Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ο Χριστός Ξανασταυρώνεται, (Пълни авторски права)
Превод от гръцки
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 7 гласа)

IV

Слънцето заля върха на Саракина, църквицата „Свети Илия“ порозовя, а яребиците по склоновете започнаха да кудкудякат. Светло стана в планината и тук-таме, пръснати сред голите скали, можеха да се видят измъчени рошкови дървета, диви круши, изпълнени с тръни, и разкривени, обрулени от вятъра пърнари.

Някога навярно и тук бяха живели хора — още личаха някоя порутена стена, парчета от строшени гърнета, овощни дървета, които бяха подивели, защото опитомителите им си бяха отишли. Заличили се бяха пътищата, покрили се бяха с бурени и чакъл, разпаднали се бяха къщите на съставните си части, пуснали бяха шипове опитомените дървета и по родните си места се бяха завърнали вълците, лисиците, зайците, които се бяха изплашили от човека и бяха избягали. Земята, дърветата, животните дишаха спокойно, възвърнали си бяха свободата, не ги тормозеше вече мимолетното двукрако чудовище, което се бе появило в един миг, объркало беше вечните неща, и си бе отишло.

И сега, ето че това неспокойно животно отново идваше. Скриха се зверовете зад високите скали и задебнаха. Веднага, щом слънцето се показа, от пещерите наизлязоха хора, мъже, жени и деца, откриха насъбралата се във вдлъбнатините на скалите вода и се наведоха да пият, натрупаха камъни и накладоха огньове… Повдигнаха се на пръсти, взряха се: долу, в полето — богатото село, Ликовриси; околовръст — вълнисти редици от хълмове с маслините си, със смокините и лозята си; отвъд, спокойната свежозелена планина Панагия с овцете; още по-нататък, на края на небосклона — високи, въздушни розово-сини планини.

Поп Фотис се прекръсти:

— Чеда мои — извика той, — съмна се, много работа имаме днес, станете да отправим всички заедно зов към господа, та да ни чуе!

Дотътриха се старците и стариците около поп Фотис, застанал на една скала, изтичаха и жените с децата, и последни, като пристъпяха тежко, пристигнаха и мъжете, със сведени глави, пълни е грижи. Дрипави, с хлътнали от умора и глад бузи, боси, беззащитни сред тези негостоприемни камънаци и малкото ялови дървета… Всеки би очаквал жалби и плачове и просешки протегнати към небето ръце; но изведнъж от тези мършави гърди се издигна, радостен и уверен, тържественият химн на загиналата империя, и цялата планина екна:

Спаси, господи, люди твоя и благослови достояние твое, победи на сопротивныя даруя…

Като размахваше ритмично ръце, попът дирижираше гласовете, а неговият глас се извисяваше над другите, дълбок и войнствен.

Изправиха се клюмналите глави, жените разтвориха пазвите си и поднесоха гърди на бебетата си, а други се наведоха, хвърлиха съчки в огньовете и поставиха върху тях гърнетата.

— Чеда мои — извика поп Фотис, — тук, на тази скалиста планина, с божията помощ, ще пуснем корени. Три месеца вървим, стопиха се жените и децата, а мъжете се срамуват да просят повече. Като дървото е и човекът; иска земя. Тук ще пуснем корени! Нощес сънувах свети Георги, съселянина ни, досущ както е нарисуван на хоругвата, която носим от родното си място. Русокос левент като пролетта, яхнал бял кон, и отзад, върху задницата на коня, красивата царска дъщеря, която свети Георги спасил от страшния звяр при извора; тя държеше едно златно канче и го черпеше… Коя е тази красива царска дъщеря, чеда мои? Това е душата на гърците, нашата душа! Свети Георги ни е качил на задницата на коня си и ни е довел тук, на тази пуста планина, където се намираме; и нощес ми се яви насън, протегна ръка и постави в шепата ми семето на едно село — едно съвсем малко селце, което се побираше, в дланта ми, с църквата му, с училището му, с къщите му, е градините му, и ми каза: „Посей го!“

Шум и шепот се разнесе сред тълпата, сякаш вятър се бе вдигнал сред тръстики. И така както бе протегнал ръка поп Фотис, много жени видяха върху нея едно съвсем малко селце като яйце, което се мътеше на слънце.

— Тук ще посеем — продължи поп Фотис и разпери ръце да прегърне планината. — Тук, сред тези камъни и в тези пещери, и около оскъдната вода, и под тези сурови подивели дървета, ще посеем семето, което ми повери светият конник. Смелост, чеда мои, вдигнете се, следвайте ме; велик ден е този, посяваме новото село! Стани, дядо Панагос, вземи отново на гръб чувала с костите, да вървим!

Вдигна измършавялата си глава стогодишният дядо, очичките му, вече без мигли, заискриха:

— Три пъти, деца мои, съм виждал да се посяват и да се изкореняват села. Изкорени ги чумата първия път, земетресение — втория, и ето сега — турците. Ала и три пъти съм виждал човешкото семе да пониква, кога на същата земя, кога другаде. Един поп правеше водосвет, почваха майсторите да градят, нахвърляхме се всички върху земята, разкопавахме я, момците си вземаха жени и след година, каква радост само беше бре, деца! Пускаше класове земята, издигаше се дим над къщите, мяукаха бебетата — поникваше отново селото! Кураж бре, деца, пак ще поникне!

— Да си жив, дядо Панагос! — извикаха мъжете и на устните им разцъфна усмивка. — Ти, деденце, гътна и смъртта. Ти си Дигенис[4], дето се казва.

— Ами че аз съм я! — отвърна убедено дядото.

В това време поп Фотис беше надянал патрахила, беше направил от чубрица и мащерка китка за ръсене, напълнил бе една кратунка е вода и сега повика и подреди около себе си пет-шест деца, които беше научил да пеят и да му държат исо.

Цялото множество стана и се нареди зад водача, отдясно — мъжете, отляво — жените; а над тях слънцето, неуморният, упорит атлет, се изкачваше и продължаваше своето вечно възобновяващо се състезание.

— В името божие, чеда мои! — извика поп Фотис. — В името на бога и на родината! Селото ни беше изкоренено, селото ни се посява отново, безсмъртен е коренът на Рода ни! Как да ви кажа, братя? Радвам се, нали съм човек, когато ми се случи нещо хубаво, но още повече се радвам, когато настъпи тежък час! Защото си казвам: „Сега ще покажеш, поп Фотис, дали си истински мъж, или заек“.

Мъже и жени се засмяха; в този тежък миг, от тези мъжествени, изпълнени с бодрост слова, им стана леко на сърцето; един прастар борец се надигна в гърдите на всеки, огледа камънаците и безплодните дървета, и гладните уста, и запретна ръкави за борба.

— Следвайте ме, чада мои, всички заедно, ще очертая границите на селото! — извика попът и потопи китката във водата. — В името божие!

Едрият мъжага вдигна високо хоругвата със свети Георги, взеха мъжете сечивата си, мотики, търнокопи, лопати, взеха старците върху гърдите си иконите и начело застана старият дядо с чувала е костите на рамо. Две-три кучета, които се бяха домъкнали е тях, също тръгнаха, като лаеха радостно. Вдигна се голяма глъчка; една тръба засвири в подножието на планината, но никой не я чу.

Потапяше попът китката във водата, ръсеше рязко камъните, дивите храсти, рожковите дървета, очертаваше във въздуха границите на селото. За първи път поставяше основи и освещаваше село, съчиняваше си сам, от самото си сърце, благословиите и пееше:

— Господи, господи, очертавам със светена вода границите на селото ни! Турчин да не стъпи в него, чума да не влезе, тръс да не го разтресе! С четири крепостни врати ще го изградим, прати четирима ангели, господи, да го пазят!

Спря се; поръси кръстато един голям камък, обърна се към селяните:

— Тук, към изток — каза той, — ще изградим една от вратите на селото, вратата на Христос!

Вдигна ръце към небето:

— Тази е твоята врата, господи! Оттук ще влизаш, когато ще благоволяваш да чуеш гласа ни в опасни мигове и да стъпиш на земята. Защото хора сме, божем, мие, душа носим, глас имаме, ще викаме! И ако пък понякога кажем и някоя дума в повече, не се сърди; хора сме, измъчени създания, имаме много грижи, идва миг, когато сърцето не може да издържи повече, ще се пръсне, и изтървава някоя излишна дума, та му олеква. Тежък е животът, и ако те нямаше теб, господи, щяхме да се заловим всички, мъже и жени, за ръце и да се хвърлим в пропастта, та да се отървем. Но добре, че си ти, радост, утеха, възмездие велико, господи! Това е твоята врата, влез!

Тръпнаха отново, поеха на юг; изпънаха се пак границите във въздуха. Пееше попът и заедно с дебелия му глас се чуваха като лястовиче чуруликане гласчетата на децата.

Пред една вдлъбнатина в скалите, пълна е бистра като сълза вода, попът спря.

— Тук — каза той — ще изградим вратата на Богородицата, на Закрилницата на човешкия род! Турете знак!

Протегна ръце към земята:

— Дева Майко — извика той, — Неувяхваща Роза, цъфнала Дива Лоза, която обгръщаш суровия Дъб, Бога, добри хора сме, прокудени, чуй гласа ни? Седиш си тук, на земята, до нас, и полата ти е като топло гнездо, пълно е хора. Майка си и знаеш какво ще рече въздишка и глад и смърт; жена си, и знаеш какво ще рече търпение и любов. Надвеси се, Господарке, връз това наше село, дари с търпение и любов жените, да издържат във всекидневната борба и да се справят, без да негодуват, с мъжа и децата, и домашните грижи! Дари със сила мъжете, да работят и да не се отчайват; да умират и да оставят двора си, пълен с деца и внуци! Дари, Господарке, е добър, християнски край старците и стариците! Тази е твоята врата, Богородице Портаитиса, влез!

В този момент едно натоварено магаре се появи зад шествието, но никой не го забеляза; то се поспря изненадано и извърна въпросително големите си кадифени очи към другаря си. Задъхан, потънал в пот, като проклинаше слънцето и камънаците, зад магарето се появи Янакос.

Спря се и той, изненадан като своя Юсуфчо. Беше чул псалмопенията, доловил бе и думите на попа, и се бе объркал. „Тази е, казва, вратата…“ Каква врата бре? Какво село ще градят? Как ще го изградят? С въздух ли? Във въздуха? Абре тези тук умират от глад, и още и села искат да градят? Ами че те не могат да се държат на краката си, а пък пеят бойни тропари, „победи, вика, на сопротивныя даруя!“. Боже, прости ме!

Върза магарето си за една дива круша, вмъкна се и той, безшумно, без някой да го забележи, на края на шествието. Беше из блещил очи, наостри уши, не знаеше още какво да прави — да се смее ли, или да плаче. Вървеше подир другите и гледаше как попът ръсеше и чертаеше границите, с удивителна увереност, сякаш вече виждаше във въздуха бъдещите улици, къщите, църквата, общината…

Спря се отново свещеникът, за трети път, срещу Вратата на Христос, накъм запад, и посочи една голяма скала, която един див, разцъфнал храст беше пробил и израснал.

— Тук ще изградим — каза той — Вратата на свети Георги, Труженика![5] Дето приведен обработва земята, дето пасе козите, овцете и говедата, дето подкастря и присажда дърветата като нас, хората. Защото не е само голям юнак свети Георги, а и голям работник. На милостта ти се уповаваме, Закрилнико на селото ни! Направи тъй, че да се множат овцете и козите ни, да ни дават мляко, да пият децата, да заякват костите им; да ни дават месо, да се храни тялото, та да може да крепи душата ни; да ни дават вълна, за да не ни повалят снеговете! Благослови, свети Георги, всички живинки, дето обичат и служат на човека — говедата, магаретата, кучетата, кокошките, зайците… Надвеси се и връз земята и благослови и нея; ние ще влагаме в пазвата й семето, ти ще пращаш дъжд, когато трябва, и тя ще дава плод… Всички заедно! Земя, хора, светии, една войска! И пред нас върви бог и ни сочи пътя! Свети Георги, тук е селото ти, това е твоята врата; направихме я висока, за да можеш да влизаш на кон; влез!

Янакос, със зяпнала уста, слушаше, търкаше очи, поглеждаше около себе си; голи скали и трънаци и шубраци и мащерка… Пущинак. Два гарвана на едно рожково дърво се изплашиха, размахаха криле и хвръкнаха, като грачеха сякаш проклинаха.

„Какви са тия — мислеше си той изплашен, — хора, зверове, светци?“ И гледаше мъжете със засукани мустаци, и жените с дебели плитки и широки бедра. „Боже, прости ме!“

На север, срещу вратата на Богородицата, попът отново се спря, пред една разрушена, тревясала стена. Вдигна ръсилото, благослови три пъти камъните, въздъхна, обърна се към селяните:

— Тук — каза той и сега гласът му трепереше, — тук ще изградим, братя, Вратата на Константин Палеолог![6] Оттук някой ден, чеда мои, навярно, ще влезе, потънал в пот, вестоносецът и ще извика: „Братя, превзехме Цариград!“

Настръхна народът, разнесоха се диви викове, всички се взряха на север, в праха, който се издигаше от полето, сякаш вече виждаха вестоносеца да пристига тичешком.

— Дядо Панагос — извика попът, — приближи се, донеси чувала си тук, при вратата на Палеолог!

Обърна се към мъжете със сечивата:

— Копайте!

Изкопаха на бърза ръка широк трап, цял бой дълбок, спусна се в него дядото. Вадеше една по една от чувала костите, черепи, пищялки, ръце, ребра, и ги поставяше внимателно, с благоговение, мълчаливо, в трапа. Изля поп Фотис останалата светена вода върху костите, хвърли вътре и ръсилото си, извика:

— Отци, имайте търпение! Не се стапяйте! Иде, иде, няма да се забави, ще дойде Вестта!

Янакос избърса очите си, които се бяха налели със сълзи; някаква буца беше заседнала в гърлото му.

— Излизай, дядо Панагос! — извика попът. — Излез, за да заринем гроба!

Спуснаха се двама младежи да го измъкнат.

— Оставете ме бре, деца — каза старецът, — добре съм си тук; за какво съм ви, да ви ям харам хляба? Не мога вече да работя, не мога вече да правя деца, нефелен съм, оставете ме!

— Дядо Панагос — каза попът строго, — не е дошъл още твоят час; не бързай.

— Отче — отвърна старецът умолително, — оставете ме тук, добре съм си. Чувал съм, че ако не се вгради човек в темелите на селото, селото не се закрепва. По-добра смърт къде ще намеря? Заринете ме!

— Не може — възрази попът, — бог ти е дал живота, бог ще ти го вземе; ние, дядо Панагос, нямаме право… Качете го горе, момчета!

Наведоха се двама младежи, протегнаха ръце да го хванат; но старецът се беше вече проснал по очи върху костите, викаше:

— Оставете ме бре, момчета, оставете ме, добре съм си тук!

Янакос не можа повече да се сдържи, надвеси се и той над гроба, видя стареца — лежеше неподвижен; сега беше извърнал лице към светлината и се усмихваше блажено.

— Добре съм си тук… Добре съм си тук… — шепнеше той, скръстил ръце.

Буцата в гърлото на Янакос се стопи, чу се хлипане.

Попът се извърна, видя Янакос, позна го.

— Сторете място, чеда мои — извика той, — ето един добър човек от Ликовриси. Дошъл е да ни види, да ни даде кураж в нещастието. Поздравете го, братя! Той е един от четиримата, дето ни дадоха кошовете с храна първата вечер, та се наядохме!

Спомни си името му:

— Добре дошъл, Янакос! — каза той и му стисна развълнувано ръка. — Заради теб и твоите другари бог няма да хвърли огън връз Ликовриси, да го изгори!

Янакос не можа повече да се удържи; изведнъж избухна в плач.

— Чедо мое, защо плачеш? — каза попът и го прегърна.

— Прости ми, отче, прости ми!

— Ела!

Хвана го подръка, поотдръпнаха се встрани.

— Защо плачеш? Какво ти има? Кажи ми болката си, чедо мое; ти си благодетел на селото ни! — каза той и посочи, като разпери широко ръце, бъдещето село.

Краката на Янакос се подгънаха, тръшна се на един камък; попът, изправен до него, го гледаше неспокойно.

— Искаш ли нещо? — запита го той. — Сторил ли си нещо? Не плачи!

— Прости ми, отче! Ще ти кажа всичко, да ми олекне!

И започна бързо, задъхано, да му се изповядва — защо е дошъл в Саракина, за какво се споразумял със стария Ладас и за трите лири, които взел капаро…

Попът слушаше, без да продума; Янакос го гледаше изплашено.

— Какво мислиш, отче? — попита накрая той с несигурен глас.

— Мисля си, чедо мое, че човекът е звяр, див звяр… Не плачи; мисля си също така, че бог е велик.

— По-лош и от звяр… — прошепна Янакос и се изплю, сякаш изведнъж му се бе догадило. — Червей, целият в слуз, е човекът, малък, нищожен, безчестен… Не се докосвай до мен, отче; не те ли е гнус?

Попът мълчеше; отдръпна ръката си, впи поглед в земята и въздъхна.

Янакос изведнъж скочи от камъка, на който се беше тръшнал, бръкна в джоба на жилетката си, измъкна трите лири.

— Отче, моля ти се, вземи тези три лири, купи няколко овце за селото; за децата, че имат нужда от мляко… И ако можеш, положи ръка върху главата ми, прости ми.

Попът не се помръдна.

— Ако не ги вземеш, душата ми няма да намери вече спасение!

И след малко добави:

— Човекът, каза ти, е звяр; укроти го, отче. Една блага дума го укротява; от твоята дума сега зависи моето избавление.

Попът се хвърли в прегръдките на Янакос; разплака се и той.

— За мен ли — извика Янакос, — за мен ли плачеш?

— За теб и за мен, и за целия свят, чедо мое — прошепна поп Фотис и избърса сълзите си.

Целуна Янакос по очите, положи ръка върху къдравите му сиви коси.

— Простено да ти е, Янакос! И Петър три пъти се отрекъл от Христос, и три пъти сълзите го спасили; голям купел са сълзите, чедо мое. Вземам грешното злато, което ми даваш, грехът ти ще се превърне в мляко за децата, дето гладуват; бъди благословен!

Янакос падна в нозете на попа, за да ги целуне; но отецът се наведе бързо, вдигна го.

— Недей, недей, гледат ни — каза той, — идат!

— Отче! Отче! — чуха се уплашени гласове.

— Какво се е случило, чеда мои? — извика попът разтревожено.

— Дядо Панагос издъхна, отче; слязохме да го извадим от ямата; беше мъртъв!

Поп Фотис се прекръсти.

— Бог да го прости! — каза той. — Умря щастлив, вгради се в темелите на селото ни… Да даде господ и ние, чеда мои, да имаме такъв край… Идвам да го благословя.

Извърна се към Янакос:

— Хайде, чедо мое, върви си по живо по здраво; Христос е с теб!

Наведе се Янакос, целуна ръка на попа и тръгна да отиде при магарето си.

Хвърчеше от радост; скачаше от камък на камък като двайсетгодишен момък. Чувствуваше, че плещите му тръпнат, сякаш щяха да им израстат крила.

— По дяволите старият Ладас — прошепна той, — по дяволите и златото му. На мен ми израснаха крила.

Погали магарето си, което чакаше търпеливо под сянката на дивата круша, отвърза го бързо, като си тананикаше:

— Да вървим, Юсуфченцето ми — каза той, — добре тръгнаха работите ни, добра печалба изкарахме, слава богу!

Извърна се, видя суровите скали и черните пещери и мършавите хора, които стояха около гроба на стареца, до бъдещата врата на Палеолог, и слушаха опелото, и се кръстеха.

— Бог да укрепи селото ви! — прошепна той. — Турих и аз в темелите му три лири.

Пое по надолнището, като си пееше.

„Е бре, звяр е, наистина, човекът — помисли си той. — Каквото си ще, това върши, който път си иска, него взема. Вратата на ада и вратата на рая са една до друга, и където си ще, там влиза… Дяволът може да влиза само в ада, ангелът може да влиза само в рая; а човекът — където си иска!“

Засмя се.

— Да си жив бре, Адаме, велики звере! — извика силно той и отново запя една стара песен, за която от много години не се беше сещал и сега изведнъж му беше дошла наум и в устата му:

„Аз съм на светкавицата дете, и на гърма внук, поискам ли — святкам и гърмя, поискам ли — сняг хвърлям!“

Спря се в подножието на планината:

— Гладен съм — каза той, — ще си хапна. Гладно е и Юсуфчето ми; ще му набера трева, да хапне и то, да не завижда. Да ядем заедно, един до друг като: братя.

Пообиколи наоколо, набра троскот и магарешки бодил, прехвърли се през една ограда, откъсна няколко дебели зелеви листа, направи един наръч, занесе го на другаря си.

— Яж, яж, Юсуфченцето ми, ще хапна и аз; да ти е сладко!

Разтвори торбата си, извади хляб и любимия си катък — маслини и лук, и започна да дъвче бавно, спокойно, като заек.

— Колко е вкусен, благословен да е — промълви той. — Сякаш за първи път ям хляб; не е хляб това, а нафора; отива направо в костите и ги храни.

Измъкна от торбата и бъклицата, на която беше издълбал с ножче двуглав орел[7]. Надигна я и тя забълбука.

— Като че ли за първи път пия и вино — каза той, — как отива, проклетото, направо в сърцето и го развеселява! Аферим на господа, че е направил лозята и гроздето; аферим и на човека, че му сече пипето, та е взел да мачка гроздето и да вади вино… Да пием още по една!

Опря отново бъклицата до устата си и затвори очи.

— Наздраве, Янакос! — чу се в този миг един ясен глас.

Отвори Янакос очи, видя пред себе си Катерина с голяма бохча на гръб; а зад нея — овцата с червената панделка на врата.

— Мари, Катерина — извика той, — какво дириш тук? Къде я мъкнеш и овцата? Отиваш да я продадеш ли?

— Да — отвърна вдовицата и се засмя.

— Ела, седни да хапнеш и ти парче хляб; и да му пийнеш и една! Тъкмо сега поп Фотис търсеше да купи една овца, да пият мляко децата… Бог те е осенил!

Вдовицата приседна на земята; избърса с черната си забрадка потта от пламналото си лице и от шията; очите й блестяха радостно.

— Жега — каза тя, — дойде вече лятото, Янакос.

— Яж — каза отново Янакос, отряза й филия хляб и й подаде маслините. — Искаш ли и лук? — попита я тон.

— Не — отвърна вдовицата, — не ям лук.

И взе в шепата си хляба и маслините.

— За да не ти мирише устата, шмекерийо! — възкликна Янакос и се засмя.

— Да — изрече вдовицата с внезапна тъга в гласа. — Ние, видиш ли, съседе, трябва винаги да миришем на хубав сапун и ливанто…

Остави хляба и маслините.

— Не съм гладна — каза тя прощавай…

Янакос преглътна на сухо, засрамен.

— Прощавай, Катерина — промълви той, — аз съм магаре.

Вдовицата откъсна една тревичка и я захапа; не отвърна нищо.

Замълчаха; и на Янакос вече не му се ядеше, върза отново торбата си.

— Какво имаш в бохчата, Катерина? — попита я той, за да прекъсне тежкото мълчание.

— Малко дрешки за децата.

— Ще ги подариш ли?

— Да.

— Ами овцата?

— И нея. Заради млякото.

Янакос сведе глава; след малко вдовицата, сякаш искаше да се оправдае, каза:

— Видиш ли, съседе, нямам деца и ми се струва, че всички деца на този свят са мои.

Янакос почувствува, че гърлото му се сви.

— Катерина — каза той с пресечен глас, — иде ми да се наведа и да ти целуна краката.

— Старият Патриархеас, мискининът му неден — каза вдовицата, — ме повика онзи ден и ми каза, че по волята на старейшините аз трябва да бъда Магдалена догодина. Хвана ме срам. Чувала съм какво значи Магдалена; та нали съм — дотам стигнах! — селската ни Магдалена… И все пак, когато ми го каза, хвана ме срам. Ала сега, Янакос, не ме е срам; ако срещнех Христос и ако имах цяло шише с ливанто, щях да го строша и да му измия краката; а сетне щях да му ги избърша с косите си… Така мисля; и щях да стоя до света Богородица и нямаше да се срамувам; нито пък тя щеше да се срамува, че стоя до нея… Разбра ли нещо от това, което ти казвам, Янакос?

— Разбрах, разбрах, Катерина… — отвърна Янакос с овлажнели очи. — От тая сутрин, Катерина, започнах да разбирам…

И след малко добави:

— Аз съм по-грешен от теб, Катерина, затова разбирам. Отначало бях крадец на дребно, лъжец на дребно, амбулантен търговец… Тази сутрин станах престъпник… Ала сега…

Замълча; почувствува сърцето си така, сякаш му бяха израснали криле. Грабна бъклицата.

— За твое здраве, Катерина! — извика той. — Огорчих те, прости ми… Магаре съм, магарии върша.

Пи, избърса хубаво-хубаво гърлото на бъклицата.

— Пийни си и ти, Катерина; да знам, че си ми простила.

— За твое здраве, Янакос! — каза вдовицата и изпъна нагоре пухкавата си шия. — Тръгвам — каза тя, избърса устните си и стана. — Гледай овцата как върви насам-натам и блее жално; не я издоих, горката; да отида да я издоят.

— Няма ли да ти липсва, Катерина? Знам колко я обичаш.

— Ако ти дадеше магаренцето си, щеше ли да ти липсва?

Янакос се изплаши.

— Не ми говори такова нещо, съседке; сърцето ми се къса.

— И моето сърне се къса, Янакос; остани със здраве!

Поспря се, поколеба се.

— Ще видиш ли Манольос? — попита тя накрая.

— Ще направя обиколката си из селата; навръщане мисля да се отбия да го видя… Искаш ли да му кажа нещо, Катерина?

Вдовицата беше метнала на гръб вързопа и теглеше ядосано овцата, която се опъваше.

— Не — отвърна тя, — нищо.

И пое по нагорнището.

 

В това време Манольос се беше изкачил на своята планина. Кучетата му го подушиха отдалеч и се спуснаха, като размахваха опашки, а зад тях Никольос, обгорялото от слънцето овчарче с щръкнали уши скачаше от скала на скала като коза, за да го посрещне. Беше израснал по планините с овцете и козите, див, мургав, и скъп на думи, блееше като овен, косите му бяха къдрави, сплъстени от борова смола и мазнина, усукани и твърди като малки вити рога. Беше вече на петнайсет години и гледаше овцете с помътнели очи като коч.

Като стигнаха в кошарата, Никольос постави върху пезула хляб, сирене и печено месо.

— Яж — каза той.

— Не съм гладен бре, Никольос; яж ти.

— Защо не си гладен?

— Така.

— Нещо лошо ли ти сториха хората там долу?

— Да.

— Защо отиде?

Манольос не отвърна. Изтегнат върху сламената си постеля, затвори очи. Наистина, защо му трябваше да отива? Защо отиде? Досега, всяка неделя, слизаше в селото рано-рано, изслушваше литургията, вземаше нафора и се връщаше нетърпеливо на планината. Задушаваше се там долу в полето, гледаше жените и се разпалваше, гледаше в кафенето мъжете да пият и да играят на карти, задавяше се от вонята и преминаваше бързо-бързо, за да се върне на чист въздух. А сега…

Спомни си за Леньо — подигравателният й смях, закачливите й очи, сластния й глас, и най-вече двете й гърди, които издуваха розовата й блузка, сякаш искаха да я пробият.

Приседна на постелята, стана му топло, махна ризата си, цялата беше мокра от пот.

„Трябва да потърпя — помисли си той, — да остана чист, да не се докосна до жена. Нося отговорност. Това тяло вече не е мое, а на Христос.“

Образът на Христа се появи в съзнанието му, такъв какъвто го беше видял, когато отиде за първи път в манастира, на църковния иконостас: Христос носеше дълъг син хитон беше бос и докосваше толкова леко тревата, по която стъпваше, че тя не се прегъваше. Прозрачен, въздушен като омара. От ръцете, от краката и от разтворената му гръд течеше рядка, розова кръв… Една девойка, с разпилени златисти коси, се спускаше да се докосне до него; но той бе вдигнал строго ръка, за да не й позволи да се приближи. А от устата му се раздипляше една панделка с букви; прочете ги Манольос, но не можа много-много да разбере смисъла им. Попита своя отец: „Какво казва тук Христос, отче?“ И той му обясни: „Не ме докосвай, жено!“ — „Ами коя е тази жена?“ — „Магдалена.“

„Не ме докосвай, жено!…“ Затвори Манольос очи — и изведнъж Катерина вдовицата премина бавно във въздуха. Тръсна глава, отхвърли черната забрадка, разляха се златисторусите й коси върху раменете й, стигнаха чак до коленете й, разкриха голотата й. Но изведнъж повя лек ветрец, люшнаха се леко, разкри се гръдта й…

Нададе вик Манольос: „Помощ!“, и скочи от постелята си.

Овчарчето ядеше още, мляскаше и не можеше да се, насити. Извърна се спокойно, с натъпкана уста.

— Сънува ли нещо, чорбаджи? — попита то. — Гонеха ли те? И мен ме гонят насън; на лъжа е, сънища са това, не ставай будала, спи!

— Наклади огън, Никольос, студено ми е…

— Жега е, ще пукна! — възрази овчарчето, на което не му се искаше да се откъсне от хляба и месото.

— Студено ми е… — каза отново Манольос и зъбите му тракаха.

Овчарчето се надигна, като все тъй дъвчеше, взе ядосано дърва от един ъгъл, натрупа ги изкусно в огнището, запали ги. Приближи се до Манольос, изгледа го хубаво, поклати глава:

— Урочасали са те, чорбаджи — каза то и се върна при яденето.

Премъкна се Манольос в ъгъла, загърна се в едно одеяло и се сви там. Гледаше как огънят поглъща дървата — Леньо, Магдалена, Христос преминаваха и играеха сред пламъците, сливаха се, разделяха се, отново се сливаха… И изведнъж жените се издигаха заедно с дима, изчезнаха, и сега Манольос виждаше само Христос, разпнат върху един пламък; виждаше го ясно: с бледо лице, отпуснал глава върху гърдите си, с приковани върху дървото ръце… Поразлюляваше се пламъкът и Христос възкръсваше, изскачаше от пепелта, изтъняваше, извиваше се, издигаше се и изчезваше…

Умори се Манольос, опря глава на коленете си и се унесе в сън.

Сън тежък, мръсен като кална вода и през цялата нощ Манольос се мъчеше да я премине и да се отърве. Беше се заплел сред хлъзгави треви и водни змии, и викаше — а на разсъмване една река от руси коси го заля, разбушувана, и го повлече. „Помощ!“ извика той отново, но не можа да се събуди и сега лежеше по гръб върху реката и пъшкаше.

Два-три пъти се беше събудило овчарчето от отчаяните викове на Манольос.

— Сънува, горкият, че още го гонят… — измърморваше то и се засмиваше.

И веднага се обръщаше на другата страна и отново заспиваше.

На зазоряване, когато най-сетне отвори очи и видя през прозорчето светлеещото небе, Манольос се прекръсти:

— Слава богу! — прошепна той. — Мина нощта, отървах се!

Ставите му бяха сковани, очите му го смъдяха, зъзнеше. Огънят беше угаснал. Прииска му се да пие топло мляко, но Никольос беше вече изкарал овцете на паша. Не му се ставаше. Огледа се, сякаш виждаше за първи път работните си принадлежности: казаните, ведрата за доене, биялките; на стената, окачени дървените лъжици, които беше издълбал и нашарил самият той много изкусно. Още от малко дете, щом видеше парче дърво, изваждаше си чекията и издълбаваше върху него кипарисчета и птички; по-късно започна да дълбае жени; а сетне — мъже на кон; а когато отиде в манастира — светии…

— Ти, чедо мое — му беше казал веднъж един калугер, който беше минал край кошарата му — не трябваше да станеш овчар; трябваше да станеш калугер, да ти даваме парче дърво, а ти да ни даваш икона…

Слънцето влезе през прозорчето, примъкна се Манольос и седна в слънчевата ивица, постопли се. И изведнъж, както се грееше, си спомни нощешните си сънища, реката от руси коси и потръпна.

— Христе боже — прошепна той, — не ме оставяй да изпадна в изкушение.

Поуспокои се, стана, накладе огън, взе от едно ведро мляко, стопли го, пи. Почувствува се закрепнал, излезе навън, седна на пезула пред кошарата. Слънцето се беше изкачило цяла копраля по небето, пробудил се бе светът, планината се смееше. Някъде отвъд се чуваше как Никольос подвиква на овцете и свири.

— Добре съм сега — промълви той, — изкушението идва през нощта, изгря слънцето, слава богу!

Плъзна поглед наоколо, видя до прага едно кръгло чуканче от бъз. Сърцето му подскочи радостно. Наведе се, взе го на коленете си, погали го. Дебело, кръгло като глава; жилите на дървото се разклоняваха ясно, на вълни, като вени.

Пръстите на Манольос потръпнаха; скочи, влезе вътре, взе триончето, острото длето и пилата. Прекръсти се, наведе се, целуна дървото и започна да работи.

Слънцето вече наближаваше средата на небето, а Манольос беше все тъй наведен, притиснал с целите си гърди дървото; беше забравил умората си, и въздухът, от земята до небето, се беше изчистил, всички изкушения се бяха разпръснали. Леньо сега беше далеч-далеч, отвъд слънцето; а другата, вдовицата, се беше покатерила вътре в кошарата в най-тъмния ъгъл, и се беше превърнала в паяк.

Надвесен над дървото, което дълбаеше, Манольос беше впил поглед навътре в себе си; цялата му душа се беше превърнала в око и гледаше сред сърцето му един спокоен образ, изпълнен с благост, мълчание и печал. И Манольос се мъчеше да предаде, досущ такива каквито ги виждаше вътре, в себе си, хлътналите бузи, печалните очи, високото чело с едрите капки кръв. И раната между веждите, която я нямаше по иконите и която само той, Манольос, виждаше.

Пот се стичаше по челото на Манольос, пръстите му се бяха разранили от длетото и бяха окървавили дървото. Но Манольос не спираше; бързаше, преди да се разсее светият образ вътре в него, да го изпише и закрепи върху дървото.

 

И докато той си дълбаеше, две жени се появиха по пътечката, едната млада, а зад нея — една забрадена старица. Видяха Манольос, младата се извърна, постави пръст на устните си и започнаха да пристъпват бавно, сякаш искаха да видят какво прави така наведен Манольос. Но по едно време старата се спъна, един камък се отърколи; ала Манольос беше съсредоточил цялата си душа върху парчето дърво, не чу нищо.

Младата не издържа повече, ускори крачка, побутна Манольос по рамото.

— Ей, Манольос! — извика тя.

Манольос се стресна, светият образ вътре в него изчезна; изплаши се и се облегна на стената с отметната назад глава.

— Какво ти стана, Манольос? Какво ме гледаш така, сякаш съм привидение? Аз съм, бре, Леньо, годеницата ти, а пък тази е леля ти кира Мандаленя; дойде да ти бае против уроките.

— Някакъв зъл дух, дето мое, те е объркал — каза старицата, като се приближи запъхтяна.

Манольос ги гледаше смутен.

— Какво искате? — попита най-сетне той и обърна наопаки дървото, за да не видят какво дълбаеше.

Старицата се канеше да отговори, но Леньо я изпревари.

— Остави ни сами, кира Мандаленя — каза тя, — иди да набереш билките, които ти трябват, и ни остави сами; искам да поговоря с него.

Старицата се отдалечи, като мърмореше и отиде да бере билки.

Леньо се сгуши на пезула до годеника си.

— Манольос — каза тя тихо и хвана ръката му, — извърни очи, погледни ме; не ме ли искаш вече, не ме ли обичаш вече?

— Обичам те — отвърна спокойно Манольос.

— Кога ще се оженим?

Манольос мълчеше. Колко далеч беше, боже мой, в този миг женитбата от ума му!

— Защо не говориш? Чорбаджията ми каза всичко.

— Не исках да дойдеш — каза Манольос и стана.

— Трябваше да ти искам позволение ли? — извика Леньо и лицето й пламна. — Не си ми станал още мъж, свободна съм.

Изправи се и тя, застана пред него; протегна ръка:

— Не си тръгвай! — каза му тя повелително.

Манольос се опря на стената, зачака. Леньо го гледаше, омразата и любовта се бореха в развълнуваните й гърди.

— Майка ми беше слугиня — произнесе най-сетне тя със задавен глас, — майка ми беше слугиня, но баща ми — чорбаджия. Няма да ти падна на колене; имам си прикя, имам и младостта си, ще си намеря и по-добър!

Манольос притисна силно към гърдите си издълбаното дърво и усети болка.

— Сбогом, Леньо — каза той и почувствува, че сърцето му се къса.

Но щом изрече тежката дума, разкая се и сам се уплаши. Разколеба се.

— Леньо — прошепна той и сведе очи, — остави ме няколко дни тук на самота да реша… Ако ме обичаш, изтъни молбата ми.

— Някоя друга ли обичаш? Коя? Кажи ми откровено и ще си отида.

— Не, не, Леньо, кълна ти се!

— Добре, когато вземеш решение, обади ми; ще чакам… Но да си знаеш, мога да те обикна за цял живот, но мога и да те намразя за цял живот, от една твоя дума зависи това; от едно да или от едно не; избирай!

Обърна се към старицата:

— Е, кира Мандаленя, да вървим!

Поеха по надолнището, Леньо вървеше ядосана отпред; нито веднъж не се извърна да погледне назад; кипеше вътре в нея гордата чорбаджийска кръв на баща й.

Манольос се тръшна на пезула; погледна дървото — нямаше вече никакво желание да го дълбае; пламъкът беше угаснал, светият образ вътре в него беше изчезнал. Нямаше вече дълбоко вътре в сърцето си какво да гледа и да пресъздава.

Влезе вътре, уви в един дълъг пешкир дървото, бавно, внимателно, така както покриваме с пепел жарта, за да не угасне. Не можеше да стои повече сам, задушаваше се; взе от ъгъла гегата си и тръгна да намери Никольос с овцете.

 

Слънцето се сипеше върху планината, въздухът беше неподвижен; сенките се бяха свили уплашено до дънерите на дърветата. И пойните птички бяха млъкнали, сврели се бяха сред листака и чакаха да премине тежкият час.

Никольос изведнъж почувствува, че прелива от сили; огледа се да види с кого да изразходва излишъка си от сила. Пустош. Нито мъж — да се преборят, нито жена, та да я тръшне долу; овцете бяха налягали под пърнарите, на сянка, унесени и кротки; срамота е да се заяде с тях. Но изведнъж големият коч Дасос се появи, с дебелите си вити рога, с мазното си гъсто руно и с тежкия хлопатар на водач на врата си. Погледна с мътни очи налягалите по земята свои овце, изблея доволно и се заклати тежко, бавно, с царствено достойнство, да се поразходи; изпълни се въздухът с вонята на самеца — и Никольос се нахвърли върху него, сякаш изведнъж се беше побъркал, и започна да го удря с гегата си, яростно, по рогата, по гърба, по корема.

Гордият мъжкар се извърна; не му хвана око противникът — нямаше рога, нямаше гъсто, влакнесто руно, стъпваше само на два крака и само с една лека лашка можеше да го събори. И продължи надменно разходката си сред своите овце.

Но Никольос тръгна подир него, сграбчи го за рогата, подскочи и се метна да го яхне. Ядоса се тогава Дасос, разтърси глава и Никольос се просна по гръб на земята.

— Мръсник! Сега ще ти дам да се разбереш! — извика Никольос и скочи прав с окървавени лакти.

Свря врат между раменете си, наведе глава за удар и се засили; засили се срещу него и Дасос, сблъскаха се, Никольос се зашемети, завъртя се на краката си и заедно с него се завъртя и планината; но успя да се задържи прав, грабна от земята гегата си, втурна се и започна бясно да удря коча по рогата, за да ги строши.

Тъкмо тогава се появи Манольос; пъхна два пръста в устата си, изсвири. Никольос се обърна, видя го, но се беше разпалил, но можеше да спре, нахвърли се отново върху коча. Манольос взе един камък и го хвърли към него.

— Ей, Никольос — извика той, — с коча ли си се захванал? Ела тук!

Като мърмореше и проклинаше, целият потънал в пот, Никольос се приближи. Седнаха двамата под една скала. Овчарчето, все още възбудено, лъхаше на коч; изсвирваше от време на време, мяташе някой камък и се мъчеше да скрие яда си; но вътрешно кипеше, защото Дасос го беше повалил.

Манольос бе вперил поглед във въздуха и се мъчеше да си възвърне загубеното спокойствие и да съживи отново в сърцето си светия образ, който той дълбаеше върху дървото. Какво беше това вдъхновение тази сутрин, как беше забравил всичките си грижи, светът беше изчезнал и бяха останали сами, между небето и земята, Манольос и едно парче дърво! И изведнъж — един женски глас, две алени устни…

— Абре Никольос, я откачи от колана си кавала, надуй го… Не съм добре, бре Никольос, съклет ме е налегнал, надуй кавала, та да ми олекне!

Овчарчето се усмихна.

— И мен ме мъчи същото, Манольос — каза то. — И мен ме наляга съклет, понякога ми иде да се пръсна; свиря на кавал, но не ми олеква; И затова се захванах с коча!

— Ами че какви съклети имаш ти бре, Никольос, голобрадо хлапе?

— Дявол да ме вземе, ако знам и аз; ами на, ей тъй, сам съм бре, Манольос, съвсем самичък, съкълдисвам се! — отвърна порасналото момче.

Откачи кавала, нагласи почернелите си от слънцето пръсти върху дупките му.

 

 

— Намисли ли какво ще изсвириш, Никольос?

— Аз ли? Не съм. Каквото ми дойде наум.

Налапа езичето на кавала и започна.

Изпълниха се склоновете с овце, кози и звънци, планината се местеше и пасеше. Раздвижи се светът, разтопи се, превърна се в сладки звуци и се разля. И изведнъж бликнаха струйни води и започнаха да подскачат от камък на камък и да бълбукат. Води, звънци, планини полека-лека замлъкнаха, не замлъкнаха — промениха се, превърнаха се в звънлив смях, закачлив и радостен… Ширна се многозвучно море, осеян с чакъл бряг, и жени, които се къпеха и се смееха… С разтворени ръце и крака се хвърляха жените в морето, блъскаха ги вълните, прекатурваха ги, и те пищяха щастливи и избухваха в смях. Сякаш целият бряг го беше гъдел и се кикотеше.

Наведен, унесен, Манольос се беше заслушал. Подскачаше женският смях, закачливо и игриво, по крайбрежната морска пяна, подскачаше и изчезваше, и отново се връщаше, прегърнат с (вълните — и изведнъж всичко замлъкна, утихна морето, и Катерина се появи из водите, безмълвна и съвсем гола.

— Стига толкова! — извика Манольос и скочи прав.

Никольос се извърна и го погледна, но продължи да свири, увлекли го бяха и него звуците, държеше кавала прилепен върху устните и не му даваше сърце да го махне оттам.

— Стига, ти казвам! — отново извика Манольос.

— Прекъсна ме на най-сладкото — каза ядосано Никольос и избърса кавала върху коляното си.

Сълзи рукнаха от очите на Манольос.

— Какво ти стана, Манольос, плачеш ли? — възкликна овчарчето учудено. — Абре, не се съкълдисвай, кавал е това, празна работа, вятър!

Манольос понечи да тръгне, коленете му се подкосиха.

— Не съм добре — прошепна той, — не съм добре…

— Чу ли водата? — попита овчарчето и се засмя.

— Каква вода?

— Мислех си за вода, докато надувах кавала, ама за много вода, защото съм жаден… — каза то.

И с един скок се озова под пърнара, където беше закачило торбата си с голямата бъклица с вода. Беше му я подарил Манольос и беше издълбал един козел на нея.

„Ще отида да си легна — каза си Манольос. — Побиват ме тръпки…“

— Акълът ти да е все в овцете — извика той на Никольос, — аз ще се върна в кошарата да сиря.

— Приготвил съм огъня — отвърна Никольос, като обърса устните и гърдите си, които се бяха намокрили — свари млякото и ще дойда.

Гледаше го как върви, как се препъва в камъните, стана му жал за него.

— Ако не ти е добре — извика му той отново, — остави, аз ще подсиря; легни си!

— Защо ми казваш това?

— Защото краката ти се преплитат, чорбаджи, и си съвсем прежълтял.

— Горкия! — прошепна той съчувствено, като гледаше как Манольос, залитайки се изгуби зад пърнарите. — Видях аз отдалеч, че Леньо дойде, проклета да е! Тя бре, ще ти изпие цялата сила, нещастнико!

Взе един камък, запрати го яростно.

— Проклети да са женските! — извика той силно. — Проклети да са!

Видя, че кочът Дасос се появи отново пред него, сякаш го предизвикваше; наведе гневно острата си глава и се втурна срещу него.

 

Когато стигна в кошарата, Манольос се опита да запали огъня и да започне подсирването, но нямаше сили; седна на пезула, на слънце, да се погрее; зъзнеше. Слънцето вече клонеше на заник и скоро звънците се чуха да се приближават, чуха се и виковете на Никольос, който подкарваше овцете с камъни и подсвирквания към кошарата.

Мисълта на Манольос литна, спусна се към селото, обходи къщите, кафенето, площада. Пое по нагорнището, влезе в къщата на попа, видя старейшините как разпределяха кой ще бъде Петър, кой — Юда, кой — Христос… Видя отново поп Фотис и прокудените християни, и гордата му мъжествена борба със сития поп, и жената, която изписка и издъхна… Зазвучаха отново думите на Янакос, сурови, подигравателни, пълни с истина: „Искаш да представиш Христос, а ти се готвиш да се жениш и да мърсуваш… Лъжец! Лъжец! Лъжец!“ Мисълта му се изкачи в одаята, видя чорбаджията; а преди чорбаджията, на двора, Леньо, която се беше хвърлила върху него и гърдите й го нараняваха, и която го питаше гальовно, нетърпеливо: „Манольос, кога ще се оженим? Кога? Кога?“ А след това… след това, когато тръгна за планината и се поспря да си отдъхне край кладенеца…

Премаля му на сърцето.

— Жал ми е за нея — прошепна той, — жал ми е за нея, тръгна по лош път, ще се погуби…

Изникна в съзнанието му с черната си забрадка, с пухкавата си шия, със сочните си устни, натъркани с орехови листа… Чу отново отчаяния й вик: „Не си отивай, не си отивай, Манольос!“, сякаш очакваше той, само той да я спаси…

И изведнъж, за първи път в ума му проблесна, ясно, сигурно, смисълът на съня й. Да, да, имаше право вдовицата, само той може да я спаси… Сам бог й го е открил в съня й; държи в ръцете си Манольос луната и храни нея, вдовицата… И ето сега, изведнъж разбра скрития смисъл на това и потръпна от радост: луната е чистата светлина, словото божие, което осветява нощта… Воля божия, повеля божия е той, Манольос, да я нахрани. Той ще спаси Магдалена, грешницата, вдовицата.

— Трябва да я видя — промълви той, — трябва, бързо! С всеки изминал миг може да затъне още по-дълбоко в греха… Трябва, трябва… длъжен съм…

Видя тясната й уличка, сводестата й врата, боядисана в зелено, кръглата желязна халка… Видя прага й, който блестеше от чистота… Никога не го беше прекрачил, само една неделя, помни, вратата й беше отворена и той беше хвърлил крадешком поглед вътре — видял беше един малък двор, застлан с едър току-що измит чакъл, саксии с босилек край пезула и два разцъфнали червени карамфила до кладенеца…

Мисълта на Манольос поемаше забързано надолу по планината, тръгваше из селото, навлизаше в тясната уличка, прекрачваше блесналия от чистота праг…

— Трябва, трябва да я видя… — повтаряше си той, — длъжен съм…

Изпитваше странна радост. Сега, когато му беше станало ясно защо беше толкова наложително да я види, че това не е по негово желание, а по божия повеля, му беше олекнало; сега разбра защо толкова настойчиво, денонощно копнеше да отиде да види вдовицата; мислеше, че изкушението го тласка, и затова се срамуваше и се противеше; но сега…

Скочи пъргаво; не му беше студено вече, коленете му не се подгъваха вече. Запали огън, постави казана, сложи да се вари млякото.

„Какви пътища намира бог — мислеше си той, — за да дойде и да просвети човешкия ум! Ето сега, волята му се превърна в сън и се спусна връз възглавието на вдовицата…“

Никольос вече пристигаше, заблея въздухът, овцете влизаха в кошарата; слънцето залязваше спокойно, мирно, изкарало си беше надницата и се прибираше при майка си да вечеря.

— Добре дошъл, Никольос! — извика от вратата Манольос и гласът му беше ясен и радостен. — Издой овцете и ела да сложиш да ядем; гладен съм!

През целия ден не беше сложил залък в устата си; гърлото му беше свито; но сега се беше отпуснало и гладът беше дошъл.

Никольос го изгледа изненадан; засмя се:

— Отново се съживи, чорбаджи! Някоя добра вест ли?

— Гладен съм; хайде, по-бързо! Ще ти помогна и аз!

Донесоха медните котли, коленичиха и двамата един до друг и започнаха да доят една по една овцете. А овцете стояха доволни и се облекчаваха от приятния товар: сръчните пръсти им се струваха като любими уста, които сучеха.

Свършиха, измиха се, застла Никольос навън на пезула, прекръстиха се, нахвърлиха се и двамата лакомо на хляба, на месото, на изварата. Никольос все още си мислеше с яд за силния коч и за Леньо, сливаха се неотделимо в съзнанието му кочът-водач и закръглената женичка, ставаха едно цяло, и ту Леньо беше отгоре и го яхваше, ту беше отдолу и се смееше…

— Проклета да е… проклета да е… — измърмори изведнъж Никольос, грабна един камък и го хвърли нависоко.

— Какво ти стана бре, Никольос, та мърмориш? — попита го Манольос със смях. — На кого хвърляш камъни?

— Дяволът ме задява! — отвърна овчарчето и също се засмя. — Та му хвърлям камъни.

— Ами че видя ли го бре, Никольос?

— Видях го, я!

— И какъв е?

— Моя си работа! — отвърна овчарчето и отиде да завре пламналата си глава в една кофа с вода.

Манольос се наяде, прекръсти се, стана.

— Никольос — каза той, — ще сляза тази вечер в селото; остани със здраве!

— Пак ли в селото? — извика Никольос и го хвана яд. — Какво ще вървиш да правиш пак в селото? Май че и теб, чорбаджи, те задява дяволът.

— Не дяволът бре, Никольос, проклет да бъде; а господ.

Намокри косата си, измъкна огледалцето си, среса се; влезе вътре, облече хубавите си дрехи, празничните.

Пъхна в пояса си кръглото огледалце, гребенчето си, една кърпа. Защо? За какво му бяха? Сам не знаеше; взе ги ей тъй, и ги скри в пояса си.

— Дяволът, ти казвам, дяволът — повтори ядосано момчето, като гледаше как Манольос се натъкмява.

— Господ, господ… — отвърна отново Манольос, прекръсти се и тръгна.

— Ще отиде при Леньо, проклети да са и двамата! — измърмори Никольос и се изплю вбесен.

И отново му се привидя как Леньо и кочът се сливат.

Бележки

[4] Герой от византийския епос. — Б.пр.

[5] „Георгос“ на гръцки значи „земеделец“, „орач“. — Б.пр.

[6] Последният византийски император (1405–1453). — Б.пр.

[7] Емблема на Византия. — Б.пр.