Никос Казандзакис
Христос отново разпнат (17)

XVII

— Всичко е наред, всичко е наред — говореше си сам поп Фотис по пътя, навръщане, като шляпаше в калта. — Всичко е наред, слава богу!

Зад него, приведен, Манольос го следваше и потръпваше, като чувствуваше в торбата си бялата забрадка с двете момински плитки, сякаш носеше на гърба си мъртва жена… Небето се смръщи, чуха се гръмотевици, отново заваля силен дъжд.

— Всичко е наред, всичко е наред! — измърмори отново поп Фотис и ускори крачка.

Никаква друга дума не излезе от устата му, гледаше надолу, в земята, приемаше отгоре си дъжда и тичаше. Ято жерави прелетя над главата му, не вдигна очи да ги погледне. Тичаше. Едва когато най-сетне сред дъжда се появи, привечер, острият връх на Саракина, обърна се към Манольос и му каза:

— Ще се борим, Манольос! От едната страна са всички хора — владици, попове, първенци, заслепен народ; от другата — ние, двама-трима босяци, и Христос; не се бой; ще победим!

И тръгна отново, като шляпаше из калта; засмя се:

— Защо, вика, не съм си сложил обущата! Бас държа, че същото е казал и Каяфа на Христос.

Започнаха да се изкачват по Саракина.

 

Михелис, през тези два дни, ходеше отчаян насам-натам. Не смееше вече да легне в постелята си и да заспи; щом се унесеше в сън, явяваше се баща му, страшен, разярен, съвсем гол. „Струва ми се, че ако остана още няколко дни сам, ще се побъркам“ — мислеше си той и потръпваше.

Вземаше голямото си евангелие, отваряше го, за да се зачете, та да прогони страшното видение, но буквите бягаха, не можеше да ги улови; затваряше го и започваше отново да крачи напред-назад из пещерата.

Днес, привечер, пристигна даскалът, за да му прави, казва, компания; подхвана разговор за баща му, за годеницата му, поговориха за зимата, която наближаваше, за нещастниците от Саракина, как ще я прекарат… След това даскалът подкара разговора за по-трудни неща — какво е животът и какво е смъртта, и какво е дългът на човека… Михелис отговаряше неохотно, бързаше да остане сам, а даскалът го гледаше в очите. И изведнъж Михелис разбра; скочи прав, кипна.

— Даскале — каза той, — дошъл си да видиш дали съм луд, нали?

— Михелис, какви ги приказваш? — отрече даскалът и се изчерви.

— Ти си честен човек, съвестта ти не те оставя спокоен и си дошъл тук тази вечер, за да се увериш дали брат ти, попът, е злодей и лъжец; до какво заключение стигна ти, Хаджи Николис, честният човек?

Даскалът мълчеше.

— Честна, осакатена душа — промълви Михелис, като гледаше съчувствено даскала. — Честна, осакатена душа, не смееш да отговориш…

— Да, да — каза тихо даскалът, — не смея…

— Ако те попитат, ще кажеш ли истината?

— Да, но няма да ме попитат.

— И ако не те попитат, няма ли сам да станеш и да провъзгласиш истината?

Даскалът се покашля, замълча.

— Не — отвърна той след малко съкрушен.

Михелис го съжали, но гневът му не беше стихнал още.

— На това ли учиш децата? — извика му той. — На теб ли намериха да поверят новото поколение?

Даскалът се изправи, изглеждаше съсипан.

— Духът е готов — каза той, — но плътта…

— Ако духът беше готов, нямаше да държи сметка за плътта; ще я прави, каквото си ще!

Михелис се беше ядосал толкова, защото съзнаваше, че и той прилича на учителя; и му говореше толкова строго, за да бичува и засрами собствената си душа.

— Защо лошите са толкова силни на този свят? — продължи Михелис. — Защо добрите са толкова слаби? Можеш ли да ми обясниш, даскале?

— Не, не мога — отвърна учителят.

И след малко добави:

— Засрами ме, Михелис, и с право; ала брат ми, попът, е по-силен от мен, винаги е бил по-силен и ме биеше, когато бяхме малки; и сега още не мога да му се опра… Ако го нямаше него, може би…

Михелис се поколеба за миг:

— Не те ли обхваща по някой път, Хаджи Николис, едно страшно изкушение — да го убиеш? — каза той накрая.

Учителят се стресна изплашен.

— Понякога… понякога… — прошепна той, — много нарядко, но само насън…

Но веднага се разкая, че каза това, и се ядоса на Михелис. Тръгна към изхода на пещерата; валеше още, мрак беше покрил света.

— Отивам си — каза той. — Лека нощ!

— Стъмни се, даскале — каза саркастично Михелис, — стъмни се, никой няма да те види, че си дошъл в Саракина, та да каже на брат ти; остани със здраве!

В подножието на планината учителят различи двама души, които се изкачваха; отби се встрани, скри се зад една скала, за да не го видят; и когато вече отминаха, пое отново по пътеката, като се олюляваше.

— Има право Михелис — говореше си сам той и слизаше, — има право, брат ми е злодей и лъжец; а аз — един окаян честен човечец. Но ще се стегна, ще отида веднага, още тази вечер при него; и ще му запратя истината право в мутрата, и бог да ми е на помощ!

 

Поп Фотис и Михелис завариха Михелис да ги чака пред пещерата. Още щом ги видя, сърцето му укрепна, не беше вече сам, светът се укроти; и мъртвецът изчезна от въздуха.

— Добре дошли — каза той, — тежка беше самотата.

— Тежко беше и пътуването — каза поп Фотис, — но господ е пълен с крила.

С малко думи, прав, той разказа как се е видял с владиката и какви приказки са си разменили.

— Война, значи? — каза Михелис и въздухът отново се изпълни с мъртъвци.

— Война — отвърна поп Фотис. — Отпърво имахме турците, агите; сега имаме нашите, коджабашиите; тия са по-лоши; но Христос, босият, е с нас.

Обърна се към Манольос:

— И невинаги образът на Христос е такъв, какъвто го издълба ти, Манольос, веднъж на дърво: кротък, миролюбив, дето му удрят една плесница, а той извръща и другата си буза; той е и суров, върви начело, а подир него — всички онеправдани на този свят. „Мислите, че съм дошъл да донеса мир на земята ли? Дойдох да подпаля света, нож държа!“ Чий са тия думи? На Христос. Такова е вече за нас лицето на Христос, Манольос.

Очите на попа горяха в мрака на пещерата като два запалени въглена. Замълча; и след малко додаде:

— Радвам се, радвам се, че имаме такъв водач, чеда мои; добро е агнето, но когато около него има вълци, по-добър е лъвът.

Някой се появи на входа на пещерата; нечие лице смътно просветна, две ръце се протегнаха.

— Кой е? — извика Михелис уплашено.

— И сред мрака и дъжда, се чу, изпълнен с гняв и печал, гласът на Янакос: Аз съм, братя! Зарязах безчестното село, търся убежище във вашата планина.

— Добре дошъл, Янакос! — извикаха всички и се спуснаха да го прегърнат.

— Какво ти се е случило, Янакос? — попита Манольос. — Защо дойде при нас по това време, в такъв дъжд?

Янакос взе ръката на поп Фотис, целуна я жадно.

— Чух последните ти думи, отче, с теб съм! „Добро е агнето, но когато около него има вълци, по-добър е лъвът!“

Изцеди косата си, от която се стичаше вода, сложи на земята вързопа, който носеше и седна. Всички мълчаха.

— Дойде тази вечер Панайотарос, новият стражар и носеше писмо, с печата на агата — каза най-сетне Янакос, — и ми взе магаренцето ми; длъжник бях, санким, на онзи мръсник Ладас…

Не можа да сдържи повече сълзите си; но изведнъж стана войнствен, скочи прав:

— Някоя нощ ще сляза и ще му подпаля къщата, на, кълна се в Христос! — извика той.

— Ще слезем всички заедно, Янакос — каза свещеникът. — Не бързай; всички заедно!

— Дойде ли сгодният час? — попита нетърпеливо Янакос.

— Скоро ще дойде; затова нареждам: от утре всички жени и деца да се научат да хвърлят с прашка; нека бъдем готови.

Запъти се към вратата.

— Стига за тази вечер, чеда мои — каза той. — С девет вида отрови ни напоиха днес хората; стига. Време е да спим, да превърже раните ни сънят; утре ще ни нанесат и други… Ела с мен, Янакос; ще споделиш с мен тази нощ бедната ми килия; добре си ни дошъл!

Янакос нарами отново вързопа си и последва свещеника. Двамата приятели останаха сами; извърна се Михелис, хвана приятеля си за ръката.

— Казвай — рече му той тихо.

Манольос извади от торбата си моминската забрадка.

— Поздрави — каза той — от Марьори.

Михелис грабна печалния подарък; опипа го с треперещи ръце, разбра; наведе се над двете дебели плитки, зарови в тях лице и започна да плаче и да ги целува.

След много време вдигна глава.

— Умира ли? — попита той. Манольос не отвърна.

 

В същото това време, когато приятелите разговаряха така на Саракина, учителят беше стиснал зъби и беше отишъл при брат си поп Григорис. Думите на Михелис го накараха да се засрами, вдъхнаха му смелост, за първи път в живота си реши да вдигне глава срещу брат си.

Завари го на масата; беше се наял добре, вкусно беше яденето, бол — виното, запалил беше цигара и пушеше доволен. Агата му беше обадил вчера, че му беше сторил хатъра, изпъдил беше саракинците и беше отишъл да запечата къщата на Патриархеас; време беше и той да направи услугата, която му искаше Браимчо. По цели дни и нощи прехвърляше издълбоко в ума си това, не можеше да намери някое момиче, дето да може да го набута в конака, без да стане скандал; и тъкмо тази вечер, докато си пушеше цигарата, се беше сетил кое. Олекна му.

— Това е — измърмори той, като напълни чашата си с вино. — Божие просветление! Добро е момичето и ще иска, няма да се вдигне шум, ще остане доволен и агата и ще бъде на наша страна. Слава богу!

И тъкмо в този миг влезе учителят.

— Добре дошъл, Николис! — каза попът, без да се помръдне от мястото си. — Откъде идваш? Целият си окалян.

— От Саракина! — отвърна храбро учителят.

Попът подскочи на стола си.

— Какво си търсел в това проклето осино гнездо? Не знаеш ли, че Саракина и Ликовриси са на нож?

„Смелост, даскале! — каза си Хаджи Николис. — Сега да те видя! Покажи, че си достоен потомък на Александър Велики!“

— Отидох да видя Михелис — каза той. — Исках да се уверя дали наистина е луд, или не.

— А! — изръмжа попът. — Искал си да се увериш! И после?

— Говорих цял час с него по всякакви въпроси; малки и големи…

— И после? И после?

— Сече му акълът!

Сега попът скочи прав.

— Седи си на задника, даскале! — извика той. — И не се бъркай в чужди работи! Казал ли съм ти аз да отидеш? Защо отиде?

— Тежеше ми на съвестта… — измърмори учителят. — Съмнявах се; не е право…

— Ти ли ще ми кажеш на мен кое е право и кое не е право? Михелис е луд, това е правото!

— Ама не е… — осмели се учителят.

— Луд е, ти казвам! Ти не можеш да видиш по-далеч от носа си, по-далеч от отделната личност; но мен не ме е грижа за личността, грижа ме е за общността; народен водач съм аз! Разбра ли, даскале?

Учителят мълчеше.

— Когато една личност бива онеправдана и от тази неправда има полза общността, тогава е право да бъде онеправдана! Но къде може да го разбере това твоето мозъче!

Застана пред учителя, който слушаше със сведена глава.

— Ако те попитат, това ще кажеш; ако не можеш, мълчи!

— Ще мълча — каза учителят, — но в себе си…

— В теб да става, каквото ще, пет пари не давам; в себе си си свободен; ала навън — опичай си акъла!

Посмекчи гласа си:

— Братя сме, Николис — каза той, — пред хората трябва да имаме едно мнение, моето; разбра ли?

Понечи учителят да извика: „Докога? И аз си имам душа и мнение, не съм съгласен с теб, не се подписвам под неправдата, ще застана на селския площад и ще завикам!“ Но вместо да каже всичко това, той се запъти към вратата и каза:

— Лека нощ!

— Виж го ти него! — измърмори попът, като гаврътна чашата с вино. — Имал, казва, мнение и негова милост!

Сгъна кърпата си, прекръсти се, благодари на бога, задето праща така щедро на хората „ядене“ и „пиене“, и отиде да спи.

„Утре рано-рано — каза си той — ще повикам Марта.“

 

На другата сутрин, рано-рано, пристигна гърбавата Марта, като все току мърмореше: „За какъв дявол ме вика този пръч попът още в зори, а в конака ще стане сега онова проклето копеле и ще се развика, искам това, искам онова, без да знае какво иска, като бременна жена… Опичай си акъла мари, Марта, каквото ти каже този пръч попът да знаеш, че е ортаклък с дявола, капан е, нещастнице, гледай да не паднеш в него!“

Влезе, попът седеше с кръстосани крака на канапенцето и сърбаше кафето си; очите му бяха още подпухнали от съня.

Поклони се доземи Марта, целуна ръка на попа, оттегли се в един ъгъл и скръсти ръце.

Прехвърляше попът и така, и иначе в ума си това, което беше намислил, не знаеше как да го посмекчи.

— Е, кира Марта — каза й най-сетне той, — един ден ще отидеш в рая съвсем изправена, излята като свещ. Работиш толкова години на Турция, но никога не забрави християнството; и когато имаме някаква голяма нужда, ние, християните, тебе викаме; затова те повиках и днес, кира Марта.

„Ех, дяволският му поп — мислеше си гърбавата, — сега нагласява капана, тури сиренето, отвори вратата… Опичай си акъла, клета Марто, да не влезеш!“

— Отче — каза тя, — думата ти е божия дума; на заповедите ти съм.

— Знаеш, че Браимчо иска жена; иска, казва, жените в селото да поиграят хоро и да си избере някоя, кучето! Това е голям срам, по-добре смърт; нали така, кира Марта?

— По-добре смърт! — потвърди и гърбавата старица.

— Но пък не бива да си развалим калимерата с агата; общината има голяма полза от това, трябва да го имаме на наша страна. А агата каза направо: „Ако не намерите жена на Браимчо, ще обявя война на общината!“ Разбра ли, кира Марта, загубени сме. Какво да правим тогава? Да намерим една жена на Браимчо или да се погуби общината? Какво ще кажеш и твоя милост, кира Марта?

— Да се погуби общината! — отвърна старицата, като мислеше, че и попът е на това мнение.

— Боже опази! Какви ги разправяш, Марта? Да се погуби общината? Да се погуби християнството?! Да пази бог! Не, не, Марта, я помисли по-добре?

— Помислих по-добре — каза веднага Марта; — да му намерим жена.

— Браво, така те искам, чедо мое. Знаеш ли каква я иска? Пълна, бяла като франзела и честна…

— Пълна, бяла като франзела и честна… Хм, какво да ти кажа, отче? Не знам някоя такава. Я помисли още малко, чедо мое, ще съм ти задължен…

— Какво да ти кажа, отче, прехвърлям всичките през ума си; една е пълна и честна, ама не е бяла… Друга е бяла и честна, ама не е пълна…

— Знаеш ли коя ми дойде наум на мен? Пелагия, по-голямата дъщеря на Панайотарос; и ще ти кажа защо…

— Ами че тя не е бяла, отче; викат й, да го знаеш, опушено гърне; викат й и чернило…

— Това не пречи, жива да си; това може да се оправи; ще ти дам цяла кутия пудра, да си слага; ще си брашнени сутрин-вечер мутрата и ще стане бяла като франзела…

— Е, тогава, отче, всичко ще върви като часовник.

— Ама мислиш ли, че тя ще иска?

— Тя ли? Ех, ами че тя е огън и плам! Ами че тя, отче, е един женски Браимчо; ама Браимчо е мъж и си го казва, а Пелагия е жена и го крие… Ех, какво има да става, когато се сграбчат тия два звяра! Ще продънят одаята!

Гърбавата старица се закиска и си избърса с ръкав носа, който капеше.

— Добре, добре — каза строго попът, — не мисли за нечестиви работи… Да обмислим сега сериозно двамата как да стане тая работа. Панайотарос стана сега сеизин на агата, значи, никой няма да се учуди, ако Пелагия дойде в конака да види уж баща си. И тогава ще я нагласиш така, кира Марта, ти ги знаеш тия работи, че да я види Браимчо; ама трябва преди това да й дадеш пудрата…

Стана, отвори един долап, извади една кутия пудра.

— Ето я! — каза той и я постави в разтворените шепи на Марта. — Може да я разбърка, да й кажеш, и с малко брашно, за икономия.

Старицата поклати глава; видя накъде я тласкаше попът и се изплаши.

— Всичко хубаво, отче — каза тя, — ама едно нещо забравихме, най-важното…

— Кое, кира Марта?

— Ами ако научи Панайотарос? Най-напред ще убие мен, сетне Браимчо, после светиня ти. А след това ще подпали и селото… Да го знаеш!

Попът се почеса по главата.

— Добре казваш — каза той, — може да убие и мен… Но няма как, на голям зор сме. Какво да правим? А! Хрумна ми нещо! Ще накарам агата да изпрати Панайотарос на обиколка.

— Ами ако забременее?

— Кой?

— Кой друг, отче? Пелагия…

— Абре, все такива ужасии ги измисляш, дъртофелнице? — извика сега раздразнен попът. — Няма да забременее.

— Откъде знаеш?

— Велик е бог — отвърна попът, който вече не знаеше какво да каже.

— Хм… — рече гърбавата старица. — Мислиш ли, че господ се меси в такива мръсотии, отче?

— Добре, разбери се тогава с Мандаленя; тя знае разни билки…

„Махни се отпреде ми, сатана — измърмори в себе си гърбавата старица, — представител на бога ли си, или на дявола?“.

— Какво мислиш, чедо мое?

— Ти си представител на господа, отче, какво да кажа аз? Направи това, което бог те просветли.

— Боря се за доброто на християните, кира Марта; бог знае това; ще протегне и той десницата си, всичко ще се нареди… Хайде, смелост, чедо мое, и няма да остане невъзнаграден трудът ти…

Очите на старицата светнаха: „Пръч такъв — каза си тя, — оттук трябваше да почнеш…“

— Добре — произнесе тя, — залагам главата си, ще сторя каквото мога; стори и светиня ти каквото можеш; бедна жена съм.

— Не бери грижа, кира Марта, няма да излезеш ощетена… Хайде, сега на добър час и пак ще поговорим; тук сме!

Наведе се старицата, целуна ръка на попа.

— Благослови, отче — каза тя; — разбрах какво искаш; разбра и твоя милост какво искам и аз. Ще отида, още днеска, при Пелагия; ще подскочи от радост, мръсното му женско!

— Бог с теб, върви; и скоро да ми донесеш добри новини.

Потупа я покровителствено по рамото и около гърбицата й.

— Да ти се връща и на теб, кира Марта — каза й той. — Ще ти намеря и на теб едно добро момче, ама честно, с венчило! Да се отървеш от ръцете на турчина.

— Изпълни си думата, отче — каза развълнувана старицата и се поспря, — изпълни си думата, и господ ще те възнагради!

И си отиде, като избърса носа си, който отново беше прокапал.

— Виж я ти, проклетницата! — измърмори попът, след като затвори вратата. — Повярва! Загадъчно нещо е жената, боже опази!

 

Зачака неспокоен, ден, два; на третия ден вратата се отвори, влезе Панайотарос с новия си червен фес; като го видя, попът се изплаши.

— Какво има, Панайотарос? — каза той и стана.

— Агата ме изпраща, отче.

— Какво ти поръча да ми кажеш?

— Знам ли и аз? Объркани работи! Много здраве, казва, а Браимчо е станал като агънце.