Никос Казандзакис
Христос отново разпнат (21)

XXI

На другата сутрин агата се събуди, наостри уши — нито гърмежи, нито викове; спокойствие. Разтревожи се.

— Гяурите им недни! — измърмори той. — Свършили са вече! Какво, по дяволите, им е станало, та не се трепят!

Повика Марта:

— Не се ли трепят, мари, вече?

— Не, ага, укротиха се. Ала бунтовниците са заели къщата на стария Патриархеас и не искат да излязат оттам; била, казват, тяхна; а пък учителят, горкият, е убит…

— Убит ли? — извика радостно агата. — Абре, да са живи ръцете им! Отиде още един; ами поповете?

— Те са със седем души, ага, като котките; само са си изпотрошили мутрите и са си оскубали брадите; ама се държат, няма да умрат!

— Това е лошо — измърмори агата. — Ама търпение, до другата кавга. Оседлай ми кобилата.

Гърбушата понечи да тръгне, но агата я повика обратно.

— Къде е, мари, Браимчо? Рано-рано ми избяга.

— Дойде Пелагия, ага, дойде още по тъмници, кучката й недна!

— Да я вземат дяволите! Още ли, мари, не му е омръзнала? Какво й намира? Да пукне дано, мискининът му недей! Ама малко е още, горкото, не може още да различи бъбрека от фъшкията… Хайде, оседлай ми кобилата!

 

И поп Фотис се беше събудил рано-рано, болеше го още, но хапеше устни, не даваше на болката да издаде и звук и да го посрами. Повика Манольос.

— Манольос — каза му той, — бързо на работа, да не губим време. Разпредели мъжете, хайдете да заемете градините си, лозята и маслините си… Да построят във всеки имот по една колиба, да се укрепят добре, никой да не може да ни извади; а аз ще остана тук с няколко момчета; хайдете, с божията благословия!

— Боли ли те още, отче?

— Какво ще рече това, Манольос, боли ли ме, не ме ли боли? Тук светът пропада, мен ли ще гледаш? Хайдете, събери мъжете, пръснете се; агата всеки миг ще се появи.

Манольос слезе на двора; учителят още беше проснат върху калдъръма, сред двора; клепачите му се бяха сковали, не можеха да ги затворят; очите му гледаха нагоре към небето, но не виждаха нищо.

Жените бяха откъснали лаврови клонки и ги бяха нахвърлили върху него; няколко старици, седнали с кръстосани крака около него, го оплакваха тихо, нежно, без патос; една майка беше пъхнала в скръстените му ръце голям стрък босилек, да го носи за поздрав на умрялото й дете; беше учениче в школото на Хаджи Николис напоследък и даскалът го обичаше.

Повика Манольос мъжете, разпредели ги на три дружини, взеха си тоягите и оръжията и колкото храна можеха да носят, от килерите на къщата, отвориха вратата и излязоха навън; едната дружина щеше да заеме градините на стария Патриархеас, другата — лозята, а третата — маслините.

Селото спеше, минаха бързо по пустите сокаци, къщата на стария Ладас още димеше; снегът по полето се беше вече разтопил, небето беше съвсем ясно; върхът „Свети Илия“ се смееше, блестящ, целият в сняг.

Клисарят чу трополене на крака, отвори прозорчето си, видя ги, разбра. Облече се бързо-бързо, доволен, и изтича да изтърси злорадо лошите новини на поп Григорис.

— Ще го накарам аз да се пръсне от яд! — измърмори той, като хихикаше. — Аз трябваше да бъда митрополит, а той — клисар; ама съдбата е сляпа.

Пое тичешком по нагорнището, някои врати започнаха да се отварят плахо, петлите се събудиха; стигна до поповата къща, бутна вратата, влезе. Попът беше приседнал в леглото си и гледаше през прозореца настъпващия ден. Снощи старата Мандаленя беше намазала с някакъв гъст жълт мехлем разбитото му чело, за да зарасне, и му беше превързала главата с ивица черно платно; брадата му беше оредяла, а отдясно, под бузата, липсваше един голям кичур; и половината му мустак, десният, също беше оскубан. Попът излизаше от войната проскубан, пребит, като див котарак побойник.

Но не чувствуваше нито болка, нито срам; само едно му беше в главата, само едно кроеше — да затрие Манольос. Не му стигаше вече, че го беше отлъчил и изгонил от селото; искаше да го „изяде“; дремещи людоедски инстинкти, пра човешки тъмни възпоминания, се пробудиха в него. Да го повали, да го стъпче, да го захапе за гръкляна, да му изпие кръвта. Един прастар вълк беше отхлупил кората на душата му и виеше. Християнска любов и доброта, страх от бога, адове и райове, всичко изчезна в недрата на поп Григорис, и само едно остана в дивата пустош на глъбините му — вълкът.

Клисарят пристъпи, преглътна на сухо, не знаеше как да изплете думите си тъй, че да засегне колкото се може по-дълбоко попа, но като същевременно се прави на патка, уж че съжалява от сърце.

— Отче — започна престорено съкрушено той, — прости ми… Големи кораби — големи бури; ти си голям кораб, отче, и вълните те блъскат право в главата…

— Какво ми се правиш уж на нещастен, йезуитино! — извика попът. — Познавам те добре; искал си — виж го ти, има и мутра за това! — да станеш митрополит, не си успял, и сега от устните ти капе отрова… Така че не ми предъвквай думите, казвай по-скоро — какво се е случило?

Ядоса се в себе си клисарят, но се сдържа; капка по капка изливаше отровата си върху него.

— На поп Фотис — каза той плачливо — му няма нищо… Жив и здрав е!

— По-нататък, йезуитино! Друго искаш да ми кажеш; избълвай жлъчката си!

— Саракинците, видях ги с очите си, тръгнаха рано-рано да се пръснат по имотите на Патриархеас и да ги заемат; загубихме играта.

— Да се не видиш макар! По-нататък!

— Цялото село примира от смях, нечестивото, задето те тръшнал, казва, поп Фотис, и гърбът ти омел земята…

— Я ела, бре, йезуитино, по-близо!

Но клисарят се боеше от ръчището на попа, отдръпна се още по-далеч, в ъгъла.

— И най-лошото…

— Най-лошото ли? Казвай, проклетнико, казвай по-бързо! Искаш да ме съсипеш ли?

— Най-лошото, отче… Е, смелост, хора сме… всички ще умрем…

Попът грабна желязната си табакера и я запрати по главата му; но клисарят се наведе и табакерата тресна във вратата и ситно нарязаният тютюн се разпиля по пода.

— Казвай, защото ще стана, нещастнико, и ще те пребия от бой! И тъй, най-лошото?

— Как? Не го ли знаеш, отче? Ох, как да ти го кажа, ще ми стане лошо… Брат ти, отче…

Но попът не се сдържа повече; отметна завивките, изпъна крачищата си, скочи на пода и се спусна към клисаря. Но той свари да постави масата и два стола като преграда и по този начин добре се укрепи.

— Убит е! — измърмори плачливо той.

— Кой? Кой? — изрева попът и от челото му отново започна да тече кръв. — Кой го уби?

— Не знам, отче, отде да знам аз, клетият! Намерили го, казват, в една яма с разбита глава… Хвърлили му един голям камък и му я направили на пита. И сега са го проснали като талпа у Патриархеас.

— Не подозираш ли някого бре, Хараламбис? Не ти ли е дошло за някого наум?

— Какво да ти кажа, отче? За никого… ама пък… такова…

— Ама пък?… Такова?… Я си помисли добре… Ти си акъллия човек, все нещо знаеш…

Пристъпи, отмести столовете и масата, постави меко ръка на рамото на клисаря.

— Нещичко знаеш ти, не може да бъде. Кой, казваш, че може да е?…

— Е, е… нещичко долови окото ми… Ама не ща да си слагам грях на душата.

— Не се бой от пъкъла, аз съм насреща, говори свободно… и на мен ми дойде наум за същия… Сатаната! Видя ли го с очите си?

Горкият клисар мълчеше; боеше се от попа, но се боеше и от ада, беше се объркал.

Попът го раздруса силно.

— Ставаш ли свидетел? — каза му той. — Помогни ми, знаеш колко те обичам, помогни ми да се облека, да отида при агата, да си върна за кръвта… Значи си го видял, видял си го с очите си!

— Какво да ти кажа и аз, отче… Като че ли го видях…

Попът вдигна разгневен ръчището си. Клисарят се сви.

— Видял си го! Защо криеш? Видял си го, проклетнико!

Клисарят вдигна очи, видя над себе си ръчището.

— Отче — извика той, — дай ми време да си събера ума, да си спомня.

— Добре, чакам!

„Казах, че съм го видял — разсъждаваше клисарят, — но кого? Не казах. По този начин не върша грях спрямо никого. Какво губя тогава, ако кажа, че съм го видял?“

— Олекна му; извика:

— Видях го, отче, сега си спомних, видях го с очите си кълна се, тъкмо когато ти се беше отърколил на земята и поп Фотис те беше притиснал с коляното си…

— Добре, добре, не те питам за това, запуши я вече проклетата си уста! Помогни ми, ти казвам, да се облека… Пак добре, че си го видял, антихриста му неден! Не знаеш какво добро правиш на християнството…

Клисарят, сияещ от радост, грабна долните гащи, чорапите и джубето и започна да облича попските месища. Обу го, след това му тури калимявката и го изведе бързо, доволен.

— Отведи ме в конака… Полека-полека, не бързай, проклетнико! И върви сетне да кажеш да донесат трупа в черквата.

Агата се готвеше да яхне кобилата си; видя, че поп Григорис влиза, като тътреше крака, с превързана глава, цялата в кръв: засмя се.

— Какъв е този хал, попе? — извика той. — Кой ти строши чутурата?

— Справедливост, ага! — извика попът, като протегна ръце. — Възмездие! Манольос! Той вдигна Саракина на крак, той подпали селото, той ми счупи главата, той уби брат ми, даскала! Имам свидетели! Ти си турската власт в Ликовриси, идвам, простирам ръце — справедливост, възмездие! Предай ми Манольос да го съдя; цялото село кипи!

— Абре, не викай, попе, проглуши ми ушите! Седни да ти направи едно кафенце Марта, да дойдеш на себе си! Няма нищо, гърци сте, гръцки глави имате, блъскат се една в друга, трошат се! Пак добре!

— Предай ми Манольос! — извика отново попът и се опря на стената, за да не падне.

Изтича Марта, подаде му стол, помогна му да седне; агата опаса бавно силяха си, напъха сребърните си пищови, сложи под мишница бича си.

Вратата се отвори, влезе едно старче, босо, прегърбено, измачкано, с полуизгорели коса и брада, с кървави рани по бузите и ръцете; прекоси двора, като подскачаше и падна в краката на агата.

— Ага — извика то, — милост!

— Абре, не си ли ти старият Ладас? — каза агата, като го побутна с крак. — Каква е тая мутра? Къде я намери? Изгориха ме, ага! Строшиха кюповете и бъчвите ми, изгориха сандъците ми, дрехите ми, сърцето ми!

— Кои, бре?

— Манольос! Манольос болшевикът!

— Имаме свидетели, ага! — извика и попът. — Панайотарос го видял, клисарят го видял… аз го видях!

— Изгори го, ага, изгори го, както той ме изгори мен! — хленчеше старият Ладас. — Да натрупаме дърва сред площада, да го намажем с катран и да го запалим!

Агата се почеса по главата, изплю се отегчено на земята.

— Бели… бели… — измърмори тон. — Проклети да сте, гърци!

Агата крачеше напред-назад по двора, шибаше въздуха с бича и колкото повече шибаше, толкова повече се разяряваше.

— Кълна се в Мохамед — изръмжа той, — ще ви хвана всички наред, попове, старейшини, болшевики, и ще ви обеся с главата надолу!

Чу, че вратата се отваря, извърна се. Влизаше Панайотарос, куцук-куцук, без фес, само с един пищов в силяха, с раздрани дрехи, изцапани с кръв, целите в кал; а мутрата му беше подута и покрита със синявици.

Агата не можа да сдържи повече смеха си.

— Абре, какъв е този карагьозчийски звяр? — извика той. — Абре, как да ти викам — проскубана мечка, крастава камила, или Панайотарос?

Панайотарос се опря на стената раздразнен и изръмжа, но не отвърна; болеше го коляното, не можеше да стои прав, полека-лека се свлече и се тръшна на земята.

Агата изгледа тримата си сутрешни гости; попът, приведен на стола си, пъшкаше и ръмжеше, ръцете му трепереха и беше разлял всичкото си кафе, което Марта му беше поднесла, върху расото си. А старият Ладас, седнал на земята, поклащаше бавно острата си глава като болен заек, свиваше и отпускаше устни, сякаш дъвчеше, а очите му бяха целите зачервени. А пък Панайотарос се беше превърнал в купчина от кал, дрипи, силяхи, крака и подути мутри.

— Хо-хо! Какви са тия разбити кораби! — извика агата. — Какви са тия раздрани байраци, какви са тия посрани сераскери! Абре, тези тук са сякаш всички гърчоля на куп, усмърдяха двора ми! Ела, мари Марта, донеси една пачавра да избършеш!

Честолюбието на попа се засегна, той вдигна глава.

— Ага — каза той, — да знаеш, че ще дадеш сметка пред довлета! Тук има един шейтан, подкупен от Московеца да затрие селото ни… Да затрие Турция! Не гледай леко на тая работа, не се смей, вдигни юмрука си, удряй! Какво правим, когато влезе вълк сред стадото? Убиваме го! Предай ни Манольос!… Не се бъркай твоя милост… Цялото село ще се събере днеска пред конака ти и ще завика. Глас народен — глас божи! Чуй народа как вика! Ти си агата на селото, раздай справедливост!

Агата потъна в дълбок размисъл. „Не е лошо да затрием един грък… Един по-малко, все е кяр… И то, без да си пъхам аз пръста… Я да видим…“

— Какво го мислиш и го премисляш, ага? — обади се сега Панайотарос. — Аз го видях как уби с един голям камък даскала; аз го видях как даде тенекията с гас на Янакос и му каза: „Подпали, Янакос, най-напред конака на агата; изгори го и него, кучето му недно, та да се освободи селото ни от турчина!“

— Заклеваш ли се бре, Панайотарос? — изръмжа агата и позеленя от злъч. — Заклеваш ли се?

Панайотарос хвърли бърз поглед към попа; той му кимна.

— Кълна се, ага!

— Той е болшевик, ага — каза поп Григорис, като се помъчи да се надигне от стола. — Една цел има: да хвърли във въздуха Турция! И има зад гърба си Московеца, който го подкрепя. Ако го оставим жив, ще освирепее, ще изяде света!

— Абре, и ти ги приказваш едни такива опашати! — каза агата, който обаче беше почнал да става неспокоен.

Попът сега се беше изправил, събра сили, пристъпи към агата:

— Приказвам ги опашати ли? Ами че работата е съвсем ясна! Спомни си, ага, какво беше Манольос в началото, тук, в селото ни, и какво стана; един прост овчар, ратай на Патриархеас, без нито една глава свой добитък, без нито педя земя, нищожество, перекенде. И след няколко месеца, с лукавства, с помощта на московеца, заповядайте какво стана — звяр! Вдигна свой байрак, уби хора, разтури семейства, доведе някъде от майната си поп Фотис и дрипльовците му, завзе Саракина, изкалъпи под носа ни ново село, все от болшевики! Закле се да слезе да подпали конака, да те убие, ага, да оплячкоса селото и да повика Московеца да го завземе… Рискуваш си главата, ага, опичай си акъла! Влезе вълк в кошарата ти, убий го!

Голяма тревога обхвана агата; досега гледаше с пренебрежение на цялата тая работа; гръцки им работи, казваше си той, гърци с гърци се бият, нека си изкарат очите. Ама ето че сега се замесваше и довлетът, замесваше се и Турция! Ако оставя този червей Манольос да закрепне, какво ще стане с Турция? Пак ще се спусне Московеца да я блокира, и после върви се оправяй!… Има право този пръч попът; вълк влезе в кошарата ми, ако не го изям аз, ще ме изяде той!

Отвори уста, заговори:

— Каквито, по дяволите, и разправии да си имате помежду си, гърци с гърци, пет пари не давам; но сега виждам, че това не са само гръцки работи; работата става дебела… Хайдете, вървете по дяволите, всички, оставете ме сам, да си събера ума, да видя какво ще измисля… Хайде, пръждосвайте се!

Вдигна бича и започна да плющи с него над главите и по гърбовете им.

Сащисаха се и тримата, свряха глави в раменете си, за да не ги закачи бичът, и се спуснаха, притиснати един до друг, към вратата, а зад тях бичът свистеше. Тури един ритник на вратата агата, затвори я, остана сам.

— Донеси шишето с ракията! — извика той на Марта. — Трябва да взема решение!

Поп Григорис и Ладас минаха през селото, накараха клисаря да бие камбаната пак като за умряло, насъбраха се селяните на площада; дойдоха изранените, през цялата тази нощ не можеха да преглътнат срама си, да не успеят да изгонят парцаланковците, и днес се бяха озверили, търсеха отмъщение. Застана попът сред площада, беше се съживил отново, завика:

— Чеда мои, посрамихме се, трябва да отмъстим! Говорих с агата, спогодихме се. Кой е виновен за всичките ни беди? Само един, Манольос отлъченият! Но дойде и неговият час; агата ще ни го предаде да го съдим, да го осъдим, да му изпием кръвта. По-бързо, чеда мои, вдигнете се всички, съберете се пред конака, раздерете дрехите си, викайте: „Манольос! Манольос! Предайте ни Манольос!“, нищо друго; останалото е моя работа! Запъти се бързо към църквата, захлупи се върху тялото на брат си, целуна го, прочете му набързо благословиите, умът му беше другаде; наведоха се селяните, вдигнаха мъртвеца, отнесоха го в гробището; подпря се на дългия си бастун попът, спомни си за детските си ГОДИНИ, разплака се. Погребаха набързо учителя, пиха по една ракия за бог да прости и се разотидоха; на всички умът им беше другаде и бързаха.

 

Към обяд агата беше съвсем пиян и беше взел решение; повика Панайотарос, който седеше отвън, пред прага, като бито куче и чакаше.

— Ела тук бре, Панайотарос! — каза му той. — Можеш ли да ходиш, или съвсем окуця, нещастнико?

— Ако е нещо за Манольос — отвърна той, — мога.

— Главата ти я различавам, ама не виждам феса ти; какво си го направил бре, гяурино, феса си?

— Забравих го вчера, ага, на кладенеца „Свети Василий“; научих, че го е намерила старата Мандаленя, ще пратя да ми го донесат.

— Тури си феса, вземи и двама яки селяни, ако не можеш сам, и иди да ми доведеш Манольос. Хайде, друм!

— Жив или мъртъв?

— Жив.

Не куцаше вече, хвърчеше от радост Гипсоядеца, тръгна.

— Дойде твоят час, Манольос! — измърмори той, като потриваше ръчищата си. — Да си жив, Юда Панайотарос, изядохме го!

Манольос се беше разположил със своите хора в голямата градина на Патриархеас, извън селото, близо до езерцето Войдомата. Бяха вече издигнали колибата си, Манольос беше определил кои щяха да останат да вардят, и се канеше, щом се стъмни, да влезе в селото, за да види какво става и да се посъветва с поп Фотис; беше чул камбаната пак да бие и беше неспокоен.

Малко след пладне пристигна тичешком Костандис и донесе новини:

Попът отново подбужда народа, обикаля със строшена глава и насъсква селяните да се съберат, казва, пред конака и да викат на агата: „Предай ни Манольос! Той е виновен, той!“ Имат намерение да те хванат, Манольос, да хвърлят върху теб цялата вина, да те съдят, казва, като крадец и убиец, и че си подпалил селото, и че си болшевик… Всичко, всичко хвърлят върху теб… Скрий се, бягай обратно в Саракина, избягай още по-далеч, животът ти е в опасност; побеснели са!

— Тук ми е мястото, при братята ми, които също са в опасност! — отвърна Манольос. — Как мога да избягам, Костандис? Какво става с другите другари, видя ли ги?

— Янакос взе магарето си от къщи и го скри в голямата маслинена градина, където и той се е укрепил със своите хора; а поп Фотис е по-добре, утре мисли да стане и да отиде да поговори с агата; варварин турчала е, казва, но е добър човек, ще разбере, че сме прави… Аз обаче се боя, Манольос; попът се заклел да те затрие.

— Нека паднат всички грехове върху мен, Костандис, и нека ме затрие; така ще си изкара яда и ще остави на мира другарите ни… Това искам и аз; на всички обвинения ще отговарям с „да“; аз откраднах, никой друг, аз убих, аз палих, да, болшевик съм… Всичко, всичко, стига да се спасят хората… Ще отида сам да се предам на агата.

Костандис изблещи очи, изгледа Манольос; лицето му се беше променило, сияеше; беше станал по-висок; стоеше сред дърветата на градината като стълб от светлина. Костандис запремига, като заслепен.

— Манольос — каза той, — не мога да ти давам аз съвети на теб. Моята душа може да обхване Костандис и къщата ми, и най-много още няколко приятели, по-нататък не стига; твоята душа обхваща целия народ. Това, от което аз треперя, като го виждам да се приближава, ти се хвърляш връз него и го посрещаш с радост; това, което аз наричам страх, ти го наричаш надежда… Ти искаш и можеш да следваш стъпките на Христа; стори това, което бог те просветли, Манольос…

— Да вървим… — каза Манольос и се запъти към входа на градината.

Костандис сведе глава и го последва.

Излязоха навън, поеха край езерото, небето беше съвсем ясно, искреше зимният ден като кристал. Войдомата, тъмнозелена, блестеше неподвижна; около нея редките тръстики и върби се оглеждаха във водата; някакъв щъркел стоеше на един крак и гледаше; два други, прилепили крака на корема си, излетяха тихо, един до друг, впили очи във водата, защото бяха гладни.

Манольос плъзна бавно поглед наоколо, обходи езерото, голите, облени в светлина дървета, тъмнотеменужната Саракина в далечината и на върха й, светия страж, загърнат в сняг, спусна се след това в полето, зърна маслините, мина през градините — мушмулите бяха вече цъфнали, лимоните блестяха сред листата, един бадем беше вече предусетил пролетта и пъпките му бяха набъбнали и се готвеха да се разтворят…

— Хубав е светът… — каза Манольос и се усмихна.

„Още по-хубава е понякога човешката душа“ — помисли си Костандис, но не отвърна нищо.

Поеха към селото; камбаната все още биеше като за умряло; чуваше се отдалеч смесена глъчка от гласове и лай; няколко петли изкукуригаха.

— Времето ще се промени — каза Манольос, — чуй петлите…

Но Костандис стискаше устни, страхуваше се да отвори уста, за да не избухне в плач. Следваше го все тъй със сведена глава.

И изведнъж, тъкмо когато наближаваха кладенеца „Свети Василий“, видяха, че иззад една ограда, където се бяха скрили, изскочиха Панайотарос и двама мъжаги; и тримата имаха тояги, а Панайотарос сега носеше купестия червен фес на сеизина. Костандис ги видя и се смръзна.

„Идват да го хванат!“ — Понечи да побегне, но се засрами; и остана, целият треперящ.

Панайотарос излезе пред другарите си, пристъпи напред колкото можеше по-наперено, за да прикрие куцането си.

— Къде отиваш, отлъчений? — изрева той, като протегна ръчището си към Манольос.

— Отивам при агата, Панайотарос, не се люти; научих, че ме вика, отивам да се предам.

Панайотарос го изгледа смаяно.

— Не те ли е страх? — попита го той. — Не те ли е страх от агата, от попа, от селяните? Що за дявол си ти?

— Който не се бои от смъртта, Панайотарос, не се бои от никого; това е тайната… Да вървим!

— Застани отпред, да не ми избягаш; ще вървя зад теб.

Обърна се към двамата мъжаги:

— Вървете си вие, ще го вардя сам; друм! Върви си и ти, Костандис, никаквец такъв! Костандис се поколеба; погледна Манольос.

— Върви си, Костандис; иди си в къщи, при децата си, остави ме мен.

Останаха сега само двамата; някое време крачеха мълчаливо.

— Панайотарос — каза най-сетне със спокоен, благ глас Манольос, — толкова много ли ме мразиш, че искаш смъртта ми? Какво съм ти сторил?

— Не ми говори с такъв глас — изръмжа Панайотарос, — изгори ми сърцето.

Изникна в главата му тялото на вдовицата, кръшният й смях, алените й сочни устни, блестящите й снежнобели зъби, меднорусата й коса, сладкото й потръпване през нощта. Овлажняха очите му; въздъхна, сърцето му се късаше.

— Когато умреш, Манольос — каза той, — ще се убия и аз; живея само за да те убия… После, за какво ми е вече животът? Един изстрел и отивам по дяволите!

Влизаха вече в селото; камбаната биеше, голяма глъчка се чуваше откъм площада; навярно всички мъже се бяха насъбрали там, пред конака на агата, и викаха.

— Какво викат? — попита Манольос и се поспря, за да чуе.

— Сега ще видиш, отлъчений! Върви по-бързо!

Глъчката ставаше все по-ясна, различаваха се вече думите; Манольос се усмихна горчиво и ускори крачката. „Идвам… идвам… — шепнеше той. — Идвам, не викайте!“

Когато Манольос се появи на площада и хората го видяха, нахвърлиха се като обезумели върху него; но Панайотарос застана пред него, разпери ръце.

— Никой да не го пипа! — изрева той. — Мой е! Имайте търпение!

— Крадец! Убиец! Болшевик! — крещеше народът и се нахвърли да го разкъса.

Поп Григорис го видя отдалеч, втурна се побеснял към него.

— Убийте го, момчета! Смърт на отлъчения!

Но вратата се отвори, тури Панайотарос един ритник на Манольос и двамата влязоха в конака.

 

Агата беше в одаята, седеше с кръстосани крака на голямата си възглавница, пиеше, гледаше разжарените въглени в медния мангал, беше приятно топло, въздухът миришеше на ракия и суджук, и агата затваряше блажено очи. Откъм балкона току чуваше как народът, който се беше насъбрал долу, му викаше: „Манольос! Манольос! Смърт!“, и се усмихваше.

„Какво мръсно племе! — мислеше си той. — Какви лисици и пехливани, и дяволи! Гарван гарвану око не вади — обаче грък гърку и очи, и вежди, и носове, и чейнета вади! Ето сега, не та не, да изядат, та да изядат горкия Манольос… Какво им е виновен? Побъркан е, горкият, ама зло на човек не прави. Ама не та не — да го изядат! Правиш се на светец, твоя милост, така ли? На ти един право по главата — и хайде долу! Какво ме е еня мен? Да го защитя, та да си намеря белята ли? Искате да го изядете този нещастник, така ли? Вземете го, изяжте го, добър ви апетит! Аз си измивам ръцете и си пия ракията; имам си и тия камилски суджучета… Имам си и Браимчо… Имам си и бича, нищо не ми липсва!“

В хаята се чуха стъпки, агата вдигна глава.

Вратата се отвори, появи се Панайотарос, затвори вратата, направи темане и пристъпи, като понакуцваше, но кефлия.

— Хванах го, ага. Беше се укрепил в градината със своите хора, около двайсетина души, всички въоръжени до зъби. На двамата ми другари им се пукна жлъчката. „Махайте се — им казах, — бъзливци такива!“, и отидох съвсем сам; измъкнах пищова: „Ей, керати! — извиках. — Назад! Аз съм Панайотарос!“ Щом чуха това, хукнаха да бягат през глава! Остана само Манольос; той, да си кажа правото, не избяга; сграбчих го и ти го водя!

— Аферим на ръцете ти бре, лъве! — каза агата и се усмихна под преснобоядисаните си с черна боя мустаци. — Май ги понаду малко множко нещата, ама нали си грък, лъжец си… Хайде, доведи ми го да се поразтушим!

Сграбчи Панайотарос Манольос за мишцата, тури му един ритник и го вкара вътре. Манольос скръсти ръце, застана спокойно пред агата и зачака.

— Затвори вратата, Панайотарос, и стой отвън! — заповяда агата.

— Агата напълни чашата си с ракия, обърна я на един дъх, лапна едно голямо парче суджук и задъвка бавно, спокойно, доволен, притваряше очи и гледаше Манольос. Абре, Манольос — каза той най-сетне, — за втори път ми падаш в лапите; ала ми се струва, че този път няма да се отървеш… Много големи грехове стовариха на твоя гръб, нещастнико — че си крал, че си убил, че си подпалил селото… Вярно ли е?

— Вярно е, ага.

Агата се намръщи, ядоса се.

— Я да ти кажа аз на теб — извика той, — не ми прави пак същите номера като миналия път, не ми се прави на светец, защото дяволите ще те вземат, да го знаеш! Ти ли, бре, ще откраднеш, ще убиеш… ти ли ще палиш? Не ми минават тия на мен, Манольос!

— Аз, ага, аз; правя се на светец, правя се на нещастник, не вдигам очи да погледна човека, но отвътре съм дявол.

Виковете на площада станаха още по-яростни:

— Манольос! Манольос! Смърт!

— Чу ли? Викат да те предам; няма да излезеш жив от ноктите им, направи си сметка!

— Направих я, ага; предай ме. За едно само те моля; не давай да закачат някой друг; имат право саракинците, но не го намериха с добро; аз поисках да го взема със сила и направих каквото направих. Аз съм виновен, никой друг! Добри хора са те, ага; кротки, честни, работливи.

— Абе, били, казват, болшевики; искат да хвърлят във въздуха Турция!

— Не ги слушай тия, ага; бедни са, искат да живеят, да пуснат корени и те в земята. Нищо друго.

Агата се хвана за главата; одаята започна да се върти.

— Абре, вие, гърците, ще ме подлудите; слушам единия — има право; слушам другия — има и той право, обърках се… Ама кълна се в аллаха, ще ви хвана някой ден да ви избеся всичките, та да мирясам!

Отдолу отново се чуха викове, все по-яростни:

— Манольос! Манольос! Смърт!

— Не знам какво, по дяволите, да правя? — измърмори агата. — Жал ми е за теб, нещастнико, защото си, пак ти го казвам, луд и светец; искаш да покриеш, като квачка, под крилата си, всички мръсотии на света. Жал ми е за теб, но там е работата, че ако не им сторя хатъра, може да си намеря белята… Знам ли аз дали не си болшевик? Този дяволски поп кара сега народа да си дере гърлото, способен е да стигне чак до пашата в Смирна и да ме обади; и отиде ми главата! Разбра ли бре, Манольос? Ами че влез ми и твоя милост в положението! Ти какво щеше да направиш, бога ти! Не е ли по-добре да те предам и да те правят каквото си щат, отколкото ден и нощ да виси отгоре ми гилотината? Кажи си и ти мнението, имам ли право?

— Имаш право, ага; предай ме.

— Не ми го казвай, бре, така спокойно, защото ме хваща яд! Кажи, бре, че си болшевик, та да се разяря, да стана да те предам и да ми е спокойна главата, че не предавам едно невинно агне на вълците… Разбираш ли какво искам? Спокойствието си искам, да ви вземат дяволите, спокойствието си, да се отърва и от теб, и от тях… Но и да не взема грях на душата си за един невинен… Разбра ли? Ако ми кажеш, че си болшевик, всичко се нарежда.

— Болшевик съм, ага — каза Манольос, — опасен съм за довлета, — ако можех, щях да го хвърля във въздуха!

— Казвай още, бре, казвай, кълна се във вярата си, надувай нещата колкото можеш, за да се разгневя!

— Безчестен е този свят, ага, несправедлив, жалък; най-добрите гладуват и биват онеправдани, най-лошите ядат и пият, и управляват, без вяра, без срам, без любов. Не може да се търпи повече неправдата! Ще изляза на улиците, ще застана сред площадите, ще се кача на покривите и ще викам: „Елате всички гладни и онеправдани и честни да се съединим, да подпалим света, да се прочисти земята от владици, от господари и аги.“

— Казвай още бре, Манольос, казвай, добре ги докарваш, започвам да се ядосвам.

— Иска ми се, ага, да имах сили да стана и да обявя въстание в целия свят. Да вдигна всички хора, бели, черни, жълти, да станем една всемогъща войска на глада и да влезем в големите скапани градове и гадните дворци и в безсрамните цариградски сараи и да ги подпалим!

Но аз съм жалък и слаб, едно перекенде в село, загубено в дълбините на Анадола, и гласът ми не може да се чуе отвъд Ликовриси и Саракина. И ето, заставам между Ликовриси и Саракина и викам: „Вдигнете се, братя, на оръжие, момчета, докога ще бъдем роби? Докога ще свеждаме врат и ще хленчим: «Заколи ме, аго, та да стана светец!» Напред, дойде времето, свобода или смърт! Не ни дават с добро нашето право, ще го вземем с меча си! Стройте се като войска, слезте в безчестното богато село, убийте всички, които ви се опрат, изгорете къщата на стария Ладас, чифутина, домът на Патриархеас е наш, влезте вътре, укрепете се!

И като пуснете здраво корени и закрепнете, вдигнете се, бийте, агата, да се пръждоса от гръцката земя, изгонете тиранина чак до Кокини миля и още…“

Но Манольос не свари да довърши; агата скочи разпенен; сграбчи Манольос за врата, разтърси го яростно, повлече го по пода, отвори вратата, тури му един ритник, отърколи го по стълбата, слезе след него, сграбчи го отново за врата, завлече го на двора, отвори външната врата.

Народът се втурна, но изведнъж се спря смаян; агата, целият прежълтял, с пяна на уста, държеше Манольос за врата; а отзад Панайотарос, с насинена подута мутра, се смееше и махаше с ръце на тълпата и правеше знаци на селяните да се приближат; първи се спусна поп Григорис и застана най-отпред с разтворени ръце, готов да сграбчи Манольос.

Чу се, дрезгав, задавен, изпълнен с бяс, гласът на агата:

— Вземете го, убийте го, направете го на кайма, дяволите да ви вземат всички!

И като каза това, затръшна силно вратата.

Спусна се първи попът и сграбчи Манольос за рамото, а Панайотарос — за другото, селяните го наобиколиха, шумяха, нахвърляха се върху него, удряха го, блъскаха го, влачеха го към църквата. Нощта се беше спуснала, без никаква звезда, черни облаци бяха отново покрили небето, глухи, безсилни светкавици припламваха и угасваха далеч на запад.

Минаха край платана, докосваха нетърпеливо, опипваха, душеха Манольос, задъхани, но никой не говореше. Изтича клисарят, измъкна от пояса си големия ключ, разтвори широко вратата на черквата, народът влезе. Три сребърни кандила горяха пред иконостаса — едното пред Христос, другото пред Богородица, и третото пред Свети Иван Предтеча. Всички останали великомъченици и ангели, нарисувани по стените, бяха потънали в мрак. Само на еднокрилата вратичка за олтара, осветени от кандилото на Богородицата, проблясваха големите крила на архангел Михаил и червените му, като на яребица, крака. Черквата ухаеше на восък и тамян.

Поп Григорис сграбчи сега Манольос за врата, довлече го пред иконостаса, повали го с един замах на земята и го накара да коленичи пред Архангел Михаил. Беше толкова нетърпелив, толкова се задушаваше от радостта на отмъщението, че досега не беше проговорил. Думите се струпваха, блъскаха се, изопачаваха се в гърлото му; излизаха като някакво объркано безспирно мучене.

Панайотарос тури един ритник на Манольос, който, с изправена глава, коленичил, гледаше спокойно и безмълвно червените крака на архангела; измъкна се и старият Ладас от тълпата, приближи се, като се смееше гръмко, и го заплю. Селяните пристъпиха, струпаха се зад Манольос и го загледаха нетърпеливо, като предвкусваха с тайна, голяма наслада мига, когато поп Григорис щеше да даде знак да се нахвърлят върху него. Облизваха устни, а езикът им лепнеше на небцето, сякаш ги беше обзела изведнъж непоносима жажда.

Влезе в олтара поп Григорис, сложи си извезания със златна сърма патрахил, отвори царските двери и се спря. Под светлината на трите кандила лицето му блестеше, свирепо; раната на челото му пак се беше разкървавила и брадата му беше цялата в червени петна.

Кимна на Панайотарос и той сграбчи под мишниците Манольос и го тръшна пред краката на попа; селяните пристъпиха още по-близо, за да гледат.

— Во имя отца, и сина, и светаго духа! — разнесе се тежкият глас на свещеника, сякаш започваше богослужение.

— Амин! — отвърнаха селяните и се прекръстиха.

— Братя — извика поп Григорис, — коленичете да се помолим всички на бога да слезе в тоя час в черквата и да раздаде справедливост. Тук в краката ти, господи, стои отлъченият и чака да падне върху него твоя меч! Краде, пали, уби, внесе раздор сред народа, предизвика скандали по къщите, развали годежи, раздели съпрузи, хвърли баща и син във вражда, подбуди и доведе дрипльовци и нехранимайковци да подпалят и оплячкосат богосъхраненото ни село, Ликовриси.

Докато е жив той, господи, вярата и честта ще бъдат в опасност. Докато е жив той, християнството и гръцкото племе, двете големи надежди на света, ще бъдат в опасност. Подкупен е от Московеца, синът на сатаната, да затрие от лицето на земята твоето име! Събрахме се тая вечер в твоя дом, господи, за да съдим; слез, вседържителю, от купола на черквата и съди; и води ръцете ни да изпълнят справедливата ти присъда!

Постави с ликуване и гняв крак върху плещите на Манольос и извика:

— Загубих дъщеря си и брат си по вина на този! Загуби сговора си селото ни по вина на този! Влезе Антихриста, Московеца, в селото ни, и този му отвори вратите! Изпълниха се с гнезда на оси склоновете на Саракина, и този доведе рояка! Братя християни, глас народен — глас божи, отсъдете!

Докато попът говореше, народът все повече се разяряваше; под светлината на трите кандила блестяха, изпълнени с омраза изблещени очи, и зъби, и стиснати юмруци, и цялата тази тъмна маса се полюшваше и ръмжеше. Панайотарос, приклекнал, гледаше в очите Манольос, сякаш се боеше да не му избяга; мръднеше ли Манольос малко надясно, мръдваше и той надясно; мръднеше ли наляво, мръдваше и той наляво, готов да се нахвърли върху него и да го сграбчи. А старият Ладас, коленичил и той до него, си спомни за изгорялата си къща и за бъчвите, и за кюповете, и започна да се вайка.

Наведе се поп Григорис към Манольос, който сега беше приседнал спокойно на стъпалото.

— Отлъчений — извика му той, — стани прав! Вдигни го, Панайотарос, крепи го да не падне. Чу какви беди донесе ти на селото; чу какви грехове ти тежат; ще се защитиш ли? Имаш ли да кажеш нещо?

— Нищо — отвърна Манольос със спокоен глас.

— Признаваш ли, че си крал, палил, убил?

— Признавам, че за това, което стана, аз съм виновен; никой друг.

— Признаваш ли, че си болшевик?

— Ако болшевик е това, което аз мисля, отче, болшевик съм.

Зашумя черквата чак горе до купола, където беше надвиснал вседържителят, скочи прав старият Ладас, извика:

— Смърт! Смърт! Какво го държим още жив? Каква нужда имаме от други свидетели? Смърт!

Зареваха селяните, събраха смелост, вдигнаха всички ръце:

— Смърт! Смърт!

Манольос се изтръгна от ръчището на Панайотарос, слезе от стъпалото пред олтара, народът отстъпи, Манольос направи една крачка, разпери ръце като кръст.

— Убийте ме… — каза той.

Така, както пристъпяше, спокоен, беззащитен, без съпротива, и върху русата му глава падаше меката светлина на кандилата, народът го гледаше поразен и неволно му отваряше път да мине. Толкова голямо беше изумлението му, че ако в този миг Манольос стигнеше до вратата и си отидеше, никой нямаше да се помръдне да го задържи. Но той спря в средата на черквата, под купола на вседържителя, разпери отново ръце като кръст.

— Убийте ме… — каза той пак, сякаш се молеше.

Поп Григорис слезе от олтара, кимна на Панайотарос да го последва; вървеше приведен, тихо, с протегнат врат, зад Манольос, с разперени и извити пръсти, готови да се нахвърлят и се впият.

— Затворете вратата! — извика той задавено. — Затворете вратата, ще ни избяга!

Изтича клисарят, затвори, заключи вратата и се облегна с гръб на нея.

Задавеният вик на попа изтръгна селяните от внезапно обзелия ги ужас; и изведнъж ги обхвана страх да не би дивечът да им избяга; и всички заедно запристъпяха в кръг и плътно наобиколиха Манольос; и сега той чувствуваше тежкото им задъхано дишане върху лицето си.

За миг изпита страх; извърна се към вратата, беше затворена; погледна на иконостаса осветените икони, неподвижни, покрити със сребърни оброци; Христос, розовобузест, се усмихваше; Богородицата се беше прехласнала в сина си, свети Йоан проповядваше в пустинята… Вдигна очи нагоре, към купола, различи в тъмнината суровия лик на вседържителя, надвесен връз хората, безмилостен. Погледна хората около себе си; стори му се, че блеснаха в тъмнината на черквата два-три ножа.

И отново се чу пронизителният глас на стария Ладас:

— Смърт! Смърт!

 

В този миг се чуха силни удари по вратата; всички млъкнаха, извърнаха се към вратата; чуха се сега ясно гласове отвън:

— Отворете! Отворете! Това е гласът на поп Фотис! — извика някой.

— Гласът на Янакос — обади се друг. — Саракинците идват да ни го вземат!

Разтресе се вратата, заскърцаха пантите й, отвън се чу голяма глъчка на мъже и жени.

— Отворете, убийци! Побойте се от бога! — чу се сега ясно гласът на поп Фотис.

Поп Григорис вдигна ръце.

— В името божие! — извика той. — Вземам греха върху себе си!

Измъкна ножа си Панайотарос, извърна се към поп Григорис:

— С твоята благословия, отче! — каза той.

— С моята благословия, Панайотарос!

Но тълпата се беше вече нахвърлила върху Манольос; бликна кръвта, изпръска лицата; две-три капки паднаха, топли, солени, върху устните на поп Григорис.

— Братя… — чу се, тих, издъхващ, гласът на Манольос.

Но не можа да довърши; строполи се върху черковните плочи и затрепери. Ръцете му бяха още разперени като на разпнат; отвсякъде, от множеството удари с нож, течеше кръв.

Подуши кръвта народът, нахвърли се върху тялото, което потръпваше; старият Ладас беше впил беззъбата си уста в шията на Манольос и се мъчеше, побеснял, да му откъсне парче месо.

Панайотарос избърса ножа в остриганата си червена коса, намаза цялото си луничаво лице, извика:

— Изгори ме ти, Манольос, изкарах си яда, разплатихме се; добра среща!

Поп Григорис се наведе, напълни шепата си с кръв, поръси множеството:

— Кръвта му връз главите на всички ни! — извика той.

Народът прие капките, настръхнал.

— Отворете, отворете, убийци! — чуха се отново гласове отвън.

Поп Григорис кимна на клисаря; и той се приближи, като се олюляваше.

— Отвори вратата — заповяда попът, — и ела веднага да измиеш плочите от кръвта; не забравяй, тази вечер, в полунощ, е Рождество Христово.

— Обърна се към паството си: Да си вървим, братя християни — каза той, — изпълнихме дълга си, бог е с нас! Нека дойде сега поп Фотис да го погребе.

Отключи клисарят, проблеснаха в тъмнината неспокойни, гневни лица на мъже и жени.

— Къде е Манольос? — чу се задъханият глас на Янакос.

— Вътре е, идете да го вземете! — отвърна поп Григорис. — Сторете път да минем!

— Ако сте го убили — извика поп Фотис, — кръвта му да падне връз главите ви и връз главите на децата ви!

— Вътре е — каза отново поп Григорис, — идете да го вземете!

— Убили са го! — изрева Янакос и се втурна в черквата.

След него се спуснаха поп Фотис, Костандис, Андонис бръснарят, дебелият Димитрос касапинът и пет-шест жени саракинки.

И както тичаше към олтара, Янакос се препъна сред черквата в трупа на Манольос и се строполи върху него. И се разнесе сърцераздирателен вик:

— Манольос!

И Янакос, изцапан с кръв, запрегръща и зацелува, и замилва, виейки, убития си приятел.

 

Към полунощ камбаната започна да бие радостно и да кани християните да отидат на черква, за да видят Христос, който се раждаше. Газеничетата се запалваха, къщите се осветяваха, отваряха се една по една вратите и християните поемаха към черквата, зъзнейки. Нощта беше тиха, мразовита, без звезди. Само домът на Патриархеас беше със залостени врати и минувачите чуваха вътре голяма глъчка от мъжки гласове и от време на време и някое тънко, срамежливо женско оплакване.

Манольос беше положен в широкия креват на стария Патриархеас, плътно загърнат в бял чаршаф от лен и коприна от чеиза на майката на Михелис, стегнато повит като новородено бебе. Около него другарите му, бледи, безмълвни, будуваха; Янакос беше опрял глава до краката на Манольос и плачеше тихо, безшумно, жално като дете; беше се уморил да вика и да се блъска и сега се беше опрял до краката на приятеля си и плачеше. Костандис беше изтичал в Саракина да доведе Михелис; две-три жени се бяха скупчили на пода в един ъгъл, извърнали глави към стената, и го оплакваха тихо…

Поп Фотис, наведен, гледаше под светлината на газеничето лицето на Манольос, спокойно, съвсем бледо, с голяма рана от нож, която се проточваше от дясното слепоочие чак до брадата; от време на време протягаше ръка и му оправяше косите, които бяха сплъстени от кръв. И сетне отново свеждаше глава и потъваше в размисъл; старата Марта, ей сега на̀, му беше обадила, че агата се бил уплашил и проводил таен вестоносец в Мегало Хорио да му пратят пехота и конница в Ликовриси, защото, вика, болшевиките влезли в селото и искат да го убият, него…

„Ще дойдат с пушки и топове, и коне — мислеше си той, — как можем ние да им се опрем? Ще ни избият всички, трябва да бягаме; да избягаме, където ни видят очите… Докога, господи, докога?“

Протегна ръка, погали бавно, нежно, отчаяно лицето на Манольос.

— Напразно, напразно си даде живота, Манольос — прошепна той. — Убиха те, взе върху себе си всичките ни грехове, викаше: „Аз крадох, аз палих, аз убивах!“, за да ни оставят на мира нас, да пуснем корени в тая земя. Напразно… Напразно!

Слушаше поп Фотис как камбаната бие празнично и възвестява, че Христос се е родил, че е слязъл на земята, за да спаси света. Поклати глава, въздъхна:

— Напразно, напразно, Христе — прошепна той. — Наближават вече две хиляди години и все още… все още те разпъват. Кога ще се родиш, Христе, без да бъдеш вече разпнат, да живееш вечно с нас?

 

На разсъмване поп Фотис опря глава на желязната рамка на кревата, на който беше положен Манольос, и за миг задряма; и видя сън: уж гонеше около едно свежозелено кичесто дърво една съвсем малка жълта птичка като канарче; и уж беше още малко дете, когато беше започнал да я гони, и годините минаваха, той растеше, ставаше младеж, ставаше мъж, с коси и мустаци, отначало гарвановочерни, но полека-лека побеляваха, привеждаше се, ала все тъй гонеше жълтата птичка, а тя все тъй му избягваше, като скачаше от клон на клон по дървото и чуруликаше…

Само едно мигновение беше това, но когато поп Фотис се сепна и отвори очи, стори му се, че беше живял хиляди години и гонеше от хиляди години, без да се умори, с безспирно подновяващ се девствен устрем, една свещена, неуловима птичка, която приличаше на канарче. Но дълбоко в себе си, поп Фотис чувствуваше, че не беше канарче тази жълта птичка, която ту подсвиркваше присмехулно, ту чуруликаше с увлечение, вдигнала гушка към небесата.

— Каквато ще да е, ще я гоня, докато умра! — каза той и скочи прав.

Повика, събра всичките си другари, мъже и жени, в големия двор на Патриархеас; през нощта бяха дошли и всички останали, дето се бяха пръснали по градините, лозята и маслините. Изпълни се дворът.

— Чеда мои — извика той, — стиснете зъби! Тежко е това, което ще ви кажа, но яка е гърбината ни, носи; ще понесем и това. Нощес ми обадиха: турски аскер иде да ни изгони; вдигнете се, чеда, по-бързо, вземете каквото можете, и да вървим, да не заварят никого от нас, нито в Ликовриси, нито в Саракина. Малко останахме на този свят гърците — а ние сме, каквото щат да казват враговете ни, ние сме солта на земята, да не се затрием, братя!

— Няма да се затрием, отче, не бери грижа! — извика Лукас, който беше вече вдигнал хоругвата на свети Георги конника. — Напред, братя, следвайте свети Георги, и където ни изведе пътят…

Втурнаха се, разграбиха богатия дом на Патриархеас, отваряше поп Фотис килерите, раздаваше. Натовариха се всички с храни и дрехи, откачиха външната врата, положиха на нея Манольос, взеха го на раменете си двама мъже, вдигнаха иконите старците, застана начело поп Фотис и тръгнаха бързо към Саракина.

— Ще минем първо през Саракина — извика поп Фотис, — ще погребем нашия Манольос, ще изровим отново костите на бащите си и ще тръгнем пак на път. Смелост, чеда мои, напук на всичко, безсмъртни сме, ще поемем пак!

Стигнаха вече при кладенеца „Свети Василий“; поп Фотис се спря за малко.

— Чеда мои — каза той, — днес на земята слезе Христос младенецът; нека го вземем с нас, имаме майки, да го кърмят… Честита Коледа, братя!

Янакос вървеше най-отзад, последен, беше си взел през нощта магарето от Костандис, беше го натоварил здраво и крачеше до него със сведена глава, мълчаливо. От време на време светът потъмняваше, избърсваше Янакос очите си и светът отново блясваше в утринната зимна светлина. Погалваше съвсем леко, нежно, магаренцето си по задницата, а то размахваше опашка, извръщаше глава и го поглеждаше и не можеше да разбере… Какво му е на господаря? Защо не му говореше? Защо не протягаше днес ръка да го помилва по корема, по шията и по топлите уши?

Поеха по каменистото нагорнище на Саракина, заизкачваха се. Най-отпред носеха Манольос, проснат върху вратата, а зад него народът и никой не говореше. Кристален беше денят, искреше църквицата „Св. Илия“, далече, на края на хоризонта, планините блестяха, едни — розови, други — светлосини.

Костандис ги чакаше пред пещерите; приближи се бързо към поп Фотис:

— Отче — каза той, — Михелис не иска вече да слезе от върха на планината; взе със себе си вързоп дрехи, голямото евангелие и плитките на Марьори и се настани в килията на предишния отшелник: „Добре съм тук — каза ми той, — не искам вече да виждам хора, нито добри, нито лоши, никого; ще стана отшелник!“

Поп Фотис поклати глава:

— Може би има право, Костандис — каза той. — Нека не смущаваме покоя му. Това е неговият път. Нека ние поемем нашия си!

— Ами моят път, отче?

— Като погребем Манольос, върни се обратно при децата си, Костандис! — каза свещеникът и постави ръка върху главата на верния си приятел, сякаш го благославяше.

Положиха Манольос на земята, пред пещерата-църква; сложи отецът патрахила си, започна опелото, а наоколо народът му пригласяше; но от време на време Янакос и Костандис избухваха в силен плач, а понякога и гласът на поп Фотис пресекваше, и тропарът оставаше по средата, и народът го довършваше.

Наведоха се всички и целунаха мъртвеца; гробът беше вече изкопан, застана на ръба му свещеникът да каже две думи, да се прости с Манольос. Но гърлото му беше свито, думите не излизаха и поп Фотис зарида. Събра смелост тогава една старица, падна върху мъртвеца, разпиля редките си снежнобели коси и се прости с него:

— На този младеж името върху снега е написано, огря го слънцето и го стопи и водата изчезна…

След малко поп Фотис вдигна ръка, даде знак:

— В името божие! — промълви той. — Започва отново пътят; смелост, чеда мои!

И поеха пак пътя, към изток.