Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ο Χριστός Ξανασταυρώνεται, (Пълни авторски права)
Превод от гръцки
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 7 гласа)

XIII

Когато Манольос тръгна към планината, вече се беше стъмнило; облаци се бяха струпали на небето, задуха хладен източен вятър, тежки капки започнаха да падат по ръцете и лицето на Манольос и върху напечената земя. Плътта на Манольос потръпна от радост; жадна беше и тя, както бяха жадни полето и планината, беше се сляла с тях, един стълб от пръст, споен с камъни, който вървеше.

— Какво чудо е този свят! — говореше си сам Манольос, докато се изкачваше. — Ако отворя очи, виждам планините и облаците, и дъждът, дето пада; ако затворя очи, виждам бога, който е създал планините и облаците, и дъжда, дето пада; навред, и на светло, и на тъмно, ни обгръща божията благодат!

Беше вече забравил и първенци, и попове, беше се отърсил от всемогъщите пустославни грижи, беше се издигнал над всички дребни радости и дребни скърби и беше стигнал до най-голямата радост и скръб, над радостта и скръбта, до ненакърнимото спокойствие.

Щеше да се сбогува спокойно утре на разсъмване с планината, която толкова беше обикнал, изгонен от господаря си, на когото беше служил толкова вярно; щеше да метне на гръб сиромашкия си вързоп и гегата и щеше да тръгне, сиротен, беззащитен, по един пуст и стръмен път; но въпреки това краката и душата му тръпнеха от радост.

Капките се сгъстиха, чуха се далечни глухи гръмотевици, Манольос ускори крачките. Вятърът духаше в гърба му и го тласкаше, и Манольос се радваше, защото чувствуваше, че вятърът също има ръце и гърди и дихание като човек.

Отдалеч зърна, че прозорчето на кошарата му свети. По това време, помисли си той, Никольос вече е издоил овцете, вечерял е и спи; сигурно Михелис е оставил да свети и ме чака; сърцето му заби силно при мисълта за любимия приятел.

— Няма да издържи — прошепна той, — научен е на господарски живот, свикнал е на хубаво ядене, на меко легло, на топло и сигурност в къщи; по-добре да се върне в дома си. Нека потърпи; не е дошло още неговото време; ще не ще, богатството тегне на душата му; пречи й да върви свободно. Пък и Марьори, без да ще, го тегли към земята…

И си спомни суровите, безпогрешни думи на Христос: „По-лесно камила ще мине през иглени уши, отколкото богат да влезе в царството небесно…“

Завари Михелис седнал пред запаленото огнище и загледан в огъня.

— Добър вечер на чорбаджийчето на планината — каза той радостно и избърса мокрите си коси и лице. — Утре сутринта ще се простя с това любимо огнище и си отивам; баща ти ме пъди.

Седна и той на земята пред огъня и започна спокойно да разказва как заварил стария чорбаджия много сърдит и какво му казал, и как го изгонил, и как го проклел попът.

— Всичко стана така — каза той накрая, — както го очаквах, както трябваше да стане, не се оплаквам; трябваше баща ти да ме изгони, трябваше попът да ме прокълне, трябваше и аз да си отида.

— Къде ще отидеш сега? — каза Михелис, като стисна ръката на приятеля си с тревога и обич.

— Нощта ще даде съвет; господ често ни се явява насън и ни сочи пътя. Не съм решил нищо. Той ще реши; ще видим, спокоен съм.

— Помниш ли една вечер в двора на Костандис? — каза Михелис. — Тогава ти заявих — помниш ли? — където и да отидеш, Манольос, ще дойда и аз; повтарям го и сега.

— Не бързай, не бързай, Михелис; нощта е свята, утре ще видим.

Уморени бяха и двамата, легнаха си. Сега дъждът зашуртя, проливен и радостен; прозорчето беше отворено и вътре проникваше поривът, сладостта, първичното и вечно обновяващо се ликуване на земята, която приемаше в прегръдките си небето. Сухите планински треви замирисаха, вятърът носеше отдалеч меденото ухание на бор, разтвори се и пръстта, започна да ухае и тя; разтвори се и умът на Манольос като буца пръст, поемаше и той дъжда и се разхлаждаше.

Това ли беше божият отговор? Така ли се спускаше бог тази вечер като топъл дъжд върху него? Манольос поемаше бога и беше изпълнен от главата до петите с щастие. Всички нощни птици навярно се бяха сгушили под скалите и в хралупите на дърветата и поемаха и те бога върху мокрите си криле изцяло.

И Михелис слушаше дъжда и той, вдишваше миризмата на размекнатата пръст, спомни си за Марьори, и сърцето му неспокойно полетя ниско над мократа земя. Когато я видя последния път, завари я неначервена, беше бледа и изтощена; пак притискаше кърпичката върху устата си и кашляше; кърпичката не беше вече бяла, а червена, за да не личи кръвта; „Михелис — каза тя, — ще замина, баща ми ще ме заведе в Мегало Хорио при разни лекари; не съм добре…“

Вдишваше сега Михелис миризмата на разтворената земи и сърцето му потръпваше. „Свързано е още със земята сърцето ми — прошепна той, — свързано е още с пръстта…“

Полека-лека, сред ромона на нощния дъжд унесоха се и двамата в сън и когато на сутринта отвориха очи, планината се смееше свежо окъпана, бели пухкави облаци се носеха по небето, още блестяха и трептяха капки по ниските клони.

Откачи Манольос иконата, която Михелис му беше подарил, Разпятието с ластовиците, свали издълбаната от него маска на Христос, уви някоя и друга дреха, направи ги на вързоп и го сложи на пезула.

Михелис го гледаше, без да продума. Седнаха, пиха мълчаливо мляко. Манольос стана, плъзна бавно поглед по стаята, по пезула, по околните скали и по планината. Сбогуваше се; взе от ъгъла гегата си, Михелис се изправи.

— Реши ли, Манольос? Заминаваш ли? Къде отиваш?

— Остани със здраве, Михелис.

— Къде отиваш?

— На Саракина; отивам да деля глада с тях.

— Да дойда ли с теб?

— Още не. Потърпи; имаш баща, имаш годеница; аз нямам нищо; по-лесно е.

— „Който не намрази баща си и жена си, и децата си, не е достоен да се нарече мой ученик…“

— Знам това, Михелис; но изтръгна ли се сърцето ти от земята, от бащата, от жената? Още не; потърпи тогава, ще дойде добрият час, не бързай; той идва като яребица, с безшумни стъпки.

— Няма да се върна в бащината си къща.

— Добре, не се връщай; остани тук, между Саракина и Ликовриси, докато дойде яребицата, както казахме, добрият час. Довиждане!

Подаде ръка на Михелис; а той стана, сграбчи го в прегръдките си.

— Манольос — каза той, — скоро ще дойда при теб, кълна ти се; довиждане!

Взе Манольос вързопчето под лявата си мишница, прекръсти се, тръгна. Дойдоха отново ангелските криле, летеше Манольос от камък на камък; църквицата „Свети Илия“ все повече се приближаваше; блестеше сгушена сред скалите, навръх планината; блестеше розова, смееше се под първите полегати слънчеви лъчи, стоеше изправена, смело като часовой; и Манольос вдигна гегата си, нададе радостен вик като сокол, който вижда гнездото си, и я поздрави.

 

Чака един ден старият Патриархеас да се завърне синът му, чака два, три, проводи роднини да му поговорят, изпрати даскала, повика Янакос:

— Върви, хайде, направи ми тази услуга, Янакос, върви да намериш сина ми, поговори му и ти; другари сте, един акъл имате, може да те послуша.

Янакос поклати глава:

— Май че скоро, както е тръгнало, и аз ще хвана балкана, чорбаджи — отвърна той — Изпрати някой друг.

Панайотарос дойде при стария:

— Чорбаджи, научих с положителност, Манольос е направил Саракина свое свърталище; събира бежанците, говори им, насъсква ги, вика, че гладните имат право да ограбят тези, дето не са гладни, и помни ми думата, като ги налегне гладът, ще слязат в селото ни да го опустошат като вълци.

Замълча за малко, сякаш се колебаеше, въздъхна, озърна се, наведе се към стареца:

— Едно съмнение се породи в мен, чорбаджи — каза той тихо.

— Казвай, бре, Панайотарос, слушам те; ти не обичаш никого и затова окото ти лови всичко; казвай!

— Манольос е болшевик!

— Болшевик ли? — възкликна чорбаджията и се почеса по главата. — Какво ще рече това?

— Това ще рече: граби, за да ядеш, и кради, за да имаш! Това е една разбойническа шайка, която обикаля напоследък по света.

— И мислиш, че…

— Сигурно; те си имат свои хора във всяка страна и във всяко село, чак докрай земята. И в пустинята да отидеш, ще ги намериш; и на голите острови сред морето да отидеш, пак ще ги намериш; който и камък да повдигнеш, ще намериш от тях. Изпратили са, значи, и в Ликовриси — Манольос.

— Абре, какво приказваш, Панайотарос? Тури ми фитила; ще се пръсна; говори ясно!

— Ами че то наистина може да се пръсне главата на човека. Колко ловко пипат, тези сатани! Манольос, видя ли го? Прави ни се на свети Онуфрий; не обичал, казва, виното, не лъжел, не ходел с жени, а сега напоследък носи и едно малко евангелие и щом види някого, прелиства го и се прави, че чете; всичко е лицемерие! Ами онзи ден, когато отиваше уж да го обесят — знаеш ли какво научих? Слушай, та да настръхнеш: бил се уговорил със старата Марта, дето намерила кървавите дрехи на сеизина, да ги покаже в последния момент. Защо? За да видят селяните, че Манольос е готов да даде живота си, за да спаси селото, да му излезе име, и когато получи нареждания от московеца, да има народа на своя страна, да го вдигне и да изколи чорбаджиите и първенците…

Старият Патриархеас се тръшна на стола, хвана се с две ръце за главата.

— Боже опази — прошепна той, — боже опази, това е краят на света!

Скочи прав, изблещи подутите си очи.

— Ами че тогава синът ми… — изрече той и устата му се изкриви.

— Омотал го е Манольос, чорбаджи, объркал му е акъла, станал е, без сам да разбере, болшевик. Не видя ли как напусна къщата ти и отиде при него на планината? И скоро, ще видиш, ще отиде и Янакос, ще зареже къщата си и Костандис, ще отиде и той… Това е като заразна болест, чорбаджи; единият заразява другия. И Андонис бръснарят, малко му трябва, за да се зарази; и дебелият Димитрос касапинът; и какво да ти кажа? Дори даскалът…

— Абре, какво говориш, Панайотарос? Това е наистина краят на света… Ще отида при поп Григорис, да турим ред…

— Ако пък питаш за поп Фотис и за дрипльовците, дето ги влачи след себе си като опашка, тях ги е изпратил московецът направо в Ликовриси. Турците, уж, ги били съсипали… пожертвували се, уж, за родината… Бабини деветини! Изпратил ги е, ти казвам, московецът! Пратил им е писмо Манольос, обадил им е — тук, в Ликовриси, има хляб, тук има богатства, елате да грабим! Тук има и един вдетинен чорбаджия, няма да се опре. Затова — видя ли? — толкова бързо се сдушиха Манольос и поп Фотис, веднага станаха приятели, намигнаха си един на друг, разбраха се. И затова онзи ден, когато ти го изгони, къде отиде? Право на Саракина! Ачик работа, чорбаджи!

Старият Патриархеас крачеше напред-назад, поспря се за миг, взе решение.

— Върви да кажеш на поп Григорис, че трябва да го видя непременно, още тази вечер!

— Поп Григорис замина преди малко с дъщеря си за Мегало Хорио; ще се върне утре. Води я на доктори; кашля, плюе кръв. Хванала е лошата болест.

— Да се не видиш макар! — извика ядосано старият. — Само беди ли ще ми съобщаваш днеска рано-рано!

— Това научих, чорбаджи, това ти казвам; ако щеш вярвай, ако щеш — не вярвай; твоя си работа. Накахърих те повечко, чорбаджи, прощавай; тръгвам си.

„Върви по дяволите, Юда Искариотски!“ — каза си наум старецът, а на глас:

— Хайде, върви си с добро, Панайотарос; и каквото научиш…

— Не бери грижа, чорбаджи, тук сме!

Отиде си с тежки, мечешки стъпки и цялото му сипаничаво лице се смееше.

Старият Патриархеас се тръшна по гръб на леглото, току мислеше и премисляше думите на Панайотарос, не можеше да ги смели.

— Брей, какво ни дойде на главата? Господ ни окьорави всички, нито попът, дето е от стара коза яре, нито даскалът, дето е толкова учен, нито аз дори, не бяхме подушили нищо… А бях взел и самия шпионин на моя работа! От моята къща щеше да излезе огънят, дето щеше да подпали селото! Абре чорбаджи, абре главо, на̀, да се не видиш! И тази мечка, това животно, то да дойде сега да ни отвори кьоравите очи! Трябва да изгоним този вагабонтин Манольос от нашия край; трябва да се пръждосат оттук и онези дрипльовци от Саракина, онези мръсни болшевики, да се очисти нашият край; да зацарят отново в селото ни честта и справедливостта! Утре, като си дойде попът, ще турим ред.

И като си каза това, се успокои. Затвори очи, за да заспи, но къде ти сън! Долу Леньо пееше, гукаше като гълъбица, не я свърташе в двора, отваряше вратата, разхождаше се, чакаше приятелките си да дойдат, да се полюбуват на чеиза й, който тя умело беше разхвърлила, за да изглежда повече, под дългия хаят, заедно с венците, бонбоните и белите сватбени свещи.

Тази вечер Никольос щеше да слезе от планината, в новите си дрехи, сватбен подарък от чорбаджията; и с червената копринена кърпа върху гарвановите си коси, която му беше подарила Леньо. И утре, неделя, щеше да стане сватбата, и младоженката, кира Никольосовица, яхнала едно муле, покрито с червена черга, щеше да се изкачи на планината, в царството си.

Старецът, изтегнат по гръб на леглото, слушаше Леньо, която пееше долу, приятелките й, които идваха, веселите провиквания, моминския смях. Спомни си за своята сватба, когато беше двайсет и двегодишен левент, тогава строен и красив като свети Георги и слизаше, яхнал бял кон, в селото на булката, за да я вземе. Появи се на прага на бащината си къща булката, покрита с бяло було, както повеляваше обичаят, за да не видят лицето й. Но женихът не се стърпя, извика на сватовете: „Махнете облака, да се покаже слънцето!“ И старата майка, с насълзени очи, се повдигна на пръсти и дръпна булото — и цялото сватбено шествие, жених, родители, приятели, коне, мулета, шарени черги, светнаха, така му се стори, сякаш наистина се беше показало слънцето.

И сетне, с един голям замах, мисълта на стария Патриархеас се пренесе другаде:

Минаха години, потъмня слънцето, надебеля, нашишкавя свети Георги; ала кръвта му още кипеше… Имаше тогава в къщата си една ратайкиня, бабаджана, Гаруфаля; какви гърди имаше само, напращели, какви слабини, можеха да поберат целия свят, какви пети като червени ябълки! И една нощ чорбаджията слезе по стълбата, съвсем тихо, за да не изскърца, та да чуе рано състарилата се Патриархеасовица; влезе в стаичката, където спеше Гаруфаря и легна в постелята й; и направи Леньо.

И сега Леньо се женеше.

Усмихна се старият чорбаджия, забрави думите на Панайотарос, забрави, че синът му беше напуснал къщата му, пробудиха се в него отминалите години, съживиха се някогашните радости и лудории, и гуляите, които беше направил през живота си, кокошките, пуйките, пуяците, зайците, яребиците, барбуните, прасенцата, които беше изял, и безбройните агънца на шиш. И пилафите, макароните с месо, шишчетата, стридите, баклавите, кадаифите, пандишпаните, шербетите, старите вина, хайверите…

— Слава богу — прошепна той, — добре прекарахме. Затвори очи и се унесе в сън.

 

В това време поп Григорис, яхнал сивото си муле, и дъщеря му Марьори, пак на магаренцето на Янакос, минаваха през планината, където се намираше Михелис. Девойката беше помолила баща си:

— Нека го видя, татко, нека го видя, защото не знам дали ще се върна оттам, където отивам…

— Не говори такива думи, дете мое — каза баща й, като сдържаше хълцанията си. — Ще станеш добре, е божията помощ, а на Коледа ще стане и сватбата ти; и ще поиграя хоро и аз, за твой хатър.

— Нека минем през планината, да го видя още веднаж… — молеше се девойката.

— Да бъде както искаш, дете мое; мога ли да ти скърша хатъра? — каза той и дръпна юздата на мулето към планината.

Михелис седеше на пезула, съвсем сам. Никольос младоженецът се издокара, върза току-що измитите си къдри с червената копринена кърпа, преметна гегата си връз изпечените си от слънцето рамене и се понесе надолу по планината като изкъртена скала.

— Лека нощ, чорбаджи — извика той на Михелис, който му се любуваше мълчаливо, — лека нощ, отивам да се женя; много здраве на кукумявките!

И екна планината от смеха му.

Мина край стадото, пъхна пръсти в устата си, изсвири, да се сбогува с овцете си; но като видя, че виторогият водач Дасос скочи и го загледа, не се стърпя, пристъпи, сграбчи го за рогата и започна да се бори с него.

— Хайде бре, керата̀! — извика му той, когато се насити на борбата. — Хайде, върви при овцете си, а пък аз отивам при Леньо! Добра среща в понеделник сутринта! Дай ми бре, Дасос, благословията си!

И като каза това, затрополи надолу.

Дочу някакъв разговор Михелис, надигна се от пезула; между скалите се показаха поп Григорис, а зад него — любимата му, Марьори; сърцето му заби неспокойно.

— Къде отиват? Защо идват? Някакво нещастие ли! — прошепна той и изтича да ги посрещне.

— Михелис — каза свещеникът, — добре сме те заварили в усамотението ти; отиваме в Мегало Хорио, а Марьори не искаше да заминем, без да се сбогуваме с теб; малко е неразположена и отиваме да видим какво й има.

— Добре сме те заварили, Михелис — каза тихо и девойката и се изчерви, като се любуваше на годеника си.

Михелис им помогна да слязат, седнаха и тримата на пезула. Слънцето беше още високо, полето беше цялото в омара, потънало в светлина; два гарвана прелетяха шумно над тях; свещеникът ги видя, свъси отново дебелите си вежди, но не каза нищо. Двамата млади не видяха нищо, Михелис беше хванал тънките като калеми пръсти на годеницата си, където блестеше златният годежен пръстен.

— Ще отскоча до вътре да видя дома ти — каза попът и влезе вътре, за да ги остави сами.

— Марьори — попита Михелис, — не си ли добре? Бог е велик, любима моя, имай вяра; ще оздравееш, нищо ти няма, потърпи, бързо ще минат месеците, ще дойде Коледа.

— Да — каза тихо Марьори, — ще дойде Коледа.

И след малко попита:

— Скара ли се с баща си?

— Остави баща ми, тежки приказки са това, не ги подхващай, Марьори. Обичам те, не искам да те загубя, само ти ме свързваш още със света, никой друг; само ти; да го знаеш.

— Ако аз си отида, какво ще правиш?

Михелис се присегна, запуши й устата.

— Мълчи — каза той.

Марьори успя да целуне дланта на Михелис.

— Любов моя… — промълви тя и сълзи потекоха от големите й отчаяни очи.

Поп Григорис се появи на прага:

— Марьори — каза той, — да не замръкнем тук, да вървим; в името божие!

Обърна се към Михелис:

— Исках да поговоря с теб, Михелис — каза той, — ала навръщане; кога ще се върнеш при баща си? Когато рече господ, отче — отвърна Михелис и се наведе да му целуне ръка.

— Понякога господ чака човешкото сърце да го подсети, Михелис — каза свещеникът и го погледна строго.

Искаше да каже и други неща, но се въздържа.

— На добър час! — извика Михелис. — Бог с вас!

Задържа за миг тънката ръчичка на Марьори в ръцете си.

— Марьори — каза той тихо, — само ти!

И извърна лице, за да не се видят сълзите му; изкачи се на една висока скала и ги загледа как се спускат надолу. „Все още — прошепна той, — все още сърцето ми е свързано със земята…“

Пообиколи из планината, слезе към полето; гроздоберът беше започнал и ясно се чуваха гроздоберачките, които пееха тихо, настроени любовно; откъсваха налетите гроздове, хвърляха ги в кошовете, от ръцете им капеше гроздовата кръв, гледаха младежите, които носеха кошовете, и едни въздишаха, други се раздразваха, но на всички им олекваше, като пееха тихичко.

Спря се Михелис, заслуша се как младежите отвръщаха като пресипнали петлета на моминските гласове; почувствува непоносима тъга в сърцето си; всяка година Михелис идваше често, слушаше тези гроздоберски песни, но тази година те му се струваха като оплакване.

Прав, неподвижен, Михелис чувствуваше как животът се върти вътре в него, безспирно, безутешно. Въртеше се колелото на земята, сега беше гроздобер; след това щеше да дойде ред на маслините, сетне щеше да дойде Рождеството Христово… А после ще цъфнат отново бадемите, ще покълнат отново житата, ще дойде пак жетва… Сякаш Михелис беше вързан за някакво колело и ту се изкачваше, ту слизаше под слънцето и дъждовете и заедно с него бяха вързани денят и нощта, изкачваха се и слизаха и те с него, а Христос, пеленачето, растеше, ставаше мъж, тръгваше смело да сее божието слово, разпъваха го, възкръсваше, слизаше отново на следната година от небето, разпъваха го отново.

Бучаха слепите очи на Михелис, зави му се свят; хвана се за една скала, сякаш искаше да спре колелото, да не се върти; строполи се долу, и изведнъж, без да знае защо, избухна в плач. На другия ден, неделя, старият Патриархеас не стана от леглото си. Не можа да спи през нощта, а когато за миг се унасяше в сън, налягаха го кошмари, кръвта нахлуваше в главата му, задушаваше се. Беше обадил на сина си да дойде на сватбата на Леньо, но той отвърна: „Ако беше за смърт, щях да се върна, но за сватба не се връщам“. Старецът прие тези думи като удар с нож.

— Какво съм му сторил? Какво съм му сторил? — шепнеше той тъжно и очите му се наливаха със сълзи. — Аз само него обичам на този свят, защо не ме ще, какво съм му сторил?

Прехвърли целия си живот, спомни си за баща си, когато беше вече остарял и беше затворил сърдито уста, не искаше да продума вече нито дума, само държеше бича и биеше ратаите и ратайкините, вземаше камъни и замеряше с тях девойките, които отиваха на чешмата и им трошеше стомните. Ядеше като ламя, пиеше като бивол, болест не го ловеше, започнаха да му никнат нови зъби и всички се уплашиха; но един ден се сгромоляса от планината и се преби. И сега старият Патриархеас си спомни всичко това и го обхвана ужас; Когато му донесоха вестта: „Баща ти се уби!“, обзе го нервен смях и цялото село гръмна от жестокостта на сина. Но той се смя и му олекна; сякаш досега го притискаше някаква скала, и сега скалата се беше отърколила и синът дишаше свободно и не можеше да сдържи радостта си.

Спомни си днес старият чорбаджия за този случай и потръпна.

— Ами ако и Михелис ме чувствува като скала върху себе си и не му давам да си поеме дъх? Ами ако всичко на този свят се заплаща — и го хване и Михелис смях?

Изблещи крайно изплашен очи.

— И все пак аз обичах баща си… Но и Михелис ме обича… Ами че тогава, какво? Не разбирам! Така ли е, значи, писано, всеки син накрая да се гнуси от човека, който то е родил? Защо? Защо? Не разбирам!

Все такива неща си мислеше старият Патриархеас и въздишаше; въртеше се в леглото и цялата стая се тресеше. Едва привечер, когато вече долу се отвориха вратите на къщата и завлизаха поканените, и дойде и поп Григорис, и започнаха псалмопенията, той стана, изми се, облече се, докара се, като все пъшкаше, много грижливо, боядиса сръчно мустаците и веждите си, напръска с гюлова вода косата си и слезе да венчае дъщеря си и ратая си.

Блестяха булката и женихът, добре измити, празнично облечени, леко изпотени и миришеха като току-що излезли от морето коне. Човек имаше чувството, че ако само тези две тела останеха на света, той отново щеше да се изпълни с хора.

Старият чорбаджия отиде и застана до тях; той щеше да бъде кум, щеше да размени венците. Поп Григорис беше започнал вече да пее, клисарят люлееше ритмично сребърната кадилница, поканените стояха наоколо и гледаха радостно, две девойчета чакаха с два подноса, пълни с бонбони.

Бързаше поп Григорис, нямаше кеф, мисълта му беше при дъщеря му, която докторите бяха прегледали тази сутрин и бяха поклатили глава. Пееше припряно, изяждаше думите наполовина, бързаше; бързаха и булката, и женихът да останат сами, не разбираха за какво им беше всичко това в тяхната работа; бързаше и старият Патриархеас, защото чувствуваше, че коленете му се подгъват, но стискаше зъби, стоеше твърдо, понеже се срамуваше.

— Деца мои — каза той, когато тайнството свърши, — тази вечер се венчават Леньо и Никольос, добре сте дошли в дома ми! Яжте и пийте, веселете се, заклали сме много агнета, слава богу, имаме и много вино, започна вече гроздоберът, отново ще се напълнят догоре бъчвите, пийте, колкото ви държи коремът!

Обърна се към новата двойка:

— Да сте живи бре, деца мои — извика им той, — да остареете, да имате деца, да доживеете до внуци; да се увеличи човешкият род, да не угасне огнището! Да не ни вземе страха смъртта; тя коси, ние сеем, де да видим на кого ще стане неговото! Чуваш ли бре, Никольос? Отваряй си очите на четири; сей, колкото можеш повече!

Аз, деца, да прощавате, ще се кача да си легна; не съм добре. Ала вие си гледайте работата! Яжте и пийте, сватба е това, веселете се чак до сутринта!

А на вас, ненавестени девойки, и на вас, голобради ергенчета, да станат по-скоро и вашите сватби и да бъда и аз на тях, и да съм станал и аз голобрадо ергенче, и да ви нося виното с ведро!

Прихнаха всички да се смеят; вдигна дясната си ръка чорбаджията, поздрави, изтича една девойка да му отвори вратата; но на прага той се спря, извърна се към поп Григорис, който мълчаливо сгъваше патрахила си и прибираше вещите си:

— Отче — каза той, — като хапнеш едно мезенце, заповядай горе да си поприказваме.

Но попът стана веднага.

— Ще дойда с теб, чорбаджи — каза той. — Бог с вас, чада мои! Честити да са ви честните венци, младоженци!

Отидоха си старите първенци, отдъхнаха си хората и го удариха на ядене и пиене.

Качиха се двамата селски първенци в одаята и се заключиха; долу гуляят беше в разгара си, месото и виното се превръщаха в песен и хоро и много смях и любовно задъхване; но двамата старци горе не чуваха нищо; бяха потънали в големи грижи.

Изтегнат на леглото си, старият Патриархеас приказваше, приказваше, беше се разпалил, разправяше за болшевиките, въображението му ги превръщаше от кръста нагоре в хора, а от кръста надолу в зверове, които се спускаха от север, с подкови на краката, искри хвърчаха от камъните и селата пламваха. И начело тичаше Манольос, беше се превърнал и той наполовина в звяр, изхвърляше огън из устата си, протегнал беше ръка и сочеше Ликовриси.

— И поп Фотис, афоресаният, и той е с тях — каза поп Григорис. — Той им е водачът!

— И поп Фотис, отче, и всички дрипльовци от Саракина, цялата Саракина се е размърдала и иде да се стовари върху селото ни; добре го каза ти: вдигнали се краката да ударят главата… Затова те повиках, отче, да помислим тук ние двамата и да турим ред.

Слушаше поп Григорис и току се разгневяваше, но мисълта му отново отлиташе при Марьори; очите му помътняваха; а ушите му забучаваха и не чуваше нищо.

Говориха до среднощ; накрая и двамата се умориха, дотегнаха си взаимно и се загледаха един друг с омраза. „Да му стане пришка на езика дано, та да млъкне!“ — мислеше си поп Григорис. „Няма ли да се пръждоса оттук, да се разкара — мислеше си другият, — съсипа ме, рогачът му неден!“

Сети се отново за Марьори поп Григорис. Беше я оставил в една болница, в една задушна стаичка с тясно прозорче, което гледаше към двора. „Нека остане малко — казаха лекарите, — да видим.“ — „Има ли опасност? — попита попът треперящ. — Има ли опасност?“ — „Има опасност, но има и надежда, отче; ще видим. Борят се тези два звяра, а кръвта на дъщеря ти, ще видим кой ще надвие.“ — „Кажете ми цялата истина“ — умоляваше ги попът. — „Казахме ти я, отче; ела след един месец пак.“ — „Ще се моля богу“ — каза попът. — „Направи, каквото можеш и ти; и ние тук ще направим каквото можем. Хайде на добър час и бог да е на помощ.“ Бързаха да го отпратят, защото имаха и други болни.

Попът стана изведнъж, подаде ръка:

— Лека нощ, чорбаджи — каза той и въздъхна. — Утре ще поговорим пак.

— Защо не поседиш още, отче? Защо бързаш? Прощавай, забравих да те попитам за Марьори; какво казаха докторите?

— Нищо й няма, казват; момиче е, топи се; трябва, казват, по-бързо да се омъжи.

И за да промени разговора, попита:

— Какво става с Михелис? Безпокоя се, чорбаджи.

— Не се тревожи никак — отвърна раздразнено старият. — Млад е, прихващат го и него, ще му мине. Манольос ние да разкараме, та всичко останало ще се оправи… Лека нощ, отче!

И като каза това, извъртя се и се обърна към стената. Чу, че попът слиза с тежки стъпки по стълбата.

— Пръчът му с поп! — измърмори той. — Тревожел се, казва! Аз, бре, се тревожа за твоята Марьори! Ако ще взима охтичава жена синът ми, та да зарази рода ми, по-добре да умре дъщеря ти, та да се отървем; жал ми е за нея, горката, жал ми е, сам господ вижда, ама по-добре да умре!

 

В същото време, когато първенците на Ликовриси мислеха как да се отърват от Манольос, той заедно с поп Фотис се мъчеше да намери някакъв начин, та бежанците от Саракина да изкарат зимата и да не измрат от студ и глад.

— Само трудът може да ни спаси — каза поп Фотис, — трудът и любовта.

Събраха всички мъже и жени, които можеха да работят, разпределиха ги на дружини, на братства; на всяко братство поставиха по един отговорен водач — старши брат или старша сестра; и ги разпратиха по околните села да се главят на работа. Пръснаха се и оставиха в Саракина само старците и стариците да се грижат за децата.

— С божията благословия, чеда мои — казваше им поп Фотис, като ги изпращаше, — работете, спестете каквото можете, зърно, зехтин, вино, дреха, и все си мислете за нашата нова родина. Пчелите как излизат от кошера си и се пръскат по планините и полята и събират мед? И после се завръщат, натоварени с мед, в малките си восъчни къщички и при любимата си челяд, която са оставили! Така и вие, чеда мои; хайдете сега с божията благословия!

Манольос често пъти отиваше с тях, говореше им по пътя, насърчаваше ги, напътваше ги кои села са наоколо, от какво имат нужда, на кои врати да потропат. Намираше им работа и се връщаше пак в Саракина; събираха с поп Фотис децата, и на плочите, които им беше подарил Хаджи Николис, даскалът, ги учеха на азбуката.

Когато паднеше вече нощ, седяха двамата на пезула на църквата и си приказваха.

— И в най-малкото камъче — казваше една вечер поп Фотис, — и в най-скромното цвете, и в най-тъмната душа се намира бог, цял-целеничък, Манольос. Нека сторим всичко, каквото можем, та това малко наше селце, този кошер, да блесне изпълнено с благочестие, трудолюбие, плодородие и любов. Такъв, какъвто бихме искали да стане целият свят. Защото, да го знаеш, и в най-далечната пустиня едно добро дело намира отзвук в целия свят.

Манольос вдигна очи, погледна поп Фотис; стори му се, че лицето му блестеше в тъмнината, изпито, прозрачно; а ръцете му, тъй както ги беше издигнал към небето, се виеха като пламъци.

— И всеки човек — каза Манольос възторжено — може да спаси целия свят; много пъти си мисля за това, отче, и треперя; такава голяма отговорност ли носим? Какво трябва да направим, преди да умрем? Кой е пътят?

Замълча. Нощта се беше спуснала вече, стариците бяха наклали огньове и готвеха, децата бяха наклякали около тях, гладни, и чакаха.

Манольос протегна ръка, докосна коляното на поп Фотис, който беше потънал в размисъл и мълчеше.

— Как трябва да обичаме бога, отче? — запита той.

— Като обичаме хората, чедо мое.

А как трябва да обичаме хората? — Като се стремим да ги вкараме в правия път.

— Ами кой е правият път?

— Стръмният.