Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ο Χριστός Ξανασταυρώνεται, (Пълни авторски права)
Превод от гръцки
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 7 гласа)

XII

Поп Фотис и четиримата приятели седяха пред църквата-пещера, на пезула, издълбан от древните християни, които бяха намерили убежище в тези дупки в планината, преследвани от друговерците. Вече се беше мръкнало, планината миришеше на мента и мащерка, нощта се спускаше, синя и прозрачна, не се чуваше нищо, освен от време на време някоя нощна птица, която ловеше гъсеници, мишки, охлюви или писукаше нежно, наранена от любов. А звездите тази вечер бяха слезли ниско и висяха между небето и земята.

Доста време петимата другари мълчаха. Днес през целия ден бяха разговаряли с прокудените си братя, ходеха от пещера на пещера и се чудеха как са могли да се настанят тук хора като къртици. А поп Фотис, неуморим, изпълнен с обич, съветваше, утешаваше, зовеше Христос да слезе в Саракина и да види; да слезе и в Ликовриси, и да види; и да отсъди.

И сега, огорчени, капнали от умора, седяха на издълбания пезул, загледани в нощта. Всички чувствуваха някакво странно вълнение. Сякаш бяха преследвани навред по света и бяха избягали тук, тайно, пред пещерата, и заговорничеха.

За какво заговорничеха? И те самите не знаеха. Какво можеха да направят тези пет прости души, какво бяха способни да съборят? Какъв нов свят да изградят? И все пак въздухът около тях се нажежаваше и трептеше от петте души, които сновяха помежду си като совалки.

— Хубава е тази нощ — изрече най-сетне Янакос, в желание да скрие вълнението си.

Стреснаха се всички, изненадани, сякаш тишината беше някакъв дълбок сън, и изведнаж навън се бе чул човешки глас и сънят се беше изплашил и се бе надигнал да побегне. Свряха се отново душите, всяка в гърдите, които обитаваше, и единият пак стана петима.

Сега пък се поокуражи Костандис, заговори:

— Отче, четири месеца вече ще станат, откакто старейшините ни повикаха и разпределиха какво ще върши всеки от нас, когато представим мистерията в преддверието на църквата. Досега другите грижи ни отклоняваха от целта ни, забравихме я, време е вече, трябва да се подготвим. Но как? Какво трябва да направим? Светиня ти сигурно знае.

Поп Фотис не отговори веднага; сякаш умът му беше отишъл някъде много далеч и бавно се връщаше; най-сетне отново се намери сред приятелите си, чу въпроса, усмихна се.

— Какво да правите ли? — каза той. — Ами че каквото правите досега; нищо друго. По-добра подготовка, по-съгласна със страданията и разпятието Христово няма.

— Но какво правим? Нищо не правим, отче — възрази огорчено Михелис.

— Забравяш ли кошовете, Михелис? — каза свещеникът и стисна нежно ръката на чорбаджийския син. — Забравяш ли и твоя милост, Янакос, как повика, онзи ден, бедните да разграбят стоката ти и се смееше? И ти, Костандис, дето зарязваш работата си, пристъпяш напред и вдигаш глава срещу неправдата, ти, простият човек, дето довчера беше само един скромен кафеджия, а сега си готов да умреш всеки миг за Христовата вяра? Ами Манольос, дето се натовари с греховете на всички и тръгна да умре, за да спаси селото? И дори Панайотарос, какво друго прави, клетият — и той не се ли готви за трудното, страшно задължение на Юда? Готвите се, чеда мои, готвите се и не съзнавате това; този е пътят.

Отново замълчаха. Манольос въздъхна и впери поглед в една голяма звезда, която се усмихваше и танцуваше на небето; познаваше я добре тази звезда овчарят и я обичаше; колко пъти само, когато беше още малко овчарче, тя го беше измамвала, че уж е Зорницата, и беше изкарвал овцете на паша! „С право й викат Лъжезорница“ — помисли си той тази вечер и я гледаше като стар другар шегаджия.

Костандис наведе глава; изведнъж го обзе голяма тъга; от всички, само той нищо, съвсем нищо не беше направил; изоставаше; дори Юда го беше надминал.

И Янакос поклащаше отчаяно глава. „Нищо, нищо не съм сторил — мислеше си той. — Да дам пари, да харижа стока, всичко това не е нищо; да дам моя Юсуфчо, това ще рече жертва! Тук да те видя, Янакос; можеш ли да го сториш? Всичко останало е вятър работа!“

В това време мислите на поп Фотис отново бяха отлетели нанякъде; отишли бяха далече, обикаляха, въртяха се над стари познати места, а сетне отново се връщаха обратно, в една пуста планина, дето я викаха Саракина, и беше нощ, и различаваше, в бледата светлина, която звездите хвърляха, четири скъпи лица до скалата.

И тогава прозвуча гласът на поп Фотис, тих, сериозен, изпълнен е нежност:

— Чеда мои, като нощно цвете ми се струва понякога човешката душа; дял ден стои затворена и когато падне нощта, добива смелост и се разтваря. Така и тази вечер, като ви усещам близо до себе си, в тъмнината, чувствувам как душата ми се разтваря; веднъж, в планината на Манольос, ви бях обещал, помните ли, че някога ще ви изповядам и аз живота си, защото ме е срам да се навеждате и да ми целувате ръка, без да знаете кой съм и каква ръка целувате.

— И нашите души тази вечер са разтворени, отче — каза Манольос развълнуван. — Слушаме.

— Има едно село край Пропонтида[14], срещу столицата[15] — започна пол Фотис с провлечен, равномерен глас, сякаш разказваше приказка, — има едно малко, прелестно село, потънало в градини, край брега на морето, и го казват Артаки. Там съм роден. Баща ми беше поп, строг, мълчалив, суров; като отшелниците, дето ги виждаме по старите църкви, нарисувани по стените им. Поп беше баща ми, поп беше и дядо ми, поп искаха да ме направят и мен. Ала аз, вътре в себе си, не исках; аз копнеех за пътешествия и търговия, да напълня сандъците си със злато, да купя пушки, да въоръжа хора и да освободя Артаки от турчина. Родил се бях, виждате ли, бунтовник, и главата ми беше пълна с плам. Но се страхувах от баща си, от друг човек през живота си не съм се страхувал; страх ме беше от него и затова ходех редовно на училище и бях най-добрият ученик, не от любов към учението, а от страх; и когато най-сетне завърших училището в Артаки, покойната ми майка — свята жена беше тя! — ми приготви сандъчето; сложи в него бельото ми, една икона с кръщението на Христа, пексимет, лешници, стафиди и сухи смокини, поръсени със сусам, и ме изпратиха в Цариград, в Богословската школа. Ама къде ти у мен търпение, къде ти любов към бога, та да залегна над богословието! Аз бях бунтар, ходех нагоре-надолу из Цариград, като пощръклял, очите ми се смайваха от хубостта му; и само едно ми беше в акъла: как да се освободят тази свещена земя и това свещено море от турчина… И ето че един ден, на̀, избухна проклетата война от 1897 година. Пламна ми главата; ето момента, извиках аз, да изгоним турчина чак до Кокини Миля! Нагласих я аз, качих се тайно на един кораб, слязох на гръцкия бряг, облякох се като бунтовник, грабнах пушката, опасах се с фишеклъци, обух цървули и отидох да се бия с Турция!

Поп Фотис въздъхна; горчив, саркастичен прозвуча сега гласът му:

— Тръгнахме шепа козекрадци империя да създаваме. Проклета да е Държавата, чеда мои, проклета да е; тя ще изяде нацията ни — каза той и пак замълча.

Но след малко махна с ръка, сякаш отхвърляше зад себе си този национален срам, и продължи:

— Да се върнем на моите щуротии; Гърция е безсмъртна, може да върши и щуротии, има пред себе си време да ги оправи, ала аз, мимолетното червейче? Да не ви разправям надълго и нашироко, един ден, както обикалях из Пирея, с пробити цървули, с празен корем, окаян и смачкан като пукнат мехур и търсех някоя гемия, за да се завърна в Артаки, ето ти изведнъж виждам да слизат от една гемия няколко еврейски семейства, прогонени от Волос. Аз, нали си бях от попски сой, не можех да видя евреи и да не си спомня, че те бяха разпнали Христос, и кръвта ми кипваше. Но него ден застанах на кея и зазяпах евреите; големи носове, гърбави, редки червеникави брадички, изпъкнали и кисели очи, дълги позеленели рединготи, всички крещяха, блъскаха, блъскаха ги, боричкаха се кой първи да слезе. По едно време, изведнъж се чу сърцераздирателен писък, една млада еврейка се подхлъзна, падна в морето и потъна; никой не се спусна да я спаси. Не издържах: човек е, казах си аз, пък макар и да е еврейка, душа има и тя; гмурнах се така, както си бях, сграбчих я за косата и я измъкнах на кея. Струпаха се около нея жените, разтриваха я да се съвземе, а аз стоях на слънце, за да се изсуша и я гледах; червенокоса, с гърбав нос, луничава; ала когато отвори големите си синьо-зелени очи и ме погледна и й казаха, че на мен дължи живота си — аз се изплаших; сякаш сега аз падах в някакво синьо-зелено море и се давех.

Секна гласът на отеца, поклати глава.

— Загадка е светът — каза той след малко; — замислите божии изглеждат на малкия човешки мозък толкова объркани, толкова странни, спасението и погубването на душата идват по такива неочаквани пътища, че никога не можем да знаем кой път води за ада и кой за рая; извърших едно добро дело, така поне смятах, спасих един човек, и от този миг поех направо за ада.

Дотогава не бях мърсувал с жена; по-млади сте от мен, срам ме е да разказвам пред вас за плътския грях; само това ще ви кажа: съгреших с тази девойка, и от този миг светът се промени за мен, водата, виното, хлябът, денят, нощта, приеха друг вкус, бог изчезна; и заедно с него изчезнаха и баща ми, и майка ми, и добродетелта, и надеждата. Един съселянин видял хала ми и отишъл и разказал всичко на баща ми; и старият ми изпрати писмо, обгорено по четирите му ъгли: „Ако мърсуваш с тази еврейка, проклет да бъдеш и повече да не те видят очите ми!“ Четяхме с еврейката това писмо и примирахме от смях.

Веднъж, разправял съм ви го това, отидохме в едно селце, където имахме приятели, да отпразнуваме Великден; с мен беше и еврейката. Ядяхме и пиехме сред градините, взех ножа да нарежа агнето и извиках на шега: „Да ми паднеше сега някой поп, щях да го заколя!“ — „Ето един зад теб!“ — извикаха ми от съседната компания. Обърнах се, видях един поп, нахвърлих се върху него и го заклах. И защо? Защото с мен беше еврейката и ме беше срам да се покажа пред нея страхливец.

Хвърлиха ме в затвора. Еврейката идваше всеки ден, переше ми дрехите, носеше ми ядене и цигари, галеше през решетката лицето и косите ми и плачеше. Плачеше, топеше се, линееше с всеки изминал ден… Един ден не дойде, нито на другия, нито на следващия… И видях сън: света Богородица, облечена в черно, сякаш идеше отдалече, малка-малка, и колкото повече се приближаваше, толкова по-голяма ставаше; мърдаха устните й, нещо шепнеше, но беше още далеч, не чувах нищо; наострих уши, гласът се усилваше, Богородицата ставаше все по-голяма и бавно се възправи пред мен и чух ясно: „Ще умре… ще умре… Умря!… Ще умре… ще умре… Умря!“ Скочих, разбрах.

Беше дълбока нощ, валеше; промъкнах се на двора, акълът ми беше мръднал, не знаех какво върша, границите на човешката сила бяха изчезнали за мен. Бях сигурен, че с един скок можех да се прехвърля през стената на затвора и да избягам; и че ще мина покрай стражата, без да ме види; и че ако ме види и стреля, няма да ме улучи… Бях се побъркал от мъка и любов. Отдавна си бях набелязал всички удобни места на стената, откъдето някой луд или отчаян човек можеше да се покатери; намерих в тъмното стената, прилепих се о нея, започнах да се хващам за камъните и да се катеря като дива котка. Ако беше денем, щеше да ме хване страх; но аз бях надхвърлил, ви казвам, човешките възможности; изкатерих се, строполих се долу, валеше като из ведро, никой не ме усети, плюх си на петите.

Разсъмваше се, когато стигнах до къщата й; почуках, но къде ти да чуят в такава хала! Прехвърлих се през стената, прекосих двора, изкачих се крадешком по стълбата, отворих вратата на стаята й. Повиках я тихо — нито звук! Запалих една клечка кибрит; на кревата лежеше, бледа, със сгърчена уста, покрита с пяна, с широко отворени ужасени очи, неподвижна… еврейката! Беше взела отрова нея нощ, не можела да понася повече раздялата…

Поп Фотис скочи прав, огледа се, сякаш искаше да избяга. Седна отново, изтощен, сякаш се завръщаше от края на света. Дълго време не проговори.

— И после, отче? — попитаха четиримата приятели със затаен дъх.

— Свърших — каза свещеникът.

— Какво стана с теб? — попита Манольос. — Как тръгна отново по божия път?

— Загадка е човешката душа! Любовта ме отклони от бога, а мъката — благословена да е! — ме възвърна към бога. Отидох на Света Гора; отначало самотата ми действуваше добре; поуспокои се душата; но полека-лека самотата ми отново се изпълни с еврейки и радостни викове, и плачове; не можех повече, поклоних се на игумена, взех благословията му и се махнах. Вървях, вървях, стигнах в едно селце, там един глас ми каза да спра, спрях се. Ожених се, ръкоположиха ме за поп; реших да потъна в грижи, да забравя; и потънах; дойдоха болести, умря жената, умряха децата ми, останах отново съвсем сам, изправен, наранен, пред бога. А след това дойдоха гърците, а сетне турците… Останалото го знаете. Слава богу!

Четиримата приятели се наведоха, целунаха мъченическата ръка.

Уморих се — прошепна поп Фотис и въздъхна, — уморих се… Изживях отново живота си; какво мъченичество, каква печал, колко горчив е земният мед! Боже мой, мисля си понякога, какъв ад щеше да бъде този живот, ако не съществуваше голямата Надежда, царството небесно! Никой не продума повече; поп Фотис стана, погледна на изток, прекръсти се; съмваше се.

 

През цялата тази нощ старият Патриархеас, приседнал в кревата си, чакаше да се отвори външната врата и да чуе стъпките на сина си в двора… Чакаше, чакаше, чуваше стъпки по улицата, ставаше, долепяше се на прозореца — никой! Пушеше, цигара, втора, тръшваше се отново тежко в леглото си; на разсъмване го унесе — и сънува, че един сокол се спусна в двора му и грабна любимия му бял петел, дето го държеше за сой; сграбчи го соколът в ноктите си и започна да се издига с него в небето, а петелът кукуригаше, кукуригаше радостно, сякаш се съмваше…

Сепна се изплашен, студени тръпки полазиха по гърба му.

— Да не дава господ! — промълви той и се прекръсти.

Плесна с ръце, повика Леньо. И тя дойде, неразсънена, полуоблечена, рошава, очите й играеха кокетливо; пристъпяше кръшно и гърдите й подскачаха и искаха да изскочат от бялата й риза.

— Дойде ли си, мари, Михелис? Къде обикаля цяла нощ? Къде е спал?

— Не се е прибрал, чорбаджи; минах през стаята му, влязох — никой! Леглото му беше застлано.

И след малко добави, като се усмихваше безочливо:

— Вдовицата умря; бог знае къде спят сега селските ергени!

— Като си дойде, да му кажеш, че го викам… Не си отивай! Какво стана вчера с теб на събора, че те изгубих?

Леньо се изчерви, захили се, но не отговори.

— Безсрамнице! Не можеш ли, мари, да потраеш още няколко дни? Казахме, вдругиден, в неделя, ще стане сватбата ти, та да се отървем; да се отървеш и ти, нещастнице, и да вържеш Никольос… Чуваш ли какво ти казвам? Очите ти помътняха; къде ти е умът, я ми кажи, мари въртоглава?

Леньо се засмя, закърши се гальовно.

— В планината — отвърна тя.

И наистина, умът й беше в планината, под големия дъб… Заблея като коч Никольос, като се извърна и я видя, че иде, запотена, разгорещена, от отсрещната планина Саракина, сграбчи я за врата, мълчалив, суров, и я тръшна долу… Приближи се Дасос, кочът-водач, помириса я, позна я, ззблея и той като господаря си и застана до тях, като се облизваше. Изведнъж Леньо чу грубия глас на стария чорбаджия, сепна се.

— Къде ти беше акълът, мари грешнице? Говоря ти, не ме слушаш; още ли ти е акълът на планината?

— Заповядай, чорбаджи — отвърна Леньо, като се завърна от планината. — Прощавай, не чух.

— Направи ми, ти казвам, едно кафе, тежко, сладко; вие ми се свят, не съм добре… Може да е и от глад…

Леньо беше вече прекрачила прага и трополеше надолу по стълбата.

Затвори старецът очи, спомни си пак за съня… „Какво означава този сокол? — измърмори той. — Не разбирам; господ да простре десницата си над къщата ми!“

Слънцето се беше вече изкачило високо, селските улички се изпълниха с викове, човешки, овчи, магарешки, хора и животни се залавяха за работа и поздравяваха новия ден.

Донесе Леньо тежкото сладко кафе; седна старият чорбаджия пред прозореца, засърба глътка по глътка вълшебното питие, избистряше се умът му; запуши, вперил очи във външната врата. Час по час засукваше мустак и изръмжаваше недоволно. Поп Григорис вчера го беше накарал да закипи; докато той, казва, си дъвчел сладко-сладко прасенцето, Манольос, казва, бунтувал селяните, викал, че Христос заповядал всеки от нас да даде една десета от реколтата си на дрипльовците от Саракина. И някои празноглавци му повярвали; намесил се и онзи мошеник поп Фотис, дето ни се прави на отшелник, разделило се селото надве, на нехранимайковци и на стопани. „И най-лошото е, че и синът ти Михелис е с тях, на първо място и той! Този проклетник Манольос, тихата вода, е развял сега свой байрак, повлякъл е и сина ти, и онази козя брада е с тях и ги подучва — господ да простре десницата си!“

— Абе, ако не простра аз десницата си — измърмори старият Патриархеас, — господ много не го е грижа; къде да свари и той за целия свят? Аз ще сложа тук, в Ликовриси, ред; и най-напред ще хвана за ухото моя непрокопсаник, сина ми; и след това онзи хаймана Манольос, коварната змия!

 

Тъкмо в този миг външната врата се отвори и Михелис влезе крадешком.

Скочи, надвеси се през прозореца старият, извика:

— Рано си ранило, юначето ми! Няма ли да ни направиш честта да минеш и тук, горе, та да те видим малко и ние?

„Опичай си акъла, Михелис — каза си синът, — това е баща ти, не му се сопвай!“

— Идвам, тате — отвърна той.

Изкачи се по каменната стълба откъм двора, поздрави стареца. А той не се и обърна да го погледне; мъчеше се да се разсърди; до този миг беше наежен срещу сина си; но сега, щом го видя да влиза крадешком, както влизаше и той на младини, в същата тази своя бащина къща, когато се връщаше от кумиците си, и да прекосява юнашки двора и да взема по две по две стъпалата, старецът почувствува, че сърцето му се смекчи. „Такъв бях и аз — каза си той, — ама аз скитах нощем, защото вършех магарии, а този — защото бръщолеви с приятелите си за бога; абе, щуротия е и това, млад е още, ще му мине…“ Мислеше и се мъчеше, извърнат с гръб към сина си, да се ядоса. Но като видя, че гневът не идваше, извърна се рязко, ядосан, че не можеше да се ядоса, и извика:

— Какво е това, което научавам пак, я ми кажи? Не те ли е срам малко от малко? Не уважаваш ли положението си? Забравяш ли чий син и внук си?

Зарадва се, като видя, че колкото повече говореше, толкова повече се ядосваше; повиши още повече глас:

— Забранявам ти да се виждаш повече с Манольос!

Михелис не бързаше да отговори; току си повтаряше и преповтаряше: „Това е баща ти, потърпи; силен е не този, който избухва, а онзи, който се сдържа; въздръж се!“

— Защо не отговаряш? Къде си скитал цяла нощ? В Саракина ли, а? С онзи дрипльо, козята брада и празноглавия Манольос, ратая, нали? Намерил си компания! Докъде изпадна, нещастнико!

— Тате — отвърна спокойно синът, — не ругай хора, които стоят по-високо от нас…

Сега вече старият чорбаджия наистина се ядоса, скочи:

— Какво каза? Абре, на теб съвсем ти е мръднал акъла! По-горе от нас ли? Онзи дрипав поп и перекендето ни ли?

Този дрипав поп, както го наричаш, е светец; ние, всичките чорбаджи Патриархеасовци, не можем да се мерим с малкия му пръст!

Старият хвърли цигарата си, кръвта нахлу в едрата му глава.

— А пък ако питаш за Манольос — продължи спокойно, безмилостно Михелис, — знаеш много добре, че когато всички вие, първенци, попове, даскали, треперехте, свити в мазето, и мислехте само как да спасите не селото, както бяхте длъжни, а кожата си, Манольос, перекендето, стана и каза: „Аз, аз убих турчето, обесете ме!“, за да спаси хората. Кой се показа в този труден час истинският първенец на селото? Истинският духовен водач на селото? Твоя милост ли, чорбаджи Патриархеас, или пък светиня му поп Григорис? Не, не, и не! Манольос!

Старият се тръшна по гръб на кревата; разпери ръце, отвори два-три пъти уста, за да поеме въздух, задушаваше се.

Михелис замълча; засрами се, че беше забравил съветите, които си беше давал сам; и сега, ето, без да ще, се сопна на баща си; приближи се, оправи възглавниците му.

— Искаш ли нещо, тате? — попита той. — Да ти направи ли една лимонада Леньо?

— И ти си като майка си — прошепна старият, като гледаше смаяно сина си, — и ти си като майка си; отвън само мед, а отвътре само жило.

Премрежиха се очите на Манольос; и между него, и баща му въздухът се сгъсти, и изведнъж се появи майка му, бледа, слаба и измъчена, изпълнена с благородство и смирение. „Майка ми!“ — прошепна Михелис, като гледаше внезапно появилата се сянка; но въздухът се раздвижи, светлината потрепна и светият образ изчезна.

— За какво мислиш? — попита старецът.

— За майка си — отвърна синът, — за майка си, много я измъчи, тате.

— Мъж съм — отвърна раздразнено старият, — измъчвам женските; това искат те. Но къде можеш да разбереш ти това; имаш още от млякото й по устата си.

— Да даде господ никога да не изсъхне по устата ми това мляко, за което казваш.

Изправи се отново помежду им, сега разгневена, майката; поклати глава на сина си, протегна над него ръка, сякаш го благославяше, сякаш му казваше: „Вдигни глава, синко, не се бой от него, както се страхувах аз; това, което аз не се осмелих да му кажа, отмъсти за майка си, Михелис, благословен бъди!“

Откри сега корените си враждата; синът се облегна на прозореца и зачака.

Старецът стана с въздишка, приближи се и той до прозореца.

— Слушай — каза той.

— Слушам — отвърна синът и погледна право в очите баща си.

— Взех решение, вземи и ти: или мен, или Манольос, избирай; или ще зарежеш Манольос и компанията му, или ще се махнеш от къщата ми.

— Ще се махна от къщата ти — отвърна Михелис.

Старият изблещи изплашено очи.

— Предпочиташ перекендето ни пред мен, твоя баща? — извика той.

— Не предпочитам Манольос, не, какво намесваш тук Манольос? Христос избирам аз; това ме попита ти, без да го разбираш, и така ти отговарям.

Старият мълчеше, походи напред-назад, застана отново пред сина си.

— Какво имаш против мен? — попита той.

Гласът му беше изпълнен с болка.

— Нищо, но ме караш да избирам. Избрах. Не съм виновен аз.

Старецът се стовари с цялата си тежест върху леглото; хвана главата си с две ръце, стисна я; вътрешностите му изгаряха.

— Махай се — прошепна той след малко, — махай се, да не те гледам!

Синът се извърна, видя, че старият се държи за главата, стана му жал. Но вътре в него един безмилостен глас викаше: „Махни се!“

Приближи се до баща си, коленичи.

— Тате — каза той, — отивам си; можеш ли да ме благословиш?

— Не — отвърна старецът, — не мога.

Михелис стана, отправи се към вратата; бащата понечи да извика: „Дете мое!“, но го досрамя да се унижи.

Синът отвори вратата, обърна се още веднъж към баща си:

— Тате — каза той, — сбогом!

И прекрачи прага.

 

След някое време, тъй като не чуваше вече викове, Леньо се изкачи съвсем тихо, долепи острото си ушенце връз ключалката — чу се тежко хъркане, примесено с въздишки, креватът се тресеше.

— Старият спи и сънува кошмари — прошепна тя, — кавгата свърши; на обед ще стане и ще му се е отворил още повече апетитът; да вървя да му заколя пак някоя кокошка… Брей, че корем, не мога да му насмогна; тъпче, тъпче, не се напълва; цяла яма!

Слезе по стълбата, влезе в курника да избере коя кокошка да заколи; белият петел стоеше праз, с червения си гребен, широкогръд, наперен; около него кокошките кълвяха и кудкудякаха. Леньо постоя малко, изгаряше от желание да види как някоя кокошка прикляка и белият петел скача върху нея; а след това как се вдига, как се разхожда гордо край нея, как прокарва по нея разпереното си крило и кукурига изпъчен. От години това беше нейното забавление; гледаше, гледаше, изчервяваше чак до ушите и чувствуваше как и тя прикляква и как нещо тежко, но много приятно като мъж се стоварва върху нея. Кой мъж? Отначало, когато беше още малка, невидимият нямаше образ; после, за известно време, прие образа на Манольос; а сетне — образа на Никольос; и от няколко месеца вече не се променяше.

Избра с поглед една по-старичка кокошка, качулатата; но тъкмо когато протягаше ръка да я сграбчи, качулатата приклекна и петелът се нахвърли върху нея с разперени крила; Леньо облиза пресъхналите си устни и загледа възбудено; и когато мигновената любов завърши, на Леньо й стана жал за кокошката и избра друга.

На обед застла масата, застрои супата с яйце и зачака чорбаджията да слезе. Но той се бавеше.

— Бави се оная яма — измърмори Леньо. — Има си хас да е обърнал петалата!

Разтревожи се.

— Нека издържи, божичко, до неделя вечер, до понеделник сутрин; иначе, кога ще стане сватбата? Не мога да издържам повече!

Изкачи се отново горе, отвори полека вратата, погледна; старият лежеше на кревата с отворени очи, вперени в тавана, не се помръдваше вече, не въздишаше. Леньо се изплаши, влезе вътре.

— Чорбаджи — каза тя, — застроих супата с яйце, слизай.

Сведе старецът очи, видя я.

— Не съм гладен — отвърна той, — не съм добре мари, Леньо; повикай поп Григорис.

Леньо нададе вик; старецът се надигна; лицето му беше мораво, с червени ивици.

— Трай, мари, не умирам още; искам да поговоря с него. Долу ли е Михелис?

— Не, влезе в стаята си, преоблече се, сложи си всекидневните дрехи, взе един вързоп и излезе.

— Не каза ли нещо?

— Нищо.

— Да отиде някой на планината и да повика Манольос, проклет да е! Да се претрепе да дойде веднага при мен; още преди залез-слънце. Чу ли? Върви!

— И няма ли да ядеш?

Старецът помисли малко.

— Какво сготви?

— Варена кокошка, както я обичаш.

— Тури повече лимон на супата, слизам.

Леньо се втурна зарадвана по стълбата.

— Ще издържи сигурно до понеделник сутринта; лицето му не ми харесва; ще повикам Андонис да му сложи вендузи, да не умре ненавреме.

 

В това време Михелис се беше изкачил на планината, като носеше вързопа си под мишница. Не намери Манольос в кошарата; седна отпред на пезула. Сенките се смаляваха, наближаваше вече пладне. На отсрещната планина църквичката „Св. Илия“ беше изчезнала сред отвесно падащата светлина.

Михелис затвори очи. Беше много уморен, много огорчен и щастлив; сякаш ставаше след някаква тежка болест. „Всичко свърши — прошепна той, — и всичко започва; ти ми откри пътя, Христе-боже, помогни ми да стигна до края му; на края на пътя стоиш ти и ме чакаш; знам това.“ Разтвори вързопа, извади едно голямо, обковано със сребро евангелие, наследство от майка му; подвързано беше с дебела свинска кожа и се затваряше с верижка; беше си отбелязал с дафинов лист една страница, наведе се, зачете:

„Ако дойде някой при мене и не намрази своя баща и майка си, и жена си, и децата си, и братята си, и сестрите си, а още и собствения си живот, не може да бъде мой ученик. И който не носи своя кръст и не върви след мене, не може да бъде мой ученик…“

Много дни наред четеше и препрочиташе тези Христови слова и се мъчеше да разбере; сурови му се сториха отначало, жестоки. „Няма ли — мислеше си той — по-равен път, по-съобразен с човешкото сърце? Нима трябва с толкова кръв да заплатим спасението си? Какво толкова пречат бащата и майката, не може ли да ги обичаме и същевременно да се изкачваме към бога? Защо е нужно да изтръгнем големите корени от земята, за да се изкачим на небето?“

Питаше, питаше Михелис и не можеше да намери отговор. Но полека-лека чувствуваше, че на сърцето му ставаше по-леко; изтръгваше се из корен; почваше да разбира. И изведнъж, от завчера вечерта, сърцето му увисна между небето и земята…

Малко след пладне Манольос се завърна от овцете. Изненада се, като видя по това време приятеля си на планината.

— Напуснах бащината си къща — каза Михелис. — Старият ме накара да избера; избрах пътя на Христос. Добре съм те заварил, Манольос!

— Труден път, Михелис — каза Манольос замислен. — Труден за богатите; добре дошъл!

Застла софрата, хапнаха парче хляб, Михелис разказа всичко, каквото беше станало между него и баща му и за решението, което беше взел.

— Не можех повече, Манольос, прекалено лек беше животът ми, много лъжлив и несправедлив ми се струваше светът, много крив пътят, по който вървях; не можех повече, срам ме беше.

— Добре дошъл — каза отново Манольос. — Само камъни е този път, много стръмно е нагорнището, отначало краката се разраняват, Михелис. Но полека-лека, сякаш крила им израстват на краката, като че ли не се изкачваме сами, а ни издигат, като ни държат за мишниците, ангели.

— Стана, взе гегата си. Баща ти — каза той — ми обади да се явя веднага пред него, досещам се за какво ме вика; лека нощ!

— Бог с теб!

 

Леньо, коленичила на двора, запретната, зачервена, търкаше медните съдове, които старият чорбаджия й беше дал за чеиз, какъвто си беше горд и с щедра ръка. Търкаше, търкаше Леньо и пееше; кънтеше планината от гласа й, а Никольос, застанал прав под кичестия дъб, извръщаше към селото острите си уши и се ослушваше; а след това, разпален и той, вземаше дългия си кавал и отговаряше… Сливаха се двата гласа над селските покриви и стариците се ядосваха, младоженките се усмихваха, а малките девойки въздишаха.

Показа се на другия край на улицата Манольос, чу чуруликането на Леньо и се усмихна.

„Звяр е Леньо — помисли си той, — страшен звяр, но момчето ще я укроти.“

Вдигна Леньо пламналото си лице, видя, че Манольос прекрачва прага.

— Здравей, Леньо — каза бившият й годеник, — готвиш се, гледам; на добър час!

— Да ти се връща и на теб! — отвърна Леньо саркастично. — Добра булка да те открадне! Хайде, поразмърдай се, чорбаджията те чака; хич да не те е еня, горкичкият ми!

И като каза това, отново започна да пее с трижди по-голям кеф; защото копнееше да покаже на предишния си годеник, че нямаше нужда от него, намерила си беше по-добър — та да се пукне от яд.

Старият Патриархеас си свиваше цигара след цигара, пушеше, оригваше се на кокошка и чакаше; носеше дългото си чорбаджийско джубе и беше бос: топло му беше. Лицето му беше добило морав цвят и вратните му жили се бяха издули. Крачеше напред-назад, пухтеше непрекъснато, и от време на време се тръшваше изтощен на кревата.

— Аз съм виновен… аз съм виновен… — току повтаряше той. — Аз, дето го съжалих и го измъкнах от манастира, където се беше покалугерил като евнух, и исках, божем, да го направя човек. Така ми се пада! Турил съм змия в пазвата си… Абе, има право онзи чифутин, Ладас; колко пъти само ми го е казвал, ама аз му се подигравах: „Правиш ли зло, боят се от теб и те уважават; правиш ли добро, ще си намериш белята!“ Ето ти сега, намерих си белята!

Изведнъж песента на Леньо го раздразни.

— Ех бре, че разпасано женско, да се омъжи по-скоро, че да миряса; иначе ще проглуши селото! — измърмори той и изтича до прозореца да й извика да млъкне вече.

Но тъкмо в този миг вратата се отвори и той се намери пред Манольос. Стресна се, очите му заискриха.

— Заповядай вътре… — изръмжа той и затръшна силно вратата след него.

Фрасна му един, залепи го на стената.

— Това ли ти е твоето сполайти, бре? — извика му той. — Вкарах те в къщата си, а ти я подпали; добре си бяхме, преди да дойдеш, спокойна беше къщата ми, спокойно беше и селото ни, дойде твоя милост, лъжепророко, и обърка всичко… Защо? С какво право се изтъпанчи оня ден и поиска да спасиш селото ни? Това беше моя работа; какво се бъркаш ти и разваляш реда? Да ти кажа ли аз защо: за да ни се правиш на светец, за да ти повярват серсемите, да ти излезе име и да се изкачиш на планината, на събора на свети Илия и да обявиш въстание!

— Въстание ли?! — възкликна смаян Манольос.

— Ами че какви са тия безсрамни думи, дето ни ги изтърси онзи ден на планината? Да дадем, казва, харач на дрипльовците, да станем, казва, всички равни, братя, ще рече, всички да станем дрипльовци? Да им дадем, казва, нивите си на изполица, от къде на къде? Наши са си, от деди и прадеди, наша кръв! Да си отрежем, значи, от телата и да им дадем да ядат, така ли? Това е краят на света!

Разтърси разярено Манольос за яката:

— Какво ще правим тук, бре, Русия ли? Дето се ядат един друг и се яхат един друг, и дето господари и слуги са станали едно, а въшките са пораснали — боже, прости ме! — и са станали като костенурки![16] И идваш твоя милост и ми донасяш тази въшка в постелята ми, да ме изяде!

Сякаш видя въшката, изплаши се, обърна се към ратая си:

Веднъж — не си ли чувал за това бре, кокоша главо? — вдигнал коремът байрак и се изкатерил в главата, той да командува; заизлизали, значи, човешките мръсотии от ноздрите и от устата, и от очите, и човекът пукнал. Не разваляйте, значи, божия ред; коремът да си остане на мястото, и главата на мястото си, да командува; аз съм главата!

Крачеше напред-назад като звяр в клетка, удряше с юмрук по стените, плюеше по пода.

— Да няма, казва, богати! Ами че ако няма, бре, богати, кой ще дава милостиня на бедните? Помислил ли си за това? При кого ще работи леля ти Мандаленя? При кого ще бъде ратай твоя милост?

Разфуча се:

— Келеши, въшльовци, нехранимайковци! — завика той. — Дето нямате и педя земя и сте се развикали: „Братя сме!“ Защо? За да си поделим, санким, по братски всичко и да ни лапнете половината… Кой ти натъпка бре, серсемино, тези щуротии в главата?

— Христос — отвърна Манольос.

— Да се не видиш макар! Кой Христос, бре? Вашият Христос, не моят; натъкмихте си вие един Христос като мутрата ви, болшевик — гладен, крастав, хайдутин, слагате му в устата каквито думи са ви изгодни на вас и след това го издигате като църковна хоругва и викате: „Всички имаме един баща, дайте, значи, тук наследството му да си го поделим; всички сме братя, донесете тогава печеното, да го изядем всички заедно!“ Е, не, няма да го изядете!

Хвърли цигарата си през прозореца, изплю се на двора, приближи се към Манольос, хвана го пак за яката:

— Да се измиташ, да се махаш от работата ми! — извика му той. — Веднага! Още тази вечер! Върви да намериш онези дрипльовци, подобните си; да си поделите крастата си, въшките си и вашето царство небесно!

И докато изричаше това, вратата се отвори и се появи грамаден като владика поп Григорис:

— Чорбаджи — каза той, — прощавай; забавих се, защото дъщеря ми, Марьори, не е добре.

Извърна се, видя Манольос, свъси вежди.

— Отче — каза старият Патриархеас, — светът тук се е разкапал, обърнал се е наопаки, вдигнал е свой байрак този тук, чорбаджи Манольос, иска да подпали света. Вдигнал е свой байрак и онзи непрокопсаник, синът ми, и тази сутрин ми заяви: „Отивам си от къщи, напускам те, дядо Патриархеас, избирам пътя на Христос“. Като че ли моят път е пътят на Антихриста! Това е краят на света! Добре, че дойде, отче, да турим ред.

Поп Григорис протегна ръка, посочи Манольос:

— Този е виновен! — кана той. — Този иска да подпали селото; този пълни със заблуди главите на хората! Какви бяха тези думи бре, маскара, дето изрече на събора? Дигнали се краката да бият главата!

— Думите на Христос — отвърна Манольос. — Бъдете милостиви към бедните, който има две ризи, да даде едната, всички сме братя, нищо друго!

Изпълниха се със злъч очите на поп Григорис, но не благоволи да приеме да говори с един ратай; обърна се към стария чорбаджия:

— Този човек е опасен — каза той — трябва на всяка цена да го изгониш; да го изгоним от селото, да не ни зарази! Той обърка и главата на сина ти, той с тези си тертипи става все по-голям и ще ни изяде; да се маха! Не е овчар той, не е и овца; вълк е!

Манольос се отдели от стената, постави длан на гърдите си:

— Останете със здраве, чорбаджии и попове — каза той. — Аз си отивам!

— Проклет да си от бога! — каза попът, като вдигна високо ръка.

— Проклет да съм от първенците и поповете! — каза Манольос. — Вие, поповете, разпънахте Христос; ако слезеше отново на земята, вие отново щяхте да го разпиете; останете със здраве!

Отправи се спокойно към вратата, отвори я; извърна се:

— Останете със здраве! — повтори той и слезе с леки стъпки по стълбата и пак почувствува, че го поддържат ангели.

Бележки

[14] Мраморно море. — Б.пр.

[15] Цариград. — Б.пр.

[16] Непреводима игра на думи: на гръцки „псира“ — „въшка“, има понякога и смисъл на „въшльо“. — Б.пр.