Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ο Χριστός Ξανασταυρώνεται, (Пълни авторски права)
Превод от гръцки
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 7 гласа)

XV

Поп Григорис се върна в къщи възбуден, сякаш сам беше хвърлил мълния и още цял гореше.

„Би трябвало думата на свещеника да има силата да убива — мислеше си той. — Като каже: «Анатема!», и човекът, когото анатемосва, да пада мъртъв. Тогава светът идеше да се прочисти и щеше да зацари мир и справедливост на земята!“

Прехвърли през ума си хората, които щеше да убие, ако имаше тази сила: най-напред Манольос; той беше най-опасен, защото не можеше да му намери никакъв кусур; не крадеше, не ругаеше, не лъжеше, не мърсуваше с жени… Него, значи, преди всички други. Веднага след това или по-добре едновременно — онзи безчестник поп Фотис; него го мразеше; ако можеше, щеше да му извади очите. Всичко в него го дразнеше; аскетичното му лице, пламенният му поглед, твърдият му глас, и това, че не ядеше много, нито се напиваше, нито имаше и той някакъв кусур, а неговите хора го обожаваха — ах, да го събори долу, да му оскубе брадата, да му отреже носа! Колкото повече мислеше за него поп Григорис, толкова повече се разяряваше и не знаеше сега кого да убие по-напред — поп Фотис или Манольос.

А след това щеше да убие Янакос и Костандис; тръгнаха по лош път, дават лош пример, по-добре да ги няма. Ами Михелис? Попът потъна в размисъл: „Нека почакаме още малко…“ — прошепна той. Но непременно щеше да убие стария Ладас; не защото е циция, лош човек, и бе изхвърлил на улицата цяла сюрия сирачета, а защото го нарече веднаж там, в зандана „поп-пръч“.

Тези петимата щеше да ги убие на първа ръка; а сетне, ден след ден, всеки човек, който вдигнеше глава срещу него! Имаше още в епископията на Мегало Хорио някои стари сметки за уреждане — архимандрити и протойереи, и дори самия владика, щеше да ги нареди и тях… А сетне, още от времето, когато учеше, някои от старите му съученици, които го бяха обидили — ако бяха още живи, щеше да ги нагласи и тях…

Поп Григорис въздъхна:

„Трябваше свещеникът да има такава сила, трябваше…“ — помисли си той.

Селяните се бяха пръснали, едни на площада, други в двора на църквата, и говореха, говореха, възбудени, в настроение, животът им изведнаж беше станал интересен — видяха обесени хора, други, големи първенци, умряха, едно турче беше убито, една вдовица беше заклана, а сега пък им се падна късмет да видят и едно отлъчване! Панайотарос беше запалил цигарата, седеше под платана и пушеше блажено. „Екстра върви — мислеше си той, — клеветата ми хвана дикиш, ще ги затрия всички, всички, Христосовци и апостоли, да вървят по дяволите!“ Допуши жадно остатъка от цигарата, издуха дима през ноздрите си, изплю се и стана да отиде да шпионира в Саракина, да види какво става там.

Пое по една позната нему пътека, заизкачва се. Едно старче от Саракина събираше съчки и сухи листа за подпалка.

— Добра стига, дядо — подвикна му Панайотарос. — Какви са хаберите?

— Добри, добри, чедо мое, не научи ли? Харизали са ни, казват, нивя и лозя, та да не умрем и ние, горките, от глад; слава богу! Още утре ще слезем в Ликовриси на гроздобер.

— Ваши хора ли ще дойдат да берат гроздето, дядо?

— Ами, разбира се, имаме си и ние способни момчета и момичета; утре ще им се полюбувате.

Панайотарос отмина.

„Добре, че научих това — помисли си той. — Ще отида да го обадя на онзи пръч попа…“

Стигна до скалата, която беше превърнал в наблюдателница и откъдето можеше да вижда какво ставаше в пещерите; просна се по корем, подпря брада на ръцете си и заблещи очи.

Поп Фотис навярно беше завършил литургията, защото цяла сюрия старци, старици и деца се бяха събрали пред пещерата с иконописите, а сред тях бяха застанали поп Фотис и Манольос и им говореха. Наостри Панайотарос уши да чуе; от време на време до наблюдателницата му достигаха отделни думи, несвързани, не можеше да разбере; но като нагласи откъслечните думи, извади този смисъл — Манольос казваше: „Не ме е отлъчил бог, отлъчи ме поп Григорис; не е все едно и също!“

Малко по-нататък бяха запалили огън и дебелият Димитрос, коленичил, въртеше едно агне на шиш, а Янакос, до него, държеше нож и току мушеше агнето, за да види дали се е опекло; двамата си говореха нещо и се смееха. До тях Андонис правеше сапунена пяна, турил беше един старец да седне и го бръснеше; изтичали бяха и децата да им подстриже косите, подскачаха наоколо и си чакаха реда; а Костандис, с две-три старици, сновеше и носеше вода.

— Абре, тези тук гуляят — изръмжа Панайотарос, — пет пари не дават… Къде е бре, поп Григорис, мълнията, дето разправяш? Къде са пламъците на ада? Да се не видиш макар!

Изпълзя по-напред, за да може да чуе, надвеси се над скалата.

„Абре, къде ли е Михелис? — запита се той. — Не го виждам; сигурно оплаква някъде съдбата си, щуракът неден! Всичко му тръгна наопаки: загуби онази чорбаджийска свиня баща си, раздаде, глупакът му с глупак, имота си, запрати му и попът в мутрата годежния пръстен — сирак, бедняк и вдовец!“

Чуха се гласове, смехове, някой от бежанците беше донесъл бузук и го настройваше. Янакос и дебелият Димитрос извадиха от жарта агнето и го проснаха на камъните; цялото изгладняло множество на Саракина се стече, наобиколи печеното, някои започнаха да дрънкат със стари тенджери и заподскачаха… Приближи се и поп Фотис, прекръсти се, благослови агнето и започна да го раздава като просфора. Насядаха всички на земята, избухнаха смехове, бузукът засвири.

Изведнъж Манольос скочи прав, огледа се неспокойно.

— Михелис! — извика той. — Ей, Михелис!

Но напразно, никой не отвърна.

Поп Фотис протягаше ръце, беше в настроение, говореше високо; Панайотарос сега чуваше.

— Чеда мои — казваше поп Фотис, — благословен е днешният ден; това, което Христос пророкуваше за учениците си, ето че се излива днес като благословия връз нашите глави! Христос е казал: „Радвайте се, когато хората ви намразят, когато ви проклинат и ви ругаят и ви хулят заради Христос! Радвайте се в този ден, танцувайте; голяма ще бъде отплатата ви на небето. Същото това, което сега правят на вас, бащите им са го правели на пророците!“ Това са, чеда мои, думите на Христа; и ето, днес хората ни ругаят и ни хулят, и ни гонят заради Христа; а нашият другар Манольос днес беше отлъчен от попа. Слава богу, следваме правия път, Христос ни води и ние го следваме; радвайте се, танцувайте, чеда мои; Христос воскресе!

И като каза това, напълни едно глинено тасче с вода и я изпи на един дъх.

— Абре, тези тук не са хора, а диви зверове! — изръмжа Панайотарос. — Камбаните забиха за умряло, отлъчиха ги, изхвърлиха ги от черквата — а тези тук се късат от смях и се надуват дори с това… Абре, откъде намират толкова кеф — дявола ли имат вътре в себе си, или Христос? Да пукна, ако разбирам нещо!

Надвеси се пак, за да чуе; но изведнъж усети върху врата си нечия ръка; скочи ядосано; Михелис се беше навел над него и му се усмихваше.

— Какво дебнеш тук, Панайотарос? — попита благо той. — Защо не слезеш и ти при нас да вземеш едно мезе? Ела с мен…

И го затегли кротко за ръка. Но Панайотарос се наежи като таралеж.

— Няма да дойда! — извика той. — Не ви искам мезетата, не ви ща другарството, прокълнати! Оставете ме в самотата ми, в пълната ми самота!

— Не те ли е срам, Панайотарос, ти, който си истински мъж, прям и честен, да правиш дружба с нечестните и дармоедите? Те те изпратиха тук да ни шпионираш, нали?

— Не правя дружба с никого, съвсем сам съм бре, Михелис, вироглав, саможив като вълк единак, не разбираш ли това? Гнус ме е и от вас, и от тях. Мълчи, не ми говори, хапя! Какво ти има бре, Панайотарос! — каза Михелис и приседна до него. — От няколко месеца насам ти си станал неузнаваем. Винаги си бил кисел, но не си бил зъл; кой те направи зъл, Панайотарос? Кой е виновен? Какво се е случило?

— Много неща, много неща, и знаеш какви; защо ме питаш тогава? Знаеш ги!

— Че те избраха да представиш Юда ли? — попита плахо Михелис. — Ами че това е игра, братко, една свещена игра, не е наистина… Та нима Манольос е Христос? Та нима аз, недостойният, съм любимият му ученик Йоан? Как може да допуснеш такъв грях? Само дето се случи да имаш червена брада…

— Ще я обръсна! — извика побеснял Панайотарос. — Ще я обръсна, мръсницата!

Михелис се засмя:

— Ела тогава, тук, при нас, е бръснарят… Ела да ти я обръсне, да ти олекне!

— Ще я изгоря сам с въглен! Ще я запаля, та да отиде по дяволите! — каза Панайотарос и скочи прав, сякаш беше взел някакво решение. — Отивам да го сторя!

— Ела с нас — отново го помоли с благия си глас Михелис. — Ела с нас и ще видиш, ще те приемем всички с отворени обятия; само ти ни липсваш, за да бъдем щастливи.

Но Панайотарос се беше вече смъкнал от скалата и поемаше по надолнището. Извърна се по едно време, видя, че Михелис го гледа нажален, извика:

— Вървете по дяволите и вие, и те!

И посочи с ръчището си Саракина, от едната страна, и Ликовриси — от другата.

 

Нея нощ Михелис видя лош сън; беше спал в същата пещера, където спеше и Манольос, беше донесъл каквито постели и дрехи беше сварил да вземе от бащината си къща, раздал ги беше на тези, които нямаха, запазил беше и за себе си малко и бе казал на поп Фотис:

— Отче, от днес напускам Ликовриси и се приютявам под твоя покрив; ще работя, ще се боря и ще победя, или ще бъда победен заедно с вас; въздухът на полето вече не ми понася.

Добре си дошъл, синко, в нашата войска — отвърна свещеникът. — Ще изкачим заедно стръмнината; на върха ще намерим бога. Ти си изнежен, но имаш юнашка душа и голямо сърце; ще бъдеш най-добрият от нас в борбата; добре си дошъл при нас!

— Ела, Михелис — каза Манольос, — да си поделим моя дом; пещерата до черквата ни; там ще намериш и Разпятието е лястовиците, дето ми го подари.

Михелис занесе нещата си и голямото сребърно евангелие и спа там нея нощ; и видя лошия сън, който много го изплаши: уж Марьори е затворена в една висока кула, пазена от огромни черни кучета, за да не избяга; а Михелис стоеше под кулата и пееше, та Марьори да чуе гласа му и да се покаже. И изведнъж видя, че железните врати на кулата се отвориха и се появи Марьори, облечена в морско синя дреха, чийто дълъг шлейф се влачеше по земята, с три големи червени рози — едната на сърцето, другата на кръста, и третата на коляното й; пред нея и зад нея тичаха с изплезен език и мълчаливо черните кучета: а Марьори държеше бялата си кърпичка и си бършеше устата. Изведнъж в подножието на кулата се появи една лодка — тясна-тясна като ковчег, а сушата наоколо се беше превърнала в море, и Марьори се качи в лодката и замина. И както се отдалечаваше, извърна се и го видя, и му махна с кърпичката си, изпълнена с червени петна, и нададе силен, сърцераздирателен вик. Михелис се стресна и се събуди.

— Какво ти е, Михелис? — попита Манольос, който също се бе събудил.

— Видях лош сън, Манольос; черни кучета и кораб, и Марьори заминаваше.

Манольос потръпна, но не каза нищо; сякаш чу във въздуха крилата на архангел Михаил.

Оскъдна светлина проникваше в пещерата и леко лижеше двете лица и сребърното евангелие на Михелис в една вдлъбнатина на скалата.

— Днеска имаме работа — каза Манольос и скочи долу. — Обадихме на двайсетина наши другари, които са се главили на чужда работа, да дойдат да оберат лозята, които ти подари на общината, да си жив и здрав; много души спаси, Михелис.

Никак не ме заболя, когато дадох, каквото имах; и затова мисля, че не съм сторил нищо за спасението на душата си, Манольос. Стойност има само жертвата; а аз не съм пожертвувал нищо; много по-голяма жертва е сторил Янакос, като е дал магаренцето си.

Манольос претегли наум, за миг, думите на приятеля си.

— Имаш право, струва ми се, Михелис — каза той след малко.

Десетина мъже и още толкова жени бяха пристигнали и разговаряха весело пред пещерата; щом видяха да излиза Михелис, изтичаха и му стиснаха ръка.

— Направи ни отново стопани — казаха му те. — Бог да освети костите на баща ти.

За миг пред него се мярна благото охранено лице на баща му и просълзените му очи, които го гледаха с укор и изкривената му уста, която помръдваше, сякаш искаше да проговори и да му каже: „Защо ме уби? Защо?“, но го съжаляваше и мълчеше.

— За душата му го направих — промълви той, като сведе глава. — За душата му; бог да го упокои…

Поколеба се за миг:

— Това беше последната му заръка, когато умираше — каза той, — да раздам целия му имот на бедните…

Манольос се извърна, погледна приятеля си, приближи се и му стисна ръка; но той поклати глава, неутешим, и се извърна, за да прикрие уплахата си.

Появи се поп Фотис:

— Чеда мои — каза той, — прекръстете се и вървете с божията благословия да оберете лозята ни; Манольос ще дойде с вас, за да ви води. Започваме, чеда мои, да се сдобиваме със земя и да пускаме корени, и това, което досега беше мечта, сега започва да връзва и да приема плът; имаме вече и ние земя и дървета, за да ги обработваме всички заедно и да им се радваме всички заедно. Никой от нас няма да бъде богат, никой — беден; всички ще бъдем като едно изпълнено с любов семейство; да даде господ да покажем как трябва да живеят хората помежду си и че справедливостта може да зацари на земята. С благословията на господа и на света Богородица, добро начало! Иди, Манольос, с тях, заведи ги, ти знаеш къде са лозята; а аз с Михелис ще отидем в Мегало Хорио да изготвим официалните документи, та общината ни да стане стопанка на имота на чорбаджи Патриархеас.

Прекръстиха се мъжете, Манольос застана начело, тръгнаха. Вървяха радостни, като пееха гроздоберски песни и не подозираха какво ги очакваше в Ликовриси.

 

Веднага щом се върна от Саракина, Панайотарос изтича при поп Григорис.

— Утре онези ще дойдат на гроздобер, вземи мерки!

Поп Григорис, който седеше на масата и ядеше, захвърли вилицата си.

— Няма да ги пусна да влязат в селото! — извика той. Няма да берат грозде, няма! Няма да ги пусна да завладеят селото ни; отивам при агата!

Облече хубавото си расо, сложи на гърдите си тежкия сребърен кръст, взе дългата си патерица с дръжка от слонова кост и потегли с бавна, тържествена стъпка към конака.

Агата се беше нахранил и си пиеше кафето; до него Браимчо си свиваше цигара и се бе извърнал с гръб към агата; сигурно пак се бяха скарали, та горкият ага сърбаше кафето и кривеше устни, сякаш пиеше отрова. Поп Григорис се появи на вратата, направи теманета.

— Добър ти ден, ага!

Агата го домързя да извърне глава.

— По гласа познавам, че си попът — каза той отегчено. — Какви нови бели пак ми носиш? Ела пред мен да те гледам; вземи едно столче, седни.

Плесна с ръце, появи се гърбавата старица.

— Едно кафе за поп ефенди! — заповяда той.

Сетне се обърна към попа:

— Казвай!

— Ага — започна попът, — както добре го знае и твоя милост, светът виси на един косъм; ако този косъм се скъса, светът ще падне и ще стане на парчета.

— Тия ги знае и глупавата Марта — каза раздразнено агата. — По-нататък.

— Този косъм, ага, един иска да го отреже.

Агата грабна ятагана, оживи се; понадигна се, готов да се нахвърли.

— Кой е тоя — извика той, — та да му отсека главата? На̀, кълна се в Мохамед; казвай, попе, кой е и ще видиш!

— Московецът — отвърна попът.

Агата изтръпна; къде да тръгне сега от Ликовриси, да зареже Браимчо и удобствата си и да върви на майната си, на края на света, да търси сред снеговете московеца, да го намери и да го заколи!

— Далече е, проклетникът — каза агата и остави ятагана, — далече е, къде да вървя чак там! Прави се на щур, попе, за твое добро ти го казвам, ще се правя и аз на щур, докато мине животът ни, та да се отървем.

— Ама няма нужда да се помръднеш от Ликовриси, ага; московецът е изпратил в селото ни свои хора; оттук, от Ликовриси, ще започнат да режат косъма; аз изпълних своя дълг днеска рано-рано в черквата; изпълни сега и твоя милост своя.

— Да, нещо ми изфъфли гърбушата, ама не разбрах.

— Отлъчих Манольос Московеца; изгоних го от Христовата кошара.

— Защо бре, попе? Добър човек е, горкият, побъркан; ами че той, бре, не беше ли готов да го обеся, да вземе вината върху себе си, за да спаси селото?

— Лицемерие, ага, лицемерие; нарочно го е направил, за да измами народа.

Агата се почеса по главата, хванаха го нервите.

— Абре, вие, гърците, проклети да сте, подковавате и бълхата! — извика той. — Откъде да разбере един свестен човек какво искате! Едно вършите, друго приказвате и друго имате наум! Хайде, попе, не ми обърквай главата, отърви ме от тия неща; не съм добре днеска; имам и тоя дявол тук… — каза той и посочи Браимчо.

Но Браимчо пушеше и мълчеше; издухваше дима към тавана и скърцаше със зъби; едни такива остри бели зъби като на куче; но сега чу името си, извърна се ядосано към агата.

— Кажи на попа това, дето знаеш, иначе ще си отида; ще си отида обратно в Смирна; тук ще пукна!

Понечи да стане, но агата го хвана за рамото:

— Седи долу, дяволе, ти казвам; седи, ще му кажа!

Извърна се към поп Григорис:

— Поп ефенди, какво искаш от мен? Дошъл си да ми искаш някаква услуга; каква услуга? Казвай, да се спазарим. Ама ясно, с малко думи, но свестни, за да разбера; не ми ги усуквай, чуваш ли? Мозъкът ми не е заплетена червомравешка дупка; слушам.

— Ага — каза поп Григорис, като приближи столчето си, — онзи серсемин, синът на покойния Патриархеас, хариза целия си имот на дрипльовците от Саракина.

— Негово право — каза агата; — нали е негов? Ще го прави, каквото си ще.

— Да, ама всички тези дрипльовци са хора на московеца. Изпратил ги е тук, за да отрежат косъма.

— Абре, какво приказваш, попе? Говори ясно; всички ли?

— Всички; водачи им са поп Фотис и Манольос; и утре ще дойдат, казва, да берат лозята си… Разбираш ли какво значи това? Стъпва им крачето в селото ни, в твоето село, ага, и полека-лека ще ни изхвърлят всичките оттук; и отиде косъмът!

— И така? Какво искаш?

— Утре, когато московците дойдат, да се дигнеш и да застанеш на входа на селото и да ги изгониш.

— Ама как бре, попе? Нали са техни лозята?

— Не!

— Как не? Аллах! Ще се побъркам! Нали им ги е харизал Михелис, нали са станали техни?

— Не, ти казвам, ага! Ще обявим Михелис за невменяем…

— Невменяем ли? Какво е пък това? Кажи го по-просто…

— Ами на̀, луд, с други думи; не знае какво върши и тогава дарението става недействително.

— Ама луд ли е Михелис? Ами че на него, кълна се във вярата си, акълът му сече като бръснач.

— Между лудостта и разума, ага, няма граница; никой не знае къде свършва разумът и откъде започва лудостта; така че, ще намерим начин да докажем, че Михелис е луд.

Агата се хвана с две ръце за главата и изведнъж избухна в смях.

— Разбрах — извика той, — разбрах! Брей, големи дяволи сте вий гърците! Абре, вие ще направите от света една сарма и ще го лапнете!

— И така, ага?

— Слушай какво ще ти кажа, поп Григорис, право куме, та в очи! Дай ми, за да ти дам; ще отида да застана на входа на селото, както го каза, и ще изгоня горките саракинци; ама и твоя милост… нали казахме, дай ми, за да ти дам!

— Попът пребледня, разбра. Чуваш ли? Ще ти направя хатъра, попе, ама и ти ще направиш моя.

— Кажи, ага — каза с половин уста попът. — И ако зависи от мен…

— Лесна работа, не се притеснявай; този тук Браимчо иска, ама на всяка цена, момичетата от селото да поиграят хоро някой ден, за да си избере…

— Трудна работа, ага.

— Трудна-нетрудна, инак не може; не го ли виждаш? На петнайсет години е, дяволът му неден! Кой може да го озапти? Ти ли? Аз ли? Абре, ще ни лапне като един залък и двамата; само жената може да го тръшне долу. Така че, нека му намерим някое женско, да го укроти; сега е като необяздено жребче; ако речеш да го яхнеш, ще те хвърли във въздуха; ама като се укроти, ще го яздиш, та дори ще маха с опашка!

Браимчо слушаше и се кискаше доволно, сякаш го гъделичкаха.

— Лошото е, че вдовицата умря… — прошепна попът.

— Да му намерим някоя друга, попе…

Но Браимчо скочи:

— Искам млада и пълна, и да не е гърбава! — извика той. — И бяла като франзела; и да не иска; за да се боря и да я тръшна долу, а тя да вика и да плаче, и да се мята, та да ми е кеф… Разбра ли, попе?

Попът потъна в размисъл.

— Трябва да намерим някое сираче — каза той накрая, — което да няма роднини в селото, за да не стане скандал… От скандал ме е страх, ага, от скандал, от нищо друго… Дай ми срок, ага…

— Какво иска, каза? — обади се ядосано Браимчо.

— Няколко дена срок, за да ти намери жена, дето искаш, копеле такова! Има право ходжата; да не мислиш, че ги има в кокошарника си; кокошки ли, мислиш, че са, та да ти избере, която си искаш? И не ми цупи устни, защото, кълна се в Мохамед, ще те скопя, та да се успокоиш, нещастнико, да се успокоим и ние! Чуваш ли какво ти казвам? Млък! И ако ти е толкова зор, имаш си Марта.

— Пфу! — рече Браимчо и се изплю на стената. — Не я искам!

— Добре, попе, остави го тоя, давам ти няколко дена срок… Чу каква я иска; млада, пълна, бяла и честна. Попът въздъхна.

— Дадено, ага — каза той и стана. — Ама като се появят утре московците…

— Добре, дадено; ама и твоя милост…

— Ще гледам да намеря… И бог да ми прости…

— Не се бой бре, попе, ще ти прости; яка му е гърбицата! — каза агата и избухна в смях.

 

Попът излезе умислен от конака. Никак не му харесваше тая работа, но се налагаше; по-добре това, отколкото да бъде опропастено селото и да падне в ръцете на поп Фотис… отколкото да бъдат застрашени вярата, родината, честта и собствеността… отколкото да се скъса косъмът, на който се държи светът, та да падне и да стане на парчета…

Повика по-заможните стопани от селото в къщата си, поговори с тях.

— Утре ще се домъкнат дрипльовците да берат лозята, които им хариза онзи побърканият Михелис… Но всички тук можем да свидетелствуваме — и ако стане нужда и под клетва, — че Михелис още от малък не е бил с всичкия си, разбрахте ли? Че е завеян, хапльо, неуравновесен; един хитър човек, като поп Фотис да речем, може да го омотае и да го накара да подпише, каквото си ще… Затова и аз — бог ми е свидетел! — му върнах годежа… Така че дарението е недействително, лозята не са техни, нито нивите и градините, нито къщите… Други роднини Патриархеас няма, всичко ще отиде за общината… Съгласни ли сте?

— Съгласни! — отвърнаха всички, като се удивляваха на находчивостта на попа си.

— Сега идвам от конака, разбрах се с агата; склоних го, с голяма мъка, да отиде да застане лично той пред селото и да не пусне дрипльовците, болшевиките, да влязат; ще се съберете и вие всички, заедно с ратаите си, с кучетата си, с тоягите си, за да давате кураж на агата… Ала опичайте си акъла, не бива да бъде разкървавен нито един нос дори, християни сме и трябва да обичаме враговете си…

Повика после Панайотарос; той се появи привечер, неузнаваем. Беше си опърлил брадата с въглен и се беше обгорил и си беше направил петна по бузите и по шията; беше си отрязал и косата с голямата ножица, с която стрижат овцете.

Попът, при всичките си грижи, не можа да сдържи смеха си.

— Абре, проклетнико — извика му той, — как си стигнал до този хал?

— Моя си работа! — изръмжа Панайотарос. — И не се заяждай много, попе, защото ще си отида и ще те оставя сам-самичък; а знам, че имаш нужда от мен.

— Не се сърди, Панайотарос, най-сетне не съм те нарекъл гърбав, я! Слушай, утре да те видя! Вземи си сопата и ако с тях дойде и Манольос, нахвърли се върху него; отлъчен е, няма да даваш сметка никому, можеш и да го убиеш; бог е с теб.

— Остави бога, попе, не го меси във вагабонтлъците ни; теб те е страх от поп Фотис, мен ме е гнус от Манольос, това е всичко; не меси богове и богородици, не ми минават тия на мен. Хитрец и половина си и разбираш какво искам да кажа.

Тръгна към вратата, извърна се, намигна на поп Григорис и се усмихна сатанински:

— Проклятие и на двама ни! — каза той.

 

И така, саракинците слизаха от планината с песни; начело вървеше Манольос, умислен. „Да даде господ — мислеше си той — да не срещнем съпротива.“

Но когато наближиха селото, ясно различиха насъбрани хора около кладенеца „Свети Василий“; едни седяха на земята, други крачеха напред-назад с тояги в ръце и вече се чуваха гласовете и заканите им.

Манольос се спря, обърна се към другарите си:

— Момчета — каза той, — струва ми се, че ще ни окажат съпротива. Жените нека останат тук да чакат, а ние, мъжете, ще продължим напред, и бог да ни е на помощ. Ще отидем с добро, правото е на наша страна; но ако непременно искат кавга, ние няма да се залавяме с тях, братя са ни, ами ще отидем при агата; той управлява селото, той ще отсъди; и не може да не ни даде право, лозята сега са наши… И тъй, напред, в името божие!

Насядаха жените наоколо по скалите да чакат, а мъжете продължиха. Не бяха направили и стотина крачки и един камък профуча над главата на Манольос; а сетне друг и друг, започна същинска градушка от камъни. Тълпата около кладенеца се раздвижи и тръгна към тях; и най-отпред вървеше, като стъпваше тежко като мечка, разярен, грубо остриган, Панайотарос.

— Какво ще правим? — изрева Лукас, мъжагата. — Ще ги оставим така да ни сметат ли? Грабвайте камъни, бре момчета, връз тях!

Но Манольос се намеси:

— Стойте, да не се пролива кръв, братя!

Чуха се разярени викове:

— Назад! Назад! Никой няма да влезе! Назад!

Манольос излезе напред, размаха ръце, правеше знаци, че иска да говори.

— Братя, братя, чуйте ме!

— Отлъчений! Крадецо! Убиецо! Болшевико!

И всички се спуснаха разпенени върху него. Но Панайотарос разпери ръчищата си, извика:

— Никой да не се докосва до него! Мой е, аз ще го затрия! — изрева той и се нахвърли върху Манольос.

Но саракинците бяха вече наобиколили водача си.

— Който закачи Манольос — извика Лукас, като грабна един голям камък, — ще му строша главата като карпуз!

Но клисарят, подучен от поп Григорис, тичаше насам-натам и пискаше:

— Отлъчен е, фрасни го бре, Панайотарос, та да ти се освети ръката!

Даскалът дотърча запъхтян:

— За бога, момчета, какво става? — извика той. — Чакайте!

— Искат да налетят на селото ни, да го завладеят! — изкрещя клисарят.

— Искаме да берем лозята си, даскале! — викаха саракинците.

— Наши са, подари ни ги Михелис!

— Михелис е обявен за луд, дарението е невалидно! — пищеше старият Ладас, скрит зад даскала.

— Дарението е невалидно! Вън, вън, болшевики, продажници, предатели!

В това време Панайотарос, навел глава като бик, се нахвърли върху Манольос. Но Лукас вдигна с две ръце големия камък и го запрати по него; той закачи коляното на Панайотарос и сарачът падна; нахвърли се върху него Лукас, яхна го и го заудря като бесен. Панайотарос се отметна с всичка сила и сграбчи противника си през кръста; бореха се, търкаляха се по земята, ту единият отгоре, ту — другият, и ръмжаха.

Грабна клисарят един камък, замери Манольос.

— Отлъчений! — изкрещя той и го запрати по него.

Камъкът удари Манольос по веждата, рукна кръв и обля лицето му.

— Убиват нашия Манольос, връз тях! — изреваха саракинците и се нахвърлиха върху ликоврисяните.

Счепкаха се с рев саракинци и ликоврисяни, старият Ладас си плю на петите, даскалът се намеси и започнаха да го бият безмилостно и двете страни. Едно дете изтърча до селото и започна да разгласява радостно:

— Убиха Манольос! Убиха отлъчения!

Костандис изскочи от кафенето си, взе си кривака, затича се.

— Къде бре, къде? — изрева той на детето, което тъкмо минаваше.

— При кладенеца „Свети Василий“!

Хукна Костандис, срещна по пътя Янакос, не размениха нито дума, продължиха да тичат.

Около кладенеца саракинци и ликоврисяни бяха станали едно заплетено кълбо, което се търкаляше с рев по камъните. Саракиньотките се бяха приближили, разярени; изпечени, яки, с челичени от домакинската и полската работа ръце, биеха се като мъже.

— Манольос! Манольос! — чуха се два задъхани дрезгави гласа.

Манольос, който беше седнал на един камък и превързваше раната си, позна гласовете, вдигна глава.

— Тук съм, братя! — извика той. — Не се бойте!

В този миг, старият Ладас, който се беше покатерил на една скала, изписка радостно:

— Агата иде! Агата иде!

Чу се цвилене на кон, от селския калдъръм заизскачаха искри, агата се появи пред кладенеца със сребърните си пищови, с дългия си ятаган, с червения си фес, съвсем пиян. Дръпна рязко юздата и кобилата се изправи, но агата се прилепи към нея, не падна. Измъкна пищова си, гръмна във въздуха, гласът му прозвуча дрезгав, гневен:

— Гяури!

Кълбото се разплете изведнъж, от едната страна застанаха саракинците, от другата — ликоврисяните, изпотрепани, потънали в прах, целите в кръв; а по средата, даскалът, проснат на земята, изранен, се мъчеше да се надигне и да поздрави агата, но не можеше.

— Гяури! — извика отново агата, като гледаше с кървясали очи саракинците. — Какво търсите, бре, в моето село? Вън! Вън, гяури!

Манольос излезе напред:

— Ага — каза той, — имаме лозя в Ликовриси, дойдохме да ги берем, наши са!

— Мътните да ви вземат дано! От къде на къде, бре, са ваши? Къде ги намерихте, дрипльовци такива!

От скалата се надвеси старият Ладас, като се кискаше.

— Подари ни ги Михелис! — отвърна Манольос.

— Не важи бре, нещастници, подписът му, не важи; малолетен е! — каза агата.

— Не малолетен, ага — поправи го старият Ладас отгоре, — не малолетен, невменяем!

— Все същото е бре, чифутино, млък там!

Измъкна пищова и се прицели в стария Ладас.

— Аман! Аман! — запищя старият първенец и се сви зад скалата. — Имаш право, ага, имаш право, малолетен!

Агата пъхна пищова отново в силяха и прихна да се смее. Обърна се към саракинците:

— Кой от вас е Манольос? — извика той. — Заоблачи се, не мога да различа ясно; да излезе напред!

— Аз съм — каза Манольос и се приближи до кобилата на агата.

— Абре, добър човек си ти, Манольос, пък каквото и да приказват! Хайде бре, гяурино, обясни ми, заклевам те във вярата ти, какво ще рече болшевик? Проглушиха ми ушите напоследък; човек ли е, бре, звяр ли е, болест ли е като холерата, не разбирам… Ти разбираш ли?

— Разбирам, ага — каза Манольос.

— Казвай, бре, бога ти, кажи ми да разбера и аз!

— Първите християни, ага…

— Зарежи първите християни, гяурино, не ме залисвай и ти, стига ми ракията! Дотрябвали са ми сега и първите християни… Какво ще рече болшевик те питам?

— Аз да ти кажа, ага! — изписка старият Ладас. — Даняма богати и бедни; всички бедни; да няма господари и раи; всички раи; да няма твоя и моя жена; всички жени за всички!

— Да няма повече аги и раи! — изрева агата. — Да се разтури, значи, божият ред? На̀, на мутрата ти!

Разтвори длан и чумоса Манольос.

— Отвори си зъркелите, бре, погледни! Всички пръсти еднакви ли са? Има малки и големи, такива ги е направил господ; така е направил и хората — едни малки, други големи; едни господари, други слуги. Така е направил и рибите; голямата риба изяжда малката. Така е направил господ и агнетата, и заедно с тях е направил и вълците; вълците да ядат агнетата. Такъв е божият ред, и идвате сега вие, болшевиките… Сиктир!

И като изкрещя това, измъкна ятагана си; пришпори кобилата и се нахвърли върху саракинците.

Жените запищяха пронизително и хукнаха по нагорнището; саракинците също отстъпиха изплашени; само Манольос стоеше, без да помръдне.

— Абре, гяурино — извика му агата, — бягай, че ще ти взема главата, не те ли е страх?

— Страх ме е — отвърна Манольос, — но само от бога; от хората не ме е страх.

— Ти си, бога ми, луд за връзване! — каза агата и отново прихна да се смее. — Ама голям майтап е с теб, идваш ли да те взема в конака, та да ми минава времето? Нашата вяра слага побърканите и светците в един кюп, не прави разлика; а ти си и побъркан, и светец, голям майтап е с теб, ти казвам. Ела, бре, в конака, ще те храня и ще те поя, ще те обличам, ще те направя човек… Не щеш ли? Да се не видиш макар, нещастнико, хайде добър ти час; разкандърдисах се, няма да те убия.

Обърна се към ликоврисяните, които слушаха радостно как агата ги защищава.

— А вие бре, гяури, не сте нито побъркани, нито светци, вървете по дяволите! Честни, стопани, търтеи, сиктир!

Тръгнаха си и ликоврисяни, изплашени и радостни; Янакос и Костандис вдигнаха от земята даскала, поведоха го към къщата му, като го подкрепяха, защото куцаше, горкият, от болки.

— Така ми се пада — признаваше си той. — Не съм нито овца, нито вълк, а съм някакъв мелез, вълците ме хапят, овцете ме цапат. Зная много добре бре, Янакос и Костандис, кое е право, но нямам сили да го направя; знам много добре истината, но мълча. Страх ме е. Къде ти да вдигна, клетият аз, глава! Страх ме е… И сега, на̀, пребиха ме безжалостно и ликоврисяни, и саракинци! Имат право! Имат право! Така ми се пада!

Обърна се към двамата приятели, които го подкрепяха:

— Вас не ви ли е страх? — попита с възхищение той.

— И нас ни е страх, даскале — отвърна Янакос, — ама се правим на юнаци… Как да ти го обясня, като и аз съм объркан? На̀, правя се на юнак, а душичката ми трепери; ама полека-лека — чудна работа! — като се правя на юнак, ставам юнак! Разбираш ли, даскале, какво искам да кажа? Аз, да ти кажа правото, не разбирам много-много!

Учителят, при всичките си болки, се усмихна.

— Бих дал всичките си знания, които имам — каза той, — за да ти приличам, Янакос… Ами ти, Костандис?

— Аз съм по-лош от Янакос, даскале; не съм юнак, нито се правя на юнак; страх ме е, треперя, четири-пет ми върви, но ме е срам. И ако някой ден зарежа всичко и поема по Христовия път, ще го сторя не от доброта, нито от юначество, а от честолюбие; ще треперя и ще ме е страх, но няма да се върна назад. Разбра ли, даскале?

— Манольос е най-добър от всички ни — каза Янакос. — Той не се прави на юнак, той е юнак.