Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ο Χριστός Ξανασταυρώνεται, (Пълни авторски права)
Превод от гръцки
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 7 гласа)

VIII

Минаха доста дни от тази неделя на изповедта — така нарекоха по-късно, когато Манольос беше вече убит, деня, в който той бе разкрил сърцето си пред своите приятели.

А в това време земята отдолу и слънцето отгоре, работеха, и посевите непрекъснато се наливаха, класовете съзряваха и се втвърдяваха; полето беше почервеняло от макове. Малките пойни птички бяха насъбрали косми, сламки и кал и бяха направили гнездата си, и женската, с разперени криле, мътеше вече яйцата; а отсреща, кацнала на едно клонче, мъжката чуруликаше, за да й вдъхне смелост. От време на време падаха закъснели дъждове, освежаваше се светът, но скоро слънцето пак се показваше, прогонваше облаците и продължаваше да върши прастария си дълг — да помага на птиците и на хората.

Старият Патриархеас ядеше и пиеше и се караше, кога с Леньо, която зарязваше къщната работа и току обикаляше из планината и беше побесняла да се омъжи; кога със сина си, който го беше ударил на четене, сякаш беше старец или перекенде.

— Четмото и писмото е направено за калугерите — казваше му той, — и за даскалите; чорбаджийският син е създаден за хубавото ядене, за старото вино и за чуждите жени… Срамиш рода ни, Михелис!

Виждаше го да отива от време на време при годеницата си, Марьори; но винаги се завръщаше тъжен и мълчалив; и старият поклащаше отчаяно глава. „Баща ми — мислеше си той, — яхвал кобилата си, обикалял селата, където имал приятелки, връзвал кобилата си за халката на вратата и щом я виждал мъжът на любовницата му, свървал на другаде; и чакал да си отиде баща ми, за да си влезе в къщи. Аз имах приятелки и ходех при тях скришом през нощта като крадец и си правих кефа. Този тук има една годеница, и да ме прости господ, ама май че я пипа само по ръката; как да не вехне, горката, и да не охтикясва? Ами че като босилека е жената, санким; увяхва, ако не я поливаш… Западна родът на Патриархеас, изветря, отива по дяволите!“

А старият Ладас току спираше Янакос и му казваше:

— Янакос, да донесеш трите лири, да ги донесеш с лихвата, защото ще ти продам, нещастнико, магарето, тъй да знаеш! Беден човек съм и аз, не ме завличай!

И на поп Григорис работата нещо не вървеше; от много време в селото не беше имало нито сватба, нито кръщене, а и никой от селяните не рачеше да умре. Слагаше попът-гробар ръка над очите си и се вглеждаше към селото; никой не идеше; ослушваше се — никакво псалмопение.

— Никого не взема дяволът — мърмореше той, — ще ми измрат децата от глад!

А вдовицата, заключена в къщата си, не отваряше вече вратата си на никого. Панайотарос обикаляше наоколо съвсем пиян и се заканваше, а на буйните ергенаши им идеше да се пръснат, не знаеха вече какво да правят силата си; бяха започнали да се навъртат и около честните къщи.

— Проклета да е вдовицата! — мърмореха тези, които имаха хубави жени; — прави ни се на честна и не можем вече да се отдалечим от къщите си — все току серенади под прозорците ни, честта на селото ни е в опасност!

Събираха се всяка привечер селяните в кафенето на Костандис, капнали да се борят със земята, да вадят вода, да поливат, та да не изсъхнат зеленчуковите градини и бостаните, пушеха наргилето си, разменяха две-три вяли приказки и пак млъкваха. Нямаше поне някой щур в селото, да го закачат и да се смеят; нито някоя сврака или някой кос, да свири като човек, та да им минава времето; ами все едно и също, всички бяха с акъла си, и дори Панайотарос, който минаваше понякога пиян, не ги разсейваше, понеже беше див, и ако човек го закачеше, грабваше камъни и го замерваше; та нали онзи ден беше строшил очилата на даскала, който се случи да седи в кафенето, и един камък го улучи между веждите!

Понякога агата ги караше да играят хоро под платана, защото го хващаха мераците и се притесняваше; ама какво хоро беше това зорлем? Дотягаше им и бързо го зарязваха — и хващаха отново маркучите на наргилетата и кафенето забръмчаваше отегчително. Понякога някой се напиваше или си счупваше крак, или хващаше крадец в бостана си; за малко се вдигаше врява, но бързо стихваше и отново всички потъваха в мълчание.

 

Но ето че изведнъж, една сутрин, от уста на уста, от врата на врата, се разнесе страшна вест: Юсуфчо бил намерен, днеска на разсъмване, убит в кревата си!

Старата робиня на агата, Марта, се беше измъкнала призори още от конака и беше отишла разтреперана при старата Мандаленя, отколешна нейна приятелка.

— Загубено е селото ни! — извика й тя, щом се заключиха вътре. — Загубено е, кира Мандаленя! Намерихме Юсуфчо убит!

— Кой мари, Марта? Огън е тая вест, дето ми я носиш, ще ни съсипе всичките! Кой мари?

— Никой не е влизал в конака през нощта, само агата, Юсуфчо, сеизинът и аз, никой друг не е влизал в къщи! Кажи на християните да си опичат акъла, онези, които могат да се махнат, да се махнат! Съмнявам се аз в един, но не съм сигурна, затова ще мълча!

И като каза това, тя се вмъкна пак, прегърбена, клатушкайки се, в конака и тури мандалото.

А старата Мандаленя грабна черната си забрадка и хукна от врата на врата да всява, със скрита, неописуема радост, ужас. Мъжете зарязаха работата си и се събраха в кафенето, за да видят какво ще стане; вдигаха замислено очи към балкона на агата; всичко беше затворено, и врати, и прозорци; само от време на време отвътре се чуваха диви викове или някой гърмеж, или сякаш строшаваха нещо; и след това отново тишина.

Събраха се първенците в къщата на поп Григорис, много разтревожени; сърцето на стария Патриархеас щеше да се пукне от страх.

Ако не се намери убиецът — каза той, като заекваше днес още по-силно, — ако не се намери убиецът, загубени сме; ще ни хвърли всички в зандана. И ако пък се напие, може да ни тури и на бесилката!

— Ще сложи на всички харач, да заплатим за убийството — въздъхна старият Ладас.

— Ще затвори църквата и училището и ще подложи на гонение нацията ни — обади се даскалът.

Поп Григорис крачи напред-назад из двора си, прехвърля нервно броеницата си, чувствува цялото село обвесено на врата си.

„Нося отговорност — мисли си той, — бог ми е поверил душите на селото — вземи овцете ми, поръча ми той, паси ги; трябва непременно да се намери убиецът.“

Прехвърля всички селяни един по един — кой може да е убил това проклето турче? Мисли, премисля, не се спира на никого. И все пак, убиецът ще да е християнин сигурно; в селото има само трима турци — агата, сеизина и Юсуфчо; всички останали са християни; тежко ни, убиецът е християнин, ще се затрие селото ни!

Костандис пристигна запъхтян.

— Агата е взел пищова, стреля и чупи всичко, каквото му попадне в къщата — столчета, дамаджани, гърнета, а след това се хвърля върху убития Юсуфчо и реве… Каза ми го Марта, гърбавата.

Вратата отново се отвори, влезе Янакос.

— Сеизинът се качи на балкона и надува тръбата!

Влезе друг селянин:

— Тръгнал е глашатай из селото, сега тъкмо стои на площада и вика.

— Какво вика, бре?

— Обърках се, отче, дочух някои имена, ама кои, не помня…

— Да се не видиш макар! — измърмори старият Патриархеас и вените на врата му се издуха до спукване.

— Един да отиде и да научи — предложи поп Григорис. — Хайде, да си жив, върви ти, Янакос.

Но тъкмо в този миг гласът на глашатая се чу наблизо… Изтичаха всички до вратата, открехнаха я, глашатаят беше застанал на кръстопътя; изкашля се, прочисти си гърлото, удари с тоягата си по камъните, изпъна шия. Трептящ, напевен, монотонен, гласът на глашатая заехтя и всички врати в махалата се открехнаха уплашено:

— Ей, селяни, ей, раи! Отворете си ушите, чуйте; заповед на агата! Поп Григорис, първенците кир Патриархеас и Ладас, Хаджи Николис даскалът и Панайотарос самарджията, дето го викат Гипсоядеца, дето го викат и Юда, да се явят веднага в конака на агата! А останалите раи да се приберете в къщите си, да няма никой в кафенето, никой по сокаците, всички вътре и да чакате! Ей, раи, ей, селяни, казах! Опичайте си акъла!

Костандис подхвана стария Патриархеас, за да не се строполи долу; сложи го да седна на пезула, Марьори изтича да му повее; старият Ладас се опря на стената, съвсем прежълтял, със зяпнала уста; Янакос го съжали, приближи се към него:

— Смелост, кир старейшина; имаш ли да ми поръчаш да ти свърша нещо?

Старият Ладас го погледна объркан.

— Янакос ли си, бре? Кой си? — попита той, а лигите му течаха.

— Да, Янакос праматарина; имаш ли, викам, някоя поръчка?

Очите на стария Ладас се оживиха.

— Нещастнико — каза той, — да ми донесеш трите лири, защото ще те изям!

В това време попът влезе вътре, окачи на шията си сребърния медальон, от едната страна на който беше издълбано разпятието, а от другата — възкресението, взе дългата си патерица с дръжка от слонова кост, прекръсти се пред иконата на Христос.

— Христе-боже — промълви той, — труден е този час, помогни ми! Помогни на християните! Простри ръка над селото. Не ме оставяй да пропадна!

Поклони се на иконата, погледна спокойното, всеблаго лице на Христос.

— Христе-боже — повтори той, — не ме оставяй да пропадна!

Прекръсти се отново и излезе на двора.

— Да вървим, братя — каза той със спокоен, тържествен глас. — Напред, дядо Патриархеас, не забравяй, че си чорбаджия. Чорбаджия не е този, който яде и пие повече от другите, а онзи, който при опасност застава начело на народа и го води; и тъй, покажи сега първенството си, застани начело! И ти, дядо Ладас, не посрамвай селото ни, смелост!

Да не почнеш да ревеш пред агата, бъди юнак! Невинни сме; но ако трябва да умрем, за да спасим селото, добре дошла смъртта! И аз обичам земния живот, но още повече небесния; намираме се на прага; зад нас — земята, пред нас — небето, каквото реши всевишният! На теб, Хаджи Николис, нямам какво да ти кажа; това, на което от толкова години учиш децата, за героите на Гърция и за мъчениците на християнството, ето момента да си спомниш за него и да го приложиш на дело. Да не те видят учениците ти да бледнееш и да трепериш; застани пред смъртта като герой и мъченик! Готови ли сте, братя?

— Готови — отвърна старият Патриархеас и се надигна с усилие. — Не се тревожи, отче; тялото се бои, но душата се срамува; няма да посрамя селото ни.

Поп Григорис огледа другарите си.

— Поясът на дядо Ладас — каза той — се е развързал и ще му паднат гащите. Хайде, Янакос, стегни му здраво пояса, закрепи го, да не ни посрами.

Приближи се Янакос, пристегна здраво пояса на стария Ладас, който си беше вдигнал ръцете и се оставяше да го повиват като дете.

— Избърши му и устата, Янакос, текат му лигите — нареди пак попът. — Със здраве, Марьори!

— Да вървим — каза Хаджи Николис, — ние сме главите на селото, всички нас гледат; в името на бога и на Гърция!

Прекръстиха се всички, прекрачиха прага; начело — попът, зад него — тримата първенци, а зад тях — Янакос и Костандис.

— Защо бре, Костандис, агата вика и нещастния Панайотарос? Какво търси той с първенците?

— Видели го, казват, да обикаля посред нощ около конака на агата съвсем пиян и да се заканва…

— Ама каква работа е имал той с Юсуфчо? Вдовицата гони той.

— Какво да ти кажа, Янакос? Агата е побеснял, не знае какво прави. Робинята му Марта ми каза, че се заканвал да яхне кобилата си и когото срещне по пътя, да му взема главата. Господ да простре десницата си.

— Вратите се открехваха едва-едва и хората гледаха старейшините, които вървяха бавно към конака на агата; всички се кръстеха, сякаш минаваше погребение. Халал да им е всичко, каквото са изяли и сторили първенците през целия си живот — каза един старец. — Сега ще заплатят за всичко наведнъж и ще се издължат.

Пристъпяха бавно, без да бързат, сякаш се сбогуваха; от време на време поп Григорис се обръщаше към открехнатите врати и нагоре — към прозорците:

— Не бойте се, християни — казваше той, — бог е велик!

Нещастният дядо Ладас беше увиснал на ръката на стария Патриархеас:

— Чорбаджи — хленчеше той, — да стоиш до мен, да ме подкрепяш.

Наведе се към него старият чорбаджия:

— Страх ли те е? — попита го той.

— Страх ме е — отвърна с угаснал глас старият Ладас.

— И мен ме е страх — каза чорбаджията, — но се правя, че не ме е страх; дълг ми е.

Старият вариклечко поклати глава, но не каза нищо.

Сега минаваха край къщата на вдовицата. Катерина отвори вратата си, искаше да им извика: „Смелост, първенци, смелост!“, но не посмя.

Никой не се извърна да я погледне; ускориха крачка, сякаш минаваха през воняща уличка; за малко не си стиснаха носовете.

Само Янакос и Костандис се поспряха.

— Добър ден, Катерина — каза Костандис. — Чу ли глашатая? Влизай вътре.

— Виждала ли си Панайотарос? — попита я тихо Янакос. — И него го вика агата.

— Отдавна не съм го виждала, съседе — отвърна вдовицата — Ала навярно обикаля някъде тъдява, защото, ей сега на, чух крясъците му; караше се със сеизина, който го гонеше да го хване.

— Прибери се вътре — каза отново Костандис — и се заключи.

Отминаха. В началото на площада се появи тичешком Михелис; приближи се към баща си.

— Михелис — промълви старецът, — сбогом!

— Смелост, татко! — каза синът и му целуна ръка.

Поп Григорис се извърна:

Михелис — каза той, — и вие двамата, вървете си по къщите; сега ние влизаме в пещерата на лъва; но заедно с нас влиза и бог. Не се бойте! Вратата на агата беше широко отворена.

— В името божие! — каза попът, вдигна десния си крак и престъпи прага; другите трима го последваха; старият Ладас се препъна, но чорбаджията го задържа.

Пуст беше големият двор с тревясали плочи. Отляво, през вратичката на обора подаде глава кобилата на агата и изцвили; едно рунтаво куче, проснало се на бунището, вдигна глава и изръмжа сърдито, но не стана; домързя го.

Сеизинът се появи на вътрешния праг, дясното му око беше кривогледо, ченето му трепереше; не беше сварил днеска да намаже с черна боя мустаците си и белите му като магарешка козина косми личаха. Носеше официалната си униформа, сякаш беше някакъв голям празник, а ятаганът му висеше на широкия му червен пояс.

Смръщи вежди, като ги видя.

— Събуйте си обущата, гяури! — изръмжа той. — Агата чака.

Старата Марта, гърбавата, се появи, помогна на първенците да събуят обувките си и ги нареди пред прага.

— Смелост, първенци — прошепна им тя, — смелост.

Изкачиха се, като се подкрепяха един друг, по една тесла дървена стълба, влязоха в одаята. Спряха се. Всички прозорци бяха плътно затворени, отначало не можаха да различат нищо; но всички чувствуваха, че някакъв звяр, там някъде в дълбочината, дебнеше, впил очи в тях, и беше готов да се нахвърли.

Старият Ладас стисна ръката на чорбаджи Патриархеас, целият трепереше.

Поп Григорис пристъпи крачка, после втора; потърси с поглед да открие къде е седнал агата. Одаята миришеше на ракия, тютюн и на тежък човешки дъх.

Изведнъж страшен, пресипнал глас изрева от десния ъгъл, в дъното на одаята:

— Гяури!

Всички се извърнаха към гласа и видяха агата, свит върху една голяма възглавница; беше се опрял на стената и на пояса му проблясваха големите сребърни пищови. Пред него просветваше продълговато шише с ракия.

— Ага — отвърна спокойно попът, — на твоите заповеди сме.

— Гяури! — изрева отново гласът. — Ела тук, сеизино!

Сеизинът изтича от прага, където чакаше, и застана до агата, прав.

— Приготви си ятагана и чакай!

— Ага… — поде отново попът.

Но агата не го остави да продължи.

— Гяури — извика отново той, — един от вас заби нож в сърцето ми. Моят Юсуфчо…

Но гласът му секна; тежко хълцане задави гърлото му.

Избърса сърдито очите си, напълни чашата си с ракия, изпи я на един дъх. Въздъхна, запрати чашата в стената, разби я на хиляди парчета.

— Кой ми го уби, бре? — извика той. — Тук живеят само гяури, гяурин ми го е убил! Ти ли бре, Панайотарос, пияницо?

От другия ъгъл, зад тях, се чу глухо ръмжене; всички се извърнаха и видяха в полутъмнината, проснат на земята, вързан за една халка на стената, Панайотарос. Изглежда, че му бяха разбили главата, защото учителят, който беше по-назад, видя, че по челото и врата му тече кръв.

Агата отново се обърна към старейшините:

— Ще ви хвърля в зандана — изръмжа той — и един по един, всяка сутрин, ще ви беся на платана. Докато не ми намерите убиеца. Ще ви обеся първо вас, първенците, а сетне ще хвана и други, и други, и после ще хвана и жените, ще затрия селото; докато не ми намерите убиеца! Чуваш ли, козя брада? Чувате ли, раи? Какво ви стори, бре, моят Юсуфчо? Закачил ли е някога някого? Казал ли е лоша дума някога? Седеше си на балкона, дъвчеше си дъвка и пееше; сторил ли е бре, гяури, някакво зло? Защо ми го убихте?

— Ага — подхвана отново поп Григорис, — заклевам се във всевишния…

— Млък! Ще ти изскубя един по един космите от брадата; теб няма да те обеся, ще те набия на кол, бик такъв! Какво ви стори бре, моят Юсуфчо?

Разплака се отново.

— Ага — обади се старият Патриархеас, защото го хвана срам да остави попа сам да опере пешкира, — ага, аз винаги, знаеш това, съм бил верен…

— Млък, свиньо! — изкрещя агата. — Теб въжето не може да те издържи, магаре такова, ще взема един ръждясал нож и ще те коля цяла седмица; за да се насладят ръцете ми. Знам бре, гяурино, че не си го убил ти, но ме хваща бяс, като виждам, че вие сте живи, а моят Юсуфчо лежи тук, бре, в съседната стая, убит… Ще стана и ще подпаля и от четирите му края селото, ще ви изгоря всички, проклети да сте!

Агата скочи разярен.

— Кой е зад теб бре, Патриархеас? Да се покаже!

— Аз съм, ага — заекна старият Ладас и коленете му се подкосиха.

— А! А! — изрева агата. — Ще направя царско погребение на моя Юсуфчо! Ще му докарам имами чак от Цариград да го опеят, ще му поръчам големи свещи от Смирна и ковчег от кипарисово дърво, да благоухае… Ще ми трябват пари, много пари… Ще отворя сандъците ти, чифутино, и ще обера лирите ти… За кого, бре, мислиш, си ги трупал толкова години? За моя Юсуфчо!

Старият Ладас се строполи на земята.

— Аман, ага — изхленчи той, — убий ме по-напред, за да не видя такова зло!

Ала агата се беше извърнал сега към Хаджи Николис:

— А на твоя милост, даскале, дето събираш гърчетата и им отваряш очите, на теб ще ти отрежа езика и ще го хвърля на кучето си. Защо вие да сте живи, бре, защо да сте живи, а моят Юсуфчо да е мъртъв? Не може да понесе това сърцето ми; ще се пръсна! Сеизино, донеси ми бича!

Сеизинът изтърча, откачи от един гвоздей бича, подаде го на агата.

— Отвори един, прозорец, та да виждам мутрите им!

Агата вдигна побеснял бича; под светлината, която влезе през прозореца, се открои лицето му, издълбано, състарено, отчаяно. Мъката, само за няколко часа, го беше стопила. Мустаците му се белееха, висяха и му запушваха устата; хапеше ги и ръмжеше.

Замахна с бича и започна да удря по лицето, по ръцете, по гърдите четиримата раи. Старият Ладас веднага се строполи на земята и агата почна да го тъпче, стъпи върху него, стана по-висок, продължи да бие безмилостно и ту плачеше, ту се смееше и пищеше.

Сълзи течаха от очите на стария чорбаджия, но той стискаше устни, не викаше. Учителят се опря на стената с изправена глава и кръвта се стичаше по слепоочията и брадата му. А попът, по средата, с кръст в ръце, понасяше ударите и мълвеше:

— Христе-боже, Христе-боже, не ме оставяй да пропадна!

Агата се разпени; нахвърляше се върху тях, удряше като обезумял; ръката му се умори, той захвърли бича.

— В зандана! — изкрещя той. — В зандана! И от утре ще започне бесенето!

Приближи се до Панайотарос, заплю го.

— В зандана! — извика той отново. — И ще започнем да бесим от тоя тук, Гипсоядеца!

Обърна се към сеизина:

— Донеси ми моя Юсуфчо… — каза той със задавен глас.

Отвори сеизинът една врата и след миг се чу, че тътри малкото желязно креватче, където бяха намерили, на разсъмване, потънало в кръв, закръгленото турче.

Агата се строполи върху него и започна да го целува и да реве.

Сеизинът отвърза от халката Панайотарос, грабна от пода бича, изплющя с него във въздуха, извика:

— В зандана, гяури!

И ги отърколи и петимата по стълбата.

Ужас беше налегнал селото. Опустяха улиците, затвориха се работилниците, притаени в къщите си, раите се ослушваха в тишината и трепереха. От време на време някоя сянка се плъзваше от врата на врата и разнасяше вестите: „Старейшините не са излезли още от конака… Чуха се викове и гърмежи…“ А след малко някой друг: „Хвърлиха старейшините в зандана… Сеизинът слезе на площада, занесе въже и сапун и ги остави под платана…“ Малко след него, трети: „Агата се заканва, че ако не се намери убиецът, ще подпали селото от четирите страни и ще ни изгори всички!“

— Загубени сме! Загубени сме! — пищяха жените и прегръщаха децата си.

А мъжете, свели глави, проклинаха деня, в който се бяха родили раи.

Само кира Пинеполи седеше на пезула в двора си, под лозницата, и плетеше, спокойна, безжизнена, чорапа. Беше дочула, че са хванали мъжа й, че агата, казва, щял да го обеси на платана, и че щял да направи селото на пух и прах… Поклати за миг глава и си помисли с безразличие: „Свърши и това…“, и продължи да плете чорапите на мъжа си, настървено.

А Янакос седеше в яхъра и говореше на магарето си:

— Какво ще кажеш и ти, Юсуфченцето ми? Лоша стана работата, тъмна ми се вижда тая… Агата, казва, искал да изгори селото, с тебе заедно, Юсуфчо. Какво ще кажеш, а? Да офейкаме ли вечерта и двамата, деца, кучета — нямаме, какво ни е еня нас? Само дето е срамота да изоставим съселяните си сега, когато се намират в опасност, а? Какво ще кажеш и твоя милост, Юсуфченцето ми?

Но то беше заровило до уши глава в яслата, дъвчеше доволно и слушаше гласа на господаря си как ромони като вода… Струваше му се, че пак му говори гальовни думи, и махаше радостно опашката си.

Привечер вратите започнаха плахо да се отварят и да се подават глави. Първи отвори вратата си Михелис и пое по нагорнището към къщата на попа, да утеши годеницата си. Отиде и Костандис да отвори кафенето; но тъкмо когато се канеше да пъхне ключа и да отвори, видя под платана едно столче и върху него някакви неща, които не можа да различи отдалеч какви бяха; приближи се, но изведнъж отстъпи ужасен: въже и сапун! Пъхна отново ключа в пояса си и се върна обратно в дома си, като се промъкваше покрай стените.

В този час, когато сенките се спускат и светът става по-приятен, агата имаше навик да седи с кръстосани крака на балкона, а до него Юсуфчо да го черпи и да му пали чибука; но тази вечер всички врати и прозорци са затворени, балконът е пуст, а агата реве и толкова горчива, толкова измамна е любимата му песен: „Животът е сън…“ Държи в ръцете си агата мъртвото телце, не е сън това, мисли си той, не е сън, проклет да е, истина е — и плаче…

Бърше и сеизинът сърдитите си кривогледи очи, снове насам-натам и нарежда с тих глас: „Юсуфченцето ми…“ и трепери да не го чуе господарят му. И току побеснява, грабва бича и слиза в зандана, в мазето на къщата; и се нахвърля разярен, и започва да удря и да реве и той като агата си…

Качва се горе, пооблекчен, и обикаля около желязното креватче; а веднъж, когато завари агата задрямал, от мъка и пиянство, върху студеното тяло на момчето, наведе се, целуна жадно Юсуфчо по устата, захапа страстно побледнелите сочни устни, които още миришеха на дъвка и се строполи и той на пода…

Надигна се поп Григорис в мазето, побутна Панайотарос:

— Проклети Юда — каза му той, — да не би ти да си убил Юсуфчо? Признай си, бре, та да се отървем; да спасиш и селото… Признай си и аз ще те благословя, та да ти се опростят всичките грехове!

— Да пукнете дано всички! — изрева Гипсоядеца и обърса кръвта, която течеше от строшената му глава. — По дяволите да отиде и селото, всички да изгорите, да изгоря и аз, да се поразхладя!

— Ти си го убил, проклетнико! — измърмори и Патриархеас и се опря изнемощял на стената. — Ти, ти, Юда!

— Мръсници недни! — изрева отново самарджията. — Каква работа съм имал аз с него, бре?

Замълча; но отвътре му кипеше, отново изкрещя:

— Върху вас пада грехът, който сторихте спрямо мен, проклети да сте! Върху вас, върху този поп-пръч и върху вас първенците, и върху даскала! Върху вас и вдовицата, мръсницата, дето не ми отваряше вратата си! Върху вас, върху всички вас!

След малко отново избухна:

— Юда ме искахте, Юда станах! — изрева той.

— Признай си, че си го убил и бог ще ти прости, Панайотарос — каза отново попът, като посмекчи гласа си. — Досега всички души в селото бяха обвесени на моята шия; а сега — на твоята шия, Панайотарос; стани и признай, та да ги спасиш!

Гипсоядеца избухна в саркастичен смях:

— Море, сега, като ми наумихте това, на, кълна се в ада, бих искал да съм го убил аз, за да ви повлека всички в сгромолясването си! Ала друг — благословена да бъде ръката му! — друг ме е изпреварил. Ама пак добре! Чорбаджии, попове, чифути, даскали, всички заедно с мен!

Тогава старият Ладас повдигна острата си, потънала в кръв от ударите с бич глава:

— Абре, признай си, Панайотарос — изсъска той, — и ще ти дам три златни лири; ще продам магарето на Янакос, който ми ги дължи, ще го продам и ще ти ги дам… Чуваш ли?

Панайотарос протегна ръка и го чумоса.

— Заповядай — каза му той, — чифутино, заповядай пет лири!

Тъкмо в този миг ниската врата се отвори и агата влезе.

— Гяури — изпика той, — от утре започва бесенето. Турих вече въжето и сапуна, и столчето под платана. Утре е сряда; ще захвана от най-простия, ще обеся най-напред Панайотарос Гипсоядеца; в четвъртък, теб, мръсни чифутино; в петък, твоя милост, даскале; в събота, твое благородие, теб, дърто магаре Патриархеас; в неделя, в часа за литургията ви, теб, козя брада! Пет шии имате, пет примки приготвих под платана; това ще бъде първата фурна. След това ще хвана други петима, които се случат; а сетне и други, и други, и други, докато не се намери убиецът. И ще сложа Юсуфчо под платана, няма да го погреба, няма да му затворя очите, за да ви гледа и да се радва душата му!

И като каза това, затръшна яростно вратата зад себе си; видя сеизина, който чакаше с бича.

— Абре, сеизино — извика му той, — и ти ли плачеш, нещастнико?… Избърши си очите, че е срамота да ни гледат гяурите, че плачем, и върви да намериш Янакос праматарина. Кажи му да отскочи до Мегало Хорио, да ми купи от най-скъпия тамян, малки и големи свещи, и един черен тюлбен, и бонбони, и да ми ги донесе утре рано-рано… И едно дебело въже, защото онзи пръч, попът, и оная свиня, Патриархеас, са много тежки… Хайде!

Но Янакос беше вече офейкал, напразно тропаше по вратата му сеизинът. Нямаше го Янакос, беше поел към планината и бързаше да намери Манольос, да му каже новините; за да не слезе в селото и го хванат.

Манольос беше вече издоил овцете и беше поставил върху огъня казана с млякото; Никольос, до него, държеше бъркачката, разбъркваше млякото и си тананикаше.

— Какво ти е бре, Никольос, та все пееш и скачаш като козел и не те побира планината? — питаше го понякога Манольос, който се любуваше на настроението и на пъргавината на ратая си.

— Ех, Манольос — отвръщаше му овчарчето, — забравяш, че съм на петнайсет години! Как искаш тогава да ме побира светът, чорбаджи?

Но Леньо го побираше; когато идваше скришом на планината и го намираше, Никольос влизаше в прегръдките й, побираше се таман, и не му се искаше вече да се махне оттам.

Млякото беше вече сварено и сега Манольос седеше до огнището и под светлината на огъня прелистваше и четеше малкото евангелие… Друга радост вече нямаше. Често пъти думите му убягваха, но сърцето му обясняваше всичко, пълният смисъл избликваше, ясен, сигурен, разливаше се вътре в него и разхлаждаше недрата му като студена вода.

Какви бяха тези криле, колко му беше олекнало на душата! Сякаш за първи път срещаше Христос, за първи път чуваше гласа му! За първи път видя Христос да вдига към него очи и да му казва спокойно, подмамващо: „Следвай ме!“ И оттогава Манольос, щастлив, мълчалив, вървеше подир Христос, ту по росната трева на Галилея, ту по песъчливите брегове на Генисаретското езеро и ту по острите камъни на Юдея… А вечерта се изтягаше под една маслина и гледаше през сребристите й листа как звездите потрепват. Колко синьо и дълбоко беше небето, когато той беше с Христос, колко чист и лек като дъх беше въздухът и как миришеше пръстта!

Завчера бяха отишли заедно в едно малко селце, Кана, на една сватба. Христос влезе в къщата като жених; и всички души се възрадваха, като го видяха, изчервиха се като невести. Станаха булката и младоженецът, дадоха клетва, изтегнаха се гостите на ложетата и започнаха да ядат и да пият. Вдигна Христос чаша, изрече благопожелания към младоженците, малко думи каза, много прости, но младоженците изведнъж почувствуваха, че бракът е страшно тайнство, че мъжът и жената са два стълба, които крепят земята и не я оставят да падне… Гуляят беше в разгара си, виното свърши, обърна се Христовата майка към сина си: „Дете мое, виното свърши…“ Развълнува се девствената сила в гърдите на Христос; за първи път той щеше да протегне ръка и да заповяда на природата да се промени. Като орле, което се кани да литне за първи път и боязливо разперва силните си криле, Христос се изправи бавно, излезе на двора и се надвеси връз шестте курни с вода, и лицето му се отрази в тях; и щом лицето му се отрази в тях, водата изведнъж се превърна във вино — и извърна се Христос към Манольос, който го беше последвал на двора, и му се усмихна…

Един друг ден, спомня си Манольос, беше много горещо, хиляден народ се беше насъбрал по бреговете на езерото, Христос се качи в една лодка, качи се и Манольос заедно с него, и приемаше и той благото му слово като жито в недрата си… Сеячът бе излязъл да посее семето си… И Манольос чувствуваше като благодатна земя сърцето си, и семето поникваше, ставаше трева, тревата ставаше клас, а класът — хляб, върху който беше изрязан дълбоко един голям кръст.

Друг ден пък вървяха сред зрелите жита, беше пладне, огладняха и Христос протегна ръка, откъсна един клас, откъснаха си и учениците му, откъсна си и Манольос, изронваха едно по едно житните зърна и ги ядяха. Колко сладко беше това зелено жито, пълно с мляко, и как насищаше тялото и душата! А над тях лястовичките чуруликаха и следваха и те като малки ученичета Христа, и в краката им бедните полски цветя бяха облечени по-богато и от цар Соломон.

Един фарисеи ги покани в дома си; Манольос застана до вратата, за да гледа. С какво пренебрежително снизхождение прие фарисеят Христос в богатия си дом! Не му изми краката, не изля върху косата му благоуханна вода, не му даде целувката на мира… И ето, тъкмо когато ядяха мълчаливо, въздухът изведнъж замириса приятно, влезе една жена с разтворена гръд, със златисторуси коси, която носеше алабастров съд със скъпо благовоние. Когато я видя, Манольос се изплаши… Коя беше тази жена, беше я виждал някъде, не си спомняше къде! Жената коленичи в нозете на Христос, строши съда и изля благовонието върху светите крака, след това разплете косите си и ги избърса, като плачеше… А Христос се наведе, положи ръка върху русата глава и се чу, много благ, гласът му: „Простени са, сестро моя, всичките ти грехове, защото силно обичаш…“

Манольос затвори малкото евангелие, сърцето му преливаше; погледна наоколо — огънят още гореше весело, помещението се беше изпълнило със синкав здрач, а Никольос сновеше насам-натам, като си тананикаше и приготвяше вечерята.

Преливаше сърцето на Манольос от обич, нежност и щастие; не можеше повече така, искаше да ги сподели с хората. Силно желание бликна в гърдите му, да се вдигне и да прогласи истинното слово на камъните, на овцете, на хората.

— Ей, Никольос! — извика той. — Остави яденето и ела седни до мен да чуеш и ти божието слово, да станеш човек; сега си зверче.

Овчарчето се извърна, погледна Манольос, прихна да се смее.

— Ама не искам бре, Манольос, остави ме, добре съм си така… Да не би да искаш да ме накараш да си разваля настроението?

— Ще ти прочета малко от евангелието, да видиш само каква сладост има в него…

— Ще ми го прочетеш, когато се разболея; сега съм добре, ти казвам… Сложих софрата, седни да ядем.

— Не съм гладен, яж ти… — каза Манольос и отвори отново малкото евангелие, наведе се към пламъка и прочете:

„Ако иска някой да дойде след мене, нека се отрече от себе си, нека вдигне кръста си и така нека ме последва. Защото, който иска да спаси живота си, ще го изгуби; а който изгуби живота си заради мене, ще го намери. Понеже, какво ще се ползува човек, ако спечели целия свят, а живота си изгуби.“

Напълно схващаше смисъла Манольос, затвори евангелието, затвори очи — от една страна — душата, от другата — целият свят; душата струва повече. Защо да се боиш от смъртта, защо да се прекланяш пред силните на земята, защо да трепериш да не загубиш земния живот? Имаш безсмъртна душа, защо се боиш? Нея трябва да спасиш!

Янакос беше застанал от доста време на прага и гледаше. Но никой не го беше видял; Никольос беше обърнат с гръб към него и беше зает с яденето. Ядеше, ядеше, набираше сили, Леньо щеше да дойде, кой знае, може и тази вечер, трябва да има много сили, за да се бори с нея. А Манольос беше затворил очи и бе потънал в неизразимо блаженство.

„Той е изцяло в рая — мислеше си Янакос. — Ако не му продумам, никога няма да излезе оттам; я да му продумам!“

— Ей, Манольос! — извика той и прекрачи прага. — Ей, Манольос, добре съм те заварил!

Манольос се стресна, изплаши се, като чу човешки глас.

— Кой е? — попита той, като отвори с усилие очи.

— Забрави ли вече гласа ми, Манольос? Янакос. Прощавай, Янакос; бях много далеч, не те усетих. Кой вятър те довя по това време на планината?

— Един лош вятър, Манольос; ти си в рая, а аз, да прощаваш, ти нося вести от ада.

— От село ли?

— От село. Намериха Юсуфчо убит тази сутрин, побесня агата, хвана поп Григорис и първенците и Панайотарос, хвърли ги в зандана, и от утре започва бесенето. Преметнаха вече примките на платана; и ще започне от утре с онзи нещастник Панайотарос… И след това, казва, щял да хване и други, и други, ще затрие селото, докато не се намери убиецът. Плач се е надигнал в селото, залостиха се вратите, загубени сме! Та дойдох да ти кажа това, Манольос, за да не слезеш в селото и те заловят. Добре си тук, на сигурно!

Очите на Манольос блеснаха. „Ето го мигът — каза си той, — ето го мигът да покажеш дали имаш безсмъртна душа!“ Но не издаде радостта си; слушаше как приятелят му говори, задъхан, отчаян, а той си повтаряше непрекъснато в себе си: „Ето го мигът, ето го мигът; ако го изтървеш, загубен си!“

— Ял ли си, Янакос? — попита го той.

— Не, Манольос, но не съм гладен.

— И аз не бях гладен, но сега огладнях; ще хапнем, ще поговорим, а след това ще спиш тук тази нощ; и утре, като се съмне, ще видим.

Янакос погледна учудено приятеля си.

— Как можеш да говориш така спокойно, Манольос? Ама не разбра ли? Селото ни е в опасност.

— Знам кой е убиецът — отвърна Манольос, — не се бой; селото няма да се затрие.

— Знаеш кой е убиецът! — възкликна Янакос, като изблещи очи. — Отде го знаеш? Кой е, кой?

— Не бързай — отвърна усмихнат Манольос. — Защо бързаш? Утре ще научиш всичко; потърпи малко. А сега да се наядем, да си поговорим и да спим; всичко ще се нареди, с божия помощ! Ей, Никольос, стори ни и на нас място, огладняхме и ние!

Седнаха с кръстосани крака, прекръстиха се, нахвърлиха се на яденето. От време на време Янакос вдигаше очи, поглеждаше Манольос; сред подпухналата плът на лицето виждаше, че очите на Манольос блестяха спокойно, радостно. „Нищо не разбирам… нищо не разбирам!“ — мислеше си той.

Не изтрая повече на мълчанието, заговори.

— Как я караш тук в самота, Манольос? — запита той.

— Ами че аз не съм сам — отвърна Манольос, като посочи евангелието. — Христос е с мен.

— Ами болестта?

Манольос се изненада; беше я забравил.

— Коя болест? А, да, все тъй съм си грешен, Янакос, не минава. Изглежда, че злото е все още в ума ми; дано господ се смили над мен!

— Аз ще ви оставя — каза Никольос, като избърса устните си. — Има луна, не мога да спя; ще отида да се поразходя.

Взе си тоягата и тръгна, като си подсвиркваше.

— Янакос — каза Манольос, — утре трябва да станем рано, хайде да спим; хубаво се спи тук в самотата и това разбрах; господ по-често говори на спящите, отколкото на будните.

Постлаха си навън, за по-хладно, една голяма черга, легнаха. Въздухът миришеше на мащерка, надигнаха се гласовете на нощта и изпълниха тишината, луната се изкачи на небето, нащърбена.

— Мисля си за горкия Панайотарос — каза Янакос, който не можеше да заспи.

— И аз — промълви тихо и Манольос, — за него повече, отколкото за другите.

— И аз мисля повече за него, отколкото за другите; ала защо?

— Защото той се погуби от много любов, Янакос. Той е силна и грешна душа. Оплете се в страстта, омота се, озлоби се, мята се да се отскубне, но уви, заплита се все повече… Бие, пиянствува, ругае, за да му олекне; но все повече натежава и потъва… Ако обичаше по-малко… Не по-малко — поправи се Манольос, — ако обичаше повече, навярно ще можеше да се спаси…

— Залагам си главата, че той не е убил Юсуфчо… — каза Янакос, на когото му се приказваше още. — Кажи ми, моля ти се, Манольос, та да се успокоя. Панайотарос ли е?

— Хайде, Янакос, спи; не, не е той.

— Слава богу! — възкликна Янакос доволен и затвори очи. Затвори и Манольос очи, бързаше да остане сам. В последно време приятно му беше, дори денем, да държи очите си затворени; струваше му се, че така вижда по-ясно душата си.

Често си спомняше, напоследък, едни думи на отец Манасис. Веднъж беше дошъл да го види един отшелник и беше останал цял ден при него; отваряше за миг очите си, после бързо отново ги затваряше. „Отвори очи, отче — каза му тогава отец Манасис, — отвори ги да видиш чудните дела божии.“ — „Аз си затварям очите — отвърна му отшелникът — и виждам този, който ги е извършил.“

По същия начин затваряше напоследък и Манольос очи, за да види Христос и да чуе гласа му. Прочиташе едно изречение от евангелието, след това затваряше очи и продължаваше да върви. В прохладния мрак виждаше ясно Христос, облечен в бяло, да върви най-отпред, а зад него учениците му, и се вмъкваше и той, скришом, последен, в свитата.

— Утре имаме много работа — промълви той, като затвори очи — много и трудна; помогни ми, Христе-боже! Помогни ми, Христе-боже! — въздъхна той отново, сякаш примамваше и подканяше и Христос в нощта.

И Христос дойде. И когато, преди да се зазори, Манольос се събуди и се прекръсти, сънят блестеше в съзнанието му, ярък като Зорницата. Уж вървеше край едно съвсем синьо езеро; бързаше; отместваше тръстиките и ракитите и крачеше. Но докато вървеше, тръстиките и ракитите се превръщаха в мъже и жени, с хиляди, зад него. Повя вятър и тогава всички започнаха да викат: „Убий го! Убий го!“

Понечи да побегне, но една ръка се появи и го хвана за рамото, и се чу глас: „Вярваш ли?“ — „Вярвам, господи!“ — отвърна Манольос, и вятърът изведнъж стихна, а мъжете и жените се превърнаха отново в тръстики. И един платан, пълен с лястовици, се извиси пред него и чуруликаше; и на него висеше едно тяло и се люлееше във въздуха; подскочи Манольос, сякаш искаше да избяга; но отново се чу глас: „Не спирай, върви!“

Той нададе вик и се събуди; не спирай, върви, това е гласът божи: да вървим!

— Скочи, изми се, среса се, сложи празничните си дрехи, пъхна в пазвата си евангелието и побутна Янакос. Ей, Янакос! — извика му той радостно. — Събуди се, дембелино!

Отвори Янакос очи, изгледа доволно приятеля си.

— Облякъл си се като жених, Манольос — каза той. — Очите ти блестят; нещо хубаво ли си сънувал?

— Да вървим — каза Манольос, — да не губим време; помисли за ужаса на Панайотарос, помисли за ужаса на селото, хайде!