Ю Несбьо
Пентаграма (40)

Четиридесета глава
Понеделник. Дъждът

В седем и половина слънцето пое към възвишението Юлер, а вдовицата Даниелсен, излязла на верандата си, установи, че над фиорда на Осло са надвиснали няколко бели облака. Долу, на улицата, минаха Андре Клаусен и Трюлс. Госпожа Даниелсен не знаеше имената нито на мъжа, нито на кучето, порода голдън ретривър, но често ги виждаше да излизат от съседната уличка. Спряха на червения светофар до стоянката на такситата на булеварда. Вдовицата предположи, че са тръгнали към парка „Фрогнер“. И двамата й се сториха малко изтощени. А и кучето изглежда имаше нужда от баня.

Тя сбърчи нос с погнуса, като видя как на половин крачка зад собственика кучето приклекна и се изходи на тротоара. Мъжът дори не понечи да почисти гадостите, а задърпа кучето след себе си по пешеходната пътека, щом светна зелено. Госпожа Даниелсен се възмути, но и същевременно се развесели. Неуморима радетелка за доброто на града, или поне на тази част от него, вдовицата усети как настроението й се повиши, защото вече разполагаше с материал за сигнал до редакцията на „Афтенпостен“. Мина доста време от публикуването на последното й писмо.

Остана загледана в местопрестъплението, докато кучето и собственикът му бързичко и явно с гузна съвест се изнизаха в посока към парка. Така госпожа Даниелсен се превърна в безпомощен свидетел на втори инцидент: от отсрещната страна подтичваше жена с надежда да успее да пресече на зелено, но стана жертва на възмутителната безотговорност на някои граждани. Жената очевидно мислеше само как да хване единственото такси на стоянката и изобщо не гледаше къде стъпва.

Вдовицата изпуфтя шумно, хвърли последен поглед на облачната армада и влезе вътре, за да започне да съставя писмото си до вестника.

 

 

Мина влак като продължително, леко дихание. Улауг отвори очи и установи, че се намира в градината.

Странна работа. Не помнеше да е излизала от къщи, а ето на — седнала е до релсите, а в ноздрите си усеща гробовния мирис на рози и люляк. Напрежението в слепоочията й не беше отслабнало, тъкмо напротив. Вдигна глава. Беше се заоблачило, затова притъмня така. Улауг наведе очи към босите си крака: бяла кожа, синкави вени. Нозе на старица. Знаеше защо е застанала точно тук. Именно на това място, до вече изкоренения рододендрон, някога стояха Ернст и Ранди. А Улауг ги наблюдаваше от прозореца на стаята на прислугата. Слънцето клонеше към залез, а той прошепна нещо на немски и закичи съпругата си с роза, откъсната от градината. Ранди се засмя и притисна нос към врата му. После се обърнаха на запад, прегърнаха се и притихнаха. Тя облегна глава върху рамото на съпруга си, докато тримата гледаха залеза. Улауг нямаше представа какво се върти в техните глави, но тя си помисли как и за нея един ден слънцето ще изгрее. Колко млада е била!

Улауг вдигна по навик глава към прозореца на стаята. Нямаше я нито Ина, нито младата Улауг, само черно стъкло, отразяващо облаците с форма на пуканки.

Улауг ще плаче до края на лятото, а вероятно и по-дълго. А после животът ще си тръгне постарому. Ето такъв е планът й. Нужен й е някакъв план.

Нещо зад нея се раздвижи. Обърна се тежко и бавно, усети как хладната трева под петите й се откъсна от земята. И преди да успее да довърши движението си, замръзна на място.

Появи се куче.

Погледна я с очи, сякаш молещи за извинение за нещо, което още не се е случило. В същия миг нещо безшумно излезе зад сенките на овощните дръвчета и застана до кучето: мъж. Очите му бяха големи и черни като на кучето. Все едно напъхаха животинче в гърлото на Улауг. Не можеше да си поеме въздух.

— Влязохме вътре, но не ви открихме там — подхвана непознатият, наклони глава и й отправи поглед, сякаш разглеждаше екзотично насекомо.

— Не ме познавате, госпожо Сивертшен, но аз очаквах срещата ни с нетърпение.

Улауг понечи да отговори, ала се отказа. Мъжът се приближи. Улауг погледна над рамото му.

— Боже мой — прошепна тя и протегна ръце.

Ина слезе по стълбите, изтича засмяна по чакълестата пътечка и се хвърли в обятията на Улауг.

— Така се изплаших за теб — промълви Улауг.

— Така ли? — слиса се Ина. — Решихме да поостанем повече във вилата, нали сме в отпуск.

— Да, да — Улауг я притисна към гърдите си.

Радостта на двете жени подейства заразително на кучето, енергичен английски сетер, то подскочи и подпря лапи о гърба на Улауг.

— Теа! — извика мъжът. — Седни!

Кучето се подчини.

— А неговото име? — попита старицата, когато най-после пусна Ина от прегръдките си.

— Тере Рюе — представи го Ина, а бузите й пламтяха в здрача. — Моят годеник.

— Боже мой — възкликна Улауг и плесна с ръце.

Мъжът й подаде ръка с широка усмивка. Не беше красавец: чип нос, рядка коса, твърде приближени очи. Но погледът му, откровен и директен, допадна на Улауг.

— Приятно ми е, госпожо Сивертшен.

— И на мен — отвърна Улауг с надежда сумракът да прикрие сълзите й.

 

 

Тоя Харанг усети миризмата доста след като се качи в таксито. Хвърли мнителен поглед към шофьора: смугъл тип, но поне не беше африканец. Иначе нямаше изобщо да се качи при него. Не че Тоя беше расист, просто следеше някои статистически проучвания. Но каква е тази миризма?

Забеляза как таксиджията я погледна в огледалото. Дали се е облякла твърде предизвикателно, с доста дълбоко деколте и възкъса поличка с цепка над каубойските ботуши? Спря се на по-приятно обяснение за проявеното внимание. Разпознал я е от заглавията в днешните вестници, където поместиха и нейни големи снимки. Тоя Харанг. Медиите я обявиха за новата кралица на музикалния трон. Е, критиците на „Дагбладе“ може и да я описват като „чаровно непохватна“ и по-подходяща за ролята на цветарката Илайза, отколкото за светската дама, в която я превръща професор Хигинс, но всички театрални рецензенти споделяха мнението, че тя има дарбата да сложи в джоба си и най-талантливите певици и танцьорки. Ето на. Какво ли би казала Лисбет?

— На празненство ли? — попита шофьорът.

— Нещо подобно — отвърна уклончиво Тоя.

Празник за двама, мина й през ум, за Венера и… как беше другото име, дето той го спомена? Няма значение, тя със сигурност е Венера. Снощи по време на премиерата той се приближи до нея и й прошепна на ухо, че е неин таен почитател. Покани я в дома си. Дори не се постара да скрие намеренията си и беше редно да му откаже. Поне от приличие.

— Ще си прекарате чудесно — отбеляза шофьорът.

Приличие. Отказ. Още усещаше в ноздрите си мириса на силаж и хвърчащо сено, още виждаше как полетелият във въздуха колан на баща й посича слънчевите лъчи, процеждащи се през цепнатините между дъските на плевнята, докато той се опитва да я набие. Приличие — как ли пък не. Усещаше как после майка й я гали по косата, докато седят в кухнята, и я пита защо не може да бъде като Лисбет: послушна и изпълнителна. И един ден Тоя се отскубна от майчините ласки и заяви, че няма да се промени. Сигурно го е наследила от баща си, та нали го е виждала как опложда Лисбет като свиня в кочината. Да не би майка й да не знае? В онзи миг Тоя видя лицето на майка си да се изопва, но не защото се чуди дали дъщеря й лъже, а защото в желанието си да ги нарани детето им не се спираше пред нищо. После Тоя изкрещя с пълно гърло колко ги мрази всички, а баща й влезе в стаята с вестник в ръка. Тоя прочете по лицата им: знаят, че този път не лъже. Още ли ги мрази, та нали тях вече ги няма на този свят? Не можеше да си отговори на този въпрос. По-скоро не. Днес не мразеше никого. Не те бяха причина да постъпи така. Просто й се искаше да се позабавлява, да се съгласи да обърне гръб на благоприличието. Забраненият плод й се струваше най-сладък.

Тоя награди шофьора с двеста крони и с усмивка и му каза да задържи ресто въпреки неприятната миризма в колата. Едва когато слезе от таксито, разбра защо шофьорът я зяпаше в огледалото. Миризмата не е идвала от него, а от нея.

— По дяволите!

Тя остърга подметката на кожения си ботуш о ръба на тротоара. Остави кафяви следи по асфалта. Огледа се за локва, но от пет седмици в Осло не се беше появявало подобно нещо. Отказа се и позвъни на входната врата.

— Да?

— Венера е — изгука тя и се разтресе в беззвучен смях.

— Пигмалион — представи се мъжът.

Най-после моментът настъпи!

Разнесе се бученето на домофона. Тя се поколеба за миг. Последен шанс за отстъпление. Отметна назад глава и отвори вратата.

Той я чакаше на прага с питие в ръка.

— Послуша ме, нали? — попита той. — Не каза на никого, че идваш при мен?

— Естествено, да не си луд? — забели очи тя.

— Кой знае — отвърна той и отвори широко вратата. — Влизай и се запознай с Галатея.

Тя се засмя, макар да не разбра какво има предвид той. Засмя се, макар да предчувстваше нещо ужасно.

 

 

Хари намери къде да паркира, изгаси двигателя и слезе от колата. Запали цигара, огледа се. Улиците бяха пусти, хората май се бяха прибрали по домовете си. Следобедните безобидни облаци се разстилаха по цялото небе като синьо-сива покривка.

Тръгна покрай изрисуваните с графити жилищни сгради и стигна до входната врата. Установи, че от цигарата му е останал само филтърът и я хвърли. Позвъни и зачака. Ръцете му се потяха от жега. Или от страх? Погледна часовника и се постара да запомни точно кога влиза.

— Да? — сопна се глас.

— Добър вечер, Хари Хуле съм.

Не последва отговор.

— От полицията — прибави той.

— Да, сетих се. Извинете, разсеях се. Влизайте.

Раздаде се бръмчене от домофона.

Хари изкачи стъпалата с бавни крачки.

Двете го чакаха на вратата.

— Побързайте — подкани го Рут. — Съвсем скоро ще се разрази.

Хари се спря на стълбището пред тях.

— Бурята — уточни Орлицата на Тронхайм.

— А, да — Хари отри длани о панталоните си.

— Как да ви помогнем, Хуле?

— Като хванем убиеца велокуриер.

 

 

Тоя, свита в ембрионална поза, наблюдаваше отражението си в подпряната на стената откачена врата с огледало. Слушаше звука от душа на долния етаж. Той измиваше следите от нея. Тоя се обърна. Леглото беше приело формата на тялото й. Погледът й падна върху снимката. Двамата се усмихваха към фотоапарата по време на почивка, сигурно във Франция. И тялото му беше студено. Хладно, стегнато и мускулесто за мъж на неговите години. Особено задникът и бедрата. Обясни, че дължи фигурата си на кариерата си на танцьор. В продължение на петнадесет години тренирал мускулите си, нямало как да се изличат.

Тоя погледна черния колан на панталоните му върху пода.

Петнадесет години. Няма как да се изличат.

Обърна се по гръб, отмести се по-нагоре на леглото и чу как водата забълбука от вътрешността на дюшека. Сега всичко ще се промени. Тоя се превърна в послушно момиче. Стана изпълнителна, точно каквато я искаха мама и татко. Като Лисбет.

Подпря глава о стената и потъна в леглото. Нещо между лопатките на раменете я погъделичка. Все едно се возеше на лодка по реката. Откъде ли й хрумна такава мисъл.

Вили я помоли да използва дилдо, докато той гледа. Тоя вдигна рамене. Нали вече е послушна. Той отвори ковчежето с инструменти. Тя затвори очи, но въпреки това видя под клепачите си слънчевите лъчи, процеждащи се през цепнатините на дъските в плевнята. А когато той свърши в устата й, усети вкус на силаж. Но не каза нищо, нали вече е изпълнителна.

Така съвестно се държа и докато Вили я наставляваше да говори и пее като сестра си. Да усвои нейната походка и смях. Вили връчи на гримьорите снимка на Лисбет със заръката да постигнат максимална прилика. Тоя не успя единствено да наподоби смеха на Лисбет и Вили я помоли да не се опитва. Понякога Тоя се питаше дали усилията му действително са свързани с достоверното пресъздаване на образа на Илайза Дулитъл, или просто отчаяно страда по Лисбет. И ето я тук. А вероятно и тази случка е свързана с Лисбет. Както за него, така и за Тоя.

Какво спомена Вили? Похотта се устремява към най-ниското?

Нещо пак я прободе между лопатките и тя се обърна с раздразнение.

Лично на Тоя — ако е напълно искрена — Лисбет не й липсваше кой знае колко. Не че новината за безследното изчезване на сестра й не я шокира както всички останали, но то откри нови възможности пред нея. Започнаха да вземат интервюта от нея, а току-що поканиха „Spinnin’ Wheel“ да изнесе серия от възпоменателни концерти в памет на Лисбет. А сега изпълнява и главната роля в „Моята прекрасна лейди“, която освен всичко друго се превърна в една от най-успешните постановки. На коктейла след премиерата Вили каза, че Тоя трябва само да се подготви за предстоящата слава. Ще се превърне в звезда, в дива. Мушна ръка под гърба си. Какво е това, дето я боцка? Някаква бучка по чаршафа. Изчезва, щом я натисне, но после отново се появява. Сега ще разбере какво е.

— Вили?

Понечи да извика по-силно, за да заглуши шума от душа на долния етаж, но се сети как Вили изрично я предупреди да не повишава глас, защото след днешния почивен ден я чакат представления всяка вечер. Още с пристигането й той я помоли просто да не говори, макар че преди това й обеща да отработят няколко промени в репликите, наложителни заради неестественото им звучене, и я накара да се гримира като Илайза Дулитъл, за да придаде достоверност на репетицията.

Тоя отметна от ръба на водното легло чаршафа, стегнат с ластик. Отдолу нямаше постелка, а само син, полупрозрачен гумен дюшек. Какво обаче я боцкаше по гърба? Опипа дюшека. Ето го, под гумата, но не виждаше ясно. Протегна се, запали нощната лампа и я насочи срещу дюшека. Бучката пак изчезна. Сложи ръка върху дюшека и зачака. Ето, пак се появи, бавно изплува нагоре. Тоя разбра, че то потъва, като натисне дюшека, и после се издига отново. Отмести ръка.

Първоначално различи само очертанията по дюшека. Нещо като профил. Не, не като профил. Наистина беше профил. Тоя лежеше по корем, притаила дъх. Вече го усещаше от глава до пети: отвътре лежеше човешко тяло. Подемната сила на водата го повдигаше към нея, а силата на тежестта я теглеше надолу. Като двама души, които се опитват да станат едно цяло. А вероятно те наистина представляваха цялост, защото Тоя се погледна сякаш в огледало.

Искаше да изкрещи, да си съсипе гласа, да престане да се прави на послушна или на изпълнителна. Отново да стане старата Тоя. Но нямаше сили. Просто впери поглед в бледото, посиняло лице на сестра си, втренчено в нея с очи без зеници. Чуваше как душът свисти като телевизор след края на програмата, а по паркета капят капки: Вили явно бе излязъл от банята.

 

 

— Няма как да е той — поклати глава Рут. — Не… не… е възможно.

— При последната ни среща споменахте, че сте обмисляли да отидете по покрива до Барли и да ги шпионирате — подсети ги Хари. — Вратата на терасата им цяло лято стояла открехната. Сигурни ли сте?

— Да, но защо просто не позвъните? — учуди се Орлицата на Тронхайм.

Хари поклати глава.

— Ще се усъмни и рискуваме да се измъкне. Налага се да го заловя още тази вечер, ако вече не е твърде късно.

— Как така твърде късно? — Орлицата присви око.

— Слушайте, моля ви единствено да използвам балкона ви, за да се кача на покрива.

— Няма ли и други полицаи? — продължи Орлицата. — Не носите ли заповед за обиск или нещо подобно?

Хари поклати глава.

— Имам основателна причина да го подозирам — обясни той. — И не ми е необходимо разрешение за обиск.

 

 

Раздаде се гръм — ниско над главата на Хари, като предупреждение. Улукът над балкона бе боядисан в жълто, но по-голямата част от боята се беше олющила и оголила червеникави ръждиви петна. Хари се хвана с две ръце и предпазливо дръпна ламарината, за да провери дали е стабилна. Тя поддаде с жалостив звук, от мазилката се откърти болт и полетя към задния двор. Хари пусна улука и изруга. Така или иначе нямаше избор. Стъпи върху парапета на балкона и се хвана за улука. Погледна надолу. Инстинктивно задиша по-учестено. Чаршафът на сушилника приличаше на малка бяла пощенска марка, разлюляна от вятъра.

Хари се засили, стъпи на краката си и бавно започна да пристъпва. Макар че покривът беше стръмен, силата на сцепление между солидните подметки на кубинките му и керемидите се оказа достатъчно голяма, за да измине двете крачки до комина. Прегърна го като стар приятел. Изправи се и се огледа. Някъде над морето проблесна гръмотевица. А въздухът, досега неподвижен, започна леко да дърпа якето му. Хари се стресна от внезапно стрелната се край лицето му черна сянка. После тя полетя над жилищните сгради. Лястовица. Хари я проследи с поглед как си намери убежище под стряхата.

Изпълзя до върха на покрива, набеляза си черен ветропоказател на петнадесетина метра, пое си дълбоко въздух и тръгна внимателно по билото на покрива, пазейки равновесие с разперени ръце като танцьор на въже.

Измина половината път и ето какво се случи.

Хари чу шумолене и първоначално помисли, че идва от короните на дърветата. С усилването на звука сушилникът долу започна да се върти и да скърца. Хари обаче още не усещаше вятъра. После вихърът го връхлетя. Край на сушата. Вятърът го удари в гърдите като въздушна лавина, избутана напред от падащите водни маси. Той залитна назад и се олюля. Нещо трополеше по керемидите, устремено към него: дъждът. Потопът. Рукна като из ведро и за секунди наводни всичко. Хари се мъчеше да възстанови равновесието си, но сцеплението изчезна. Сякаш стъпваше върху сапун. Подметката се плъзна и Хари безпомощно политна напред към ветропоказателя с протегнати ръце и разперени пръсти. Дясната му ръка дращеше по мокрите керемиди, търсеше да се хване за нещо, но не намери за какво. Силата на тежестта безмилостно го засмука, стърженето на ноктите, докато се свличаше надолу, напомняше звука от точенето на нож. Чу как скърцането на сушилника заглъхна, усети ламарината на улука под коленете си с ясното съзнание, че вече е на ръба. Изпъна тялото си в отчаян опит да го удължи, да се превърне в антена. Антена! Лявата ръка я стигна и я сграбчи. Металът поддаде, огъна се и се наведе. Имаше опасност да последва Хари в полета към земята, но все пак издържа.

Хари се хвана с две ръце и се издърпа нагоре. Стъпи върху гумените подметки. Притисна възможно най-голяма площ от повърхността им върху покрива и се закрепи. Сърдитият вятър шибаше лицето му, докато той се изкачваше към билото на покрива. Възседна го и въздъхна с облекчение. Е, довечера някой няма да изгледа повторението на „Beat for Beat“.

Хари изчака пулсът му да се поуспокои, стана и продължи да върви, пазейки равновесие. Ветропоказателят получи целувка.

Терасата на Барли беше вградена в покрива и той с лекота скочи върху червените плочки. Стъпи върху теракотата, а препълнените с вода улуци бълбукаха така силно, че заглушиха жвакането на краката му.

Столовете бяха прибрани, а черният, мъртъв грил стоеше в ъгъла. Вратата обаче беше открехната.

Хари се промъкна до нея и се ослуша.

В началото чуваше само барабаненето на дъждовните капки по покрива, но когато предпазливо прекрачи прага и влезе в апартамента, различи друг звук — пак от вода. Идваше от банята на долния етаж. Пуснат душ. Най-после малко късмет. Хари попипа джоба на просмуканото с вода яке. Сечивото си беше на мястото. Предпочиташе да изненада Барли, докато е гол и невъоръжен, особено след като научи от Свен, че в събота му е занесъл пистолет в парка „Фрогнер“.

Хари забеляза отворената врата към спалнята. Спомни си как при огледа на жилището намери ловджийски нож в ковчежето с инструменти. Приближи се крадешком до вратата и бързо се мушна вътре.

Стаята беше тъмна. Само от нощната лампа се процеждаше слаба светлина. Хари застана до долния край на леглото и плъзна поглед по стената — на снимката Лисбет и Вили се усмихваха по време на сватбеното си пътешествие, застанали пред стара, величествена сграда и статуя на конник. Хари вече знаеше, че снимката не е направена във Франция. Според Свен всеки що-годе образован човек би трябвало да разпознае паметника на чешкия национален герой Вацлав пред Националния музей на едноименния площад в Прага.

Очите на Хари привикнаха с тъмнината и той отмести поглед към леглото. Замръзна на място. Притаи дъх и застана неподвижно като снежен човек. Завивката лежеше захвърлена на пода, а чаршафът бе отметнат, така че се виждаше синята гума на дюшека. Върху него по корем се бе излегнал гол човек, подпрян на лакти. Погледът му бе насочен към част от дюшека, осветена от лампа.

Дъждът по покрива се усили за последно и рязко спря. Очевидно Хари бе успял да влезе незабелязано в стаята, но бе изправен пред проблема на снежен човек през юли: водата се стичаше от якето му и по негова преценка капеше на пода със звучно кънтене.

Човекът на леглото се вцепени. Обърна първо глава, а после и голото си тяло към Хари.

Най-напред полицаят забеляза еректирал пенис, който се люлееше като стрелката на метроном.

— Боже мой! Хари?

В гласа на Вили Барли прозвуча едновременно уплаха и облекчение.