Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ο Χριστός Ξανασταυρώνεται, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Дарин (2016)

Издание:

Никос Казандзакис — Христос отново разпнат

Редактор: Кузман Савов

Редактор на издателството: Полина Павлова

Художник: Олга Паскалева

Художник-редактор: Зоя Ботева

Технически редактор: Васил Стойнов

Коректор: Елеонора Дочева

Издателство „БЗНС“, София, 1983

История

  1. — Добавяне

XVIII

Зимата настъпи рязко. Освирепя божието лице. Заваляха безспирни дъждове, задуха леден вятър от планините, листата на дърветата пожълтяха, окапаха, натрупаха се, изгниха, взе си ги обратно и ги погълна земята. Семената в земята пиеха влагата, издуваха се, изпълваха се с мляко, готвеха се да пуснат кълнове, да се вкопчат в пръстта и в камъните и отново да покрият земята през пролетта. Гущерите се свряха в дупките си, затвориха се пчелите в кошерите си, прилепите увиснаха като гроздове в пещерите. Цялата природа се беше спотаила и чакаше.

Селяните се прибираха рано в къщите си, запалваха огнищата си, изваждаха от килерите си урожая, зехтина, виното, което бяха събрали през лятото, дъвчеха го, пиеха го и се хранеха; маслените лампи осветяваха жените, които предяха, плетяха, чистеха жито и разказваха, за да им мине времето, прастари приказки и безсрамни истории.

Прибрал беше в кошарата овцете си Никольос и седеше край запаленото огнище, коляно до коляно с Леньо, която беше изпрела доста вълна и приготвяше шапчицата и палтенцето на бебето; коремът й се беше вече издул. А Никольос я гледаше така, както селяните гледат добре изораната, добре засята земя, когато вали.

— Да го кръстим Георги — казваше Леньо, — Георги, на името на дядо му, стария Патриархеас…

— Не, да го кръстим Харидимос, на името на баща ми — настояваше Никольос.

— Не, ти казвам, да го наречем Георги!

— Мъжът командува; ще го наречем Харидимос.

И току се сграбчваха, тръшваха се на постелята, край огъня, и се сдобряваха.

Поп Григорис, щом се пооправеше времето, яхваше мулето си и отиваше в Мегало Хорио да види Марьори; и се завръщаше все по-навъсен и отчаян. Свирепо бе станало лицето му, а сърцето му — на камък. Веднъж, навръщане от Марьори, като срещна Пелагия да шляпа из калта, боса, с бузи като априлски трендафил, той се разсърди на господа.

— Защо извърши спрямо мен такава неправда? — извика му той. — Къде е справедливостта ти? Топиш като свещ Марьори, а даваш бузи като трендафил на блудниците.

А Браимчо седеше и той край огнището, за да се постопли, обезсилен, укротен, палеше послушно чибука на агата и току му пълнеше чашата с ракия, и мълчеше… А агата го поглеждаше изкосо и се усмихваше лукаво…

— Как ти се вижда бре, Браимчо, животът? Искаш ли да се върнеш пак в Смирна?

— Добре съм си и в Ликовриси, не мърдам оттук!

— Тръшна те долу жената, нещастнико; не ти ли казвах, аз: варда от жени! Ама ти, не, та не: жена искам! Сега я искам! Заповядай сега, хубаво да патиш!

А старият Ладас, когото стипцалъкът беше закалил, се разкарваше бос по нивите и лозята си, когато се покажеше слънце, и отпред вървеше магарето на Янакос, върху което седеше безжизнената кира Пинелопи.

— Виждаш ли, кира Пинелопи — казваше й той, — господ е справедлив, добър стопанин като мен, разбира от търговия. Не загубихме трите лири, за които те беше страх, имаме си сега магаренцето и се любуваш отвисоко на света… Ех бре, пак ти казвам, ако поживеех още двеста години, царица щях да те направя!

Събираха се в кафенето на Костандис селяните и пиеха градински чай, пушеха наргиле и играеха на префа, а по младите — на табла. Миришеше въздухът на градински чай и тютюн. Всяка събота вечер идваше и учителят, туряха го по средата и им разказваше подвизите на прадедите; и полека-лека, както си разказваше, разпалваше се даскалът, ставаше, размахваше ръце, викаше. Нареждаше всички столове с наргилета от едната страна, а, от другата — масичките с таблите.

— Тук, вдясно — викаше, — са строени персите, тук, вляво — гърците… Да кажем, че аз съм Милтиад; колко са персите? Един милион; колко сме ние, гърците? Десет хиляди. Започва атаката!

Нахвърляше се даскалът върху столовете, прекатурваше ги, опасност грозеше наргилетата, намесваше се в битката и Костандис и ги събираше.

— Победени са напълно! — викаше даскалът вир-вода от пот. — Хвърлихме ги в морето, при Маратон; да живее Гърция!

В началото на играта селяните се смееха и се присмиваха; но полека-лека увличаха се и те, разпалваха се; никой не искаше да отиде отдясно, с персите; всички тичаха и се строяваха зад Хаджи Николис — Милтиад.

— Да си жив, Милтиад! — викаха селяните след края на битката и току го черпеха с градински чай.

 

Един ден Янакос слезе от планината, влезе в селото. Валеше лапавица, улиците бяха пусти. Гледаше комините, които пушеха, вдъхваше миризмата на гозбите, които домакините готвеха, различаваше по миризмата му всяко ядене — това са пържени картофи, тук пекат суджук върху жар, по-нататък заливат с вряло масло пилафа… „Добре я карат, мръсниците — мърмореше си той, — добре се тъпчат, проклети да са!“ Още по-нататък тъкмо вадеха хляб и миризмата му раздразни ноздрите му. „Хляб… — каза той, — хляб…“ — и устните му залепнаха.

Отмина бързо, защото му прилоша, стигна пред къщата на стария Ладас. Обиколи я веднъж, обиколи я втори път. Запечата добре в ума си стените, прозорците, малката градинка отзад. „Тук — прошепна той — стената е по-ниска; това е добре…“ И изведнъж се спря, сърцето му заби силно: чу своя Юсуфчо, любимия си Юсуфчо, да реве в градинката. Сякаш беше подушил във въздуха дъха на господаря си. Опря се на стената Янакос, наостри уши, ослуша се развълнуван. Никога не беше чувал по-сладък глас, никога неговият Юсуфчо не беше ревал с толкова чувство. На младини, помни, и той правеше серенади под прозорците на момичето, което обичаше, покойната му жена; но това тук беше друго нещо; какво чувство, каква жалба, какъв копнеж!

— Не бери грижа, Юсуфченцето ми — измърмори той и очите му се наляха със сълзи, — не бери грижа, Юсуфченцето ми, ще те освободя!

Вече по мрак Янакос се завърна в планината. Студено му беше, гладен беше, пообиколи из пещерите, жените, сгушени една до друга, притискаха към гърдите си децата си, за да ги стоплят. Влизаше Янакос, казваше по някоя блага дума, „смелост, момчета, стискайте душата си със зъби, и това ще мине!“ А мъжете изръмжаваха, не отвръщаха нищо, жените пък поклащаха глава и въздъхваха.

— Уповавайте се на бога, жени!

— Докога, Янакос?

И пак тръгваше, не знаеше какво да отговори, поемаше по-нататък.

— Какво правят там долу, в Ликовриси? Не идваш ли оттам, Янакос?

— Димят комините им, ядат, проклети да са! Обраха лозята ни и пият виното ни; обраха маслините ни и ядат зехтина ни; ала господ е пълен с очи и всичко вижда.

— Кога ще извърне и насам очи, та да ни види, Янакос?

А Янакос отново тръгваше, поемаше по-нататък.

Трима мъже стояха в тъмното и разговаряха, сгушени един до друг, за да се стоплят. В средата беше Лукас, високият хоругвоносец.

— Видяхте ли децата? — каза единият. — Започват да се подуват от глад; моето не може вече да се държи на крачката си.

— Досега — каза вторият — се уповавахме на бога, ала…

— Свети Георги, помогни ми! Поразмърдай и ти ръцете си! — каза Лукас. — Време е да се уповаваме и на собствените си ръце — да слезем в селото и да грабнем каквото можем… Кой влезе?

— Аз, момчета, Янакос!

— Добре дошъл, брате; облегни се на нас, за да се постоплиш.

— Кипя, горя — отвърна Янакос. — Не ми е студено; идвам от Ликовриси.

— Кога ще стане работата, за която приказвахме? — попита Лукас.

— Може и тази нощ — отвърна Янакос. — Готови ли сме, или не сме бре, момчета?

— Готови! — извикаха и тримата. — Вземи решение. Колкото по-скоро, толкова по-добре!

— Е, тогава, тази нощ е добре; тъмно е като в рог, вали лапавица, стопаните са се сврели в къщите си, натъпкали са се и ще хъркат като заклани. Жива душа няма да ни подуши…

— Готови! — казаха отново тримата. — Тук ще чакаме; мини да ни вземеш.

— Добре; вземете мехове и чували; а ти, Лукас, и апашкия фенер.

— Тук са всичките неща, Янакос; побързай!

Янакос си тръгна, запъти се към пещерата на Манольос; по пътя, пред една пещера, различи Михелис; държеше нещо в прегръдките си, беше запалил няколко съчки и го гледаше.

Янакос се приближи на пръсти; напоследък Михелис беше станал мълчалив, потънал в дълбок размисъл, обикаляше сам от пещера на пещера и гледаше хората, без да им говори.

Наведе се Янакос през рамото му, погледна; държеше едно малко детенце, около тригодишно, мършаво като скелет, и го гледаше; коремът му се беше подул, пищялките му бяха станали като тръстики, по брадичката му бяха израснали големи косми.

— Михелис… — обади се Янакос тихо, за да не стресне приятеля си — не гледай.

Михелис се извърна; от очите му течаха сълзи.

— Гледай, Янакос — прошепна той, — покарала му е брада… На три години е, а му е покарала брада от глад! Намерих го на пътя.

— Не гледай — каза пак Янакос.

— Намерих го на пътя — повтори Михелис. — Не мога повече, не издържам. Ти можеш ли да издържиш?

— Да вървим — каза Янакос и го хвана подръка.

— Почакай… Не виждаш ли? Умира.

Детенцето се опита да извика, но нямаше сили, само отвори и затвори уста като риба, захвърлена на сухо, помръдна ръчички и изведнъж застина в ръцете на Михелис.

— Да вървим — каза отново Янакос, — остави го тук, утре ще му изкопаем гробче…

— Не мога да издържам повече, Янакос… Ти можеш ли да издържиш?

Но Янакос го беше хванал здраво подръка и го мъкнеше със себе си. Завариха Манольос седнал в един ъгъл на пещерата си, приведен.

— Какво ново, Манольос? — попита Янакос.

— Лошо, Янакос; другарите, които работят по околните села, донесоха малко хляб, но къде може да стигне! Изпратихме хора в Ликовриси. „Да пукнем!“ — ни обади старият Ладас. — „Нека стори чудото си вашият поп Фотис!“ — беше отговорът на поп Григорис. И само Димитрос касапинът ни изпрати малко месо, и Костандис омете бедния си килер; но дори и по залък не се пада на дете.

— Къде е отчето?

— Ето го!

Поп Фотис влезе, седна на земята, мълчаливо. Беше погребал, ей сега на, две братчета, които бяха умрели от глад заедно, прегърнати; баща им му ги донесе в едно корито, обвити в трева; нямаше платно, за да им направи саван. Вдигна ги старецът внимателно, за да не ги раздели, положи ги на земята и им прочете молитва; в това време бащата копаеше малко по-настрани едно гробче.

Никой не говореше; старецът първи отвори уста.

— Тежко и горко на човека — каза той, — който иска да мери бога с мярката на сърцето си; загубен е! Може да му мръдне умът, да започне да богохулствува и да се отрече от бога…

Замълча отново; сам се изплаши от думата, която му дойде на устата, но повече не можа да се сдържи:

— Какъв е този бог, който оставя децата да умират? — каза той и стана прав.

— Отче — каза Янакос, — аз не меря бога, меря хората; премерих ликоврисяннте, съдих ги, осъдих ги и тази нощ ще сляза да взема това, което те отказаха да дадат.

Свещеникът се замисли за миг; спомни си отново за двете прегърнати братчета.

— С благословията ми — каза той, — вземам греха върху себе си.

— Аз го вземам, отче — запротестира Янакос. — Не ти го давам.

Стана.

— Момчетата ни чакат — каза той. — Хайдутите и харамиите!

— С божията благословия? Скоро ще слезем всички заедно, открито!

— И аз ще дойда! — каза Михелис, отваряйки за първи път уста.

— Ела, Михелис, да се поразкършиш!

Хвана го за ръка, тръгнаха пипнешком в тъмнината; Янакос сега имаше настроение.

— Добро начало, Михелис, да се поразкършим малко, брате! Досега — падни, пито, да те изям! Ама пада ли питата, да не е луда? Протегни, де, ръка, грабни я! Да не товарим с всичко господа, добър е, не казвам, ама си има и той дертовете, къде може да свари! Нека се поразмърдаме и ние малко! „Защо ти е, вълчо, толкова дебел вратът?“ — „Защото си върша сам работата!“ Нека си свършим тогава и ние сами работата тази нощ… Хайде, другари, по-живо!

Беше различил в пещерата другарите си, насядали бяха около един малък огън и чакаха; скочиха всички на крака.

— В името божие! — каза Янакос. — Взехме и благословията на отчето. Да вървим! Не си слагайте дебелите си обуща и ботушите; ще вдигнат шум и ония ще ни усетят.

Всички се разсмяха; откъде да намерят обуща? Бяха увили краката си с парцали.

— Взе ли апашкия фенер, Лукас?

— Липсва ли косът от гроздобер? Ето го!

Янакос го погледна, засмя се.

— Подари ни го горкият капитан Фортунас — каза той; — гледа го сигурно от пъклото и примира от смях.

Начело тръгнаха Янакос и Лукас, отзад — другите двама другари; Михелис се откъсна самичък.

Вършете си работата, момчета — каза им той; — мен ме оставете; ще пообиколя из селото. Гъст мрак, валеше. Течаха като копринени нишки ручейчетата, сливаха се, падаха от камък на камък. От време на време из планинските усои някоя нощна птица проточваше писък, нежен, изпълнен с жалба, съкълдисваше се и търсеше другар. А горе, откъм връх Св. Илия изведнъж се разнесе далечен, провлечен вой; четиримата мъже се спряха.

— Вълк — каза Янакос; — гладен е и той.

— Може да е и свети Илия — каза Лукас. — И той е гладен.

— Помага ни и свети Вълк! — каза Янакос. — Да вървим, момчета; агнетата долу, в селото, ни чакат.

Тръгнаха отново; Лукас хвана подръка Янакос.

— Намислил ли си къде ще ударим? — попита той.

— Намислил съм. У най-богатия, у най-безчестния, у най-големия чифутин. У стария Ладас. Ще натъпчем чувалите и меховете си догоре! Да хапне горката Саракина, да хапне, та да не вие.

И след малко добави:

— Някоя нощ ще слезем да откраднем и газ — каза той.

— Хляб и газ! Имаш право, Янакос; тези две неща му трябват на човека, за да живее и да отмъсти; Защото не е достатъчно само да живее.

Наближаваха вече селото; Янакос се спря; обърна се към другарите си:

— Аз ще вървя най-отпред — каза той, — познавам всички кътчета: ще ме следвате един зад друг, отдалеч; аз ще се покатеря първи.

Навлязоха в уличките; пусти бяха; наближаваше вече полунощ, цялото село караше първия сън.

„Дано не ме подуши пак Юсуфчо и да започне да реве… — помисли си Янакос, тъкмо когато вече стигаха до къщата на стария Ладас; — да даде господ да спи…“

Прилепи се до стената, зачака другарите си; пристигнаха един по един.

— Да отидем отзад, откъм градинката на къщата — каза тихо Янакос, — стената там е по-ниска; дай ми апашкия фенер, Лукас… Елате и си опичайте акъла!

— Има ли куче? — запита някой.

— Къде ти да има куче старият чифутин! Кучето иска ядене — отвърна Янакос.

Обърна се към Лукас:

Ей, дългуч — каза му той, — ти ще останеш отвън; ти ще бъдеш стълбата; ще се покатерим на раменете ти и ще скочим вътре; ако видиш опасност, извикай като кукумявка… Готови ли сте, момчета?

— Готови!

Дългучът се опря на стената, грабна Янакос, качи го на рамото си.

— В името на Свети Вълк — каза той, — скачай!

Янакос яхна стената, скочи в двора. Застана до стената, зачака другарите си; един по един те скачаха, с чувалите и меховете на гръб.

— Следвайте ме, знам пътя… Внимателно!

Преминаха градинката, вратичката беше отворена, влязоха в къщата. Горе, в стаята, се чу хъркането на домакина.

— Спи — каза Янакос, — добре сме!

Запали апашкия фенер, намери вратата на килера, бутна я; влязоха. Миришеше на зехтин, на вино, на сушени смокини, на гнили дюли, светлината заигра наоколо, блеснаха коремите на наредените кюпове, а горе, на поставката — бъчвите с вино.

— Бързо на работа, момчета — прошепна Янакос, — пълнете!

Единият отвори чепа на една бъчва, започна да пълни меха си с вино; другият — чувала си с жито; а Янакос взе тенекията със зехтин и напълни своя мех; сетне взе другия мех, напълни го и него със зехтин. Огледа се, видя една стълба, опряна на стената.

— Слава богу — каза той, — ето и стълба; иначе как щяхме да ги изкачим? И господ краде заедно с нас, хайде, момчета, друм!

Натовариха се, взеха стълбата, преминаха отново градинката, опряха стълбата на стената, изкачиха се с тежката плячка. Лукас протягаше ръце нагоре, поемаше чувалите и меховете и ги поставяше долу; после стъпиха един след друг на раменете на Лукас, скочиха на земята. Янакос остана последен, яхнал стената; не му даваше сърце да слезе.

— Абе, момчета — каза то, — само за момент, да видя магаренцето си и идвам.

— Остави магаренцето, Янакос — каза Лукас, — и идвай; не знаеш какво може да стане…

— Не мога — каза Янакос, — не мога; само за момент, момчета, и идвам.

И слезе отново в градинката.

Намусиха се другарите му, но не казаха нищо, зачакаха; бяха наострили уши, да не би да мине някой по улицата, да не би да се отвори някоя врата.

— Вървете вие двамата — каза Лукас на другарите си — карайте напред, по-добре да се пръснем; аз ще го дочакам.

Помогна им, метнаха на гръб двата чувала, тръгнаха, Лукас остана сам, клекна до стената в дъжда, зачака.

И изведнъж се чу рев, радостен, тържествен, като тръба от Второто Пришествие. „Да го вземат дяволите магаренцето му — измърмори Лукас, — ще вдигне махалата на крак.“

Един от прозорците на къщата се отвори, чу се нечий глас, гласът на стария Ладас:

— Кира Пинелопи, спиш ли? Ей, кира Пинелопи, какво му е на магарето, та реве?

Но никой не отвърна; ревът престана, чу се пак силният дъжд, който заливаше света; Лукас вдигна глава, една сянка беше яхнала стената. Дългучът скочи, опря се на стената, сграбчи Янакос за краката.

— Друм, Лукас, друм! Май че старият се събуди.

Взеха меховете на рамо, плюха си на петите.

— Направи си кефа — каза Лукас, когато излизаха вече от селото.

— Да — каза Янакос и въздъхна. — Ако можех да го кача по стълбата, кълна се, щях да го взема… Ами Михелис? — каза неспокойно той след малко.

— Пообиколил е сигурно и се е завърнал; да вървим бързо!

И повече не продумаха.

 

Поп Фотис и Манольос не спяха, чакаха. Съмваше се вече; небето светлееше смътно накъм изток, дъждът беше престанал, но времето все още беше мрачно. Изведнъж се разнесоха изсвирвания и весели гласове, които се приближаваха.

— Идат! — каза Манольос и изскочи навън.

Четиримата корсари се показаха, тежко натоварени; бяха запалили апашкия фенер, за да си светят по пътя, та лицата им блестяха; Янакос вървеше най-отпред с меха с вино на гръб.

Много поздрави — извика той — от стария Ладас, добрия човек, щедрия; малко нещо, казва, но от сърце; изпраща ви това вино, да пиете за негово здраве!

— Заповядайте и зехтин, да посмажете червата си, казва — обади се и Лукас, като постави пред краката на отчето меха със зехтин; — и ако ви потрябва още, казва, пълни са кюповете му!

— Заповядайте и жито, да се наядат с хляб горките деца, за които го боляло сърцето, казва! — обадиха се и другите двама другари, като смъкнаха от гърбовете си пълните чували.

— Да е жив и здрав — отвърна поп Фотис и се засмя, — и господ да му плати с лихва! Ще седна веднага да му напиша едно писание, че четирима ангели влезли през нощта в дома му, взели скъпите дарове, натоварили ги на крилете си и ни ги донесли тук на Саракина. И ще приложа и една разписка, както е редно, да му се изплати на другия свят.

— И да му пишеш, отче — каза Янакос, като се засмя, — че един от ангелите е искал да му строши кюповете и бъчвите, та да се разлеят виното и зехтинът, но в последния момент му станало жал; не за него, а за виното и зехтина.

Поп Фотис се обърна към Манольос:

— Манольос — каза той, — донеси един тас, да почерпим ангелите! Влезте вътре да отърсите крилата си, мокри са.

Влязоха вътре, напълниха таса, пиха всички, в настроение.

— За здравето на стария Ладас, добрия човек! — каза отчето.

— За здравето на ангелите! — каза Манольос.

— За здравето на Свети Вълк! — обади се и Лукас. Когато тръгвахме, той виеше от върха на Саракина и ни даде кураж.

— Ами Михелис? — попита Янакос. — Загубихме го.

— Върна се — отвърна Манольос — целият изкалян, не отрони ни дума; спи.

 

Когато на сутринта старият Ладас се събуди и слезе в градинката на къщата си и видя стълбата, опряна на стената, обзеха го съмнения. Извърна се, повика жена си, която се беше събудила и седеше на прозореца, и гледаше със стъклени очи света. Ей, кира Пинелопи, кой тури стълбата на стената? Твоя милост ли?

Ала кира Пинелопи се беше заловила вече с чорапа и плетеше; и не се и обърна дори. Взе старецът стълбата на рамо и я отнесе в килера; огледа наоколо, всичко си беше на мястото: кюпове, бъчви, смокини, дюли.

— Слава богу! — прошепна той. — Добре, че не са влезли крадци! Побъркана е, горката; трябва да си отварям очите; способна е да подпали някой ден къщата.

Влезе в обора, видя магаренцето на мястото му.

— Какво ти беше, бре, та рева през нощта и ме събуди? — каза той и го ритна ядосан.

Но и магаренцето не се и обърна и то да го погледне; големите му очи бяха потънали в странен унес; сякаш беше сънувало, че през нощта уж беше дошъл истинският му господар и го галеше полека, нежно, както си беше свикнал, под шията и по корема, и по гърба; и че то уж беше навирило опашка и изревало от радост. И че уж господарят му го беше сграбчил за муцуната, за да не реве, и го беше целунал по ушите и по шията, и след това уж беше отлетял през малкото кръгло прозорче…

И кроткото, богобоязливо магаренце наведе глава, затвори очи и се помоли на своя си бог — един бог с огромна рошава опашка, с чисто бяла магарешка глава, със златен самар, с червени хамути, украсени със сребърни пулове, като звезди:

„Господи, направи тъй, че сънят, който ти ми прати през нощта, да се сбъдне!“

 

В това време чудото се разнесе рано-рано из цяла Саракина: четирима ангели донесли през нощта жито, зехтин и вино на гладните! По-наивните го повярваха и се прекръстиха, по-хитрите поглеждаха Янакос и Лукас и се подсмиваха. Жените се нахвърлиха на житото, започнаха да го чистят и да пеят, много нежно, с тих глас, сякаш приспиваха бебе, сякаш люлееха някакъв древен божествен младенец. И зрънце дори да паднеше долу, присягаха се бързо и го вдигаха, сякаш то беше скъпа част от тялото на бога и не трябваше да падне на земята и да се омърси. Счукаха бързо-бързо малко жито върху камъните, омесиха пита, изпекоха я на жар, намазаха я и с малко зехтин, за да стане по-вкусна, и раздадоха на всички по един залък като просфора.

И наистина, сякаш беше божие тяло, почувствуваха как костите им закрепнаха и плътта им нарасна; а когато и пийнаха по глътка вино, жените не можаха да сдържат повече сълзите си.

„Господи — мислеха си, — един залък хляб, една глътка вино, какво друго иска душата, за да й израснат криле?“

Привечер двама мъже взеха мливото, за да го отнесат на воденицата; жените го придружиха доста надалеч, със страх, сякаш се бояха, че нямаше да се върне.

— Кога по живо по здраво ще се върнете? — извикаха те на мливарите.

— Утре рано-рано, не се бойте, жени! — отвърнаха те със смях.

Янакос беше станал сега домакин на Саракина, той пазеше храните; и раздаваше на жените всяка сутрин каквото беше нужно, за да сготвят през деня.

— Икономия, деца — викаше той, — стегнете си коланите, докато мине зимата, имат, санким, и друга работа ангелите, не могат да ни носят всеки ден…

Влезе малко хляб и зехтин в тялото, и пламъкът, който беше готов да угасне, лумна отново. Подутите деца взеха да идват на себе си и бузите им да добиват цвят; сега жените имаха мляко и бебетата не плачеха вече по цяла нощ; и мъжете се посъвзеха, закрепнаха отново мишците им, носеха камъни, за да довършат започнатите къщурки. От време на време се чуваше сега и смях, и по някоя шега, а в поотдалечените пещери човек можеше да срещне дори някоя двойка, която имаше вече сили да се прегръща и целува.

— Всичкото това жито, зехтин и вино трябва да се превърне в кръв, да закрепнем и да предприемем нападението — казваше днес поп Фотис на Манольос. — Не можем вечно да гладуваме и да крадем; трябва да слезем в селото, да заемем, с добро или със сила, земята, която ни подари Михелис; само благодарение на нея ще можем да живеем на тая безплодна планина и да пуснем корени.

— Скоро — каза Манольос — лозята ще искат подрязване, маслините — почистване, нивите — торене; така ли ще ти оставим да запустеят? Губим годината; какво чакаш, отче?

— Чакам вестта вътре, в себе си, Манольос, гласа, който ще ми заповяда: „Върви!“ Никога през живота си не съм вземал голямо решение, преди да чуя този глас; а това решение, за което казваш, Манольос, е голямо: ще се пролее кръв.

— Знам това, отче; но може ли нещо да стане в един безчестен и несправедлив свят без кръв? Казвах си: ликоврисяните ще видят докъде стигнаха децата ни, ще видят подутите им кореми, хлътналите бузи, клечкоподобните им крака и ще се смилят; и така, изпратих няколко от тях завчера в Ликовриси… Знаеш ли как ги приели? Едни взели тояги и ги изгонили от вратите си, други им подхвърляли като на кучета парче сух хляб… И само един ги съжалил: знаеш ли кой, отче? Агата! Видял ги от балкона си, че се ровят и търсят семена, люспи от картофи и лимонени кори, за да ги ядат. „Абре, какви са тия? — извикал. — Маймунчета ли са, човечета ли са?“ Слязъл долу, отворил вратата, вкарал ги вътре. Повикал Марта: „Застели им мари, Марта, софрата; дай им да ядат, каквото имаме; маймунчета са, дай им да ядат, да станат човеци…“

— Не знаех това, не знаех това! — извика отецът и очите му се изпълниха със сълзи и огън.

— Не ти го казах, отче, за да не те огорча; пълно е сърцето ти с отровата, с която те поят хората; да туря и това, та да прелее ли?

— Трябваше да ми го кажеш, Манольос, трябваше да прелее! Ако не прелее човешкото сърце от любов или от гняв, нищо не може да стане на този свят, да го знаеш!

Замълча; сякаш изведнъж беше отмалял, и седна на един камък; сведе глава на гърдите си и остана дълго време така, сякаш се ослушваше. Манольос също седна, срещу него, и се загледа надолу към полето. Не валеше вече, земята се чернееше, мокра, наситена. Духаше лек ветрец и листата на маслините се полюшваха, ту сребристи, ту тъмнозелени; лозята, мокри и те, изглеждаха съвсем черни; един сокол се спусна от връх Св. Илия и се зарея над полето.

Поп Фотис стана.

— Преля сърцето ми — каза той, — отивам.

Манольос не му каза нищо; чувствуваше тялото на стареца изпънато, готово да се счупи. „По-добре да не му говоря — помисли си той, — по-добре…“

Поп Фотис се закатери по скалите, пое по пътеката към върха на планината; Св. Илия блестеше съвсем бял.

Изкачваше се, изкачваше се отецът, изправен като двайсетгодишен момък, като меч. Ту се изгубваше сред скалите, ту отново се появяваше и продължаваше да върви; беше свалил калугерската си шапка и косите му се развяваха от вятъра.

Скоро Манольос го различи пред църквицата, съвсем черен на фона на бялата стена, и малък-малък като сокол; и изведнъж се открои вратата, тъмна, беше се отворила, отецът влезе вътре и изчезна.

А Манольос влезе в пещерата си, взе един дебел дъбов пън и започна изведнъж да дълбае новото лице на Христос.