Никос Казандзакис
Христос отново разпнат (3)

III

Цяла седмица блестяха Христовите страсти и славното му възкресение над селските къщи и ги изпълниха с великденски козунаци и червени яйца; над градините и ги изпълниха с цветове; над дебелите селяшки глави и прогониха за няколко дни всяка мрачна сметкаджийска мисъл и ги опияниха. За една седмица клетият живот се измъкна от ярема, стана по-лек; но днес отново разтърси тежката си глава с влажните ноздри и пак се впрегна във всекидневната борба.

И рано-рано днес, след като празниците минаха, Янакос влезе в тъмния обор, където спеше и сънуваше любимото му магаренце. Оборът миришеше на тор и на влажна космогоническа топлина; така навярно ще да е миришел и светът през първите години на Сътворението.

Отвори спокойно големите си кадифени очи умното животно, извърна се и го видя. Позна го; това беше Янакос — така го наричаха всички, — спътникът и съратникът му, който го товареше всеки ден и го разхождаше из селата и го връщаше пак в къщи, тук, в яхърчето, и му наливаше да пие бистра вода, и му даваше да яде ечемик и слама. Позна го, навири опашка и зарева радостно.

Янакос се приближи, погали го по черната лъскава задница, по белия пухкав корем и по топлата шия; а след това свря ръка между големите му фуниевидни уши, целите само слух, сграбчи с другата муцуната му, вдигна я към себе си и започна да му говори:

— Юсуфченцето ми (така го наричаше на галено, когато бяха само двамата, скришом, за да не се научи агата), Юсуфченцето ми, свършиха празниците, възкръсна Христос, добре прекарахме, не можеш да се оплачеш. Давах ти двойно повече зоб, събирах ти прясна трева, да ти се отвори апетит, направих ти и великденски подарък, един гердан от сини мъниста и ти го закачих на шията, да не те хващат уроки. Закачих ти и една глава чесън като амулет, за да бъда по-сигурен. Защото си много хубав, Юсуфченцето ми, а хората имат лошо око и ще те урочасат, завистниците! И тогава какво ще стане с мен без теб? Защото не трябва да забравяш, че ние двамата останахме сами, че на този свят другиго освен теб нямам; с деца не ме дари господ, жена ми пукна, понеже яде много грах, само ти ми остана, Юсуфченцето ми.

А пък днес ти нося една голяма новина, която ще те зарадва. Идния Великден ще представим в селото Страстите Христови, чул си навярно за това. Трябва ни и едно магаренце. Помолих, значи, първенците да ми направят добрината ти да бъдеш, Юсуфченцето ми, това магаренце. Теб да яхне Христос и да влезе в Ерусалим. Разбираш ли каква слава! И ти заедно с апостолите, дете мое! Ще вървиш най-отпред и ще носиш бога и ще ти постилат да стъпваш върху миртови и върбови клонки, и ще слиза милостта божия върху гърба ти, върху задницата и корема ти, и косъмът ти ще лъщи целият като коприна.

И като умра и господ рече да ме сложи и мен, клетия, в рая, ще се спра пред вратата, ще целуна ръка на ключаря и ще му кажа: „Имам една молба към теб, Петре, пусни и магаренцето ми да влезе, и то в рая; да влезем заедно, иначе и аз няма да вляза!“ А апостолът ще се засмее, ще те погали по задницата и ще рече: „Хайде, няма да ти строша хатъра, Янакос, яхни Юсуфченцето си и влизай; господ обича магаренцата.“

И тогава, каква радост само ще бъде, Юсуфченцето ми! Вечна! Ще се разхождаш без тежки кошове вече, без товар, без самар, сред ливади с безсмъртна детелина, която ще бъде цял бой висока и ще стига чак до устата ти, за да не си правиш труд, Юсуфченцето ми, да се навеждаш. И ще ревеш всяка сутрин на небето и ще събуждаш ангелите, а те ще се смеят и ще те яхат, и ще бъдат леки като пух, и ти ще тичаш сред ливадите, натоварено със сини, червени, виолетови ангелчета… Като едно магаре, дето видях веднъж в Смирна, на пазара, натоварено с рози, лилии и люляк, и цялото миришеше на хубаво!

Ще дойде, ще дойде и този ден, Юсуфченцето ми, не се бой. Но дотогава трябва, момчето ми, да работим, за да ядем. Ела, значи, да ти сложа самара, ела да натоваря и двата коша със стоката. Да тръгнем пак да обикаляме селата, да продаваме кълбета, игли, иглички, гребенчета, тамян, басми и жития на светци. Помогни ми, Юсуфченцето ми, да вървят добре работите ни. Другари сме, божем, съдружници, и каквото изкараме, добре знаеш, си го поделяме честно — аз зърното, а ти сламата. И ако вървят, дето се казва, добре работите ни, ще ти поръчам и един самар, при Панайотарос, да не те убива, и нов хамут с червени пискюли.

Хайде, жив да си; щях да ти кажа: „Прекръсти се!“, ама не си християнин, магаре си; изпъни се, значи, разтвори краката си, пусни си водата, дето ти е в повече, и ела да те натоваря. Съмна се, да вървим, Юсуфченцето ми, в името божие!

Натовари Янакос магаренцето си, взе си тоягата и една малка тръба, която носеше, за да разгласява стоката си, отвори вратата, прекръсти се и тръгнаха и двамата, един след друг, радостни, отпочинали, на първата си следвеликденска обиколка.

Сияеше денят, подскачаше игриво и се спускаше от небето, заливаше земята, и цялото село, камъни, врати, прозорци, калдъръми, всичко се смееше. Огладня Янакос, измъкна от торбата си голям комат хляб, шепа маслини и глава лук и започна да яде, щастлив.

„Брей, какво нещо е този свят — мислеше си той, — колко е вкусен! Като пшеничен хляб!“

Вратата на съседката му, вдовицата, беше отворена; Катерина, със запретната пола, с разкопчана блуза, плискаше по цели кофи вода и миеше прага си. Прасците й, чак до коленете, блестяха, излети, лъскави, крепки; а вътре, в блузката й, подскачаха като живи зверчета, за да излязат навън, гърдите й.

„Лоша среща е това рано-рано“ — помисли си Янакос и удари магаренцето си по задницата, за да мине по-бързо.

Но вдовицата го зърна, изправи се, опря се разгорещена на рамката на вратата.

— Добри печалби, Янакос! — извика му тя засмяна. — Море, радвам ти се, съседе; как можеш да живееш сам-самичък като кукувица и все се смееш и дъвчеш… Аз не мога! Не мога бре, съседе, а пък и сънувам лоши сънища…

— Какво имаш да ми заръчаш, Катерина? — попита Янакос, за да промени приказката. — Някое огледалце, някое шишенце ливанто, какво ти трябва?

На прага се появи овцата на вдовицата, като блееше неспокойно; около шията й беше вързана червена панделка, а вимето й беше пълно с мляко.

— Иска да я издоя — каза вдовицата и въздъхна, — препълни се вимето й и я мъчи; ех, жена е и тя, горката…

Наведе се, погали я нежно.

— Сега, сега — каза й тя, — не бързай; да измия първо прага, да го изчистя от мръсните крака, които преминават.

Избута овцата вътре, обърна се към Янакос.

— Сънувам лоши сънища, съседе — каза отново тя и въздъхна. — На̀, тази нощ, на разсъмване, сънувах Манольос, че ми реже, ужким, на филии, на филии месечината и ми дава да я ям… Ти, Янакос, си човек видял свят, ходил си чак до Смирна, ми казват; разбираш ли от сънища?

— Стига вече, Катерина, смили се, не закачай хората — отвърна Янакос. — Мислиш, че не те зърнах ли снощи как намигаше на Манолос? И с това невинно създание ли ще се захванеш, безбожнице? Не ти ли е жал за него? Сгоден е горкият, не му разваляй работата. Ами ако подуши Панайотарос, не разбираш ли, че ще го убие? Промени живота си, Катерина, ела на себе си; не ти ли говори старият Патриархеас? Не ти ли каза, че първенците решиха в мистерията, дето ще стане идния Великден, ти да бъдеш Магдалена?

— Ами че аз и сега съм бре, Янакос, и сега съм Магдалена — каза вдовицата, като закопча блузката си, за да покаже, че е била разкопчана. — Имаше ли нужда чорбаджията да ми обади това? Схванат старик, да пукне дано! Понеже, вика, съм имала руса коса…

— Друго нещо е това, Катерина — каза Янакос, — друго… Как да ти го обясня, като и аз много-много не го разбирам… На̀, няма̀ да имаш вече Панайотарос, а само бога. Него вече ще гониш. Ще му миеш с благовония краката и ще му ги бършеш с косата си… Разбра ли?

— Все същото е, серсемино, слушай какво ти казвам! Всеки мъж, и Панайотарос дори, за един миг е бог. Истински бог, а не приказки! А след това отново пропада и става Янакос или Панайотарос или вдетинения стар Патриархеас. Разбра ли?

— Дяволите да ме вземат, Катерина, ако разбрах… Объркан свят, както казва старият Патриархеас.

Вдовицата грабна ядосано кофата, плисна силно водата върху прага, изпръска краката на Янакос, и Юсуфчо изтръска ушите си, сякаш и те бяха изпръскани.

— Ех, мъж си — каза Катерина подигравателно, — мъж си, горкичкия, какво можеш да разбереш! Хайде на добър час — и добри печалби в работата ти; това вече го разбираш.

Янакос докосна леко магаренцето си, то се стресна и тръгна; а зад него подтичваше, като дъвчеше, господарят му, доволен, че се бе отървал от вдовицата.

— Нека мина най-напред край попа, да видим дали няма да ми заръча нещо; ако не започна от него, става същински турчин. „Първо, вика, при мен и после — при първенците; аз съм наместникът божи в Ликовриси!“ Да вървим тогава при най-големия вълк, за да си нямаме разправии.

Извърна се, видя, че Катерина все още мие прага си, запретната и полугола.

— Мръсницата й недна! — измърмори той. — Какви крака й е дал господ, какви колене, какви гърди, да вкарва хората в грях… Ех, клети Манольос, само да й паднеш в ноктите!

 

Така си говореше сам и вървеше Янакос, а поп Григорис, с виолетовата си антерия, с черния си кадифен пояс, гологлав, бос, крачеше напред-назад из двора си, прехвърляше дългата си броеница от черен корал, която му беше подарил владиката и пухтеше сърдито.

Марьори се появи плахо и постави на пезула, под лозницата, подноса със сутрешното кафе, пексимет и парче сирене, които отчето беше свикнал да яде на закуска всяка сутрин. След час щеше да изяде всекидневните си две яйца, ровки, щеше да изпие една водна чаша старо вино, което пазеше за „любимеца“ си, както галено наричаше корема си, и щеше да славослови господа.

Постави подноса на пезула и започна да полива саксиите си — босилека, здравеца, щира. Бледа беше и днес Марьори, слаба, недоспала. Два сини кръга опасваха черните й бадемовидни очи, а устните й горяха. Майка й беше умряла, млада още, от лошата болест, която разяжда човешките дробове. И Марьори беше заприличала на майка си. От време на време баща й я гледаше и въздишаше: „Да се омъжи — мислеше си той, — да се омъжи по-скоро, да ми роди внук, а после да става, каквото рече господ. Закръглен, як е Михелис, здрава раса и богат; ще обезсмърти рода.“

Марьори свърши с поливането и се готвеше да се прибере вътре. Отецът глътна бързо последния си залък.

— Чакай — каза й той неочаквано, — къде отиваш! Искам да ти кажа нещо.

Не можеше повече да сдържа яда си, искаше да избухне. Марьори се опря на рамката на вратата, скръсти ръце, зачака. Знаеше какво щеше да й каже, за кого щеше да й говори, и трепереше. Панайотарос току-що си беше отишъл, беше подочула нещо, чу баща си, когато изпровождаше Панайотарос, да му вика: „Добре стори, че ми каза… длъжен беше! Ще го наредя аз него!“

— Заповядай, тате… — каза Марьори и сведе очи.

— Чу ли какво ми каза Панайотарос?

— Бях вътре и приготвях кафето — отвърна Марьори.

— За онзи непрокопсаник, годеникът ти Михелис!

Попът си пое дълбоко дъх, издуха се вените на слепите му очи, готвеше се да заговори. Но в този миг на вратата се почука; Марьори скочи с облекчение, господ се беше смилил над нея, отърва се от кавгата, и изтича да отвори.

— Кой е? — попита раздразнено попът и изсърба набързо утайката на кафето си.

— Аз, Янакос, отче, Христос воскресе! Тръгвам да обиколя селата и дойдох да ми дадеш благословията си. И ако имаш някоя поръка, някое писмо…

— Влез вътре — извика попът, — затвори вратата!

„Пак са го прихванали днес — помисли си Янакос; — кой дявол ме накара да дойда!“

Наведе се да целуне ръка на попа.

— Зарежи целуването на ръце сега, безбожнико, първо да поговорим. Аз ще питам, а ти ще отговаряш. Какви са тия работи, дето научавам, а? И си бил, казва, и твоя милост съучастник. На първо място! Какво си зяпнал? Не ми се прави на незнаещ; дойдоха и ми разправиха всичко от игла до конец. Безчестници, богохулници, крадци!

— Отче…

— Няма отче-мотче! Крадеш ми имота, съсипваш ми къщата, а сетне идваш ни лук ял, ни лук мирисал и искаш да ми целуваш ръка! Лицемер, йезуит, язък, че те направих апостол Петър! Така ли бре започваш апостолството си, апашино!

— Аз ли?… Аз ли?… — измърмори Янакос смутено.

— Ти, ти, и непрокопсаните ти приятели, Костандис и Манольос! И сте подмамили и невинния Михелис, агнецът божи; знаете, че има добро сърце, намерили сте сгода — и давай сега, изпразнили сте с кошове къщата му. Крадци! Боже, прости ме, че ги направих и апостоли!

— Ама не беше от твоите килери, отче… — осмели се да възрази Янакос.

— Ами че от твоите ли бре, келеш? От моите, разбира се! Михелис ще се жени за Марьори, двете къщи стават една. Така че от моите килери сте взели сиренето, хлябовете, зехтина, виното, маслините и захарта, и то с кошове! И сте ти харамисали — и на кого? На онези, холерните! С такива приятели, дето има, санким, и с такъв акъл, бързо ще раздаде имота си на бедните и на хайманите и ще остави дъщеря ми на улицата!

Извърна се към дъщеря си, която стоеше неподвижна, съвсем изплашена и не смееше да вдигне очи.

— Чуваш ли, Марьори — извика й той, — чуваш ли какъв срам за къщата ни? Ако твоят непрокопсаник има такъв акъл, какво да ти кажа? Добре да помислим, преди да вземем решение.

Сълзите се отрониха сега от дългите клепки и потекоха, парещи, по повехналите бузи; но устата й остана затворена.

— Чу ли, Марьори? — запита отново попът.

Главата на девойката се сведе още по-ниско, сякаш казваше: „Чувам и се подчинявам…“

Магаренцето, вързано за халката на вратата, зарева; Янакос се стресна.

— Прощавай, отче, трябва да вървя; и ако сме сторили нещо лошо, като сме взели от богатия и сме дали на бедния, господ ще ни прости!

— Господ говори чрез моята уста! — извика, като вдигна високо глава, попът. — Не можеш ти да говориш направо с него! През мен ще минат думите ти; и ти казвам: крадци сте, ти и Костандис, и Манольос; и ще повикам старейшините да видим какво ще правим… Дойдоха холерните и вече заразиха селото ни!

— Благослови, отче — каза Янакос и тръгна бързо към вратата.

Попът кипеше, не отвърна; обърна се към дъщеря си:

— Донеси ми обущата, калимявката и бастуна; ще отида да намеря чорбаджията и първенците.

Влезе вътре, за да хапне набързо ровките си яйца, а Марьори изтича, настигна Янакос, който тъкмо развързваше магаренцето си от халката, и му каза припряно, със задавен глас:

— Янакос, моля ти се, купи ми от онова, дето си слагат гражданките, та си червят бузите; ще ми го донесеш скришом, каквото струва…

— Не бери грижа, Марьори — отвърна Янакос, — ще ти донеса, знам какво искаш.

Отвътре се чу гласът на попа, който викаше с пълна уста:

— Пак ще си поприказваме, Янакос!

— Дяволски поп! — измърмори Янакос, като затръшка вратата. — Наместник, казва, божи! Ами че ако господ беше като твоята мутра, тежко и горко на сиромасите; живи щеше да ни изяде!

Почеса се по главата, усмихна се:

— А сега ни яде умрели; пак добре!

Заговори тихо, ласкаво на магаренцето си:

— Хайде, Юсуфчо, поразмърдай си крачката, момчето ми. Загубихме толкова време с този поп-рогач; не се притеснявай, детето ми, нека си приказва! Ти да си добре! Хайде да минем край кафенето, че да вземем поръчки и да заминаваме. Крадци, вика… Да пукнеш дано, лакомко!

Кафенето беше пълно и шумно. Всички селяни се бяха събрали и предъвкваха снощните страшни неща, които бяха видели — тълпата, бежанците, суровия поп с евангелието, жената, дето се строполи мъртва и й хвърлиха вар, за да не се зарази от холера селото, и стария дядо с чувала с костите. Едни благославяха поп Григорис, че ги беше отървал от мора, други съчувствуваха на жените и децата, че гладуват, а трети се кълняха, че са видели среднощ огньове на Саракина…

Панайотарос влезе, огледа навъсено наоколо като бик и седна в един ъгъл. Повика кафеджията.

— Едно кафе — поръча му намръщено той, — без захар.

— Махмурлия си, съседе — каза Костандис. — Пак ли не си спал добре нощес?

Самарджията свъси щръкналите си червени вежди:

— Едно кафе без захар — каза отново той и обърна гръб.

Старият Патриархеас, с дългата си тояга, с чорбаджийския си калпак, тъкмо влизаше и поздравяваше, като махаше леко с ръка, селяните, които се надигаха, за да му кажат „добър ден“. Схванато беше гърлото му, подути очите му, не се беше още разсънил напълно. Чувствуваше тежък, надебелен езика си и го мързеше да говори.

Донесе му Костандис тежкото сладко кафе и локума, и чаша студена вода.

— Добро утро, чорбаджи! — каза му той.

Но чорбаджията не отговори. Топна локума във водата, лапна го наведнъж, пи вода, извади една голяма кърпа, изсекна се в нея така, че кафенето гръмна. Поолекна му малко и започна да пие със силно сърбане кафето си. Очите му поспаднаха, поизбистри се главата му, възвърна се гласът в гърлото. Пристигна и наргилето; чорбаджията се беше вече разсънил напълно.

Извърна се, видя Хаджи Николис, даскала, кимна му. Даскалът си взе наргилето, приближи се към масичката на чорбаджията, поздрави.

— Какви хабери има, даскале? — запита старият Патриархеас. — Нощес спах много дълбоко, но като че чух голяма врява насън, ама не се събудих. И сега, като идвах насам, дочух нещо по пътя, някакви бамбашка хора, казва, били дошли, някаква жена, казва, умряла, двама попа се счепкали… Какви са тия неща, дето чувам? Объркан свят! Можеш ли да ми ги обясниш твоя милост, Хаджи Николис?

Даскалът се покашля доволен, наведе се, започна с тих глас да говори, като ръкомахаше, щастлив, че ще разкаже нещо страшно, та по този начин ставаше и той страшен и караше стария чорбаджия да го слуша със зяпнала уста.

Панайотарос ги гледаше и хапеше нервно мустак. Блещеше очи и следеше нетърпеливо тлъстата отпусната мутра на стария Патриархеас; очакваше да го види да скочи, да нахлуе кръвта в голямата му глава; да грабне тоягата си и да поеме тичешком към къщи…

Ала напразно; чорбаджийската мутра не пламваше. „Страхопъзльото му неден, даскалът — мърмореше Гипсоядеца и подскачаше на стола си, сякаш му бяха подложили пирони, — този страхопъзльо даскалът се бои, не му разправя всичко, за да не му развали кефа; ама аз ще му кажа всичко!“

Стана решително, приближи се към масичката, където седяха двамата първенци.

— С твое позволение, чорбаджи — каза той, — но мисля, че негова премъдрост не ти е казал всичко, страх го е; но мен не ме е страх и ще ти кажа всичко, когато останем сами.

— Хаджи Николис — каза чорбаджията, — остави ни за малко, ще прощаваш, да видим какво иска от мен самарджията.

Обърна се към Панайотарос:

— Ела, и с малко приказки — каза му той, — защото даскалът ми наду главата.

— Не съм дърдорко — отвърна Панайотарос засегнат, — знаеш ме. Ето ти, с две думи всичко. Манольос обърка главата на сина ти, отишли заедно с този тук Костандис кафеджията и Янакос праматарина, влезли в твоите килери, на тъпкали догоре четири големи коша и ги дали на холерните; а в това време твоя милост си хъркал. Това само исках да ти кажа и си отивам.

Кръвта сега нахлу в тежката глава на чорбаджията; очите му отново се подуха, пресипна гласът му.

— Върви по дяволите! — изгрухтя той. — Дойде рано-рано да ми отровиш душата!

Захвърли маркуча на наргилето си, погледна наоколо, не различаваше никого, кафенето се въртеше. Стана, пристъпи крачка, после втора, намери вратата, излезе навън и пое по нагорнището към къщата си, като пъхтеше.

— Каква муха му пусна бре, Панайотарос, та го подлуди? — извикаха на самарджията неколцина селяни, полуусмихнати, полуразсърдени. — Не се ли побоя от бога? Стар човек е, дебел, ще му дойде дамла.

Но Панайотарос беше вече прекрачил прага и беше изчезнал.

Чу се тръбата на Янакос, присмехулно, само кеф.

— Ей, селяни — извика Янакос, застанал сред площада като петел — започва обиколката по краища и села. Който има да даде някаква поръчка, да дойде; който има да изпрати писмо, да го донесе; който има роднини, деца, приятели, вземане-даване с околните села, дойдете насам; приемам поръчките, тръгвам на път, ще се върна, ако е рекъл господ, в неделя и ще ви донеса отговор!

Няколко селяни станаха, приближиха се до Янакос, снишиха глас, почнаха да му заръчват; а Янакос си ги записваше акуратно в главата, опрян на магаренцето си.

Последен се приближи Костандис, наведе се към ухото му:

— Опичай си акъла, нещастнико, да не вземеш да минеш и при стария Патриархеас; пошушна му нещо на ухото онзи нечестивец Юдата и той скочи побеснял, като размахваше тоягата си и отиде да бие сина си.

— За кошовете ли? — попита с тих глас Янакос.

— Ами да, за кошовете; лошо ще си изпатим, мисля. Ще си намерим белята.

— Аз вече си я намерих. Попът също побесня и ми тегли едно конско евангелие, ей сегичка на… Зарежи ги! Пет пари не давам, остави ги да се пенят; ние си изпълнихме дълга.

— И аз си намерих белята, не бери грижа — отвърна Костандис и въздъхна. — Сестра ти рано-рано се нахвърли върху мен да ми извади очите. „Хаймана, серсемино, злодеецо! — ми крещеше. — Научих всичко; обрал си кафенето, заради онези крадци, дето ми се довлякоха в селото, холерните. Ние гладуваме, децата ти чезнат и вехнат от немотия, а твоя милост, злодей неден, си седнал да харизваш кафета, захари и сапуни!“

— Кой ли дявол й го е пошушнал рано-рано? — възкликна учудено Янакос.

Червеният дявол, кой друг? Той, помниш ли, не се отдели от нас през цялото време снощи, а сетне е отишъл и е разправил на всички — на попа, на жена ми и сега на стария Патриархеас. Побеснял е, че него го направиха Юда, а нас апостоли!

— Търпение, Костандис — каза Янакос, защото му беше жал за горкия кафеджията, който здравата си патеше от ръцете на сестра му, — търпение, прави се на улав; а в неделя, като се върна, пак ще си поприказваме. Остани със здраве!

Подвикна на магаренцето си Янакос и се изгуби по нагорнището.

— Добре ти е на теб — измърмори Костандис, като гледаше как Янакос се отдалечава, — добре ти е на теб, всичко ти е наред; деца нямаш, пукна и жена ти и се отърва…

Погали Янакос лъскава задница на другаря си.

— Е, Юсуфчето ми, добре я караме ние двамата — измърмори той, — милно, като братя. Карали ли сме се някога? Никога, слава богу! Защото и двамата сме добри хора, или добри магарета и двамата, все същото е, и никому не правим зло… Хайде, жив да си, свърни надясно, променяме днеска разписанието, не чу ли какво ни каза Костандис? Днеска няма при чорбаджията; карай направо при стария Ладас, дето ти се радва, та чак лигите му текат… Хайде, жив да си, да свършим и с това; а после ще излезем от селото и ще се отървем вече и от първенци и попове, проклети да са! И ще си останем пак само двамата!

Зави надясно, пое към къщата на вариклечкото.

„Горкия Манольос само ми се иска да видя, преди да тръгна — помисли си той, — да му поговоря за Катерина, да си опича акъла, да не мърсува с нея. Христос ще бъде, божем, варда тогава от жени!“

Старият Ладас седеше на двора си, на пезула зад вратата, дрипав, бос, доволен. Старицата му, кира Пинелопи, му беше донесла в една пукната купичка сутрешното му кафе, направено от леблебия и ечемик, беше му поставила върху пезула и резен ечемичен хляб и чинийка маслини. Ядеше и пиеше старият Ладас и говореше на старицата си, която, безмълвна и безразлична, седеше срещу него на едно столче и плетеше чорапи. Беше грохнала, слаба, дрипава и тя, и също боса, с огромен провиснал нос, и много приличаше на стар проскубан щъркел.

В първите години, когато беше млада, възразяваше и се караше с мъжа си; беше хубава, обичаше да се докарва, беше от голям сой; но полека-лека притъпи се острието, умори се душата, а тялото повехна, предаде се без съпротива, без оплакване, на разрухата; и почна, значи, кира Ладасовица да мълчи. Слушаше, слушаше, ядосваше се от време на време и се опъваше все още вътре в себе си, но мълчеше. Ала от деня, когато беше умряла единствената й дъщеря, нито слушаше вече бръщолевенето на стария Ладас, нито се ядосваше някога, нито се противеше за нещо. Беше като умряла, която все още ходеше и ядеше, и спеше, и се събуждаше, но не живееше. И изпитваше блаженството и безкористието, и притежаваше достолепието на мъртвец.

Сърбаше, значи, ечемичения си сок старият Ладас, гледаше старицата си, която, безмълвна и равнодушна, плетеше чорапи, и й разправяше за един голям кроеж, който беше намислил нощес, понеже не можеше да заспи, и как щеше да напълни сандъка си с обеци, пръстени, гердани и златни костадинки.

— Всичко съм натъкмил добре в главата си, всичко докрай, Пинелопи, но не мога да намеря човек, на когото да доверя тайната си; защото това е голяма работа и за нея трябват двама души. Хората днеска, кира Пинелопи, станаха лъжци, всички са ненаситни и вагабонти и гледат да те изядат. На кого тогава да доверя тайната си? Хаджи Николис е серсем, прави се пред нас на честен, даскал е горкият, какво може да направи? Пак добре, че не е почнал да хвърля камъни! А пък ако питаш за брат му, поп Григорис, алчен, много хитър, много изпечен, иска да сложи всичко в джоба си, не става за мен; защото и аз искам да лапна всичко… Клатиш глава, кира Пинелопи, искаш да ми кажеш за стария Патриархеас, пфу, да пукне дано! Той е корем, не е човек; богат е от деди и прадеди, никога не е работил, не знае какво ще рече пот… Чувал съм, че имало някакви дебели мравки, царици им викали, дето лежали и ден, и нощ, и имали цяла войска от мравчици роби, които ги хранели; и ако не ги хранели, умирали от глад… Такъв е и той, дамла да му дойде дано; дебела царска мравка. Не става. А пък ако питаш за другия старейшина, капитан Фортунас, зарежи го; той не е човек, а казан с ракия, дето все ври. Трябва, значи, да намеря някой друг съдружник за тая работа…

Ама кого? Имаш ли някого наум, кира Пинелопи?

Ала тя плетеше, плетеше, потънала в неземно блаженство и унес; не чуваше. Вдигна само за миг очите си, мътни, нито тъжни, нито радостни, мъртви. И погледът й сякаш премина през тялото на стария Ладас, само кожа и кости, и видя зад него стената на къщата, и зад стената — пътя, и селото, и полето, и още по-нататък, планината Саракина, и зад Саракина, много надалеч, морето, и отвъд морето — едно черно нещо, безкрайно, неподвижно, мъхесто — Нищото. И отново сведе очи и започна пак да плете бързо-бързо чорапа, за да свари.

В този миг се чу тръбата на Янакос. Старият Ладас скочи; малките му хитри очички блеснаха.

— Господ ми го праща! — извика той. — Този е, него търсех, той става! А, Пинелопи? Има си, каквото ми трябва; праматарин е, обикаля по села и градове, послъгва, покрадва, майстор е в дребните вагабонтлъци, будала — в големите… работи на дребно; такъв ми трябва. Ще събира, ще събира, и накрая — хап! — ще му лапна всичко!

Потри костеливите си ръчища, светнал от радост. Магаренцето се беше спряло вече пред вратата; изтича старият Ладас, отвори.

— Добре дошъл, Янакос! — извика той. — Добре дошъл! Абре, господ те изпраща; хайде, жив да си, вържи магарето за халката и влез вътре. Имам да ти кажа нещо.

„Какво ли по дяволите ще ми скрои старата лисица! — помисли си Янакос. — Опичай си акъла, горкичкият ми Янакос!“

Върза магарето за халката, влезе вътре.

— Затвори вратата добре, тури мандалото, да не ни чуе някой… Искам да ти доверя една голяма тайна. Седни. Късметлия си бре, Янакос, ще станеш и ти богат, та да нямаш нужда от никой кератия. Да не обикаляш вече като просяк по селата и да продаваш кълбета… Със злато бре, Янакос, със злато ще те натъпча.

Янакос се обърка.

— Не ме карай да се пръсна, дядо Ладас, говори ясно! Какво злато?

— Отвори си ушите, слушай; тези, холерните, дето минаха през селото ни, са били и те стопани някога. Турците ги съсипали, сега нямат какво да ядат; слушай сега: те, сигурно, като са тръгнали да бягат, са скрили по дрехите си всичко златно, което са имали — обеци, гривни, пръстени, златните си костадинки… Разбра ли сега, Янакос?

— Още… още, дебелоглав съм. Я разправяй по-нататък.

— Богоугодно дело е това, дето ще ти кажа, божие просветление, Янакос; видях нощес огньове по Саракина, сигурно там са се сврели, в пещерите. Вземи, значи, магаренцето си и карай право на планината. Надуй тръбата, повикай всички, мъже и жени, да се съберат около теб, поговори им. Кажи им: „Братя, вие умирате от глад, не ви ли е жал за децата ви? Аз цяла нощ не можах да мигна, защото все за вас си мислех. Как да ви спася, братя? Как да се спасите? И господ ме просвети, открих: измъкнете от пазвите си златните неща, които сварихте да вземете; ще правим замяна; ще ви давам всичко, каквото му е потребно на човека, за да живее: жито, ечемик, зехтин, вино, а вие ще ми давате това, което не му трябва на човека, някакъв златен накит, дето имате… Нека загубя; гърци сте, християни сте, няма значение!“ Стана ли ти ясно сега, дебелоглавецо?

— Започва… започва… — отвърна Янакос с половин уста.

Не му беше още ясно дали господ, или дяволът беше пошушнал този план на ухото на стария Ладас.

— Божие просветление, ти казвам! Само че нито дума! Никой нищо да не подуши… Хайде, да си жив, да ти светне и на теб, горкичкият ми Янакос! Жал ми е за теб, такъв човек като теб, да обикаляш и зиме, и лете по пътищата и да затриваш младините си… На колко си години?

— На петдесет — отвърна Янакос, като скри само две години.

— Ето, виждаш ли, тъкмо в разцвета си! Не харамисвай живота си, Янакос! Да си построиш и ти една чорбаджийска къща, да се ожениш, за която си искаш в селото, май че попската щерка много ти харесва, да си имаш и деца… Да помагаш и на приятелите си, да помагаш и на селото си, и когато минаваш, да стават и да те поздравяват с теманета… Нов живот, Янакос, чорбаджийски, не парцаланковски! Колко години бре, ще живеем на този свят? Да ги изживеем като хора… Хайде, за твое добро го правя, да не ни изпревари някой; от попа се боя!

— Аз се боя от бога — каза все още нерешително Янакос, — от бога се боя, дядо Ладас. Редно нещо ли е това, да съблечем прокудените си братя?

— Няма да ги съблечем бре, кокоша главо, ще ги облечем, ще ги спасим от смърт… Да се нахранят, клетите, да останат живи, братя са ни, и аз имам сърце, боли ме за тях… Замяна правим, не ги обираме… Разбира се, доколкото може, ще си гледаш и интереса. Търговия правим, ум имаме, сладка е печалбата… Ела, приближи се, вземи парче хляб, ето ти и маслини, яж! Другари ще станем, съдружници; трябва, значи, всичко да делим; остана ми и малко от кафето, изпий го!

— Не съм гладен — каза Янакос, — обърках се. Ще поседна на пезулчето да проумея това, дето ми казваш… Нов път ми отваряш, дядо Ладас, остави ме да посъбера акъла си, да претегля работата, да взема решение.

— Лошото е, че нямаме време. Работата е бърза. Какво си седнал да му мислиш? Карай към Саракина, да не губим време; от попа ме е страх, ти казвам, от попа, лакомника!

Седна Янакос на пезула, хвана главата си с две ръце, опря лакти на колене и дълго време мълча. Кипеше главата му като казан, слепите му очи бучаха; объркал се беше умът му, раздрънкал. Изчезваха обеците от много уши, герданите от много шии, пръстените от ръцете, костадинките от здраво завързаните кемери… Изчезваха и се трупаха в един голям сандък, в схлупената му къщурка, пълен с парцалаците на покойната му жена… И се издигаше полека-лека във въздуха и се закрепваше една огромна къща, не беше къща това, дворец беше, с градини, с дворове, с балкони, с меки постели и с една красива жена, която се решеше… И голямата порта се отвори, неделя сутрин, блестеше слънцето, камбаната биеше за литургия и Янакос виждаше как Янакос излиза с калпак на старейшина, с дълга тояга, с чохени шалвари и как отива с чорбаджийска походка в църквата, и когато минава, всички селяни стават и го поздравяват с теманета… А след това виждаше пак Янакос да седя на двора си, а Костандис да стои почтително пред него. Измъкваше от пазвата си една кесия, пълна със златни лири. „На ти бре, Костандис, пари, та да се усмихнеш и ти малко… Много се измъчи с онази вещица сестра ми, халал да са ти!“ Повиква Манольос: „Ела и ти, Манольос, купих ти едно стадо овце, вземи го, твое е, да не работиш вече като ратай при онзи изветрял Патриархеас…“ Понесе се малко по-нататък акълът на Янакос и видя селската църква, и горе на камбанарията й един огромен часовник като онези, дето беше виждал в Смирна, и над часовника, околовръст, Янакос прочете, написано с големи златни букви: „Дар от кир Янакос Пападопулос, голям благодетел!“ Понесоха се пак мислите му, часовникът изчезна и сега в главата на Янакос блестеше един самар, мек, с кадифена покривка, със златни пулове, и Янакос го взе на ръце и влезе в обора. „Юсуфченцето ми — извика той, — купих ти новия самар, дето ти бях обещал; погледни, дори царят няма такъв. Свършиха вече мъките ни; ще ядеш, ще пиеш, Юсуфченцето ми, и ще се разхождаш с новия самар по площада, всяка неделя, след литургията, и всички почтително ще ти правят път и ще те поздравяват, все едно че си човек.“

Засмя се, тръсна рошавата си глава Янакос, сякаш се събуждаше. Погледна старицата, която плетеше, плетеше настървено, потънала в блаженство, видя стария Ладас, който беше впил очи в него и чакаше.

— Наполовина — каза той, — съгласни ли сме, дядо Ладас?

Старият Ладас му протегна ръчището си:

— Дай си ръката, Янакос, съгласни; наполовина, честна работа! Всяка вечер ще ми донасяш тук златните неща, които си събрал, а аз ще ти давам продуктите, зехтина и виното, за които си се уговорил. И когато вече очистим всичко, идваш и правим сметката. Пиши и ти в тефтера си какво даваме и какво вземаме, за да знаеш, да не си мислиш, че ще седна да те мамя. И за да видиш какво доверие ти имам, на, давам ти в предплата три златни турски лири.

Измъкна от пазвата си една кесия, здраво вързана с връв; развърза я, пъхна ръка в нея, извади и преброи, една по една, треперящ, три лири. Сграбчи ги Янакос с алчна ръка, очите му заблестяха, изпълниха се със злато.

— Ще приготвя разписката — каза старият Ладас — като се върнеш по живо по здраво, ще си туриш подписа… Доволен ли си? Вярваш ли сега в думата ми? Не са приказки това, дето ти разправям, а лири. Хайде сега, да не губим време, с божията благословия!

Избута Янакос, отвори вратата.

— Бог с теб! — извика му той и бързо затвори вратата, да не би съдружникът му да се откаже.

Потри мършавите си ръчища, обърна се към жена си:

— Пинелопи — каза той, като постави пръст на устата си, — нито дума никому! Видя ли как я нагласих пак? Видя ли как ми сече акълът? Бръснач, ти казвам! Видя ли, Пинелопи? Хванах го със златната въдица; три дадох, хиляда ще взема… Хайде сега, моля ти се, приготви сандъка, хайде, да си жива!

Но тя не се помръдна от столчето си; плетеше, плетеше и гледаше, без да вижда, куките, които се преплитаха, разделяха се и отново се преплитаха и удължаваха чорапа, който тя плетеше за стария Ладас. И в чорапа виждаше не костеливия крак на стареца, а самия кокал, дълъг, сух, полуразяден от червейчетата.

А в това време Янакос вървеше след магарето си, замислен. Чувствуваше някаква тежест, много мъчителна, в сърцето си; и същевременно друга тежест, много приятна, отдясно, в джоба на жилетката си. Сякаш беше пиян. И ту подскачаше игриво от камък на камък, ту се поспираше и потъваше в размисъл; а магарето се обръщаше, поглеждаше го, поспираше се и то и чакаше.

— Не ща да видя никого, не ща да ме види никой — мърмореше си Янакос. — Хайде, Юсуфчо, давай по-бързо, какво чакаш? Свърни насам; ще вървим по друг път, объркана работа е това, Юсуфчо!

Магарето поклащаше учудено умната си глава; не можеше да разбере. Къде отиваше оттук? Какво му стана на чорбаджията? Какви серсеми са тия хора!

— Не ща да видя никого, дори Манольос… Други грижи имам на главата си сега; да си троши главата с Катерина! Пет пари не давам… Хайде, Юсуфчо, друм!

Но тъкмо зави и навлезе в крайната махала на селото, откъдето вече почваха нивята, ето ти го пред него Манольос още двама селяни, които носеха на ръце капитан Фортунас и вървяха бавно, с наведена глава; а отпред — сеизинът с ятагана си и червения фес.

Дръпна магарето си Янакос, за да минат, приближи се и видя нещастния капитан, в несвяст, с пукната глава, омотана с бяла кърпа, цялата в кръв…

— Какво е пострадал бре, момчета, нашият капитан? Кажи бе, Манольос?

— Пребил се е по стълбата на агата, горкият — отвърна Манольос, — строшил си е главата… Ако видиш леля ми Мандален̀я, повикай я да дойде да му превърже раната… Разбира тя, бабуваше, преди да почне да увива умрелите в савани.

— Клетият! — промълви Янакос. — Сигурно е бил кьоркютук пиян!

Сеизинът се извърна, засмя се:

— Не се тревожи бре, гърко — каза той, — пукнал си е главата, пак ще му се залепи; кьосетата са със седем души.

— Манольос — каза Янакос, — искам да ти кажа нещо.

— И аз — отвърна Манольос, — но чакай най-напред да сложим капитана да легне на постелята си; върви след нас и ме почакай пред вратата му, веднага идвам.

Поеха отново, като пристъпяха бавно, защото при всяко поклащане капитанът ръмжеше от болки. Стигнаха, внесоха капитана в къщурката му, а Янакос закара магарето под сянката на една маслина и зачака.

— Брей, каква бременна нощ беше тази! — измърмори той. — Да видим какво още ще роди. Господ да простре десницата си!

Извади табакерата, сви си цигара, опря се на ствола на маслината и запуши, за да му мине времето. Съжаляваше, че беше заговорил Манольос, щеше да загуби време, а големите работи, които му предстояха, мислеше си той, искат да се действува бързо. Бръкна в джоба на жилетката си, попипа лирите, усмихна се.

— Слава богу — прошепна той, — не е било сън. Много пъти ми се е случвало насън, да държа, уж, лири в шепите си… А на сутринта търсех под възглавницата си, глупакът с глупак! Ала сега, слава богу!

Попипа отново лирите, успокои се.

Манольос се появи, избърса челото си, видя Янакос под маслината, отиде при него.

— Много тежък е негова милост, душата ни изкара! — каза той.

— Бързам — каза Янакос, — искам да ти кажа само две думи и си тръгвам; имам много работа днеска… Слушай, Манольос: първо, да не си стъпил днес в къщата на чорбаджията си; като научил за кошовете, побеснял, грабнал си бастуна и тръгнал да бие сина си. Барда, значи, от него, докато премине бурята.

— Но ако е така, трябва да отида и аз, та да си поделим с Михелис боя; и аз съм виновен.

— И аз съм виновен, но няма да отида. Срамота е, ще речеш, ама е по-добре… Не си тръгвай, чакай; искам да ти кажа и това: Катерина вдовицата хвърля мрежите си и иска да те оплете; все те сънувала, казва, и снощи на площада ти намигна, ама ти къде ще разбереш! Опичай си акъла, Манольос, звяр е Катерина и на владици може да им вземе акъла… Помисли за идния Великден и за дълга си… Да не измърсуваш!

Манольос сведе глава, изчерви се; и той също беше сънувал тази нощ вдовицата, ама как, не си спомняше; като се събуди, очите му бяха уморени.

— Христос ще ми помогне — прошепна той.

— Къде по-напред да свари и той, Манольос, понапъни се и ти! Ама хайде сега, че бързам, твой ред е; нали искаше да ми поръчаш май нещо!

Манольос се смути, не знаеше как да подхване, че да не засегне приятеля си.

— Ще прощаваш — каза най-сетне той — за това, което ще ти кажа, но ние, четиримата, сега имаме една голяма цел, свещена, сега сме като едно цяло… Ако някой от нас стъпи накриво, другите трябва да го подкрепят; един да се погуби, погубваме се всички. И затова се осмелявам…

— Казвай, казвай, Манольос, не го усуквай — каза Янакос и започна да развързва магарето си от маслината. — Бързам, ти казвам.

— Днес отново почваш работа — каза с мек глас Манольос и хвана нежно Янакос подръка. — Тръгваш пак да обикаляш селата със стоките си. Не забравяй, заклевам те в Христа, не забравяй какво ти заръча вчера отчето…

— Какво ми заръча отчето? — възкликна Янакос и гласът му изведнъж беше станал груб.

— Моля ти се, Янакос, не ме разбирай криво… Да не удряш, вика, в кантара, да не…

Янакос пламна; развърза рязко магарето, омота ядосано повода на ръката си:

— Добре, добре… Светиня му мисли, че е лесно… Ами какво щеше да каже той, ако и аз му заръчах да затегне малко колана си, да не се тъпче и да дава излишното на бедните? Да не смесва кола, брашно и подправки и да ги продава за мехлеми, които дерели всички болести, шарлатанинът му неден! Ами че лани не остави ли непогребан дели три дни стария Мантудис, та се вмириса, защото искаше наследниците да му платят предварително? А друг път не изкара ли на търг лозето на горкия Геронимос, кърпача, защото му беше длъжник? И тази година дори, няколко дни преди Страстната седмица, не изкалъпи ли тарифа — толкова за кръщене, толкова за сватба, толкова за погребение, иначе, вика, няма да кръщава, няма да венчава, няма да погребва! И сега има лице, рогачът му с рогач, да ми заръчва на мен, бедния човек…

— Не ругай отчето — прекъсна го Манольос, — всеки отговаря за душата си, ти си гледай своята душа, Янакос! През тази година трябва да сме чисти, непорочни, ти ще бъдещ апостол Петър, не забравяй това… Какво правим, когато ще се причестяваме? Постим, не ядем месо, нито блажно, не псуваме, не се ядосваме… Така и ние сега, Янакос…

Но Янакос беше кипнал; съзнаваше, че Манольос е прав, и това го вбесяваше още повече. Заряза попа, заяде се сега с приятеля си; изсъска:

— А твоя милост, Манольос, не забравяй, че ще бъдеш не апостол, ами самия Христос. Трябва ли тогава да докосваш жена? А пък твоя милост сега се готвиш да се ожениш! Да или не? Какво се изчерви? Да или не? По дяволите всички ни, ще кажа аз; трудно нещо е светостта…

Манольос сведе глава и не каза нищо.

— Да или не? — отново изсъска Янакос, който все повече се ядосваше. — Гледаш Леньо и се облизваш… А пък сатаната ти я показва в сънищата ти, такава каквато я искаш, чисто гола! И аз съм бил някога будала като теб, знам тертипите на сатаната… Докарва ти я насън и съгрешаваш, и на сутринта ставаш с уморени очи… А когато ще представяш разпнатия Христос, ще бъдеш младоженец… Ще те разпъват, ама на теб акълът ти ще бъде другаде! Ще си знаеш, че всичко това е игра и че друг е бил разпнат, и ще си мислиш, тъкмо когато ще викаш горе на кръста: „Или, Или, лама сабахтани!“^[3], че след малко ще се върнеш в къщурката си, след разпятието, и Леньо ще те чака с топла вода да се измиеш, с чисти дрехи да се преоблечеш и да легнете и двамата, след разпятието, в кревата… Затова мълчи, Манольос, не ми давай съвети на мен! Едно пееш, друго играеш…

Манольос слушаше със сведена глава, трепереше. „Прав е… прав е… — мислеше си той. — Аз съм лъжец, лъжец, лъжец!“

— Защо мълчиш? Лъжа ли е? — извика Янакос и се радваше, че Манольос трепери.

— Но нали вчера, Янакос… — започна Манольос.

Но Янакос не го остави да продължи:

— Вчера, Манольос — каза той и задърпа магарето си, за да тръгне, — вчера, Манольос, беше друго. Празници, видиш ли, бяхме се натъпкали здравата, магаренцето беше вързано, интересът спеше… Ама днеска, погледни, магаренцето натоварено, коремът празен, мина Великден, започна търговията… А търговия, момчето ми, ще рече, граби, за да ядеш, и кради, за да имаш! Иначе, по-добре да не въртя търговията; по-добре да отида в Света Гора да се покалугеря… Разбра ли?

Замълча за миг, поолекнало му беше; задърпа магарето, погледна Манольос, доволен, че му беше наговорил всичко си беше изкарал яда.

— Със здраве, Манольос — рече той, — и каквото си казахме — тури му пепел!

Но вътре в него ядът не беше напълно стихнал; извърна се още веднъж към приятеля си:

— Търговецът, Манольос, е длъжен да краде; светецът е длъжен да не краде. Това е. Да не бъркаме тези неща. Хайде, па до сватбата ти, Манольос, честити венци! Да вървим, Юсуфченцето ми!

Манольос остана сам. Слънцето се беше издигнало, хора, волове, кучета, магарета се бяха впрегнали във всекидневната си работа, старият Ладас си беше сложил очилата и пишеше бавно, внимателно, усмихнат, разписката за трите лири, а попът, тъкмо когато беше тръгнал побеснял да отиде при стария Патриархеас, го повикаха бързо да причести един умиращ и пое в друга посока; а капитан Фортунас ръмжеше в постелята си и ругаеше старата Мандаленя, която му сменяше кърпите и превързваше пукнатата му глава.

А пък Леньо седеше на стана, тъчеше последните платна и си тананикаше — и сърцето й подскачаше, изкачваше се чак до гърлото й спускаше се чак до кръста й рипваше от едната й нянка на другата и я гъделичкаше…

Горе в одаята на чорбаджията Леньо чуваше викове — бащата се караше, синът възразяваше, крачеха и двамата напред-назад, сякаш се бореха, и подът се тресеше; ала Леньо, наведена над стана си, не я беше никак еня за кавгите им и вече не трепереше, когато чуваше сърдитите викове на чорбаджията… Отскубваше се от неговата власт, въжето всеки миг щеше да се скъса и Леньо щеше да избяга заедно със своя Манольос горе на планината, при овцете. Дотегнал й беше старият Патриархеас, макар че я обичаше като свое дете, макар че й беше намерил мъж и й даваше зестра е широка ръка, отвратила се беше от него, не го искаше вече.

Кавгата горе в одаята сега се засили, сърдитите крясъци на стария се чуха за миг ясно и Леньо наостри ухо, да долови нещо.

— Докато съм жив — викаше старият, — аз ще командувам тук, а не ти! Объркан свят!

Задушаваше се старият, заекваше, объркаха се отново думите му, Леньо не можеше да разбере. Но след малко отново дочу ясно:

— А с Манольос не искам да имаш много-много приятелство! Той е ратай, не забравяй това, а ти си чорбаджия. Дръж се на положение!

— Мръсен дъртак — измърмори Леньо, — изкуфял старик, дето не го е срам от белите си коси, ами домъква тук онази пачавра Магдалена и се лигави с нея! И дето не ще Манольос, да не би случайно да развали галеника му… Ах, да се махна, да се махна, да не те виждам повече, да не те чувам, лукав дъртак такъв!

Скочи от стана, не я свърташе вече в стаичката, излезе на двора да глътне малко въздух.

— Лукав дъртак такъв! — измърмори отново тя. — Дамла да му дойде дано!

Отиде в средата на двора да извади вода, да натопи главата си, да се освежи. Дребничка, закръглена, с дебели устни, със закачливи, игриви очи и с орлов нос, който приличаше досущ на носа на стария чорбаджия. Беше много мургава, апетитна, предизвикателна. Заставаше привечер на прага и когато минаваше някой мъж, протягаше шия и го гледаше жадно, любопитно и съчувствено; Леньо приличаше на гладен звяр, който се присвива, за да се нахвърли, но изведнъж го хваща жал за горкото животно пред него, оставя го да избяга и задебва нетърпеливо следващото… Някакъв див лов, неподвижен, безмилостен и същевременно изпълнен с жал се разгаряше всяка привечер на прага и Леньо се прибираше, когато се мръкнеше, капнала.

Тъкмо когато беше извадила кофата и се канеше да завре пламналата си мутричка в нея, външната врата се отвори и Манольос влезе.

— Добре дошъл, Манольос! — извика девойката и понечи да се хвърли на врата му, но се сдържа.

Само го погледна с копнеж и отново измери в миг с очи мишците му, врата му, гърдите, бедрата и коленете му… Сякаш щеше да се бори с него и искаше да прецени каква съпротива щеше да срещне и доколко щеше да се затрудни да го повали.

Манольос не каза нищо, прекоси двора, остави в един ъгъл тоягата си и се канеше да се изкачи по каменната стълба, която водеше за одаята на чорбаджията. Беше чул още от улицата виковете и бързаше да сподели с Михелис бурята.

Изглеждаше уморен и неспокоен. Щом видя Леньо, сърцето му затуптя силно, уплашено; тъкмо нея не искаше да види в този момент. Побърза да прекоси двора и да стигне до стълбата, но къде ти да го остави Леньо!

— Ей, ей! — извика му тя. — И ние сме тук, чорбаджи!

— Добър ден, Леньо! — каза Манольос с половин уста. — Прощавай, бързам; трябва да видя чорбаджията.

— Остави го, за какво ти е този дъртак? — каза Леньо със задавен глас, раздразнена. — Сега той се кара с галеника си, остави ги да си издерат очите. Ела вътре да видиш платната…

Хвана го за ръка и понечи да го издърпа вътре; докосваше го, душеше го, въртеше се около него, опираше се за миг върху него и изведнъж се отдръпваше цялата изчервена, възбудена, сякаш я гонеха. И все току го побутваше към стаята си, за да влязат вътре.

— Кога ще се оженим, Манольос? Старият бърза.

— Когато е рекъл господ! — отвърна Манольос, като се мъчеше да се отскубне.

— Прекланям се пред милостта му! — каза Леньо и изведнъж стана сериозна. — Прекланям се пред милостта му, но му кажи да побърза. Май иде, а през май не се женят. Юни ли ще чакаме тогава? Или юли? Губим време.

— Печелим време, Леньо, не бързай, да не сме на години нещо! Имам да свърша и аз някои работи преди това; а сетне, ако е рекъл господ.

— Какви работи? — възкликна изненадана Леньо. — Какви работи? Друга работа освен овчарлъка нямаш!

— Имам… имам… — каза Манольос, като пристъпваше полека към каменната стълба.

— Какви? С кого? Защо не отговаряш? Утре ще бъда твоя жена, трябва да знам.

— Да се видя първо с чорбаджията и после… Да говоря първо с него. Леньо… Пусни ме.

— Манольос, погледни ме в очите, не гледай надолу; какво ти е? Какво ти се е случило? Стопил си се за един ден, Манольос… Какво ти сториха?

Гледаше го разтревожена, сърдита, и дишаше тежко. И изведнъж извика:

— Урочасали са те! Да накараме леля ми Мандаленя да те прикади с листа от Христовата плащаница, да изрече заклинанието и да те отърве от уроките, Манольос… Ела вътре да ти покажа платната…

Манольос чувствуваше дъха й върху врата си, остра, дразнеща миризма лъхаше от изпотеното й тяло, от време на време гърдите й издути, твърди, се докосваха до ръката му, и цялата кръв на Манольос напираше, сякаш искаше да спука вените.

— Ще отида да доведа старата Мандаленя, не мога да те гледам такъв повехнал, да не си отидеш! — каза решително Леньо.

Влезе вътре, облече хубавата си рокля, пристегна косата си със забрадка, сложи в една кошничка две-три червени яйца, малко кафе и захар и шише вино да ги занесе на старата Мандаленя за труда й. Извърна се, видя, че Манольос се беше вече изкачил по стълбата и стоеше нерешително пред вратата на чорбаджията.

— Да не си отидеш! Да не си отидеш! — извика му тя. — Сега ще се върна.

 

Виковете сега бяха секнали, Михелис навярно си беше отишъл, Манольос, застанал пред вратата, чуваше само тежките стъпки на стария, който крачеше напред-назад и ръмжеше, защото още ще му беше минал ядът.

Бутна вратата, влезе; щом го видя, старият чорбаджия се нахвърли върху него.

— Ти си виновен! — изрева той и вдигна ръка да го удари. — Ти мътиш главата на детето ми, ти си го накарал да раздава имота ми, най-скъпото ми, на пришълците!

Посинели бяха вените на слепите му очи, на врата и на ръцете, разтворил беше ризата си и старческите му гърди се издуваха и спадаха, сякаш щяха да се пръснат. Строполи се на малката софа в ъгъла, хвана с две ръце главата си и започна да диша тежко и да кашля.

Манольос се опря на стената, гледаше как старият чорбаджия се задъхва и душата му се изпълни с печал. „Звяр е — мислеше си той, — човешкото сърце, див звяр… Христе боже, дори ти не можа да го укротиш…“

Скочи отново старецът, сякаш беше набрал сили; сграбчи Манольос за яката.

— Ти си виновен! — изкрещя му той отново и изпръска с лиги бузите и шията на Манольос. — Ти си виновен! Доведох те от планината да се оженя за Леньо, дето я обичам като своя щерка, държах те през целите празници тук, забравих, че си мой ратай и на Великден те сложих на масата си да ядеш заедно с мен! А сега ти, неблагодарнико, ето как ми се отплащаш! Размътил си акъла на сина ми, влезли сте скришом, докато съм спал, в килерите ми и сте ме окрали! Крадец! Крадец! И не стига това! Ами, моля ти се, за първи път днеска Михелис ми се опря! „Мъж съм вече, ми вика, ще правя, каквото ми кефне!“ Виж го ти, нахалника! Вдигнал глава, ще прави, вика, каквото му кефне! И когато аз му извиках: „Нямаш ли страх от баща си, бре?“, хайманата му неден не го досрамя да ми отвърне: „От бога само имам страх, от никого другиго!“ Виж го ти, от никого другиго! Това са твои подкокоросвания, Манольос, краката да си беше строшил, когато слизаше от планината да прекараш Великдена с мен! Защо мълчиш? Какво пулиш очи и ме гледаш? Говори бре, че ще се пръсна!

— Чорбаджи — каза Манольос със спокоен глас, — дойдох да ти поискам позволение да се върна на планината.

Старецът изблещи очи, устните му затрепериха, заекна:

— Какво каза, какво? Да се върнеш на планината ли?

Я го повтори, ако имаш лице!

— Дойдох, чорбаджи, да ти поискам позволение да се върна на планината.

— Ами сватбата? — извика старецът и шията му отново започна да се издува. — Кога бре, серсемино, ще стане сватбата? През май ли? През май, когато се женят магаретата ли? Ще стане сега, през април; затова те доведох; аз командувам тук!

— Пусни ме, чорбаджи, още малко време…

— Защо, какво ти трябва? Какво ти се е случило?

— Ами на, не съм още готов, чорбаджи.

— Не си още готов ли? Какво ще рече това?

— Не знам и аз, чорбаджи… На, чувствувам, че не съм още готов. Душата ми…

— Коя душа бре? Ти да не си нещо мръднал?… Виж го ти, душата ми, вика! Ами че имаш ли и ти душа?

— Как да ти кажа, чорбаджи? Един глас вътре в мен…

— Млък!

Манольос се присегна да отвори вратата; старият го сграбчи.

— Къде отиваш? Стой тук!

Закрачи отново напред-назад из одаята, удари с юмрук по масата, заболя го, прехапа устни.

— Ще ме съсипете днеска и двамата; ще се пръсна! Объркан свят! Синът ми, вика, не се бои от мен, боял се само от бога; а този ратай хаймана, душата ми, вика…

Извърна се разярен към ратая си:

— Хайде, пръждосвай се! Махай се, да не те гледам! Ако този месец сватбата не стане, махай се от имота ми! Омитай се от къщата ми! А пък аз ще намеря друг мъж, по-добър, за моята Леньо! Разкарай се оттук!

Манольос отвори вратата, спусна се по стълбата, като вземаше по две стъпала наведнъж, хвърли поглед към двора, Леньо не се беше още върнала, грабна от ъгъла тоягата си, отвори портата и пое тичешком по нагорнището, към планината.

 

При кладенеца „Свети Василий“ край селото спря да си отдъхне. Това беше стар, прочут кладенец, заобиколен с високи тръстики, с ограда от блестящ мрамор, дълбоко набразден от въжетата, с които от векове се спускаха ведрата. Привечер идваха девойките и вадеха студената вода, която се стичаше от планината; била, разправяха, чудотворна, лекувала много болести — камъни, черен дроб, бъбреци. Всяка година на Богоявление попът идваше тук и правеше водосвет. Свети Василий от Кесария, натоварен е играчки за малките деца от целия свят, край този кладенец, разправяха, минавал да пие вода, преди да тръгне да обикаля, в навечерието на Нова година. Затова и го наричаха кладенеца на свети Василий. Затова и водата му беше чудотворна.

Слънцето, увиснало насред небето, се изливаше върху земята като неподвижен водопад. Посевите, свежозелени, неузрели още, издигаха нежните си връхчета, пиеха, без да се помръднат, от слънцето и се хранеха. А маслините, от всеки лист на маслините капеше светлина; насреща, от Саракина, обвита в прозрачно огнено було, се носеха изпарения; пещерите й се чернееха, а на върха й църквицата „Свети Илия“ се беше разляла и изчезнала сред ослепителния блясък.

Манольос хвана въжето, извади вода, потопи лицето си във ведрото, пи, освежи се, разтвори ризата си, избърса си потта. Впери поглед в Саракина, и поп Фотис, аскетичен, суров, само огън и плам, сякаш беше направен целият от слънце, се появи в съзнанието му. Манольос го гледаше, без да мисли за нещо, без да пита за нещо, потънал в тихо блаженство.

Дълго време стоя така, вперил очи в светлината на аскетичния образ, и пиеше и той като нежното житно стъбло, неподвижен, блясъка и се хранеше. След няколко месеца, в един гибелен час, той си спомни за този застинал миг край кладенеца и почувствува, че този миг е бил най-голямата радост в живота му. Не радост, нещо по-дълбоко, по-сурово, и вечно като разпятие.

Когато стана, за да поеме към отсрещната планина Панагия и да се изкачи до кошарата си, слънцето вече клонеше на залез.

— Навярно съм се унесъл в сън — измърмори той, мръкна се вече…

Протегна се, пристегна пояса си, вдигна от земята гегата си; бързаше да се върне при своите любими другари в самотата му — овцете, овните, овчарските кучета. И буйния, обгорял от слънцето свой помощник, къдрокосия юноша Никольос.

Тъкмо се канеше да тръгне, когато неочаквано тръстиките изшумолиха и зад него се разнесе един ясен глас, и умолителен, и закачлив:

— Ей, Манольос, изплаши се и бягаш, а? Почакай, искам да ти кажа нещо.

Извърна се; вдовицата Катерина, със стомна на рамо, се появи изсред тръстиките. Погледът му в миг обхвана снежнобялата й шия, голите й излети ръце и алените устни, които се смееха.

— Какво искаш от мен? — каза той и сведе очи.

— Защо ме гониш, Манольос? — каза вдовицата и сега гласът й беше изпълнен със страст и жалба.

Постави стомната на ръба на кладенеца и въздъхна.

— Всяка нощ ми се явяваш насън, не ме оставяш вече да спя. На, днеска на разсъмване сънувах, че държиш луната и я режеш на парчета като ябълка и ми даваш да ям… Какво искаш от мен, Манольос? Защо ме гониш? Щом те сънувам, това ще рече, че мислиш за мен.

Манольос не вдигна очи; чувствуваше как дъхът на вдовицата го обгръща, изгарящ; слепите му очи тупаха силно. Продължи да мълчи.

— Изчерви се, изчерви се, Манольос! — възкликна вдовицата и гласът й беше топъл, малко дрезгав, радостен. — Мислиш значи за мен, Манольос, права бях! И аз мисля за теб, и аз… И когато се сетя за теб, срамувам се, сякаш съм гола и ме гледаш… Сякаш съм гола, а ти си ми брат и ме гледаш.

— Мисля за теб — отвърна Манольос, без да вдигне все още очи. — Мисля за теб и ми е мъчно за теб. През цялата Страстна седмица ти не излизаше от ума ми. Прощавай!

Вдовицата седна на ръба на кладенеца; изведнъж беше почувствувала сладостна, неудържима премала, не можеше вече да се държи на краката си. Сега и тя мълчеше. Наведе се над кладенеца, видя дълбоко долу в тъмнозелената вода лицето си. Целият й живот премина в един миг в съзнанието й: сираче, попска щерка от далечно голямо село, беше се запознала с мъжа си на панаира на света Богородица Миртиотиса; много по-голям от нея, състарен вече, но добър стопанин; а тя бедна. Взе я, не я взе — купи я; венча се за нея и я доведе в Ликовриси, искаше деца, не можа да й направи, умря. Изтегната, вдовица на двайсет години, в леглото си, не можеше да заспи. И селските ергени също не можеха да спят. Обикаляха посред нощ пред вратата й под прозорците й край двора й и пееха любовни маанета, и въздишаха като телета; въздишаше и тя вътре в стаята си. Това мъчение продължи година, две; една нощ, беше събота вечер, не можа да издържи повече; беше се изкъпала него ден, беше намазала с лаврово масло косите си, огледа тялото си, стана й жал за него; отвори вратата си; един ерген, който се случи, влезе. На разсъмване, преди да се събудят селяните, си отиде; вдовицата почувствува голяма сладост; почувствува също, че животът е кратък и че е много жалко да се пропилява; на следната нощ отвори отново вратата си…

Вдигна лице от тъмнозелената вода.

— Защо ти е мъчно за мен, Манольос? — попита тя.

— Не знам, Катерина, не ме питай; наистина, мъчно ми е за теб, сякаш си ми сестра.

— Срамуваш ли се за мен?

— Не знам, не ме питай, мъчно ми е за теб.

— Какво искаш от мен?

— Нищо не искам, нищо! — извика Манольос изплашено и понечи да си тръгне.

— Не си отивай, не си отивай, Манольос! — гласът й трепереше.

Манольос, без да се извърне, се спря. Отново замълчаха. След малко вдовицата каза:

— На архангел ми приличаш, Манольос; на архангел, и искаш да ми вземеш душата.

— Остави ме да си вървя — произнесе Манольос. — Не искам нищо! Искам да си вървя!

— Бързаш — каза раздразнено сега вдовицата и гласът й отново прозвуча подигравателно. — Бързаш да отидеш на планината, да пиеш мляко, да ядеш месо, да заякнеш. Ще се жениш, ще се жениш, Манольос, а Леньо не се шегува!

— Няма да се женя! — извика Манольос и се уплаши…

За първи път му дойде наум такова нещо.

— Няма да се женя, няма да се оженя никога, искам да умра.

И изведнъж, щом изрече това, и му олекна. Извърна се, погледна вдовицата право в очите сега, сякаш вече не се боеше; сякаш беше смъкнал от себе си някакво голямо бреме.

— Със здраве — каза той със спокоен глас, — тръгвам си!

Вдовицата го гледаше как се отдалечава и сърцето й се сви.

— Не мисли за мен, Манольос! — извика тя отчаяно. — Не идвай в съня ми, не ме измъчвай; тръгнах по лош път, остави ме!

„Мъчно ми е за теб, мъчно ми е за теб, сестро моя, не искам да пропаднеш!“ — помисли си Манольос, но не се извърна, не отвърна; беше вече поел по планинската пътека и се изкачваше.