Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ο Χριστός Ξανασταυρώνεται, (Пълни авторски права)
Превод от гръцки
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 7 гласа)

X

Кръвта на вдовицата вбеси агата. Почервеня мозъкът му, наля се с кръв; пробуди се прастарият ламтеж да коли наред хора и животни около убитото любимо тяло, за да му олекне на сърцето; още държеше ножа, ръката до лакътя му беше потънала в кръв.

Повика сеизина:

— Слез в мазето, хвани Манольос, закарай го при платана. Надуй тръбата да се съберат гяурите, да му се нагледат. И да занесете и моя Юсуфчо при платана, да гледа и той… Обеси го този хаирсъзин, пък ако ще да е или да не е убиецът! И ми донеси бича, ще сляза сам да им строша кокалите, та да ми олекне! Може да ги обеся тази вечер, наред и петимата; виновни-невиновни! Ще ги обеся всичките, всичките! Защо гяурите да са живи, а моят Юсуфчо да лежи убит? Върви!

Овлажняха пак очите му, обърна се, постави върху Юсуфчо, сред розите и ясмина, кървавия нож.

— Вземи го със себе си, Юсуфчо — каза той.

Седна с кръстосани крака долу, опря се на желязното креватче, запуши. Затвори очи, изпълни се умът му с поля и планини, и села, пое отново, премина пак пътя от Ликовриси до Смирна. Кога с каруца, кога е муле и кога с онази дяволска машина, която бяха докарали франгите, проклети да са! И изведнъж, една сутрин, какво чудо беше това. Палати, пазари, джамии, хиляден народ и музики, и градини, и море! И внезапно всичко изчезна и остана само едно кафене край морето, и вратите бяха отворени, горещо беше, залязваше слънцето, и насядали бяха околовръст върху рогозките агите, току-що окъпани, облечени в нови дрехи, с наргилетата си, с намазаните си с черна боя мустаци. И по средата, нагласен на едно високо столче, влиза агата на Ликовриси — и какво да види! — Юсуфчо пее: „Дуня табир, руя табир, аман, аман!“ И изведнъж всичко потъна, кафенето, агите, и рогозките, и наргилетата, и от цялата Смирна остана само той и неговият Юсуфчо; единият беше коленичил и умоляваше, а другият, само превземки и кършене, дъвчеше дъвка.

Влезе сеизинът, донесе му бича и го постави върху коленете му; наведе се агата и го загледа с натежали клепачи, но не се помръдна. Къде да отиде? Защо да се махне оттам, където се намира, край морето, със своя Юсуфчо? Затвори отново очи и се върна в Смирна.

Навън тръбата на сеизина прозвуча зловещо. Слънцето клонеше вече на залез, но горещината не беше намаляла, лист не трепваше; смълчано, беззащитно, селото се беше свило под слънцето и изгаряше от жега.

Една по една вратите се отваряха, селяните, щом чуха тръбата, заизлизаха и се събираха около платана. Едни, навъсени, мълчаха; други, раздразнени, крачеха напред-назад, спореха, убил ли е, или не е убил, престъпник ли е, или не Манольос.

— От тиха вода да те е страх! — казваше един, като поклащаше глава. — Винаги съм се съмнявал в Манольос; ту с вдовицата, ту с Юсуфчо… Пфу, да пукне дано!

Старият клисар довтаса, изплезил език; носеше нова страшна вест, радостен беше:

— Минавах край конака, приближих се; по едно време гледам на двора старата Марта, гърбавата, бие се по главата и нарежда. „Какво ти е, мари?“ — викам й аз. — „Убиха вдовицата!“ — „Кой, мари?“ — „Агата. Закла я като агне и я отърколи по стълбата. Повикай християните да дойдат да я вземат… Християнка беше и тя, горката… да я погребат!“

— Погребение, казва, иска! — каза, като се захили, един жълтеникав селянин. — Кокалите й да не останат дано!

Слънцето вече се канеше да залезе; малките пойни птички кръжаха около платана, за да кацнат, но видяха толкова много хора събрани под листака му, чуха голяма врява и се изплашиха; хвъркаха насам-натам неспокойно и чакаха кога ще се махне човешкото гъмжило, та да се приберат в гнездата си.

Изведнъж се чу да се отваря тежката врата на агата, всички глави се извърнаха, едно: „Ах!“, се надигна като вълна от гърди на гърди и разлюля въздуха — спокоен, усмихнат, на прага се беше появил Манольос с вързани отзад ръце, а по лицето и мишниците му течеше кръв.

Поспря се за миг, сякаш искаше да поздрави селяните, но сеизинът се появи зад него, разярен, и го удари силно с бича; и Манольос, мълчаливо, прекрачи прага.

Зад него се показаха отново двамата носачи с желязното креватче, в което лежеше под цели наръчи от цветя полуразкапаният Юсуфчо.

Манольос пристъпяше спокойно, погледът му се плъзгаше бавно, за сбогом, по човешките глави наоколо, по къщите, по дърветата и още по-нататък, по посевите, които се свеждаха вече узрели и проблясваха като злато под залязващото слънце. „Слава богу — мислеше си той, — ще имаме богата жътва тази година; ще се нахрани сиромашията!“

Изведнъж зърна под платана тримата си приятели, които го гледаха и плачеха. Манольос им се усмихна и кимна за поздрав; спря се за миг, изгледа народа, извика:

— Селяни, отивам си; прощавайте!

Извърна отново очи към тримата приятели:

— Братя — извика той, — Михелис, Янакос, Костандис, отивам си, прощавайте!

— Невинен! Невинен! Невинен! — извикаха тримата приятели със задавен глас.

— Нямате ли бре вие чест? — извика Янакос на селяните, които гледаха отъпели. — Защо не паднете на колене да му се поклоните, подлеци недни? За нас, бре, загива, за да спаси селото; не го ли разбирате? Взема върху себе си греховете на всички ни, като Христос. Братя…

Но не свари да довърши; сеизинът се нахвърли върху него и бичът се омота два пъти около врата му.

Агата се появи на вратата; изведнъж всички подушиха дъха му и се спотаиха; разкъса се на две множеството, отвори му път да мине. Тежък, навъсен, агата пристъпяше, забил очи в земята.

Стигна до платана, спря се; и без да се извърне да погледне Манольос, протегна ръка към сеизина:

— Обеси го! — заповяда той.

Нахвърли се дивият анадолец върху Манольос, сграбчи го за врата.

Но тъкмо в този миг се чу пронизителен вик, изплашен и радостен:

Ага! Ага! Старата Марта топуркаше и се заваляше запъхтяна, с бохча дрехи в ръцете. Сеизинът пребледня, пусна примката, която приготвяше, опря се на платана, а ченето му затрепера. Гърбавата старица се беше строполила сега в краката на агата:

— Ага — пищеше тя, — гледай! Гледай!

Разтвори бохчата и разстла пред краката на агата един елек, едни потури, чифт тузлуци, целите потънали в кръв. Агата се наведе:

— На кого са, мари, тези дрехи? — извика той.

— На сеизина! — отвърна старата Марта. — На сеизина!

Агата се обърна, погледна сеизина; беше се свлякъл долу, до дънера на платана; селяните бяха притаили дъх.

С един скок агата се намери до него; побутна го с крак, изкрещя:

— Али Мухтар!

Сеизинът, свит на земята, скри лице в косматите си ръчища.

— Аман! — измуча той като теле.

Тримата приятели се приближиха, сърцата им биеха до пръсване. Множеството се раздвижи цялото, наобиколи агата, сеизина и старата Марта. Янакос се приближи скришом до Манольос, развърза го, сграбчи ръката му и я целуна.

Агата вдигна глава, видя селяните, видя, че лицата им сияят радостно, замахна с бича:

— Гяури — извика той, — махайте се! Пръждосайте се оттук, ще ви затрия всичките!

Нахвърли се като сляп върху тълпата и започна да бие и жени, и мъже; беше побеснял.

Площадът светкавично се опразни, хукнаха всички един през друг към къщурките си, най-смелите се скриха зад ъглите и занадничаха. Тримата приятели грабнаха Манольос, прилепиха се на отсрещната стена и загледаха, и заслушаха.

— Ти ли, бре? Ти ли, бре? — ревеше агата; беше скочил върху сеизина и го тъпчеше и плюеше.

Измъкваше ятагана от ножницата, пъхаше го отново, навеждаше се, вземаше големи камъни, удряше го с тях по главата, беше се объркал, не знаеше каква смърт да му избере.

А старата Марта сновеше насам-натам, подрипваше, сякаш играеше хоро, пъргава, радостна, и току разстилаше, сгъваше и разгъваше дрехите, изтърсваше ги във въздуха и отново ги разстилаше на земята, за да се види кръвта.

И все току повтаряше и преповтаряше напевно същите, все същите думи:

— Чух го аз, ага, че се изкачва по стълбата посред нощ… Чух и един съвсем тъничък писък като на пиле, когато го колят, ага… Но къде можех да кажа нещо аз, горката? Ама на̀, на̀, намерих дрехите!

И отново започваше да ги разгъва и да ги разстила на земята и да показва кръвта…

Но изведнъж на агата му дотегна дърдоренето й, тури й един ритник в слабините, старицата нададе пронизителен писък и куцук-куцук затопурка към вратата на агата; присви се на прага като хищна птица и впи острите си очички в агата и сеизина.

— Извадете си сега очите, тъпанари! — измърмори тя. — Намерих аз, каквото търсех, сполучих, каквото исках, пет пари не давам!

Агата сега беше седнал с кръстосани крака на земята и беше накарал и сеизина да седне кръстато срещу него, лице с лице, носовете им се допираха. Дълго време седяха така двамата, неподвижни. Слънцето беше вече залязло, пойните птички се поокуражиха, видяха, че човешкото гъмжило се беше махнало, и се завръщаха в праотцовския си многоетажен дом, стария платан.

По-смелите, които надничаха от ъглите, и четиримата, приятели, които се бяха прилепили до стената, чакаха, притаили дъх. Чувствуваха, че ще се случи нещо страшно.

— Жал ми е за горкия сеизин — прошепна Манольос.

— Бог не го е жал за него — отвърна Янакос, — мълчи.

Агата изведнаж скочи прав като лъв и изрева:

— Стани горе, куче!

Сеизинът също се изправи изведнъж, с един скок. Измъкна агата ятагана и замахна с него веднаж, дваж, триж и му отсече носа и ушите, и ги хвърли настрани. Страшният анадолец не се помръдна, не издаде нито звук, стоеше прав като дърво, което кастрят; кръвта течеше, лееше се върху земята и се превръщаше в кал.

Вдигна бича тогава агата.

— Махай се! — изрева той.

Сеизинът започна да тича, като залиташе, около платана.

— Стой! — изрева отново агата.

Сеизинът спря. Нахвърли се върху него агата, смъкна му потурите, сграбчи му яйцата, отряза ги с един замах и ги хвърли върху убитото момче, сред ясмина.

Дивият анадолец нададе тогава страшен рев и се строполи на земята. Сграбчи го агата за врата, тръшна го на столчето, нахлузи му примката на врата, тури един ритник на столчето и сеизинът се залюля, окастрен, потънал в кръв, във въздуха.

Избърса агата с кървава ръка потта си и лицето му потъна в кръв. Седна отново на земята с кръстосани крака и дълго време гледа, задъхан, сеизина си, и ревеше като бивол; и полека-лека, когато душата му най-сетне се насити, той стана и без повече да се извърне да погледне назад нито сеизина, нито Юсуфчо, се прибра, като подскачаше и залиташе, понеже мислеше, че никой не го гледа, в конака си. Тури един ритник на вратата, за да я затвори, но се подхлъзна и се просна с гръм и трясък по цялата си дължина, на плочите.

 

— Какво ли става на горния свят? — питаше тъкмо в същия миг чорбаджи Патриархеас другарите си.

Проснали се бяха всички на земята, опрени на стената, с извърнато към ниската врата лице, и чакаха.

— Да ти кажа ли аз, чорбаджи — отвърна старият Ладас, който беше вече почнал да се мъчи да заглади нещата и да се подмазва на силните. — Манольос — бог да го прости! — виси сега във въздуха, справедливо-несправедливо, какво ни е еня нас? Важното е, че ние се отървахме. И сеизинът сега ще се покаже и ще ни изкрещи: „Вън, гяури, пръждосайте се по къщите си!“ Ще ни тури по един ритник и ще излезем пак на светло, и ще си гледаме работата. И каквото си казахме, чорбаджи, и поп Григорис, турете му пепел!

„Ще ти изкарам аз окото на теб, мръсен дъртако!“ — каза си поп Григорис, но се сети, че е християнин и свещенослужител, смекчи изражението си и гласа си й изрече:

— Да се спасим веднъж, дядо Ладас, с божията помощ, пък всичко останало се забравя. Хора сме, голям зор видяхме, та може да сме си казали по някоя и друга дума повече; аз дори вече забравих всичко.

— Аз няма да забравя, че ми каза чорбаджийска свиня — обади се обидено старият Патриархеас. Засегнал го беше право в сърцето този прякор, защото му подхождаше.

— Казах ли такова нещо, чорбаджи? — възкликна старият Ладас уж учуден. — Вземам си думата назад; побъркал се бях, клетият аз, от страх, заплетох се, не намирах думите си. Искал съм да кажа чорбаджия, а съм казал чорбаджийска свиня.

Панайотарос вдигна строшената си голяма глава:

— Да пукнете дано, бъзливци! — извика той. — Страхувате се един от друг, гнусите се един от друг, но къде ти да си признаете! Искате да сте добре помежду си, готовановци, за да обирате хорицата! Ала аз, бре, перекендета, не се боя от вас; попове, владици, чорбаджии, първенци, даскали, плюя на вас!

Даскалът отвори уста да замаже всичко, но тъкмо тогава вратата се отвори и се появи старата Марта, и острите й очички, изпълнени с искри, блеснаха в полумрака.

— Какви хабери мари, Марта, ни носиш от горния свят? — извика чорбаджията и се надигна.

Старата робиня се захили сатанински, протегна ръка.

— Ако не ми напълните шепата с жълтици — отвърна тя, — няма да ви кажа, нищо.

— Мари вещице — извика плачливо старият Ладас, — не ти ли е жал за нас? Бедни хора сме, искаш да ни изпиеш кръвта ли?

— Добри хабери ли ни носиш или лоши? — попита поп Григорис. — Това ни кажи най-напред.

— Няма да продумам ни дума, ти казвам, попе; не протягаш ли и светиня ти ръка, и после почваш „Господи помилуй“? Защо пък аз да съм по-добра от теб? Разтворете кесиите си, чорбаджии, това само ви казвам!

Първи старият Патриархеас отвори кесията си, извади една златна лира. Обърна се към попа:

— Отче — каза му той, — поп-чорбаджия ти викат, не се стискай. Отвори кемера си и твоя милост, дядо Ладас, дето ми викаш чорбаджийска свиня; добре ще ти дойде да ти пуснат малко кръв; може да ти дойде дамла, нещастнико. Даскале, хайде и твоя милост, каквото можеш, беден си, да свършваме. Хубави новини ни носи старата; не виждате ли как й блестят очите?

— Разтвориха попът и учителят кесиите си, старият Ладас въздъхна. Не може ли да ти ги дължа, кира Марта? — умолително той. — Ще ти дам разписка.

— Абре, та не струва ли поне една пукната лира животът ти, чифутино? — възкликна старицата. — Хайде, по-смело, да не ти дойде дамла, отвори си пунгията.

Обърна се към Панайотарос:

— А от теб, клети Гипсоядецо — каза захилена тя, — не искам и петак; вдовицата те остави гол като тояга.

— Пукни, дъртофелнице! — изръмжа Панайотарос. — Чакай, мари, да ти взема мярка на гърбицата, че да ти направя един самар, ама никак да не те убива, вещице!

— Не се тревожи, клети Гипсоядецо, имам и за теб един хабер: отърва се! Отърва се, грешни любовнико! Вдовицата Катерина отиде на оня свят!

Панайотарос изблещи очи, опита се да каже нещо, но гърлото му се беше свило.

— Уби я, ей сега на, агата; заби й ножа в сърцето, отиде по дяволите армаган!

Панайотарос се строполи на земята и започна да удря главата си в стената. Ревеше като звяр, викаше вдовицата. Наведена на прага, старата гърбуша го дразнеше:

— Кой я е карал да е красива? Кой я е карал да е мръсница? Кой я е карал да отиде при агата? Така й се пада! Заби й ножа в сърцето и я отърколи по стълбата.

Но Панайотарос не я чуваше; хапеше се, забиваше нокти в пръстта и викаше вдовицата.

В това време старият Патриархеас събра и от другите парите, напълни шепата на старата Марта. И тогава чак тя отвори устицата си и започна да им разправя всичко, от игла до конец. Разказваше, разказваше, смееше се, подскачаше, представяше агата, сеизина, крещеше и се хилеше… Поп Григорис се прекръсти.

— Да вървим — каза той, — благословено да бъде името господне! Влязохме обикновени хора, излизаме герои и мъченици Христови!

— Да вървим — каза и старият чорбаджия. — Евтино се отървахме.

— Една лира ми струва тази работа — изръмжа старият Ладас. — Но мен ли ще ме изиграят? Ще си изкарам аз яда. И най-напред на онзи мошеник Янакос — ще му лапна магарето!

— Поп Григорис прекрачи прага. Утре, братя — каза той, — трябва да направим тайно благодарствен молебен; държахме се като мъже и християни; излязохме победители от това страшно изпитание; слава на името господне!

— А аз ще накарам децата — каза учителят — да направят писмено съчинение на тема — мъченичеството и героизмът на гръцката нация.

Тръгна начело поп Григорис, с високо вдигната глава, наперен като коч-водач; зад него — старият Патриархеас, целият изпоцапан, изгладнял; зад него — даскалът, наперен и той, защото беше проявил такъв героизъм и не беше посрамил прадедите; последен — старият Ладас, който си придържаше гащите, защото учкурът му се беше скъсал.

— Ей, Гипсоядецо! — извика гърбавата старица, която беше застанала на вратата с ключ в ръце. — Пръждосай се! Овдовя, нещастнико, овдовя и агата, върви да му правиш компания.

— Нека първо си отидат големите магарета — изръмжа самарджията, — аз ще си отида сам.

Стисна юмрук, надигна се:

— Попове, владици, чорбаджии, първенци, даскали, плюя на вас!

— Юда! — подхвърли му попът, който не можа да се сдържи повече и хукна да бяга.

Спусна се Панайотарос да го сграбчи за брадата, но попът беше сварил, беше вече навън и прекосяваше двора; а зад него тичешком го следваха тримата му другари.

 

Беше се мръкнало вече, пусти бяха улиците, селяните се бяха прибрали в къщите си, вечеряха, пийваха си и по една отгоре, празнуваха днешния ден. Манольос, сеизинът, вдовицата, агата, Юсуфчо, старата Марта — всички къщи бръмчаха, селото се оживи, имаха какво да разправят старците и да клюкарствува съседките, а децата да слушат и да си спомнят…

А старият Патриархеас седеше на застланата маса, измит, преоблечен, издокаран, Леньо шеташе насам-натам, закръглена, розовобузеста, кефлия; беше му сварила една кокошка, направила му беше супа с лимон и яйце, за да се съвземе, а Михелис седеше срещу него и гледаше как старецът сърба лакомо, изпотен, забързан, и се мъчи да възстанови загубените си сили… Слушаше го как говори, как се смее, как дъвче, и го гледаше учуден. „Това е баща ми — мислеше си той, — това е баща ми…“

— Евтино се отървахме — казваше чорбаджията с пълна уста. — Сега, когато видях смъртта, разбрах, Михелис, какво нещо е животът… Да не губим време, дете мое, да ядем, да пием, да се веселим, да сварим… Я си представи, ако не се бях отървал, а? Тази кокошка тук сега щеше да бъде загубена за мен!

А Михелис все тъй го гледаше мълчаливо и си мислеше: „Това е баща ми… това е баща ми…“

Поп Григорис седеше и той на двора си, под отрупаната лозница, и ядеше; повяваше приятен летен ветрец, ухаеха босилекът и ясминът, а котаракът се галеше в краката на господаря си и мъркаше. А Марьори стоеше права, държеше каната с вино и му наливаше; и радостни сълзи се стичаха по бледите й бузи.

А попът-чорбаджия пиеше, ядеше и се перчеше:

— Нито за миг не се уплаши сърцето ми; държах се като вожд, достоен божи наместник в Ликовриси. Говорих прямо на агата, защитих християнството, а в затвора стоях изправен и чаках да посрещна смъртта… Трябва да се гордееш с баща си, Марьори…

И старият Ладас седеше и той на пезула в двора си, бос, разпасан, дъвчеше ечемичения си хлебец, бодваше от време на време и по някоя маслина и говореше безспирно на своята кира Пинелопи — какво направил, какво му направили, какво казал, какво му казали и колко му е струвала тази работа…

Въздъхна, ядоса се, влезе вътре, отвори сандъка, извади тефтерите, придърпа газеничето. Наплюнчи пръста си, започна да прелиства — кой колкото му дължи, кога изтича всеки срок и на колко възлиза лихвата; остана доволен, усмихна се:

— Утре сутринта, кира Пинелопи, ще си изкарам яда; отвърнах се от зъбите на смъртта, и сега, след като се отървах, хатър вече няма да има; дължа ли ти, изяш ме; дължиш ли ми, ще те изям; и по-скоро, докато сме още живи. Какво ще кажеш и твоя милост, Пинелопи?

Ала кира Пинелопи, безразлична, безжизнена, беше приковала празния си поглед върху своите куки и плетеше ли плетеше настървено. Сякаш и тя се беше срещнала със смъртта и сега бързаше да свари; да свари да довърши чорапа. И нито се беше разтревожила, че мъжът й беше изчезнал, нито се беше зарадвала, че се бе върнал и сега ходеше напред-назад из двора и си придържаше гащите, чешеше се и говореше.

Приказките в селото продължиха тази вечер до късно, газеничетата светеха чак до среднощ; а след това угаси едно по едно газеничетата си селото, затвори очи и захърка.

 

Бързо се беше разделил и Михелис с приятелите си; бързаше да отиде да види стареца си.

— Да отидем в къщи да хапнем всички заедно, а? — предложи Костандис на двамата си другари. — Да отпразнуваме възкресението ти, Манольос!

Кира Костандисовица беше на добрите тази вечер, не направи кисела мутра, когато ги видя, запретна се, накладе огън, приготви вечерята. Застла трапезата, донесе виното, спусна стомната с вода в кладенеца, да се изстуди.

— Еша си няма сестра ти — каза скришом Костандис на Янакос, — еша си няма като домакиня, когато е на добрите; еша си няма и когато я прихванат. Слава богу, късметлии излязохме тази вечер. Добре дошли, братя! — каза той високо.

— Добре сме те заварили! — отвърнаха гостите и започнаха, както бяха огладнели и тримата, да ядат и да пият.

Застанала права зад тях, господарката на къщата им прислужваше.

Вдигнаха пълни чаши Янакос и Костандис, чукнаха се с Манольос.

— Христос воскресе! — извикаха и двамата, като гледаха Манольос с нежност.

Но Манольос не говореше, не се смееше, беше вглъбен в себе си, радваше се, че е още жив, че яде и пие и говори с приятелите си; и чувствуваше вечерния ветрец върху изпотеното си чело… Но той смяташе, че ще бъде другаде тази вечер — и някаква спокойна, неземна печал лъхаше от лицето му.

— Не се притеснявай, Манольос — каза му Янакос, — хубав е раят, не казвам, но хубава е и земята… Къде ще намериш Костандис и Янакос в рая? — добави той усмихнато. — Защото ние, двамата, с теб, Костандис, както вървят нещата, сме за ада; е, не чак на дъното му, а най-отгоре!

Засмяха се и тримата, напълниха отново чашите си.

— Жал ми е за горката вдовица — каза тихо Костандис, за да не го чуе жена му. — Язък за хубостта й!

— Кой знае — каза Янакос, — може би по това време, когато говорим, вдовицата Катерина се намира в рая и то, помнете ми думата, заедно с Мария Магдалена. И се разхождат двете, прегърнати, по вечно зелената трева, гледат долу света и се смеят…

— Може и да въздишат бре, Янакос, защото са го обичали много — каза Костандис. — Какво ще кажеш и ти, Манольос?

— Завиждам на вдовицата — отвърна Манольос, — завиждам й, не ми е жал за нея. Защо да ми е жал? Сигурно се разхожда сега в рая е ангелите и нито въздиша, нито се смее за света. Забравила го е напълно, заличил се е този свят от ума й, на, както и на мен се заличи и изчезна от лицето ми проказата.

Дочу последните думи кира Костандисовица и тогава за първи път се извърна и видя, че лицето на Манольос, дето разправяха, че се било подуло цялото от проказа, сега светеше съвсем чисто. Понечи да го попита как е станало това чудо, но мъжете говореха, беше в настроение тя тази вечер, не искаше да се намеси в приказките им. Само беше наострила уши и слушаше; Когато стана дума за вдовицата, изръмжа тихо, готова да ухапе; но покри отново зъбите си с устни и не ухапа.

— Ами за горкия сеизин какво ще кажеш, Манольос? — запита Костандис. — Заядливо куче беше той, но ме хвана жал за него.

— Ако беше християнин — отвърна Манольос, — и се беше разкаял, кой знае, Костандис, господ може би щеше да положи ръка върху главата му и да му каже: „Простено да ти е, защото си обичал много“.

— Ама то така, както ги разправяш, Манольос — извика Янакос, — ще се стигне дотам, че в рая ще могат да влизат и хора от кол и въже!

— Раят е бил направен за грешниците… — промълви Манольос.

Да пием тогава за здравето на сеизина! — предложи Костандис, който беше вече на кеф. — Да пием за здравето на агата, нещастния вдовец, защото и той обичаше много. Да пием и за Юсуфчо, невинно убития? Какво е виновно горкото момче? Дъвчеше си дъвка и пееше маанета!… Вършеше ли нещо друго?

— И да е вършело нещо друго — каза Янакос, като прихна да се смее, — халал да му е!

Костандис му направи изплашено знак и посочи с очи жена си, която се преструваше, че гледа през прозореца звездите; Янакос разбра и млъкна.

— Само за здравето на стария Ладас не ми казвайте да пия, нито за здравето на поп Григорис! — заяви Костандис. — Те са диви зверове.

— Абре, хубаво ти е виното, Костандис! — извика Янакос, който се беше вече разпалил. — Аз ще пия и за тяхно здраве!

Напълни чашата си.

— За здравето на стария Ладас, кокалите да не му останат дано! — и я изпи на един дъх.

Напълни я отново;

— За здравето на поп Григорис, кокалите да не му останат дано! — и гаврътна и нея.

— Има ли още някой грешник, та да спомена и него?

Имаше бол-бол вино, сърцата преливаха, гърдите се бяха разтворили, изпълнили се бяха с любов.

„Като виното е и Христос — мислеше си Манольос; — така разтваря и той сърцето на хората, та целият свят се побира в него; така ще отвори и рая, за да влязат всички грешници…“

И се радваше на приятелите си, които се бяха прегърнали и се смееха.

— Ами Панайотарос! — извика Янакос. — Забравихме Юда. За негово здраве, отче Якове!

— За негово здраве, апостол Петре! — отвърна Костандис и отново изпразниха чашите.

Кира Костандиновица се извърна; щяха да й изпият всичкото вино, започна да се ядосва.

— Много пиеш, Костандис — каза тя със строг глас.

Костандис се сви.

— Добре — рече той, — не се сърди, жено; донеси ни стомната с вода, да се поразхладим.

Жената отиде на кладенеца, Костандис сложи пръст на устните си.

— Опичайте си акъла, нещастници! — каза той тихо. — Опичайте си акъла, че ще се ядоса. Да си ходим — каза Янакос, — да си ходим, че да не си намериш белята…

— Не бре, момчета, ама да я караме кротко. Да пием вода за нейно здраве, дано да омекне; не знаеш ти какви са жените.

Жената влезе със стомната; взе винените чаши, изплакна ги, напълни ги със студена вода. Вдигнаха мъжете чашите със студена вода, поздравиха:

— За твое здраве, сестричке — каза Янакос. — Господ да разхлади душата ти, както ни освежи ти тази вечер. По-добра сестра и по-добра жена от теб няма; където и да отиде Костандис, все за теб хвалби приказва!

— За твое здраве, жено! — каза плахо Костандис. — По-добре, на̀, кълна се, да отида с теб в пъкъла, отколкото сам в рая! — изрече той и намигна на приятелите си.

— За твое здраве, стрино! — каза й Манольос. — Прощавай, голяма вечер е днешната, спаси се селото ни; господ ще ти плати един ден за труда, който стори за нас.

Пиха, освежиха се; постихна малко огънят. Извади Костандис табакерата, сви си цигара, подаде и на другарите си. Станаха, излязоха на двора, седнаха на пезула. Жената започна да раздига масата, като мърмореше.

Въздухът ухаеше; откъм полето идваше лъх на зрели жита; сред двора имаше една смокиня, замириса на смокини нощта.

Някой се спря пред външната врата, почука; Костандис стана разтревожен.

— Аз съм, Костандис, отвори, аз съм — Михелис!

Зарадва се много Костандис, отвори; Михелис се показа в тъмното.

— Оставих стария — каза той, — яде, пи, доспа му се; и дойдох.

Седна и той тихо на пезула; почувствува приятната тишина наоколо, не искаше да я наруши; мълчеше.

Манольос опря глава на стената, загледа се в звездите и умът му се изпълваше със звездна светлина. И бавно, постепенно, гласът на Манольос се извиси в нощта:

Едно си мисли човек — каза той, — а друго решава бог; не ме остави тази вечер да умра и да ви напусна, братя. Кой знае, има си своя цел господ, не сме си изкарали още надницата тук, на земята, трябва още много да работим, за да спасим душата си; и ето, тази вечер, братя, взех решение.

Замълча отново и вдигна пак очи нагоре, към Млечния път.

Янакос и Костандис бяха започнали да изтрезняват; виното, което се беше качило в главите им, сега се разливаше и поеше цялото тяло, като никаква приятна мисъл. Михелис докосна коляното на Манольос, сякаш искаше да му каже: „И аз съм с теб!“

Бяха съвсем сами в тъмнината, повяваше много приятен ветрец, звездите висяха над тях и осветяваха слабо четирите лица; едва се различаваха един друг в нощта.

Манольос събра смелост, поде отново:

— Когато бях послушник в манастира — каза той, — преди да дойде чорбаджи Патриархеас и да ме хвърли сред хората, моят старец настойник, отец Манасис — господ здраве да му дава, ако е жив, и да освети костите му, ако е умрял! — ми разправи веднаж една случка, станала с един негов приятел калугер. От години не съм се сещал за нея; но тази вечер бог знае защо си я спомних; и сега все се върти в ума ми… Спи ли ви се? — попита той, като прекъсна думата си, защото приятелите му мълчаха и не различаваше добре лицата им в тъмнината.

— За бога! — извика Костандис, сякаш се беше уплашил. — Защо ни казваш това, Манольос?

— Никога душите ни не са били толкова будни, Манольос — каза и Янакос. — Не ни измъчвай, разправяй!

— Та, значи, този калугер, приятелят на моя старец, имал едно голямо желание, което го измъчвало цял живот: да го удостои и него господ да отиде да се поклони на божи роб. Обикалял, значи, по селата, събирал милостиня, и след години, вече старец, успял да събере трийсет лири, колкото трябвало за пътуването, извършил покаяние, взел разрешение от игумена и тръгнал. Едва-що излязъл от манастира и гледа: един човек, дрипав, бледен, тъжен, навел се и събира разни тревуляци; човекът чул потропването на тоягата на калугера по камъните, вдигнал глава.

— Къде отиваш, отче? — попитал го той.

— На божи гроб, братко, на поклонение. Да обиколя три пъти божи гроб и да се поклоня.

— Колко пари имаш?

— Трийсет лири. Дай ми на мен трийсетте лири, защото имам жена и деца, които гладуват. Дай ми ги, обиколи три пъти около мен; а сетне падни на колене и ми се поклони.

Калугерът извадил кесията си с трийсетте лири, дал я на сиромаха, обиколил три пъти около него, а сетне паднал на колене и му се поклонил. И се върнал в манастира си.

Манольос наведе глава, замълча; тримата приятели още възприемаха думите му и мълчаха; сърцата им биеха развълнувано.

Манольос вдигна глава.

— По-късно научих — каза той, — че този калугер, дето бил тръгнал за божи гроб, бил самият мой старец, отец Манасис; но го е било срам да ми признае това, от скромност. И тази вечер, след толкова години, разбрах кой е бил беднякът, когото срещнал близо до манастира.

Манольос замълча; гласът му беше почнал да трепери. Приятелите се примъкнаха към Манольос, на пезула.

— Кой е бил? — попитаха с тревога те.

Манольос се поколеба известно време; но накрая, тихо като зрял плод, който пада през нощта в градината, се отрони и думата му:

— Христос.

Тримата приятели се стреснаха; сякаш изведнъж, сред тях, в тъмнината, печален, бедно облечен, преследван от хората, с окървавени от дългия път крака като беглец се появи Христос. Почувствуваха сред тях, със страх и с радост, невидимото присъствие. Дълго време не можаха да продумат; какво можеха да кажат? Накъде да се обърнат? С кого да говорят? Не виждаха никого; но никое тяло не им се бе сторило толкова действително, толкова осезаемо, колкото този незрим, със смирен образ на човек, въздух сред тях.

Първи Янакос отвори уста, извика, като впи поглед в тъмнината:

— Кой е? Като че ли някой почука на вратата; кой е? — извика отново той и протегна ръка.

Листата на смокинята се раздвижиха, изпълни се отново нощта с ухания — на жита, на орлови нокти, на зрели смокини. И докато вдишваха дълбоко и четиримата това ухание, почувствуваха как в тях прониква и се разлива, от главата до петите, невидимото присъствие. Спомниха си всички, как, когато бяха още деца и сърцето им беше чисто, същият този Невидим навлизаше в тях и ги изпълваше целите, на Велики Петък, когато се причестяваха.

— Манольос — каза Михелис и понечи да прегърне приятеля си, но се въздържа, — Манольос, от днес, от мига, в който те видях да се появяваш на вратата на агата с вързани отзад ръце и да отиваш спокоен, радостен, да умреш, за да спасиш селото, почувствувах как един нов лъх, едно странно сияние те обгръща; сякаш стана по-висок, сякаш стана по-тънък, сякаш се превърна в пламък. От този миг реших: където и да отидеш, ще дойда; където и да ме пратиш, ще отида; каквото и да ми заповядаш, ще го сторя.

Замълча за миг, сякаш се колебаеше; но изведнъж се реши:

— Сега, докато гледах баща си — произнесе той тихо, — как яде, как пие и как дреме, разбрах, че съм свързан повече с теб, Манольос, отколкото с него. Не дължа вече подчинение на него, а на теб.

Янакос и Костандис се опитаха и те да заговорят, но не можаха; и се разплакаха.

Жената на Костандис се показа на прага, чу ги, че плачат, поклати глава и отново влезе вътре. Манольос хвана ръката на Михелис и я стисна здраво с две ръце.

Братко мой — каза той, — ти си по-добър, по-чист, по-близо до Христа от мен. Не те измъчват сатанински гласове теб и затова намираш по-просто, и по-сигурно пътя. Това, което аз години наред се стремях да достигна и не го достигнах, ти го достигаш с една спокойна стъпка, без задъхване. И твоята жертва има по-голяма стойност; Защото имаш чорбаджийска къща и баща чорбаджия, и богатство, и име; а аз нямам нищо. Жертвувам на бога нищото; и при това все още ми е мъчително да сторя дори тази нищожна жертва. Като моя старец, отец Манасис, имах и аз, перекендето, големи планове; не ме побираше кошарата ми, не ме побираше селото, копнеех да се кача, значи, на един голям кораб, да отида на край света, да намеря изкуплението си. Мислех, че божи гроб е много далеч, на края на света, и гледах с пренебрежение на този къс земя, където ме беше хвърлил бог… Но сега разбрах; Христос е навред, обикаля около селото ни, тропа на вратата ни, чака и проси от сърцата ни. Беден, гладен, без покрив е Христос в това богато село, където живеят и царуват агите, ладасовците, попгригорисовците. Беден е, а има и деца, които гладуват. Проси, чука по вратите и сърцата, и го пъдят от врата на врата, от сърце на сърце.

Манольос се изправи, в тъмнината лицето му сияеше.

— Братя — извика той, — ние ще го приберем, ние ще му отворим вратите и сърцата си. Преди не го виждах, не го чувах; сега го виждам и го чувам. Онази нощ, когато Янакос се качи да ме намери в усамотението ми, чух го ясно да ме вика по име и слязох в селото. Мислех, че ме вика, за да умра; но не ме е викал за това. Знам сега защо ме е викал; и взех решение.

Един глас се чу в тъмнината, навярно беше на Костандис:

— Какво решение, Манольос?

— Какво решение ли? — отвърна Манольос и известно време остана замислен. — Как да го изразя с думи? Не мога. Струва ми се, че само на дело, ако е рекъл господ, ще мога. Братя, взех решение да променя изцяло живота си, да се откажа от миналото, да прибера Христос от улицата. Ще вървя напред с тръба в ръка като негов сеизин и ще викам. Какво ще викам, не знам. Нито и мисля за това; Когато отворя уста, Христос ще вложи в нея нужните думи. Братя, такова решение взех.

Замълча. Дълго време в двора се чуваше само силното шумолене на листата на смокинята. Но след това отново прозвучаха гласове и въпроси.

— Ами ние, ние с магаренцето си, със стоките си, с галантериите си? — попита Янакос.

— Ние с жената си, с децата си, с кафенето си? — попита Костандис.

— Аз не питам — каза Михелис. — Аз взех решение. Още преди да дойда тази вечер при вас, бях взел решение: ще напусна бащината си къща.

Манольос не отвръщаше нищо; в слабата светлина, която звездите хвърляха отгоре, различаваше лицата на Янакос и Костандис, наклонени към неговото лице, да очакват, все тъй въпросително, отговор. Какво да отговори? Как можеше да вземе решение вместо тях и да обърка живота им? Всеки си има своя час на изкупление; всеки сам трябва да отсъди и да реши как и кога.

— Братя — каза той най-сетне, — като плод на дърво е и всяко човешко решение. Бавно, търпеливо, от слънцето, от дъжда, от вятъра, плодът узрява и пада. Имайте търпение, братя мои, не питайте никого; ще дойде и благословеният за вас час — и тогава вече няма да питате; спокойно, без да страдате, ще оставите жена и деца, и родители, и търговия, ще разпродадете всички тези малки бисери и ще намерите Големия Бисер — Христос.

— Ти ни проправяш път, Манольос — каза Янакос; — ще дойда с теб.

— Не бързай, Янакос — каза Манольос и стисна ръката на нетърпеливия си приятел. — Остави ме най-напред аз сам да се боря и да страдам.

— Няма да си отидеш! — каза Костандис и протегна ръка, сякаш искаше да задържи Манольос. — Няма да ни оставиш!

— Къде да отида, Костандис? Забрави ли къде е намерил божи гроб моят старец? Онзи, който се бори и страда върху едно късче земя, той се бори и страда върху цялата земя. Ще бъда с вас, винаги! Тук, в Ликовриси, и на планината, на нашата земя! Тук е моята арена; тук ме е свалил бог, тук ми е наредил да стоя и да се боря. Тук е моят божи гроб.

Жената на Костандис отново се показа на прага и измърмори нещо; Манольос стана, погледна звездите.

— Братя — каза той, — навярно е вече полунощ, а трябва да се изкача на планината; останете със здраве, тръгвам!

— И ние ще си тръгнем — каза Янакос; — на сестра ми май й се доспа.

— Минава полунощ — обади се тя.

Сбогуваха се със стопанката на къщата, помъчиха се да я посмекчат с медени думи; жал им беше за Костандис, задето го оставяха сега беззащитен в ноктите й.

— На добър час, момчета! — каза Костандис, като ги изпроводи до външната врата. — Христос с вас!

— Господ да ти е на помощ, клети Костандис… — измърмори Янакос, щом вратата се затвори.

Тишина, пролетна сладост, селото спеше дълбоко, далече някъде лаеше куче. Звездите висяха над тримата приятели като мечове.

Не продумаха из целия път; какво да кажат? Бяха си казали всичко.

Съвсем сам, с бърза, лека крачка, сякаш отново го бяха подели ангелски криле, Манольос пое по нагорнището.