Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ο Χριστός Ξανασταυρώνεται, (Пълни авторски права)
Превод от гръцки
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 7 гласа)

V

Беше се мръкнало вече, нощните птици, влюбени и гладни, започнаха да се обаждат; горе на небето първите звезди, най-големите, увиснаха.

„Да се стъмни още повече, та да не ме видят в селото“ — мислеше си Манольос и се спускаше бавно по лъкатушната пътека. Спускаше се и прехвърляше в ума си какви думи да подбере и как да й говори, за да може да стигне до сърцето й словото божие. „Ще почукам на вратата — преповтаряше си той, — ще дойде да ми отвори… Ще се учуди, като ме види, ще затвори вратата и ще влезем вътре…“ Беше виждал двора, не се боеше от него, карамфилите, босилека, кладенеца… Ала вътре? Манольос се уплаши; спри се да си поеме дъх. „Там вътре е леглото…“ — помисли си той.

Умът му помътня; не знаеше вече какво да й каже, нито защо беше слязъл по това време, нощем, от планината и беше почукал на вратата й. И тя щеше да го гледа как се изчервява и се обърква и щеше да прихне да се смее. „Абре, Манольос — щеше да му каже, — дошъл си и сам не знаеш защо си дошъл. Да не си сънувал нещо и ти? Изкушението ли си сънувал, Манольос, или пък Дева Мария? Или пък си сънувал и двамата — и това се случва, Манольос! — и си дошъл, и отначало ще ми говориш за бога и за рая, а сетне, полека-лека, без и ти сам да разбереш, Манольос, без и аз сама, горката, да разбера, ще се намерим здраво прегърнати в кревата… Мъж си, божем, а аз съм жена, така ни е създал господ, какво сме виновни ние? Когато сме близо един до друг, да ни се замайва главата, да забравяме всичко и да разтваряме и ръце и крака и да се сливаме…“

Кръв нахлу в главата на Манольос. В съзнанието му зазвучаха тези безсрамни думи, чуваше съвсем ясно как вдовицата му ги казва и се смее и се приближава към него… Почувствува дори дъха й, миришеше на дъвка и на карамфил, от разтворената й блузка лъхаше мирисът на тялото й, топъл, примесен с пот и индийско орехче…

Изведнъж почувствува умора, коленете му се подкосиха, приседна на един камък.

„Кой говореше в мен? — попита се той уплашено. — Кой се смееше? Чие беше това коляно, което се докосна до мен и коленете ми се подкосиха?“ Наистина беше чул вътре в себе си тези думи и смеха на вдовицата — а ноздрите му бяха още топли от миризмата й.

— Боже мой, помогни ми! — извика той и вдигна очи към небето.

Но много високо му се стори тази вечер небето, много далеч от човека, нямо, безразлично, нито приятел, нито враг, и се изплаши. Звездите го гледаха и сърцето на Манольос се вледени. Понякога, през зимните нощи, виждаше около кошарата, през заснежените клони, вълчите очи, неподвижни, жълти, изпълнени с омраза; такива му се сториха тази вечер и звездите.

И мисълта за вдовицата се разля отново в съзнанието му като мед. Сред мраза и враждебността на света беше голяма утеха. Сега вече тя не говореше, не се смееше, потръпваше изтегната в широкото си легло и гугукаше, изпълнена с благодарност и жалба, като гълъбица.

Запуши ушите си Манольос да не слуша, главата му забуча, вените на врата му се издуха. Почувствува как кръвта отново, разпенена, нахлу в главата му; слепите му очи тупаха силно, клепачите му натежаха, и цялото му лице тръпнеше. Сякаш върху бузите, върху брадичката, върху челото му бяха нападали и го щипеха и разкъсваха плътта му хиляди мравки.

Обля го студена пот; вдигна ръка, опипа трескаво лицето си, скочи прав.

„Боже мой!“ — опита се да извика той, но не можа.

Вдигна отново ръка, опипа бузите си, устните си, брадичката си, бяха се подули, а устата му се беше свила съвсем и не можеше да се отвори.

„Какво ми стана? Какво ми има? Защо се подух?“ — мислеше си той и опипваше отчаян цялото си лице, чак до шията; цялата му мутра беше станала като тъпан, но не го болеше. Само очите го смъдяха и бяха почнали да сълзят.

„Трябва да се видя, да се видя, искам да знам!“ — каза си той; измъкна от пояса си огледалцето, наведе се, запали една съчка, погледна… Под светлината на играещите пламъци той видя лицето си и нададе вик. Цялото му лице беше подпухнало, очите му бяха станали две малки мъниста, косът му се беше сврял сред подутите му бузи, а устата му се беше превърнала в дупка.

Не беше това човешко лице, а муцуна от плът, нечовешка, отвратителна. Сякаш това не беше негова плът; сякаш беше налепил върху себе си чужда плът, и лицето му беше изчезнало.

„Боже мой, да не би да е проказа?“ — мина му през ума изведнъж и се строполи долу.

Взе отново огледалцето, но веднага извърна лице с погнуса; човек ли беше това? Зъл дух ли? Скочи прав: „Не мога вече да отида… Как ще ме погледне? Как ще й говоря? Гнус ме е; ще се върна обратно!“

Обърна се и започна да се изкачва тичешком по пътеката, сякаш го гонеха.

Когато стигна до кошарата спря; вмъкна се крадешком вътре, трепереше да не събуди Никольос, та той да запали светлина и да го види… „Утре сутринта, с божия помощ, може да съм добре…“ — каза си той и се поуспокои.

Приседна на сламената си постеля, прекръсти се, помоли се на господа да се смили над него. „Господи, убий ме по-добре — казваше му той, — но не ме прави за срам пред хората… Защо ми налепи това месо върху лицето? Махни го, господи, махни го от мен; направи тъй, че утре сутринта лицето ми да бъде чисто, човешко, както преди!“

Вложи цялото си упование на бога, поутеши се. Затвори очи и засънува, че уж е дошла някаква жена, облечена в черно, навярно беше света Богородица, наведе се над него и го погали бавно, нежно, по лицето; и лицето му изведнъж се освежи, олекна му, а Манольос протегна ръце, сграбчи чудотворната ръка и искаше да я целуне; но се разнесе звънлив, подигравателен смях, черното було се смъкна, Манольос извика и се събуди. Не беше света Богородица, беше вдовицата…

Чу вика му, събуди се в другия ъгъл и Никольос. Понадигна се, видя чорбаджията си извърнат към стената. Засмя се злъчно.

— Абре, върна ли се, Манольос? Свърши ли си вече работата?

Ала Манольос, извърнат към стената, опипваше, опипваше лицето си отчаян. Никак не беше спаднало, и навярно се бяха отворили и рани, защото сега върховете на пръстите му се овлажниха и от тях закапа гъста, лепкава течност.

„Загубен съм… загубен съм… — казваше си той, — навярно е проказа!“

Обърна се по корем на постелята си и зарови лице във възглавницата.

— Добре ли прекара, чорбаджи? — обади се заядливо Никольос. — Добре ли вървяха работите ти? Изморил си се, горкичкият, поспи си.

„Загубен съм… загубен съм… — шепнеше отчаян Манольос, — проказа е навярно!“

Съмваше се вече, Никольос скочи да изкара овцете на паша; готвеше се да прекрачи прага, първите лъчи бяха проникнали през прозорчето, стаята се освети; овчарчето се извърна:

— Манольос — каза то, — лека нощ!

Манольос се забрави, извърна лице, за да отговори; Никольос го видя, и с един скок изхвръкна навън.

— Света Богородице — извика той, — караконджо!

Очите на Манольос сълзяха; цялото му лице беше напукано, лигаво. Напъваше се да заговори, да поокуражи овчарчето, но не можеше да изрече ни дума. Само му махна с ръка, за да го успокои.

Никольос опря лице на рамката на вратичката, тялото му остана навън, готов беше да хукне. Гледаше, гледаше с изблещени очи… Полека-лека привикна, посъвзе се сърцето му.

— Боже господи, ти ли си, Манольос? — попита той. — Прекръсти се, за да разбера.

Манольос се прекръсти, Никольос се поокуражи, прекрачи прага, влезе вътре, но не се приближи.

— Какво си го загазил, горкичкият ми? — попита го съчувствено той. — Дяволът навярно се е нахвърлил връз теб и ти е залепил тази муцуна, да пази господ! Дяволът, ти казвам, сигурно той! Същото си изпати и дядо ми.

Манольос поклати глава, извърна се отново към стената, за да не плаши слугата си, направи му знак да се махне.

— Лека нощ — повтори плахо Никольос и изскочи навън, сякаш го гонеха.

 

Отдъхна си Манольос, когато остана сам, с един скок се изправи. Здрав беше, никъде не го болеше, не го побиваха вече тръпки, и най-странното, чувствуваше някаква необяснима радост… Взе огледалцето, приближи се до прозорчето, погледна: като тъпан беше станало лицето му, кожата се беше напукала и по нея се стичаше някаква жълтеникава течност, която се съсирваше по мустаците и брадата му; цялото му лице беше станало огненочервено като месо.

Прекръсти се:

„Ако е от сатаната — каза си той, — прогони го, Христе боже; ако пък е от бога, добре дошло. Знам, той не ми мисли злото; навярно бедата ми има някакъв скрит смисъл; ще потърпя, докато бог простре десницата си над лицето ми!“

Щом размисли и отсъди така за нещастието си, той се успокои. Накладе огън, постави казана, изля в него издоеното снощи мляко. Почувствува глад. Напълни една паница, но не можеше да отвори уста; взе една сламка, потопи я в млякото и започна да смуче и да гълта лакомо.

След това излезе навън и седна на пезула.

Слънцето беше разбудило птичките, изпълнило беше главичките им с песни, плъзна се от върха на планината спокойно, плавно, по склоновете и полето, отвори селските врати и влезе. Завари вдовицата да лежи още в постелята си; немигнала, бледа, завря се в косите й; завари Марьори на двора да полива саксиите си и увисна като мъж на нецелуваната й още шия, навести всички жени в селото и ги погали като стопанин.

Седна до Манольос на пезула, а той протегна и двете си ръце, за да го поздрави.

„Каква е тази радост, която изпитвам — помисли си той, — какво е това облекчение, не разбирам…“

Избърса с кърпата напуканото си лице, което се разтапяше на слънцето.

„Не разбирам, не разбирам“ — повтаряше си той и току простираше кърпата си на слънце, за да изсъхне.

Когато беше в манастира, неговият наставник, отец Манасис, веднъж му разказа за един отшелник, чиято кожа се била напукала и отвътре излизали червеи. И когато някой червей падал на земята, той се навеждал, вземал го внимателно и го слагал пак на раната. „Яж — казвал му, — яж, братко мой, плътта ми, та да се види душата ми…“ От много години Манольос не се беше сещал за това червейче, но сега каква утеха само беше това за него, какъв урок на издръжливост и надежда!

Стана, влезе вътре, взе издълбаното парче бъз, увито в пешкира, грабна пилата и длетото, излезе отново навън и седна на слънце. Изведнъж беше почувствувал как светият образ пак се спусна в него и се всели в сърцето му. Виждаше го ясно, с всичките му характерни черти, впи поглед в него, и започна, силно приведен, да го дълбае и да го предава върху дървото.

Часовете минаваха бързо, слънцето се изкачи по едно време на връх небето и започна полека-лека да слиза… Отхвръкваха треските долу, олекваше дървото и из него се появяваше спокоен, печален, изпълнен е търпение и благост образът на Христа. Дълго време се труди Манольос да изобрази устата на Христос, която непрекъснато се движеше, преливаше и променяше вътре в него и не можеше да я улови — ту се усмихваше, ту бръчките се спускаха и устата плачеше, ту пък устните се свиваха решително, сякаш искаха да понасят болката, без да извикат…

Чак вечерта, когато Никольос се върна със стадото, завари Манольос да седи все още на пезула и да държи на коленете си, изрязано от парчето бъз, цялото лице на Христос.

Оставаше му само да издълбае дървото отвътре, да го изчегърта, за да може да влиза и да става на главата на Манольос. Този лик щеше да носи той, когато дойдеха Христовите Страсти…

Никольос се спря, хвърли бърз поглед на чорбаджията си и веднага извърна очи. Не можеше да го гледа; сега върху цялото му лице и по брадата му, течността, която капеше, се беше съсирила и беше образувала жълтеникава кора. Седеше като някакъв зъл дух на пезула и държеше на коленете си лицето на Христос.

— Не ми помагай, ще ги издоя сам — каза той, защото не го искаше до себе си.

Манольос извърна глава към стената и затвори очи. Чувствуваше се капнал от умора и облекчен. Стискаше с две ръце издълбаното дърво и беше доволен, че можа да предаде вярно образа, който се беше появил в сърцето му; нямаше да се полюлява вече, трептящ, готов да се разсее във въздуха, нямаше да му се изплъзва вече, беше го закрепил върху дървото, беше закрепил душата си в дървото, олекнало му беше. Беше успял да докара устата на Христос, развълнувана, силно изразителна, такава, каквато я виждаше. Манольос бавно поклащаше издълбаното дърво и се любуваше на устата на Христос: ако човек го гледаше точно отпред — тя се усмихваше; ако извърнеше малко надясно очи — плачеше; малко наляво — свиваше се героично и гордо… Със затворени очи сега Манольос галеше с върха на пръстите си бавно, нежно, лицето на Христа, както Мария навярно е галила божествения младенец.

Взе отново пешкира, уви издълбаното дърво плътно, грижливо, както се увива пеленаче, и го взе в прегръдките си.

В това време Никольос беше вече свършил с доенето, влезе вътре, без да се извърне да погледне Манольос и започна да приготвя вечерята. „Горкият — мислеше си той със скрита радост, — с такава мутра ли ще стане жених? Ами че Леньо, ако го види, ще изпищи и ще избяга през глава!“

Показа се на вратата:

— Ще ядеш ли? — попита го той. — Можеш ли да си отваряш устата и да ядеш?

Манольос стана, беше гладен; на обяд беше забравил да яде. Напълни пак една голяма паница с мляко, взе сламката, коленичи и започна да смуче и да гълта. Напълни отново паницата.

Беше се мръкнало вече, не запалиха газеничето, Никольос не виждаше в тъмнината подутото лице и се престраши. Имаше настроение тази вечер, не знаеше защо, и щом се нахрани, седна край запаленото огнище, взе една тояга и разбърка огъня.

— Дядо ми, дето ти казах — поде доволен той, — дядо ми, след като трепал, крал и извършил какви ли не поразии, се покалугерил. Не си ли чувал и, твоя милост, че когато остарее, дяволът се покалугерява? Така и дядо ми, бог да го прости! Оттеглил се, значи, в манастира „Свети Пантелеймон“, където на времето и ти си се покалугерил… Ама на̀, че близо до манастира имало едно село, и в селото — жени… Навсякъде ги има, проклетниците! — каза той и се изплю в пепелта. — Слушаш ли? — попита овчарчето и се извърна да види в проблясъците на пламъците лицето на Манольос.

А той поклати глава, сякаш казваше: „Слушам!“

— Но не щеш ли, един ден, дето се казва, яхнал го дяволът. „Искам жена — рекъл, — искам жена, ще отида в селото, ще намеря някоя, не може така! Женена-неженена, стара-млада, каквато и да е, само жена да е!“ Като се мръкнало, значи, и калугерите заспали, прескочил, хубостникът му неден, стената на манастира и си плюл на петите. Искал, видиш ли, да си свърши работата и да се върне бързо-бързо, та никой да не го подуши. Тичал, тичал, запретнал си бил расото, блеел като коч през лятото, когато види овца… Но господ го видял, смилил се над него; и тъкмо когато влизал в селото, му пратил една лоша болест, проказата, чувал си за нея. Цялото му тяло се покрило с пъпки, големи колкото лешници — какво разправям! — като орехи, като гнили зарзали… И се пукнали, и започнали да текат, та усмърдял навред. Изплашил се, горкият, бог да го прости! „Къде да вървя сега? — рекъл. — Коя жена ще се допре до мен? Да се върна назад…“

Манольос слушаше, слушаше и трепереше. Присегна се, побутна Никольос по коляното, направи му знак: „Разправяй!“

— Стари работи! — каза Никольос и се засмя. — Разказваше ми ги горката ми майка, лека й пръст! И тя самата се смееше. Виж го ти, безбожника, да не му паднеш на някой калугер! Върнал се в манастира, прескочил пак стената, скрил се в килията си… На другия ден калугерите го намерили подут като тъпан.

Побутна отново Манольос слугата си, направи му знак.

— Какво станало по-нататък ли, искаш да кажеш? Знам ли аз бре, Манольос? Малък бях, не обърнах внимание… Сега вече хвърли петалата, горкият, отърва се от жените! — каза той и отново прихна да се смее.

Прозя се.

— Доспа ми се — каза, — ще отида да си легна вънка на двора; горещо ми е, ще пукна.

Не му беше горещо, ами го беше страх да спи вътре заедно с Манольос. Стана.

— Постлал съм ти и на теб; спи, утре ще си добре.

Взе си чергата, постла я на двора, тури си един камък за възглавница, затвори очи, сети се за Леньо, понечи да се ядоса, но беше уморен, обърна се на другата страна и заспа.

Манольос хвърли още съчки в огъня, страхуваше се да остане сам в тъмнината. Гледаше как огънят играе и пращи, наостряше уши, чуваше през отворената врата гласовете на нощта — крясъците на кукумявките, малките животинки, които стържеха земята, а над главата си — мишките, които тичаха между гредите на покрива и цвърчаха… И вътре в себе си — слабият упорит глас, който се чуваше само през нощта, когато беше много тихо и беше сам.

Стана, излезе на вратата, погледна звездите; Млечният път се лееше спокойно, вечерницата блещукаше и заедно с нея небето искреше мълчаливо и радостно. Сякаш цялото небе се беше спуснало и го бе покрило; когато се прибра вътре и седна отново пред огнището, Манольос почувствува радост и облекчение… И изведнъж му дойдоха наум думите на Никольос и сърцето му заби.

„Христе боже — извика той в себе си, — да не би това да е чудото? Да не би да си прострял десницата си, тъкмо когато и аз отивах към пропастта и щях да се сгромолясам?“

Вдигна ръка към лицето си, но сега без погнуса, без страх; заопипва подутите си бузи и напуканата плът с признателност…

„Кой знае… кой знае… — мислеше си той, като галеше болестта си, — може би на теб дължа спасението си.“

Облегна се успокоен на стената, приятна топлина лъхаше от огнището, дощя му се да се унесе в сън. Понякога, когато душата му се блъскаше в тъмнината, той сънуваше някой сън, който му посочваше пътя.

„Може — помисли си той — бог и тази нощ да дойде в съня ми и да ме просветли.“

Затвори очи и скоро заспа.

Огънят угасна, нощта премина, петлите бяха пропели, когато Манольос, зъзнейки от утринния хлад, отвори очи. Не си спомняше да е сънувал нещо; но сърцето му беше успокоено; прекръсти се, помръдна устни, заболя го, сякаш се беше разтворила някаква зараснала рана, но все пак днес можа да изрече ясно:

— Слава богу!

Стана, седна навън, на любимия си пезул.

Слънцето се подаваше от края на небето, огненочервено, съвсем кръгло, доволно. С радост гледаше отново богатите си владения, всичко си беше така, както го беше оставило вчера привечер — тучното поле, зелената планина Панагия, скалистата Саракина, блестящото му кръгло огледало Войдомата, и любимото му село Ликовриси, с мравките, които шават по тесните му сокаци и дето им викат хора. Хвърли кос поглед, освети лицето на Манольос, стопли го и то отново започна да тече.

— Слава богу… — прошепна пак Манольос, като избърса с кърпата напуканото си лице.

 

И така, горе на планината си, Манольос се бореше ту с дървото, за да му придаде образ, ту с бога или с дявола, и ту с Леньо, или с вдовицата… А в това време на Саракина поп Фотис поставяше ред; разпредели на всеки каква работа трябва да върши — кои ще копаят и ще засаждат оскъдната земя между камъните; кои ще градят, кои ще ходят на лов, за да донесат някой заек, някоя яребица, да яде народът; а с трите лири на Янакос закупи три овце, имаха и овцата на вдовицата, пиеха сега мляко децата. А самият той възнамеряваше да вземе старата чудотворна икона на свети Георги и да обиколи селата и манастирите, за да поиска помощ. „Гърци сме — казваше, — християни, безсмъртно племе, няма да се затрием!“

А долу, в Ликовриси, капитан Фортунас още ръмжеше в постелята си, счупената му глава бавно зарастваше; на агата му беше мъчно за него и току му пращаше по сеизина нови мазила и мехлеми и му заръчваше бързо да оздравее, че да дойде да се напият. Ала и старият Патриархеас не беше добре; кашляше, задъхваше се, задушаваше се; след това присядаше на леглото, ядеше до пръсване, повръщаше, пак ядеше… И непрекъснато пращаше да повикат Катерина, да дойде, казва, да го разтрие; но вдовицата се подиграваше с него и му обаждаше, че е болна и че и тя има нужда от разтривка.

Поп Григорис пък имаше големи грижи с единствената си дъщеря Марьори; виждаше как с всеки изминал ден се топи като свещ и бързаше да я чифтоса с Михелис, та да свари да му роди внуче. Това беше вече най-голямото му желание в живота — да не угасне родът му, да има щастието да види внук — само така чувствуваше поп Григорис, че ще победи смъртта.

А и Панайотарос Гипсоядеца го беше налегнал също голям съклет; вече три нощи вдовицата не му отваряше вратата си, не го искаше вече, акълът й беше другаде и току отиваше на черква, правеше се на света Магдалена и палеше свещи… Пие Панайотарос, за да я забрави, връща се всяка вечер кьоркютук пиян в къщи, бие жена си и двете си дъщери, а сетне се просва, разперил ръце и крака, на двора и захърква. А на улицата, когато го видят пиян, селските деца тръгват подире му и го дразнят: „Юда!… Юда!…“ А той се втурва към тях, иска да ги подгони, но залита, спъва се и се пльосва на калдъръма.

А старият Ладас всяка сутрин говори на жена си, която седи срещу него и плете чорап и нито му отговаря, нито го слуша…

— Закъснява, Пинелопи, закъснява онзи серсемин Янакос… И още не сме подписали разписката за трите лири. И още не е дошъл да ми донесе поне една шепа обеци… Какво ще кажеш и ти, Пинелопи, може ли една жена, колкото и да е бедна, да няма нещо златно? Не, не, не може да бъде! И господ не иска такова нещо… Ще видиш, ще дойде Янакос със златните неща, не се притеснявай, Пинелопи…

Ушите на стария Ладас бучат, все току му се струва, че на вратата се чука, че чува някакво магаре да реве. Изтичва бос, отваря вратата, поглежда нагоре-надолу по улицата — никакъв го няма Янакос!

 

А той завършваше вече обиколката си по селата, продаваше гребени, кълбета, огледалца, житиета на светци, басми, и вземаше жито, вълна, пилета, яйца, въртеше търговия, но сега акълът му беше другаде. И затова теглеше точно и мереше честно с аршина… „Кога един човек си е спасил душата?“ — попитали веднъж един мюсюлмански светия. — „Когато — отвърнал светията, — купува и продава, ама акълът му е в доброто…“ Акълът на Янакос беше в доброто.

От време на време си мислеше за стария Ладас — как щеше да крещи и да хленчи; или за онази вещица сестра си, дето измъчваше горкия Костандис; или за Манольос, който навярно се беше вече качил на планината и щеше да се мъчи да спогоди и двамата — и Христос, и Леньо. И вълкът сит, и агнето цяло… Но всички тези неща минаваха и отминаваха; умът на Янакос беше все при поп Фотис, на сухата негостоприемна планина, при душите, които се бяха вкопчили о камъните и смъртта не можеше вече да ги изтръгне.

Пред кафенето на последното село той слезе от магарето, и кумецът му, кафеджията Хирогеоргис, комуто викаха и Заека, го посрещна засмян и радостен, помогна му да разтовари, хвана магаренцето, откара го в яхъра и бързо се върна да почерпи кръстника си и да си побъбрят. В това време цялото селце се събра около Янакос, праматарина, човек видял толкова свят, дето отиваше от село на село и носеше новините. И каквото и да го запиташ, все го знаеше и ти даваше отговор.

— Питайте бре, момчета! — викаше кафеджията. — Питайте, защото утре си отива; и си поръчвайте и кафета!

Струпани около него, селяните бяха почнали вече жадно да го разпитват, да научат какво става, кир Янакос, по света — Великите Сили, болшевиките, войната, земетресенията… Снишаваха глас, сърцето им потръпваше.

— Кир Янакос, какво си чул за гръцкия аскер, дето дошъл и веднага си отишъл? Какво става нататък с гръцките села, през които минали нашите евзончета, какви кланета, какви пожарища, какви плачове! Ние тук сме сврени по-настрани, Ликовриси и всички села наоколо, и много нарядко идват новини, плачовете не стигат до нас. Ала ти, Янакос, обикаляш, все нещо си дочул, облекчи ни мерака, казвай! Сърцето ни трепери като птичка.

Трепереше и сърцето на Янакос, дойде му наум за поп Фотис и за селото му, дето го бяха изгорили турците, за да си отмъстят и бяха изтръгнали хората от земята им и ги бяха пръснали по четирите посоки на света… От Смирна чак до Афион — Карахисар, та и още по-нататък, димяха в развалини християнските села, изкореняваше се гръцкото семе, застрашено беше гръцкото племе…

Но Янакос беше жалостив, не искаше да огорчава сърцата на хората:

— Не се бойте, момчета! — отвръщаше той. — От колко хиляди години живее вече Гърция? Безсмъртна е тя. Няколко села, чух, били изгорени, били избити и малко хора; ама ще се върнат евзончетата, ще се построят пак селата, ще народим отново деца и пак ще изпълним Анадола. Кумец, донеси да пийнем, аз черпя!

— Бъди благословен, Янакос! — извика му един старец, който седеше в ъгъла, опрял брада на тоягата си, и беше зяпнал и поглъщаше всяка дума на виделия толкова свят праматарин. — Благословен бъди, Янакос! Ако не беше ти, селото ни щеше да бъде като сляпо; идваш, да си жив и здрав, и ни отваряш очите.

Думите му още звучаха във въздуха, когато в кафенето влезе Али ага Сулатзаде: старият селски чорбаджия, на чийто пояс висеше цяла връзка ключове от къщите, които даваше под наем; и кафенето на Заека беше негово. Беше научил за големия гост, турил си беше червените кундури, взел си бе и най-дългия чибук и беше дошъл да се види с прочутия праматарин. Голяма грижа го ядеше и този дяволски грък можеше да му помогне.

Надигна се Янакос, постави длан на сърцето, на устните и на челото и почтително го поздрави; та нали беше, божем, най-добрият му мющерия, имаше голям харем, и жените му, дъщерите му, внучките му обичаха подправките, мазилата и белилата, благовонията и сладкишите; и най-важното, не се пазаряха. Надигна се, значи, поздрави го и му поръча едно кафе.

— Имам бре, праматарино, една грижа…

— Кажи ми я, ага, и каквото мога…

— Какво е бре, гърче, това, дето му викат Швейцарско?

Янакос се почеса по главата, чувал беше и той за това, ама смътно.

— Защо питаш, Али ага? — попита той, за да спечели малко време, та белки се сети.

— Защото в Швейцарско отиде синът ми Хусеин — на добър му час! — да учи, казва, за доктор. И сега искам да му изпратя една газена тенекия спанак с ориз, понеже много го обича, и една газена тенекия дървени въглища за наргилето му; а пък не знам какво е това Швейцарско и как да му пи пратя.

Полека-лека, от думите на агата, стана му ясно на Янакос, спомни си сега.

— Швейцарско, ага, е едно място накрай света, дето вадят много мляко и часовници…

— Ами не вадят ли, бре, и доктори? — попита агата разтревожен.

— И доктори вадят, и доктори, ага, най-добрите на света; като ги види смъртта, как да ти кажа, ага, да не усмърдя кафенето, напълва гащите…

— Да си жив и здрав бре, гърче, дойде ми сърце на място; ами двете газени тенекии?

— Да ти кажа, ага; въглищата в Швейцарско не ги пускат да влизат; ама спанака с ориз ще ми го дадеш на мен и аз знам как…

Намислил си беше вече какво да направи Янакос; щеше да занесе спанака с ориз на Саракина, та да го изядат гладните за здравето на Хусеин.

— Отивам тогава да ти го донеса! — каза старецът и стана.

На вратата на кафенето се спря замислен; обърна се към Янакос:

— Ами какви разноски ще има, я ми кажи, за да стигне до Швейцарско?

— Разноските поемам аз! — заяви Янакос, като вдигна ръка. — За хатъра на моя Али ага!

— Море, защо не седнем да го изядем ние! — предложи кафеджията, когато Али ага излезе.

— Боже опази! — възпротиви се Янакос. — Честни работи, кумец!

Обърна се към селяните:

— Ще прощавате, момчета — каза той, — ама съм капнал от път, ще си легна. Утре пак, ако е рекъл господ, ще си поприказваме; ще ме питате каквото там си щете, и ще ми дадете поръчките и писмата си. И повикайте жените си, като чуете тръбата, да дойдат да пазаруват… Лека нощ!

Извърна се към стената, изтегна се уморено и се унесе в сън.

Наближаваше вече пладне. Янакос беше свършил хубава работа в селото, прибираше се вече в Ликовриси; магаренцето му припкаше доволно, макар че сега беше натоварено с цяла газена тенекия спанак с ориз; радваше се, като удушваше любимия си яхър, с пълната ясла и коритото с бистра вода. Сърцето му биеше като на човек; дори навири опашка, да зареве. Но господарят му я сграбчи и смъкна надолу.

— Не бързай, Юсуфчо, карай към планината; ще отидем първо при Манольос.

Нахокал го беше онзи ден Янакос, тежки думи му бе казал, лошо се бе държал с него, и сега съжаляваше; и много му се искаше да види Манольос и да го помоли за прошка.

— Прав бях — измърмори той, — но какво от това? Много чувствително момче е Манольос, едно перо дори може да го нарани; а пък аз, магарето, се нахвърлям върху него с брадва!

Мислите му литнаха към поп Григорис, към стария Ладас, Михелис, вдовицата, обходила цялото село, върнаха се отново при Манольос.

— Лошо се държах с него, лошо… — измърмори той отново. — Забравих, че ние, четиримата, сме вече свързани през цялата тази година един с друг; един вид съдружници, така да се каже — ала не за пари, а за рая![8]

Засмя се на остроумието, което му бе хрумнало. После се замисли.

„Абре, дяволе — каза си той, — има си хас парите и раят да са едно и също нещо? Не може да бъде! Не, не може да бъде! Защото тогава господ и дяволът — боже, прости ме! — щяха да бъдат едно и също нещо!“

Чу зад себе си магарешки рев. Извърна се; Христофис каруцарят, яхнал магарето си, излизаше от селото. Стар, дебелак, шегаджия; беше се женил три пъти, направил беше много деца, не помнеше колко, едни бяха умрели, други се бяха пръснали, отървал се беше; и сега само се смееше и присмиваше.

Янакос се поспря, да го изчака.

— Добра среща, барба Христофис! — каза той. — Искаш ли да ми направиш една услуга? Много ще ти бъда благодарен!

— Я кажи да видим! Омръзна ми да правя услуги бре, Янакос.

— Спри за малко на Саракина, на път ти е, и дай тази газена тенекия на поп Фотис. И ако те попита кой ти я е дал, кажи му — един грешник, нищо друго.

— Какво има в нея бре, Янакос? Не може да се повдигне май… — каза старият Христофис, като слезе от магарето си.

— Спанак е ориз!

И му разправи цялата история.

Старият Христофис избухна в смях.

— Бъди благословен, Янакос! — каза той. — Ех бре, ако господ беше като теб! Нямаше да обикалят по света гладни сираци и неутешими вдовици. Отивам тогава, да хапнат сиромасите!

— Не бързай, толкова дни ме нямаше; какви новини има от село? Жив ли е още старият Ладас?

— Няма пукница за този чифутин; много разноски, санким, за погребението, няма сметка; а пък на онзи грешник, капитан Фортунас, мустакатия, малко хляб му остава.

— Ще поевтинее ракията — каза Янакос и се засмя.

— Но ще фалират бръснарите — отвърна старият Христофис.

— Ами поп Григорис, чорбаджийският му поп?

— Жив и здрав е, проклетникът му недей! И измислил, казва, един нов цяр за яловите жени. Дълъг като суджук, и го продава на аршин; един аршин, вика, ако изяде и най-студената жена, ще роди дете.

Прихнаха да се смеят и двамата.

— Хиляда години да живееш, барба Христофис! Ако ти умреш, ще умре и смехът. Хайде сега, със здраве! Ще купя стотина аршина от суджука, дето казваш, та да напълня околните села със синове и дъщери.

— На добър час, Янакос, и добри печалби!

Разделиха се, но след малко отново се чу гръмкият глас на стария Христофис.

— Мошеникът му неден! Ами че този суджук бре, пръч такъв, го е измислили господ още преди хиляди години и го е дал на Адам!

И планинският склон екна от смеха му.

 

Манольос зърна отдалеч Янакос, който се изкачваше с магаренцето си. Събра смелост, стана: „Манольос — каза си той, — мъченичеството започва; дръж се!“

За миг помисли да влезе вътре, да седне в най-тъмния ъгъл, срам го беше да се покаже на светло в такъв хал пред хората. Отново беше разгледал в огледалцето лицето си. „Само един демон — прошепна той, — само един демон може да бъде толкова грозен!“ Единствено устата му беше спаднала малко, та можеше да говори.

Янакос се изкачваше по планината и си тананикаше… Старият Христофис беше накарал сърцето му да разцъфти; радваше се още, че щеше да се види с Манольос и да се сдобри с него. Тежеше му това, щеше да му олекне…

Манольос стоеше под светлината на следобедното слънце и сърцето му потръпваше. Спомни си устните на Христа, който ги беше стиснал, за да изтърпи болката; стисна и той колкото се може по-силно устните си. „Ще свикна — каза си той, — отначало ще бъде трудно, но полека-лека… Помогни ми, Христе боже!“

Тихата песен на Янакос все повече се приближаваше; и изведнъж се чу радостно, тържествено, тръбата му. Застанал беше на една скала Янакос и я надуваше, за да извести на скъпия си приятел за своето идване.

„Сега ще се покаже — помисли си Манольос, — сега ще ме види; дръж се, сърце!“

— Ей, Манольос, Манольос! — разнесе се радостен глас. — Покажи се!

— Ето ме! — отвърна с колкото се може по-силен глас Манольос и се показа.

Вдигна Янакос очи, разтвори ръце, но щом го видя, остана с отворена уста, без да се помръдне. Потърка очи, не можеше да повярва. Приближи се още малко, вгледа се, нададе вик:

— Манольос, Манольос, какво ти е станало?

Понечи да го сграбчи в прегръдките си, но се изплаши, дръпна се назад.

— Янакос — продума тихо Манольос, — ако не можеш да издържиш, върни се обратно.

Като изрече това, Манольос се запъти към кошарата, за да не гледа лицето му Янакос.

Янакос върза за един нисък пърнар магарето си и го последва. Манольос чу, че приятелят му идва подир него.

— Янакос — каза му отново той, без да се извърне, — ако не можеш да издържиш, върни се обратно.

— Мога, мога… — отвърна Янакос. — Мога, не бягай!

Прекрачи Манольос прага, влезе вътре, затвори прозорчето, сви се в тъмния ъгъл. „Добре издържах — помисли си той, — слава богу!“ Янакос влезе, приседна на прага. Свали си шапката, избърса си потта. Помълча известно време.

— Какво си пострадал, Манольос? — каза той най-сетне, като гледаше надолу.

— Нищо — отвърна Манольос.

— Как нищо? — извика Янакос. — Някакъв дявол се е залепил на лицето ти, Манольос, някакъв дявол, това не си ти!

— Аз съм — отговори спокойно Манольос. — Никога не съм бил по-истински.

Помълча.

— Никога! Никога! — повтори той, като избърса с кърпата лицето си, по което се стичаше жълтеникавата течност.

— Някакъв дявол, ти казвам, се е залепил върху теб! — извика отново Янакос, като се мъчеше да надвие ужаса си. — Гледам те и ме хваща страх от теб… Ставай да се качиш на магарето и да слезем в селото.

— Какво ще правя в селото? Добре ми е тук.

— Ще отидеш при поп Григорис да ти почете, да прогони дявола!

— Само за едно те моля, Янакос; не казвай никому нищо.

— Ще кажа само на попа, Манольос; ако теб те е срам да слезеш в селото, той да се качи тук да ти чете.

— Не, не! — извика Манольос и стана разтревожен. — Трябва да имам тази болест на лицето си, Янакос, трябва…

— Не разбирам — извика Янакос и също стана. — Защо трябва?

— За да се спася, Янакос; иначе няма да се спася… Не ме гледай, не мога да ти обясня.

— Тайна ли е?

— Само бог я знае — отвърна Манольос успокоен и седна отново в ъгъла. — Само бог и аз; и сме се разбрали.

— Ами ако е дяволът? — обади се плахо Янакос.

— Дяволът е, Янакос, добре го каза; дяволът ме е яхнал; слава богу, иначе щях да се погубя…

— Не разбирам, не разбирам! — извика отново Янакос отчаян.

— И аз не разбирах, Янакос, отначало… Но после разбрах; бях отчаян, сега се успокоих. И ме само се успокоих; ами издигам ръце и славя господа.

— Ти си светец… — прошепна Янакос, овладян изведнъж от почит.

— Грешник съм, голям грешник — възрази Манольос, — но бог е всемилостив.

Замълчаха. Чуха се отдалеч звънците на стадото, лаят на кучетата. Слънцето почваше да залязва, стаята се изпълни със синкави сенки. Магарето, разтревожено, че не вижда никъде другаря си, започна да реве тихо, умолително и да го вика.

— Можеш ли да ядеш? — попита Янакос.

— Мляко, с една сламка.

— Никъде ли не те боли?

— Никъде, никъде… Хайде, на добър час, Янакос, стига. И ми дай дума, че няма да кажеш никому нищо… Трябва — чуваш ли, Янакос? — тук, съвсем сам да се преборя.

— С дявола ли?

— С дявола.

— Ами ако те гътне?

— Няма да ме гътне; не се бой. Бог е с мен.

— Ти си светец… — прошепна отново Янакос. — Нямаш нужда от никого… Остани със здраве, ала аз отново ще дойда да те видя, да си го знаеш.

— Ако можеш да издържиш, Янакос…

— Мога, мога… Със здраве!

За миг му дойде странната мисъл да сграбчи ръката на Манольос и да я целуне; но се въздържа. Прекрачи прага, отвърза магарето си, което размахваше доволно опашка, и без да се извърне, пое по надолнището.

— Загадка е светът — мърмореше си той, като слизаше от планината, — голяма загадка… Не можеш да различиш господа от дявола… Много пъти — боже, прости ме! — имат еднаква мутра!

На другия ден, още преди да се съмне, Манольос побутна с крак Никольос, който спеше блажено по гръб, на двора.

— Никольос, ставай! Искам да ми свършиш една работа! Острата глава на овчарчето се надигна стреснато; отвори клепачи и бялото на очите му просветна страшно в утринната дрезгавина.

— Какво искаш? — изръмжа то и се прозя.

— Стани, измий се, за да се разсъниш, и сетне ще ти кажа… Хайде, добро утро!

Слугата стана, като мърмореше, протегна се, коремът му блесна, бронзов. Ръцете, бедрата, прасците му бяха покрити с лъскави черни косми. Миришеше на мащерка и пърчотина.

— Прекръсти се — каза Манольос. — Дори да не се кръстиш никога, Никольос, днеска трябва.

— Я зарежи това, чорбаджи… — каза Никольос.

Протегна се отново, та ставите му изпукаха. В планината, където беше отраснал с овните, никога не му беше дошло наум да се прекръсти, нито пък да отиде на черква. За какво му бяха всички тези неща на Никольос? Той искаше да бъде добре, да се ожени, като му дойде времето, да направи деца, да си има свои овце и да остарее як и кичест като дъб… Кръстовете и Богородиците бяха за хората от полето.

Манольос седна на прага и зачака Никольос да се измие и разсъни; беше взел през нощта едно страшно решение; не беше мигнал, цяла нощ в него се бяха борили бог и дяволът; на разсъмване бог беше победил и Манольос беше станал и побутнал Никольос е крак.

— Заповядай! — каза Никольос, като оправяше с пръсти рошавата си коса. — Разсъних се. Казвай сега за какво съм ти.

— Никольос — каза с тих глас Манольос, — слушай ме добре. Не ме гледай, ако те е страх, гледай настрани, но слушай добре какво ти казвам.

— Слушам — отвърна Никольос и се извърна настрани, за да не гледа чорбаджията си.

— Ще слезеш в село, ще отидеш в къщата на големия чорбаджия. Съмна се вече, вратата сигурно е отворена, ще влезеш вътре. Ще минеш през двора, ще свърнеш надясно, към одаята, където се намира станът. Там ще намериш годеницата ми Леньо.

— Леньо ли? — възкликна Никольос и се извърна рязко.

Очите му блеснаха.

— Ще намериш Леньо и ще й кажеш… Слушай добре думите ми, Никольос, набий си ги в ума: „Много здраве от Манольос и си направи труда, казва, да дойдеш на планината; иска да ти каже нещо“. Нищо друго; кажи й това и веднага си тръгни… Разбра ли?

— Разбрах, лесна работа; отивам веднага.

И понечи нетърпеливо да се спусне към селото.

— Чакай, диво козле такова! — извика му Манольос и го сграбчи за ръката. — Ако те попита как съм, кажи й, че съм добре; да не си и продумал, нещастнико, че съм болен, опичай си акъла!

— Не бери грижа, чорбаджи, не бери грижа; ще й кажа: „Добре е!“, и ще си плюя на петите.

— Тичай!

Никольос полетя надолу и изчезна.

 

Леньо се беше вече събудила, беше сварила джоджен, сипала беше в него и малко ром и сега се изкачваше по стълбата, за да го занесе на чорбаджията, на стария Патриархеас. Закръглена, рошава, боса, изкачваше се по стълбата и чуруликаше като кадънка.

Старият чорбаджия беше приседнал на дебелата си постеля, гледаше през прозореца селските покриви долу и мисълта му обхождаше всички селяни, чукаше на вратите, влизаше, казваше им по някоя добра дума, продължаваше по-нататък. След това се изкачваше на планината, минаваше бързо над овцете, стигаше до Манольос, кипваше. „Виж го ти него, глава ще ми вдига, келешът му с ратай! Душата му, вика… не била готова душата му… Ей, нещастнико, ако до края на април не вземеш Леньо, ще те изхвърля от къщата си, да се пръждосаш обратно в манастира като евнух. Да пукнеш дано, неблагодарнико! Той обърка акъла на сина ми, той! Жал го било за сиромашията, хора са и те, казва, наши братя! Хубави и свети са всички тези неща, ама да ги слушаш в църквата, да ги казва в неделя попът от амвона; но като се върнеш в къщи, абре кокоша главо, и да ги правиш наистина, трябва да си съвсем побъркан!“

Вратата се отвори, влезе Леньо с джоджена. Мисълта на стария Патриархеас се откъсна изведнъж от сина му и се залови за това дяволито, засукано женско, дето му носеше, като се кълчеше, джоджена. Притвори клепачи; гледаше я как се приближава и се любуваше на дръзките гърди, на пълните бедра, на яките колене… „Какво да те правя, женско такова — помисли си той, — като си, май, моя щерка… Като теб беше и майка ти на младини бог да я прости! И една нощ…“

Чорбаджията въздъхна.

— Как си днеска, чорбаджи? — каза Леньо с превзет глас. — Защо въздишаш?

— Как да не въздишам мари, Леньо? Имам си онзи непрокопсаник, сина ми, имам си и Манольос, те ще ме съсипят… Отишла си, казваш, онзи ден в планината да го видиш; и какво ти каза този серсемин?

— Какво да ми каже, чорбаджи! — възкликна Леньо, като въздъхна и тя и седна на края на кревата, в краката на стария. — Сякаш го е омагьосала някоя самодива… Говореше, бръщолевеше, не си намираше думите… И вместо да ме гледа като мъж, ту гледаше в земята, ту вдигаше очи към небето и ги въртеше… Какво да ти кажа, чорбаджи? Защо не го заведеш при поп Григорис да му почете? Не се смей, не е добре Манольос, чорбаджи!

Старият коцкар гледаше как Леньо се поклаща и се черви и въздъхна.

— Обичаш ли го, мари? — попита той и започна да сърба шумно джоджена си.

— Какво да ти кажа, чорбаджи?! Него ми даваш, него вземам; ако ми беше дал някой друг, другия щях да взема. Всички мъже ми се струват еднакви.

— И старите ли, Леньо? — попита дъртакът му с чорбаджия и намигна.

— А, не! — отсече разпасаното женско. — Само младите.

— До колко години? — настоя старият.

— Докато могат да правят деца — отговори без колебание Леньо.

Сякаш беше вече обиграна по всички тези въпроси и имаше определено мнение по тях.

— Брей, акълът ти, Леньо, сече като бръснач! Помни ми думата, ти ще стигнеш далеч; знаеш какво искаш.

Женската се изкикоти, стана; взе празния филджан, тръгна към вратата.

— Кой ден от април сме днеска? — запита старият.

Леньо преброи на пръсти; неделя, понеделник, вторник…

— Двайсет и седми — отвърна тя.

— Е, ще почакаме още три дни да благоволи да ни даде отговор негово превъзходителство Манольос. Ако му мръдне акълът и се откаже от такова парче, не бери грижа, Леньо, ще ти намеря аз по-добър мъж, истински, без души и бабини деветини — дето ще ти напълни двора с деца. Хайде, да си жива; мисля да стана днеска и да отида на черква; да пообиколя и из селото… Донеси ми да се преоблека.

— Дъртият му мискинин! — измърмори Леньо, докато слизаше по стълбата и се кикотеше, сякаш я гъделичкаха. — Изядаше ме с очи… Ама на, на кълна се, ако не ми беше баща, щях да го накарам аз този дърт пръч да се венчае за мен, па макар и да не може да прави деца; не се е свършил светът, други могат. Ала дяволът прави нещата наопаки; както и да е, добър е и Манольос!

В този миг на прага на външната врата се появи Никольос. Беше разгорещен, от цялото му тяло сякаш се вдигаше пара, дворът се изпълни с пърчотина. Той наистина приличаше на изправен пръч, лъскав, с мътен поглед, възбуден, и същевременно и на младичък архангел. Леньо го видя и се спря; изплаши се.

— Кой ли е пък този! — измърмори тя. — Ако е овчарчето Никольос, колко е пораснало и подивяло само, и как мирише! Започнали са да му никнат и мустаци!

— Какво искаш? — извика тя. — Ти ли си Никольос?

— Аз съм Никольос! — отвърна овчарчето като пресипнало петле.

— Брей, пък ти си станал същински мъж! Какво искаш?

— Манольос ме прати рано-рано да ти съобщя нещо; и дойдох.

— Манольос ли? — възкликна Леньо и сърцето й заби.

Приближи се към Никольос.

— Не викай — каза тя, — не си на планината; говори по-тихо; какво ти заръча да ми кажеш?

— На, много здраве, каза, от Манольос и да заповядаш горе на планината; искал да ти каже нещо.

— Това ли е всичко? Добре, ще дойда, да му кажеш… Чакай, не си тръгвай; ами как я кара той бре, Никольос?

— Добре я кара, добре я кара! — извика Никольос и си тръгна тичешком, като остави след себе си остра миризма, сякаш беше минал пръч.

Михелис излезе на двора. Беше пременен в чорбаджийските си празнични дрехи, гладко избръснат, хубаво сресан, беше се нагласил да отиде на черква да чуе евангелието и да види Марьори. Блестеше сред двора като орел. Леньо се поспря да му се полюбува. „Такъв ще да е бил и баща ми на младини — помисли си тя, — същински свети Георги!“

— Добър ден, Леньо! — каза Михелис, като слагаше калпака, който държеше в ръка. — Отивам на черква.

— Бог да ти е на помощ! — отвърна Леньо закачливо. — Право в черквата да отидеш, чорбаджи, да не се отбиеш никъде…

— Ти няма да се отбиеш никъде; ще отидеш право при Манольос, струва ми се… — каза Михелис, който беше зърнал пратеника, тъкмо когато той си тръгваше. — Не се оплаквай.

— Не се оплаквам, кой ти каза, че се оплаквам! — отвърна женската раздразнено. — Хора сме и ние, божем, ратаите, не можем да се оплачем, не ни е забравил господ. Ако и Манольос облечеше твоите дрехи, чорбаджи, и той щеше да стане чорбаджийче.

— Права си, Леньо — каза Михелис, като прекрачи прага. — Права си; само дрехите ни делят.

Тъкмо в този миг камбаната удари за литургия.

— Отивам, Леньо — каза той. — И добри вести да ни донесеш от планината.

— А пък твоя милост — от попската щерка! — извика му Леньо, която не цепеше басма никому.

 

Църквата миришеше на восък и тамян; блестяха на иконостаса големите икони, стените, от плочите на пода до купола, бяха изписани със светии и пъстроцветни ангелски криле. Човек влизаше в тази древна византийска църква и му се струваше, че потъва в някакъв рай, изпълнен е ярки птици и високи, колкото човешки ръст, цветя; а ангелите като огромни пчели събираха от цвете на цвете меда. А горе, на купола, суров, заплашителен, беше надвиснал, връз човешките глави, бог-вседържител.

А пък хората, долу, на настлания с плочи под, бръмчаха и те като пчели, тичаха от икона на икона и се покланяха, а сетне заставаха неподвижно и се заслушваха в пеенето; отпред — мъжете, отзад — жените. На пангара с дискосите и свещите — първенците. Но днес никой не знаеше дали щеше да дойде старият Патриархеас; а пък ако питаш за капитан Фортунас — той се мяташе в постелята си и ръмжеше. Само даскалът беше там, с очилцата си и с бялата си колосана яка; а до него старият Ладас — черна жлъч капеше от устата му. Снощи се беше видял с Янакос, който му беше донесъл лоши хабери — онези, дрипльовците, дето вече три месеца се блъскат по пътищата, били продали, казва, пръстените си, останали им били само пръстите; какво да ги прави пръстите им старият Ладас? Какво да ги прави ушите без обеци? Проклинаше съдбата си. „Без късмет съм — мърмореше си той, застанал зад пангара. — Трябваше съсипаното село да бъде близо до Ликовриси, за да сваря… А сега какво разбрах от това, че са ги съсипали? Да му се не види макар!“

Влизаха християните, хвърляха пари върху дискоса, вземаха свещ, прекръстваха се и тръгваха по иконите. Ала акълът на стария Ладас сега беше далеч оттук… „Добре, че подписа, серсеминът му със серсемин, разписката за трите лири; аз да бях…“

Но не свари да довърши мисълта си; някаква тежка маса дойде и седна до него, седалката изпращя. Извърна се раздразнено и видя стария Патриархеас с побледнели провиснали бузи, с помътен поглед и с пожълтели и сухи устни. „Няма ли пукница за тази чорбаджийска свиня…“ — помисли си той; извърна се и поздрави.

— Честито оздравяване, чорбаджи — каза с половин уста той и отново потъна в грижите си.

Михелис се появи и църквата светна; беше закъснял, понеже беше минал край Марьори, която го чакаше; искала, казва, да поговори с него. Само старата й дойка беше в къщи, глуха и предана.

— Забави се… — каза Марьори, която беше застанала зад вратата и го чакаше.

Тя също се беше пременила, беше облякла най-хубавите си дрехи и носеше гердан от златни костадинки на шията си, наследство от майка й; беше боядисала леко бледите си страни с червилото, което й беше донесъл скришом снощи Янакос. Но очите й бяха уморени, сякаш беше плакала; тъмносини кръгове ги опасваха. Държеше кърпичката си и от време на време я допираше до устните си.

— Защо ме повика? — попита Михелис угрижено. — Защо си разтревожена, Марьори?

— Баща ми бърза — отвърна Марьори и сведе очи. — Бърза, иска да се венчаем.

— Нали казахме на Коледа, Марьори? Не сме направили година на майка ми още, не бива…

— Бърза… — повтори девойката с отпаднал глас. — Всеки ден мърмори, стана през нощта, крачи напред-назад, не може да спи.

— Ама защо? Какво му има, че толкова бърза?

— Не знам, Михелис, не знам… — прошепна Марьори с треперящ глас.

Тя знаеше добре защо бърза старият, но не можеше да го разкрие. Чувствуваше в себе си, в разядените си недра, че старият имаше право, трябваше да побързат.

— Баща ми не обичаше майка ми — каза Михелис, — беше по-голяма от него, беше остаряла, опяваше му… Беше му дотегнала и никак не я жали, когато умря; но сега го е срам да потъпче обичаите, няма още година; а пък е и най-личният чорбаджия в селото, трябва да дава пример… Разбра ли, Марьори?

— Разбрах, разбрах… Но бърза, ти казвам, и се заяжда с мен… Не мога повече!

Понечи да се закашля, но се удържа; постави кърпичката си на устата. В шепата на Михелис слабата й ръчичка трепереше, цялата в пот.

Михелис я погледна, изплаши се; стопила се беше наистина, изпод покритата й е лек мъх кожа костите й личаха; бъдещият череп ясно се очертаваше.

— Марьори… — промълви той и притисна ръката й към гърдите си, — Марьори…

Сякаш тя се отдалечаваше от него и искаше да я задържи, сякаш беше шепа пясък, който се изплъзваше.

— Михелис — каза девойката, като се мъчеше да сдържи сълзите си, — Михелис, върви, иди на черква; ще дойда и аз след малко… Закъсняхме; върви и дано бог да простре десницата си!

Хвана главата му, притисна я до гърдите си, продължително; цялото й телце трепереше.

— Бог да простре десницата си! — промълви отново тя, прибра се бързо вътре и падна почти в несвяст в прегръдките на старата си дойка.

Михелис отвори полека вратата и тръгна бързо към черквата; сърцето и гърлото му бяха свити.

Блесна черквата, когато той влезе, застана до седалката на баща си, прав. А старият се извърна да му се полюбува.

„Такъв бях и аз — каза си той, — такъв бях и аз едно време… Мръсен живот, как преминаваш като приказка!“

 

В това време Леньо се среса, напръска с розова вода косата и пазвата си, сложи си жълтата забрадка с червените ресни, която й беше подарил чорбаджията сега, за Великден, и пое по селските улички, за да излезе и хване пътеката за планината Панагия.

Литургията беше свършила, селяните се бяха пръснали по площада, в празничните си дрехи, в празнично настроение и се разхождаха нагоре-надолу; а някои си посръбваха и се смееха в кафенето на Костандис.

А агата седеше пак горе, на балкона си, пушеше си наргилето и пак от дясната му страна стоеше сеизинът с тръбата, а от лявата — Юсуфчо дъвчеше дъвка и го черпеше. Притваряше гурелясалите си очи старият ага и гледаше долу, на площада, селяните, така както овчарят гледа отвисоко стадото си, със снизхождение и нежност. Знаеше, че той е човек, а другите — овце; че той яде месо, а другите пасат трева. И ги оставяше агата да пасат спокойно, та да натрупат вълна, за да се облича, и месо, за да яде.

Леньо се изкачваше по планината и сърцето й сякаш хвърчеше; досещаше се за какво я викаше Манольос, тази седмица щеше да стане сватбата, щеше да свърши най-сетне копнежът и щеше да започне истинският живот — през деня шетането и готвенето, а през нощта прегръщането, и след девет месеца — нани-нани, бебето… Няма да съм вече слугиня, ще бъде жена и майка…

Манольос доста й харесваше, беше кротък, работлив, красив, с руса брадичка, със сини очи, с благо лице, наистина като Христос. Сърцето й хвърчеше, изкачваше преди нея планината, стигаше в кошарата, пърхаше наоколо, кацваше на рамото на Манольос като кротка яребица, пъстра, закръглена, с червени крачка, и го кълвеше гальовно по тила и по шията…

„Сигурно седи сега на онзи високия камък, където свършва нагорнището, и чака. И неговото сърце сигурно хвърчи като моето“ — мислеше си тя.

И наистина на високия камък седеше Манольос и бършеше непрекъснато подутото си лице, което пак се беше напукало и течеше.

„Жал ми е за нея, жал ми е за нея, горкичката — мислеше си той, — но трябва… Трябва да се избавя от всяко изкушение, да се очисти душата ми, да се очисти плътта ми, да стана достоен…“

Ослуша се, чу бързите леки стъпки, подуши във въздуха лъх на розова вода, ноздрите му потръпнаха; познаваше я добре, това беше миризмата на Леньо.

„Пристига, пристига — каза си той, — пристига, ето я!“

Жълтата забрадка се показа, Леньо се поспря, засенчи с ръка очите си, зърна на високия камък годеника си да я чака с наведена глава и забави крачките си.

— Ето я! — каза отново Манольос, вдигна глава, скочи прав и застана неподвижно.

Леньо сведе глава, престори се, че не го е видяла, за да го накара да се втурне и да дойде, както беше свикнала, да я сграбчи през кръста и да й помогне уж да се изкачи… Но днес Манольос стоеше неподвижно.

— Манольос! — извика му тя, тъй като не можеше повече да се сдържи.

Но Манольос не отвърна; стоеше върху камъка, безмълвен, неподвижен.

Леньо се затича, приближи се, вдигна глава, видя го, изпищя:

— Света Богородице!

И се строполи на земята.

Манольос слезе, повдигна я; но тя беше закрила с лявата си ръка очи, за да не го гледа, а с дясната го пъдеше, не му даваше да се докосне до нея.

— Махай се… махай се! — изпищя тя. — Махай се!

— Погледни ме още веднъж, Леньо — каза тихо Манольос, — погледни ме, да се погнусиш, да се отървеш…

— Не, не! — пищеше нещастницата. — Махай се!

Върна се обратно Манольос, седна отново на камъка. Известно време и двамата мълчаха; най-сетне Леньо заговори:

— Какво ти е? — извика му тя. — Боже господи, кажи, какво ти е?

— Проказа… — отвърна спокойно Манольос.

Леньо потръпна; извърна лице към селото.

— Ще си отида — каза тя. — За това ли ме повика?

— За това — отвърна пак със спокоен глас Манольос. — Можеш ли вече да ме вземеш? Не можеш. Можеш ли да правиш с мен прокажени деца? Не можеш. Иди си.

Замълчаха отново и двамата; и тогава се чу силният, безутешен плач на девойката.

— Остани със здраве, Леньо — каза Манольос и се обърна да се върне в кошарата.

Леньо не отвърна; избърса с жълтата забрадка очите си; погледна наоколо — не знаеше какво ще стане сега с нея и накъде да върви. Манольос беше изчезнал, светът се въртеше около нея пуст.

Слънцето беше вече сред небето, чуваха се само звънците на овцете, които се завръщаха, за да пладнуват под големия кичест дъб. Един кавал засвири за миг, извика в пустошта, но веднага млъкна и той, жално.

„Проказа… проказа…“ — повтаряше в себе си Леньо и трепереше. Зъзнеше сред пладнешката жега.

Колко време беше останала така, просната върху камъните, не помнеше… Сториха й се хиляди години, но навярно бяха само няколко мига, защото, когато се надигна да си ходи, слънцето беше все тъй сред небето, неподвижно.

Кавалът се чу отново, жален, весел, настойчив като някаква душа, която въздишаше и играеше и викаше сред пустошта, и беше съвсем сама и не можеше да понася самотата…

Без да мисли, неволно, Леньо тръгна към кавала, който зовеше. Сякаш чуваше името си, някой я викаше, и тя отиваше премаляла. Тя също беше останала самотна сред тези камънаци, под слънцето… Самотна, и също не можеше да понася самотата. И вървеше. Гласът на кавала ставаше все по-силен, по-настойчив, по-умолителен, и я теглеше… Леньо не можеше вече да се съпротивлява и вървеше.

И изведнъж, под един як, кичест дъб, в един планински дол, видя пладнуващите овце, изпънали шии върху земята, за да се поразхладят; само две от тях бяха прави, сякаш се гонеха, сякаш се бореха. А пред тях, изправено, полуголо, овчарчето подскачаше и играеше заедно с тях, беше налапало върха на дълъг кавал и свиреше… От време на време сваляше кавала от устата си и надаваше диви викове, пляскаше с ръце, блееше възбудено и отново надуваше още по-силно кавала…

Захласната, Леньо пристъпваше бавно, овчарчето беше с гръб към нея, не я виждаше. Сега Леньо можа ясно да различи; един рунтав виторог коч гонеше една бяла овца, скачаше върху нея, но тя се изплъзваше, тичаше след нея кочът, протягаше разярено предните си крака, сграбчваше я отново, качваше се върху нея и блееше нежно-нежно, сякаш я молеше… А овчарчето следеше гонитбата, играеше и подскачаше и умоляваше заедно с коча, надаваше викове и го насърчаваше.

— Хайде бре, Дасос!… Отгоре й бре, Дасос! — викаше то и отново надуваше кавала.

Леньо сега беше застанала зад овчарчето и дишаше пресекливо; беше изплезила и тя като овцата език, задъхана. Гърдите я боляха.

Овцата сега сякаш се беше уморила, сякаш и тя не можеше да издържи повече, и спря. Дасос скочи върху нея, покри я цялата, изплези език и започна да я лиже по врата и да го хапе; руното му беше цялото мокро от пот и въздухът натежа от миризмата на мъжкаря.

Никольос захвърли кавала, махна от себе си и останалите дрехи и започна, съвсем гол, потънал в пот, да танцува и да се клати като коча.

Вените на шията на Леньо се издуха, очите й помътняха; в един миг, сред танца си, Никольос се извърна и я видя; нахвърли се върху нея, повали я на земята, до коча и овцата.

И Леньо не оказа никаква съпротива.

Бележки

[8] Игрословие — „парадес“ — пари, и „парадисос“ — рай. — Б.пр.