Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ο Χριστός Ξανασταυρώνεται, (Пълни авторски права)
Превод от гръцки
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 7 гласа)

VI

— Не е добре, ага, клетият капитан Фортунас. Костите на главата му не щат да зараснат; какво ли не ги правихме! Що маджуни, що мехлеми; дойде и поп Григорис и му чете, дойде и една циганка и му гледа на карти, запалихме и една голяма свещ на свети Пантелеймон лечителя, дадохме му да изяде и яйцата на един котарак, нали казват, че котките са със седем души — ала напразно, всичко напразно! Нито господ, нито дяволът искат да оздравее покойният капитан.

Изплъзна й се из устата тежката дума, кира Мандаленя прехапа език.

— Да не чуе дяволът — измърмори тя и езичето й отново забръщолеви. — Повика днеска Михелис, сина на чорбаджи Патриархеас, да дойде, вика, да му издиктува завещанието си; а сега пък отивам, ага, да повикам поп Григорис да го причести. Вдигна котва нашият капитан, готви се да отплува. Ей сегичка на ме повика и ми каза: „Върви, лельо Мандаленя, моля ти се, при агата и му речи: «Много здраве от капитан Фортунас, кьосето; вдига платна, казва, тръгва, добра среща!»“ Та затова дойдох, ага; аз съм кира Мандаленя.

Агата, махмурлия, с подпухнали очи, е провиснали бузи, бос, рошав, немит, седеше на софата и пиеше кафе, за да се разсъни. Слушаше старата Мандаленя така, както слушаме дъжда. Когато тя най-сетне свърши, агата отвори лениво уста:

— Ами акълът му? — попита той и се прозя.

— Добре работи, ага, като часовник.

Агата замълча отново; мързеше го, пак се прозя.

— Страх ли го е? — попита отново той, с разтегната от прозявката уста.

— Никак, негова милост, ама никак, ага. Говориш му за господа, смее се, говориш му за дявола, пак се смее. Боже, прости ме, не му мигва окото нито от единия, нито от другия.

— Пие ли?

— Пие, ама малко…

— Добре; щом се разсъня, да му кажеш, ще дойда да се простя с него. Ще взема и сеизина си, да му кажеш, да надува тръбата; ще взема и Юсуфчо, да му кажеш, да му изпее маането, дето го обича; знае той. Сега съм на кафето, ще се захвана с чибука и ракията, сетне ще дойде и Юсуфчо да ми разтрие краката, ще се разсъня и ще дойда… И слушай какво: да не вземе да избърза, да му кажеш, и умре, преди да дойда! Да ме чака. Върви!

 

Жълт, отслабнал, само една сбръчкана кожа и кости, със здраво пристегната с широк червен пояс глава, втвърден от попитата кръв, капитанът беше опрял гръб на стената, спокоен, без страх, без разкаяние. Малките му очички блестяха, подвижни, живи като на онази маймуна, която беше видял веднъж в Одеса.

До него, на една масичка, бяха поставени ракията и чибукът му и една гипсова статуетка, която беше купил преди много години в едно далечно пристанище и представляваше английската кралица Виктория. „Жена чорбаджийка“ — беше си казал тогава той, — охранена, с големи гърди, харесва ми… И я взе. И оттогава не се разделяше с нея. „Това е жена ми — казваше и прихваше да се смее, — нищо че има повече мустаци от мен.“

Върти очи, оглежда бедната си къщурка — изцапаните стени, потъналите в паяжини греди, празните полици, дългия сандък, пълен е парцали, стари ботуши, фанели и железарии, стомната с вода на поставката, дамаджаната с ракия в ъгъла. Задържа погледа си доста време върху всяко нещо, прощава се. Върху една стара снимка, отсреща на стената, очите му се спират и се унасят. Това беше една голяма стара снимка на покойния му кораб — е издути платна, с гръцкото знаме на кърмата, с една сирена с разголени гърди на носа. А той, трийсетгодишният капитан, стоеше на кормилото.

Изкачи се на мостика мисълта му, отплува корабът от оплютата от мухите снимка, ширна се откритото море. Ала като че ли беше паднала голяма мъгла и капитан Фортунас различаваше, много смътно, острови и брегове, и турци с червени фесове, и жени е разголени гърди като горгони на кея, и пристанищни кръчми, потънали в дим от цигари и пържени дробчета и хамсия…

Всичко се бе замъглило, и радостите, които беше преживял, и грижите, и раните, които беше получил, когато отиде и той с кораба си доброволец във войната през 1897 и пренасяше бойни припаси и храни в Гърция… А пък веднъж го беше хванала севдата и се беше побъркал по една туркиня, не помнеше къде, не помнеше и коя… В Цариград ли, в Смирна ли, в Айвали ли, в Александрия ли? Гюлсуми ли я викаха, Фатуме ли, Емине ли? Не помнеше. Тежка мъгла беше паднала, всичко на горния свят се беше стопило, превърнало се беше в пара… От целия му живот само една случка беше останала ясна, светла, сред този гъст думай, и изпъкваше, цялата обляна в слънце; веднъж в Батуми, април месец, на Гергьовден, беше отишъл с трима свои приятели в една градина, пълна с арабски тръстики с едри червени цветове, и бяха насядали върху хладния чакъл, и бяха почнали да ядат и да пият, и да пеят тихо, и бяха омотали около главите си бели реснати кърпи, и слънцето грееше силно, и морето миришеше, и нямаше никаква жена при тях. Само приятели, все левенти, едни руси, други чернокоси; един от тях се казваше Георги и празнуваше. И както си седяха и ядяха и пиеха, и пееха тихо, започна да ръми тих, топъл, приятен дъждец, и дебелите листа зашумоляха, а белият чакъл на градината се изпъстри. И земята започна да мирише като морето, и дойдоха трима арменци с бузук, зурла и дайре, седнаха кръстато под цъфналите тръстики и подхванаха маанетата…

Каква радост беше тогава, каква сладост, животът пърхаше в шепата на човека като топла, влюбена и млада птичка… Напрегна паметта си, нищо друго не си спомняше ясно капитан Фортунас. Нищо друго. Целият му живот се бе превърнал в дим и се бе разсеял, и само този гуляй и този дъждец в Батуми бяха останали съвсем живи, единствени в ума му.

— Ех бре, това ли беше всичко? — прошепна той. — Това ли беше, значи, целият ми живот? Ситен дъждец, трима приятели, арабски тръстики… Ех бре, нищо друго ли не ми е останало? А аз си мислех, че съм глътнал света!

Присегна се да вземе чашата с ракия от масичката, но тъкмо в този миг вратата се отвори и ето ти го и агата; беше облякъл официалната си униформа, червените шалвари, сребърните пищови, тузлуците, беше намазал с черна боя мустаците си, беше окачил една копринена кърпа под мишница, сякаш отиваше на сватба. След него вървеше Юсуфчо, бял, пухкав като франзела, закръглен, сънлив, дъвчеше дъвката си, а отзад, със свирепата си мутра, намръщен — сеизинът с тръбата.

— На добър час и попътен вятър, капитан Фортунас! — извика агата в настроение. — Вдишал си котва, казват, тръгваш!

— Разпънах платната, ага, задуха попътен вятър, сбогом!

— Къде отиваш бре, кьосе? — каза агата усмихнат и седна върху дългия сандък. — Къде оставяш бре, горния свят? Седи си още тук. Донесоха ми онзи ден една ракия, само спирт, и ухае на черна мура. Остани да я изпием, пък сетне ще си тръгнеш.

— Прощавай, ти казвам, ага, свърши вече. Вдигнах котва, хванах кормилото, отплувам. Ще я изпиеш сам.

— И къде отиваш, бре? Знаеш ли къде отиваш?

— Дяволите да ме вземат, ако знам; карам напосоки.

— Какво казва бре, гърко, вашата вяра?

— Уууу! — извика капитанът, като махна с ръка. — Ако повярвам на вярата си, отивам право при дявола!

— Агата се засмя. А пък ако и аз повярвам на вярата си, ще отида право в рая. Пълно е с пилаф и жени, и Юсуфчета! Ама има си хас бре, капитане, и двете вери да ни премятат? Светът — не съм ли прав, Юсуфчо? — светът е сън, ракия е животът, пием и се напиваме. Завърта ни се умът, ветропоказателят, и ти ставаш грък, а аз турчин, ага… Зарежи ги тия бре, кьосе, да не се ровим в тях — да ти кажа правото, мързи ме!

Обърна се към закръгленото момче:

— Стани, Юсуфчо, зърнах една дамаджана там, в ъгъла, стани, почерпи ни!

Влезе старата Мандаленя, наведе се към ухото на капитана:

— Капитане, сега ще дойде попът със Светите Тайнства да те причести; не пий ракия.

— Кой поп мари, вещице? Млък! Вземи дамаджаната, почерпи ни.

Старицата измърмори нещо, ръката и трепереше; напълни чашите; стана агата, приближи се до постелята, чукна се с капитана.

— На добър час, кьосе!

— И на теб, ага!

Засмяха се и двамата от все сърце.

— Ако нашият Мохамед — каза агата, като избърса мустаците си, — ако нашият Мохамед и вашият Христос пиеха ракия, а се чукаха като нас двамата, капитане, щяха да стават близки приятели; и нямаше да искат да си извадят очите един на друг… Ама не пиели и потопиха света в кръв… На̀, ние как станахме приятели бре, капитане? Не я ли караме добре? Не прекарахме ли добре?

— Попът идва да ме причести, ага — каза капитанът, чиято глава беше почнала да бучи и му се искаше да затвори вече очи. — Сбогом!

— Чакай, бре, къде отиваш, не бързай; доведох ти Юсуфчо да ти изпее, така на изпроводяк, маането, дето обичаш, за да не си отидеш, бре, неопят… Е, Юсуфчо, карай маането, жив да си!

Извади Юсуфчо пак дъвката от устата си, залепи я на коляното си, и постави мераклийски дясната си длан на бузата. Отваряше вече кръглата си устица, за да подхване маането, но агата протегна ръка:

— Чакай, Юсуфчо; най-напред да изсвири тръбата.

Обърна се към сеизина:

— Отвори вратата! — заповяда той. — Застани на прага, надуй мъжката!

Отвори сеизинът вратата, вдигна тръбата и започна да свири за атака.

— Стига! — извика агата. — Хайде, Юсуфчо, карай маането ни!

Звънна пак ясният сластен глас, заслуша се капитанът, гърдите му се изпълниха с болка и сладост. „Дуня табир, руя табир… Светът е сън, аман, аман!“

Никога досега капитанът не беше почувствувал толкова дълбоко колко е вярно, че животът е сън… Навярно беше спал и беше сънувал, че уж е бил капитан и че е обикалял пристанищата на Бяло и Черно море, и че е ходил на война през 97-а, и че е бил грък и християнин, и че сега, уж, умира… Ала не умираше, събуждаше се, сънят свършваше, съмваше се…

Протегна спокойно ръка:

— Благодаря, ага, само ти разбра мъката ми. Прощавай и ти, Юсуфчо; никога да не се разкапе устата ти, да се превърне в рубин в пръстта!

Агата се развълнува, избърса очите си.

— Хайде бре, капитане, и ако ти виках понякога кьосе, от обич, бре, го правех; прощавай! Хайде, на добър час!

Наведе се, целуна капитана; очите и на двамата бяха овлажнели.

— Ага, и аз не съм знаел, че съм те обичал — каза с тих глас умирающият. — Сбогом!

Разделиха се. По пътя агата се обърна към сеизина:

— Надуй тръбата пак мъжката, да я чува капитанът и да добива смелост… Да чуят и селяните, да се съберат, да го погребат. Рухва един от стълбовете на селото.

Небето се беше покрило с редки летни облаци; паднаха няколко капки.

— По-бързо крачете бре, момчета! — каза агата. — Облякъл съм новите си дрехи.

И тримата се затичаха.

Михелис мина забързан, носеше хартия и мастило.

— Как е нашият капитан, ага?

— Добре е, не го е страх, челеби; по-добре е и от живите; върви бързо!

Старата Мандаленя отвори широко вратата, зачака попа със Светите Тайнства; но вместо попа, появи се запъхтян Михелис.

— Не бързай, чедо мое — каза му старицата. — Държи се още, седем души има покойният… Заповядай вътре.

Михелис влезе, затвори вратата.

Капитанът беше отпуснал клепачи, изнемощял. Кръвта отново потече по бузите му и по чаршафите. Старицата се приближи да го избърше; наведе се към ухото му:

— Капитане, дойде Михелис с мастило; дръж се!

Напъна се капитанът, вдигна пребитата си глава от дълбините, отвори очи.

— Добре дошло, чорбаджийче! — каза той.

Затвори отново очи, унесе се в сън. Михелис седна върху сандъка, постави до себе си листата, зачака.

— Добър човек беше, горкият — каза тихо старицата и избърса очите и влажния си нос, — добър човек беше, макар че се правеше на див. И покойният ми мъж…

И започна да разказва с тих глас теглата си, та да й олекне. Михелис си сви цигара, запуши. Имаше си и той свои грижи, но не ги разкриваше на никого… Слушаше старицата, но умът му беше далеч.

Едно куче залая наблизо; старицата скочи ядосана:

— Проклето да е! Сигурно е видяло смъртта да идва и затуй лае!

Отвори вратата, наведе се, взе един камък, запрати го по кучето и се прибра.

Капитанът отвори очи.

— Михелис — произнесе той, — къде си? Приближи се; не мога вече да говоря силно; разгъни хартията, пиши.

— Не се уморявай, капитане — каза Михелис, — не е бърза работа.

— Пиши, ти казвам, и зарежи утешенията. Седем души имах, шестте си отидоха; останала ми е само една и е вече на зъбите ми, готви се да си отиде и тя. Карай по-бързо, пиши, докато още съм жив.

Приближи се Михелис до възглавието на капитана; разгъна хартията, потопи перото в мастилото.

— Слушам, капитане — каза той.

— Най-напред пиши, че съм с целия си и че съм православен християнин. Баща ми го казваха Теодорис Кападаис. Деца, кучета нямам, не съм се женил, слава богу. Имах пари, изядох ги; имах ниви, продадох ги и ги изядох. Не ги изядох, изпих ги, все същото е. Имах и един кораб, ей го там фотографиран, разби се близо до Трапезунд, отиде на дъното. Цялото ми имане, което ми е останало всичко на всичко, ето го!

И показа порутините наоколо.

— Ще го раздам на селяните, да ме помнят. Застани мари, Мандаленя, до мен, да ми ги казваш едно по едно, да си ги припомням; а каквото забравя, твое е. Пиши, значи, Михелис; готов ли си?

— Готов съм капитане.

— Дамаджаната с ракията, тук, в ъгъла, я оставям на агата, да я изпие за мое здраве; един златен зъб, дето имам, да го извадят и да го дадат на Катерина, вдовицата, да си направи обици; чибука си с кехлибарения мундщук го подарявам на кафенето на Костандис, като идва някой другоселец, да пуши с него, та да му минава съклета, че е на чуждо място. Десетина оки ечемик, дето имам, го подарявам на магаренцето на Янакос, да го изяде вечерта, когато ще влезе в Ерусалим и ще го язди Христос… Малкото пари, дето са ми останали в кесията, да ги вземе поп Григорис, иначе няма да ме погребе тази козя брада и ще се вмириша. В сандъка, на който седеше преди малко, има разни парцали, мушами, стари шапки и фанели, и капитански ботуши, и един апашки фенер, и един компас и разни железарии; да ги дадете на нещастниците, дето живеят в пещерите на Саракина; да им дадете и грънците, и спиртника ми, и паниците ми и дрехите, които нося. И кафето, и захарта, и лука, и шишето с олио, и сиренето, и една делвичка с маслини… всичко, всичко, жал ми е за тях, горките. Написа ли го, Михелис?

— Чакай малко, за да ги запиша; не бързай, капитане.

— Бързам, бързам, за да сваря. Пиши бързо. Имам и една книга, „Хиляда и една нощ“; четях я криво-ляво всяка неделя, когато другите отиваха на черква, та да ми минава времето. Нея да я вземе Костандис кафеджията, и всяка неделя, след евангелието, когато селяните дойдат в кафенето, някой да я чете високо, та да ви се отворят очите, нещастници. Не казвам, голямо нещо е евангелието, но и „Хиляда и една нощ“ не пада по-долу. Написа ли го, Михелис?

— Написах го, капитане; казвай, но не се уморявай.

— Погледни мари, Мандаленя; пообиколи из къщата; да не съм забравил някоя скъпоценност? Чехлите ти, капитане.

— Пфу! Пробити са, за боклука! Е, тях пък ще ги завещая на стария Ладас, горкия. Всеки път, когато ходех у тях, все бос го заварвах. Нека ги вземе този чифутин, да не се простуди и пукне, та светът да осиротее. Огледай пак Мандаленя.

— Фотографията!

— А, нея ще я взема със себе си; да ми я сложите отгоре на гроба, с все рамката и джама. Ще взема със себе си и чашата си за ракия, добре ми служи, не я оставям. А! Имам и онази гипсова статуетка; нея да я вземе Гипсоядеца; да изяде и английската кралица.

— Остава още най-важното — каза Михелис. — Къщата.

— Нея я оставям на тази старица, Мандаленя, дето се грижи за мен като сестра. Много съм я мъчил, горката, много съм я псувал и май че е изяла и някой и друг бастун от мен, прощавай мари, Мандаленя, и не плачи; или пък плачеш от радост, а?

Опита се да се засмее, но не можа; болеше го. Започна да тече пак кръв.

— Това е целият ми имот — каза той. — Запиши всичко и дай хартията да си сложа името най-отдолу.

Поднесе Михелис хартията, старицата повдигна капитана, хвана Михелис ръката му. Подписа се: Капитан Якумис Кападаис, на Теодорис.

Чу се псалмопение.

— Идва попът със Светите Тайнства — каза старицата и изтича да отвори и двете крила на вратата.

— Сега пък друга беля… — измърмори капитанът. — Карай, да свършваме.

Първи влезе старият клисар със запален фенер; зад него — поп Григорис, с патрахила си, като носеше високо светия дископотир, покрит с вишневочервено кадифе със златна везба.

— Явява се господ! — произнесе с тежък тържествен глас поп Григорис, като прекрачи прага. — Оставете ни сами.

Прекръстиха се Михелис и старата Мандаленя, целунаха ръка на попа, излязоха навън. Остана отвън и клисарят с фенера, зачакаха.

— Капитан Фортунас — каза попът, като пристъпи към умирающия, — дойде страшният миг да се представиш пред господа. Изповядай греховете си, очисти душата си, говори!

— Какво да ти ги разправям, попе — отвърна капитанът отегчено. — Да не би да ги помня? Господ има тефтери, записва ги. Каквото е записано, да го отпише, ако му е угодно; само едно нещо искам да му занеса армаган от земята, само едно. Не ми се вярва да го има това нещо на небето.

Попът слушаше възмутен; тонът на капитана дразнеше нервите му.

— Само едно нещо — упорствуваше капитанът — ми се иска да му занеса, санким, армаган, на господа.

— Какво? — попита попът и смръщи вежди.

— Една гъба.

— Не те ли е срам? — извика попът. — Не трепериш ли и в този страшен миг, безбожнико?

— Мравки сме ние — продължи спокойно капитанът, — изяли сме едно житно зърно повече, една умряла муха повече, голяма работа! Изтрий го, бре! С нас ли ще седнеш сега да се разправяш, с мравките? Ти си коскоджамити слон!

— Капитане — изрече попът строго, — побой се от бога! Намираш се, нещастнико, пред вратата му, ей сега ще се отвори и ще го видиш; не те ли хваща страх?

— Попе — отвърна капитанът и си запуши ушите, — уморих се. Дойде агата и си побъбрихме, дойде и Михелис да ми напише завещанието; оставям ти, сега се сетих, колкото пари има, за да ме погребеш, да не ме оставиш и мен да се вмириша. И сега идваш и ти с плашилото си… Не мога повече, уморих се, ти казвам, хайде добър ти път!

Извърна се към стената, затвори очи; дишането му стана пресекливо, от гърлото му започна да излиза хрипкаво, спокойно, предсмъртното му хъркане.

— Лека нощ! — свари да изрече той.

Попът покри светия дископотир с вишневото кадифе.

— Не мога да те причестя — каза той — с тялото и кръвта Христови; нека бог ти прости!

— Лека нощ! — измърмори отново капитанът, като береше душа.

Потръпна два-три пъти на постелята си, изръмжа сякаш се задушаваше, отвори уста, потънаха в кръв възглавницата и чаршафите.

Попът направи над него кръстния знак.

— Бог да ти прости — измърмори той отново, — аз нямам право.

Отвори вратата и повика старата Мандаленя, саванаджийката.

 

Ръмеше съвсем тихо на другия ден, когато го погребваха — както онзи Гергьовден в Батуми, когато беше гулял с приятелите си върху едрия чакъл в градината. Прозрачни облаци плуваха по небето, селската камбана биеше скръбно, лайкучката в малкото селско гробище миришеше много приятно. Всички селяни вървяха подир ковчега, а най-отпред пристъпяше като оплаквачка старата Мандаленя, разчорлена, и си скубеше косите. И когато най-сетне всичко свърши и всеки хвърли по шепа пръст в отворения гроб, върнаха се мъжете в кафенето и всички почнаха да разкрасяват добродетелите на покойника.

Янакос искаше да доведе и магаренцето си на погребението, защото беше научил от Михелис за завещания ечемик. Ала поп Григорис се ядоса.

— Ама нали и то е божие създание? — възрази Янакос.

— Няма безсмъртна душа — отвърна поп Григорис възмутено.

— Аз, ако бях господ — измърмори Янакос, — щях да пускам и магаретата в рая.

— Раят не е яхър, а дом господен! — извика попът и изпъди Янакос.

— Аз щях да го пусна в рая — мърмореше упорито той, докато вървеше след ковчега, — щях да пусна моя Юсуфчо, но само с едно условие: да не прави фъшкии, та да цапа небето.

И когато гробът беше вече заринат и селяните се пръснаха, Янакос дръпна настрана Михелис и Костандис, не можеше повече да удържи тайната, и им каза:

— Ще ви доверя, братя, едно нещо, ама да го запазите в тайна, никой още не го знае… На лицето на Манольос му дойде някаква лоша болест, нещо като октопод, като муцуна от месо, сякаш някакъв дявол се е лепнал на мутрата му… И аз не знам какво да кажа бре, момчета… Да не би пък Манольос да е светец и чак сега да се разкрива? Защото такива болести прекарвали, чувал съм, само светците и отшелниците.

Сигурно ще е от светост… — каза Костандис. — Светец е, светец, а ние не сме имали и хабер за това толкова години…

— Не пламвай така лесно, Костандис — каза Михелис, който се огорчи, като чу новината. — Чакай първо да претеглим хубаво това нещо, да повикаме и някой лекар…

— Аз казвам — предложи Янакос — в неделя привечер да се изкачим и тримата на планината да го видим… Искам да му занеса и един подарък…

И извади от пазвата си една книжка със златна подвързия.

— Едно евангелие. Изпрати ми го снощи поп Фотис по стария Христофис. Да го четем, казва, четиримата кошничари — така ни нарича на галено, заради четирите коша с храни. Получил спанака с ориз, за който ви казах, яли гладните, и ето, изпраща ни благословията си и това евангелие.

Прекрачваха покритите с лайкучка гробове, в които лежаха прадедите им; пръстта се беше размекнала от дъждеца, миришеше. Поспряха се, вдъхнаха влажния, топъл лъх, краката им се покриха с лек мокър прашец от лайкучка.

Михелис въздъхна; мисълта му неочаквано полетя към годеницата му Марьори; към бледото й изпито лице, към опасаните със сини кръгове очи, към бялата кърпичка, която тя притискаше връз устата си, за да сдържи кашлицата си.

Спомни се, че като малко дете беше дошъл веднъж тук с баща си, когато изравяха от гроба й една девойка, която беше видял някога в къщи, красива, пълничка, със сини очи, с къдрави коси, и се смееше… Застана с баща си край отворения гроб, а гробарят изхвърляше пръстта с лопата и я натрупваше около гроба. Търсеше костите на девойката, а баща й стоеше прав до трапа и държеше едно дървено сандъче, за да ги сложи вътре. И изведнъж гробарят бръкна с две ръце в пръстта и измъкна един череп, целия в кал… Малкият Михелис се разплака. Това ли беше хубавата глава на девойката е къдравите коси? Какво бяха станали очите? Къде бяха устните, които се смееха?

Оттогава, ето вече двадесет години, дойдеше ли в гробищата, не можеше да не си спомни за хубавата девойка и за черепа…

— Какво ти е, че въздишаш, Михелис? — попита Янакос.

Но Михелис блъсна желязната врата с железен кръст отгоре:

— Да вървим! — каза той. Вървяха мълчаливо към селото. Зад тях се чуха тежки стъпки; извърнаха се.

— Панайотарос! — каза Костандис. — И този дивак е дошъл на погребението.

— Научил е сигурно — каза Янакос, — че му е оставил и на него наследство и сега отива в къщата на капитана да вземе гипсовата статуетка на английската кралица и да я изяде.

— Да го изчакаме и да го вземем с нас — предложи Михелис. — Да му кажем две сладки приказки.

Спряха се. Панайотарос, без да поздрави, ускори крачките си, за да ги отмине. От деня, в който съветът на старейшините го беше избрал за Юда, защото имал уж червена брада, не можеше вече да гледа в очите онези, които бяха избрани да бъдат верните и свети апостоли.

„Виж ги ти, казваше, имат и лице да се правят на апостоли! Аз съм по-добър от тях, макар че съм дивак; Защото аз страдам повече, и в къщи, и вън от къщи, и вътре в себе си… Аз, когато остана сам, плача, а те плачат, когато се намират пред други хора… Аз знам какво ще рече любов и ставам за резил и плача, а те, когато обичат, са щастливи и се смеят… Гнус ме е от тях, да пукнат дано! Единият си има магаренцето, другият — кафененцето си, а третият — богатството си и Марьори; аз нямам нищо. Иде ми да подпаля дюкяна си, да изхвърля на улицата жена си и дъщерите си и да убия жената, която обичам. Кой е Юда? Те, дето са се нагласили добре, щастливите, те или аз?“

— Ей, Панайотарос — извика му Янакос, — не ни ли щеш?

— Добра среща, лъжеапостоли! — изръмжа Панайотарос. — Къде е вашият лъжехристос?

— Още ли не ти е минало? — каза Костандис. — Ами че това е игра, бре, не го ли разбираш?

— Игра-неигра — отвърна самарджията, — нож ми забихте на мен в сърцето. Жена ми ми вика Юда и децата по улиците ми се подиграват, а пък жените, като ме видят, че минават, затварят изплашени вратите си. Ще ме накарате, проклети да сте, да стана истински Юда, грях ви на душата!

Хората те обичат — каза Михелис, — не се сърди. На, капитанът, на умиране си спомни за теб и ти завеща…

 

— Гипс, за да го изям; да изям, казал, и английската кралица; кокалите му да не останат дано!

— Не влизай в грях — каза Михелис, — още е топъл. Вземи си думите назад!

— Кокалите му да не останат дано! — извика отново Панайотарос и луничавото му лице пламна. — Я ме оставете на хала ми, ви казвам!

И като каза това, разпери мотовилите си и се отдалечи с ругатни.

— Откъдето и да хванеш таралежа, все ще те убоде! — каза Янакос. — По-добре да не му говорим.

— Дълбоко е засегнат — каза Михелис разтревожено.

— И заради вдовицата е — каза Костандис. — И от пиенето е; сега ще се прибере в къщи и ще набие жена си и дъщерите си. И все току ги заплашва, че ще ги изхвърли от къщата.

— Вмъкнал се е Юда в него и го навива — каза Янакос. — Лошо ще свърши всичко това. Боя се за Манольос, да не чуе дяволът!

— За Манольос ли? — възкликна учудено Михелис.

— Вдовицата май се е запалила по нашия Манольос — отвърна Янакос. — Видях я онзи ден да говори с него при кладенеца, научил за това Панайотарос и побеснял. „Ще го убия! — вика, като се напие. — Ще го убия този мръсник!“ — и току точи ножа си на камъните.

— Да отидем ли още довечера да видим Манольос? — предложи Михелис. — В голяма тревога ме хвърли ти, Янакос!

— Да отидем още сега! — каза Янакос. — Страхувам се да не ни изпревари Панайотарос; стори ми се, че пое към планината Панагия.

— Да свърнем и да хванем бързо по пътеката — каза Костандис. — Всяко нещо на времето си!

Свърнаха, поеха по пътеката; не говореха, бързаха, сякаш предчувствуваха някаква беда.

Видяха Панайотарос седнал на един камък в подножието на планината и подпрял замислено глава на ръцете си. Не ги забеляза, отминаха го и те, без да му се обадят.

Дъждецът беше престанал, разкъсаха се облаците, показа се тук-таме ясносин, свеж, небесният свод. Слънцето беше сте високо, беше се измъкнало от облаците и се смееше.

Чуха се звънци, един кавал екна, бързо, игриво. Минахакрий овцете. Никольос овали кавала от устата си и ги загледа.

— Ек, Никольос! — извика му Михелис. — В кошарата ли е Манольос?

— Не е, не съм го виждал, хайдете да видите!

— Как е Манольос бре, Никольос?

— Като рак върху жарава! — отвърна овчарчето и прихна да се смее. — Гори и пее!

— Нещо в настроение е това диво козле! — каза Янакос. — Да вървим!

Михелис се засмя.

— И аз ще ви кажа една тайна — рече той. — Снощи Леньо отишла при баща ми; голям дявол е тя, сигурно е научила отнякъде за болестта на Манольос. „Не го ща Манольос!“ — рекла направо на стария. — „Защо, мари? Да не си залюбила някой друг?“ — „Да.“ — „Кого?“ — „Никольос овчарчето!“ — „Ами че той, мари, е още голобрадо хлапе, ягорида, какво ще го правиш? Може ли да прави деца?“ — „Може, може! — извикала Леньо. — Добър е, може, ти казвам, харесва ми!“ И започнала да се подмилква на стария и да му се глези. „Добре — рекъл старият, — вземи го, да ти е честито, със здраве!“

— Тя и пръч би взела, боже, прости ме! — каза Янакос.

— Отърва се Манольос, слава богу! — каза и Костандис и се сети за жена си.

Бяха вече стигнали пред кошарата, влязоха; нямаше никой. Обиколиха кошарата, качиха се на високия камък, завикаха; никой.

— Да пази господ! — прошепна Янакос. — Ами ако се е убил?

— Какво каза? — попита Михелис.

Но Янакос се беше изплашил от думата, която беше изрекъл.

— Нищо — отвърна той.

Поеха мълчаливо обратно по пътеката. Слънцето вече клонеше към залез, планината се изпълни със сенки. Свърнаха по-напреко, минаха край една запустяла църквица, свряна между скалите. Стара, забравена от хората, само веднъж в годината се сещаха за нея, на 8 ноември, на Архангеловден. Ставаше малък събор, палеха съборяните свещи, осветяваха се полуизтритите стенописи; съживяваха се крилата на архангел Михаил, черни, поръбени с червено. След това, привечер, хората си отиваха, угасваха свещите, угасваха и крилата на ангелите, и започваха да чакат пак цяла година…

Влязоха вътре. Миришеше на влага и на пръст като в гроб. Една голяма, почти разтопена свещ, гореше пред иконата на Христос… Влязоха в олтара, погледнаха — никой.

— Сигурно е минал оттук — каза Янакос, — и е запалил тази свещ… Ама сетне…

— Господ да простре десницата си… — прошепна Михелис.

 

И наистина, Манольос беше минал през запустялата църквица, беше запалил свещта и цял ден, коленичил в полумрака, гледаше Христос и искаше да му каже нещо, но се срамуваше, не знаеше как да го каже… И Христос от иконостаса също го гледаше, и също искаше да му каже нещо, но се боеше да не го изплаши, и мълчеше.

Така прекараха целия ден, мълчаливо, един срещу друг, като двама влюбени, чиито сърца преливат, но устата се стискат и немеят.

Надвечер, малко преди да минат тримата приятели, Манольос стана, целуна ръка на Христос, казали си бяха вече всичко, нямаха повече какво да си кажат, отвори вратичката и пое към селото.

„Казах, каквото имах да казвам — мислеше си той доволен, — разбрахме се, даде ми благословията си, отивам!“

И се спускаше, облекчен и радостен, по пътеката.

Беше обвил лицето си с широката си кърпа, оставил беше открити само очите; мръкваше се вече, когато влизаше в селото. Пое по най-страничните улички; вървеше бързо, не срещна жива душа, свърна на един ъгъл, на улицата нямаше никой, протегна решително ръка и почука на вратата на Катерина.

След малко по двора се чуха налъмите на вдовицата.

— Кой е? — чу се ясният й глас отвътре.

— Отвори — отвърна Манольос, чието сърце започна да потръпва.

— Кой е? — чу се отново гласът.

— Аз, аз, Манольос.

Вратата се отвори изведнъж и вдовицата протегна ръце. Ти ли си, Манольос? — каза тя радостно. — Как така ми дойде тона добро? Влез вътре.

Влезе, затвори зад себе си вратата. Изплаши се.

Спря се, погледна в полумрака двете саксии с карамфил и белия едър блестящ чакъл на двора. Сърцето му потръпваше.

— Защо си покрил лицето си? — попита вдовицата. — Страх те е да не те видят ли? Срам ли те е? Влез вътре. Влез, Манольос, не се бой, няма да те изям.

Манольос стоеше неподвижен, мълчалив, сред двора; различаваше неясно да светлее лицето на вдовицата, и белите й ръце, и полуоткритите й гърди…

— Ден и мощ мисля за теб, Манольос — каза вдовицата, — не мота да спя. И ако пък заспя, сънувам те… Ден и нощ те викам: „Ела! Ела!“ И тази вечер, ето, ти дойде! Добре си дошъл, Манольос!

— Дойдох, за да се отървеш от мен, Катерина — каза спокойно Манольос. — Да не мислиш вече за мек, да не ме викаш; дойдох, за да се погнусиш от мен, Катерина, сестро моя.

— Аз ли да се погнуся от теб, Манольос? — извика вдовицата. — Ами че друга надежда, освен теб, нямам на този свят! Ти, без да го знаеш, без да го искаш, без и аз самата да го искам, си моето спасение… Не се плаши, Манольос; не ти говори тялото ми, а душата ми. Защото и аз имам душа, Манольос.

— Газеничето ти свети; да влезем вътре, за да ме видиш.

— Да влезем — каза вдовицата и хвана нежно Манольос за ръка.

Влязоха. Леглото на вдовицата, широко, красиво застлано, заемаше цялата стая; над него — иконата на Светата Дева с едно малко кандилце от розово стъкло пред нея. На висока поставка гореше тривърх светилник.

— Стегни сърцето си, Катерина — каза Манольос и застана под трите пламъка. — Ела по-близо, погледни ме.

И като каза това, започна бавно да размотава кърпата.

Показаха се устните, подути, напукани, посинели; след това бузите, подпухнали, нацепени, от тях течеше гъста жълта слуз, като гной; после челото, отекло, възчервено, като месо.

Вдовицата, изблещила очи, гледаше, гледаше… И изведнъж закри с ръце очите си, за да не гледа, хвърли се върху Манольос и зарида.

— Манольос, Манольос — завика тя, — любов моя! — Манольос я отблъсна полека.

— Гледай ме! Гледай ме! — извика й той. — Не плачи, не ме прегръщай, гледай ме!

— Любов моя! Любов моя! — викаше тя и не искаше да се отдели от него.

— Не те ли е гнус от мен?

— Не мога да се погнуся от теб, дете мое!

— Трябва, трябва, Катерина, сестро моя; за да се отървеш… да се отърва и аз.

— Не искам да се отърва; ако се отърва от теб, Манольос, загубена съм.

Манольос се тръшна на едно столче до леглото, отчаян.

— Помогни ми, Катерина — каза той умолително, — помогни ми да се спася… И аз мисля за теб, но не искам. Помогни да не се оскверни душата ми!

Вдовицата се опря, съвсем бледа, на стената; гледаше Манольос и сърцето й се топеше от мъка, сякаш чуваше детето си да я вика в мрака и да се дави…

— Какво мога да направя за теб, дете мое? — прошепна най-сетне тя. — Какво искаш да направя?

Манольос мълчеше.

— Искаш ли да се убия? — каза вдовицата. — Искаш ли да се убия, за да се отървеш?

— Не! Не! — извика изплашено Манольос. — Така ще погубиш душата си, не искам!

Пак замълчаха. След малко Манольос се обади:

— Искам да те спася; само така ще се спася вече и аз, сестро моя. Душата ти виси на моята шия.

— На шията ти ли виси душата ми, Манольос? — извика вдовицата и сърцето й подскочи. — Вземи я, отнеси я където искаш. Помисли за Христос; и той така е носел на шията си душата на Магдалена.

— За него мисля! — извика Манольос и изведнъж почувствува облекчение. — За него мисля ден и нощ, сестро моя.

— Следвай неговия път, Манольос. Как е спасил Магдалена блудницата? Ти знаеш, аз не знам. Прави с мен каквото искаш.

Манольос стана.

Отивам си. Една дума каза ти, сестро моя, и ми олекна.

 

— И ти, Манольос, каза една дума и ми олекна; каза ми: сестро моя…

Манольос започна пак да обвива плътно лицето си с кърпата; само очите му останаха пак открити.

— Остани със здраве, сестро моя — каза той. — Пак ще дойда.

Вдовицата го хвана отново за ръка, прекосиха двора; присегна се Катерина, откъсна в тъмното няколко стръка карамфил.

— Вземи ги — каза тя, — Христос с теб, Манольос!

Пъхна в тъмното карамфилите в ръката му. Отвори вратата, погледна; нямаше жива душа на улицата.

— Няма да отворя вече вратата си на никого — каза вдовицата. — Ще чакам отново да дойдеш по живо, по здраво!

Прекрачи Манольос прага и се изгуби в тъмнината.