Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ο Χριστός Ξανασταυρώνεται, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Дарин (2016)

Издание:

Никос Казандзакис — Христос отново разпнат

Редактор: Кузман Савов

Редактор на издателството: Полина Павлова

Художник: Олга Паскалева

Художник-редактор: Зоя Ботева

Технически редактор: Васил Стойнов

Коректор: Елеонора Дочева

Издателство „БЗНС“, София, 1983

История

  1. — Добавяне

VII

Дойде май, настъпи лятото, в тучното поле зреят посевите, връзват, наедряват маслините, лозите са провесили ягориди, а смокините преработват горчивото мляко в неузрелите си плодове и се мъчат да го превърнат в мед. Ядат чесън за здраве ликоврисяните, та цялото село смърди; а старият Патриархеас го удари пак на ядене, затлъстя още повече, кръвта му взе да напира и онзи ден Андонис бръснарят му сложи кръвни вендузи, за да не му дойде дамла. И старият Ладас дъвче и той чесън, скромно, прилежно, а умът му е все в алъш-вериша: колко зехтин, колко вино, колко зърно смята да изкара тази година, колко души му дължат, и колко, и как да си го вземе. Не забравя и трите лири на Янакос, и мисли да го изкара на търг и да му вземе магаренцето.

Сгодените търпеливо чакат. През май месец не се правят сватби, през юни пък полските работи са хем много, хем спешни, къде ще мислиш за сватби, а после, през другия месец пък вършеят, през следващия е гроздоберът, трябва да чакат чак Кръстовден, да се попривършат работите, да се натъкми реколтата и тогава ще дойде попът да благослови новите двойки, които няма да имат вече много грижи, ще яда зърното и зехтина, ще пият виното и ще си правят кефа да се оплождат и да раждат.

И поп Григорис има много дертове — да омъжи Марьори, а пък Михелис тръгна по лош път, акълът му никога не е сечал много-много, ала сега Манольос и приятелите му съвсем са го объркали, видяха, че е завеян, и сега току раздава скришом от баща си брашното и зехтина на бедните, и от време на време проклетото магаре на Янакос — да пукне дано! — занася на пришълците на Саракина цели кошове с храна…

— С такъв объркан акъл — мърмори си поп Григорис — скоро ще изяде имота си този глупак и тогава какво ще стане с дъщеря ми?

И най-лошото: онази козя брада, попът на Саракина, отслужва литургия в една пещера и след това държи проповед и някои от Ликовриси започват да му се изплъзват и отиват да слушат онзи серсемин, попа кречетало…

— Като кошер е всяко село — мърмори си поп Григорис, — две майки в един кошер не се побират; да си вземе рояка и да се пръждоса да си направи гнездо другаде; Саракина е мой кошер!

Дойде май и в Саракина, но гладен и бедно облечен; тук-таме по някое и друго диво цвете сред камъните, някоя и друга цъфнала къпина, и много гущери, зелени и сиви, които излизаха и се приличаха на майското слънце… Нямаше тук нито маслини, нито лозя, нито градини; само сурови, неприветливи скали; тук-таме по някое прегърбено от вятъра дърво, разкривено и измъчено, със стипчиви плодове, пълни с костилки — диви маслини, рожкови, диви круши, само тръни и омраза към човека.

Неделя беше днес и пещерата с полуизтритите стенописи беше осветена, отново се бяха пробудили отшелниците, едни с разядени от времето и влагата бради, други — без гърди и крака, осакатени; а от голямото разпятие беше останало само лицето на Христос, позеленяло, плесенясало, и част от кръста с два бледи крака, от които течеше кръв…

Мъже и жени се бяха сврели в пещерата от сутринта и пееха всички заедно; а сетне излязоха и седнаха на слънце; поп Фотис застана прав сред тях. След литургията, всяка неделя, беше свикнал да говори на християнското си паство и да му вдъхва смелост. Най-напред ги поздравяваше, казваше всекиму по някоя добра дума, а след това започваше да им проповядва словото божие и своето; отначало гласът му беше винаги спокоен, но полека-лека се разпалваше, думите му сякаш се търкаляха отвисоко и падаха в душите на хората.

— Живи сме все още, не се предаваме, да сте живи и здрави, чеда мои! — каза им той и днес приветливо, за да им вдъхне смелост.

Разказваше им ту притчи, ту за своя живот — какво беше видял и патил — или вземаше евангелието, отваряше го наслуки, прочиташе две-три думи и се разпалваше; и пред прехласнатите очи на прокудените се разтваряха и седемте небеса, и дрипите се превръщаха в крила; израстваха криле и на изгладнелите стомаси и забравяха глада.

— Най-голямата истина я наричаме приказка — подхвана днес поп Фотис, — днес ще ви разкажа една приказка, чеда мои, елате по-близо. Ей, вие, жени, дето плачете, на вас говоря, приближете се!

Приближиха се жените с децата си, наклякаха около него; зад тях мъжете останаха прави, а старците, опрени на тоягите си, се заслушаха.

— Имало едно време — започна поп Фотис — двама птицеловци, които отишли в планината и заложили мрежите си; прострели ги и на другата сутрин отишли, и какво да видят? Мрежите им били пълни с диви гълъби. Мъчели се отчаяно, горките, да се измъкнат, но дупките на мрежите били много тесни, къде ти да се проврат! Струпали се всички разтреперани долу и зачакали. „Само кожа и кости са проклетите — казал единият от ловците, — как ще ги продадем на пазара?“ — „Да ги похраним няколко дни, да понапълнеят“ — казал другият. Хвърлили им много храна, сложили им и вода, нахвърлили се гълъбите да ядат и да пият; само един не искал да яде, стоял гладен; през следващите дни — още храна; гълъбите започнали да пълнеят с всеки изминал ден, и само онзи, дето не ядял, все повече слабеел и непрекъснато се мъчел да се провре през мрежата. Най-сетне един ден ловците дошли да ги приберат и да ги занесат на пазара; гълъбът, който стоял гладен, бил толкова отслабнал, че с един удар с крилата се проврял през мрежата и полетял свободен във въздуха… Това е приказката, чеда мои. За вас я разказах: кой може да я разтълкува? Вие, старците, какво ще кажете? Напънете умовете си!

Ала старците мълчаха, тогава скочи мъжагата, хоругвоносецът.

— Искаш да кажеш, мисля, отче, задето гладуваме; че гладът ще ни помогне да се освободим… Искаш да кажеш, че и ние сме като онзи гълъб, дето гладувал… Но по-нататък не разбирам… Умът ми не може да стигне чак дотам, да прощаваш.

— Ти разбра най-важното, Лукас, благословен да си — каза отецът. — Да ви обясня, чеда мои, по-нататък. Бяхме почнали в нашето богато село да натежаваме, да ядем прекалено и да претоварваме душата си с месо. Мир, сигурност, благоденствие, плътта беше нараснала и беше притиснала душата. Казвахме си: всичко е наред, справедливост цари на този свят, никой не гладува, никой не мръзне, по-добър свят от този няма. И бог се смили над нас — изпрати ни турците, които ни съсипаха, пръснаха ни по четирите посоки на света, постигна ни и нас неправдата и видяхме, че светът е пълен с неправди; започнахме да гладуваме и да мръзнем, и видяхме, че има глад и студ; и до хората, които гладуват и мръзнат — видяхме и това! — има други, дето ядат до пръсване, и огнищата им са винаги запалени, и гледат голите и гладните и се смеят. Нещастието ни отвори очите, видяхме; гладът разтвори крилата ни, измъкнахме се от мрежата на неправдата и благоденствието; свободни сме! Сега можем да започнем един нов, по-честен живот, слава богу!

Никой не продума нищо; старците поклащаха глава, жените не преставаха тихо да се вайкат, и само мъжете гледаха отеца в очите и в гърдите им пламваше мъжество и непреклонност.

И пак единствен хоругвоносецът се обади:

— Отче, прави са думите ти, бог се смили над нас и ни изпрати нещастието; така и добрият ездач бие с бича мързеливия си кон… Нещастието зашиба с бич кръвта ни, разтвори сърцето ни, освободихме се. Ама сега как ще тръшнем ние нещастието? Това ни кажи: ако ние не го тътнем, то ще ни гътне. То ще ни изяде, отче! — извика той и очите му се овлажниха, спомни си за момченцето си, за Георгиос, дето му беше умряло по пътя.

— Ще го впрегнем нещастието в хомота, не се бой. Лукас! — отвърна му попът. — Ще почне да ни слугува, ще видиш. Работа, търпение, обич, ето нашите оръжия. Имайте вяра. Затварям очи и виждам: около мен къщи, иззидани с камък, църква с камбанария, училище на два ката с широк двор, пълен с деца, а около селото — градини, лозя и посеви… Турихме вече началото; намерихме сред камънаците малко земя, засяхме я; вкарахме разпръснатите води в улеи; присадихме дивите дървета; започнахме вече и да градим… Останали са още двама-трима добри хора в това чорбаджийско село Ликовриси — ама му приляга името![9] — не ни забравят; кога един ни носи цялото си богатство, три златни лири, кога друг ни праща кошове с храна, и кога една грешна жена — овцата си… А един друг грешник, който умрял онзи ден, си спомнил за нас в последния си час и ни завещал един пълен сандък — бог да прости на грешната му душа! Пускаме корени, чеда мои, захващаме се отново в пръстта, ще вдигнем отново ръст, имайте вяра!

— И отново ли ще почнем същото, отче? — извика гневно един изпит и бледен от глад младеж, само с една дрипа на кръста. — Пак ли същото, отче? Пфу, пак ли отначало? Добре помниш — нямаше само богати в селото ни, имаше и бедни; майка ми умря от глад по време, когато селото плуваше в зехтин и вино и от всички пещи в махалата вадеха хляба и майка ми припадаше от миризмата му… Пак същото ли, значи, отче? Пак ли богати и бедни?

Поп Фотис сведе глава; постоя известно време замислен.

— Петрос — каза най-сетне той, — ти си прям и рязък, и ми харесваш. Това, за което ти ме питаш, и аз същото ден и нощ питам господа и го моля да ме просвети. „Нови темели — викам аз на бога, — нови темели искаме, господи, за новото ни село. Стига вече неправди; или всички да гладуват и да мръзнат, или всички да ядат и да са облечени. Не можем ли, господи, да въдворим правда на този свят?“

— И какво ти отговори господ? — запита младежът с груб глас.

— Полека-лека, доколкото може, бедният ми ум приема светлината му. Нещастието — да е живо и здраво! — ни направи сега всички равни, всички станахме бедни, никоя съседка вече няма пещ, та да вади хляб и не може вече да изпадне в грях, като не даде на съседката си, която гладува. Това, което преди беше трудно, сега му е времето, чеда мои, да стане! Освободи се душата от пълните търбуси, може да полети!

Обърна се към един старец, който слушаше, опрян на тоягата си, и клатеше глава.

— Кой можеше на теб, дядо Харилаос — каза му той, — преди три месеца да ти вземе лозята и маслиновите дървета и да ги раздаде на бедните? Щеше ли да ги дадеш?

— Да ме прости господ — отвърна старецът, — никога! Нима твоя милост би могъл да отрежеш ръцете си, краката си, дробовете си и да ги раздадеш на съседите си? Така бяха за мен маслините и лозята ми.

— Нито пък твоя милост, дядо Павлис, щеше да отвориш сандъка си и да раздадеш лирите си на бедните.

Един старец срещу попа свъси вежди и не отговори; само въздъхна тежко, защото си спомни за сандъците си.

— Който има земя — извика изведнъж гневно поп Фотис, — който има земя и дървета, също става земя и дърво, душата му губи божествения си лик; който има сандък, става сандък; сандък беше станал и ти, клети Павлис, земя беше станал, още преди да умреш, клети Харилаос! Но — слава богу! — отървахме се! Видяхте най-сетне и вие, стопани мои, какво ще рече голотия и глад, разбрахте болката на бедния.

— Да — отвърна старият Павлис, — разбрах.

— Сега ще захвърлим всичко това — продължи поп Фотис, — няма твое, няма мое, няма вече огради и ключалки, и сандъци; тук всички ще работим и всички ще ядем. Всеки ще работи това, което може, и колкото може; един ще бъде рибар на Войдомата, друг — ловец, трети ще обработва земята, четвърти ще пасе животинчетата, които господ ще ни изпрати. Братя сме, божем, едно семейство сме, един баща имаме — бога.

Нови темели да поставим на душата си — извика отецът, като протегна ръце към всички, — нови темели, трудно е много, помогнете ми, братя! Работа, търпение и любов — и вяра в бога! Как са били първите християни? Събирали се долу, в катакомби, дълбоко в земята, и слагали нови темели на света. Тези пещери в недрата на земята са нашите катакомби, с нас е Христос, видяхме неправдата, ще сложим ред във всичко! Не се бой, Петрос, чедо мое, забрави миналото, проклето да е! Помогнете, всички заедно да засадим нов свят! Всички станаха, въодушевени, и наобиколиха своя поп.

— Всички заедно! — извика пак попът. — Всички заедно! Ето новата дума, тя ще ни спаси!

— Всички заедно! — извикаха мъже и жени и вдигнаха ръце, сякаш се кълняха.

Старият Харилаос се прекръсти.

— Бедността разтвори сърцето ми — каза той и очите му овлажняха; — не ми давай, господи, богатство, защото пак ще стана лош!

— Не се бой, дядо Харилаос — извика със смях Петрос, — не се бой, няма да те оставим да забогатееш!

Свали патрахила си попът, сгъна го, подаде го на една старица, която беше направил клисарка.

— Чеда мои — каза той, — неделя е днеска, починете си; утре ще почнем отново работа. Младежи, надхвърляйте се с камъни, мъже, съберете се и поразменете мисли, съберете се и жените, поговорете, утешете се една друга; аз трябва да се изкача на отсрещната планина, където нашите добри приятели, кошничарите, ме чакат. Лека вечер, чеда мои, бог с вас!

И като каза това, поп Фотис взе тоягата си и тръгна.

 

Събрани около Манольос, тримата апостоли, Петър, Яков и Йоан, бяха отворили малкото евангелие, което тази сутрин Янакос беше донесъл и се канеха да почнат да четат.

Бяха вече свикнали с подпухналото лице на Манольос, първият ужас беше преминал, сега можеха да го гледат без отвращение и страх. Янакос беше отишъл, скришом от Манольос, при поп Фотис и го беше помолил да дойде да види болестта на приятеля им и да каже мнението си. Беше видял много свят, много беше изстрадал попът, познаваше всички болести на плътта и на душата, може би — кой знае? — щеше да намери цяр… Може би Манольос нямаше нужда от мехлеми и маджуни; може би тази неочаквана негова болест да се корени другаде, да е дело на дявола, и попът щеше да прогони нечестивия дух.

И тъй, изкачиха се днес и тримата на планината и всеки носеше някакъв подарък на болния си приятел; Янакос — малкото евангелие, Костандис — кутия локум, а Михелис — една малка икона, разпятието. Беше много стара, наследство от майка му и представяше разпнатия Христос; а около него бяха нарисувани хиляди лястовички, не ангели, лястовички, и бяха накацали навред по кръста, с отворени човчици, сякаш чуруликаха… И целият кръст беше разцъфнал, от основата до върха, бяха му израснали розови цветчета, сякаш беше цъфнал бадем. И сред цветчетата и птичките се усмихваше разпнатият Христос; а в подножието на кръста — Магдалена блудницата, никой друг, и бършеше с разпуснатите си коси кръвта, която течеше от нозете на Христос…

Манольос седеше на пезула пред кошарата и ги чакаше. Беше се изкъпал, облякъл беше празничните си дрехи, държеше светия лик, който беше издълбал, и гледаше устата на Христос. Ту право отпред, ту го обръщаше надясно, ту наляво, за да се полюбува на плача, на болката и на усмивката божии. Манольос взе подаръците, поклони се на евангелието, и дълго гледа разпятието.

— Това не е разпятието, това е пролетта — промълви той.

Погледна жената в подножието на кръста, с разпуснатите руси коси, и въздъхна.

Прилепи устни върху нозете на Христос, но изведнъж се отдръпна смутен; стори му се, че беше целунал русите коси и голия врат на блудницата.

Янакос взе иконата от ръцете на Манольос.

— Ела, Манольос — каза той, — вземи евангелието, чети.

— Какво да прочетем, Янакос?

— Отвори го наслуки! А каквото не разбираме, ще разговаряме помежду си за него, докато не го проумеем…

Взе евангелието Манольос, наведе се, целуна го и го отвори.

— В името божие — каза той и започна бавно да срича:

„Като видя множествата, възкачи се на хълма и когато седна, учениците му дойдоха при него; и като отвори устата си, поучаваше ги, казвайки: «Блажени нищите духом, защото тяхно е царството небесно».“

— Лесно е — каза Янакос доволно, — слава богу, всичко разбрах; ами ти, Костандис?

Но Костандис не беше проумял нещо:

— Какво ще рече „нищите духом“? — запита той.

— Тези, които са неграмотни — обясни Янакос. — Тези, дето не са ходили в големи училища, та да им се отвори умът.

— Не неграмотни — поправи го Манольос. — Може да си грамотен, като поп Фотис, и да влезеш в царството небесно. Може да си неграмотен и да не влезеш като стария Ладас… Нещо друго значи това, Янакос; какво ще кажеш и ти, Михелис?

— Безхитростните — предложи Михелис, — тези, чийто дух е прост, чист, дето не цепят косъма надве, а вярват чистосърдечно и доверчиво. Така ми се струва; да попитаме и поп Фотис.

— По-нататък! — каза нетърпеливо Янакос. — Това го минахме, по-нататък?

Манольос подхвана отново четенето:

— „Блажени скърбящите, защото те ще се утешат“.

— Това е по-трудно — каза Янакос, като се почеса по главата. — Какво ще рече „ще се утешат“?

— Ще ги помолят…[10] — обясни Костандис. — Ама кои ще ги помолят? Кого? Не разбирам.

— Аз горе-долу разбирам — каза Манольос. — Тези, които имат някаква скръб, ще рече, тези, които страдат и се мъчат, те не трябва да се притесняват; бог ще ги утеши.

— И за това да го попитаме — каза пак Янакос, който бързаше. — По-нататък!

— „Блажени кротките, защото те ще наследят земята.“

— Това вече е съвсем ясно! — извика Янакос. — Да се радват тези, които са кротки, ще рече благи, меки, мирни; те ще победят накрая, и цялата земя ще стане тяхна. Ще рече, не с война, а с любов ще спечелят света. Долу войната! Всички сме братя!

— И турците ли? — попита Костандис, който се колебаеше да приеме това.

— И турците! — извика възторжено Янакос. — И агата, и Юсуфчо, и сеизинът, всички!

— И тези, дето съсипаха селото на поп Фотис ли? — запита Костандис, все тъй неубеден.

Янакос се почеса отново по главата.

— Това не знам — отвърна той, — да попитаме поп Фотис… По-нататък!

— „Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят.“

— А! — възкликнаха всички. — Дай боже да се наситим на правда.

Янакос се разпали, стана.

— Блажени — извика той — тези, които гладуват и жадуват за правда! Ние сме това, на нас говори Христос, момчета, на нас четиримата, дето сме гладни и жадни за правда… Крила израснаха, братя, на сърцето ми; сякаш Христос обърна лице към мен и ми заговори… Смелост, момчета! По-нататък, Манольос!

— „Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилвани.“

— Чуваш ли, дядо Патриархеас! — извика Янакос и отново скочи прав. — Чуваш ли, ненаситнико, дето ни виждаш на улицата и не ни поздравяваш вече, защото дадохме милостиня четири коша храна на бедните! Чуваш ли, поп Григорис, дето побесня да прогониш гладните, за да бъде трапезата ти претъпкана, и коремът ти претъпкан, да пукне дано, та да усмърди света! Чуваш ли, дядо Ладас, чифутино, дето и на ангела си не даваш вода! Да си жив, Михелис, дето не приличаш на баща си; ти ще влезеш в царството небесно заедно с четирите коша; Защото нещата бяха твои, а не наши… По-нататък!

— „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят бога.“

— Не разбирам всички думи — каза Костандис, — ала разбирам целия смисъл; само това „ще видят“ ме обърква.[11] Какво ще рече „ще видят“?

— Ще видят божия лик бре, глупчо! — каза Янакос. — Тези, които имат чисто сърце, ще видят божия лик. Това е то!

— Ама къде ги научи всички тези неща бре, Янакос? — възкликна смаян Костандис. — Я ми кажи, как акълът ти е станал като на премъдрия Соломон!

— Абе, не ги обяснявам аз с акъла си — отвърна Янакос, — обяснявам ги със сърцето си; то е премъдрият Соломон! По-нататък!

— „Блажени да сте, когато ви хулят и гонят, и говорят против вас лъжливо, всякакво зло заради мене; радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата; понеже така гониха пророците, които бяха преди вас.“

— Още веднъж, Манольос — каза Янакос, — и по-бавно, моля ти се; това ми се струва, да ме прости господ, малко объркано.

Манольос го прочете отново.

— Съвсем ясно ми се струва — каза той. — Всички в селото, и първенците, и стопаните, и лъжците, и подлеците ще ни погнат някой ден, нас четиримата, и ще ни прогонят, защото ще кажем истината. Ще доведат лъжесвидетели да свидетелствуват против нас. Може и да ни замерват с камъни, може и да ни убият; не са ли правили същото и с пророците? Ала за нас това трябва да бъде голяма радост, братя, защото ще дадем живота си за Христос. Не даде ли и той също така живота си за нас? Това иска да каже.

— Прав си, Манольос — каза Янакос и очите му заискриха. — Виждам как поп Григорис върви най-отпред като Каяфа; и Ладас зад него как вика: „Убийте ги! Убийте ги! Искат да отворят сандъците ни и да раздадат златните ни лири!“ И старият Патриархеас — прощавай, Михелис! — как се прави на Пилат и казва: „Аз си измивам ръцете, не се бъркам, убийте ги!“ Но вътре в себе си ще се радва, защото му разваляхме рахатлъка. Не го оставяхме спокойно да оглозгва прасенцата и да пощипва слугините си и да вика вдовицата Катерина да го разтрива, защото уж бил настинал… Ей, безбожници, чифути и йезуити, ще дойде, иде, дойде божията справедливост!

Беше се разпалил; извърнал се беше към селото, размахваше ръка и се заканваше, но както се беше извърнал, изведнъж видя пред себе си поп Фотис и си глътна езика.

— Прощавай, отче — каза той плахо, — но четяхме евангелието и сърцата ни се разпалиха!

Поп Фотис се беше приближил, стъпвайки на пръсти, четиримата приятели, увлечени в четенето, не го усетиха, и той стоеше, слушаше и се усмихваше.

— Добра среща, чеда мои! — каза той, като пристъпи напред. — Бог с вами!

Изправиха се всички, зарадвани, и му направиха място да седне на пезула; но попът погледна Манольос и се развълнува.

— Какво ти е, чедо мое? — попита го той. — Какво си пострадал?

— Господ ме наказва, отче — отвърна Манольос и сведе глава. — Не ме гледай; извърни лице към евангелието и ни обясни. Чакахме светиня ти да ни просветлиш; ние сме неграмотни, какво можем да разберем?

— Умът ни — каза Костандис — е недодялан пън; ела и го одялай, отче.

— Аз ли да ви помогна? — възкликна поп Фотис. — Ами че тук трябва да дойдат и да застанат всички мъдреци на света, за да ви слушат и да разберат и те, горките, Христовите слова. Прав си, Янакос, не се чете евангелието с ума, той не разбира много неща, чете се със сърцето; то разбира всичко. Някоя неделя ще те взема, Янакос, в нашата църква, в катакомбата, да ни обясниш словото божие; не се смей, наистина ти казвам.

Обърна се отново към Манольос:

— Всички болести, чедо мое, произлизат от душата. Тя командува тялото; душата ти ще да е заболяла, Манольос, нея трябва да излекуваш! И тялото, ще не ще, ще я последва… Но нека, първо, се разберем; защо ме повикахте? С какво мога да ви помогна? Заповядайте… А после ще си поговорим двамата с теб, Манольос.

— Отче — обади се Михелис, — ами че тъкмо заради болестта на Манольос те повикахме. Казахме си, може пък да е някой зъл дух, дето се е лепнал на лицето му, и светиня ти да знае заклинание, та да го прогониш, да се махне…

— Много неща не разбирам, отче — обади се изведнъж Янакос. — Нали всичко е от бога дадено? Защо на Манольос, а не на агата, да речем, или на поп Григорис, или на стария Ладас? Каква правда е това? Не разбирам.

Обърна се към Манольос:

— Защо не викаш и ти? Защо не вдигнеш глас към бога, да го попиташ? Ами само седиш със скръстени ръце, със сведена глава и казваш: „Бог ме наказва“? Но какво си сторил? Защо те наказва? Стани, не си овца, човек си, питай! Това ще рече човек; едно живо нещо, което се вдига и пита!

Поп Фотис стана, протегна ръка, запуши устата на Янакос.

— Много питаш — каза той, — много вдигаш глас, Янакос, и каниш господа да слезе да застане пред теб и да ти даде сметка! Кой си ти, та искаш да свалиш бога на земята?

— Ама искам да разбера… — промълви Янакос плахо.

— Да разбереш бога ли, Янакос? — възкликна ужасено попът. — Ами че човекът е само един сляп червей в божиите нозе, какво може да разбере той от неговото неизмеримо величие? И аз, когато бях млад, така виках и питах; не разбирах. И един ден наставникът ми в Света Гора ми разказа една приказка; често говореше с приказки, господ да успокои душата му!

„Имало едно време — каза ми той — едно загубено сред пустинята селце; всичките му жители били слепи. Веднъж през селото минал един велик цар с войската си; той яздел огромен слон; научили за това слепите, много били чували за слоновете и ги обзело силно желание да отидат да го докоснат, да го опипат внимателно, да получат някаква представа какъв е. Тръгнали, значи, десетина от тях, първенците, да речем, и отишли; поклонили се на царя, получили разрешение да се докоснат до слона и да го опипат. Един опипал хобота му, друг — крака му, трети — ребрата му, четвърти го повдигнали и опипал ухото му, а пети го качили и го турили да седне на гърба на слона и го поразходили… Тръгнали си радостни всички и се върнали в селото си; наобиколили ги всички слепи и ги заразпитвали нетърпеливо какво нещо е този страшен звяр, слонът. Първият казал: «Той е една голяма тръба, която се вдига със сила и се извива, и горко ти, ако те сграбчи!» Вторият казал: «Той е един стълб с косми». Третият рекъл: «Той е една стена като крепост и тя има косми». А онзи, който бил опипал ухото, казал: «Съвсем не е стена; той е килим от груба вълна и грубо изтъкан, и се поклаща, като го пипнеш». А последният извикал: «Какви ги дрънкате? Той е една огромна планина, дето се движи.»“

Четиримата приятели се засмяха.

— Ние сме слепците — каза Янакос, — прав си, отче; прощавай. Обикаляме около малкото нокътче на крака му и казваме: „Суров е господ, твърд като камък; защо? Защото не можем да отидем по-нататък.“

— Не трябва да питаме — каза Михелис. — Има си сигурно някаква причина господ, за да порази Манольос; но къде можем ние да я видим? Слепи сме.

— Отче — каза Манольос, като вдигна глава, — ние, четиримата, тази година сме свързани неотделимо един с друг. Затова правилно е, мисля, да ме изповядаш пред тях, та да видим всички тук каква е вината ми, та ме наказва господ, и как мога да намеря лек… Защото, мисля, че докато нося този демон на лицето си, ще рече, че не съм се разкаял и затова господ не ме ще…

— Прав си, чедо мое, Манольос — каза свещеникът, — така са правели и първите християни; изповядали се пред всички свои братя и разкривали греховете си; и всички заедно намирали пътя към изкуплението… В името божие, значи, слушаме те, Манольос; не забравяй, че всички сме грешни и че в този миг господ стои над нас и те слуша.

Вглъби се в себе си известно време Манольос, мисълта му запърха над целия му живот — сиромашия, сирашество, леля му Мандаленя, която го бе отгледала с ругатни и упреци, а сетне сладостта и спокойствието на манастира, покаянията му в килията, наставникът му Манасис, който му разказваше с плътния си благ глас за отшелниците в Тебаида, за апостолите от Генисаретското езеро и за разпнатия Христос… Каква радост само беше това, какво царство небесно на земята! И неочаквано, една сутрин, чорбаджията Патриархеас пристигна със свитата си, изпълни се манастирският двор с мулета, червени черги и радостни гласове…

Вдигна глава Манольос:

— Не знам — каза той, — отче, откъде да започна… Целият ми живот минава през ума ми… Помогни ми, отче, питай ме; питайте ме и вие, братя!

— Не търси начало, Манольос — отвърна поп Фотис, — няма начало, няма край! Отвори уста, изречи това, което ти дойде първо наум; и после, ще видиш, думите са като черешите; едната дърпа другата и се нижат… Затвори очи, Манольос, какво виждаш? Къде се намираш? Не се замисляй, кажи веднага!

— В къщата на поп Григорис. Всички първенци, на голямо събрание, решават и разпределят задълженията на всеки през идната Страстна седмица… В страшната мистерия, която ще се играе в нартика на църквата… Към мен се приближава поп Григорис, полага ръка върху косата ми и ме благославя: „Теб, Манольос, избра бог — казва ми той, — теб избра бог да понесеш тежестта на кръста…“ Сърцето ми стана на хиляди парчета.

Отвори очи Манольос, примигна, умът му отново се върна при другарите му.

И наистина, сърцето ми в онзи миг стана на хиляди парчета — повтори той. — Сякаш беше стъклото с благовонно масло, което е държала Магдалена блудницата и което е строшила в нозете на Христос, за да му ги измие… Още от малък имах голямо въображение, четях житиета на светци и умът ми се разпалваше. Исках и аз да стана светец… И когато влязох в манастира, само за едно мислех: за отшелниците, и исках и аз да отида в Тебаида, да не ям, да не пия, да върша чудеса… Виждате ли, братя, още от малък съгрешавах, Луцифер разпалваше сърцето ми, изгарях. И от тщеславие исках и аз да върша — боже, прости ме! — чудеса! И когато излязох от къщата на поп Григорис, слепите ми очи бучаха, стори ми се, че селото стана по-тясно, не ме побираше, и че не бях вече Манольос, ратаят на стария Патриархеас, неграмотния, перекендето, а уж избраникът божи, който имаше една велика цел: да следва светите Христови стъпки и да му прилича!

— Страшно тщеславие! — прошепна Костандис. — Ти, Манольос, дето си толкова благ и смирен…

— Чедо мое, Костандис — каза свещеникът, — пълно е сърцето на Манольос; остави го да се излее и след това ще отсъдиш.

— Простете ми, братя — каза Манольос. — Луцифер беше вътре в мен. Срам ме е, че казвам тези неща, но се изповядвам, трябва да разкрия всичко, господ слуша.

— Казвай, казвай, Манольос — рече свещеникът, — не се срамувай. Яма, пълна със змии, жаби и свини е човешкото сърце; изпразни сърцето си, за да му олекне!

Манольос се поокуражи.

— Надувах се като пуяк, вървях насам-натам и все си казвах и си повтарях и се пъчех: „Теб избра бог, Манольос, теб!“ Ала един ден, да си жив и здрав, ти, Янакос…

Хвана ръката на Янакос и понечи да я целуне; но Янакос я отдръпна изненадан.

— Какви са тия работи, Манольос? На мен ли ще целуваш ръка?

— На теб, Янакос — каза Манольос, — защото ти ми отвори очите… И видях, че съм лицемер и лъжец. Помниш ли, Янакос, когато ме срещна пред къщата на капитана и ми каза, да си жив и здрав: „Лъжец! Лъжец! Искаш да приличаш на Христос, а се каниш да се жениш… И след разпятието Леньо ще ти донесе хладка вода да се измиеш, ще ти донесе чисти дрехи да се преоблечеш и ще легнеш с нея, след разпятието, в кревата!“

— Прости ми, Манольос! — извика Янакос и се хвърли в прегръдките на приятеля си. — Ти не знаеш какъв дявол ме беше яхнал него ден… Някога ще ви се изповядам и аз, и ще се ужасите. Отчето знае…

— Оставете го, братя, да изкара всичко на показ, та да му олекне — каза пак свещеникът и накара Янакос да седне. — Казвай, Манольос; не чувствуваш ли да ти е олекнало вече малко?

— Колкото повече говоря, отче, колкото повече говоря, толкова по-леко ми става… Тайнство е изповедта, велико тайнство! Сега вече добих смелост, ще ви разкрия всичко, всичко!

— Слушаме, чедо мое — каза свещеникът.

И докосна Манольос по рамото, сякаш искаше да му придаде сила от своята сила.

— Говори, чедо мое!

— От онзи миг, когато Янакос разголи така сърцето ми, аз се стреснах; видях пропастта, спрях се. „Не те ли е срам, Манольос! — казах си аз. — Игра ли е, мислиш, разпятието? Така ли, мислиш, че ще измамиш бога и хората? Обичаш Леньо, копнееш да спиш с нея, а искаш да бъдеш Христос? Не те ли е срам, лъжецо? Вземи решение, лицемер неден!“ И от този миг реших: няма да се оженя! Няма да се докосна до жена! Ще остана целомъдрен!

Янакос пак не се сдържа:

— Добре казвам аз, Манольос — ти си светец! — извика той.

— Почакай, почакай — каза Манольос, — и ще видиш, и ще се ужасиш! Още не съм стигнал до големия грях… Бях решил за Леньо, скарах се с чорбаджията, тръгнах да се изкача на планината, в уединение, далече от изкушенията. Тук, горе, казвах си аз, сред чистия въздух, ще се отдам изцяло на Христос… И на, тъкмо когато се канех да поема по пътеката и да се отърва, ето ти го при кладенеца „Свети Василий“, край селото, изкушението стои и ме чака.

Манольос въздъхна; избърса с кърпа лицето си, което пак беше почнало да тече. Дълго време мълча, а ръцете му трепереха.

— Смелост, Манольос — каза отецът, — аз съм по-грешен от теб; един ден и аз ще се изповядам пред вас и ще ви настръхнат косите. Мен, дето ме гледате, аз съм си изцапал ръцете с човешка кръв; дяволът ме яхна един ден, бях млад, кръвта ми кипеше; бях овчар и бях слязъл в село да прекарам Великден с приятелите си; донесох на раменете си и едно шиле, да го опечем на шиш. Пладне, дърветата бяха цъфнали, земята благоухаеше; всички селяни се бяхме разположили на тревата, запалили бяхме огньове и въртяхме великденските агнета на ръжен. Бяхме изпекли на жарта дреболиите за мезе, пиехме и сърцата ни се разпалваха. Изпекохме агнето, проснахме го по гръб на тревата, а аз взех един дълъг нож, наточих го и се готвех да го нарежа. И тъкмо тогава, в този миг, нечестивият ме накара да извикам със смях: „Ех бре, ако сега ми паднеше някой поп, щях да го заколя!“ Дяволът, ви казвам, ме накара да кажа това; Защото аз бях попски син и почитах поповете и когато виждах някой поп на улицата, изтичвах и му целувах ръка; ама го казах ей тъй, на шега, бяхме пили, бях в настроение. Ала един друг пиян, от съседната компания, чу това, засмя се и ми извика: „На, бре, зад теб един поп; дръж си на думата, ако си мъж!“ Извърнах се, видях един поп, нахвърлих се върху него и го заклах.

Поп Фотис се прекръсти и замълча; мълчаха всички; бяха се изплашили. Всеки се вгледа в себе си, видя душата си и настръхна. Какви убийства, какви безчестия, какви срамотии се таят в теб, но оставаш честен, защото се страхуваш. Копнежите ти остават през целия живот скрити, гладни, бесни и тровят кръвта ти; и ти се въздържаш, мамиш хората и умираш почитан и добродетелен; не си сторил, открито, никакво зло през живота си; но бога не можеш измами.

— Аз съм по-лош от твоя милост, отче — каза най-сетне, като наруши мълчанието, Михелис със задавен, неузнаваем глас. — Аз, когато баща ми се разболее, чувствувам сатанинска радост, някакъв демон се надига вътре в мен и танцува, защото баща ми ми е дотегнал вече, струва ми се, че е застанал пред мен като пречка и искам по-скоро да умре! Да умре човекът, който ми е дал живот и когото обичам! Не знам каква е душата на злодея, но душата на честния, на добрия, е ад! Ад, пълен с всякакви дяволи! И наричаме добри хора и добри християни онези, които държат скрити вътре в себе си дяволите и не ги пускат да изскочат навън и да започнат да безчестят, да крадат, да убиват… Ала всички, дълбоко в сърцето си — прости ме, господи! — сме безчестници, убийци и крадци!

— Янакос избухна в плач; беше се вгледал и той в себе си и се беше изплашил. Но свещеникът протегна ръка: Чеда мои — каза той, — ще дойде някой ден и нашият ред да се изповядаме; ала сега е редът на Манольос. Затворете сърцето си, той е отворил своето; нека го оставим да свърши… Казвай, Манольос; видя ли? Чу ли? Ние сме по-лоши от теб; аз — попът; и Михелис — благият, милостивият, гордостта на селото ви!

Манольос избърса очите си, които се бяха овлажнили, набра смелост, продължи:

— Изкушението седеше, братя мои, на ръба на кладенеца и ми се усмихваше; Катерина вдовицата, блудницата на селото ни. Беше си начервила устните, пазвата й беше полуразтворена, видях гънката между гърдите й и кръвта ми нахлу в главата, замаях се. Говореше ми, молеше ме, а аз изгарях от желание да се нахвърля върху нея, но се страхувах от хората, страхувах се от бога, и си тръгнах… Избягах, но я взех със себе си, в ума си, в кръвта си, ден и нощ само за нея мислех. Правех се, че уж мисля за Христос. Лъжа! Лъжа! За нея мислех. И една вечер, не издържах повече, изкъпах се, сресах се, поех по пътеката, заслизах от планината, отивах при вдовицата. Казвах си: отивам да спася душата й; отивам да й поговоря и да я вкарам в божия път… Лъжа! Лъжа! Отивах да, спя с нея. И тогава…

Манольос отново спря. Дишаше с мъка. Всички се извърнаха и го загледаха съчувствено. Топеше се пред тях Манольос, от цялото подпухнало месо на лицето му се стичаше мътна течност и се съсирваше, капка по капка, по мустаците и брадата му.

— И тогава дойде спасението… — добави свещеникът, хвана ръката на Манольос и я погали между дланите си. — Разбрах, разбрах, Манольос; видях тайната пътека, по която е поел господ, за да те спаси. Чудо велико, братя! Кой може въобще да отгатне какви странни, неочаквани пътища поема спасението, за да ни намери… И тогава неочаквано… остави ме да довърша аз, Манольос, ти се умори. Тогава неочаквано си почувствувал, че лицето ти се подува, че се покрива с отвратителни меса, превръща се в рана, която почва да тече… Не дяволът се е лепнал върху теб, Манольос, а господ ти е сложил тази маска, за да те спаси. Господ се е смилил над теб.

— Не разбирам, не разбирам — прошепна Костандис.

— И аз… И аз… — промълвиха и другите приятели.

Само Манольос мълчеше и въздишаше. Поп Фотис милваше ръката на Манольос, сякаш искаше да успокои болката му.

— Отивал си към пропаст, Манольос, бил си на ръба на пропастта, и бог ти е залепил това месо на лицето и си се спрял. Отивал си да съгрешиш, да се вмъкнеш в кревата на вдовицата, ама сега, с такава мутра, как да се видиш с нея? Как да те види и тя? Срам те е било, върнал си се обратно. Върнал си се обратно и си се спасил!

Манольос сега беше скрил лице в широката си кърпа и мълчеше. Само от време на време хълцания разтърсваха гърдите му. По едно време промълви: „Слава богу!“, и пак замълча.

Тримата приятели също сведоха уплашено глави; почувствуваха, потръпвайки, че бог обикаля около всички ни като лъв; от време на време усещаме дъха му, чуваме ръмженето му, виждаме да блестят в мрака очите му…

Свещеникът сякаш отгатна мислите им.

— Едно око, чеда мои — каза той, — стои ден и нощ отворено вътре в нас и гледа; едно ухо стои отворено дълбоко в сърцето ни и слуша — бог.

Михелис извика:

— Как може да ни търпи още живи на този свят господ? Защо не ни убие, та да се изчисти вселената?

— Защото, Михелис, господ е като грънчаря — отвърна свещеникът, — работи с кал.

Но Янакос беше нетърпелив:

— Хубави думи, отче — каза той, — но тук имаме болен човек; не може ли да положиш ръка върху него и да му прочетеш една молитва? Да се помолим всички заедно на господа да се смили?

— Манольос няма нужда от молитви — отвърна поп Фотис, — нито от заклинания и муски. И молитвите на другите няма да го изцерят. Вътре в него работи, ден и нощ, бавно, без да бърза, спасението. Не сте ли виждали, чеда мои, как червейчето се вмъква и се обвива здраво в плащаницата си през зимата? Лицето му се преобразява, става сурово, застинало и чака. Ала бавно вътре, в недрата му, в тъмното, работи спасението. Зад тази толкова голяма грозота тя изработва нежния мъх, блестящите очи и крилата. И някоя сутрин, напролет, пробива покрива си и излиза като пеперуда; така и вътре в нас, в тъмното, работи и спасението… Смелост, Манольос, следвай пътя си, подготвя се, зад подпухналото ти лице, спасението; имай вяра!

— Докога, докога, отче? — попита Манольос и вдигна умолително очи към отеца.

— Бързаш ли, Манольос?

— Не — отвърна Манольос засрамено. — Както иска господ, когато иска господ.

— Господ никога не бърза — каза свещеникът. — Той е неподвижен, гледа бъдещето, сякаш вече е минало, работи във вечността. Само мимолетните създания не знаят какво ще стане, боят се, бързат. Остави бога да работи в тишината, както му е угодно; не вдигай глава, не питай; всяко питане е грях.

Слънцето беше вече сред небето, падаше отвесно, изливаше се на капки върху петте глави. Сега те се бяха доближили една до друга и се гледаха с безмълвна обич.

Иззад рида се чу кавалът на Никольос, все тъй радостен, забързан, изпълнен със страст.

— Никольос… — каза Михелис и се усмихна. — Има си и той своята мъка и си я излива.

Наостриха всички ухо и се заслушаха. Говореше, смееше се, танцуваше овчарската мелодия сред нажежения въздух. Една пеперуда, бяла с оранжеви петна, запърха за миг над петте глави и накрая кацна върху сивите коси на поп Фотис. Потръпна с крилцата си, потопи хоботчето си в сивата коса, сякаш я взе за цъфнала къпина; и изведнъж литна, издигна се високо и изчезна в слънцето.

След малко се чу гласът на Манольос:

— Отче, братя, простете ми и бог да ви прости! Олекна ми; сякаш от сърцето ми се смъкна голяма тежест. Видях, да си жив, отче, разбрах, приемам го! Като кръст ми се струва сега тази моя болест, нося го и се изкачвам. Знам, на върха на разпятието се намира възкресението; ще събера всичките си сили, за да понеса кръста си; помагайте ми и вие, другари, да не падна!

— Всички заедно! — извика попът и стана. — Тази сутрин говорих на нашите в планината; Защото и ние се изкачваме, и ние носим тежкия си кръст, препъваме се, униваме, бързаме… Говорих им и им виках: „Всички заедно! Тези думи — казвах им — ще ни спасят! Всички заедно! Всички заедно и ще се спасим!“ Ами че тогава, значи — обади се Янакос, — болката, болестта, грехът…

— Всички тези червейчета — каза свещеникът — могат да станат пеперуди.

Спомни си какво бяха прочели четиримата приятели:

— „Блажени — каза той, — скърбящите, защото те ще се утешат.“

Костандис скочи радостно; сега свещеникът щеше да му обясни трудната дума.

— Какво ще рече, отче, „ще се утешат“? — попита той.

— Те ще бъдат утешени, те ще намерят цяр за болката си. Щастливи са тези, които страдат, защото те ще почувствуват колко велика и блага е божията милост; а пък онези, които не страдат, няма да изпитат никога тази небесна радост. Такова божествено благодеяние е страданието… Чу ли, Манольос?

Но Манольос, изтощен, беше склонил глава на рамото на Михелис, затворил беше очи, и спокойно, тихо, бе потънал в сън.

Вдигнаха го полека приятелите и го положиха върху сламената му постеля; и излязоха навън на пръсти.

— Като сън се спусна божията благодат и покри Манольос — каза свещеникът. — Нека го оставим сега, чеда мои, на божията милост. Да вървим!

Поеха един след друг по пътеката и се заспускаха мълчаливо; и напред вървеше свещеникът, гологлав, с разпуснати сиви коси върху раменете.

 

Свечеряваше се вече, когато Манольос се събуди, отвори очи и видя, че до възглавието му седи кръстато и го гледа в полумрака Панайотарос. Очите му бяха свирепи и неподвижни, кървясали; а дъхът му миришеше силно на вино.

— Брате Панайотарос, добре си дошъл — каза Манольос и му се усмихна.

Но Панайотарос не отвърна нищо; едрата червенокоса глава, надвесена връз него, го гледаше, без да се помръдне. Долната му устна беше отпусната и се виждаха плоските му остри зъби, съвсем жълти.

— Трябвам ли ти за нещо? — попита Манольос и потръпна, стори му се, че сънува лош сън.

— С усилие отвори уста Панайотарос, гласът му беше тежък, пиянски. Цял час стоя над главата ти и те гледам — каза той със заекване.

— Трябвам ли ти за нещо, брате мой? — попита отново Манольос. — Защо ме гледаш така?

— Не мога да те гледам иначе — изръмжа с гняв и болка Панайотарос. — Не мога!

И след малко добави:

— Ти, бре, ще ме изядеш, Манольос!

— Аз ли?! — възкликна Манольос и приседна на постелята. — Аз ли?! Какво съм ти сторил?

— Каквото най-лошо може да ми стори човек, ти ми го стори, проклетнико! Една радост имах и аз, нещастникът, на този свят, и ти ми я уби! Не издържам повече; дойдох да ти донеса един подарък; чаках те да се събудиш, за да ти го дам — вземи го!

Бръкна в пазвата си, извади един дълъг и широк нож и го сложи на коленете на Манольос.

— Вземи го — заекна той, — вземи го, проклет да си, и ме убий; довърши делото, което си започнал. Голяма ще ти бъде отплатата, убий ме!

— Панайотарос, братко! — извика Манольос. — Какво съм ти сторил? Защо ми говориш така? Аз да те убия?…

И понечи да хване ръката му; но Панайотарос раздразнено отблъсна ръката на Манольос.

— Не ме докосвай — изръмжа той, — остави благите думи, гнус ме е от тях; убий ме. Довърши, ти казвам, делото, което си започнал; за какво ми е вече животът? Убий ме!

Манольос избухна в плач.

— Какво съм ти сторил, какво съм ти сторил, Панайотарос, братко мой? — прошепна отново той.

— Имам си хора — отвърна Панайотарос, — които следят къде отива Катерина; имам една старица, нейна съседка, плащам й и ден, и нощ, свита зад вратата си, я дебне. Зърнала те е по-миналата нощ да влизаш скришом в къщата й; останал си час и половина при нея. И от нея нощ Катерина не ми отваря вече вратата си, не иска да ме види пред очите си, седи, казва ми съседката й, в къщи и плаче… За кого плаче? Заради кого отказва вече да яде и се топи? Заради кого не ми отваря вече вратата си? Заради теб, заради теб, обезобразения, дето го е гнус човек да те погледне, заради теб! Научих за хала ти и се зарадвах; казах си: „Отървах се от този дангалак, дето ми се прави на светец; ще го види Катерина, ще се погнуси и ще се отърве; ще се отърва и аз.“ Ала ти не си се засрамил и си отишъл в този хал в къщата й; и си останал час и половина; каква магия, бре, си й направил? Вместо да се отврати от теб, не може вече да те забрави, кърши ръце и вика името ти, мръсен прокажен такъв! Всеки ден пребивам от бой жена си, но не ми олеква; бия дъщерите си, но не ми олеква! Затворих работилницата си, напивам се, обикалям по улиците, децата тичат подире ми и ми подхвърлят една дума, която ме улучва право в сърцето като нож… Знаеш коя дума… знаеш! Проклет да бъде часът, в който онзи пръч, попът, ме покани в опустялата си къща; от него ден пропаднах! Пропаднах, не мога повече, и ти донесох тази вечер ножа; стани бре, Манольос, ако си мъж, и ме убий! Целувам ти ръка, убий ме, та да намеря покой…

Манольос опря глава на коленете си, не можеше да сдържи хълцанията си.

„Какво мога да сторя — мислеше си той, — как мога да спася тази сурова душа, която се е объркала от много любов и не може, не иска да се спаси?“

— Зарежи плачовете, карагьозчия! — извика Панайотарос побеснял. — Вземи, ти казвам, ножа, не се бой, наточих го добре, изпъвам шия, убий ме!

И изпъна тежкия си като на бик врат към Манольос.

— Защо не ме убиеш ти? — попита Манольос.

— Какво ще спечеля? — отвърна Панайотарос отчаян. — Страданията ми ще нараснат; ще загубя, вече завинаги, Катерина. Само ако ме убиеш ти, ще се отърва; и ще те взема заедно с мен в ада.

И като каза това, изведнъж и той избухна в плач.

Плачеше, плачеше, мучеше като теле, все тъй изпънал врат към Манольос.

Хвърли се отгоре му Манольос, Панайотарос не свари да се отдръпне и го прегърна; плачеше и той заедно с него, и му говореше:

— Прости ми, братко Панайотарос, прости ми, няма да я видя вече, няма да прекрача повече прага й, аз ще умра и ще се отървеш. Аз, аз, аз, заклевам ти се, аз ще умра. Не виждаш ли докъде стигнах? Разкапах се. Аз ще умра, братко мой, не плачи!

Но Панайотарос мучеше. Отхвърли изведнъж от врата си ръцете на Манольос, скочи прав. Пристъпи две крачки към вратата, като залиташе. Понечи да прекрачи прага, но се препъна и се просна по цялата си дължина на земята.

Спусна се Манольос да го вдигне, но той беше вече станал и се затича, като се олюляваше, съвсем пиян, надолу по планината и продължи да мучи.

Тъкмо тогава се появи Никольос с овцете; нахвърли се върху овцете Панайотарос, подгони ги с камъни, и те се пръснаха изплашени, като бягаха през глава.

— Ей, ей! — извика Никольос ядосано. — Не ми закачай овцете!

Но Панайотарос откъртваше от земята камъни, хвърляше ги и псуваше.

— Дръж, дръж, бре! — извика тогава овчарчето на двете си кучета, които довтасаха с изплезени езици.

Овчарските кучета се нахвърлиха върху Панайотарос, а той, опрян на една скала, вдигаше големи камъни и ги замерваше. Лаеха кучетата и налитаха върху него, започна да лае и той, и да се хвърля върху тях, но коленете му се подгъваха, строполяваше се, и пак се надигаше, и пак падаше. Скачаха настървено кучетата върху него, едното го захапа за бедрото и не го пускаше, а другото се метна към лицето му, захапа го по челюстта, и брадата на Панайотарос потъна в кръв.

— Дръж, дръж, бре! — викаше разпалено Никольос.

Чу виковете и лая Манольос, изтича да го отърве; овчарчето гледаше, смееше се и викаше:

— Остави ги, чорбаджи, остави ги да го изядат!

Манольос подвикна на кучетата, взе една тояга и ги прогони; обърна се да помогне на Панайотарос, но той беше вече запрашил надолу, спускаше се по планината и псуваше.

Никольос се изкачи на големия камък, постави ръце като фуния около устата си и извика:

— Юда!… Юда!…

Целият склон отекна.

— Млък, бре! — извика му Манольос. — Не ти ли е жал за него?

— Юда!… — извика му още веднъж Никольос и запрати по него един голям камък.

Нощта се беше надигнала вече от земята, беше покрила полите на планината и се изкачваше. Светът потъмняваше. Кучетата, задъхани, се бяха проснали в краката на Никольос и лижеха раните си. Големият коч, Дасос, застанал на място, дрънкаше с хлопката си и чакаше да се съберат овцете зад него, за да тръгнат всички заедно към кошарата.

Манольос влезе в стаята и скри наточения нож под възглавницата си; а след това закачи иконата с разпятието на стената, над постелята си.

— Господи — промълви тон, — простри десницата си над сърцето му, издери го! Страда и той, всемогъщ си, вземи му болката и го утеши!

Бележки

[9] Ликовриси — вълчи извор. — Б.пр.

[10] Непреводимо игрословие: на книжовния гръцки език „параклитисонде“ — „ще се утешат“, а на говоримия „паракалесун“ — „помолят“. — Б.пр.)

[11] В книжовния гръцки език „опсонде“ е бъдеще време от глагола „орао“ — виждам, гледам. А „опсис“ означава „външен вид, облик, лик“. — Б.пр.