Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ο Χριστός Ξανασταυρώνεται, (Пълни авторски права)
Превод от гръцки
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 7 гласа)

XI

В същото време, когато хората, заплетени в страстите си убиваха или ги убиваха, биеха или ги биеха, или се мъчеха да се изкачат на небето, класовете спокойно, уверено, се наливаха, зрееха, изпълваше се главата им с жито и извиваха към земята шия, за да бъдат ожънати.

Вързаха си девойките бели забрадки, та да не ги изгори слънцето, грабнаха сърповете си и се пръснаха още от ранни зори из полето. Бяха вече забравили за опасността, която беше преминала над селото им, приказваха си тихо за вдовицата и се смееха, и се изчервяваха, и настръхваха, като се сещаха за сеизина, когото бяха видели на другата сутрин да виси на платана, полугол и обезобразен. Духаше вятър и ужасният труп се люлееше, като поскърцваше, с изплезен посинял и прехапан език.

Но лицето им се смекчаваше, когато си спомняха за Манольос. Майките им, когато се бяха завърнали тичешком от площада, подгонени от агата, заразправяха ненаситно как се показал на вратата на агата, горд, красив и рус като архангел — и това, дето го приказват злите езици, че уж имал проказа по лицето, лъжа е, мари, лъжа е, лицето му светело съвсем чисто като слънце.

Навлязоха в житата и захванаха да размахват сръчно сърповете, сякаш гонеха и прегръщаха някого; сграбчваха на ръкойки на ръкойки класовете, правеха ги на наръчи и ги струпваха зад себе си на снопове. И току кудкудякаха и подхвърляха закачки за селските момци и чуруликаха за кусурите им — този бил гърбавичък, оня бил кривокрак, другият заеквал… И най-много кусури имаше този, за когото, тайно в себе си, най-много мечтаеха.

Излезе и жената на Панайотарос с двете си щерки, Пелагия и Хрисула, да ожънат и те бедната си нивица. Висока, изпита, с горчиво стиснати устни, състарена, нещастната жена се беше забрадила с черна кърпа и вървеше отпред мълчаливо и уморено. Защо се беше родила, какво зло бе сторила на бога, та я измъчваше толкова? И какво зло беше сторил и мъжът й, та беше станал пияница, прахосник и за присмех на селото? Той, честният левент, мълчаливият, работливият, дето минаваше край вратата й и трепереше, и къде ти да вдигне очи да я погледне! Тя — дъщеря на добър стопанин, той — сиромах; но един ден покойният й баща го повика: „Панайотарос — каза му той, — харесваш ми; беден си, но трудолюбив и честен; знам, че обичаш щерка ми, вземи я, имаш благословията ми!“ И я взе; всичко вървеше добре, до оня проклет час, когато се появи вдовицата!

— Проклета да е — прошепна тя, — тази кучка ме изгори… Господи, можеш ли да чуеш и честните жени? Чуй ме; хвърли я в пъкъла да гори заедно с Юда!

Но щом произнесе това име, тя настръхна; сякаш беше отправила молитва към господа мъжът й да не се раздели с вдовицата дори в ада. Спря се изплашена.

Зад нея двете й дъщери, закръглени, мургави, апетитни, с гъст черен мъх по бузите и горната устна, миришещи на пот, клюкарствуваха и се кикотеха.

— Старата пак си е наумила нещо, виж как се спря като вдървена! — каза по-малката, Хрисула.

— Бас държа, че се е сетила пак за вдовицата! — рече Пелапия и двете отново почнаха да се кискат.

Старият Ладас мина приведен, замислен, бос; извърна се, видя ги, навлизаха вече в нивицата си и бяха свалили от рамо сърповете.

— Тази ли е нивата ви, нямате ли друга? — попита той майката.

— Тази е, кир Ладас; другите ги продадохме, отидоха… — отвърна старата и въздъхна.

Старият Ладас хвърли поглед на нивата, премери я наум, пресметна колко жито ще даде, поклати тясната си проскубана глава и продължи пътя си. Съскаха още като змии вътре в него ругатните на Панайотарос; всеки ден си ги припомняше и всеки ден се заклеваше да му лапне нивата, която му беше останала, и лозето му: „Ще те науча аз тебе, безчестнико, какво ще рече чест; и какво ще рече Ладас!“

Продължи по-нататък, поспираше се при всяка нива, правеше си наум сметки; така излизаше всяка година по време на жътва и оглеждаше всичко; след това — на гроздобер; а сетне — на беритбата на маслините. Умът му беше като тефтер и си записваше колко жито, колко вино, колко зехтин ще получи горе-долу всеки селянин и дали ще може да изкара годината, или ще се принуди да поиска заем; и си правеше сметката старият Ладас дали трябва да даде заем, и колко да даде, и каква лихва да вземе от всеки.

И така всяка година; но тази година старият Ладас излезе на инспекция още по-хищен. Откакто се беше отървал от ноктите на смъртта, беше го обхванал бяс да лапне колкото може повече ниви и лозя, и маслинови градини, да натрупа колкото може повече лири в сандъците си, да свари; и да стегне още повече колана си, да не яде — от вчера беше изхвърлил маслините от закуската си, да пие само бистра водица, да не се облича и да не се охарчва напразно. „Нямаме време, кира Пинелопи — казваше той на безжизнената си другарка, — всеки миг може да умрем, трябва да побързаме; какво ще кажеш и твоя милост, кира Пинелопи?“

— Абре, всичко ли искаш да заграбиш, дядо Ладас? Какво ще го правиш? Какво ще вземеш със себе си? Един аршин платно; остави тогава и бедните да хапнат!

Извърна се раздразнено старият кожодер и видя пред себе си чорбаджи Патриархеас, дебел, охранен, червендалест, носеше широкопола сламена шапка е бял тюл, който се спускаше отзад на врата му, та да не му се качи кръвта в главата от слънчевия пек. Отиваше и той на нивите си, да стои над главите на жетварките, да го гледат, та да не спират сърповете им и същевременно да им се любува, когато се навеждат и изпъват задника си, и откриват изпотените си гърди. И да им подхвърля от време на време и по някоя думичка, да ги разпалва, да се разпалва и той.

Старият Ладас го изгледа, задавяше се от злоба, но не каза нищо.

Чорбаджи Патриархеас прихна да се смее, като видя тясната, изгладняла мутра на стария вариклечко и дрипавите му провиснали потури.

— Струва ми се, че добре ти го рекна онзи мечок, Гипсоядеца, в зандана — каза му той, за да го подкачи.

— И твоя милост добре те нареди, струва ми се — изсъска старият Ладас. — Да не би да си забравил?

За чорбаджийската свиня ли искаш да кажеш? Какво да ти кажа бре, брате, колкото повече мисля за това, толкова повече ми се струва, че е улучил право, мискининът му недей… Абре, ще ми повярваш ли? Откакто съм излязъл от зандана, ми се отвори дяволски апетит, ям, ям, Леньо не сварва да ми коли кокошки, Никольос да ми носи агънцета сукалчета и сиренета, градинарят ми — плодове и зарзавати… Не мога да се наситя бре, Ладас; ама пък и не ща да се наситя; и ако се наситя някой път, правя си гаргара с нещо, дето ми го даде поп Григорис — да е жив и здрав, нагъва и той! — повръщам, изпразвам се и започвам отново. Разбра ли?

— Разбрах — отвърна старият Ладас и се изплю. — Червеите си подават главичките от пръстта, радват ти се, че дебелееш, че тлъстееш, че се надуваш и казват: „Какъв гуляй ще падне! Ти се надуваш, аз се смалявам, дяволът ще ни вземе и двамата!“

И като каза това, изплю се отново и продължи по-нататък.

 

Пръснати из полето, раите, мъже и жени, жънеха, а в това време агата, заключен в конака си, не се подаваше навън; ту крачеше напред-назад по одаята, препъваше се и се сгромолясваше кьоркютук пиян, ту не ядеше, не пиеше, седеше с кръстосани крака на възглавницата, пушеше чибука си и си мислеше за този лъжлив свят, и унесено гледаше как димът от чибука му се издига, как се вие във въздуха и изчезва. Но една сутрин стана, облече се, повика гърбавата старица:

— Оседлай, мари, кобилата ми, сложи в дисагите ми хляб и месо, тури и шише ракия, ще отида в Мегало Хорио[12], ще взема дяволската машина, ще отскоча до Смирна. Отваряй си очите за къщата, жива душа да не стъпи вътре, та никой да не научи, че ме няма; иначе, нещастнице, като се върна, ще ти отрежа и на теб носа и ушите, и гърбицата, чуваш ли?

— Чувам, ага, върви с божията помощ! — отвърна старата Марта.

А вътре в себе си се кискаше: „Ще отиде да ми доведе пак някой смирненски Юсуфчо, проклетникът!“

Вече по тъмно, за да не го види никой, агата яхна кобилата си и излезе крадешком от селото.

— Брей, толкова дни да не ми дойде това на тъпия ми ум! На, да се не видиш макар! — измърмори той и се чумоса.

 

За няколко дни жътвата беше привършена, натрупаха на кръстци снопите по харманите селяните и започнаха да вършеят, да отвяват и да пренасят зърното в къщите си. Откара и Панайотарос всичкото си жито на мелницата, смля го, отнесе го в къщи и накара жена си и дъщерите си да омесят и да опекат хляб, сетне взе пищова си, застана сред двора и започна да стреля във въздуха. Беше се разчуло, че агата го няма, не се боеше вече от никого Панайотарос, измъкна пищова изпод гредите, където го беше заврял, и захвана да стреля и да вика на жена си и на дъщерите си:

— Вън! Вън! Махайте се! Вървете, където по дяволите си щете, искам да остана сам!

Намесиха се съседките, паднаха му в краката и го умоляваха, жена му и дъщерите му плачеха. Но той все повече се разяряваше, крещеше: „Вън! Вън!“ Сграбчи ги за косите, изхвърли ги от къщата, заключи се здраво, извади една дамаджана с ракия от килера, извади и суджуците, които беше запазил за мезе, нареди и топлите хлябове около себе си и се изтегна под маслината, сред двора.

Пиеше, ядеше, вземаше от време на време пищова, стреляше, а сетне се тръшваше по гръб, полугол, и чумосваше и с ръце, и с крака небето:

— На̀ ти, керата̀! — викаше той. — На ти, керата̀!

И отново захващаше да яде и да пие.

По цели дни и нощи го слушаха съседите да реве и да стреля, а понякога да го обръща и на песен. Но гласът му все повече пресилваше, изстрелите намаляваха и през една дупка на вратата му съседите надзърнаха един ден и видяха: съвсем гол, с потънала в бълвоч червена брада, Панайотарос лежеше по гръб и чумосваше небето и крещеше съвсем прегракнал: „На̀ ти, керата̀! На̀ ти, керата̀!“

На другия ден не чуха вече нищо; само сутринта един изстрел, а сетне тихо ръмжене и въздишки, и накрая — мъртва тишина. Съседките се събраха пред вратата му, надзърнаха през дупката; проснат по очи сред бълвоч, сухи парчета хляб, самуни и пикоч, Панайотарос лежеше неподвижно.

— Да строшим вратата — предложи Андонис бръснарят. — Ако умре, ще се вмирише и болест ще налегне селото.

— Да попитаме първо поп Григорис — предложи клисарят и тръгна тичешком.

Строшете вратата му, сигурно е предал вече душата си на сатаната, и го погребете, аз не се бъркам! — отсъди поп Григорис, който все още предъвкваше и не можеше да преглътне всичко, което Гипсоядеца му бе изтърсил в мазето.

Дотичаха и жена му, и дъщерите му, строшиха вратата. Вдигнаха Панайотарос от мръсотиите, беше бледен като мъртвец, стопил се беше наполовина, навярно се беше търкалял върху строшените стъкла, защото беше целият в рани; но беше жив. Жена му го изми, както мият конете, дъщерите му носеха вода от кладенеца на двора и я изливаха с кофи върху него. Той се посъвзе, отвори очи; видя наоколо жените, ядоса се.

— Вън! Вън! — извика той и се спусна приведен да намери пищова си.

Но нямаше вече сили и се строполи на земята.

Вдигнаха го, пренесоха го вътре, поставиха го да легне в постелята; Андонис бръснарят предложи да му сложи кръвни вендузи, но съседките не му дадоха.

— Каква кръв ще му пускаш бре, Андонис? Ами че той е бял като платно… Да повикаме старата Мандаленя, да направи заклинание, та да прогони дявола, дето му е влязъл вътре.

Едно хлапе си плю на петите и отиде да намери баячката.

В това време една съседка предложи да му направят кисела лимонада, друга — да му сложат нагорещена керемида на корема, а една старица — да го преплюят всички по три пъти, да се изплаши дяволът и да избяга.

Но докато вземат решение, ето ти я и старата Мандаленя пристигна, чевръста, кефлия, с церовете си; три торбички, едната, бялата, пълна с най-различни миризливи билки, другата, черната, с прахове и шишенца, и третата, синята, с черна бакла, зелени счупени стъкла, катран, едно голямо парче от честния кръст, цветя от черковната плащаница и костица от прилеп.

Наведе се, огледа внимателно Панайотарос, поклати глава, дръпна в ъгъла жена му.

— Много теглиш, Панайотарице — каза й тя тихо, — сърцето ме боли за теб… Този, дъще, не е човек, а звяр; сега е загубил за малко силата си и е омекнал, но щом се съвземе, отново ще започне същото, та и по-лошо; такъв беше и покойният ми мъж, но слава богу, прибра го дяволът… Искам да ти доверя нещо, ама ще ми се закълнеш, че ще го пазиш в тайна; господ дори не трябва да го чуе! Кълна ти се — каза нещастната жена, която беше почнала да трепери.

— Последни тук — каза й старицата и й показа черната торбичка, — тук имам един чудотворен прах; ако му дадем от него, след няколко дни, спокойно, без болки, ще хвърли петалата. Какво ще кажеш? Ще се отървеш, клетнице! Ще се отърве и той от греховете.

— За бога, не ми го казвай това повече!… — извика горката жена.

— Както обичаш — отвърна старицата, като вдигна рамене. — Аз ти мисля доброто, ама щом не щеш…

Пъхна ядосано черната торбичка в пазвата си, извади бялата с билките и започна церенето. Свари билки, даде му да пие от тях, взе зехтин от кандилото на света Богородица, разбърка го с пипер, разтри го, сетне й казаха за керемидата, сложи тогава и една нагорещена керемида на корема му. Взе сетне от синята торбичка катрана, разтопи го и начерта един кръст на прага на външната врата. После накара всички да излязат от стаята, затвори вратата, приближи се до Панайотарос, заплю го три пъти и го чумоса:

— Върви по дяволите, Юда!

Излезе навън.

— Не го закачайте — каза тя, — четох му благословия; след три дни ще бъде кукуряк.

Взе за плата сухите парчета хляб, пръснати по двора, и един аршин суджук, който още висеше на маслината, прекръсти се и си отиде.

— Диви зверове са мъжете, проклети да са! — говореше си сама тя по пътя. — Ех, ако ме оставеха, щях да им дам наред на всички от прахчетата, дето си знам, та да отидат по дяволите!

Тъкмо когато пъхаше ключа да отвори вратата си, покрай нея мина Янакос с магарето си, забързан и намръщен.

— Ей, ей, чакай де — извика му тя, — чакай да те видим малко, Янакос! Какво прави непрокопсаният ми племенник? Е бре, не ви ли е жал за него? Объркахте му главата и сега седял съвсем сам на планината като кукувица и четял, казват, евангелието… Виж го ти! Евангелие… Вместо да прави деца с Леньо…

Това ли е за сполайти, бабо Мандаленя? — отвърна ядосано Янакос. — Абре, не се ли намери поне един човек да падне да му целуне краката? Да пукнете дамо, дъртаци, дъртофелници, маймуни такива!

Ала старицата, която беше вече прекрачила прага си, изскочи изведнъж навън.

— Ех бре, нали ще се разболееш и ти някой ден — извика му тя, — ще ми паднеш в лапите! Ще си го изкарам тогава!

И затвори вратата със смях.

Но къде ти да се извърне да подхване кавга с нея Янакос! Умът му беше в Саракина, откъдето беше току-що минал и сърцето му се беше свило. Бежанците бяха построили няколко къщурки, но нямаха греди, за да ги покрият. Децата, бледи, слаби, седяха пред пещерите, нямаха сили да играят; седяха сериозни, умислени като старци; и гледаха долу плодородното поле и девойките с белите забрадки, дето жънеха. Някои от жените събираха разни тревуляци, други палеха огън, но нямаха зехтин, нямаха хляб, нямаха маслини, ядяха сварени тревуляци. Мъжете се бяха пръснали по околните села да търсят работа, поп Фотис беше взел евангелието и един чувал, и обикаляше по селата като просяк и събираше милостиня за хората си.

— Как я карате, барба? — попита Янакос един старец, който гребеше вода от вдлъбнатината на една скала и поливаше една леха, която беше засадил върху оскъдната земя. — Как я карате в новото си село?

— Слава богу — отвърна старецът, — живи сме още.

— Децата, гледам, са слаби, краката им са станали като клечки.

— Е, ще закрепнат, не се притеснявай; някои ще умрат, няма значение, мъжете ще направят други, да са живи и здрави! Абре, безсмъртно е човешкото семе! Имаш ли деца?

— Не.

— Не? Какво седиш тогава? Хайде, върви да правиш, жени бол, слава богу, хайде, върви да правиш деца, хвърли и ти подпалки в огъня!

Янакос продължи по-нататък; някои го познаха, изтичаха да го посрещнат; жените наобиколиха магарето, гледаха жадно пълните кошове… Една девойка се присегна, размота една червена панделка, любуваше й се, галеше я с върха на пръстите си, въздъхна и я пъхна отново в коша… Една мургава женица, с издут корем, измъкна от коша един гребен от бял кокал; и го гледаше, гледаше, не й се искаше да се раздели с него; очите й шареха грабливо от гребена към Янакос, мислите й се объркаха, стори й се, че вече беше грабнала гребена и си беше плюла на петите, и никой не я беше видял, и че сега седи пред пещерата си, и се реши съвсем спокойно на слънце.

Янакос разговаряше с мъжете, по от време на време хвърляше и по някой поглед към жените, които бяха наобиколили магарето му; ръцете им се ровеха грабливо в кошовете, а след това се отпускаха отново празни и уморени. Изведнъж Янакос скочи; очите му блестяха радостно. Откачи от пояса си тръбата, наду я; след това постави като фуния шепи около устата си, започна да вика:

— Гребени, панделки, огледалца, конци, игли, иглички, американ! Избирайте си и вземайте, госпожи! Пари не искам; ще ми платите на другия свят!

Жените се смутиха; понечиха да се нахвърлят на кошовете, но се сдържаха.

— Шегува се — каза една, — ще станем за срам; долу ръцете!

— Абре, май не се шегува, казвам аз! — обади се мургавата женица и хукна да бяга, притиснала гребена към гърдите си.

Бръкна и девойката отново, грабна червената панделка.

— Да ме няма и мен! — извика тя и започна да тича като козичка от камък на камък.

Янакос гледаше и се смееше; стъпи на един камък:

— Разграбете кошовете, смелост, госпожи, наистина ви казвам, пари не искам, на другия свят ще ми платите! Имам ви доверие!

И тогава вече жените се нахвърлиха върху кошовете, сега не избираха, грабваха, каквото им попаднеше, пищяха от радост и хукваха да бягат. Само за миг двата коша бяха ометени.

— Абре, ти луд ли си, светец ли си? Какво си, братко Янакос? — попита го едно старче.

— Лихвар съм — отвърна Янакос със смях. — Господ ще ми плати с лихвата.

— Чувал съм, чедо, че дедите ни давали на заем и правели договор да им се изплатят парите на другия свят; ама те си имали вяра.

— И аз ви имам вяра — каза Янакос.

Хвана поводите на магарето си:

 

— Останете със здраве — каза той.

В подножието на Саракина, малко преди да се види със старата Мандаленя, срещна Никольос, който носеше на рамене едно агне и отиваше тичешком към селото.

— Ей, Никольос! — извика Янакос. — Какво прави Манольос?

Никольос се извърна, засмя се:

— Чете — отвърна той, — чете, клетият, и мисли… Аз нося едно агне на чорбаджията и ще се женя.

Завъртя се, вдигна прах, почна да играе хоро с агнето на раменете; лицето му лъщеше на слънцето като бронзово, зъбите му блестяха снежнобели. Поигра, поигра и изведнъж нададе вик:

— Женя се бре, земляк, за Леньо! Чувал ли си за Леньо!

И отново прихна да се смее.

— Да ти кажа ли една поговорка, Янакос?

— Я кажи бре, Никольос, имаш, виждам, кеф.

— „Докато мъдрият се намъдрува, бързият избързва и му взема на мъдрия жената!“

И отново във въздуха се разнесе звънливият му, бликащ смях.

 

И наистина, ден и нощ Манольос четеше евангелието; и беше потънал в размисъл. Четеше, наведен над светото писание, мъчеше се, отначало е много пот, да разкрие всяка дума, за да намери смисъла й. Всяка дума отначало му се струваше като твърд бадем и трябваше да го строши, за да намери и вкуси сладката му ядка; но полека-лека, с течение на времето и с любов, думите омекваха, олекваха, разтваряха се сами под горещия му дъх.

И изведнъж всичко му се стори много просто, а самият Христос — като някакво благо слово, слязло на земята за простите неграмотни хорица. И Манольос вече вървеше подир Христа, стъпка по стъпка, без да се препъва, от мига, когато се беше родил във Витлеем и бяха дошли овчарите — с тях беше и Манольос — и бяха започнали да пеят „Осана“ около яслите, чак до великия слънчев ден на Възкресението, когато Христос излезе от гроба и влезе в сърцето му.

Взе бъзовия пън, на който беше изрязал образа на Христос, и започна да го дълбае отвътре, за да може да влезе и да прилепне на него лицето му. И както си дълбаеше, изведнъж се сети, когато беше послушник, за един мъдър богослов от Цариград; беше дошъл да отпразнува Великден в техния манастир. Изкачи се на велика събота сутринта на амвона, а под мишница носеше дял куп дебели книги със златни подвързии; и започна да говори на простите калугери с дълбокомъдрени купешки приказки и да им обяснява цели два часа тайнството на възкресението… Дотогава калугерите смятаха възкресението Христово за нещо много просто, много естествено и никога не се бяха питали как и защо… Възкресението Христово им се струваше много просто, както след нощта изгревът на слънцето всяка сутрин. И сега този мъдър богослов с многото си китапи, с многото си ученост, ги объркваше… И отец Манасис, когато вече се прибраха после в килията си, се обърна към Манольос:

— Да ме прости господ, чедо мое, но за първи път тази година не почувствувах Христос да възкръсва.

Манольос час по час поставяше издълбаното дърво на лицето си, за да види дали приляга. Веднъж Никольос го свари с маската на лицето и прихна да се смее.

— Абре, Манольос, вдетинил си се май и си играеш с маски и кукли; дано да е на добро!

Манольос се усмихна.

— Не си играя — каза той и замълча.

От няколко дни Никольос се въртеше около Манольос, искаше да му каже нещо, но думите му засядаха в гърлото и го задавяха. Но днес се реши, приближи се, седна до него, наведе се, погледна издълбаното дърво, но умът му беше другаде. Накрая, бутна с твърдото си коляно силно коляното на Манольос.

— Манольос, ей, Манольос! — извика му той силно, сякаш се намираше на отсрещния баир и му се обаждаше.

— Казвай, Никольос, ама не викай, говори тихо, чувам.

— Ще ти кажа нещо, ама да не се разсърдиш, чу ли?

— Няма да се разсърдя, Никольос, казвай; и не ме блъскай по коляното, боли.

— Ще се женя за Леньо! — извика Никольос и стисна здраво тежката си гега, готов да удари, ако Манольос се нахвърли върху него.

Манольос се усмихна.

— Знам — каза той.

Никольос изблещи очи.

Знаеш — възкликна той, — знаеш и не се нахвърляш върху мен? Аз да бях, кълна се в хляба си, щях да те убия.

— Аз ви благославям и двамата; да сте живи и здрави!

Да живеете, да остареете, да имате деца, да станат добри хора.

— Не го побира това умът ми — измърмори Никольос, като постоя замислен известно време. — Няма ли да ме убиеш?

Манольос протегна ръце, прегърна овчарчето си.

— Абре, няма ли да ме убиеш? — отново извика Никольос, който беше почнал да се тревожи.

— Не, не, Никольос, няма да те убия — каза Манольос и се засмя.

Никольос изведнъж стана, изплашен; хвърли още един поглед на Манольос, който отново беше започнал да дълбае дървото.

„Не е добре, клетият, мръднал му е акълът, по-добре да се махна оттук“ — каза си Никольос. Направи два-три скока от скала на скала, пъхна пръсти в уста, изсвири, кучетата дотичаха, довтасаха и овцете, намери се Никольос отново сред познатите си животинчета, дето ги знаеше и дето го знаеха, и се успокои.

За миг в съзнанието на Манольос се появи Леньо, закръглена, мъхава, разпалена, досущ като Никольос. Постави на коленете си дървото, което дълбаеше, остана известно време замислен.

— Нека имат благословията ми — прошепна отново той. — Поели са по пътя, който бог е начертал на земята за човека; аз се мъча да поема по друг път — без жена, без деца, без радост, отказвам се от света, отърсвам от краката си пръстта… Имам ли право? Христос е имал право, бил е бог, ала човекът, не е ли голямо възгордяване да иска да следва божиите стъпки?

Не можеше да намери отговор. Във великите мигове не питаше, вървеше напред, беше уверен; никога не беше чувствувал такава увереност, такова чисто щастие, както в деня, когато отиваше с вързани отзад ръце към бесилото. Но в малките мигове, когато душата му не се бе разпалила цялата, питаше, претегляше, колебаеше се.

Онзи ден беше отишъл в Саракина при поп Фотис да го помоли за помощ; може би и той беше минал през същите терзания, можеше да му подаде ръка. Но отецът отсъствуваше, обикаляше по селата и събираше милостиня; върна се тогава обратно в самотата си и се залови за евангелието; то щеше да му отговори.

Отвори малката книжка, както отваряме при голяма жега някоя врата, която гледа към морето. И Манольос отново започна да плува и да се разхлажда в светото писание. Веднага забрави какви въпроси го измъчваха, нямаше вече въпроси умът му, сърцето му преливаше от отговора.

Стана, довърши образа на Христа, издълба го, колкото трябваше, постави го на лицето си; прилягаше му съвършено.

— Слава богу — каза той, — свърших!

Поклони му се, след това влезе вътре и го закачи на стената, до старата малка икона с разпятието и многото лястовички.

 

Тази година на събора нямаше да дойде Катерина, апетитната вдовичка… Всяка година, на този ден, тя се изкъпваше още предната вечер, намазваше косите си с дафиново масло, изтъркваше си зъбите с орехов лист, слагаше на шията си гердан от сини камъни, които я предпазваха от лошо око, и поемаше по нагорнището към „Свети Илия“. Изкачваше се сама, никой не се приближаваше открито до нея, и се покланяше и тя на огнената икона. А страшният пророк я гледаше сърдито, но не можеше да се отдели от боите и сребърните дарове, в които го бяха затворили вярващите; вдовицата знаеше това и долепваше без страх червените си устни върху него.

Но сега вдовицата лежеше по гръб в земята и всичко беше изчезнало — и коси, и устни, и бузи, и шия, и само зъбите бяха останали долу, в пръстта, и блестяха като бели крайбрежни камъчета.

И Панайотарос тази година не беше отишъл на събора; лежеше все още в постелята си и проклинаше. Но двете му дъщери се измъкнаха скришом през външната врата и се заизкачваха и те, мургави, пълнички, с гъст мъх на горната устна и с изпотени мишници, които миришеха на мускус. Сякаш бяха диви зверчета, на които им беше дошло времето, не ги свърташе вече в къщи, тясна бе станала постелята и сега бяха излезли навън, и хвърляха диви умолителни погледи наляво и надясно и търсеха мъжкар. Ако бяха крави, щяха да мучат жално; ако бяха лъвици, щяха да реват нощем, та да се тресе лесът; ако бяха котки, щяха да се търкалят по гръб на земята и да мяукат по покривите; но бяха жени и свеждаха очи, когато минаваше някой младеж, а след това се кикотеха зад него и му се подиграваха:

— Гледай го, горкия, как се е прегърбил, гледай какви крака клечки, хвала на юнака!

И му държаха карез, задето бе отминал и не се бе нахвърлил върху тях и не пи бе тръшнал по гръб на камъните.

Изкачваше се и Андонис бръснарят, небръснат, понеже имаше много работа и не беше сварил. Много обичаше пророк Илия, защото всички селяни, преди да тръгнат за събора, се обръсваха в бръснарницата му, а сетне, като се завърнеха от събора, мнозина настиваха, напиваха се и се разболяваха и на другия ден го викаха бързо да им сложи вендузи. Тогава падаше най-много печалба; вадеше, както знаем, и зъби, но на тези проклетници всичките им зъби бяха здрави, трошаха бадеми с тях, и от време на време, когато някой им се разклащаше, бяха се научили — кой дявол им беше казал! — да го връзват с канап, да дърпат и да го изваждат; изпиваха след това една водна чаша ракия и отново започваха да чупят бадеми за мезе.

Нашите трима приятели вървяха бавно, приказваха си спокойно и бяха изостанали на опашката на стадото. Отначало Михелис и Янакос крачеха до поп Григорис, единият, за да наглежда магарето си, което Марьори беше яхнала, и от време на време да му подвиква ласкаво, за да разбира, че господарят му е наблизо, да не се притеснява; а другият, за да прави компания на своята Марьори, да се гледат един друг с мълчалив копнеж и да предвкусват тайно бъдещата си радост. Михелис се любуваше на миловидността, свенливостта и благородството на годеницата си; а тя — на благото му охранено лице, на черните къдрави коси и на юнашката му снага. И така, в съучастнически примамливата светлина на привечерта, сред шумната тълпа, която се изкачваше, и двамата се забравяха, премалели, и в съзнанието им изведнъж проблясваха, сякаш ги изживяваха сега, бъдещите им ласки.

Премрежваше Марьори очи, вглеждаше се пред себе си във въздуха и виждаше една Марьори, която държеше връз гърдите си и кърмеше едно бебе.

Свети Илия — прошепна тя, като се взираше в суровия планински връх, — уповавам се на милостта ти, удостой ме и мен да родя син!

А Костандис вървеше малко по-назад със семейството си; отпред яздеше жена му, беше качила и двете деца върху задницата на мулето; отзад — той, пешком и мълчалив. Какво да си кажат? Бяха си казали всичко много пъти, кога с добро, кога с кавга. Тя все още избухваше и се караше; но той беше вече сложил оръжие и беше влязъл, както казваше, в царството небесно, в мълчанието.

Но полека-лека тримата приятели, сякаш копнееха да се усамотят, се измъкнаха един по един от задълженията си и се събраха, облекчени, на опашката на човешкото стадо.

— Къде е Манольос? Не е ли с вас? — запита Костандис. — Няма ли да дойде на събора?

— Отидох вчера привечер в кошарата му, но не го намерих — отвърна Михелис. — Повиках Никольос. „Отиде — каза ми той — на «Свети Илия», още на разсъмване, и носеше една стомна със зехтин и цял наръч лаврови клонки, и още не се е върнал. Не е добре, чорбаджи, помни ми думата, ще му мръдне акълът; дори му е мръднал вече. Признах му, че съм му взел Леньо и не ме уби; а сега седи, чете и пее псалми; утре ще почне да хвърля и камъни.“

Тримата приятели се разсмяха.

— Вярно е — каза Янакос, — че Манольос не е същият. Ще повярвате ли, братя, това, което ще ви кажа. Може и да са ме излъгали очите ми, може… Ама една нощ, когато бях с него и той седеше на пезула и беше опрял глава на стената, видях около лицето му някакво странно сияние; някакъв венец от светлина; какъвто имат светците по иконите… Вярвате ли?

— Аз вярвам — каза Михелис.

— И аз — каза Костандис.

И замълчаха.

Черквичката се виждаше вече, току-що варосана, съвсем бяла, сгушена сред високите скали. Така рисуваха и по иконите суровия пророк, сред две планини, които се издигаха от двете му страни като криле; бяха се превърнали наистина в криле стръмните скали на възвишеното му усамотение и сякаш го издигаха в небето.

До черквичката още се крепеше, готова да рухне, една килия, в която живял в старо време един свят отшелник; запазило се беше, макар и прогнило, столчето, на което седял, а на скалата, на един гвоздей, броеницата му, едно въже с възли, цялото омазнено, с черно платнено кръстче; а навън беше гробът му, с един железен кръст; и една плоча върху гроба, с някакво име; но то се беше заличило.

Старият клисар се беше изкачил още в зори да подреди черквичката, да запали кандилата й, да я окичи с лаврови клонки. Но щом отвори вратата, нададе вик и се спря уплашен. „Господи, помилуй! Господи, помилуй!“ — прошепна той и започна бързо да се кръсти; цялата черквичка блестеше от чистота; измита, пометена, свещниците бяха изтъркани, кандилата пълни със зехтин: а иконата, украсена с лаврови клонки. С разгорени въглени и тамян някой я беше прекадил и сега тя ухаеше.

Клисарят избърса потта си и не смееше да влезе вътре; страхуваше се да не би ангелът да е още тук, скрит в олтара. Веднъж беше видял, в селската черква, една сутрин, когато беше отишъл да я подреди, как архангел Михаил, вляво на иконостаса, размахва полека крилата си, и беше припаднал; и оттогава не искаше да види повече ангел пред очите си, и чудесата го плашеха. „Далеч оттук!“ — мърмореше той.

Седна на прага и от време на време се обръщаше и хвърляше боязлив поглед към олтара; но часовете минаваха, никакъв ангел не се появяваше, събра кураж. А пък беше и огладнял; отвори торбата си, взе резен хляб и бучка сирене да хапне, но гърлото му се беше свило, залъците му присядаха. Взе бъкличката с вино, отпи няколко глътки, посъвзе се, отпуши се гърлото му, и започна полека-лека да дъвче. И като хапна и пийна, старият клисар се поокуражи, прекръсти се и прекрачи героично прага. Наведе се, поклони се на пророк Илия, дръпна със страх светите двери, погледна вътре в олтара — никой!

— Слава богу — каза той, — дошъл е, подредил е и си е отишъл; отървах се!

И захвана наново да мете, да мие, да търка свещниците, да подрежда дискосите на пангара, та да мине времето. Обичаше тази черквичка старият клисар, свързана беше с живота му. Тя била порутина и покойният му баща дал обет пред свети Илия да я построи отново, ако оздравее новороденото му единствено момче — ей този тук, старият клисар. Оздравял и старият му баща удържал думата си.

Клисарят си спомни за миналото, въздъхна. Големи знамения бяха отбелязали неговото раждане. Родил се беше, седемдесет и пет години оттогава, на един Велики Петък, по пладне, тъкмо когато разпъвали Христос; жената, дето го избабувала, веднага казала, че това дете ще стане митрополит; и оттогава баща му, добър християнин и добър стопанин, си беше поставил за цел в живота да изучи единствения си син, за да изпълни великото си предопределение. Всичко вървеше добре; бъдещият митрополит усвояваше четмото и писмото, беше буден и богобоязлив; завърши с отличие гимназията в Мегало Хорио, готвеше се да отиде във Висшата богословска школа в Халки… Но ето, че една привечер, в един пуст сокак, дяволът се яви отпреде му, под името Кириякула. Ниска, черна като опушено гърне, с пълна с ненки блузка, с три големи бенки на горната устна, и на дванайсет години. Нещастният бъдещ митрополит загуби и ума, и дума; обърка се, тръгна подире й, особено трите бенки на горната й устна му бяха взели акъла. Напразно горкият му баща плачеше, заклеваше го да не се отклонява от пътя, който бог му беше предначертал. Бъдещият митрополит заяви, че тази ще бъде, друга няма да бъде, ще се убие, ако не я вземе; и я взе.

— Слава богу — казваше често той, за да се утеши, — слава богу, станах клисар; не се отклоних от пътя си.

Така, де с настоящето, де с миналото, мина времето, слънцето се наклони към залез и клисарят седна отново на прага и се любуваше гордо на съборяните, които се изкачваха по пътеката; сякаш празнуваше самият той и приятелите му идваха в чорбаджийската му къща да му честитят, да му кажат „за много години“.

Чуваше вече ясно ревовете на магаретата, стана, сграбчи въжето и започна да бие празнично малката камбана.

Първи се показа поп Григорис, нагласен върху мулето си; клисарят изтича да го посрещне и да държи стремето на самара му, за да слезе.

— Изми ли, помете ли, изтърка ли свещниците? — запита попът, още преди да слезе.

— Всичко е наред, отче — отвърна смирено „митрополитът“.

Не посмя да разправи за чудото, искаше той да обере цялата слава.

— Сложи ли дискосите на пангара, както ти заръчах?

Казахме, три дискоса: един за попа, един за светеца и трети за свещите.

— Всичко е наред, отче — чу се отново покорният глас.

Пристигнаха в това време и останалите съборяни; влизаха в черквата и поставяха върху пангара свитка класове и чепка грозде; а след това си изваждаха пунгията и всеки слагаше, колкото желаеше, върху двата дискоса, купуваше си свещи, пристъпяше благоговейно и се покланяше на страшния пророк. Той беше нарисуван прав в една огнена колесница с четири аленочервени коня, на ръба на една пропаст. И той самият носеше алено расо, а от главата му изскачаха пламъци; колесницата беше отскочила от планината, висеше във въздуха. Един отшелник, паднал по гръб на камъните, беше поставил длан над очите си и го гледаше със страх как се издига.

— Слънцето е това! — прошепна една женица, която се дивеше на пророка. — Слънцето е, мари!

— Свети Илия е това, не влизай в грях, кира Марьора — каза друга.

— Все същото е — обади се трета, — покланяйте се и да свършваме.

 

Слънцето беше вече залязло, звездите не се бяха още появили, бореше се още светлината, отчаяно. Беше поела по нагорнището, за да избяга, но нощта беше изскочила от земята, гонеше я от камък на камък, до последната й крепост, бялата черквичка на пророк Илия, на върха на планината. И изведнъж, тъй като не можеше да се съпротивява повече, скочи нагоре към небето и изчезна.

Тъкмо по това време на събора пристигнаха и бежанците от Саракина. Бедни, дрипави, с хлътнали от глад бузи; поп Фотис вървеше начело, с желязната си калугерска тояжка. Влязоха последни в църквата, нямаха какво да сложат в дискосите, пристъпиха с празни ръце към светеца и му се поклониха.

— Прощавай, страшни пророче — прошепна поп Фотис, като гледаше светеца, — и ти си бил беден като нас, носел си и ти дрипи като нас; нямал си нищо друго, освен големия си плам; искрица от този твой плам имаме и ние, бежанците от Саракина; добре сме те заварили, друже!

Поклониха се и излязоха навън и се пръснаха зад охранените ликоврисяни, по камъните.

— Простете съселяните ми — каза Михелис засрамено, — торбите им са пълни.

— Господ да им прости — отвърна суровият поп Фотис, — господ, не аз.

И замълча, но от очите му изскачаше огън. Беше се завърнал тази сутрин с празна торба, която беше взел, за да слага подаянията. И така, както гледаше горе от скалите долу ожънатото поле, наистина приличаше на пророк Илия, яхнал пламъците.

— Земята е тяхна — заговори отново поп Фотис, — нека й се радват. Да даде господ ние да вземем своя пай на небето.

И повече не продума.

Простряха съборяните шарените черги около църквицата, разтвориха издутите торби, захванаха ченетата да мелят. Надигаха бъклиците, клокочеше виното, клокочеха гърлата, строгата пророческа самота се изпълни с дрезгави провиквания, смехове и несвързана човешка глъчка.

Запалиха се няколко фенера сред камънаците, осветиха пламнали женски лица и момински шии, и засукани мустаци. Окачена на стената на черквата, една голяма лампа с три фитила осветяваше охранените бузи и тройната гуша на чорбаджи Патриархеас, а до него — една раздвоена снежнобяла брада и остри зъби, които дъвчеха; седяха един до друг двамата селски първенци и от време на време в светлината се появяваха тънките сръчни ръце на Марьори, които нарязваха печеното и обслужваха двете неуморни старчески ченета.

След това едно по едно газеничетата угаснаха, сенки се свряха лазешком около светите скали и вече нищо не се виждаше; чуваха се само смехове и гъделичкания и след малко — тревожна тишина. Съединяваха се скришом, между камъните като скорпионите, хората, и чествуваха по свой начин огнения пророк.

Съмна се, показа се слънцето, на огнена колесница и то като съименника си, пророка[13], скочиха хората на крака, протегнаха се, прозяха се, изкашляха се, потъркаха си очите, пиха кафе, за да се разсънят. Среброгласата камбанка отново заби бързо и радостно, и ясният й звън се лееше навред по планинския склон като вода и се разливаше из полето. Като се подпираше на гегата си, сред скалите се показа Манольос, ведър и радостен. Хвърли поглед наоколо, откри другарите си, които, застанали на една скала, се взираха неспокойно към неговата планина. Зарадва се, прекрачи съборяните, пристъпи, разтвори ръце, прегърна ги, а те се извърнаха, видяха го и възкликнаха.

— Цяла нощ те чакахме — каза Янакос. — Защо не дойде? Нали ни беше казал…

— Готово ли е всичко? — попита Манольос.

Другарите му се учудиха.

— Готово ли? Какво да е готово? — попитаха те.

— Душите да се надигнат — отвърна със смях Манольос, — гърбовете да ядат бой, устата да викат.

— Намислил ли си нещо? — запита Янакос и сграбчи мишницата на приятеля си. — На живот и смърт — с теб!

— Нищо не съм намислил — отвърна Манольос. — Ала може бог да е намислил нещо; трябва да сме готови.

Погледна наоколо.

— Харесва ми — каза той — този връх и този пророк, дето е яхвал огъня и дето с един скок е зарязал земята, и си е отишъл… И селяните също ми харесват днеска, такива каквито са, измити, нагиздени, с блеснали очи; готови са лесно да пламнат и да се бият. Готови ли сме?

Но откъм олтара се чу гръмкият глас на поп Григорис, литургията почваше; замълчаха.

Колкото съборяни можаха да се поберат, влязоха в малката църквица, другите останаха прави по скалите, а мелодията се разливаше през вратата и отзад, през прозорчето на олтара, нежна, прочувствена като отзвук от душите на древните прадеди.

Свърши литургията, наизлязоха всички навън, качи се на един голям камък учителят, попребледнял, попресипнал и започна да говори и да изплита възторжена възхвала на пророка. И бързо, неумело, но смело премина към възхвала на гръцката нация, смеси свети Илия с Аполон, после със светлината и накрая с безсмъртния дух на гърците, които се борили и нанесли поражение на тъмните сили на варварите. Стигна после, но по-меко и до Турция, попредъвка малко, но изведнъж изтърва юздите, хукна без оглавник и започна ни в клин, ни в ръкав да пее гръцкия химн.

Всички се смаяха, пламна им кръвта и започнаха и те въодушевено да пеят, с вълнение и героичен фалш: „Познавам те по страшното острие на сабята ти…“

Пророк Илия изведнъж се беше превърнал в хайдутин и бунтовник по планините, с цървули и пушка бойлия.

Манольос се наведе към тримата си приятели:

— Готови ли сте? — запита той отново.

— Готови сме! — отвърнаха и тримата. — В името божие, тръгвай напред!

Не знаеха много-много какво искаше да каже Манольос, за какво да са готови, но чувствуваха вътре, в гърдите си, душата си готова, изправена.

Учителят най-сетне беше млъкнал и слизаше от скалата, все още кипящ. Очите на стария Патриархеас се бяха овлажнили, а поп Григорис вече вдигаше ръка да благослови паството си, изпълнили бяха дълга си към бога, сега можеха да почнат яденето и пиенето.

Тъкмо в този миг Манольос пристъпи напред, наведе се, целуна ръка на поп Григорис, поиска разрешение да говори.

Щом видяха Манольос, селяните, които бяха днес с празнична душа, се развълнуваха, спомниха си, че този русокос младеж беше решил да даде живота си, за да спаси народа; радостен вик се надигна от множество уста, за да го поздравят.

Поп Григорис смръщи вежди, наведе се:

— Какво ще кажеш? — запита го той. — Можеш ли да говориш, ти? За какво?

— За Христос — отвърна Манольос.

— За Христос ли? — възкликна смаяно попът. — Ами че това е моя работа!

— Христос ми заповяда да говоря — настоя Манольос.

— И не те ли напъти какво да кажеш? — подхвърли саркастично поп Григорис.

— Не, но ще ме напъти, веднага щом отворя уста.

Михелис пристъпи една крачка.

— Отче — каза той, — Манольос иска да говори на селяните; всички селяни те молим, разреши му. Когато цялото село беше в опасност, Манольос отиде да даде живота си, за да се спасим всички ние; има, значи, право да говори.

— Позволи му, отче — обади се тогава и старият Патриархеас. — Добро момче е.

— Ще говори за неща, които не разбира — възрази попът.

— Няма значение — подметна тогава Янакос. — Светиня ти ги разбира, ще го просветлиш.

— Да говори! Да говори! — извика Костандис.

Поокуражиха се и селяните, намесиха се Димитрос касапинът, Андонис бръснарят, старият Христофис, започнаха да пляскат с ръце и да викат: „Да говори! Да говори!“

Поп Григорис вдигна ядосано рамене.

— Добре, добре — каза той. — Стига врява!

Положи неохотно ръка върху главата на Манольос:

— Бог да те просветли — каза той, — говори!

И скръсти ръце да чуе.

Манольос пристъпи крачка, застана в средата; Янакос и Костандис дотъркаляха един камък, стъпи на него; селяните, мъже и жени, го наобиколиха. Приближи се и поп Фотис със своите хора; кимна леко, поздрави поп Григорис, но той се направи, че не го е видял.

Манольос се извърна на изток, прекръсти се, отвори уста:

— Братя, искам да ви говоря за Христос, прощавайте, аз съм неук човек и не знам да плета думите. Но онзи ден, както си седях пред кошарата, тъкмо на залез-слънце, Христос дойде и седна до мен на пезула, спокойно, простичко, така, както сяда някой съсед. Носеше една празна торба, въздъхна и я пусна на земята; краката му бяха потънали в прах, отворили се бяха петте рани от гвоздеите и кръв течеше от тях.

„Обичаш ли ме?“ — каза ми той с тъжен глас.

„Учителю — отвърнах му аз, — заповядай ми да умра за теб.“

Поклати глава, усмихна се, но не каза нищо. Доста време седяхме така; не се решавах да проговоря. Но по едно време се обадих:

„Уморен си, учителю, краката ти са потънали в прах и кръв, откъде идваш?“

„Обикалям по селата — отвърна ми той, — минах и през Ликовриси; гладуват децата ми, носех тази торба да слагам в нея подаянията; гледай, връщам се с празна торба. Уморих се…“

Замълча отново. Гледахме и двамата залязващото слънце. И изведнъж гласът му се издигна, изпълнен с огорчение:

„Какво седиш, ти, дето казваш, че ме обичаш, какво седиш спокойно, отпуснат, със скръстени ръце? Ядеш, пиеш, четеш, удобно разположен, думите, които съм казал, плачеш, когато прочиташ как са ме разпнали; а след това се изтягаш в постелята си и спиш; не те ли е срам? Така ли ме обичаш? Обич ли му казваш на това? Стани!“

Скочих; паднах в краката му:

„Господи! — извиках. — Прости ми! Заповядай ми!“

„Вземи си гегата и върви да намериш хората, не се бой, говори им.“

„Какво да им кажа, господи? Аз съм неук човек, беден, страхлив, когато видя насъбрали много хора, изплашвам се и се махам. И сега ме пращаш да им говоря; какво да им кажа?“

„Върви и им кажи, че съм гладен, че тропам по вратите, протягам ръка и им викам: «Милостиня, християни!».“

Поп Григорис започна да се ядосва; размърда се. Старият Патриархеас се прозя и се огледа дали можеше да се измъкне; гладен беше. Старият Ладас се приближи към попа:

— Лоши сетнини ще има тази работа — измърмори той. — Кажи му да млъкне.

Но селяните, със зяпнала уста, слушаха; бяха развълнувани и беше почнал да ги обзема, полека-лека, някакъв странен страх. Сякаш наистина виждаха как Христос обикаля бос, как чука на вратата им и проси милостиня; а те му викаха отвътре: „Бог да се смили над тебе!“, и го пъдеха… Та нима не беше минал така, едва завчера, бос, с празна торба на рамо, поп Фотис, а те го пъдеха?

Манольос си пое дъх, потта се стичаше на едри капки по челото му. Очите му зашариха наоколо, изгледа селяните продължително, един по един, и толкова болка, толкова огорчение бяха изписани на лицето му и толкова благородство, че селяните се смаяха. Една старица се прекръсти:

— Боже господи — прошепна тя на съседката си, — Манольос ли е, мари, този, овчарят на стария Патриархеас, племенникът на кира Мандаленя? Да не би да е — боже, прости ме! — самият Христос, слязъл отново на земята заради греховете ни? Какво ще кажеш и твоя милост, съседке?

— Мълчи, кира Персефони, мълчи, пак отваря уста, ще говори!

Манольос разтвори широко ръце.

Братя мои — извика той, — сестри, мъже и жени от Ликовриси! Не идвам по свое желание, как ще посмея аз, перекендето, простия човек, да говоря и да давам съвети на богати стопани, на тежки първенци и на по-стари от мен хора? Не идвам по своя воля, Христос ме праща! Казвам думите, които той ми поръча да ви кажа: „Гладен съм! — вика Христос. — Дайте милостиня, християни!“ Който дава милостиня на бедния, дава на господа. Онзи ден един от нашите съселяни отишъл при бежанците на Саракина, дето гладуват и нямат какво да облекат и къде да спят, занесъл всичкото си богатство и извикал: „Елате, братя, вземете, поделете си каквото имам; пари не искам, но и не го харизвам; давам го назаем, господ да ми го заплати на другия свят!“

Старият Ладас не издържа повече, задушаваше се; направи знак на поп Григорис да му запуши устата, но напразно; тогава сам се намеси:

— Значи, така казваш твоя милост — изпищя той, — да отидем да раздадем това, което сме спечелили с честен труд и пот и да вземем разписка да ни се изплати на другия свят? Виж ти, акъл-море! Аз да ти кажа, момчето ми, не ще да си разбрал добре какво ти е казал Христос, пък прощавай. По-добре едно на ръка, отколкото хиляда, ама да имаш да ги вземаш, това ти казвам аз.

— Остави го, дядо Ладас, да говори! — извика Янакос. — Чу ли кой го праща? Христос говори чрез неговата уста.

— Ти ли се обаждаш, Янакос? — отвърна ядосано старият Ладас. — Не бери грижа, ще си разчистим сметките ние с теб!

Даскалът се намеси, за да замаже нещата:

— Хубави и свети са тия неща, дето ги казваш, Манольос, ама не могат да станат; градиш върху пясък. Ние не сме богове, хора сме; трябва, значи, да мериш с човешка мярка.

— Нея съм взел, даскале — отвърна Манольос, — с нея меря. Кои от вас, дето дойдохте днеска на събора, са християни? Тези, които са християни, те вярват в другия свят; какво ще рече да вярваш в другия свят? Това ще рече, че всичките ни дела тук, в земния живот, ще бъдат претеглени на другия свят — за лошите ще бъдем наказани, а за добрите — възнаградени. Онзи, който даде милостиня на братята си, тук, в този преходен живот, ще бъде възнаграден с вечен. По-добре, значи, дядо Ладас, хиляда на заем, отколкото едно на ръка. Дрън, дрън ярина! — изръмжа старият вариклечко и се захили злобно.

— Какво да правим тогава? — извикаха неколцина богобоязливи хора. — Какво ти заръча Христос? Кажи го ясно, да разберем и ние, да видим дали може да стане.

— Само да не ни кажеш да раздадем всичко! — извика един як старик. — Няма да го бъде! Направо ти казвам!

— Свърши жътвата — отвърна Манольос, — слава богу, добра беше годината. Утре, другиден ще завърши и гроздоберът, скоро ще почнем да берем маслините; чуйте тогава Христовия глас, който къса сърцето ми: „Ей, селяни ликоврисяни, тук, в нашия двор, дойдоха прокудени братя, зима иде, ще умрат от глад, от студ, от мъка… Разтваря тефтерите си господ, гледа ликоврисяните, записва името на всеки, датата, колко е имал и колко е дал на бедните. Да речем, пише: Анастасиос Ладас, син на Михаил, на еди-кой си ден е имал толкова, дал е толкова; да му се изплати с толкова и толкова лихва при Второто Пришествие.“

Старият Ладас отново се захили саркастично:

— Трай, коньо, за зелена трева… — измърмори той.

— И така — продължи Манольос, — заповядай, даскале, човешката мярка, дето я искаш: всеки стопанин, след всяка беритба, да взема от десет едно и да го дава назаем, както казахме, на господа. Нека помогнем на нашите братя от Саракина година-две, докато стъпят на краката си. И още и това: имаме необработени ниви, толкова пустош, толкова земя, че не можем да сварим и ги оставяме така безплодни; не е ли грях от бога? Нека им я дадем да я изорат, да я засеят на изполица, хем да стане по-богато селото ни, хем да ядат и те, дето гладуват. Тежко и горко на ликоврисянина, дето яде до насита и не мисли за децата от Саракина; всяка душа, която умира от глад в нашия двор, увисва на врата на всеки от нас и го потапя в катрана. Колко души сме тук, в Ликовриси? Две хиляди ли? В две хиляди трупа се превръща всяка душа, която умира на Саракина от глад и увисва като гердан на шията ни; и така накичени ще се явим утре пред господа.

Селяните потръпнаха. Някои неволно вдигнаха ръка към шията си, опипаха се. Най-лековерните видяха с очите си във въздуха как две хиляди ликоврисяни вървяха, наредени един след друг, при Второто пришествие; и на врата на всеки висяха като наниз десет, петнайсет, двайсет трупа; а ангелите, които ги караха, си запушваха носа от вонята.

Андонис бръснарят, който нямаше много ниви и лозя, се провикна:

— Съгласни сме! А ти, Манольос, води тефтерите и пиши: Аз, Андонис Янидис, син на Трасивулос, бръснарят на Ликовриси, обещавам да давам от десет едно на братята от Саракина. Давам назаем на господа, пиши, Манольос, да пише и господ, имам му доверие!

Чуха се още няколко гласа, вдигнаха се ръце:

— И аз! И аз! Пиши, Манольос!

Много очи се бяха овлажнили; други се бяха изпълнили с тревога и страх; трети бяха впити е омраза в Манольос. Старият Патриархеас беше успял да се измъкне и сега седеше зад една скала, отворил беше торбата и поставяше върху лимонови листа остатъка от снощното печено прасенце.

— Отиде горкият Манольос — измърмори той, както си дъвчеше. — Ей сега ще го погнат с лимонови кори.

В това време поп Григорис вдигна гневно ръка, веждите му играеха нагоре-надолу, ако човек ги докоснеше с пръст, искри щяха да изскочат от тях.

— Ей, селяни — извика той, — чакайте, да не ви закопае този демагог, опичайте си акъла! Четири темела има светът. Заедно с вярата, отечеството и честта, четвъртият голям темел е собствеността. Не посягайте на нея; господ раздава благата според свои си тайни закони; една е божията справедливост, друга е човешката. Господ е създал богатите и бедните; горко томува, който се опита да развали този ред; престъпя волята божия! Ех, Манольос, аз съм виновен, задето ти разреших да говориш; слизай долу! Върви да пасеш овцете; това е мястото, което господ ти е отредил, не искай да отидеш по-далече; не никни там, дето не те сеят. И всичко, дето ни го издрънка, е противно на волята божия. Той повелява, и каквото става на този свят, става, защото той го иска.

Разпали се, обърна се към поп Фотис, който през цялото време стоеше неподвижно, със сведена глава и слушаше.

— Е, поп Фотис — извика той, — добре я карахме досега в нашето село, ред и сговор цареше, домъкна ни се твоя милост с хората си и от него ден нямаме мира. Все оплаквания и скандали и кражби; бедните надигат глава, а богатите си загубиха съня. Но бъди спокоен, ще си дойде агата и съветът на старейшините ще му падне в краката, за да ви изгони, та да се успокоим. Вървете другаде, бог да ви е на помощ, ала далеч от нас. Казах!

Поп Фотис вдигна глава:

— Отче — каза той със спокоен глас, — имаш право; всичко, каквото става на този свят, става по божията воля. Говори, изрече думите, които му бяха в сърцето Манольос, защото бог е пожелал това; някои сърца от Ликовриси се съжалиха, като чуха за нашите мъки, някои очи от Ликовриси се просълзиха, някои килери се отвориха, защото бог е пожелал това. И ако ние сме дошли тук, както казва и светиня ти, да донесем неспокойствие в спокойното ви село, и това е по божия воля. Защото когато една вода стане много спокойна, превръща се в блато, когато и душата стане много спокойна, заблатява се и тя. Да даде господ ние да сме вятърът, който ще развълнува и ще съживи водата!

Обърна се към ликоврисяните:

— Братя мои, и ние бяхме някога стопани; сега станахме просяци. Обиколих селата, потропах наред по всички врати и се завърнах при хората си с празни ръце. Не ме е грижа за мен, нека умра; не ме е грижа за старците, те са си изяли хляба, нека умрат; жал ми е за децата; всеки ден умира от глад по някое; а тези, които са още живи, не могат да се държат на крачетата си; какво им липсва? Едно сухо парче хляб, капка зехтин, една дрипа, за да се облекат; ако имаха онези жалки неща, които вие хвърляте на кучетата и на боклука, щяха да живеят. За тези деца прося; за тях протягам и аз ръце и викам: „Дайте милостиня, християни!“

Поп Фотис наведе отново глава към земята и замълча. Лицето му се беше стопило като свещ, очите му бяха станали по-големи, ръцете му, така както ги беше скръстил на гърдите си, блестяха, и костите му ясно личаха изпод прозрачната кожа.

Сега вече отвред се разнесоха хълцания, Марьори започна да плаче скришом, една младоженка свали от шията си жълтиците и ги скри; засрами се, сякаш ги беше откраднала. И в охранените от многото месо гърди на кир Димитрос касапина се пробуди старият набожен калугер и той извика:

— За тази неделя исках да заколя едно тлъсто теле за селото; но сега ще отида да го раздам в Саракина; защото ме е срам ние да ядем, а братята ни да гладуват.

— Въодушеви се и Андонис бръснарят: И аз ще отида в събота вечерта да обръсна всички без пари; ще им извадя и развалените зъби без пари!

Даскалът също се разпали, надмогна страха си, извика:

— Аз пък имам малко буквари и читанки за децата, имам плочи и калеми и една карта на Велика Гърция, предавам ги на общината на Саракина.

— Да се не видиш макар и ти! — измърмори старият Ладас и се изплю възмутено.

Поп Григорис се извърна и изгледа страшно брат си, но не каза нищо.

Манольос слезе от камъка, приближи се до поп Фотис, целуна му ръка.

— Отче — каза той високо, — виждаш ли, не се отчайвай; жив е още Христос, ходи още по земята, видяха го някои сърца и му отвориха, смелост!

Приближиха се и тримата приятели; а след тях дойдоха, плахо, и кир Димитрос касапинът, и Андонис бръснарят; дойдоха, колебливо, и други селяни; пристъпи, уплашено, но решително, и учителят.

Извърна се поп Фотис, видя ги, прекръсти се:

— Да вървим, чеда мои — каза той; — имаме и ние, в една стара осветена пещера, свой параклис, да отидем всички заедно да възславим бога; велик ден е днешният, човешкото сърце започна да потрепва.

Обърна се към хората, които бяха почнали да се пръскат и да отварят торбите, да вадят месото и виното:

— Със здраве, ликоврисяни, добър апетит! Благослови, поп Григорис!

— Проклети да сте, бунтари! — изръмжа чорбаджията поп. — Всички, които тръгнат с теб, безбожнико, проклети да са!

— Бог — отвърна спокойно дрипавият поп, — бог, който разделя овцете от козите, нека отсъди; на него се уповаваме!

И като каза това, посочи с тънкия си пръст небето.

Бележки

[12] Буквално: Голямо Село. — Б.пр.

[13] Игрословие: на гръцки „слънце“ — „Илиос“, и „Илия“. — Б.пр.