Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ο Χριστός Ξανασταυρώνεται, (Пълни авторски права)
Превод от гръцки
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 7 гласа)

IX

Голяма радост изпитва човек, когато стане някоя сутрин, след като е взел някакво голямо решение. Манольос се спускаше по планината, съвсем лек, сякаш не се докосваше до земята, а стъпваше във въздуха; и изведнъж му се стори, че архангели бяха разперили криле и го сваляха от скала на скала, сякаш беше пухкав облак, подухван от лек ветрец.

Зад него тичаше запъхтян Янакос, но не можеше да го настигне.

— Абре, сякаш крила са ти израснали, Манольос! — извика му той. — Поспри се малко, та да те настигна!

Ала Манольос усещаше крилете под краката си и не можеше да чака. Как можеш да кажеш на крилете: спрете да почакаме Янакос!

— Искам, ама не мога, Янакос — извика му той. — Бързам.

Това бяха същите криле, които го носеха и когато затваряше очи и следваше Христос, който сееше словото на доброто по благодатната земя и по камъните. Как хвърчеше само, следвайки Христос, от Генисарет в Юдея, като стъпваше леко по малките любими селца с верните си приятели — Капернаум, Кана, Магдала, Назарет, а сетне с един скок преминаваше Самария и оттам в любимите кътчета около Ерусалим — Витания, Витлеем, Витавара, Ерихон, Емаус!… Така летеше и днес Манольос, сякаш пак следваше стъпките на Христос и слизаше към Ликовриси. Все по-леко му ставаше на тялото, чувствуваше, че лицето му тръпне и люспите от бузите и устата му падаха една по една. Усещаше как плътта му се освобождава и се разтваря като нежната сърцевина на тръстика.

Манольос се спря смаян; сърцето му потръпваше — една ръка, видя я с очите си, се плъзна по цялото му лице и го погали, спокойна, прохладна като утринен планински ветрец…

Беше сигурен, но все още не смееше да опипа с ръка и да види.

„Чудото! Чудото!“ — мислеше си той и трепереше.

Янакос довтаса запъхтян; вдигна очи, погледна Манольос и нададе вик:

— Манольос! Манольос! — и се хвърли в прегръдките му.

Манольос постави ръка на лицето си, пръстите му жадно заопипваха навред; грозната плът се беше стопила като свещ, спаднало беше подутото му лице, отново беше станало човешко.

— Слава тебе, господи!… — промълви Манольос, като се прекръсти. — Слава тебе, господи! Бог прости греховете ми…

— Манольос — извика Янакос, от очите му течаха сълзи, — дай да ти целуна ръка… Ти победи изкушението, очисти се душата ти, махна се печатът на сатаната от лицето ти.

Янакос протегна грубата си длан, погали лицето на приятеля си, продължително, мълчаливо.

— Напред! — каза Манольос. — Да не губим време!

Слънцето беше вече изгряло, чуваха се селските петли и кучета, показа се долу, в полето, сред лека омара богатото село.

Манольос се обърна към приятеля си:

— Янакос — каза му той, — каквото и да сторя и каквото и да кажа сега, като сляза в селото, не възразявай. Да знаеш, не аз ще говоря, а Христос; той ми заповяда; аз само изпълнявам заповеди, нищо друго; разбра ли, Янакос?

— Какво ще направиш? Какво ще кажеш? — попита Янакос разтревожен.

Изведнъж му се стори, че приятелят му се прощава с него.

— Каквото ми заповядва Христос, ти казвам; нищо друго. И аз сам не знам какво точно; но съм спокоен; бъди и ти спокоен, Янакос, кажи и на Михелис и на Костандис, да не се развикат нещо… Какво ще направиш? Какво ще кажеш? — попита отново Янакос уплашено и се спря.

— „Не спирай, върви!“ — извика ми нощес Христос в съня ми. Не спирай, върви, Янакос. И имай вяра. Нали видя, ей сега на̀, как се махна печатът на сатаната от мен? Защо, мислиш? Защото чух гласа на Христос и на разсъмване поех пътя; и не с негодувание, а с хоро. А ти само викаш: „Чакай!“ Къде мога да се спра, Янакос? Христос върви пред мен с големи крачки.

Но Янакос поклати глава.

— Имам вяра в теб, Манольос — каза той. — Видях го и го пипнах с ръка чудото с теб; но нямам вяра в себе си; ако сториш нещо, което надхвърля човешките сили, ще викам! Ще викам, Манольос; човек съм, и ако от това можеш да пострадаш нещо, няма да те оставя, ще се противопоставя!

— Ами ако бог заповядва така?

— Ще се противопоставя — каза отново Янакос — и бог ще ми прости!

— Да не говорим — каза Манольос, — мълчанието е по-добро, да вървим!

Ускориха крачка, наближаваха вече селото; показа се Костандис, тичешком.

— Братя! — извика той, като ги видя. — Къде отивате? Върнете се назад! Тъкмо идвах в планината да ви кажа да не слизате; голямо зло ще стане днеска в селото.

— Панайотарос ли? — попита Манольос.

— Готова е примката му на платана. Сеизинът на разсъмване наду тръбата и извика всички селяни да се съберат на площада, жени и мъже, около платана, да видят и да ги хване страх.

— Да се върнем обратно! — извика Янакос объркан и се извърна към планината. — Ела и ти, Костандис!

— Аз имам жена и деца, не мога да ги оставя; ала вие, за бога, върнете се обратно!

— Ние — каза Манольос, като тръгна, — за бога, ще вървим напред! Хайде, Янакос, не се бой! Някой стои пред нас и ни прави знак; не го ли виждаш?

И тогава Костандис за първи път забеляза лицето на Манольос, гладко, чисто.

— Манольос — извика той, — как стана това чудо?

Както стават чудесата — отвърна Манольос и се усмихна. — Много тихо, много просто, неочаквано… Но да не губим време, братя, да вървим!

Хвана подръка Костандис, поеха бързо към селото; зад тях Янакос също тръгна, като мърмореше.

— Костандис — каза Манольос, — не се бой; селото няма да се затрие; аз знам кой е убиецът, затова бързам.

— Кой е? Кой? — извика Костандис и се спря зарадван. — Господ ли ти го каза на сън? Кой е?

— Не питай, не спирай, върви! — каза Манольос, а гласът му беше изпълнен с повеля и обич.

Забързаха и тримата и след малко влязоха в селото, като три препускащи коня.

Тръбата на сеизина прозвуча зловещо, напрегнато; отваряха се вратите, излизаха обезумели селяните, мъже и жени, кръстеха се и тичаха към площада.

— Смелост, братя! — извика им Янакос. — Велик е бог!

— Да се не видиш макар, серсемино! — изръмжа един старик, който държеше за ръка внучето си и тичаше. — Ако бог е велик, сега да го видя, нека разкрие кой е убиецът!

Мина старият Христофис, извика:

— Сега носят Юсуфчо под платана със свещи, с тамяни, с бонбони; овдовя агата и се е побъркал.

На групи, на групи минаваха християните, тичешком.

Михелис видя отдалеч приятелите си и се затича; беше бледен и отчаян. Но щом видя лицето на Манольос, извика радостно и прегърна приятеля си.

— Манольос, оздравял си, оздравял си! Слава богу!

— Ами Панайотарос? — попита Манольос.

— Сега ще го доведат. Пребили са го от бой, не може да им се опира вече…

Наближаваха вече площада. Слънцето се беше изкачило цяла копраля на небето, повяваше лек ветрец, божа благодат, селото беше залято в прохладна светлина. Старият платан, с новите си свежозелени листа, шумолеше радостно от лекия ветрец. Старците вдигаха очи и го гледаха със страх; колко пъти, събуждайки се сутрин, бяха виждали на клоните му да се полюляват тела на християни, които бяха дръзнали да вдигнат глава и да искат свобода…

Чу се грубият глас на сеизина:

— Дайте път, път, гяури!

Той вървеше най-отпред, огромен, и отваряше път; зад него вървяха двама хамали, които носеха желязното креватче с убитото турче; агата го беше покрил от краката до шията с рози и ясмин, само бледото му лице беше останало открито, с къдравите коси и изпохапаните устни. И беше поставил до него една пръстена ваза с хиоска дъвка, за да дъвче и на оня свят…

Зад тях, с вързани на гърба ръце, с разбита глава, с посинели от бича меса, се влачеше Панайотарос. Само очите му бяха останали все тъй живи и гледаха селяните, отдясно и отляво, с омраза.

— Не ти ли е жал, бре, за жените и децата? — извика му един. — Признай си!

Панайотарос се спря разярен.

— А за мен на кого му е жал? — изръмжа той.

Стигна до платана, опря се изнемощял на стария му ствол и се помъчи да избърше с рамо потта, която се стичаше по челото му.

В това време носачите бяха поставили Юсуфчо под платана, на сянка; запалиха две големи свещи до краката му; и хвърлиха шепа тамян в една тепсия с разжарени въглища.

Манольос и приятелите му си проправиха път сред множеството и застанаха най-отпред, до убитото момче. По едно време Панайотарос се извърна и ги видя; очите му кървясаха; разтърси ръце, сякаш искаше да скъса въжетата, пристъпи крачка и изведнъж изрева:

— Проклет да си, Манольос! — и отново се опря изтощен на платана.

— Смелост, братко! — отвърна му Манольос. — Уповавай се на бога!

Панайотарос отвори уста, но тъкмо в този миг един възглас на ужас се понесе откъм вратата на агата, предаде се от уста на уста и разтърси въздуха:

— Агата!

Обут в чохени шалвари със сребърна везба, опасан с широк червен пояс, със сребърните си пищови и ятагана с черна дръжка, гологлав, с подути от плач очи, агата пристъпяше съвсем сам, тежко, бавно, като се мъчеше да не залитне и се посрами. Всички гърци бяха приковали поглед върху него и беше срамота да покаже, че е пиян или че страда й не може да стъпва юнашки. Беше боядисал с гъста черна боя мустаците и веждите си и от време на време вдигаше дясната си ръка, отскубваше един косъм от мустаците си и го захвърляше; гледаше изпод вежди като бик, а очите му бяха кървясали. Беше си сложил мускус на косата и под мишниците и отдето минеше, въздухът замирисваше, сякаш минаваше някакъв тежък разпасан звяр.

Не се извърна да погледне Юсуфчо, уплаши се да не избухне в плач; застана под платана, сеизинът сграбчи Панайотарос, хвърли го в краката на агата и го притисна с крак, за да не мърда.

Вдигна агата ръка и се чу гласът му, сломен, пресипнал.

— Гяури! Всеки ден ще беся по един от вас, докато не ми откриете убиеца. Цялото село ще го прекарам през платана! От едната страна на кантара е Юсуфчо, от другата — всички вие; ще избеся всички ви, гяури!

Говореше и все повече се разпалваше; удряше с крак по земята като кон. Приковаваше поглед ту върху мъжете, ту върху жените, бързаше да ги затрие всичките час по-скоро. От устата му, от косите му, от мишниците му сякаш се вдигаше пара. Наведе се, започна да рита и да тъпче Панайотарос; от устните му излизаше жълта пяна.

— Мръсен гяур — викаше му той, — ти ли, бре, го уби? Ти ли, бре, моя Юсуфчо?

Панайотарос не продумваше дума, ръмжеше.

Изпоти се агата, измори се, обърна се към сеизина:

— Обеси го! — каза той.

Но в този миг се чу един глас:

— Чакайте! Чакайте! Аз знам кой е убиецът!

Сеизинът пусна Панайотарос, когото беше сграбчил за врата, тълпата завика радостно и се раздвижи, за да види, а агата се извърна:

— Кой се обади? — извика той. — Да се покаже!

Манольос пристъпи спокойно, застана пред агата; сеизинът с един скок се озова до него, нададе ухо, ченето му трепереше; беше станал жълт като восък.

— Ти ли, бре, знаеш кой е убиецът? — възкликна агата, сграбчи Манольос за ръката и го разтърси побеснял.

— Да, аз знам кой е убиецът.

— Кой е?

— Аз.

Народът се разлюля радостно, жените започнаха да се кръстят, лицата просветнаха; спаси се селото!

— Млък, гяури! — извика агата, като вдигна бича.

Янакос размахваше ръце, викаше: „Лъжа е! Лъжа е!“ Костандис и Михелис се мъчеха да стигнат до агата, викаха, но тълпата се нахвърли върху тях, заглуши гласовете им.

— Мълчете! Мълчете! Той е, той! Не казвайте нищо, да се спасим!

Сеизинът се засмя, спусна се да сграбчи Манольос и да му нахлузи примката; но агата го блъсна настрани, приближи се, погледна Манольос в очите.

— Ти ли бре, гяурино? — изрева той.

— Аз.

— Ти ли го уби?

— Аз, ти казвам; обеси ме. Пусни Панайотарос, невинен е.

Панайотарос, с изблещени очи, гледаше Манольос; току отваряше и затваряше уста, но се беше объркал съвсем, не можеше да продума… Дали Манольос наистина бе убил „Не! Не! — викаше той в себе си. — Това не може да бъде! Да не би да го прави, за да ме спаси мен, проклет да е?“

— Не искам! — започна да вика той, като затупа с крак.

Сеизинът грабна бича.

— Млък, гяурино! — извика му той.

Агата беше напълно изтрезнял, гледаше Манольос, мъчеше се да разбере.

— Защо, бре? Какво ти стори?

— Дяволът ме накара да го убия, нищо не ми е сторил, ага! Както си спях през нощта, чух един глас: „Убий го!“ И слязох в селото посред нощ и го убих. Друго не ме питай; обеси ме!

Сеизинът се спусна с примката; сграбчи Манольос за мишницата.

Тогава откъм жените долетя един глас, див, отчаян:

— Невинен е, ага, не го слушай! Невинен е, невинен, невинен!

— Млък мари, гивендио! — разнесоха се гласове около нея и жените се нахвърлиха върху Катерина, за да я удушат.

— Абре, прави го, за да спаси селото ни! — викаше вдовицата. — Не ви ли е жал за него?

Но жените я бяха вече съборили на земята и я тъпчеха.

— Манольос! Манольос! — викаше вдовицата и се мъчеше да се отскубне.

— Невинен е! Невинен! Невинен! — извикаха тогава и тримата приятели, които бяха успели да си проправят път и да се озоват пред агата. Ага — каза Михелис, — отрежи ми главата, ако този човек е убиец… Той е наш овчар, свят човек е, не го закачай!

Агата гледаше Манольос, слушаше виковете, поглеждаше Юсуфчо, ядосваше се, не знаеше какво решение да вземе. Всичко се бе объркало в него, замая му се главата. „Убиец ли е този — мислеше си той, като гледаше Манольос, — или лък е луд, или пък е светец? Дявол да ме вземе, ама не мога да разбера!“

Пламна, ядоса се; обърна се към сеизина, посочи му Манольос:

— В зандана! — заповяда той. — И утре ще реша!

Обърна се към тълпата:

— Проклети да сте всички, гяури недни! Пръждосайте се оттук!

Разпръсна се народът, изплашен и радостен, събраха се съседи и съседки да разменят по някоя дума, благославяха господа, че се е намерил убиецът.

— Какво ще кажеш, дали е Манольос? — казваха си те един на друг. — Ами че той е свят човек…

— Не рови много-много, съседе; той ли е, не е ли той, какво ни е еня нас? Нали си призна; ще обесят него, ще се отървем ние, всичко останало са празни приказки. Бог да го прости!

— Ама защо го прави? Не мога да разбера. Защото, сигурно, той не е убиецът; ама и да беше…

— Е, не го ли знаеш Манольос? Той, горкичкият, си е малко завеян. Правел го, казва, за да спаси селото… Виж го ти! Да се погуби той, за да се спасят другите… Ако имаше поне зрънце мозък, щеше ли да го направи? Никога! Остави го тогава да си троши главата!

Тримата приятели се бяха събрали в дома на Михелис. Янакос се удряше с юмруци по главата.

— Аз съм виновен, аз! Аз, глупакът, серсеминът! Не биваше да го пусна да слезе от планината. Не биваше да му кажа нищо… Но къде можеше да ми мине през ума!

— Той е светец… — промълви Михелис. — Дава живота си, за да спаси селото…

— Трябва да го спасим! — извика Костандис отчаяно. — Трябва… трябва!

Ако аз имах сила да направя, това, което направи Манольос, нямаше да искам да ме спасят — каза Михелис. — Видяхте ли как блестяха очите му? Как сияеше цялото му лице, спокойно и щастливо? Беше вече влязъл в рая; защо да го смъкнем отново на земята? Де да бяхме и ние с него!

— Ами че можем! — извика Янакос въодушевено. — Да отидем още сега и тримата при агата и да му кажем, че ние: всички сме се промъкнали през нощта в конака и сме убили Юсуфчо. И да ни обеси всички наред на платана; и да влезем всички заедно в рая!

Михелис поклати глава:

— Нямам тази сила, Янакос — каза той. — Как ще оставя Марьори?

— Нито пък аз — каза Костандис. — Имам жена и деца.

„И аз също — помисли си Янакос. — Имам си магаренцето, как ще го оставя?“

Но не каза нищо.

 

А в това време в зандана четирите глави, опрени на стената, чакаха. Долу, в подземието, където се намираха, те не чуваха шума и гласовете от горния свят; през едно кръгло прозорче, високо горе, влизаше само оскъдна светлина, и тя — мъртвешки бледа.

— Гладен съм… — изпъшка старият Патриархеас.

— Всички сме гладни и жадни — обади се поп Григорис, — но търпим. Бог е с нас в тази яма на лъвовете; имайте вяра.

— Навярно тъкмо сега бесят горкия Панайотарос — каза даскалът. — Утре е наш ред; нека се покажем мъже, нека победим глада, жаждата и страха.

Обърна се към съседа си:

— Смелост, дядо Ладас! — каза той. — Видя ли сега, че имах право? Не ти ли казвах толкова пъти: „Защо трупаш богатства, дядо Ладас? Нито един от сандъците ти със злато няма да дойде с теб в гроба; стори едно добро дело; то ще дойде с теб чак до божия престол и ще те защити.“ Какво ще кажеш сега? Не съжаляваш ли?

Старият Ладас въздъхна; извърна тясната си проскубана глава, изгледа учителя с омраза, не продума нищо.

— Утре е твоят ред, дядо Ладас — каза тогава и поп Григорис, — ще се представиш пред бога, трябва да се изповядаш. Наведи глава, спомни си какво добро си сторил през живота си, спомни си и какво зло си сторил, и поискай прошка от бога. Имаш още време. Не съм сторил никому зло — измърмори старият Ладас неохотно, — не съм сторил никому добро, не съм убил никого, невинен съм.

— Не си сторил никому зло ли, дядо Ладас? — извика старият Патриархеас. — Сега, когато сме пред гроба, ще ти кажа всичко право в очите; не мога повече! Не си сторил никому зло ли, бре? Ами кой продаде къщата на Анезина вдовицата? Ами на стария Анестис кой лапна на търг лозята и нивите му? Ами сираците, дето обикалят по улиците? Ами собствената ти дъщеря, бре, Аргирула, кой я уби? Ти, ти, от стипцалък! Сега върви при господа да дадеш сметка!

Старият Ладас се вбеси, оживи се, надигна се рязко от стената.

— Присмял се хърбел на щърбел! — изпищя той. — Имаш и твоя милост лице да обвиняваш другите! Ами ако и аз захвана да ти вадя кирливите ризи на мегдана, нещастнико! Ами че за какво си дошъл на този свят ти бре, чорбаджийска свиньо? Яде и за умрелите, пи като смок, безчестѝ жени, напълни селото ни и околните села с копелетата си… Дембелува и хойка през целия си живот, стана ош-беш с турците, само теманета и бакшиши… Коджабаши, владици, попове, всички сте едно с турците… Ами че и собствената си жена, дето беше свят човек, не я ли съсипа ти, бре? Не можа да търпи повече чапкънлъците ти, горката, умори я ти!

Спусна се старият Патриархеас да го сграбчи за гушата, но другите двама се намесиха, разделиха ги.

Старият Ладас беше побеснял, цял живот беше преглъщал и премълчавал, правел се беше на глупак, правеше теманета и той, казваше лъжи, за да бъде добре със силните. Но сега, пред смъртта, избухна. Искаше всичко да изкаже, всичко да избълва, да си изкара яда, да не си мислят другите, че са по-добри от него. На мегдана тогава всичко, каква нужда имаше вече от тях?

Обърна се към попа:

Ами твоя милост, свети Онуфрие, дето искаш да ме изповядаш — изсъска той, — с какво лице, я ми кажи, ще се явиш пред господа? Сновеш нагоре-надолу из селото и се пъчиш като петел, ядеш, светиня ти, като разпран и ако някой сиромах дойде, тъкмо когато се тъпчеш, и почука на вратата ти, казваше му с умилен глас, йезуитино: „Господ да те направлява, братко, и аз гладувам!“, а в същото време мас капе от брадата ти, пръч такъв! И тежко, и горко на онзи нещастен бедняк, който умре и няма пари за погребението си; оставяш го да се вмирише! Винаги с широка ръка продаваш изгодно Христа. Толкова за водосвет, толкова за кръщене, толкова за маслосвет, толкова за венчавка — натъкми и ти тарифа, обирач неден, залепи я на вратата на рая и си застанал отпред и викаш: „Плащайте, раи, плащайте, иначе няма да влезете!“ И има лице той да иска да изповяда стария Ладас, светия човек, дето цял живот е гладувал, дето му се е искало да изпие чашка вино, но е треперел, дето е ходел дрипав, бос, гладен като истински апостол… Аз, бре, трябва да те изповядам, бик такъв!

Поп Григорис слушаше със сведена глава, ужким с християнско смирение. Но отвътре кипеше; искаше му се да се нахвърли на това костеливо гърло, да го извие, за да не вика повече, проклетото! Къде беше насъбрало, гадината му недна, толкова злъч! Това, значи, е таил в себе си този чифутин толкова години, та сега бълва душата си и вади всичко на мегдан!

— Говори, говори, Ладас — каза той, като въздъхна престорено — Христос е изстрадал повече от мен, грешния, ругали го, клеветили го, били го с бич, разпнали го и пак не казал нищо… Та аз ли да кажа нещо? Говори, говори, Ладас!

Старият Ладас тъкмо отваряше отново устицата си, за да го нареже, но учителят се намеси:

— Срамота, братя! — извика той. — Малко часове ни остават още и вместо да възвисим душата си към бога, ние я потапяме в земните страсти… Млъкни вече, дядо Ладас, говорѝ, говорѝ, олекна ти; и вие, братя, млъкнете; край нямат греховете човешки.

Старият Ладас захихика:

Клети даскале — рече той, — какво да ти кажа пък на теб? И чистите, и кирливите ти ризи са все едно и също; малко ти е мозъчето, малко добро и малко зло си могъл да направиш. Искал си, нещастнико, да направиш голямо добро, но не си могъл; искал си да направиш голямо зло, но не си могъл. Дреболии. Търговка на дребно е душата ти, продаваше на разумни цени плочи, калеми, ваденки, гуми, книжки… Даскал! Продаваше и сапунени мехури, големи думи, и сам им вярваше; халал да са ти! Бързаше да свари да каже всичко, да му олекне; обърна се към другите двама:

— Какво ми се намусихте? — изписка той и очичките му заискряха. — Волът рие, но на гърба си го хвърля — Ето и ние сега, хвърлихте всичко на гърба си и двамата; ха със здраве!

Поп Григорис вдигна очи, направи знак на Патриархеас: „Не му говори!“ И старият чорбаджия превъзмогна гнева си, замълча.

Учителят скочи, чу стъпки, които се приближаваха.

— Идат… — промълви той и му прекаля на сърцето.

Поп Григорис се обърна към старик Ладас, протегна ръка да го благослови.

— Простено да ти е, братко — каза той с тържествен глас. — Простено да ти е всичко, което каза. Извади всичката мръсотия от душата си, олекна й. Без да щеш, нещастнико, ти се изповяда; бог ще ти прости за всички злини, които си сторил през живота си. Стани, дядо Ладас, дойде твоят ред!

Но старият Ладас се строполи на земята и се загърчи.

Чуха се псувни, викове, трополене; вратата се отвори, сеизинът блъсна Панайотарос и Манольос и те се отърколиха вътре, удариха се в стената и вратата се затвори.

— Манольос! — извика Патриархеас. — Какво дириш тук? Защо те доведоха?

— Абре. Панайотарос възкликна учителят, — жив ли си още? Не те ли обесиха? Слава богу!

— Жив съм, проклет да е този час! — изръмжа Панайотарос и се сви в ъгъла си.

Старият Ладас понадигна глава, впи поглед в Панайотарос, протегна ръка да го пипне.

— Жив ли си, бре? — попита го той. — Защо не те обесиха? Отказа ли се агата? Отказа ли се, бре? — питаше той с треперещо сърце.

Но никой не му отвърна.

— Полегни си, Манольос — каза поп Григорис, — отдъхни си…

— Говори, Манольос — каза повелително чорбаджията, — не можем повече да чакаме; намери ли се убиецът?

— Намери се — отвърна Манольос.

— Кой е? Кой е? Кой е? — нахвърлиха се върху него и четиримата с викове. Аз! — отвърна отново Манольос.

— Ти ли?

Отдръпнаха се и четиримата, като гледаха Манольос със зяпнали уста. Известно време никой не продума.

— Това не може да бъде! — извика най-сетне старият чорбаджия, след като прехвърли през ума си целия живот на Манольос. — Това не може да бъде! Не, не, объркан свят!

— И аз не мога да приема това — каза учителят. — Защо ще го убиеш? Ами че можеш ли ти, Манольос, да убиеш? Не можеш.

Само поп Григорис гледаше Манольос и не казваше нищо.

— Защо не отговаряш, Манольос? — попита Патриархеас.

— Какво да кажа, чорбаджи? — произнесе Манольос, като бършеше потта от лицето си. — Аз съм убиецът, нямам какво друго да кажа. Не е ли достатъчно?

— Достатъчно е! — извика старият Ладас. — Достатъчно е. Манольос, чедо мое! Намери се убиецът, отървахме се ние, има бог!

Манольос се примъкна към слабата светлина, която влизаше през прозорчето, извади от пазвата си малкото евангелие, отвори го наслуки, започна да чете и да оставя далеч зад себе си хората… Качи се на лодката заедно с Христос, вмъкна се сред апостолите, отплуваха навътре в Генисаретското езеро, вдигна се силен вятър… Христос се беше уморил да говори цял ден на хората, беше полегнал на носа, върху мрежите, и бе заспал… А в това време севернякът все повече се усилваше, спускаше се от планините на Галаад, разлюляваше езерото и вълните удряха яростно малка рибарска лодка. Учениците пребледняха като платно от страх.

— Загинахме! — шепнеха те. — Загинахме! Да събудим Учителя!

Но никой не се осмеляваше да наруши светия сън. Приближи се Петър, наведе се, видя под светлината на една мълния лицето на Христос, спокойно, щастливо, усмихнато.

— Събуди го! Събуди го! — викаха струпаните зад него ученици.

Петър събра смелост, протегна ръка, докосна леко Христос по рамото.

— Учителю — каза му той, — събуди се, загиваме!

Отвори очи Христос, видя треперещите апостоли, поклати глава, промълви огорчено:

— Толкова време бях с вас и още ли не сте повярвали?

Въздъхна, изправи се, застана прав на носа, вдигна ръка срещу вятъра.

— Млъкни! — каза му той.

Сведе ръка към разбушуваното езеро.

— Умири се! — каза му той.

И изведнъж вятърът стихна, успокоиха се вълните, небето се проясни, засмя се светът.

Разтърси Манольос глава, погледна петимата си другари наоколо и сините му очи заблестяха щастливо, спокойно като водите на Генисаретското езеро.

Старият Ладас се беше оживил, беше станал и крачеше напред-назад, като потриваше ръце.

— Намери се убиецът, слава богу, отървахме се. Клети Манольос, жал ми е за теб; ама пак добре; беден си, перекенде, млад си още, не си опитал сладостта на живота, няма значение, че ще умреш. Пак добре, че си призна и се отървахме.

Замълча, хвърли кос поглед към другарите си, присви устни.

„Как, по дяволите, да замажа работата — помисли си той, — как, по дяволите, сега, като се отървах, да я оправя с този пръч попа и с проклетия Патриархеас, дето го нарекох чорбаджийска свиня? За даскала пет пари не давам; ама за другите? Избързах, загазих, отиде тя! Пак добре, че се отървах!“

Старият Патриархеас гледаше Манольос, който беше потънал в четене на евангелието, и сърцето му беше изпълнено със смут; наведе се към попа:

— Отче — рече той тихо, — нещо ми се върти в главата…

Поп Григорис разбра, покашля се сухо:

— Не се рови, чорбаджи — каза той, — остави и каквото е рекъл господ…

— Ами ако е невинен? Ако го прави, за да спаси селото? Да го оставим ли? Не е ли грехота? Вземаш ли този грях на душата си?

— Господ е всемилостив — каза попът, — ще ми прости.

— Господ ще ти прости, отче, може, ама хората? Като съм добре аз с бога — каза горделиво попът, — не се боя от хората.

— Тогава, значи…

Учителят, който се беше приближил и слушаше, се намеси:

— Нека не ровим много-много — каза той, — нека предоставим на бога… Той знае… И после, нека не забравяме, че Манольос с тази хитрина спасява душата си, малко нещо ли е това?

— Огромно! — потвърди попът. — Губи краткотрайния живот и спечелва вечния… Все едно да дадеш един меден десетак и в замяна да получиш един милион златни лири… Не берете грижа, знае какво прави Манольос.

— Всъщност хитричък си е той… — каза учителят и погледна с усмивка Манольос, който сега беше вдигнал очи от евангелието и лицето му сияеше.

Сеизинът се появи, спусна се, сграбчи Манольос:

— Хайде, гяурино — изрева той, — агата те вика.

— С божието име — прошепна Манольос, прекръсти се и последва дивия анадолец.

Агата седеше в одаята с кръстосани крака, пушеше дългия си чибук и беше поставил Юсуфчо до себе си. Пладне, жега голяма, Юсуфчо беше вече почнал да мирише. Марта робинята влезе прегърбена, промъкна се безшумно, носеше цял наръч свежи рози, ясмин и орлови нокти, стовари ги върху полуразкапаното тяло и излезе тичешком, тъй като не можеше да издържи на вонята.

Но агата, отдаден на мъката си, не чувствуваше нищо, пушеше чибука си и беше потънал в размисъл. Изглеждаше още по-уморен, по-примирен. „Така е било писано — каза си той тази сутрин, — така е било писано…“ и оттогава се беше поукротил. Прехвърли греха от хората върху бога и се успокои. Кой може да се разправя с господа? Така е искал, така го написал; всичко, каквото става, е по негова воля, сведе глава и мълчи… Той е написал, че агата на Ликовриси ще срещне Юсуфчо в Смирна; той е написал и кой ще убие Юсуфчо; той е написал и дали ще се намери убиецът… Всичко е писано…

Видя, че Манольос влезе, остави чибука върху рогозката, на която седеше, скръсти ръце.

Слушай какво ще ти кажа, Манольос — каза той спокойно. Обърна се към сеизина:

— Не ми трябваш, върви да застанеш отвън пред вратата.

Погледна Манольос:

— Видях сън, че ти не си убил моя Юсуфчо… Мълчи, гяурино, остави ме да говоря! Правиш го, за да спасиш селото; или си луд, или си светец, твоя си работа… Бъди спокоен, ще стане така, както искаш, ще те обеся; но едно нещо исках да знам бре, Манольос: наистина, ти ли уби моя Юсуфчо?

На Манольос му дожаля за агата; никога не беше виждал такава мъка; не беше вече побеснял звяр агата, мъката го беше направила човек. За миг се поколеба, но бързо се съвзе, вдигна глава:

— Ага — каза той, — дяволът ме накара, така е било писано, аз го убих.

Облегна се на стената агата, затвори очи. „Аллах, аллах — прошепна той, — сън е светът, осиротях…“

Отвори очи, плесна с ръце, появи се сеизинът:

— Вземи го! — каза агата. — И когато изгрее слънцето, обеси го на платана.

 

В това време тримата другари: Михелис, Костандис и Янакос; обикаляха селото, чукаха по вратите и заклеваха селяните да не оставят да бъде погубен един невинен.

— Манольос е невинен, невинен, невинен! Прави го, за да спаси селото ни… — викаше Янакос.

— Какво искате да направим тогава? — възрази им един старец. — Да отидем да докажем на агата, че Манольос не е убиецът ли? И после? Ще почне агата да беси наред, ще изтреби селото, вместо един, ще погинат хиляди невинни… Право ли е това? Имаме ли сметка? Не е ли по-добре да погине един, отколкото хиляди? И още повече щом самият той го иска? Оставете го, чеда мои, да умре, за да ни спаси, а сетне ще му направим икона, ще му палим кандило и ще му се покланяме като на светец. Но, първо да умре.

А един баща с много деца се обърна ядосан към Михелис и го попита:

— Я ми кажи, чорбаджийче, имаш ли деца?

— Не.

— Тогава нямаш думата; остави ни на мира.

А една старица, която държеше и друсаше на колене внука си, се обърна към Янакос и му рече:

— Абре, какво си седнал да ми дрънкаш, Янакос? Ако ще хиляди манольосовци да умрат, но внучето ми да е живо!

— Диви зверове са всички, вълци и лисици — промълви Янакос и си избърса очите.

— Не са зверове, Янакос — отвърна му Михелис, — хора са… Да си вървим, напразно си губим времето; да става, каквото е рекъл господ!

— Мислиш за баща си — каза Янакос заядливо, — по този начин старият ще се спаси.

Михелис се извърна, очите му бяха овлажнели.

— Прости ми, Михелис — извика Янакос, — не знам вече какво говоря.

И тъкмо когато наближаваха площада, видяха Катерина, изкъпана, издокарана, да се носи и да идва към тях като царска фрегата.

— Накъде си поела, Катерина? Размириса улицата… — подметна й Янакос.

— Абре, бъзливци, така ли ще оставите Манольос да загине? — изкрещя вдовицата и големите й очи се наляха със сълзи. — Аз няма да го изоставя; отивам при агата!

— При агата ли! — извика Костандис. — За какво ти е? Още ли ще мърсуваш с него? Спомнила си си за старото време, а?

— Мръднало ти е нещо и на теб, Катерина, от мъка — каза Янакос. — Хайде, направи и ти, каквото можеш… Христос с теб!

— Ще те убие агата в гнева си, нещастнице, върни се обратно… — обади се Костандис, който се беше разкаял за лошата дума, която й беше казал.

— За какво ми е сега вече животът? Манольос да се спаси! — каза вдовицата и премина спокойно между тримата мъже, като фрегата.

— Тя е по-добра от всички ни… — прошепна Михелис, като я гледаше как влиза с високо вдигната глава и изчезна в конака на агата, който се случи да бъде отворен.

 

Топла, задушна, тежка миризма излизаше от одаята — на рози и на разкапана плът… Агата беше опрял глава на желязното креватче, беше задрямал и се усмихваше насън.

Навярно сънуваше, че цялото това нещастие е сън, и ей сега на, ще се събуди и ще се намери отново на балкона и до него пак ще седи Юсуфчо и ще му пълни чашата с ракия…

Два гълъба сновяха напред-назад по балкона, кълвяха се лекичко и гукаха, а агата ги чуваше в съня си и се усмихваше. Долу, на двора, чешмата беше оставена отворена и течеше, а кучето, проснало се на плочите, беше изплезило език, задъхано. Един черен котарак, много дебел, се беше сврял на сянка и зелените му очи блестяха изкусително и неспокойно.

Катерина прекоси бързо-бързо двора; боеше се да не я свари сеизинът, да не я залае кучето. Но сеизинът не се появи, кучето я подуши, позна я и размаха приятелски опашка. Вдовицата сдържаше дъха си, усещаше някаква странна, противна миризма, въздухът едновременно благоухаеше и вонеше… Тя познаваше добре всички кътчета на къщата, много пъти Марта й беше отваряла скришом вратата и тя се бе вмъквала тук през нощта, когато агата беше още сам… Не беше още ходил в Смирна и не беше видял в турската махала Юсуфчо, седнал на едно столче със седефени украшения, посред кафенето, да пее маанета! Пощуря по него агата и оттогава къде ти да му дойде наум за Катерина! Сеизинът доста често му напомняше за вдовицата; но агата се смееше. „Абре, сеизино — каза му той един ден, — веднъж, разправят, пашата поканил един свой приятел да пият по една ракия; турил му за мезе една купичка с маслини и една купичка с черен хайвер. Приятелят му ядял само черен хайвер, нито веднъж не посегнал към маслините. «Хапни и маслини, бей ефенди» — рекъл му пашата. — «Хубав е и хайверът, паша ефенди» — отвърнал приятелят му. Разбра ли бре, сеизино? Хубав е и моят Юсуфчо.“ Сеизинът преглътна на сухо и от него ден не му спомена повече за вдовицата.

Прекоси Катерина двора, влезе в къщата, изплаши се — голямото огледало, канапетата, украсените столчета, тежкият бронзов мангал, софата, всичко беше станало нишан за агата и ги беше направил на парчета. „Същото щеше да направи за мен и Панайотарос…“ — помисли си вдовицата и потръпна.

Чу стъпки, скри се зад изпотрошеното канапе. Сеизинът се появи на прага, същинско привидение — бузите му бяха хлътнали, очите му бяха празни, лиги течаха от устата му. Поспря се, погледна наоколо, без да вижда нищо, въздъхна и излезе, като се олюляваше, на двора; просна се до кучето и заплака.

Вдовицата се прекръсти.

— Христе-боже — прошепна тя, — само ти разбираш жената и й прощаваш, каквото и да стори; готова съм да се явя пред теб.

Беше се изкъпала, беше си сложила чисто бельо, облякла бе и хубавата си рокля, поръсила си бе и с гюлова вода косата.

— Христе-боже — прошепна тя отново, — готова съм…

— Мари Катерина, какво дириш тук? Върни се веднага в къщи, нещастнице!

Извърна се вдовицата и видя Марта, чорлава, недоспала, с цял наръч цветя, готвеше се да се качи в одаята…

— Марта, искам да видя агата… — каза вдовицата.

— Мари, Юсуфчо е още топъл, и ти имаш лице… Ще те направи на кайма, нещастнице!

— Марта, искам да видя агата… — каза отново вдовицата. — Искам да му обадя една голяма тайна; знам кой е убиецът!

Старата робиня захихика:

— Манольос ли? — каза тя саркастично.

— Не, един друг… Ще видиш и ще се ужасиш!

Робинята остави цветята на стълбата, приближи се до вдовицата, повдигна се на крачетата си:

— Кой е? Кой е? — попита тя шепнешком и очите й заискриха. — За него ли ти дойде и на теб наум? И на мен! И на мен!

— За кого? — каза учудено вдовицата.

Старицата я изгледа внимателно, поклати глава, наведе се, награби отново цветята.

— Нищо — промълви тя, — не съм казала нищо… Отивам да туря цветята върху онова, проклетото, защото почна вече да мирише.

Изплю се с погнуса на земята; и изведнъж я обзе озлобение:

— Пълна с червеи си и ти, хубавице моя — каза тя, — пълна с червеи съм и аз; какво ми се перчиш? Всички сме еднакви.

Но откъм одаята се чу тежко чукане и един сърдит глас:

— Кой е долу мари, Марта? С кого приказваш, гърбушо? Млък!

Старицата се сви; но вдовицата пристъпи решително към стълбата.

— Аз съм, ага, Катерина!

— Пръждосай се оттук, курво!

Но вдовицата започна да се изкачва бързо, чевръсто, по стълбата.

— Мари кучко — изсъска й отдолу старицата, — мари кучко, не те ли е страх?

Вдовицата вдигна рамене и продължи; и изведнъж агата я видя пред себе си.

— Ага, прости ми, прости ми! — извика вдовицата и се строполи в краката му.

Побеснял, агата я ритна, преобърна я и се напъна да я отърколи по стълбата. Но вдовицата се беше хванала за перилата, паднала по очи, и викаше:

— Ага, изслушай ме, не мога да крия повече, дойдох да падна в краката ти; ага, аз го убих!

— Ти ли мари, гивендио? Ти ли мари, курво? — изрева агата и затърси наоколо по стените ятагана си.

— Аз, ага, аз, грешницата, аз го убих, от любов, от ревност. Ревнувах; от деня, в който Юсуфчо стъпи в конака, ти не се обърна повече да ме погледнеш. Не провождаше вече Марта да ме вика… И аз плачех… топях се… Ден и нощ стоях зад вратата и чаках… Нищо… нищо… Ти си имаше Юсуфчо, а мен ме забравяше… Ходих при баячки, хвърлих една нощ на прага ти магии и зачаках… И накрая от многото любов, от многото ревност, акълът ми мръдна; и вчера, посред нощ, взех ножа…

Примъкна се до краката на агата, прегърна ги.

— Ага — изпищя тя, — ага, убий ме! За какво ми е животът? Убий ме!

Агата шареше с очи наоколо по стените и търсеше ятагана си. Къщата се въртеше, очите му бяха помътнели, не виждаше нищо; вдовицата извади от пазвата си нож.

— На, с този нож го убих…

Повдигна се на колене, подаде ножа на агата…

— На, с този нож… — повтори тя и изпъна шия.

Очите на агата се наляха с кръв; извърна се, видя Юсуфчо, който лежеше бледен, с отворени очи, с отворена уста, а мухите, едри, синкавочерни, влизаха и излизаха от устата и ноздрите му.

Погледна пред себе си, видя вдовицата; нахвърли се върху нея, сграбчи ножа, който тя му подаваше, вдигна го високо и рязко го заби, чак до дръжката, в сърцето й. След това с един ритник я отърколи по стълбата.