Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ο Χριστός Ξανασταυρώνεται, (Пълни авторски права)
Превод от гръцки
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 7 гласа)

XIV

На другия ден към обед агата пристигна от Смирна. Не беше сам. Следваше го, яхнало тъмночервено конче, едно ново турче, диво, намръщено, изпълнено с мъжки сертлък; то не дъвчеше дъвка, ами все ядеше, винаги гладно, и пиеше, винаги жадно, и не пееше „Светът е сън“, ами крещеше и ругаеше, беше капризно и току даваше заповеди на севдалията ага, който го гледаше в устата и изпълняваше всичките му желания. Казваше се Браимчо, беше на петнайсет години и имаше сочни устни с гъст остър мъх.

Беше го намерил в един лош квартал, където пред всяка къща висеше червено фенерче. Продаваше в едно панерче, размесени, семки, английски презервативи, печени раци и ясмин. От всички махали, надвечер, пристигаха в тясната тази уличка цели върволици мъже, стари и млади, евреи, мюсюлмани, християни, да се порадват малко и да забравят всекидневните грижи; а жените стояха, всяка пред своята врата, нашарени, наплескани, полуголи, безсрамни, и се усмихваха.

Агата видя Браимчо, хареса го; приближи се, спазариха се, сключиха договора. Взе му едно тъмночервено конче, да го язди; взе му и нови дрехи от скъпа чоха; и един сребърен часовник с верижка; и едно шишенце с мускус, и една кесийка с карамфил и канела; заведе го в хамама, изкъпа го, и водата, в която го изми, плувна в мазнина; заведе го на бръснар, подстрига го, сложи му и ливанто; а сетне го заведе при един ходжа, стар негов приятел, човек от кол и въже, за да го научи на някои трудни чалъми.

И така, агата взе изкъпания, благоухаещ и обучен Браимчо и го доведе в царството си.

Марта посрещна новата двойка с мърморене; но като огледа хубаво новия гостенин, усмихна се под мустак, доволна: „Това копеле ще хвърли агата във въздуха…“

— Какви хабери има мари, Марта? — попита агата в двора, като слезе от коня. — Умрял ли е някой в селото, оженил ли се е някой, как минаха жътвата и гроздоберът, живи ли са още старият Патриархеас и онзи пръч поп Григорис? Счепкаха ли се гърците, издраха ли си очите? Брей, струва ми се, че ме е нямало цели години!

Обърна се към Браимчо:

— Това е кира Марта, нашата робиня — каза той. — Добра жена, домакиня, мълчалива, честна… Малко е гърбавичка, ама ще свикнеш с това; прави я, каквото си щеш; бий я, убий я, язди я, твоя е.

Браимчо нацупи сочните си устни, сграбчи гърбицата на старицата, избухна в смях:

— Какво да я правя? — каза той. — Камила такава, халал да ти е!

И се втурна в конака, за да го разгледа.

— Не му забелязвай, Марта — каза агата, — необяздено жребче е още; рита, хапе, ама ти си трай; и аз си трая; търпеж, горкичката ми Марта, търпеж, ще се укроти.

Браимчо излезе на двора:

— Има ли хубави жени в селото ти? — запита той агата. — Да ги накараш да поиграят хоро някой ден, да ги видя, да си избера някоя.

Агата подскочи:

— Слушай да ти кажа аз, само това не! Тук всички са гърци, бели не ща; ще си седиш на яйцата.

— Те ще ми седнат на яйцата! — каза нахалното жребче и прихна да се смее. — Ей, стара гърбушо, слагай софрата да ядем, гладен съм!

Агата въздъхна; спомни си за Юсуфчо; уста имаше, език нямаше; кажеш му: „Пей!“, и запяваше; кажеш му: „Запали ми чибука!“, и ти го запалваше; „Ела да спим!“, и идваше… Този е дявол и половина, ама си го бива в кефа, проклетника!

— Добре, Браимчо — каза той, — всичко ще се нареди, потърпи… Марта, хайде, жива да си, заколи една кокошка.

След един час агата и агънцето му, добре нахранени, добре сръбнали, се заключиха здраво в одаята. Не знам какво стана там вътре, но привечер, когато излезе от одаята, доволен, с подути очи, капнал, агата повика Марта:

— Върви, мари, да кажеш на Патриархеас да заповяда в конака, имам да му кажа нещо. Браимчо иска, вика, да види жените как играят хоро; може ли да му скършим хатъра? Хайде, наметни си шала и върви!

Марта завари чорбаджийската къща с главата надолу; кучета влизаха и излизаха от двора, две-три ратайкини събираха остатъците от яденето, миеха чиниите, бършеха масите, чистеха къщата… Леньо си беше заминала с младоженеца, отидоха да се настанят в кошарата на Манольос; и къщата днеска беше в ръцете на кира Мандаленя; тя надзираваше жените, напътваше, даваше нареждания, държеше една торба и пъхаше в нея каквото й попаднеше, кога скришом, кога явно, и от време на време се изкачваше по голямата каменна стълба, за да види как я кара чорбаджията.

Не беше никак добре днеска нашият стар чорбаджия, събуди се схванат, не можеше да помръдне дясната си ръка и десния си крак, а устата му се беше полуизкривила.

— Нищо ти няма — казваше му кира Мандаленя, — нищо ти няма, не се тревожи, чорбаджи, ще те разтрия и ще ти мине; настинка е…

Но старият чорбаджия беше приковал неподвижно очи в отсрещния прозорец и лигите му течаха…

Щом видя, че старата Марта прекрачва прага, кира Мандаленя изтича; не я пусна да влезе по-навътре. Не можеше да я търпи, завиждаше й.

— Какво искаш мари, Марта? Нова беда ли е налегнала пак селото? Върна ли се агата? Казвай, мари, че ще се пръсна!

— Потърпи, ще ме удушиш мари, дъртушо! Искам да видя чорбаджията; непременно.

— Няма да го видиш, не, няма да го видиш, ти казвам; много е болен; схвана се; обади на сина си да дойде; дойде му дамла, не може хубаво да говори, фъфли, лигите му текат; няма да го видиш!

— Пусни ме мари, дъртофелнице, да го видя с очите си, да кажа на агата, та да повярва!

— Няма да те пусна!

— Ще ме пуснеш!

Счепкаха се. Изтичаха ратайкините, разтърваха ги, гърбушата издебна, хукна по стълбата, изкачи я присвита, бързо-бързо, пролази като паяк. Отвори вратата, вмъкна се вътре; старият чорбаджия извърна очи, видя я, но не се помръдна.

— Чорбаджи — каза старицата, — аз съм, Марта; много поздрави от агата, да заповядаш, вика, в конака, имал да ти каже нещо.

Старецът извърна сега глава, устните му се помръднаха, изломоти нещо; Марта се приближи още повече, но в този миг кира Мандаленя влезе вбесена, избута я, наведе се над стареца:

— Какво рече, чорбаджи?

Старецът размърда отново разкривените си устни; кира Мандаленя се обърна към гърбавата:

— Да вървиш, вика, по дяволите; това каза.

— Какво да кажа на агата, чорбаджи? — настояваше старицата.

Старецът отново раздвижи устни; обърна се отново кира Мандаленя:

— Да върви, вика, и той по дяволите; това каза.

Старицата поклати глава; приближи се, наведе се над стареца:

— Чорбаджи — каза тя тихо, — агата е намислил лоши работи за селото; доведе от Смирна един нов дявол, дето ще подпали селото ни. Искал, вика, мискининът му с мискинин, да се съберат всички девойки на площада, под платана, и да поиграят хоро, та да си избере някоя… И ти намери кога да се разболееш, чорбаджи!

Старецът изблещи очи, лицето му пламна; напъна всички сили, извика:

— Никога!

И падна изтощен на възглавницата.

— Ще го умориш, проклета гърбушо! Хайде, върви по дяволите! — изпищя кира Мандалена, сграбчи Марта за гърбицата и я изхвърли през вратата.

Върна се и почна да разтрива със зехтин и камфор стареца; олекна му малко, отвори очи.

— Изпрати да обадят на поп Григорис да дойде — каза той и пак затвори очи.

Тъкмо в този миг вратата се отвори и влезе Михелис.

— Махай се! — каза той на старицата и се приближи до леглото.

Старицата събра церовете си и изчезна.

Застанал неподвижно, Михелис гледаше баща си; очите му се наляха със сълзи. Лицето на стареца беше подпухнало и съвсем бледо; гушите му се бяха изпразнили, стелеха се набръчкани и покриваха шията му; устата му отдясно се беше разкривила и висеше.

Старецът отвори очи, видя сина си, усмихна се.

— Добре дошъл! — промълви той и протегна лявата си ръка.

Наведе се Манольос, целуна я. Старецът прикова очи върху сина си, загледа го дълбоко, отчаяно, сякаш се прощаваше с него.

— Остани със здраве — каза той тихо и протегна ръка. Напрегна всички сили, заговори, колкото можеше по-ясно:

— Дете мое, аз си отивам; ставам от масата, сгъвам кърпата си, свърших… Ако съм ти казал някога горчива дума, прости ми; баща съм, обичам; а обичта често не знае какво казва. Едно само те моля…

— Кажи, тате.

— Марьори…

Замълча; челото му беше оросено с пот; синът се наведе, взе кърпа, избърса лицето на стареца.

— Марьори, струва ми се, има лоша болест; ако има, не я вземай за жена; ще зарази кръвта ни… Чуваш ли?

— Чувам, тате.

— Ще направиш ли това, което ти казвам?

Михелис мълчеше.

— Нищо друго не ти искам; ще го направиш ли? Кажи „да“, та да умра спокоен.

Минаха няколко секунди; старецът гледаше с тревога сина си.

— Да… — промълви най-сетне Михелис.

Старецът затвори очи.

— Това исках — прошепна той, — нищо друго!

Михелис отиде до прозореца; погледна навън; свечеряваше се вече. Стопаните се завръщаха уморени от лозята си; минаха няколко девойки като чуруликаха със стомна на рамо; показа се старият Ладас, приведен, бос, ръцете му бяха обагрени с гроздов сок; и той беше на гроздобер.

Старецът се размърда в леглото си, въздъхна; Михелис се извърна; старецът му кимна.

— Не си отивай — каза му той, — почакай.

— Няма да си отида; спи, тате…

Една девойка, далече някъде, накъм кладенеца „Свети. Василий“, запя, проточено, жално; сякаш никога мъжът и жената не се бяха слели, сякаш никога не се бяха наситили на ласки; и затова голяма мъка бе обхванала сега девойката. Спомни си и Михелис за годеницата си и му се дощя да проточи и той глас и да се слее с далечното провикване на девойката.

Изведнъж, долу, на прага на външната врата, той видя владишката осанка и бялата раздвоена брада на поп Григорис; пристъпи тихо, за да не събуди стареца, отвори вратата и го зачака на площадката на стълбата.

— Какво казаха докторите, отче? — попита той с тревога, когато най-сетне с бавна, тържествена стъпка попът се изкачи по стълбата.

— Нищо й няма, чедо, след месец ще бъде здрава и читава.

Погледна през отворената врата.

— Болен бил, казва, обади ми да дойда.

— Не е добре, отче; влез вътре… Тихо, да не го събудим.

Но старият чорбаджия не спеше, беше дочул тихия разговор, отвори очи.

— Добре дошъл, отче — промълви той.

— Какво си пострадал, чорбаджи? Няма ти нищо, смелост!

— Нищо особено, отче, ще умра; седни, искам да ти кажа нещо; приближи се и ти, Михелис.

И започна, като заекваше, предъвкваше и изкълчваше думите, да им разправя как агата му обадил да отиде в конака; новият Юсуфчо искал, казва, всички девойки от селото да играят хоро пред него, за да си избере някоя.

— Никога! — извика поп Григорис и скочи прав. — По-добре да умрат всичките!

— По-добре да умрем всички! — поправи го Михелис, който също се беше разгневил.

— Изпълнете дълга си — каза умиращият. — Аз няма да бъда вече с вас; на мое място остава Михелис.

Затвори очи изтощен; подаде ръка на поп Григорис:

— Ела довечера да ме причестиш — каза той.

Поп Григорис се запъти към вратата, Михелис го последва.

— Не се отделяй от него, Михелис; не е добре баща ти; бог да простре десницата си.

Помисли малко:

— Още сега ще отида да се видя с агата и да му говоря; да не дава господ такъв позор!

Михелис влезе вътре, седна до стария си баща; цяла нощ будува, приковал поглед в старческото лице с изкривени устни, с провиснали бузи, с мокри от пот бели коси…

„Този беше баща ми — мълвеше той, — този беше баща ми… Този беше големият чорбаджия Патриархеас, на младини левент като свети Георги, дето и пеш изглеждаше като че ли е на кон, дето яде най-хубавите яденета и пи най-хубавите питиета, и люби слугини и господарки, и две калугерки и една игуменка, и напълни чуждите дворове със синове и дъщери…“

Минаваха часовете, селото заспа, дойде попът за малко, изповяда стария чорбаджия, опрости му греховете, причести го, и Михелис отново остана сам с тежкото неподвижно тяло, което едно време беше неговият баща… На разсъмване едно куче в махалата започна да вие; Михелис стана, приближи се до прозореца; небето розовееше, спяха още дърветата и птиците, и водите, дълбока тишина, и само кучето виеше страшно.

Старият Патриархеас го чу, отвори очи и видя архангела с черните крила, надвесен над леглото му; нададе вик и предаде без съпротива душата си.

Вратата се отвори, поп Григорис се появи на прага, приближи се до леглото, постави ръка върху сърцето на стария чорбаджия; то беше спряло. Обърна се разгневен към Михелис:

— Ти го уби — каза му той със задавен глас. — Ти!

Михелис вдигна глава, изгледа попа право в очите, но не каза нищо.

 

Рухна един от стълбовете, които поддържаха Ликовриси на тази земя, и цялото село се разтърси, когато от врата на врата се разнесе викът: „Умря старият Патриархеас!“ Дори агата, който току-що се беше събудил и седеше на балкона с притворени очи и си припомняше какво беше видял и направил през тази нощ, се извърна изненадан към старата Марта, която му донесе новината.

— Умря ли, мари, рухна ли тази крепост? Окуця селото! Абре, изглежда, че съм спал дълбоко и не съм чул камбаната! Всички селски кучета лаеха през цялата нощ, ага — увери го старицата. — Аз разбрах. Архангелът, си казах, сигурно е влязъл в селото, за да вземе някоя голяма душа, кучетата са го видели и са се изплашили.

— Добър човек беше — каза агата, като сърбаше кафето си, — добър човек, от онези, дето отиват в рая; добър ядач, добър пияч, коцкар… Ама загуби, горкият, че не беше мюсюлманин, та да влезе в нашия рай — пълен е догоре с аджем-пилаф, юсуфчета и ханъмки; там трябваше да се намърдаш бре, Патриархеас; ама сега вече свърши!

Появи се Браимчо, рошав, сънлив, разгърден, а бенката долу, на шията му, блестеше — и акълът на агата пое по нови пътища; протегна ръка, погали рошавите коси, а сетне и бенката на шията, и очите му помътняха.

— Кога ще поиграят хоро жените? — каза нацупено турчето, хвана сърдито ръката на агата и я отблъсна настрани.

— Не бързай, жив да си ми, ще ти направя хатъра, но не искам и да подпаля селото… Снощи дойде попът им при мен: „Не ни нанасяй такава обида, ага — каза ми той, — ще подпалиш селото; потрай, ще намерим начин…“ — Потрай, значи, Браимченцето ми, ще стане някой събор, сами ще поиграят хоро, без да им даваме зор, и ще ги видиш…

Но докато говореше, агата беше започнал да се ядосва.

— И да ти кажа правичката, в края на краищата, не съм те довел тук, за да те женя!

 

В това време вратата на чорбаджийската къща на Патриархеас беше широко отворена; бяха смъкнали умрелия сред двора и цялото село минаваше да се прости с него. Всичките му кусури бяха забравени, останали бяха само добрините му, и всички непрекъснато възхваляваха добродетелите на покойника; дори Панайотарос, когато дойде да го целуне за прощаване, не можа да удържи една сълза:

— Прости ми и бог да те прости! — прошепна той и долепи дебелите си устни върху студеното чело на мъртвеца.

Дойде и старият Ладас да го целуне, огледа наоколо чорбаджийската къща, преминаха през ума му като богато сватбено шествие лозята, нивите, маслините, градините на покойника, и въздъхна: „Язък за имота! Бързо ще го харамиса Михелис, трябва да си отварям очите… От попа ме е страх!“

Кира Мандаленя понечи да подхване оплакване, беше си дори спуснала чембера и разплела косите, но Михелис се присегна и я отстрани:

— Не ща викове! — каза той.

Над отворения гроб даскалът държа реч. Започна от древна Гърция, от Милтиад и Темистокъл, и Персийските войни; а след това се спусна при Александър Велики и годините на Христа, обходи Византийската империя, спря се надълго на света София и Българоубиеца, и стигна, силно развълнуван, вир-вода от пот, до превземането на Цариград; и там вече не можа да сдържи риданията си… И целият народ зашумя, когато го чу да вика разпалено: „Пак след години, след време, пак ще бъде наш!“ Събра смелост, пое си дъх малко, избърса си потта и премина набързо през годините на робството и стигна до 1821 година; и оттам, с един смел скок, застана на ръба на прясно изкопания гроб и видя чорбаджи Патриархеас.

Уморил се беше от дългия път, поспря се за миг да си поеме отново дъх и да избърше очилата си, които се бяха замъглили; напрегна всички сили и започна възхвалата на покойника.

— Незабравимият Георгиос Патриархеас — извика той, — беше истински правнук на древните гърци; беше истински внук на великата Византийска империя; беше истински син на героите от 1821-а! Този голям благородник продължи неизменната мисия на гръцката нация — борбата на човека за свобода! При всяка опасност той пръв подлагаше гърдите си, винаги готов да пожертвува живота си! Като Александър Велики и Георгиос Патриархеас държеше тук, в дълбините на Азия, неугасимия факел на духа и не позволяваше на варварите да задушат Светлината на гърците. Смъртта на Георгиос Патриархеас щеше да бъде непоправимо национално нещастие, ако не беше неговият достоен син, Михелис, който ще продължи героичния завет на своя славен баща.

Всички за миг повярваха думите на учителя, за първи път видяха какъв голям герой са загубили и започнаха да плачат… Янакос и Костандис подхванаха Михелис, който, застанал неподвижен над гроба, гледаше как ковчегът се спуска в земята и мислене само за едно, за думите на попа: „Ти го уби, ти…“ Хванаха го подръка, върнаха се мълчаливо в осиротялата къща.

Но мисълта на Михелис беше все тъй заета само със страшните думи: „Ти го уби, ти…“, и не продумваше нищо.

Когато стигнаха в дома му и затвориха след себе си вратата, Михелис се строполи сред двора, там, където сутринта бяха положили тленните останки на баща му. Наведе се, целуна земята, и изведнъж пъргаво скочи прав, и почувствува някаква неизразима радост, много дълбока, в най-тъмните глъбини на душата си. Повика Мандаленя:

— Направи ни три кафета! — нареди й той. — Заколи и една кокошка, приготви ни да ядем, бързо!

Приятелите му го гледаха неспокойни: в очите му имаше сълзи, но гласът му беше силен и радостен. Сновеше нагоре-надолу из къщата, сякаш я виждаше за първи път, влизаше в килерите, повдигаше похлупаците на делвите, почукваше бъчвите, за да види дали са пълни, отваряше сандъците… След това дойде и седна на застланата маса, постави от дясната си страна Янакос, от лявата — Костандис, напълни чашите с вино, вдигна своята:

— Това, което даскалът каза на гробищата за баща ми, беше лъжа — каза той. — Баща ми не реше герой, никога не е излагал гърдите си на опасност, никога не можа да вземе някакво смело решение; той беше само добър човек и обичаше спокойния всекидневен живот и охолството.

Но това, което даскалът каза за нашата нация, гръцката, беше право; всеки грък на този свят, и най-скромният и неграмотен, е, без сам да знае това, голям вожд, и носи голяма отговорност. Всеки грък, който не взема, поне веднъж в живота си, едно смело решение, е предател на нацията си; и докато даскалът говореше, видях, че и аз рискувах да тръгна по пътя на баща си, най-равният, най-лекият път; но изведнъж осъзнах дълга си и бих искал да поема пътя, по който върви нашата нация от хиляди години…

— Кой път? — запита Янакос, който слушаше развълнуван думите на приятеля си. — Кой път, Михелис?

— Стръмния. Затова имам една молба към вас, другари и приятели мои. Като се стъмни, да се изкачим на Саракина, да отидем при Манольос и поп Фотис; цяла нощ, докато будувах и гледах умиращия си баща, мислех и премислях това в ума си, но сега в гробищата взех решение; довечера, като се съберем и петимата, ще ви кажа, братя, каква помощ искам от вас.

С теб сме, Михелис, до смърт! — казаха и двамата му приятели. Чукнаха чаши и повече не продумаха.

 

Привечер поп Фотис и Манольос седяха пред пещерата си и разговаряха. Току-що се бяха завърнали от близките села, където бяха отишли да помогнат на другарите си да намерят работа, бяха уморени и двамата, защото бяха вървели пеш, а и жегата, и прахът в полето ги бяха омаломощили. На връщане бяха срещнали стария Христофис и бяха узнали, че чорбаджи Патриархеас беше умрял и че го бяха вече погребали.

— Язък за фабриката — спря да работи и да вади тор и копелета — каза дебелашки кираджията. — Много кумици овдовяха в околните села, вие да сте живи!

— Кога? Как? Кажи по човешки, дядо Христофис!

— Ами на̀, изял, казват, две прасенца предната вечер, на сватбата на дъщеря си, искал, казват, да опраска и една пълнена пуйка, но му се схванала дясната ръка и го турили на кревата; и на сутринта го намерили вдървен. А даскалът държа реч за него и го изкара от велик по-велик, ама да пукна, ако разбрах нещо; но започнах и аз да плача, понеже виждах, че другите плачат. Взех сетне бучка пръст и му я хвърлих; яде пръст, та дим се вдигна! Това беше последното му прасенце; всевишният да упокои корема му!

И като каза това, понечи да си тръгне; но се поспря и извика, като избухна в смях:

— Чувал съм, поп Фотис, че вратата на рая била много тясна; никой дебел, казва, не можел да мине; ала ние, тримата, ще преминем; да живее сиромашията!

— Дебелашки са думите на стария Христофис — тъкмо казваше пот Фотис, — дебелашки, но прави. Много трудно е богатият да спаси душата си; Защото, и добър човек да е, пак не стига; Защото добре знае, че има гладни, но не раздава богатството си; прави се на улав, лошо е свикнал, няма смелост… Сега да видим какво ще направи Михелис; сега да го видя!

— Имам вяра в Михелис — каза Манольос.

— От твоята уста в божите уши! Но толкова неща съм видял през живота си…

Не беше довършил думата си, когато тримата приятели пристигнаха пред пещерата; свещеникът и Манольос станаха.

— Ти да си жив, Михелис — казаха те. — Господ да упокои душата му.

Седнаха и петимата; известно време всички мълчаха; най-сетне Михелис отвори уста:

— Отче — каза той, — братя мои и другари, оплаках баща си, бях къс от плътта му, заболя ме; но същевременно почувствувах — да ме прости господ! — че сега съм вече свободен, сякаш от мен се махна някаква тежест. От днес нататък съзнавам, че за всяка своя постъпка отговарям само аз; два пътя се откриват пред мен: пътят, по който ме теглеше баща ми, и един друг, много по-труден, по който ме тегли Христос… Кой път да избера? Тази сутрин в гробищата взех решение — и дойдох да ви кажа какво е решението ми и да ви помоля, отче и другари, да ми помогнете.

Замълча; постави ръка върху коляното на поп Фотис, сякаш му казваше: „Помощ!“

Поп Фотис взе ръката на Михелис и я стисна в слабите си, прозрачни длани.

— Чедо мое — каза той, — с теб сме в този труден час; говори, довери ни се.

— Баща ми е наследил от своя баща, а той пък от дедите си много земя и много дървета; радвали им са се. Подхвърляли от време на време и по някоя троха на сиромасите и умирали доволни, че са изпълнили дълга си; така са мислели; така си мислех и аз… Докато, да е жив и здрав Манольос, да си жив и здрав и ти, поп Фотис, господ ми отвори очите и видях; отвори ми сърцето и изживях страданието. И днес взех решение: ще раздам цялото си състояние на бедните; няма да задържа дори трохичката, която дедите ми са подхвърляли на гладните; всичко ще дам, отче, на твоята община, на Саракина; вземи го!

Всички, свели глава, слушаха; и когато Михелис свърши, никой не вдигна глава дълго време. И изведнъж се чуха сред нощната тъмнина, която се беше спуснала, хълцанията на поп Фотис.

Но Янакос не се сдържа, спусна се, сграбчи Михелис, притисна го в обятията си, понечи да каже нещо, но се обърка и започна да се смее и да танцува.

И аз подарявам магаренцето си на общината на Саракина! — успя да извика накрая. — Друго богатство на този свят нямам; вземи го, отче! Поп Фотис стана, постави ръцете си върху сведената глава на Михелис.

— Чедо мое — каза той, — с много горчивини са ме поили през моя живот, но сега забравих всичко; да си жив и здрав, Михелис, и на този, и на онзи свят! Хиляди души спасяваш в този миг от унижение и смърт — тези тук, бежанци и децата им, и децата на децата им, за поколения и поколения; бъди благословен!

Манольос седеше все тъй със сведена глава и плачеше; никога не беше изпитал по-голяма радост; нито дори когато излезе от вратата на агата и видя платана, на който щеше да бъде обесен… Защото сега виждаше, че семето Христово е всемогъщо, тържествуваше над всички земни блага; лесно е да пожертвуваш на бога нищото, трудно е да пожертвуваш всичко. Михелис жертвуваше всичко, и Манольос, от голяма радост и вълнение, все още не можеше да вдигне глава и да проговори… Изведнъж скочи прав, сграбчи в прегръдките си Михелис и го целуна.

Костандис гледаше и слушаше със свито сърце: „Аз не съм дал нищо — мислеше си той, — не съм сторил нищо, не съм се отказал от нищо заради Христос; нито от децата си, нито от жена си, от нищо, от нищо…“

Хубава беше нощта, луната се показа неочаквано и се заизкачва по небето, спокойна, усмихната, като лееше върху планината Саракина белия си мед.

Михелис, мълчалив, неутешим, гледаше как лунната светлина се лее и придава благост на света и сърцето му се свиваше: „Нищо не струвам аз, нищо — мислеше си той. — Това, което върша, върша го не от доброта, а от страх; страхувам се, че аз съм убил баща си, страшен грях тежи върху мен; давам всичко, за да ми олекне, за да забравя, за да мога да спя, за да не чувам страшните думи: «Ти го уби, ти!…».“

 

Когато на другия ден бомбата избухна в селото, че Михелис оставя цялото си състояние на дрипльовците от Саракина, поп Григорис изскочи навън с пробитите си чехли, без пояс, без калимавка, с разплетени коси и изтича да види Михелис в бащината му къща.

Намери вратата отворена, изкачи две по две стъпалата и завари Михелис да пише, седнал пред прозореца. Пишешена Марьори; дълго време се мъчеше да изкусури едно изречение, в което да й каже колко и обича и същевременно, че се налага да я изостави. Пишеше, задраскваше, пишеше отново, думите му се струваха много жестоки, много резки, не можеше една и съща дума да побере в себе си и сладостта на любовта, и горчивината на раздялата; „вечно“ и „никога“ бяха две отделни думи, а Михелис търсеше тъкмо това, да намери една-единствена дума, която да побере в себе си тези две страшни бездни на сърцето ни.

И точно в този момент като черна вихрушка с развято расо, в стаята се втурна поп Григорис.

— Каква е тази нова беда, за която научавам, Михелис! — извика задъхан тон. — Харизвал си, казват, целия си имот на дрипльовците от Саракина? Престъпление! Престъпление! Позор!

Михелис сгъна и скъса писмото, което пишеше; гледаше побеснелия поп и не казваше нищо.

— Не тачиш ли паметта на баща си? Не стига, че го уби, ами го режеш сега на късове и го раздаваш на босяците и нехранимайковците! Не се ли боиш от бога?

— Ами че тъкмо защото се боя от бога, върша това, отче; каква полза имаш, да съблюдаваш всички божи заповеди? Това не е достатъчно; продай имуществото си и го раздай на бедните, ако искаш да влезеш в царството небесно. Сторих, значи, отче, това, което нарежда Христос; какво викаш тогава?

Поп Григорис побесня; крачеше напред-назад с пробитите си чехли и хапеше ръце от ярост.

— Защо не ми отговаряш, отче? Сторил ли съм това, което нарежда Христос, да или не? Да или не? Отговори!

— Събаряш темелите на обществото, това знам аз! Връщам ти годежа с дъщеря ми, ето какво ти отговарям! Не искам вече сватовство с теб; скоро ще те видя да обикаляш по селските сокаци с торба на рамо и да просиш!

— Какво от това, щом ще спечеля царството небесно? — каза спокойно Михелис. — Каква стойност има този живот, отче?

— Ти си луд, не знаеш какво говориш, ти си малоумен!

— Аз съм християнин, нищо друго, отче.

— Ще те отлъча от църквата, от амвона, теб и твоя даскал Манольос. Вие сте предатели, да, предатели сте и двамата, и тримата, заедно с онази козя брада поп Фотис! Да, да, не се блещи, знам тайната!

— Тайната ли? — възкликна изненадано Михелис. — Каква тайна?

— Болшевик! Получавате нареждания от московеца да разрушите вярата, родината, семейството и собствеността, четирите големи темели на света! А Манольос — проклет да бъде! — е водачът ви; дойде и поп Фотис някъде от майната си и проповядва ново евангелие — по съветите на московеца!

— Ами че тогава Христос е болшевик! — възкликна Михелис.

— Докъдето го докарахте, като мутрата ви, това не е Христос, а Антихрист!

Михелис кипна; скочи прав.

— Докъдето го докарахте вие, поповете, владиците, стопаните, Христос е станал някакъв дядо Ладас, лихвар, лицемер, лукав, лъжец, страхливец, със сандъци, пълни с турски и английски лири… И се сдушва, вашият Христос, с всички силни на този свят, за да спаси кожата си и кесията си!

— Война ли ни обявяваш, кир Михелис? — изрева попът и слюнките му отхвърчаха чак до стената.

— Не обявявам война, обявявам справедливост; но ако се нахвърлите върху нас, ще воюваме. Истинският Христос е с нас; а дрипавата Саракина един ден ще изяде — ще видиш! — богатата кира Ликовриси!

Попът подскочи; удари се силно с ръка по челото, сякаш изведнъж беше проумял всичко.

— Затова ли, значи, си раздал нивите и къщите си на саракинците, за да стъпят веднъж в Ликовриси и да ни изядат един ден? Ала няма да влязат в селото ни, не! Това няма да мине! И ако пък дойдат, ще ги изгоним; и маслините ти, и градините ти, и нивите ти ще останат неокопани, неполети, и ще запустеят. Вдигам ръка и се заклевам! Тази неделя ще се кача на амвона и ще ви отлъча!

И като каза това, тръгна си и затръшна след себе си вратата. Михелис го гледаше през прозореца как прекоси двора, като тътреше старите си чехли, а расото му се развяваше и изпълни външната врата, а след това улицата; Михелис сега чуваше само кучетата, които го лаеха, изплашени.

Михелис седна отново пред прозореца и започна да пише отначало писмото до Марьори; сега намираше думите, описваше й как само преди малко си беше отишъл баща й, побеснял, защото той бе последвал словата на Христос и бе раздал имота си на бедните, и как баща й му бе върнал годежа.

И тогава Михелис започна да й разкрива любовта си, че ден и нощ тя му е в ума и сърцето, и че животът му без нея ще бъде сурово, безрадостно нагорнище. Пишеше, пишеше за любовта си и колкото повече пишеше за нея, толкова повече любовта му нарастваше, не нарастваше, раждаше се и изпълваше сърцето на Михелис с някакво неизпитано досега чувство. Сякаш всяка любовна дума, която той пишеше, за да утеши Марьори, създаваше чувството, което, преди да бъде изразено, не съществуваше… И изведнъж животът без Марьори се стори на Михелис непоносимо мъчение… Очите му се наляха със сълзи.

— Не знаех, че толкова съм я обичал — промълви той, — не знаех…

 

В това време поп Григорис отиде при брат си, даскала, а след това при стария Ладас, а сетне при по-заможните стопани в селото, поговори с тях, съгласиха се с него, опасността беше голяма, трябваше всички почтени и стопани хора да се обединят и да смажат главата на Антихриста; и то час по-скоро, преди злото да се разрасне и да зарази селото. Само учителят изрази плахо някои възражения, но брат му се ядоса, развика се и учителят се сви.

Уговориха се, когато саракинците дойдат да заемат имотите на Патриархеас, да ги прогонят със сила, а в неделя, след богослужението, поп Григорис да стане и да обяви отлъчването; отначало само на Манольос, водача им, а сетне, ако не се разкаят, и на другарите му, Михелис, Янакос, Костандис и другите. „Всички бурени — извика поп Григорис — трябва да се изкоренят от селото ни и да остане само житото!“ И си тръгна бързо, за да пише на дъщеря си докъде е стигнал непрокопсаният й годеник и че ще бъде по-добре — с бащината му благословия! — да го отпише от сърцето си. Той сам ще й намери, казва, по-разумен и по-богобоязлив мъж, когато, с божия помощ, оздравее и се завърне в селото. И трябва да благодарят на господа, че преди да е станала сватбата, Михелис си смъкна маската и се видя какъв нехранимайко е бил. След това повика Панайотарос:

— Опичай си акъла, Панайотарос — каза му той. — Отивай от време на време и хвърляй по някое око на Саракина, постарай се да видиш какво правят и какво приказват; сетне ще идваш и ще ни обаждаш всичко. Имаме общи врагове; ти си як, може скоро да ни потрябваш.

— Гнус ме е от всички ви — отвърна Панайотарос, — но най-много от онзи мръсник Манольос и неговите хора, дето ми се правят на Христос и апостолите; затова се главя при вас, но ме е гнус от вас!

Попът му подаде ръка да му я целуне, но Панайотарос му обърна гръб и отвори вратата.

— Не съм целувал никога ръце и попикани поли — каза той и прекрачи прага.

На другия ден, неделя, цялото село, рано-рано, се беше събрало в черквата; мъже и жени, едни неспокойни, други радостни; донесоха и болните, донесоха и малките деца, за да видят и да не забравят какво сполетява онези, които се отричат от Христа.

Бръмчеше черквата като кошер, в който е влязъл бръмбар, за да го обере. И старият Ладас стоеше до пангара надут като пуяк и носеше, за този тържествен ден, обуща; беше ги купил от Мегало Хорио още като младоженец и ги слагаше веднъж в годината, на Великден; бяха му отеснели много, убиваха го и ходеше, подскачайки като гарван. Когато излизаше от къщи, носеше ги в ръка и ги слагаше, щом стигнеше до черквата; Когато литургията свършваше, събуваше ги и ги занасяше в къщи, вместо те да го носят, като ги стискаше под мишница.

Дойде и Панайотарос, който от месеци не беше стъпвал в черква, и сипаничавото му лице сияеше; беше втъкнал една цигара над ухото си, за да я изпуши, с голяма радост, щом отлъчването завърши.

Дойде и старата Мандаленя, навъсена, облечена в черно, да се полюбува на хала на племенника си, който беше посрамил почтения й дом с гевезелъците си, антихристът неден; винаги си беше казвала, че многото четмо и писмо ще затрие този хаймана, и се радваше, че беше излязла права и че той щеше да отиде по дяволите.

Дойде и Михелис, бледен, посърнал, потънал в черно; през всички тези нощи не беше мигнал; и колкото пъти, чак призори, се унасяше в сън, привиждаше му се баща му, който го гледаше и клатеше глава, сякаш го проклинаше. Заедно с него дойдоха и Янакос, и Костандис; и малко по-назад — Андонис бръснарят и дебелият Димитрос касапинът.

— Ще заколя едно агне — довери той на бръснаря, — ще заколи едно агне и що го занеса на Саракина да отпразнуваме отлъчването; ела и ти да хапнеш едно мезенце.

— А пък аз ще отида да обръсна Манольос и да му сложа от хубавото ливанто — заяви бръснарят. — Нося, дори, бръснача и шишенцето в джоба си.

Учителят застана до клира на десния псалт, за да пригласи; беше намусен, не му се харесваше никак тази безчовечна церемония, несправедлива работа, мислеше си той, лични чувства, долни интереси, но не смееше да вдигне глава. От малък се боеше от поп Григорис, който беше негов по-голям брат и го биеше на времето безмилостно; и оттогава не можеше да се отърси от страха от него, макар че беше вече шейсетгодишен стар ерген.

Появи се поп Григорис, със свирепо изражение, с бялата си раздвоена брада като пророк; претупа набързо литургията; бързаха и всички селяни. Изкачи се на амвона, цялото село вдигна глава и го загледа със страх; камбаната започна да бие като за умряло; една душа се погубваше.

Огледа отвисоко поп Григорис паството си, загледа свирепо, надебели гласа си:

— Братя християни — загърмя той, та черковният купол закънтя, — братя християни, кошара е църквата, овце са вярващите, а Христос е наш пастир; и представител на Христос е свещеникът. Когато някоя от овцете я налети прилепчива болест, пастирът я извежда от кошарата да не се заразят и другите овце, и я прогонва далеч в пустошта да псовиса; жал му е, че се погубва една душа, но негов дълг е да бъде суров, за да спаси останалите души.

Една овца от християнската ни кошара окраставя, мои братя християни; Манольос. Вдигна глава срещу Христос, наш дълг е да го ударим право по главата; вдигна глава срещу родината, семейството, собствеността, развя свой байрак, червен, за да ни потопи в кръв. Получава нареждания от московеца, вярата, родината, честта са в опасност. Той е болшевик! Наш дълг е да го отлъчим, което ще рече, да го отделим от здравите овце и да го прогоним в бездните на сатаната, да се сгромоляса, да се спасим. Сега слизам от амвона да го прогоня!

Слезе от амвона, клисарят изтича и му донесе едно котле, пълно със светена вода; потопи поп Григорис китката в котлето, поръси въздуха, извика с гръмък глас:

— Вън, вън, отлъчений!

Пристъпи крачка, поръси отново и пак извика:

— Вън, вън, отлъчений!

Сякаш Манольос беше тук, във въздуха, но невидим, и служителят божи пристъпяше към него и го прогонваше. Стигна до вратата на църквата, като непрекъснато ръсеше въздуха; отдръпваха се със страх християните, сякаш се бояха да не ги докосне прокълнатата сянка, която продължаваше да отстъпва, прогонвана от църквата.

Стигна попът до вратата, поръси силно въздуха с китката, обърна се към селяните:

— Извикайте три пъти, братя християни, извикайте всички заедно: „Отлъчен да бъде Манольос!“

Надигна се голям вой, разтресе се черквата; всички вдигнаха ръце, извикаха три пъти:

— Отлъчен да бъде Манольос!

Попът поръси за последен път въздуха, извика:

— Вън, отлъчений! — и затръшна силно вратата.

Всички си отдъхнаха, сякаш дяволът си беше отишъл и въздухът се беше очистил.

Попът се върна, застана сред черквата:

— Никой, от днеска нататък, братя християни, никой да не се приближава до него! Никой да не протегне ръка да му даде парче хляб, чаша вода! Никой да не отвори уста да го поздрави! И всеки, който го срещне, да плюе три пъти на земята и да поема надругаде! Отрече се от Христос, и Христос се отрича от него! Отрече се от вярата, от родината, от семейството, от собствеността, и те се отричат от него; далеч, в геената огнена! Амин!

— Амин! — извика цялото множество радостно и изпълнено с омраза.

— Амин! — прогърмя над всички грубият глас на Панайотарос.

Но в този миг един спокоен самотен глас се чу в средата на черквата:

— Отче, Манольос не е сам; и аз съм с него; отлъчи и мен, Михелис Патриархеас.

И веднага още един глас, гневен:

И мен, Янакос праматарина и пощаджията; и аз съм с него! — И мен, Костандис кафеджията; и аз съм с него!

Развълнуваха се селяните, разредиха се, оставиха ги и тримата в средата, съвсем сами.

Гласът на поп Григорис прогърмя:

— Ще дойде и вашият ред, ангели на сатаната, не бързайте! Многотърпелива и всемилостива е Христовата църква, дава ви време да се разкаете; Христовата мълния виси търпеливо над главите на хората и чака. Оставям ви на милостта божия!

— Господ ще ни съди, отче! — извика Янакос. — На него се уповаваме; бог, а не ти!

— Бог ви осъди чрез моята уста! — изрева попът и очите му кървясаха. — Аз, свещеникът, съм в Ликовриси устата господня!

— Само чистото сърце е устата господня! — възрази Михелис. — А сърцето ни, отче, е чисто!

Обърна се към двамата си другари:

— Да вървим, братя — каза той. — Да отърсим от нозете си праха на Ликовриси. Останете със здраве, селяни!

Никой не отвърна; жените се кръстеха, плюеха си в пазвата, мълвяха: „Господи помилуй! Господи помилуй!“

— Останете със здраве, селяни! — извика отново Михелис. — Нашият Христос е беден, преследван, тропа по вратите и никой не му отваря; вашият Христос е богат коджабашия, сдушил се е с агата, залостил е вратата си и яде. Вашият Христос, ситият, провъзгласява: „Справедлив е този свят, честен, милостив, харесва ми; проклет да бъде всеки, който вдигне ръка да го разклати!“ Нашият Христос, босият, гледа телата, дето гладуват, гледа душите, дето страдат, вика: „Несправедлив, безчестен, безмилостен е този свят, трябва да бъде съборен!“

Поп Григорис повдигна расото си и се спусна към него:

— Болшевики! — изрева той. — Махнете се от лицето на бога!

Раздвижиха се селяните, скочи от пангара старият Ладас, вдигна юмрук Панайотарос:

— Вън! Вън! Вън! — чуха се яростни гласове.

Янакос се хвърли да се бие, но Михелис го хвана за ръката.

— Да вървим — каза той, — нека оставим господ да отсъди!

Прекрачи прага на черквата; зад него вървяха Янакос и Костандис. Отделиха се скришом от множеството и тръгнаха подир тях, отдалеч, Андонис бръснарят и дебелият Димитрос касапинът.

— Къде ни оставяш бре, Костандис? — чу се внезапно един пронизителен вик зад тях. — Къде оставяш жена си и децата си, отлъчений?

Извърна се Костандис и видя, че жена му тича разчорлена, и се поспря; но Янакос го дръпна насила.

— Да вървим, да вървим, не поглеждай назад!