Никос Казандзакис
Христос отново разпнат (2)

II

Привечер тримата избрани апостоли заедно с Манольос поеха към езерцето Войдомата, край селото, да се поразходят и да си поприказват. Търсеха усамотение, пълна тишина, спокоен разговор, защото и четиримата чувствуваха някакво приятно бреме и тайнствен трепет, сякаш се бяха причестили.

Ситният дъждец беше престанал, дърветата и камъните блестяха, пръстта миришеше, а една кукувица изкука весело и присмехулно. Слънцето великодушно беше смекчило силата си и галеше съчувствено земята с прохладна ръка; сладост и нежност, капките още трептяха по листата, сред мекия и влажен въздух се смееше и плачеше светът.

Известно време четиримата другари вървяха мълчаливо; бяха навлезли сега в мокрите пътеки сред градините, мушмулите бяха цъфнали, и сред тъмнозеления листак проблясваха лимоновите цветчета. Сякаш Христос не беше още възкръснал и цялата земя, потънала в цветя и сълзи, ухаеше като свещена плащаница. Мек вятър развигор духаше, и всички клони, и най-мъничките, набъбваха и ликуваха.

Костандис първи отвори уста и заговори:

— Тежък товар метна на раменете ни отчето — каза той с тих глас. — Дано господ ни помогне да се справим. Миналия път, помните ли, Христос беше майстор Хараламбис, човек стопанин и добър къщовник; ама толкова залегна да върви по стъпките на Христа, толкова се мъчи през цялата година да стане достоен да носи кръста, че накрая акълът му мръдна; и на самия Великден си сложи трънения венец, взе на рамо кръста, заряза всичко и отиде в манастира „Свети Георги Сумалас“, там, чак при Трапезунд, и се покалугери. И семейството му се съсипа, жена му умря, а децата му обикалят сега из селото и просят. Помниш ли го майстор Хараламбис, Манольос?

Но Манольос мълчеше; слушаше думите на Костандис и беше потънал в размисъл; задавено бе гърлото му, не можеше да говори. Това, за което още от малко дете бе копнял, това, за което бе жадувал толкова нощи, седнал в краката на отец Манасис и заслушан в житията и чудесата на светците, сега господ му го пращаше. Да върви по стъпките на светите мъченици, да се отърси от плътта, да бъде убит за Христовата вяра и да влезе в рая, като носи в ръце оръдията на мъченичеството — трънен венец, кръст и пет гвоздея…

— Мислиш ли, че и ние ще се побъркаме? — каза Михелис, като се усмихна закачливо; но в себе си почувствува нелепо, неопределено безпокойство. — Мислиш ли, че можем да повярваме, че сме апостоли? Боже опази!

— Знам ли и аз? — отвърна Янакос, като поклати едрата си обгоряла от слънцето глава? — човекът, санким, е деликатна машина, лесно се разваля. Една бурмичка да се разхлаби…

Бяха вече стигнали до Войдомата, спряха се. Тъмнозелена вода, гъсти тръстики, диви патици. Два щъркела се дигнаха и прелетяха бавно, спокойно, над главите им. Слънцето клонеше вече към залез.

Гледаха притъмнялото пусто езеро, но никой не го виждаше; умът им беше далеч, обзет от необичайни мисли. Мълчаха. Най-сетне Янакос отвори уста:

— Наистина, Костандис, тежък дълг е това, прекадено труден — каза той. — Придобил съм — боже, прости ме! — лоши навици, как да ги махна сега? Не удряй, вика, в кантара, не отваряй чуждите писма… Лесна работа ли го мисли това попът… Ами че ако не удряш в кантара, как ще натрупаш пара, та да станеш и ти човек един ден? Ами ако не чета чуждите писма, я ми кажи, как ще ми минава и на мен времето? Откакто склопи очи покойната ми жена, оттогава придобих този навик. И не за нещо лошо — боже опази! — ами от съклет… Само тази радост ми остана, и магаренцето ми, да е живо и здраво! Друга радост нямам. Като се върна от обиколката си по селата, заключвам се в къщурката си, кипвам вода и отлепям писмата на парата… Прочитам ги, научавам какво прави този или онзи селянин, а след това ги залепям отново и на сутринта ги разнасям. И сега попът седнал да ми разправя… Море, трудно става гарванът гълъб — боже, прости ме!

Михелис се усмихна, доволен от себе си, и поглади тънките си черни мустаци. Той не крадеше, не четеше чуждите писма, никакъв кусур не му беше намерил попът, и затова сега се надуваше. Извади табакерата си, подаде я на другарите си и започнаха и четиримата да си свиват големи, натъпкани цигари; запалиха ги, смукнаха, поуспокоиха се всички. Михелис не можа да сдържи гордостта си:

— На мен отчето ми каза да не променя никой от навиците си; такъв какъвто съм си, вика, няма да посрамя апостола.

Но едва изрече тези думи и се изчерви, защото се засрами; ала вече се беше изтървал.

Манольос се извърна, изгледа го строго; рече да не се обади, та нали Михелис беше, божем, син на чорбаджията му, но си спомни, че от днес той не беше само Манольос, а нещо по-дълбоко, по-голямо, поокуражи се.

— И все пак — каза той, — кой знае, чорбаджи, дали не трябва и твоя милост да промениш много от навиците си. Да ядеш по-малко — помисли колко хора в селото гладуват; да не се докарваш толкова с чохени потури, везан елек, изгладени тузлуци — помисли колко хора зъзнат през зимата голи… И да отваряш от време на време килерите на къщата си и да даваш и на бедните… Имаш повече, отколкото ти трябва, слава богу!

— Ами ако моят, старият, подуши, че давам милостиня? — каза изплашено Михелис.

— Двайсет и петгодишен си, цял мъж, не си дете — отвърна Манольос. — И после, над баща ти стои Христос; той е истинският баща; той заповядва.

Михелис се извърна и погледна изненадан своя ратай Манольос; за първи път му говореше толкова смело… „Вирна нос, изглежда, задето го направиха Христос — помисли си той. — Ще накарам баща си да му стегне юздите.“ Хвърли цигарата ядосан и не каза нищо.

— Трябва да вземем едно евангелие — обади се Костандис, — това мисля аз. Да видим по кой път да поемем.

— Ние имаме едно голямо евангелие от дядо ми — каза Михелис. — Подвързано е с дърво и свинска кожа; всяка корица е като крепостна врата; има и ключалка и един тежък ключ; отключваш го и сякаш влизаш в някакъв голям град. Всяка неделя да се събираме в къщи да го четем.

— И аз трябва да имам едно на планината — каза Манольос. — Досега се съкълдисвах в самотата, вземах дърво, дялах лъжици, бастуни, табакери, светии, козли, каквото ми скимнеше… Губех си времето. Ала сега…

Замълча и отново потъна в размисъл.

— И аз, когато обикалям с магаренцето си по селата и седна под някой платан да си отдъхна, нямаше да бъде зле да имам и аз някое евангелие, да го чета. Ама ще речеш, няма да разбера много неща; няма значение, каквото отбера.

— На мен, на мен ми трябва най-много — подметна Костандис. — Когато жена ми започне да крещи и кръвта ми закипи, да го отварям, да се успокоявам. Какво са моите страдания, да си казвам, какво са моите мъки пред страданията на Христа? Иначе… прощавай, Янакос, сестра ти е, ама не се търпи. Веднъж се нахвърли върху мен с вилица да ми извади окото; онзи ден пък грабна гърнето, в което вреше грахът и ме подгони да ме залее. Казвах си: или тя ще ме убие, или аз ще я убия; ала сега ще чета евангелието, пък тя да си вика, каквото си ще!

Янакос се засмя.

— Горкият Костандис — каза той съчувствено, — само господ знае колко ми е жал за теб; но потърпи. По една жена се пада пай на всеки човек; завий се с нея и си трай.

— Лошото е — продължи Костандис, — че сричам с мъка; падам от една буква на друга и си разбивам главата.

— Няма значение — увери го Манольос, — по-добре; прочиташ една сричка и разбираш цялата дума. И апостолите са били хора прости и неуки, повечето рибари.

— Отбирал ли е от четмо и писмо апостол Петър? — попита развълнувано Янакос.

— Не знам — отвърна Манольос, — не знам, Янакос; ще попитаме отчето.

— Да го попитаме и дали е продавал рибите, които улавял, или ги е раздавал на бедните — промълви Янакос. — Защото, сигурно, не е удрял в кантара — ама продавал ли е? Там е въпросът. Продавал ли е, или е харизвал?

— Да прочетем и жития на светци… — предложи Михелис.

— Не, не — възрази Манольос, — ние сме прости хора, ще объркаме нещо. Аз, когато бях послушник, четях и щях да полудея. Пустини, лъвове, страшни болести — проказа, тялото им се изпълвало с пъпки и червеи, или се спичало и ставало кораво като черупка на костенурка… А понякога пък изкушението се явявало пред тях като красива жена. Не, не! Само евангелието.

Вървяха бавно около езерото, в здрача, и за първи път през живота си водеха такива странни разговори… Сякаш вътре в тях беше бликнал някакъв нов извор със студена вода и се мъчеше да разчупи старата твърда обвивка и да изскочи… Прехвърляха непрекъснато в ума си странните думи на поп Григорис: „Дух господен да ви облъхне. Вятър ли е Духът, та да лъха? Вятър развигор като тазвечерния, мек и влажен, дето духа и сухите вейки набъбват и разцъфват? Нима и Духът е такъв вятър, който духа в душата ни?“.

Потънали бяха в размисъл четиримата другари, всеки се питаше, мъчеше се да разбере. Но никой не искаше да попита другия, защото изпитваше скрита, странна наслада да се измъчва от такива мисли.

Известно време никой не проговори; всички мълчаливо гледаха как вечерта се спуска; Вечерницата звънна в края на небето, жабите закрякаха край езерото, весело, възбудени, само кеф. Вляво се тъмнееше спокойната зелена планина Панагия, където беше кошарата на Манольос и където той пасеше овцете на чорбаджията; вдясно, суровата планина Саракина, от теменужна беше станала тъмносиня, а по склоновете й зееха съвсем черни многобройните пещери, прорязали недрата й; но на върха й, прясно варосана, кацнала върху огромни скали, блещукаше църквицата „Свети Илия“; малка, съвсем бяла, като яйце.

А долу, на влажната земя, сред тръстиките, някоя светулка от време на време проблясваше с коремчето си и грееше спокойно, търпеливо, изпълнена с любов, и чакаше.

— Мръкна се — каза Михелис, — да се връщаме.

Но Янакос, който вървеше най-отпред, изведнъж се спря; постави като фуния ръка на ухото си и се ослуша: чу се тропот от много хора, които се спускаха, бучене някакво, плътно, далечно, като от пчелен рояк, като от рог… И от време на време — един силен глас, сякаш ободряваше или заповядваше.

— Погледнете, погледнете бре, момчета! — извика Янакос. — Какъв е този мравуняк, дето се показа откъм полето? Като шествие.

Всички заблещиха очи, за да различат в здрача, наостриха уши.

Дълга върволица от мъже и жени се виеше сред посевите, минаваше през лозята, хората сякаш тичаха, навярно бяха зърнали селото и бързаха.

— И чувате ли? — възкликна Михелис. — Сякаш пеят псалми.

— Сякаш плачат — каза Манольос. — Чувам плачове.

— Не, не, пеят псалми; да притаим дъх, за да чуем.

Спряха се, ослушаха се; сред вечерната тишина сега се чу ясно, тържествено, прастарият боен тропар: „Спаси, господи, люди твоя…“.

— Наши братя са, християни! — извика Манольос. — Да вървим да ги посрещнем!

И четиримата започнаха да тичат. Началото на шествието беше стигнало до първите къщи на селото; кучетата изскочиха на пътя и залаяха яростно, вратите се отваряха, подаваха се жени, мъжете тичаха още със залък в устата; време за вечеря, ликоврисяните, седнали с кръстосани крака около софрите, вечеряха. Чуха псалмопенията, плачовете, плътния тропот, скочиха. Пристигнаха и тримата апостоли с Манольос.

Вечерният здрач не се беше още разтопил, сега те се бяха приближили и виждаха ясно. Начело вървеше един поп, почернял от слънцето, слаб, с големи черни очи, които горяха изпод щръкналите му вежди, с рядка клинообразна сива брада. Притискаше към гърдите си едно тежко евангелие, обковано със сребро, и беше надянал патрахила си. От дясната му страна един мъжага, пет лакти висок, с увиснали черни мустаци, носеше черковната хоругва, на която бе изобразен, извезан със златна сърма, един голям свети Георги. Зад тях пет-шест мършави старци носеха изправени големи икони; следваше ги цяла тълпа от жени, мъже и деца, които пищяха и плачеха; мъжете бяха натоварени с вързопи и сечива, мотики, лопати, търнокопи, сърпове, а жените — с люлки, дървени магарета и корита.

— Кои сте вие, християни, откъде идвате, къде отивате? — извика Янакос и застана пред попа, тъкмо когато тълпата вече заливаше селския площад.

— Къде е поп Григорис? — отвърна с дрезгав глас свещеникът. — Къде са старейшините?

Обърна се към селяните, които се стичаха разтревожени и ги гледаха учудено.

— Християни сме, братя, не се бойте, прокудени християни, гърци! Повикайте селските първенци, искам да им кажа нещо… Бийте камбаните!

Изтощени, жените се строполиха на земята, мъжете смъкнаха товарите, избърсаха си потта и гледаха попа, безмълвни.

— Откъде, по живо по здраво, идвате, дядка? — попита Манольос един побелял от годините старец, който се бе натоварил с тежък чувал и го държеше още на рамо.

— Не бързай, чедо мое — отвърна старецът, — не бързай; поп Фотис ще говори.

— Ами какво носиш в чувала, дядо?

— Нищо, чедо, нищо; мои си неща… — каза старецът и постави много внимателно чувала на земята.

Попът стоеше прав, здраво притиснал евангелието; един младеж изтича в камбанарията, сграбчи въжето и започна яростно да бие камбаната. Две кукумявки се изплашиха, излетяха безшумно от платана и се изгубиха в тъмнината.

На балкона се появи агата, съвсем пиян. Площадът му се стори пълен с хора, които не бяха от неговите. Ушите му бучаха, някъде като че ли викаха, или плачеха, или пееха — не можеше да разбере. Ами това, дето беснееше, камбана ли беше?

— Ела бре, кьосе — каза той и се извърна назад, — ела да ми разясниш тази загадка; каква е тази тълпа на площада? Какъв е този шум, какви са тези камбани? Да не би да сънувам?

Излезе и капитан Фортунас на балкона, беше си стегнал главата с една бяла кърпа, за да не се пръсне; когато пиянствуваше с агата, така я пристягаше винаги, защото ракията можеше, вика, да му я направи на хиляди парчета. И от време на време размотаваше кърпата, потапяше я в кофа с вода, за да се изстуди, и отново стягаше пламналата си глава.

Капитанът се наведе, изблещи очи, погледна: стори му се, че различава, долу, около платана, мъже, жени и хоругви.

— Какво е това бре, кьосе? — попита отново агата. — Разбираш ли какво става там долу?

— Хора! — отвърна капитанът. — Хора ми се виждат. Какво ще кажеш и твоя милост, ага?

— Хора ми се виждат и на мен… Откъде ли ни се довлякоха? Какво искат? Да ги изхвърля ли от селото? Да ги оставя ли? Да сляза ли с бича? Какво ще кажеш и твоя милост?

— Я зарежи това, ага! Къде ще седнеш да викаш сега и да слизаш с бича и да си разваляш кефа! Остави ги, та да позяпаме. Ще пием ли още по една?

— Юсуфчо — извика агата, — донеси тук, злато мое, възглавниците и чашите, и дамаджаната. И мезетата. Ела и ти да гледаш сеир, Юсуфчо… Гърци са, сега ще се счепкат.

— Къде е поп Григорис? — извика отново поп Фотис. — Къде са първенците? Няма ли да се намери тук един християнин да отиде да ги доведе?

— Аз ще отида! — отвърна Манольос. — Потрай, отче!

Обърна се към Михелис:

— Направи си труда, Михелис, да отидеш да повикаш баща си. Християни са дошли, кажи му, християни прокудени, и му падат в краката да ги вземе под своя закрила. Чорбаджия е, длъжен е. А аз ще отскоча до поп Григорис. Ти, Костандис, изтичай при стария Ладас; кажи му, другоселци са пристигнали и продават нещата си кой колкото им даде, защото са в нужда; така му кажи, иначе няма да дойде. А ти, Янакос, жив да си, хайде, иди в къщата на капитана. Корабокрушенци са дошли, да му кажеш, от Черно море, чули са името му и дошли… А на минаване отскочи до даскала, повикай го и него; гърци са, кажи му, и са изпаднали в беда.

Едно хлапе извика:

— Капитанът яде и пие горе, в одаята, с агата… На̀, ето го, излезе на балкона. Охооо! Вързал си е главата с кърпа; това ще рече, че е кьоркютук пиян!

— А пък чорбаджията спи и хърка! — чу се един насмешлив глас зад него. — С топ не можеш да го събудиш!

Всички се извърнаха. Катерина вдовицата, закръглена, с плътни устни, пиперлия, довтасваше запъхтяна. Носеше нов зелен шал с големи червени рози, а бузите й горяха. Беше изтъркала зъбите си с орехови листа и те блестяха.

— Спи, намира се на седмото небе, и хърка! — отново каза Катерина, погледна закачливо Манольос, и се засмя. — Напразно му изпращаш вестоносци, Манольос!

Манольос се извърна, но се изплаши и сведе очи. „Звяр е тази — помисли си той, — звяр е и яде хора… Махни се отпреде ми, Сатана!“

Вдовицата се приближи кокетливо; миришеше на мускус като същински разпасан звяр. Но чу зад себе си тежко ръмжене, извърна се; с навъсено лице, с потъмнели очи Панайотарос стоеше и я гледаше. Навярно и той беше тичал, защото беше запъхтян, а сипаничавата му мутра беше сърдита и пурпурночервена.

— Да вървим! Да вървим! — каза Манольос припряно.

И тримата поеха тичешком по нагорнището и се изгубиха в тъмните улички.

Сърдит, със стиснати зъби, Панайотарос пристъпи крачка, после още една, приближи се до Катерина.

— Какво търсиш, мари, в къщата на онзи схванат старик — изръмжа той, като се наведе разтреперан над рамото й. — Каква работа имаш, мари, там? Безсрамнице, ще те изям!

— Не съм гипс, та да ме изядеш! — изкиска се вдовицата, промъкна се сред тълпата и застана до мъжагата, който носеше хоругвата.

— Смелост, чада мои! — викаше сега попът и сновеше сред паството си. — Смелост, сега ще дойдат първенците, сега ще дойде поп Григорис, свършват теглата ни. Отървахме се, с божията помощ, от зъбите на смъртта. Ще пуснем отново корени в земята, няма да се затрие родът ни! Няма да се затрие бре, чада, безсмъртен е той!

Надигна се радостна глъчка като жужене на пчели и отново стихна. Някои жени отвориха пазвите си, извадиха гърдите си, започнаха да кърмят бебетата, за да не плачат. Мъжагата опря хоругвата на земята, а стогодишният старец постави възлестата си ръка върху чувала и се усмихна.

— Слава богу — прошепна той, — ще пуснем отново корени!

И се прекръсти.

В това време отвред пристигаха запъхтени селяни, довтасаха и няколко бабички, кучетата се умориха да лаят и душеха новодошлите; а младежът, увиснал на въжето, все тъй биеше камбаната и му олекваше на сърцето.

Синьо, кадифено, с две-три големи звезди, небето се разстилаше отгоре, безкрайно. Пришълците вдигаха очи и го гледаха, и с упование чакаха да дойдат първенците и да решат съдбата им. За миг, когато всички се умълчаха, се чу веселото бълбукане на водата сред камъните.

— Абре дяволски капитане, я дай да пием — каза агата, заслушан в ромона на водата. — Сън е това, хубаво сме си така, дай да пием, да не се събудим. И си опичай акъла, когато гърците се счепкат, да ми обадиш, за да сляза с бича.

— Не бери грижа, ага, опичам си акъла, ще ти обадя; заставам на пост!

— И повикай сеизина да дойде с тръбата. Може да ми потрябва. Юсуфчо, запали ми чибука.

Запали Юсуфчо дългия чибук с кехлибарения мундщук и агата затвори очи и започна да пуши и да влиза, така както си седеше върху възглавницата, с дамаджаната и своя Юсуфчо, в рая.

Манольос се зададе запъхтян, размахваше ръце, викаше:

— Сторете път, сторете път, братя, отецът иде!

Мъжете наскачаха, жените изпънаха шия и въздъхнаха. Хоругвата се разлюля, застана отново до попа, а старците, които носеха иконите, се наредиха отпред. Попът се прекръсти.

— На добро да е! — прошепна той и зачака.

Пристигна и Михелис, приближи се до Манольос, наведе се към ухото му:

— Спи, хърка, не можах да го събудя — каза той с тих глас. — Препил е, преял е, разтърсих го, не се и помръдна, извиках му, не ме чу; и си отидох.

Пристигна и Костандис:

— Хитра лисица е онзи дъртак — каза той възмутено. — Подуши клопката, имал работа, казва, няма да дойде. И ако почнат, казва, да събират помощи за дрипльовците, дето са налетели селото, той няма, казва, да даде и пукната пара; и хич да не идват да му тропат на вратата, нямало да отвори.

Тъкмо тогава довтаса и Янакос:

— Заварих даскала да чете книжките си; ей сега, вика, щял да свърши четенето и да дойде; и каквото стори, казва, поп Григорис, все добре сторено ще бъде.

— Ама че селски първенци! — измърмори Манольос и въздъхна. — Единият хърка, другият кърка, третият чете, а старият вариклечко седи и мъти жълтиците си… Но се уповавам на отеца, дето ще дойде; той е гласът божи, той ще говори!

Една млада жена, мършава, позеленяла от глад, изписка проточено и главата й клюмна върху гърдите; от три денонощия не беше яла, беше научена по чорбаджийски, не можеше да издържи повече, издъхваше.

— Дръж се, Деспиньо, дръж се… — казваха й жените около нея и й вееха. — Стигнахме в голямо богато село, отидоха вече да ни донесат да ядем, да се подкрепим. Дръж се!

Но тя поклащаше глава и очите й се обръщаха с бялото нагоре.

Разнесоха се радостни гласове, множеството се разлюля:

— Иде! Иде!

— Кой иде бре, кьосе? — попита агата, като вдигна натежалите си клепачи.

— Казвам ти, не си разваляй кефа, ага… Тъкмо си в рая, не излизай от него. Аз седя отвънка, опичам си акъла, ще ти обадя. Струва ми се, че иде поп Григорис.

Агата се засмя.

— Има ли поп и тълпата, дето се домъкна? — попита той.

— Има — отвърна капитанът, като отново напълни чашата си.

— Е, тогава ще гледаме сеир, ще видиш; двата попа ще се счепкат. Като жените са, майка му стара, всички попове; имат дълги коси, и когато двама се срещнат, хващат се за косите. Къде е сеизинът? Слез да им кажеш да викат силно, та да чувам.

В тава време Панайотарос, който се мъкнеше подир вдовицата, беше стигнал до хоругвата.

— Ще те изям, безсрамнице! — изръмжа отново той, като се наведе към ухото й. — Какво търсиш тук сред толкова мъже? Хайде в къщи, бързо, пръждосвай се оттук! А аз идвам след теб!

— Нямаш ли бре, сърце, ти? — извърна се разгневена вдовицата и продължи: — Не виждаш ли мъките на тези християни? Не ти ли е жал за толкова хора, дето гладуват?

Замълча за миг, обърна му гръб; но изведнъж не можа да се сдържи повече, задушаваше я тежката дума, извърна се и му извика:

— Юда!

И се свря сред бежанците и се изгуби.

Панайотарос почувствува, че земята се завъртя под краката му; зави му се свят. Сякаш нож се заби в сърцето му. Хвана се за дръжката на хоругвата, за да не падне; и остана така, наведен, с отворена уста, и зачака земята да спре да се върти, за да може да си тръгне.

— Ето го! Ето го! Поп Григорис! — чуха се отвсякъде гласове.

Тълпата вдигна очи, видя го. Висок, охранен, поп чорбаджия, с лилава атлазена антерия, с широк черен пояс и тежък сребърен кръст, положен върху големия му корем, стоеше пред гладната тълпа поп Григорис, наместникът божи в Ликовриси.

Мъжете и жените коленичиха, мършавият поп разтвори ръце и пристъпи крачка, за да целуне по калугерски, по раменете, охранения божи служител. Но той протегна пълната си ръка, смръщи вежди и го пресече. Хвърли свиреп поглед наоколо, видя дрипльовците, гладни, полумъртви, никак не му се харесаха, извика високо:

— Кои сте вие? — попита той. — Защо сте напуснали къщите си? Какво търсите тук?

Жените се стаиха, щом чуха гласа му; децата изтичаха при майките си и се вкопчиха в полите им; кучетата отново залаяха. Капитанът горе, на балкона, наостри ушището си, за да чуе.

— Отче — отвърна спокойно и решително попът на бежанците, — аз съм поп Фотис, от едно далечно село, Свети Георги, а това са душите, които бог ми е поверил. Ала турците изгориха селото, изгониха ни от земите ни, избиха колкото можаха от нас, ние се спасихме, тръгнахме накъдето ни видят очите, Христос ни води и ние го следваме; търсим нова земя, за да се настаним.

Замълча за миг, устата му беше пресъхнала, думите му излизаха с мъка.

— Християни сме и ние — продължи той след малко, — гърци сме, голям род, не бива да загинем!

Надвесен през балкона, капитанът слушаше със замаяна глава сухия, горд глас на разпаления поп. Полека-лека ракията започна да се изпарява и умът му да се избистря.

„Е, бре — помисли си той, — какъв дяволски сой сме, каква упоритост, откъде намираме толкова смелост! Като октоподите! Отсичат ни едно пипало, отсичат ни още едно — но ни израстват нови!“

Размота от главата си кърпата, беше пламнал, пара се вдигаше от него, натопи я в кофата с вода до себе си, пристегна отново главата си, поразхлади се.

Поп Фотис отново извика:

— Няма да загинем! От хиляди години живеем, още хиляди години ще живеем. Добре сме те заварили, отче!

„Какъв поп капитан е този! — каза си пак капитан Фортунас. — Какъв плам, какъв дух, каква смелост, келешът му неден! Ама на̀, кълна се в морето, мисля, че има право… Ние, гърците, сме безсмъртно племе. Изкореняват ни, изгарят ни, колят ни, но ние не се даваме! Вземаме си иконите, коритата, дървените магарета и евангелието, и тръгваме пак на път! Да се стоварим другаде…“

Сълзи бликнаха от очите му; и изведнъж се провеси през балкона и извика:

— Здравей, поп Флесас^[1]!

Няколко глави се вдигнаха към балкона, но гласът му се загуби сред шума, който думите на попа предизвикаха. Жените запищяха, спомниха си за къщите си, а децата си спомниха за хляба и започнаха да плачат.

И изведнъж шумът секна; поп Григорис вдигна пълната си ръка, заговори:

— Всичко, каквото става на този свят, става по волята божия — каза той със силен глас. — Той гледа отгоре земята, държи везни и мери. Оставя Ликовриси да се радва на благата си и потапя вашето село в скръб. Бог знае какви грехове сте сторили!

Замълча за миг, та тълпата да разбере добре тежките думи, които бе изрекъл. Вдигна отново ръка и извика с укор:

— Отче, истината! Признай какви деяния сте сторили, та сте изпаднали в такава беда?

— Поп Григорис — отвърна попът, като обуздаваше гнева си, който почваше да цвили в гърдите му, — поп Григорис, и аз съм служител на всевишния, тълкувам и аз Писанието, държа и аз в ръцете си дископотира с тялото и кръвта Христови. Ние сме, щем не щем, равни. Може ти да си богат, а аз беден; може ти да имаш тучни ливади, за да пасеш паството си; а аз, виждаш, няма где глава да подслоня; ала пред бога сме равни. А може аз да съм по-близо до бога, защото гладувам. Сниши тогава глас, ако искаш да ти отговоря!

Поп Григорис се скова. Почувствува и той как възмущение изпълни гърдите му, но се сдържа. Видя, че не беше прав, разбра, че всички селяни тук бяха като свидетели и даваха право на този див пришълец.

— Говори, говори, отче — каза той, като посмекчи гласа си, — господ ни слуша, народът ни слуша, християни сме, божем, и ние, и гърци. И каквото можем, та дори и повече, ще го сторим, за да спасим душите, които са се обвесили на врата ти.

— Поп Григорис — чу се веднага гласът на пришълеца, — чували сме, там далече по нашите села, твоето име, и сега те виждаме жив пред нас и ти се радваме; слушаме думите ти и добиваме кураж. Попита ме как бедата сполетя селото ни и ще ти отговоря. Слушай, поп Григорис, слушайте първенци, макар че не благоволихте да дойдете да ни видите, слушайте и всички вие, християни от Ликовриси…

Сърцето на Манольос биеше силно; извърна се към тримата си другари:

— Да отидем по-близо до него — промълви той, — да отидем по-близо до него, да го слушаме и да го виждаме.

— Такъв си го представях апостол Яков, Манольос — каза Костандис.

— А аз — апостол Петър… — каза и Янакос.

Попът започна припряно, нервно, сякаш не искаше да си спомня и да човърка раните си. Думите скачаха от спомен на спомен и трепереха, сякаш не искаха да се докоснат до това, което разказваха.

— Един ден над покривите на селото ни се разнесе глас: „Иде гръцката войска! По височините се виждат фустанели^[2]!“ — „Бийте камбаните като за Великден! — извиках аз. — Нека хората се съберат, за да им говоря!“ Но хората се бяха стекли в гробищата, ровеха с нокти гробовете и всеки викаше на баща си: „Тате, дойдоха! Тате, дойдоха!“. И палеха кандилата на кръстовете, и изливаха вино, за да съживят мъртвите. След като най-сетне свършиха с умрелите си, хората се струпаха в църквата. Качих се на амвона: „Братя мои, чада мои — извиках, — вярващи! Дойдоха гърците, земята и небето се съединяват, грабнете, жени и мъже, оръжие, да прогоним турчина до Кокини миля!“.

— По-тихо, отче, по-тихо, жив да си… — приближи се Янакос и прошепна на ухото на попа. — По-тихо, че агата седи на балкона си и слуша.

И тъкмо в този миг агата се стресна, беше го налегнала дрямка, но ухото му долови няколко бунтовни думи, сепна се.

— Абре, кьосе, тези неща тук не ми харесват много. Като че ли дочух…

— Не се кахъри, ти казвам, ага, спи… Спи, а аз ще си отварям очите на четиринайсет.

— Доспа ми се бре, капитане… Ама като видиш, че поповете попрекалят и се счепкат, бутни ме да се събудя и да сляза с бича, да сложа ред.

Обърна се към Юсуфчо:

— Ела, Юсуфченцето ми, погали ме по ходилата, да заспя — каза той и затвори натежалите си клепачи.

Поп Фотис сега беше снишил глас:

— Измъкнахме оръжията от таваните, препасах и аз патрондаша си и кръста, събрах народа на хармана: „Чада мои — казах, — преди да тръгнем, да изпеем всички химна!“. Какви викове бяха само, какво „Христос воскресе“ беше, разтресе се земята — всички заедно подхванахме химна…

И поп Фотис отново се забрави и започна да пее високо: „Родена от свещените кости на гърците…“^[3].

— По-тихо, по-тихо, отче… — отново прошепна на ухото му Янакос.

Но в този миг от балкона екна дрезгавият глас на капитана:

— „И както преди възмъжала, здравей, здравей, о, свобода!“

Агата се поразмърда, сякаш го беше ухапала бълха; но отново потъна в сън.

Всички долу, на площада, се стреснаха, вдигнаха очи към балкона; ала капитанът беше вече седнал с кръстосани крака на възглавницата си и отново пълнеше чашата си с ракия.

— За твое здраве мари, Гърцио! — измърмори той. — Ти ще изядеш света!

— Капитан Фортунас се е напил — каза Костандис, — разпалил се е; да пази господ да не грабне пищова от силяха на агата и да му свети маслото! Загубени сме!

— Нека загинем — каза Михелис възбудено. — Този поп кара сърцето ми да мучи като теле.

— Мълчете, братя, мълчете да чуем… — обади се Манольос, зяпнал поп Фотис право в устата.

Поп Григорис, мрачен, току пухтеше. „Този дрипав поп бунтува сърцата — казваше си той, — голяма беля е това; трябва да намеря начин да се пръждосат от нашите места…“

— Разправяй, разправяй, отче — каза той покровителствено, — защо спря? Слушаме.

— По-нататък не ме карай да ти разкажа какво стана, отче — въздъхна поп Фотис и изръмжа. — Сърце е това, не е камък, отче, ще се пръсне.

Сълзи рукнаха от очите му, гласът му се задави.

Капитанът пак се провеси през балкона и избърса очите си с влажната кърпа.

— Дяволите да ме вземат — измърмори той, — вдетиних се.

— Божа воля — каза поп Григорис, — не роптай, отче; голям грях е.

— Не роптая — извика попът, който си бе възвърнал гласа, — не ме е страх, ние сме безсмъртни. Дойде на себе си сърцето ми, ще говоря. Евзоните бяха разбити, отидоха си; ние останахме. Ние останахме, върнаха се турците. Върнаха се турците, ясно е всичко. Палиха, клаха, гавреха се, та нали, санким, са турци. Събрах всички, които бяха останали живи, на̀, тези, дето ги виждате коленичили пред вас, хора християни, малко мъже, доста жени, много деца… Взехме иконите и евангелието, и хоругвата на свети Георги, взехме и каквото друго можехме, застанах начело, започна изгнанието… Гонения, глад, болести, три месеца странствувахме, мнозина оставаха по пътя. Погребвахме ги, тръгвахме отново останалите живи! Всяка вечер се строполявахме изнемощели, аз се мъчех да се държа, ставах, четях им евангелието, говорех им за бога и за Гърция, набирахме сили и на сутринта започваше пак странствуването… Научихме, че нататък, близо до планината Саракина, има едно богато село, с добри хора, Ликовриси. Рекохме си, християни са, гърци са, пълни са им хамбарите и земя имат бол, няма да ни оставят да загинем. И дойдохме. Добре сме ви заварили!

Поп Фотис избърса потта, която се стичаше по челото му, прекръсти се, наведе се към евангелието, което държеше и го целуна.

— Друга надежда нямаме — каза той, — друга утеха, освен тази, нямаме!

И вдигна високо тежкото евангелие.

Овлажняха очите на всички, изплаши се народът и потръпна. Манольос се опря на лакътя на Янакос, за да не падне, а Михелис подръпваше нервно черния си мустак и се мъчеше да не се разплаче. Дори и на Панайотарос очите се бяха замъглили и гледаха хората наоколо с доброта и нежност… Плачеше и вдовицата за християнството и за Гърция, за мъжете и жените около нея, и за своето безчестие и срам… А горе, на балкона, капитан Фортунас постави ръчището на устата си, за да потисне хлипането си, че да не се събуди агата, който хъркаше.

Само поповете не плачеха; единият, защото беше преживял всички тези беди и беше вече отвъд сълзите; а другият, защото тревожно прехвърляше непрекъснато в ума си какво да измисли, за да се отърве от тази гладна тълпа и суровия й предводител, който разбуняше душите.

— Някои от нас — продължи поп Фотис, като посмекчи гласа си — свариха да отидат на гробищата, взеха костите на бащите си и ги носят със себе си; за да ги поставят в основите на новото ни село. На̀, ето този стогодишен старец, носи ги на гръб цели три месеца.

Ала поп Григорис започна да нервничи:

— Хубаво и свято е всичко това, отче — каза той, — но сега какво искате от нас?

— Земя — отвърна поп Фотис, — земя, за да пуснем корени! Чували сме, че имате излишна необработена земя — дайте ни я да я опитомим, да я засеем, да я ожънем, да направим хляб, да се наяде народът. Това искаме, отче.

Поп Григорис изръмжа като овчарско куче. Кои са тия гладници, дето искат да влязат в кошарата му? Прекара бавно ръка по бялата си брада, потъна в размисъл. Мъже и жени го зазяпаха в устата. Настъпи тягостно мълчание.

Агата се сепна сърдито.

— Защо млъкнаха? — попита той. — Нали им казах да викат!

— Спи, спи, ага — отвърна капитанът, — не е пламнала още кавгата.

— Какво ти е, бре? Защо ти трепери гласът? Напи ли се?

— Е, ракия е това проклетницата, не е вода, гътна ме! — измърмори капитанът и избърса очите си, от които капеха сълзи.

Манольос не можа повече да се сдържи; откъде се взе у този ратай толкова смелост да излезе пред цялото село и да заговори?

— Отче — извика той, — поп Григорис, чуй гласа им; Христос гладува и иска милостиня.

Поп Григорис се извърна побеснял:

— Млък там!

Сега настъпи още по-тягостна тишина. Костандис и Янакос застанаха до Манольос, сякаш искаха да го защитят. Михелис се приближи развълнуван.

— Върви да събудиш баща си — каза му Манольос, — върви, той има сърце, може да ги съжали; не ти ли е жал за тях, чорбаджи?

— Жал ми е… жал ми е… ама ме е страх да го събудя…

— От бога имай страх, Михелис, от бога — каза Манольос. — А не от хората.

Михелис се изчерви. Как смее да говори така ратаят му? На кого говори? На кого заповядва? Смръщи вежди, но не каза нищо. Нито се помръдна да отиде да събуди баща си.

Поп Григорис стоеше все още мълчалив и прехвърляше в ума си какво да каже и как да я нагласи така, че да се махнат от кошарата му тези гладни вълци. Чувствуваше около себе си цялото паство разбунено, готово да го напусне… Какво да прави? Да повика агата? Какво ще кажат селяните, да кара турчина да съди тези, които са били избивани и изтръгнати из корен, защото са се били срещу Турция? Да повика първенците? Само на стария Ладас имаше вяра. А чорбаджията беше вдетинен, лесно се разплакваше, щеше да се съгласи; какво губеше? А и даскалът, вятърничав, бърборко, очилатко, с големи идеи, а пък не можеше на две магарета сено да раздели…

— Бави се господ, бави се да те просвети, отче — каза поп Фотис, който вече губеше търпение.

— Бави се — отвърна сърдито поп Григорис, — защото и аз имам обвесени на врата си много души и ще отговарям за тях пред бога.

— Всички души в целия свят — възрази му попът — са обвесени на врата на всеки човек; не ги дели, отче, на твои и на мои.

Ако бяха само двамата, щеше да се нахвърли върху него поп Григорис и щеше да го стисне за гръкляна и да го удуши; а сега какво да направи? Въздържа се. Но не можеше повече да мълчи; всички бяха вперили очи в него и чакаха. Отвори уста:

— Слушай, отче… — каза той.

— Слушам — отвърна поп Фотис и стисна тежкото евангелие в ръцете си, сякаш искаше да го запрати по него.

Не си беше още намислил добре поп Григорис какво да каже; и в този миг, тъкмо когато трябваше, стана чудото, което той очакваше; чу се страшен писък и чорбаджийската щерка Деспиньо се просна безжизнена на земята. Хората се спуснаха да я вдигнат, но се стъписаха изплашени: беше позеленяла, с отекли крака, с подут корем и посинели устни.

Издигна поп Григорис ръце към небето.

— Чада мои — извика той и с мъка сдържаше радостта си, — бог, в този страшен миг, даде отговор. Погледнете тази жена, наведете се, огледайте я добре: подутия й корем, отеклите й крака, позеленялото й лице — холера!

Хората отстъпиха ужасени.

— Холера! — извика отново поп Григорис. — Тези пришълци носят в селото ни голям мор, загубени сме! Сторете на камък сърцата си, помислете за децата си, за жените си, за селото! Не аз вземам решение, бог го взе. Отговор искаше отчето, ето го!

И като изрече това, посочи сред площада умрялата жена.

Поп Фотис притисна евангелието към гърдите си, ръцете му трепереха. Подскочи една крачка към поп Григорис, понечи да заговори, не можа; задушаваше се.

Капитанът горе на балкона стана, като се препъваше, натопи отново кърпата в кофата, кръвта пак бе нахлула в главата му, изгаряше. Омота я стегнато около челото си, посъвзе се. Водата се стичаше по повехналите му бузи, по кьосавата му брадичка, по обветрените му безкосмени гърди.

— Пръч неден, рогач! — измърмори той, като преплиташе пиянски език. — Свърши, гътна горкия чужд поп! Холера, казва… Пфу, безбожник такъв! Ама това няма да мине, не! Ще сляза по стълбите, ще извикам: „Лъжец! Лъжец!“. Старейшина съм и аз, държа и аз кормилото на селото, ще си кажа и аз думата, ще говоря.

Изрече това, стана и се отправи, като залиташе и преплиташе крака, към вратата; отвори я с един ритник. Постоя за миг на площадката. Къщата се люлееше като бясна, буря голяма, запаленият светилник, пушките по стените, ятаганите, червените фесове и сеизинът, който спеше свит на прага, се въртяха заедно с къщата и се блъскаха. Хвана се за парапета на стълбата, протегна крак, стори му се, че има крила, стъпалата се изкачваха и слизаха сами като вълни, стъпи във въздуха, отърколи се по стълбата с главата надолу, гръмна конакът.

Агата се събуди, стреснат.

— Ей, капитане — изкряска той, — кой се преби бре?

Мрак, протегна ръка, опипа по балкона — никой. Понечи да стане, катурна се отново върху възглавницата, до Юсуфчо, който беше заспал с дъвка в устата. Протегна ръчището си агата, опипа топлото уханно тяло, усмихна се.

— Юсуфченцето ми — произнесе той нежно. — Юсуфченцето ми, спиш ли?

Опря глава до пухкавите му гърди и пак затвори блажено очи.

Чу се гласът на поп Григорис, сега спокоен, изпълнен с благост:

— Отче, разказа ни вашите страдания, сърцето ни се къса. Видя, всички се разплакахме. Бяхме отворили обятията си, за да ви приемем, но тъкмо в този миг бог се смили над нас и ни изпрати страшното знамение. Мор носите, братя, вървете си с благословията божия, да не изгорите селото ни!

След думите му плач се надигна сред бежанците, жените почнаха да си скубят косите и да пищят, мъжете гледаха разтревожени попа. А ликоврисяните, обхванати от страх, гледаха настръхнали вкочанения труп сред селото им.

— Да си вървят! Да си вървят! — чуха се отвред гласове. — Да си вървят!

— Донесете вар, хвърлете я върху умрялата, да не се зарази въздухът! — изписка един старец.

— Не се бойте, братя! — извика поп Фотис! — Не е вярно, не го слушайте! Не носим мор, гладни сме! А тази жена умря от глад — кълна се!

Обърна се към поп Григорис:

— Попе с пълен корем — изрева той, — попе с двойна гуша, господ, който е горе и ни слуша, нека ти прости, защото аз не мога. Нека грехът падне връз теб!

— Вървете си с божията благословия! — извика един стар ликоврисянин. — Имам деца, имам внуци. Не ни изгаряйте!

Ужас започна да обхваща селяните, сърцата им се вкамениха, те размахваха ръце, викаха:

— Вървете си! Вървете си!

— Глас народен, глас божи! — каза поп Григорис, като скръсти ръце. — Вървете си с добро!

— Нека грехът падне върху вас! — извика попът. — Отиваме си! Станете, чада мои, смелост, не ни искат, не ги искаме и ние; земята е голяма, да отидем по-нататък!

Жените наставаха, като залитаха, нарамиха отново товарите си, мъжете вдигнаха от земята вързопите и сечивата, хоругвата се залюля отново и застана начело. Манольос плачеше, наведе се и помогна на стогодишния старец да стане, постави чувала с костите на гърба му.

— Уповавайте се на бога, деденце — каза му той, — не се отчайвайте. Уповавайте се на бога…

Старецът се извърна, поклати глава.

— Ами че какво — изръмжа той, — на хората ли? Не ги ли видя? Пфу, да пукнат дано!

Тъкмо когато се канеха да тръгнат, поп Фотис се поспря. Изгледа наоколо своите, мършави, изнемощели, сърцето му се сви.

— Братя ликоврисяни! — извика той. — Ако бях сам, ако трябваше да отговарям пред бога само за своята душа, нямаше да се унижа да протегна ръка да прося. Щях да пукна от глад. Ала ми е жал за жените и децата, не могат да издържат повече, ще се строполят по пътя от глад. Заради тях забравям гордостта си и срама, протягам ръка: Дайте милостиня, християни, разтваряме чергите си, хвърлете кой каквото желае; къшей хляб, шишенце мляко за децата, шепа маслини… Гладни сме!

Двама мъже разгънаха една черга, пристъпиха напред, като я държаха разтворена.

— В името божие — каза попът и се прекръсти, — тръгваме. Напред, чада, смелост, ще изпием и тази чаша, слава на господа! Ще минем през селото, ще почукаме по вратите, търпение, дотам сме изпаднали, ще викаме: „Милостиня! Милостиня! Дайте ни каквото ви е излишно, каквото ще хвърлите на кучетата!“ Стискайте душата си със зъби, чада мои, смелост, Христос побеждава!

Обърна се към поп Григорис:

— Добра среща един ден, поп Григорис! — извика му той. — Добра среща при Второто Пришествие; там ще застанем и двамата пред бога, и той ще отсъди!

Първа се спусна вдовицата Катерина. Смъкна от себе си новия шал, зеления, с големите червени рози, и го хвърли в разтворената черга. Потършува из джобовете си, намери едно огледалце и шишенце ливанто, хвърли и тях в чергата.

— Нямам нищо друго, братя — каза тя разплакана, — нямам нищо друго, прощавайте…

Костандис се поспря за миг, но изведнаж се сети, че беше поел бремето на апостол, отвори кафенето си, извади пакет захар, кутия кафе, бутилка коняк, няколко филджана, един сапун и ги сложи в чергата.

— Малко е — каза той, — но от сърце; останете си със здраве!

— Тръгнаха от врата на врата; една ръка се подаваше, хвърляше бързо това, което държеше, в разтворената черга, и вратата веднага се затваряше, за да не влезе холерата.

Минаха и край къщата на стария Ладас, Почукаха; вратата не се отвори. Някаква светлина, която гореше до прозореца, угасна. Янакос, който ги следваше заедно с тримата си другари, отново почука силно, извика:

— Дядо Ладас, християни са, гладни са, всички дават по парче хляб, дай и ти!

Но отвътре се чу сърдитият глас на стария Ладас:

— Когато дворът ти е изсъхнал, не изливай водата навънка!

— Море, някой ден ще ти подпаля аз всичко, антихрист такъв! — извика Янакос, като вдигна юмрук.

— Да минем, момчета, и край къщата на чорбаджи Патриархеас! — извика сега Михелис и се обърна към тримата си другари.

— Да вървим — каза той, — бързо, да сварим. Старият спи, ще влезем в килера, ще вземем каквото можем.

— Ами ако се разсърди старият? — обади се присмехулно Манольос.

— Нека пийне оцет да му мине! — отвърна Михелис. — Да вървим!

Затичаха се и тримата радостно, сякаш отиваха да ограбят някой вражески град.

В това време вдовицата се връщаше в къщурката си; раменете й потръпваха, студено й беше. Усмихваше се доволно. „Няма значение — мислеше си тя. — Някоя друга жена ще се завие с шала ми и няма да мръзне…“

Неочаквано някакъв груб глас се разнесе зад нея, усети нечий горещ дъх върху голия си врат и две ръчища я сграбчиха за гушата.

— Кучко недна, купих ти този шал с цялата мъка на сърцето си, а ти, мари, го харизваш? Ще те удуша!

Улицата беше пуста, вдовицата се уплаши. Ноздрите й усетиха миришещия на вино дъх; две изпълнени със заплаха и молба очи бяха впити в нея.

— Панайотарос — прошепна тя, — звяр си ти; съжали ме, няма да правя вече така!

— Защо, мари, ми извика Юда! Нож заби в сърцето ми.

Искаш аз да те съжаля, но защо не ме съжалиш и ти? Да дойда ли с теб тази вечер?

Зачака, целият треперящ. След малко се чу изпълненият му с молба глас:

— Друга утеха освен теб нямам, Катерина… Пусни ме.

Вдовицата почувствува как страстта на мъжа я обгръща, гореща, поривиста, с дъх на вино, пропита с пот и сълзи. Потръпна.

— Ела — каза тя тихо и тръгна напред, като поклащаше бедрата си.

В тъмнината Панайотарос, крадешком, гъвкаво, покрай стените, пое след нея, като дишаше пресекливо.

Тълпата на бежанците стигаше вече пред къщата на чорбаджията; четирима мъже, натоварени с четири пълни коша, ги чакаха пред прага.

— Братя — извика Янакос, — тези неща не могат се побра в чергите; нека дойдат четири момчета да ги поемат!

— Хайдете, на добър час! — каза Михелис. — И простете ни; простете и на чорбаджи Патриархеас!

— Просто да ви е! — отекнаха радостни гласове на жени и мъже, които бяха вече разграбили единия кош и дъвчеха.

— Какво ни трябва, момчета, за да победим смъртта? — каза високият мъжага, който носеше хоругвата. — Какво ни трябва? Едно парче хляб, ето това! — извика той и грабна един самун от коша.

— Хърка ли хърка още старият — каза Манольос, като излезе от двора.

— Хърка и сънува — каза Янакос, — че влиза в рая; и пред него вървят и му отварят път не четирима ангели, а четири коша.

Засмяха се. Почувствуваха, че им олеква на сърцето.

Излизаха вече от селото. Нощта се беше спуснала над земята, лека, синя и уханна. Кучетата спряха на края на селото, полаяха още малко, изпълниха си дълга, върнаха се обратно доволни. Саракина се възправи изведнаж пред бежанците, дива, скалиста, само пропасти.

— Да отидем — каза Манольос на другарите си — да се сбогуваме с попа. Не е поп той, а Мойсей, който води народа си през пустинята.

Ускориха крачка.

Манольос хвана ръката на поп Фотис и я целуна.

— Отче — каза той, — мисля, че селото ни извърши грях; застъпи се и ти пред бога да ни отмине проклятието.

Попът положи с благост тънката си ръка върху русата коса.

— Как те казват, чадо мое? — попита той.

— Манольос.

— Не се сърдя на селото, Манольос. Прости хорица са, лековерни. Имат си началство, каквото им каже, това правят; така и трябва. Ала, да ме прости господ, лошо е началството на селото ви.

Замисли се за миг.

— Тежка е думата, която изрекох — каза той; — не е лошо, а сурово. Нещастието ще го смири. Ами твоя милост, момчето ми, кой си? — попита той, като видя, че Михелис му хваща ръката.

— Това е Михелис, синът на селския чорбаджия — отвърна Манольос.

— Да кажеш на баща си, чорбаджийчето ми, че господ ще впише в сметките си, които води за всеки човек, тези четири коша; и един ден, в другия живот, ще му ги изплати с лихва. Така се отплаща господ, да му кажеш; четирите коша ще се умножат като петте хляба.

Приближи се Янакос заедно с Костандис.

— Аз съм Янакос — каза той, — грешен прекупчик; а този е Костандис, кафеджията. Благослови, отче!

Поп Фотис благослови и тях, като положи костеливата си ръка върху главите им.

— А сега, чада мои — каза той, — върнете се обратно в домовете ся. С божията благословия!

Извърна се, погледна наоколо. Нощ, дълбока, сладка, лист не трепваше. Горе на небето — голяма илюминация. Саракина се извисяваше стръмно над тях, огромна.

— Има много пещери, отче — каза Янакос. — В старо време, чувал съм, в тези пещери живеели първите християни; а в една пещера още личат, нарисувани върху скалата, Богородицата и Разпятието. Там ще да е била черквата им.

— Има и вода — додаде Костандис, — тече и зиме, и лете от една скала: като се изкачите малко, ще я чуете да ромони. Има и яребици. А на върха й е „Свети Илия“.

— Тази нощ можете да си отдъхнете в пещерите — каза Манольос. — Планината е пълна със съчки и храсти; ще запалите огньове, ще сготвите да се наядат хората. И ако се понагласите, можете да останете някое време там да си отдъхнете. Пророк Илия, господарят на планината, обича прокудените.

Поп Фотис вдигна очи, впери поглед в планината. Постоя известно време замислен. Четиримата другари го гледаха развълнувани; по аскетичното му лице на вълни на вълни преминаваха мислите, очите му бяха потънали в мистичен, безмълвен унес.

И изведнаж, сякаш беше взел решение, той се прекръсти.

— Господ говори чрез твоята уста, Манольос — каза той. — Хората ни гонят отвсякъде; да споделим тогава пещерите с дивите зверове. В името божие!

Вдигна евангелието, благослови планината.

— Творение на Всевишния — промълви той, — камъко огромен, и ти, неуморна вода, която течеш от скалите и поиш планинските лястовици и соколите, и ти, огън, който спиш в дървото и чакаш човека да те събуди и да бъдеш в негова услуга! — добре сме ви заварили! Хора сме, прогонени от хората, дългокрили лястовици и соколи, души сурови и многострадални, добре ни приемете! Носим костите на бащите си и сечивата на нашия труд, и човешкото семе! В името божие! Да се захване сред тези необитаеми камънаци и да пусне корен нашето Племе!

Потърси пипнешком в тъмнината, откри пътеката, извърна се назад към тълпата, която го чакаше, извика:

— Следвайте ме!

Обърка се към четиримата другари:

— Христос воскресе, чада мои! Със здраве!

— Воистина воскресе! — отвърнаха те.

Застанаха, опрени един на друг, и гледаха как бежанците се изкачваха. Начело — попът и хоругвата, и старците с иконите, и столетникът с чувала с костите. И една подир друга — жените с малките деца на гърди, и последни завършваха шествието мъжете.

Скоро всички се изгубиха в мрака.