — обясни той и се легитимира.

— Така ли? Нали не е станало нещо лошо?

По мрежата от фини линии и бръчици се изписа угрижена физиономия. Хари си помисли, че тревогата й сигурно е за друг човек. Вероятно му хрумна, защото откриваше силна прилика, защото и нейната тревога винаги беше за другите.

— А, не — машинално повтори лъжата той, клатейки категорично глава. — Може ли да влезем?

— Разбира се.

Тя отвори вратата и се отдръпна настрана. Хари и Беате прекрачиха прага. Хари затвори очи. Носеше се мирис на сапун и вехти дрехи. Разбира се. Отвори ги, а тя го погледна с учудена полуусмивка. Хари също се усмихна. Та тя не можеше да знае, че той очаква да го прегърне, да го потупа по главата и да му прошепне, че в хола дядо чака него и Сьос да опитат нещо вкусно.

Тя ги въведе в празната всекидневна. На тавана на стаята — по-скоро стаите, бяха цели три, строени една до друга — имаше декоративни розетки със стъклени полилеи. Обзаведена бе със стари, аристократични мебели. И те, и килимите — вече похабени — блестяха от чистота, както се случва само в жилищата на самотни хора.

Хари се питаше защо й зададе въпроса дали жилището е нейно. Дали заради начина, по който им отвори вратата? И ги пусна вътре? Все пак таеше надеждата да види мъж, господар на къщата, но явно Регистърът на населението отразяваше фактите точно. Старицата живееше сама.

— Заповядайте, седнете — покани ги тя. — Кафе?

Предложението прозвуча по-скоро като молба. Хари се изкашля притеснено, защото се чудеше дали да й съобщи в даден момент защо са дошли при нея.

— Звучи чудесно — усмихна се Беате.

Старицата се усмихна на свой ред и се затътри към кухнята. Хари погледна Беате с благодарност.

— Тя ми напомня за… — поде той.

— Знам — прекъсна го Беате. — Видях го в очите ти. И моята баба беше такава.

— Мм — кимна Хари и се огледа.

Нямаше много семейни снимки. Само сериозни лица на две избледнели черно-бели фотографии, навярно заснети преди войната, плюс четири снимки на момче в различни възрасти. Като младеж имаше пъпки, модерна прическа от началото на шестдесетте години, същите очи на плюшено мече, току-що посрещнали ги на вратата, и усмивка. Истинска усмивка. Не като измъчената физиономия, която Хари с много усилия успяваше да постигне пред фотоапарата на неговите години.

Възрастната жена се върна с поднос, седна, наля кафе и им подаде последователно подноса с бисквитки „Мериленд“. Хари изчака Беате да приключи с хвалбите за кафето.

— Прочетохте ли във вестника за трите убити момичета в Осло през последните седмици, госпожо Сивертшен?

Тя поклати глава.

— Научих какво се е случило, нали писаха на първата страница на „Афтенпостен“. Но не чета такива новини.

Бръчките около очите й сочеха косо надолу, когато тя се усмихна:

— Боя се, че съм просто стара госпожица, не госпожа.

— Извинете ме, помислих… — промълви Хари и погледна към снимките.

— Да — кимна тя. — Това е момчето ми.

Настана мълчание. Вятърът довя далечен кучешки лай и метален глас, който известяваше, че поредният влак ще отпътува от седемнадесети коловоз. Повеят побутна лекичко завесите пред отворената балконска врата.

— Е — поде Хари, вдигна чашата с кафе, но се сети, че говори, и отново я остави. — Имаме основания да смятаме, че убиецът на момичетата е сериен престъпник и една от следващите му мишени е…

— Чудесни сладки, госпожо Сивертшен — неочаквано се намеси Беате с пълна уста. Хари я погледна изумен. От балкона долетя пронизителното свистене на навлизащ в гарата влак.

Старата дама се усмихна малко объркано.

— А, купувам ги от магазина — обясни тя.

— Ще започна отначало, госпожо Сивертшен — обади се пак Хари. — Първо искам да ви уверя, че няма причина за безпокойство, държим ситуацията под контрол. После…

 

 

— Благодаря — Хари крачеше до Беате по черния чакъл на улица „Швайгор“ покрай бараки и ниски фабрични постройки. На техния фон къщата с градината се открояваше като зелен оазис.

Беате се усмихна, но този път, без да се изчерви:

— Исках просто да избегнем психологическия шок. Понякога е позволено да пошикалкавиш. Да смекчиш истината, един вид.

— Да, така съм чувал.

Той си запали цигара.

— Никога не съм можел да разговарям с хората. Повече ме бива да изслушвам. А вероятно…

Спря.

— Какво? — попита Беате.

— Възможно е да съм обръгнал. Вероятно вече не ми пука и е време да… се заема с нещо друго. Може ли ти да шофираш?

Подхвърли й ключовете за колата над покрива.

Беате ги улови и ги погледна с озадачена физиономия.

 

 

В осем четиримата ръководители на разследването плюс Ауне отново се събраха в заседателната зала.

Хари представи доклад от срещата във Вила „Вале“ и съобщи, че Улауг Сивертшен е приела чутото хладнокръвно. Разбира се, била потресена, но запазила завидно присъствие на духа, като се има предвид, че вероятно фигурира в списъка на сериен убиец.

— Беате й предложи да се пренесе при сина си за известно време — обясни Хари. — На мен предложението ми се вижда добро.

Валер поклати глава.

— Или пък не? — озадачено попита Хари.

— Възможно е убиецът да държи под око местата на следващите убийства. Ако започнат да се случват необичайни неща, рискуваме да го подплашим.

— Да не намекваш, че е по-добре да използваме тази невинна старица за… за… — заекна почервенялата от възмущение Беате, докато се мъчеше да прикрие гнева си, — за стръв?

Валер задържа погледа си върху Беате. И за пръв път тя не отмести своя. Накрая тишината стана толкова потискаща, че Мьолер понечи да каже нещо, но Валер го изпревари:

— Искам само да се уверя, че ще пипнем този тип. За да могат всички да спят спокойно през нощта. А доколкото знам, редът на бабата идва чак следващата седмица.

Мьолер се засмя пресилено и високо. И увеличи децибелите, като забеляза, че прозвуча неестествено.

— И все пак — обади се Хари. — Тя ще остане в къщата. Синът й живеел далеч, някъде в чужбина.

— Добре — кимна Валер. — Колкото до студентското общежитие, то, разбира се, е почти празно през ваканцията, но разговаряхме с всички живущи и, без да им даваме подробна информация, строго ги инструктирахме утре да не излизат от стаите си. Казахме им, че става дума за крадец, който нахълтва по домовете и искаме да го заловим на местопрестъплението. Тази нощ ще инсталираме цялото оборудване за наблюдение и записи. Дано убиецът спи по това време.

— А Отрядът по бързо реагиране? — попита Мьолер.

— Чакат акцията с нетърпение — усмихна се Валер.

Хари погледна през прозореца. Помъчи се да си спомни какво е чувството да чакаш нещо с нетърпение.

 

 

Мьолер даде знак, че вече са обсъдили най-важното. Хари тръсна глава и установи, че петната от пот по ризата на Ауне са възприели формата на Сомалия. Тримата останаха в кабинета.

Мьолер извади четири бири „Карлсберг“ от хладилника в кухнята.

Ауне кимна, а в погледа му се прокрадна радост. Хари само поклати глава.

— Но защо — поде Мьолер, докато отваряше бутилките, — защо доброволно ни предоставя шифъра, който сочи следващия му ход?

— Опитва се да ни каже как да го заловим — отвърна Хари и отвори широко прозореца.

Отвън нахлуха звуците на лятна нощ в града и на безнадеждния житейски разцвет на еднодневките; музика от кабриолет за разходка, преекспониран смях, високи токчета, тракащи трескаво по асфалта. Хората се радваха.

Мьолер се вторачи невярващо в Хари, а после погледна Ауне, сякаш за да получи от него потвърждение, че Хари не е с всичкия си.

Психологът съедини върховете на пръстите си пред папийонката.

— Хари вероятно има право — обясни той. — Не е рядкост серийният убиец да предизвиква полицията и да й помага, защото вътрешно изпитва желанието да бъде спрян. Според психолога Сам Вакнин серийните убийци искат да бъдат заловени и наказани, за да оправдаят садистичното си супер его. Склонен съм да вярвам повече на теорията, че им е нужна помощ да спрат чудовището в себе си. По мое мнение желанието да бъдат хванати се дължи на известна доза обективно осъзнаване на болестта им.

— Те знаят, че са душевноболни?

Ауне кимна.

— Това — промърмори Мьолер и вдигна бутилката — трябва да е пълен ад.

Мьолер отиде да се обади на журналист от „Афтенпостен“, който искаше да знае дали полицията подкрепя призивите на Агенцията за закрила на детето родителите да не пускат децата си навън.

Хари и Ауне постояха, заслушани в долитащия от отворения прозорец далечен празничен шум, нечленоразделни викове, прекъсвани от призив за молитва, ала по някаква причина гласът неочаквано проехтя с метална нотка и вероятно прозвуча богохулно, но и необяснимо красиво.

— Само от чисто любопитство — обади се Ауне. — Какъв беше отключващият фактор? Как ти хрумна това за числото пет?

— Какво имаш предвид?

— Знам това-онова за творческия процес. Какво се случи?

Хари се усмихна.

— Ти ми кажи. Преди да заспя предния ден, последното, което видях, беше със сигурност часовника на нощното шкафче. Показваше три петици. Три жени. Пет.

— Мозъкът е странен инструмент — заключи Ауне.

— Е — продължи Хари, — според човек, вещ в разбиването на шифри, преди да разгадаем същинския код, ни е нужен отговор на въпроса „защо“. И отговорът не е „пет“.

— Да зададем въпроса: защо?

Хари се прозя и се протегна.

— Търсенето на причината е по твоята специалност, Столе. Ще се радвам просто да го пипнем.

Ауне се усмихна, погледна часовника и стана.

— Ти си изключително забележителна личност, Хари. — Опъна туиденото сако по тялото си. — Знам, че напоследък пиеш, но изглеждаш малко по-добре. Мина ли вече най-лошото?

Хари поклати глава.

— Просто съм трезвен.

 

 

Хари тръгна към къщи. Небето над него се издигаше в празнични одежди. На тротоара, в светлината на неоновата табела над магазинчето на Али Ниази, стоеше жена със слънчеви очила. Едната й ръка почиваше на хълбока, а в другата държеше бяла найлонова торбичка. Усмихваше се и се престори, че го е чакала.

Жената беше Вибеке Кнютсен.

Хари разбра, че тя играе роля, шега, в която иска да го включи. Затова забави крачка и се опита да й отговори с подобна на нейната усмивка, все едно и той е очаквал да я види. Странното в случая беше, че наистина се бе надявал на тази среща, ала го осъзна едва сега.

— Не съм те виждала напоследък в „Underwater“, скъпи. — Тя вдигна слънчевите си очила и присви очи, сякаш слънцето все още печеше ниско над покривите.

— Опитвам се да се задържа над водата — отвърна той и извади пакета с цигари.

— Ау, какъв майстор на словото — възкликна тя и се протегна.

Тази вечер не беше облечена в десен на някое екзотично животно, а в синя лятна рокля с дълбоко деколте. Гърдите й опъваха плата и тя сигурно го знаеше. Той й подаде пакета, тя си взе цигара и я пъхна между устните си с жест, който Хари можа да окачестви единствено като неприличен.

— Какво правиш тук? — попита той. — Мислех, че обикновено пазаруваш в „Киви“?

— Затворено е. Наближава полунощ, Хари. Наложи се да дойда до твоя дом, за да открия отворен магазин.

Усмивката й се разля по лицето, а очите й се стесниха като на гладна за ласки котка.

— Кварталът е опасен за малко момиче в петък вечер — отбеляза Хари и запали цигарата й. — Можеше да изпратиш мъжа си, ако покупките са били толкова наложителни…

— Вода за смесване с алкохола — обясни тя и му показа торбичката. — За да не е твърде силен. А годеникът ми е в командировка. Щом тук е толкова опасно, защо не заведеш момичето на безопасно място?

Тя кимна към жилището му.

— Ще ти направя чаша кафе — обеща той.

— Охо?

— Нескафе. Само това мога да ти предложа.

Хари влезе в хола с термоканата и стъклена чаша за нескафе и завари Вибеке Кнютсен да седи на дивана с мушнати под тялото крака. Беше събула обувките си на пода. Млечнобялата й кожа светеше в полумрака. Тя запали втора цигара, този път от нейните. Чуждестранна марка, неизвестна на Хари. Без филтър. На трепкащата светлина от кибритената клечка видя, че тъмночервеният лак на ноктите на краката й се лющи.

— Не знам дали ще издържа — поде тя. — Той се промени. Като се прибере, не си намира място и или снове напред-назад из стаята, или отива на тренировка. Сякаш няма търпение отново да замине нанякъде. Опитвам се да поговоря с него, но той ме пренебрегва, просто ме гледа с недоумение. Наистина сме от две различни планети.

— Сборът от разстоянието между планетите и силата, с която се привличат, е причината да не излизат от орбитите си — отбеляза Хари и отсипа от гранулираното кафе.

— Още ораторство? — учуди се Вибеке и отлепи стръкче тютюн от мокрия си светлочервен език.

Хари се ухили.

— Прочетох го в една чакалня. Сигурно съм се надявал да е истина. Заради себе си.

— Знаеш ли кое е най-странното? Той не ме харесва. И въпреки това знам, че няма да ме остави да си тръгна.

— Какво имаш предвид?

— Притиска ме. Не знам точно с каква цел, но сякаш е изгубил нещо и съм му нужна именно за това. Родителите му…

— Да?

— Не поддържа връзка с тях. Не съм се запознавала с тях, според мен дори не знаят за моето съществуване. Преди немного време по телефона се обади мъж и попита за Андерш. Веднага изпитах усещането, че разговарям с баща му. Някак си личи по начина, по който родителите изговарят името на децата си. От една страна, те са го казвали толкова много пъти, че за тях се е превърнало в най-естествената дума на света, но същевременно името е някак интимно, то ги разсъблича. Затова го изговарят набързо и някак леко стеснително. „Андерш там ли е?“ Но когато казах, че се налага първо да го събудя, гласът изведнъж започна да бръщолеви на чужд език или… не, не на чужд език, а по-скоро както с теб бихме говорили, ако си измисляме думи, без да мислим. Както нареждат в молитвените домове, като изпаднат в транс.

— Глосолалия?

— Да, май така се нарича. Андерш е израснал с тези неща, но никога не споменава за тях. Известно време слушах говора на мъжа. Първо започнаха да се появяват думи като Сатана и Содом. После започна да сипе цинизми и аз затворих.

— Какво каза Андерш?

— Не съм му го споделяла.

— Защо?

— Ами… това е територия, до която така и не получих достъп. И май нямам желание да навлизам.

Хари пиеше кафето си, но Вибеке не докосна своето.

— Чувстваш ли се самотен понякога, Хари?

Той вдигна очи.

— Сам, един вид. Не ти ли се иска понякога да си имаш спътник в живота?

— Това са две различни неща. Ти живееш с мъж и пак си самотна.

Тя потрепери, все едно през стаята премина студено течение.

— Знаеш ли, Хари… Пие ми се нещо.

— Съжалявам, но нямам никакъв алкохол.

Тя отвори чантата си.

— Ще донесеш ли две чаши, скъпи?

— Трябва ни само една.

— Така да бъде.

Тя разви капачката на бутилчицата, отметна назад глава и пи.

— Не ми разрешава да се движа — засмя се тя. По брадичката й се стичаше лъскава кафява капка.

— Какво?

— Андерш не иска да мърдам. Трябва да лежа неподвижно. Да не говоря и да не стена. За предпочитане да се преструвам на заспала. Възбудата му изчезвала, ако изразявам сексуалното си желание.

— И?

Тя отпи още веднъж и бавно завъртя капачката, докато го гледаше:

— Почти невъзможно е да изпълня желанието му.

Изгледа го така директно, че Хари несъзнателно си пое въздух малко по-дълбоко, и с раздразнение усети как ерекцията започна да издува панталоните му.

Вибеке повдигна вежда, сякаш и тя го усети.

— Ела при мен на дивана — прошепна тя с хрипкав и дрезгав глас.

Хари забеляза как синята вена на врата й потрепваше върху бялата й кожа. Това е само рефлекс, помисли си Хари. Както става със слюнката в устата на кучето на Павлов, когато чуе сигнала за храна, условна реакция, нищо повече.

— Не мисля, че е редно — отвърна той.

— Страхуваш ли се от мен?

— Да — кимна той.

Долната част от тялото му се наля със сладостна печал като тихия плач на члена му.

Тя се засмя високо, но спря, забелязвайки погледа му. Намуси се и промълви с умоляващ глас:

— Ама, Хари…

— Не мога. Ти си дяволски хубава, но…

Усмивката й остана непокътната, но тя премига, сякаш й бе зашлевил плесница.

— Не си онази, която искам — обясни Хари.

Погледът й блуждаеше наляво-надясно. Ъгълчетата на устата й потрепнаха, все едно отново щеше да избухне в смях.

— Ах — отрони тя.

Целеше да прозвучи иронично като преиграно театрално възклицание, но вместо това се получи изморен, примирен стон. Пиесата свърши и двамата излязоха от роля.

— Sorry — сви рамене Хари.

Очите й се наляха със сълзи.

— О, Хари — прошепна тя.

Искаше му се да не го беше направила. Така би могъл да я помоли да си тръгне веднага.

— Каквото и да е онова, което искаш от мен, не мога да ти го дам — погледна я той. — Тя знае, че сърцето ми й принадлежи. Сега го знаеш и ти.