Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ο Χριστός Ξανασταυρώνεται, (Пълни авторски права)
Превод от гръцки
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 7 гласа)

XX

Ликовриси по същото това време започваше да се протяга и да се пробужда. Мразовито беше днес, навалял беше сняг по планините, добре си бяха стопаните в топлите постели и удължаваха, колкото можеха повече, излежаването си. Заклали бяха вчера свинете, бяха опърлили четината им, бяха ги разпрали и изкормили и ги бяха предали готови, изчистени, на жените и дъщерите си — те вече да се погрижат днес как да стане пачата, как да напълнят червата и да направят суджуци и да поставят в кюпчета и делвички маста, осоленото месо, сланината.

И така, днес първи се бяха събудили стопанките, запретнаха се, поставиха върху големи огньове казаните и започнаха да счукват, още от зори, пипера и кимиона за суджуците и да изстискват неранзи и лимони за пачата; а свинята, дебела, неподвижна, току-що изкъпана, преснообръсната, висеше, окачена за краката, на ченгелите в кухнята, и чакаше.

— Да не си посмяла мари, Марта, да внесеш свинско в къщата ми, та да се омърся! — казваше предната вечер агата на слугинята си, който цял ден слушаше квиченето на свинете по дворовете, когато ги колеха. — Плюя на вас, тъпи неверници, дето се мърсите със свинско и печете суджуци, та изпълвате въздуха със смрад!

Луд беше агата за свински суджуци, нямаше по-вкусно мезе за ракията, и хитрата гърбуша му ги поднасяше всяка година уж като осолено камилско месо. Знаеше агата какво е това, но се правеше на улав, ядеше и си облизваше и пръстите, и същевременно спазваше и закона на Пророка; дори в себе си не признаваше, че това вкусно месце, което ядеше, беше свинско; и всякога, в този ден, когато колеха свинете, той повикваше гърбавата старица и й заръчваше сърдито:

— Да не си посмяла, мари Марта, да внесеш свинско в къщата ми, та да се омърся!

Което означаваше: Иди и ми купи колкото може повече суджуци, уж за себе си; и ми ги поднасяй за мезе, и ми казвай, че са от камила.

— Не бери грижа, ага — отвърна гърбушата и дори не посмя да се усмихне, — ще ти намеря и тази година много суджуци от камила, не се притеснявай; да яде и Браимчо.

 

В това време гладните и дрипавите се спускаха тичешком от планината. Янакос се обърна по едно време към съседите си:

— Подходящ ден, братя — каза той, — избра отчето да налетим на селото; днеска свинете висят на ченгелите, готови; а стопанките са запалили огньовете и ги приготвят за нас. Да се посмаже вече и червото на сиромашията! Мислиш ли, че е заклал свиня и онази стипца Ладас?

Но другарите му, разпалени от суровия боен тропар, не отвърнаха нищо.

Бяха стигнали вече до подножието на планината, поеха по полето; селото се разстилаше пред тях със заснежените си къщи, всички комини димяха. Разтваряха ноздри гладните и вдишваха жадно миризмата на свинското, което вече се вареше за пачата. Жените си спомниха за съсипаните си домове, спомниха си какво правеха и те в този голям празник и въздишаха.

Преди да стигнат при кладенеца „Свети Василий“, поп Фотис се спря; даде знак, че ще говори.

— Чеда мои — извика той, — внимавайте! Ще отидем първо в къщата на стария Патриархеас и ще се укрепим; ако вратата е заключена, ще я строшим, наша си е, и ще влезем; а сетне ще си разпределим градините си, лозята си и нивите си, и ще ги заемем… Да даде господ да не ни нападнат; но ако ни нападнат, ще отвърнем и ние; война е това, правото си търсим, бог ще ни прости! Селото се пробуди, различавам в далечината хора да се събират, чувам, че камбаната бие, отваряйте си очите! Напред, всички заедно!

И наистина, камбаната биеше лудо, селото се вдигна; Панайотарос не можа да заспи, подушил беше нещо, излезе на разсъмване на балкона на агата, взря се към планината; и ето, скоро зърна в дрезгавината на утрото саракинците, които слизаха… Спусна се стремглаво по стълбата, излезе на площада, изтича до църквата, сграбчи въжето на камбаната и започна бясно да я бие.

По същото време старата Мандаленя, която беше отишла на кладенеца „Свети Василий“ със стомната си, видя отдалеч босия народ, който пъшкаше и слизаше, и се втурна към селото, като пищеше;

— Идат, идат прокълнатите! На оръжие, селяни!

Стопаните, които още се излежаваха, чуха, че камбаната бие, долови ухото им и виковете на старата Мандаленя, скочиха от постелите си, отвориха вратите и започнаха да тичат, загърнати в ямурлуците си, към църквата. Стопанките зарязаха работата си около свинете, показаха се на вратите и прозорците, и закрещяха на мъжете, които минаваха рошави:

— Какво става, братя? Защо бие камбаната?

Но никой не им отвръщаше, всички тичаха.

Поп Григорис беше вече довтасал в черквата, стоеше пред вратата, разчорлен, изплезил език, обезумял, и викаше:

— На оръжие, момчета! Болшевиките идат, слизат от Саракина, да не ги оставим да влезат в селото! Върнете се по къщите си, въоръжете се, и всички заедно — към кладенеца „Свети Василий“!

Обърна се към Панайотарос, който биеше като луд камбаната:

— Хайде, Панайотарос, върви да събудиш агата! Кажи му да яхне кобилата си и да препусне към кладенеца „Свети Василий“! Болшевиките слизат!

Довтаса и даскалът, запъхтян; беше забравил очилата си и току се препъваше ту тук, ту там; и се беше объркал.

— Не вземайте оръжие, братя! — извика той. — Аз ще отида да им поговоря, ще ги подхвана с добро! Братя сме, не потапяйте селото в кръв!

— Гледай си работата, даскале! — изрева попът побеснял. — Тук не може да има помирение! Дойде време да ги очистим; връз тях, момчета! На оръжие, братя! Смърт на дрипльовците!

Разпалиха се главите, изтичаха селяните в къщите си, въоръжиха се със сопи, с пищови, със сърпове, мнозина грабнаха ножовете, с които бяха заклали свинете, събраха се на тайфа, застана начело поп Григорис, спуснаха се към кладенеца „Свети Василий“.

Пристигна тичешком и Панайотарос и застана до попа; вдигна пищова си, гръмна във въздуха.

— Връз тях, момчета, да ги затрием!

Чу изстрела в съня си агата, потропа с тоягата си по пода, дойде Марта.

— Какви са, мари, тези гърмежи?

— Болшевиките налетяха, ага!

— Кои болшевики мари, гърбушо? Говори ясно! Онези от Русия ли, мари?

— Не, ага, онези от Саракина; трябва да яхнеш, казва, кобилата си и да отидеш и ти…

Агата избухна в смях, спеше му се, обърна се на другата страна, където лежеше Браимчо.

— Когато дойдат онези от Русия — каза той, — да ме събудиш; а сега върви по дяволите!

 

Поп Фотис видя, че ликоврисяните тичат разярени, отдели се от хората си, пристъпи напред без оръжие, като държеше в ръце само иконата на пророк Илия.

— Братя — извика той, — искам да ви кажа нещо, спрете! Изслушайте ме, в името на Христа, за да не се пролее кръв!

Спряха се за малко двете враждебни тълпи и зачакаха; поп Фотис пристъпи още няколко крачки.

— На теб, поп Григорис, на светиня ти, отче — извика той, — искам да кажа нещо; приближи се.

— За какво съм ти, козя брада? — отвърна поп Григорис и изскочи напред. — Ето ме!

Застанаха двамата попа един срещу друг, между двете групи; единият — висок, охранен, лъскав като бик; другият — само кожа и кости, с хлътнали бузи, с изранени крака като гладен, покрит с рани кон.

— Отче — каза високо поп Фотис, за да го чуе и народът, — голям грях е да хвърлим братята си във война; кръвта, която ще се пролее, ще падне върху нашите две глави… Искам да ти кажа нещо, отче, чуйте го и всички вие, братя! Сложете оръжията на земята, за да не се счепкате, почакайте; ние, двамата свещеници, поп Григорис и аз, всеки като представител на своя народ, ще се преборим тук без оръжие, помежду си. И ще дадем клетва; ако поп Григорис ме тръшне и гърбът ми омете земята, ще се върнем мирно, с празни ръце, в Саракина; ако аз тръшна долу поп Григорис и неговият гръб омете земята, ще заемем имотите, които подари на общината ни Михелис Патриархеас; високо горе, между двама ни, ще стои бог и ще отсъди!

Зарадваха се ликоврисяните, като чуха думите на поп Фотис; погледнаха изпитото му лице, тънките му като на скакалец ръце и крака, разсмяха се:

— Духни го, поп Григорис, духни го да падне!

Но саракинците се изплашиха.

— Не, не, отче! — извика Лукас. — Нека най-юначният измежду тях излезе и се пребори с мен; и да видим кой ще победи! Нека излезе Панайотарос, дето се прави на бабаит и се перчи с пищовите и с червения си фес, потурнакът му печен! Нека дойде, ако му стиска, да се склещим!

И като изрече това, той подаде на един момък хоругвата и запретна ръкави.

— Идвам, предателю, идвам, болшевико! — изрева Панайотарос и се втурна. — Идвам, бре, да ти изпия очите!

Измъкна пищова си и скочи; но поп Григорис извика:

— Стойте; оставете ни сами да отсъдим! Приемам предизвикателството ти, кози брада; заклевам се в господа, ако те тръшна, пръждосай се, махай се оттук! Ако ти ме тръшнеш, вземи опустелите му имоти, дето ви ги хариза онзи серсемин Михелис; призовавам господа да дойде и да застане горе между нас и да отсъди!

— В името божие! — каза поп Фотис и се прекръсти.

Обърна се към своите, кимна и положи в ръцете на един старец иконата на пророка.

Свали след това протритото си расо, сгъна го внимателно и го постави върху един камък; видяха се дрипавата му черна риза и покритите му с кръпки гащи; клечкоподобните му крака се подаваха като чворести дървета и бяха целите в рани.

Поп Григорис стоеше разкрачен, със скръстени ръце и го чакаше да се приготви; очите му бяха изпълнени с гняв и презрение; удряше с крак по земята като кон; бързаше. Но когато видя изведнъж пред себе си поп Фотис, като скелет, облечен в дрипи, с черни, дълбоки като кладенци очи, настръхна; сякаш пред него се изправи призракът на смъртта.

— Прекръсти се, отче — каза спокойно поп Фотис, — готов съм.

Поп Григорис се прекръсти машинално и не се помръдна, сякаш се беше сраснал със земята.

— Ела бре, скакалецо — извика той подигравателно, — удряй!

— Не можеш ли, отче, да отвориш уста, без да изругаеш? С тази уста ли славословиш господа? Тези ли ръце вдигат светия дископотир?

— Тези ръце ще строшат кокалите на козите бради! — каза той и се спусна към противника си с наведена глава, като бик.

Беше вдигнал юмрук, за да го стовари, като обезумял, но поп Фотис се отмести леко и юмрукът удари във въздуха; поп Григорис за малко не се отърколи на земята. Побесня, нахвърли се отново върху него, сграбчи един кичур от брадата му, отскубна го, но поп Фотис свари, стисна мършавия си стоманен юмрук и го стовари върху издутия корем на поп Григорис; издумка коремът му и охраненият поп изрева от болка; помътняха очите му, пребледня, но събра отново сили и сграбчи през кръста поп Фотис, прилепи лице връз него и започна да го хапе по шията и да се мъчи да го удуши. И двамата не издаваха ни звук, само от време на време поп Григорис изръмжаваше като звяр, който яде.

Саракинците бяха притаили дъх.

— Загина отчето ни — измърмори Янакос. — Ще го удуши онзи рогач!

— Не се бой, Янакос, не виждаш ли господа? Над него е!

Не беше доизрекъл думите си Манольос и поп Фотис сграбчи с една ръка раздвоената брада на поп Григорис, а с другата му стовари един здрав юмрук по устата; изрева нещастният поп, наведе се и плю кръв, примесена със зъби; и преди още да успее да се съвземе от болката, поп Фотис го сграбчи през кръста, замята го наляво-надясно и изведнъж се стовари върху него с все сила и го тръшна по гръб на земята.

Изправи се, за да го притисне с коляно връз гърдите, но не свари; Панайотарос се нахвърли върху него и яростно го заудря. И изведнъж Лукас се юрна, спуснаха се след него и Манольос, и Янакос, смесиха се двете орди, засвистяха прашките и дълго време се чуваше как сопите се стоварваха, как ножовете работеха и пищовите стреляха във въздуха, или на месо. Отначало викаха и се ругаеха, но скоро започнаха да се чуват само ръмжене и ревове, сякаш се бяха счепкали зверове.

Костандис с Андонис и дебелият Димитрос довтасаха със сопите си, застанаха при саракинците.

— Костандис — извика му Янакос, като се измъкна от купчината, — изпълни ли поръката ми?

Костандис го гледаше объркано, не можеше да си спомни; каква поръка?

— Магаренцето ми…

— Не бери грижа, Янакос, в къщи е.

— Тогава отивам! — извика Янакос и нарами тенекията с гас. — Връз тях, момчета! — викаше Лукас, като удряше с една тежка тояга наляво-надясно по главите. — Връз тях, пометохме ги!

И наистина, ликоврисяните бяха започнали да се огъват, отстъпваха полека-лека, навлизаха в селото, мнозина офейкаха и се заключиха в къщите си… В това време саракинките бяха изтичали и вдигнали поп Фотис, положили го бяха край кладенеца и му промиваха раните; главата му беше разбита и от нея течеше кръв.

— Смелост, братя! — викаше Манольос и налиташе.

Беше грабнал от ръцете на Панайотарос пищова, стреляше във въздуха и прогонваше изплашената тълпа.

По едно време се чу гласът на учителя:

— Спрете, братя, не се избивайте, ще се споразумеем. Всички сме гърци, всички сме християни!

Но беше притиснат между двете войски, повалиха го долу и приятели, и врагове, и го стъпкаха; някой запрати по него един голям камък, и учителят се отърколи в несвяст в една яма.

Ликоврисяните бяха вече отстъпили в самото село; грабна Лукас другата тенекия с глас, която жените пазеха, спусна се към околните къщи и започна да залива стените им.

— Напред, жени, след мен, палете! — викаше той и пристъпваше.

Скоро пламъците зализаха стените и жените, които се бяха залостили вътре, започнаха да пищят.

Поп Григорис лежеше в безсъзнание; бяха го вдигнали и внесли в къщата на старата Мандаленя, там наблизо, и го бяха положили на двора; донесе церовете си старицата, надвеси се връз него и започна да му промива раните и да ги маже с разни мехлеми; и клетият поп ревеше.

В това време Манольос тичаше начело, а зад него народът; стигнаха пред дома на стария Патриархеас, разбиха вратата, влязоха.

— Момчета, тук ще се укрепим! — извика Манольос. — Хайдете двама от вас да донесете отчето ни, а всички останали влизайте вътре; завладяхме я, честито!

Изтичаха двамина да донесат поп Фотис; стопанките тичаха с кофи да гасят огъня; селото беше опустяло…

Изведнъж се чуха изплашени викове:

— Гори къщата на стария Ладас!

Строшиха кюповете му, разлива се зехтинът му, строшиха бъчвите му, разлива се виното му! — Старият Ладас и жена му излязоха на улицата и плачат!

Панайотарос си беше изгубил чернения фес, а Манольос му беше изтръгнал единия пищов; тичаше насам-натам, куцукайки, стреляше с другия пищов и подканваше предизвикателно Манольос да се покаже. Но Манольос сега се беше надвесил връз поп Фотис, когото бяха пренесли и положили на мекия креват на Патриархеас; жените бяха привързали раните му и сега току отваряше очи, гледаше наоколо другарите си и се усмихваше.

— Престъпиха клетвите си — казваше той, — бог ще ги накаже! Тръшнах поп Грнгорис, гърбът му омете земята, доволен съм.

— Боли ли те, отче? — запита го Манольос.

— Ами че разбира се, Манольос, боли ме, но съм, ти казвам, доволен; бог отсъди, победихме!

Чуха се радостни викове на двора; Лукас с още двама свои другари се бяха вмъкнали в къщите, които бяха подпалили, вратите им бяха отворени, жените носеха вода, за да угасят огъня, успели бяха да грабнат три заклани свине, които висяха на ченгелите, и ги бяха донесли с радостни викове в дома на Патриархеас.

— Накладете огньове, жени! — извикаха те. — Имаме бол дърва, отворете и килерите, извадете брашно, омесете хляб, опечете месото, юнаците са гладни!

— Пости са сега, не се яде дори зехтин! — възрази една старица. — Не се ли боите от бога?

— Да попитаме отчето — каза Лукас.

— Вземам греха върху себе си — отвърна поп Фотис. — Яжте!

Пристигна и Янакос, опърлен, целият омазнен.

— Изкарах си яда, братя! — извика той. — Доволна е душата ми! Изгори вдовици и сираци старият чифутин, изгорих го и аз!

На вратата се почука, отвън се чу гласът на Костандис:

— Отворете, отворете, момчета, учителят е убит.

— Спуснаха се, издърпаха мандалото, Костандис с дебелия Димитрос и Андонис влязоха, като носеха на ръце убития. Главата му беше разбита, мозъкът му изтичаше; очите му бяха останали отворени, като стъклени; долната му челюст беше цялата разтрошена. Намерихме го в една яма — каза Костандис. — И двете села го бяха стъпкали.

Наведоха се всички, мъже и жени, и го целунаха.

— Намеси се, искаше да ни помири, а ние го убихме… — каза Манольос, като избърса очите си.

 

Агата, изтегнат в меката си постеля, слушаше гърмежите, пушеше си чибука и галеше Браимчо… Но момчето беше усетило миризмата на барут, кръвта му се беше разпалила, риташе и искаше да изскочи навън, да стреля и то с пищов; но агата го държеше здраво за крака, не го пускаше.

— Не ставай щур, Браимченцето ми, остави гърците да се трепят помежду си; няма свършек, проклетото му племе! От колко години вече, от деди и прадеди, се мъчим да ги затрием? И докъде я докарахме? Да се не видим макар! Един изтръгваш, десет поникват… Ако не се трепят, ти казвам, помежду си, не можем ги изтрепа; и така, оставям ги да се трепят помежду си; и когато си извадят хубаво-хубаво очите, яхвам кобилата си и отивам да сложа ред. Разбра ли? Казвам ти това, ако някога успееш да станеш и ти ага в гръцко село, да знаеш, бре, как да се държиш с гърците.

— Пусни ме да утрепя и аз няколко души — извика разпаленото турче, — сърбят ме ръцете.

— Абре, не си прави труд, ти казвам, те сами се трепят помежду си; ако се намесим и очистим неколцина от тях, ще си намери довлетът белята; ще дойдат пак франгските кораби в Смирна да я блокират, и ще стане една!… Добре сме си тук, в леглото, Браимченцето ми, пък е и студено навън, не те пускам. Сега ще ни донесе да хапнем мед с орехи старата.

Плесна с ръце; появи се старата Марта.

— Какво става мари, Марта?

— Трепят се, ага. Двамата попа са ранени, единият оскуба брадата на другия, Панайотарос си загуби феса, пък и му строшиха и коляното, подпалиха къщата на стария Ладас, зехтинът и виното текат по сокаците.

Агата прихна да се смее.

— Аферим, гяури! — каза той. — Сякаш съм ви платил за това! Хайде, мари, донеси ни орехи с мед. Обърна се към Браимчо, който още подритваше и искаше да се намеси и той в кавгата:

— Абре, не ставай щур, не се бъркай в гръцките работи; стара клетва е това, от бога. Слушай какво ми разправяше покойният ми дядо, та да разбереш. Всичко добре наредил аллах, казваше ми той, всичко, ама един ден ей тъй му щукнало, взел огън и лайна и направил гърка; но веднага, щом го видял, станал пишман; имал едни очи, вагабонтинът му неден, челика пронизвали. „Каква стана тая — измърморил аллах, — загазих го! Я да взема да направя пък сега турчина, да заколи гърка, та да миряса светът!“ Взел, значи, мед и барут, размесил ги хубаво-хубаво, направил турчина. И веднага, без да губи време, турил на една тепсия турчина и гърка да се борят. Борили се, борили се, от сутринта до вечерта, никой не тръшнал другия; но щом се мръкнало, лукавият грък турил една марка на турчина, пльоснал го долу! „Дяволите да ме вземат — измърморил аллах, — пак я загазих! Тези гърци ще изядат света, ще отиде трудът ми напразно… Какво да правя!“ Цяла нощ не мигнал, горкият; но на сутринта скочил и плеснал с ръце: „Открих! Открих!“ — извикал; взел отново огън и лайна и направил още един грък, и ги сложил и двамата на тепсията да се борят. Започнала борбата; туря марка единият, туря марка и другият; ръга единият, ръга и другият; мръсен удар единият, мръсен удар и другият… Борели се, борели се, падали, ставали, борели се, пак падали, пак ставали, борели се… И още се борят! И така, Браимчо, мирясал светът.

Дойде кира Марта с орехите и меда.

— Отвори, мари Марта, прозореца — заповяда агата, — да чувам виковете и гърмежите им, та да се радва душата ми; и напълни шишето с ракия. И когато вече се изтрепят там, колкото се изтрепят, ела да ми обадиш, да яхна кобилата си, и да отида да туря ред.

 

Вече привечер гърмежите и сноването насам-натам престанаха, прибраха се селяните по къщите си, промиваха раните си, мажеха се с мехлеми, слагаха вендузи, пиеха градински чай; запалваха светилниците и оглеждаха телата си, за да видят какво бяха пострадали; тук някое ухо беше провиснало, там няколко зъба липсваха, другаде някой пръст беше отрязан, някое око отекло, две-три ребра строшени… Оглеждаха и селото: доста черчевета бяха изгорели, няколко врати бяха разбити, три заклани свине бяха изчезнали, къщата на стария Ладас догаряше, разляха се зехтинът и вината, отиде по дяволите житото…

— Ами горката му жена, кира Пинелопи, светият човек? — попита старата Мандаленя, която ходеше от къща на къща и мажеше с мехлеми, слагаше вендузи и лепеше пластири.

— Да са живи съседките, че влязоха в огъня и я спасиха. Седяла, горката, без да се помръдне, на столчето си и пищяла. Не станала да избяга; стискала здраво калцуна с куките за плетене и пищяла.

— Ами мъжът й, мари, не се ли хвърли в пламъците да я спаси?

— Хвърлил се, проклетникът му неден, ама вместо да грабне и да спаси жена си, грабнал сандъка с лирите, изскочил на сокака, седнал върху сандъка и се разплакал. След малко довели и кира Пинелопи, турили я и нея да седне върху сандъка и — няма да повярвате — хванала веднага калцуна и почнала да плете… Имаш право, кира Мандаленя, свята жена е!

Тръгна си кира Мандаленя, като проклинаше мъжете, една врата се отвори, една ръка я сграбчи за фустата.

— Виждала ли си, мари, мъжа ми? Хванали го пак дяволите, измъкнал, казва, пищовите, обърнал селото наопаки, убил, казва, и попа на Саракина. Вярно ли е, кира Мандаленя?

— Не съм виждала мъжа ти, кира Гаруфаля, ама видях феса му, беше му паднал близо до кладенеца „Свети Василий“… На едно място е главата му, на друго — фесът, горкичката ми Гаруфаля!

— Да го вземат дяволите! — каза кира Гаруфаля и затръшна вратата.

Плю си на петите старицата, забърза, взела беше най-скъпите си мехлеми, отиваше да цери раните на поп Григорис.

Бяха го отнесли в къщата му, две-три съседки току сновяха навън-навътре и му носеха кафета, постни неща, лимонади, супа от тахан, и тарама хайвер, да хапне, казва, та да закрепне.

— Нищо ти няма, отче — казваше му една мила старица, дрипава и изгладняла, с огромен нос, — нищо ти няма… От сутринта не си ял, отче, и си огладнял; всички болести идат от глада; яж, за да оздравееш.

И така, ядеше и пиеше попът, седнал в леглото си, справяше се и без предните си зъби, които му беше строшил поп Фотис, малко кръв още му течеше от челото, но ей сега на щеше да дойде кира Мандаленя с мехлемите си…

Добре беше всичко, болките започнаха да минават, ама сърцето му кипеше.

— Видя ли някой, че ме тръшна долу проклетият му пръч, кира Персефони? — попита той тихо милата старица. — И си дръпни малко носа, жива да си, защото ще капне върху мен.

— Какви ги хортуваш, отче? Този скакалец да те тръшне — боже господи, не го и приказвай това! Не, отче, никой не те видя, никой!

Но сърцето на чорбаджията поп не се успокояваше. „За всичко, за всичко, проклет да бъде, за всичко е виновен онзи отлъченият Манольос! За всичко! Той обърка акъла на Михелис, той уби моята Марьори, той поведе и докара тук дрипавата Саракина, той накара Янакос да подпали селото… За всичко, за всичко, този предател, този продажник! Ще му изпия очите!“

Обърна се в леглото си, изяде още една чиния тарама хайвер, изпи и една чаша вино.

„Трябва да събера сили — каза си той. — Да ям колкото се може повече, да събера сили. Утре ще стана, ще отида при агата, да докара аскер от низами, да изгони болшевиците, та да зацари отново ред и справедливост на света…“

Вратата се отвори, попът се извърна.

— Добре дошла, кира Мандаленя! — каза той. — Приближи се да ти кажа нещо на ухото.

Старицата се приближи, наведе се.

— Разкарай съседките оттук, залости вратата и ми заколи една кокошка.