Никос Казандзакис
Христос отново разпнат (19)

XIX

Мръкна се, а отецът още го нямаше. Беше се вдигнал силен леден вятър, небето се смрачи; вълчият вой отново се чу далеч в нощта.

— Да отидем да видим какво е станало с него, да не му се е случило нещо… — каза Михелис.

От толкова дни насам това бяха първите думи, които излязоха от устата му; потънал все повече в горчиви размисли, той ту въздишаше, ту гледаше нагоре към църквицата в планината и се усмихваше успокоен. Носеше плитките на Марьори на голо в пазвата си и току се стряскаше и ги опипваше, сякаш се боеше да не ги е загубил; а през нощта викаше на сън и скачаше прав и не искаше повече да спи.

— Да отидем да видим какво е станало с него, да не му се е случило нещо… — каза той тази вечер на Манольос, който спокойно си седеше в пещерата.

Навярно беше вече полунощ.

— Нищо не може да му се случи — отвърна Манольос. — Като го видях как скочи прав, Михелис, и как пое по пътеката, нищо не може да му се случи; стори ми се, за миг, че е безсмъртен.

— Забави се… забави се… Какво прави? — измърмори Михелис, когото думите на приятеля му не бяха успокоили.

Говорят си, водят таен разговор двамата, кроят планове, Михелис; свети Илия и той. Никой не бива да им се меси; вземат решение.

— Ама какво ще яде тази вечер? Как ще спи? Виж какъв мраз е.

— Няма да яде, няма да спи, не му е студено; така, както е сега, ти казвам, няма нужда от нищо. Като умрял е, като безсмъртен, не знам. Няма нужда от нищо.

Тъкмо в този миг се появи Янакос; беше намръщен, мърмореше и ругаеше.

— Не си нещо пак на кеф, какво ти е, Янакос? — попита Манольос. — Как вървят работите, домакине на Саракина?

— „Как са, гарване, децата ти?“ — „Все повече почерняват!“ — отвърна Янакос.

И след малко добави:

— Припасите свършват, ето какво ми е, скоро ще стигнем дъното… Какво ще правим? Да взема пак ония с орловите нокти и да връхлетим в полето ли? Сега е ред на поп Григорис.

— Ред е на Ликовриси, почакай! — каза Манольос.

Янакос подскочи, плесна радостно с ръце.

— Дойде ли часът? — извика той. — Каза ли отчето?

— Не е казал още нищо, но май че часът наближава… Преляло е, казва, сърцето му.

И разправи за разговора си с отеца.

— Да можеше да почака още малко… — прошепна сега Янакос. — Та да сваря; не съм още готов.

Двамата приятели се извърнаха и се взряха, в лицето му в тъмнината.

— Липсва ли ти нещо, Янакос? — попита Манольос.

— Разбира се, че ми липсва.

— Какво?

— Гас; дадох дума на господа, че ще подпаля къщата на стария Ладас.

— Жесток си… — отвори сега уста и Михелис.

— Справедлив съм — отвърна Янакос. — Ако Христос днес слезеше на земята, на такава земя, какво мислиш, че щеше да носи на рамо? Кръст ли? Не; една тенекия гас.

Манольос скочи, опря се на скалата на пещерата и заслуша.

— Какво ще кажеш и ти, Манольос? — попита Янакос. — Защо мълчиш?

— Отде знаеш това, Янакос? — прошепна Манольос, като цял трепереше. Не го знам, не съм го научил, никой не ми го е казал; сигурен съм.

Замълча и след малко добави:

— Децата ни — каза той, — дето след няколко дни пак ще обикалят с патерици по улиците на Ликовриси и ще се ровят из боклука, за да намерят нещо за ядене, разни кори и мръсотии, а стопаните хора ще ги гледат и ще им се смеят, децата ни такъв виждат Христос в съня си; такъв го викат да слезе на земята — но сутринта, като се събудят, забравят, деца са, санким, и отново се навеждат към боклуците и се ровят…

Манольос слушаше, дишаше тежко и мълчеше; но вътре в него сърцето му блъскаше силно и разтърсваше цялото му тяло. Поминалата нощ беше видял такъв, точно такъв, Христос в съня си, но се срамуваше сега да признае. Уж слизаше от една осветена гола планина като Саракина бос и носеше на рамо не кръст, а тенекия с гас; а лицето му, сурово, печално, свирепо, гледаше към Ликовриси.

Извърна се към Янакос:

— Имаш право, другарю — каза той, — не кръст, а гас.

— Отивам да потърся ония моите с орловите нокти; да не губим време.

Спря се на входа, засмя се.

— Поп Григорис — каза той — има лампа, гори гас; навярно има, значи, някоя тенекия с гас в килера си; а може да има и две, ще взема Лукас със себе си; той става добра стълба. Добро осъмване!

 

Беше се вече съвсем разсъмнало, когато Манольос различи поп Фотис, който слизаше от върха на планината. Скачаше от скала на скала, расото му изглеждаше като черни криле, косите му бяха разпилени върху раменете; сякаш наистина беше пророк Илия, защото така, както изтокът аленееше и хвърляше зловеща светлина зад него, на човек му се струваше, че отецът слизаше обгърнат от пламъци.

Няколко жени, които бяха отишли да налеят стомните си с вода, го видяха, изплашиха се и завикаха — Свети Илия се спуска от планината!

Изскочиха навън и мъжете, Манольос застана начело и всички заедно тръгнаха да го посрещнат, защото, изведнъж, всички предусетиха, че им носи някаква голяма вест.

 

— Какво носи в ръце бре, момчета? — извика Янакос.

Не беше спал никак и очите му го смъдяха; не се беше и измил още, та ръцете му миришеха на гас.

— Наистина, какво носи? — каза и Михелис, като се мъчеше да различи.

— Икона! Икона! — извика Лукас, който вървеше най-отпред и също миришеше на гас.

„Взел е свети Илия и ни го носи! — помнели си Манольос. — Добър знак!“

Сега добре различаваха лицето на отеца; строго, сериозно; сякаш не ги виждаше, сякаш не ги чуваше, че викат, сякаш умът му не се беше още откъснал от суровото усамотение.

— Момчета — каза Манольос, — нека се отдръпнем, за да мине; нека не му говорим; още разговаря с бога.

Отдръпнаха се, оставиха пътеката свободна.

Отецът слизаше стремително, бързаше, свличаха се камъните и сега всички ясно виждаха, че в прегръдките си държеше, изправена, чудотворната икона на Пророка.

— На барут ми мирише — каза Янакос на нощния си съучастник Лукас, — погледни лицето му!

— Добре, че сварихме, съвсем навреме! — отвърна Лукас. — Повечето от къщите са дървени; две тенекии стигат.

Жените, които също бяха поели по нагорнището, довтасаха; кудкудякаха, бърбореха за чудеса и светни, и сънища, протягаха шия, гледаха как отецът слиза — една виждаше, че има черни крила и лети, друга — че не са крила, а расо, но че един гарван е кацнал на рамото му и държи горящ въглен в човката си и му дава да яде. Но, изведнъж, всички до един занемяха; отецът минаваше.

— Елате с мен! — извика той на мъжете, без да се спре. — И вие жени! — каза и на женорята и отмина бързо, като носеше изправен Пророка в прегръдките си.

Всички се объркаха; сякаш между тях беше прелетяла и ги беше докоснала с твърдите си криле някаква хищна птица. Отпред — мъжете, зад тях жените, — всички го последваха възбудени. Слънцето се беше издигнало зад редките облаци и висеше като нажежено гюлле, съвсем бяло. Полето долу беше потънало още в кална мъгла; няколко старици, които бяха останали, излизаха от пещерите и поставяха ръка над очите си, за да видят хората, които се спускаха.

Стигнаха пред пещерите, поп Фотис се спря, закрепи иконата върху една скала, мъже, жени, деца се струпаха и го наобиколиха.

Простря ръце, отвори уста; отначало гласът му беше дрезгав, гърлото му — задавено; думите се блъскаха, скачаха една връз друга, напираха да излязат всички наведнъж, и никоя не излизаше; но полека-лека гърлото се отпуши, укрепна гласът, захванаха да се подреждат думите.

— Мъже — извика той, — чуйте! Вдигнете, жени, децата на ръце, за да чуят и те! Слизам от една огнена колесница; където ме отведе, там ще ви отведа и вас, каквото ми довери, ще ви го разкрия! Животът не е застояла вода, покорността и търпението не са най-мъжествените добродетели; нито най-богоугодните! Един честен мъж не може да гледа как пред него децата падат и умират от глад, без да се вдигне и да потърси ответ и от бога!

И ето, изкачих се на върха, за да се срещна със суровия господар на планината ни, да поговорим, да поспорим и да намерим лек за злото; негови са сега, санким, децата ни, носи отговорност!

Протегна ръка, обърна се към иконата:

— Носиш отговорност, огнени Пророко, и затова, за да ти кажа това, се изкачих до дома ти. И както изполичарят отива да даде сметка на господаря си за годината и му носи богати дарове от лозята и градините му, така и аз се натоварих с мъките и сълзите на народа и ги положих, господарю, в нозете ти.

Цяла нощ, чеда мои, стоях пред този пророк и му говорех. Разказах му кои сме, откъде идваме и как дойдохме, тук, на планината му, и потърсихме убежище под покрива му; знаеше той всички тези неща, бях му ги казал вече, но добре беше да ги чуе отново. Слушаше, слушаше и не продумваше.

А сетне му заговорих и за съседите му долу, в Ликовриси; как се отнесоха с нас, как ни изгониха всички; и попове, и старейшини, и народ, как ни ограбиха и не ни дават да обработваме земята, която ни подари, да е жив и здрав, Михелис… Всичко му разправих, изкарах си яда. Слушаше, слушаше и не продумваше.

А сетне му говорих за мъченичеството на неговия народ, за глада, за студа, за болестите… „Безсрамието на богатите премина всяка граница, вратът на ситите надебеля прекалено много, ножът опря до кокала, страшни огнени колесничарю! — извиках му аз. — Впрегни огнените си коне, слез долу!“ Слушаше, слушаше и не продумваше.

Аз се разпалих, ядосах се, гледах го и си казвах: „Няма ли да се пръсне сърцето му? Как може да понесе толкова мъка? Толкова неправда, толкова безсрамие? Няма ли да скочи от иконата? Няма ли да впрегне пламъците, да ме сграбчи за врата, да ме тури до себе си, да слезем в Ликовриси?“

Опрях се на иконата, наведох се към ухото му: „Илия! — извиках му аз. — Ей, капитан Илия! Чуй още и това: децата ни вече не могат да се държат на краката си от глад, едни взеха патерици, други тояги, закуцукаха като гарги и слязоха в Ликовриси да просят… Знаеш ли, научи ли, наведе ли се от иконата си да видиш как ги приеха ликоврисяните?“

Усетих под устните си, че тялото на пророка се стопли и се размърда; поокуражих се. „Благоволи ли — извиках му — да се наведеш от огнената си колесница, където седиш и се разхлаждаш, да погледнеш долу и да видиш как ги приеха ликоврисяните? Едни взеха тояги и ги изгониха от вратите си, други ги пребиха от бой!“

Но едва му казах това и отскочих назад изплашен; иконата сякаш ме ритна; сякаш четирите огнени коня оживяха, сякаш устните на пророка се раздвижиха и чух силен глас: „Да вървим!“

Изведнаж иконата се намери в ръцете ми.

Народът се развълнува, заръмжа, жените паднаха на колене пред чудотворната икона и запищяха, а мъжете, възбудени от думите на отеца, се приближиха и загледаха пророка, обгърнат в пламъци, как се спуска от върха на планината; сега виждаха ясно — тази планина беше Саракина.

— Кога? Кога, отче? — чуха се отвред разгневени гласове. — Нямаме време за губене!

— По-скоро — извика Янакос, — по-скоро, отче; докато още имаме залък хляб да хапнем и да наберем сили; храната свършва!

Манольос се приближи до отеца, взе ръката му, целуна я:

— Вдигни ръка, отче — каза той, — дай знак; готови сме.

Поп Фотис простря ръце към хората си:

— След три дни — извика той, — след три дни, чеда мои, на двайсет и втори декември, се ражда светлината, пророк Илия се ражда; велик ден! Пригответе се, слизаме! Грабнаха мъжете иконата, почнаха поред да й се покланят, дървото и боите оживяха, мърдаше пророкът, развяваше се мантията му, сякаш беше огън и вятърът го раздухваше; а жените виждаха как по челото му бликат капки пот, а пък децата, като се приближаваха до него, виждаха как очите му стават големи и гневни и писваха да плачат и не искаха да му се поклонят.

Поп Фотис полегна в пещерата си, капнал; затвори очи, зачака да дойде сънят и бог да се яви в съня му и да му каже. А Манольос взе иконата на огнения пророк и я постави навътре в пещерата, и тъмното; до старата икона на разпятието с многото лястовици.

 

От този миг Саракина започна да гъмжи като военен стан; онези, които нямаха тояги, се пръснаха из планината да намерят някой як дъб и да му отсекат клоните; които знаеха да хвърлят с прашка, учеха жените и децата да мятат камъни. Поп Фотис раздаде колкото оръжия имаха на най-юначните и тичаше неуморно от един на друг и напътствуваше.

Привечер пристигна Костандис от селото; изненада се, като чу толкова шум, като видя мъже и жени, запретнали ръкави да хвърлят камъни с прашка и да дялат клони, за да направят сопи, сякаш се готвеха за война. Завари Манольос, приведен, да дълбае припряно новото лице на Христос, сякаш и то беше някакво оръжие и бързаше да го довърши, за да въоръжи народа.

Костандис седна до него; изглеждаше печален.

— Манольос — каза той, — ако имаш време, вдигни глава, чуй ме; нося лоши вести.

— Добре са ни дошли, Костандис; свикнали са планините на снегове; казвай.

— Вчера по пладне пристигна вест: Марьори умряла.

Манольос остави дървото, което дълбаеше, очите му се изпълниха с учудване и ужас.

— Умряла ли? — възкликна той изплашено, сякаш за първи път чуваше за смъртта.

Вчера дойде вестта, неочаквано; старият й баща нададе такъв вик, че цялото село се разтресе. Яхна веднага коня си и замина, като ревеше. Тази сутрин се върна; когато пристигнал в Мегало Хорио, вече я били погребали; не сварил да й затвори очите. Старият поп е неузнаваем; акълът му е мръднал от мъка. Видях го да блъска по селските врати и се изплаших; сърцето ми го съжали. Обикаляше бос, рошав, тропаше по вратите, за да дойдат всички в църквата, искал да им говори; накара клисаря да бие камбаната като за умряло, оставихме всички работата си, отидохме. Събра ни в черковния двор, качи се на патара, ченето му трепереше, не можеше да говори; но очите му бяха кървясали, огън изскачаше от тях. Най-сетне успя да събере сили, някакъв страшен глас изскочи от гърлото му: „Чеда мои, само две думи ще кажа, не мога повече, сърцето ми ще се пръсне. Саракина ще ни затрие! Саракина ще ни затрие! Вдигнете се, въоръжете се, аз ще застана начело, връз тях, чеда, да ги изгоним! Те урочасаха селото ни; от онзи проклет час, когато тук стъпи кракът им, само беди и смърт ни сполетяват. Главният виновник е Манольос, отлъченият! Той обърка главата на Михелис и го подлуди, той стана причина да се развали годежът с моята Марьори, той я уби!“

Понечи да каже и други неща, но му се зави свят, протегна ръце да се хване за стената, но не виждаше, олюля се и се строполи долу.

Костандис замълча; Манольос смъкна единия край на чембера си и го захапа, за да не извика. „Марьори умря… умря…“ — повтаряше си той, но не можеше да вникне в смисъла на тези думи.

Извърна се към Костандис:

— И тъй? — каза той, но умът му беше другаде.

— Дойдох да ти кажа, Манольос, да си отваряте очите; селяните се разпалиха от думите на попа и се готвят да дойдат да ви нападнат; търсеха повод; сега го намериха… Заможните се боят от вас, защото, казва, сте били болшевика; бедните ви мразят, защото заможните ги заблудиха и сега удрят слепешката… Много са, имат оръжие, опичайте си акъла!

Върви да намериш Михелис, Костандис, да му кажеш лошата вест; аз не мога… Кажи му я внимателно, защото напоследък Михелис е неузнаваем; ходи насам-натам мълчалив, гледа те, но умът му е другаде, питаш го нещо, а той не ти отговаря… А през нощта трепери от страх да легне да спи. Веднъж го попитах: „От какво се боиш, Михелис?“ Отвори с мъка уста: „От умрелия… — отвърна ми той — от умрелия…“ Хайде, събери смелост, Костандис, върви да го намериш; аз отивам при отеца.

 

— Всичко вече свърши, Костандис — каза Михелис и затвори сребърното евангелие, което четеше. — Нямам вече нужда от нищо; бог взе нож и разряза на две живота ми, и хвърли половината на земята; сега хвърли и другата половина. Олекна ми.

Костандис се разтревожи, като видя колко спокойно прие Михелис страшната вест; почувствува, че зад ведрото лице на Михелис светът изчезваше за него.

— Отиде вече, всичко вече свърши — повтори някогашният чорбаджийски син и стана.

Взе от една вдлъбнатина в скалата едно въже и върза здраво евангелието, сякаш то беше някакъв опасен звяр, та да не хапе. Погледна Костандис, поклати глава.

— Накъде да се обърнем, Костандис? Към човека ли? Мръсотия и смрад. Към бога ли? Оставя стария Ладас да живее и царува, и убива Марьори. Към себе си ли? Червей, който зъзне и се припича на слънце; и тъкмо когато си казва: „Добре съм, припичам се…“, минава някое ходило и го премазва… Разбираш ли ти нещо, Костандис?

Костандис имаше деца, къде можеше да разбере! Стана.

— Отивам при Янакос — каза той.

Янакос, в пещерата, която беше превърнал в килер, мереше още колко брашно и колко олио оставаха; виното от доста време беше свършило.

— Още два дни — измърмори той, — най-много три; тъкмо ще ни стигнат; сетне война; а после ще видим! Животът е болест, която се лекува; ето, докато живея, докато си мисля, че аз живея, живее и моят Юсуфчо, и се окуражавам; ще дойде ден, когато пак ще се съберем. Смъртта не се лекува.

— Здравей, Янакос! — чу се зад него един глас. — Какво ми правиш? Не слизаш вече в селото.

Янакос се обърна, видя Костандис:

— Добре дошъл, Костандис! — каза той радостно. — Слизам в селото, но къде можеш да ме видиш! Тъмно е като в рог тогава!

И му разказа със смях как два пъти беше слязъл в селото, като вълк и как се беше вмъкнал в двете къщи.

— Погледни тук — каза той накрая, крадените храни свършват; ама гаста, ето я тук, в ъгъла, е непокътната; стои и чака да изпълни дълга си.

— Какъв дълг? — попита Костандис разтревожено.

— Да се превърне в огън, Костандис; не е ли това дългът й? Иначе, защо я е пратил господ на този свят?

Помисли малко, плесна се по челото.

— Добре, че дойде, господ те изпраща. Искаш ли да ми направиш една услуга? Днес е неделя; другиден, в сряда, можеш ли да вземеш магаренцето ми от стария Ладас? Ще му кажеш, че ти трябва, и като платиш на стария чифутин, ще ти го даде; дръж го в къщата си. Чу ли? Не бива да изгори и косъм от него; в къщата ти ще бъде на сигурно място.

— Имаш намерение да подпалиш къщата на стария Ладас ли? — извика изплашено Костандис.

— Ами че какво приказвахме досега толкова време? Не е ли това дългът на гаста? Господ знае какво прави!

— Премери добре тая работа, Янакос, да не си намериш белята!

— Мерих я и я премерих, Костандис, иде ми таман, сякаш по поръчка! Казах го и на пророк Илия, на капитан Илия, както му вика отчето; съгласен е и той.

Костандис се почеса по главата.

— Не разбирам — каза той.

— Не разбираш, защото имаш кафене, имаш жена и деца, не си гладен, караш я някак… Защо да разбереш? Нямаш сметка. И така, прекланяш се; ала бездомният, Костандис, не се прекланя; това е цялата тайна… Във вторник слизаме в селото и бог да ни е на помощ!

— С вас съм, Янакос — каза след някое време Костандис, като въздъхна. — Често си говорим с Андонис и с дебелия Димитрос касапина; какво можем да направим и ние?

— Върви да попиташ поп Фотис, той ще ти каже; аз искам само едно нещо от теб: магаренцето ми във вторник да бъде в къщата ти, нищо друго… И си опичай акъла, нещастнико, да не се изтървеш някъде!

 

Мина неделя, дойде понеделник; по обяд започна да вали ситен сняг, покри се върхът, обви се в бял кожух свети Илия, побеляха планинските долове, гаргите се спуснаха към полето, изгладнели. Небето блестеше тъмнопурпурно като мед.

Манольос, приведен още от сутринта над дървото, беше съсредоточил всичките си сили върху дъбовия пън; душата му се беше превърнала в стоманено длето и режеше, дълбаеше, отместваше дървото, мъчеше се да освободи скрития в него образ на Христос. Непроменен стоеше в него божественият лик, такъв какъвто го беше видял оная нощ в съня си, суров, печален, свиреп; дълбок белег го пресичаше от дясното слепоочие до брадата, мустаците му бяха увиснали, а веждите му смръщени, изпълнени с негодувание и болка.

Мъчеше се от зори да намери досущ този лик в дървото, дълбаеше припряно и отхвърляше насам-натам стърготини, за да го разкрие… Бързаше; привечер божественият лик блесна на мътната зимна светлина, излезе от дъбовия пън, изчезна от ума на Манольос, сякаш слезе целият от съня и се закрепи в дървото.

Тъкмо в този миг влезе, спокоен, отчаян, Михелис; погледна издълбания пън, стъписа се.

— Какво е това? — извика той. — Това е войната!

— Не, това е Христос — отвърна Манольос, като избърса изпотеното си чело.

— Ами че тогава, каква разлика има между него и войната?

— Никаква — отвърна Манольос.

Беше се мръкнало вече, сега валеше гъст сняг, тихо, безшумно и покриваше света; полето долу беше изчезнало; небето се беше снишило и се скубеше над земята.

Запали Манольос светилничето, смъкна предишното лице на Христос, което беше издълбал от бъз, и го постави до новото.

— Каква разлика! — промълви Михелис и въздъхна. — Същият ли е?

— Същият е; понякога е кротък, благ, доволен; сега е разгневен. Можеш ли да разбереш това, Михелис?

Михелис мълчеше; но след малко изрече:

— Някога не можех; сега мога…

И пак замълча.

 

Не беше се още добре развиделило във вторник, когато всички саракинци бяха на крак; върхът на планината блестеше съвсем бял, пророкът беше дебело загърнат, първите лъчи паднаха върху него и щом светлината го докосна, той порозовя, оживя, пробуди се.

Поп Фотис събра хората си:

— Чада мои — каза той, — в този ден ще се реши съдбата ни; търпяхме, колкото можахме, стигнахме до ръба на пропастта; ако потърпехме още малко, щяхме да се сгромолясаме; най-напред децата, а сетне и мъжете, и жените. Трябваше да изберем — от една страна, смъртта, от другата — борбата за живот; избрахме борбата. Съгласни ли сте всички?

— Съгласни сме, отче, всички!

— Попитах и стража, който стои над нас, капитан Илия; съгласен е и той. Попитах и сърцето си; съгласно е и то. Това, което предприемаме днеска, не го предприемаме слепешката, а с отворени очи, с бистър ум като свободни хора. Ще отидем да потърсим правото си; не милост, а справедливост! Имаме в полето градини, ниви и лозя, имаме маслини и къщи, да ни ги дадат! Не искаме да заграбим чужда земя, искаме да работим нашата, да живеем. Това не е армия на глада, а армия на онеправданите, на които им е дотегнало вече да бъдат онеправдани!

Няма да нападнем първи; но ако бъдем нападнати, ръце имаме, ръце ни е дал господ, ще отвърнем и ние. Какво може да направи, как може да прокопса справедливостта в едни несправедлив и безчестен свят, ако не е въоръжена? Ще въоръжим справедливостта; те как въоръжават неправдата?

Ще покажем днеска, че и добродетелта има ръце. Христос не е само агнец, той е и лъв; днес ще дойде с нас като лъв.

Манольос издяла от дърво лицето му; ето го! Този Христос ще върви пред нас като наш пълководец!

И като изрече това, поп Фотис вдигна високо суровия образ. В утринния въздух, ликът на Христос се залюля над множеството, изпълнен със закана. В последния миг Манольос беше оцветил с червена боя белега от рана, който се спускаше от сляпото око до брадата, и така Христос се струваше на възбудения народ като някакъв велик Войн, с рани от стари войни, който отново се хвърля в борбата.

— Този е пълководецът ни! — извика отецът. — Вдигнете ръце, поздравете го!

Обърна се към Лукас, знаменосеца.

— Лукас — каза му той, — закови тази свята икона най-отгоре на хоругвата; да ни води, да ни проправя път! А сега, всеки на мястото си, разсъмна се, тръгваме! Най-отпред Лукас със знамето, след него мъжете с оръжията, и най-накрая — жените и децата с прашките!

Строи се войската, прекръстиха се всички, взе поп Фотис иконата на свети Илия в ръце, Манольос застана най-отпред със своите хора, а по-назад — Янакос с тенекията с гас под мишница. Михелис беше застанал на една скала и ги гледаше как тръгват.

— Няма да дойда, отче — беше заявил той на поп Фотис, — ръцете ми са като отсечени.

И сега ги гледаше как тръгват; дрипи и парцали висяха по тях, мнозина бяха боси, други бяха обути с овчи кожи или с парчета от чували; лицата им бяха набръчкани, изхвръкналите им кости на скулите и на брадата се белееха, а очите ми се чернееха като дупки; гладни бяха, студено им беше, подтичваха, за да се постоплят… Не мразеха никого; искаха само да им е топло и да имат какво да ядат, за да не умрат…

Янакос постави за малко тенекията с гас на земята, потърка ръцете си, които бяха измръзнали.

— Няма ли да запеем бре, момчета? — извика той. — Така ли ми се отива на панаир? Напред! Някой марш, някое маане, някой тропар, каквото щете! Ама да запеем бре, момчета, да се постоплим!

И изведнъж гърдите се разшириха, устата се отвориха, първи започна поп Фотис и целият народ подхвана тържествено древния боен тропар, който пееха някога прадедите, когато тръгваха да прогонят варварите:

— Спаси, господи, люди твоя, и благослови достояние твое, победи на сопротивния даруя…