Патриша Вернер
Прегръдка под звездите (9)

Девета глава

Марко прекосяваше сцената с широки крачки, тананикайки си тихичко, когато видя Елизабет зад кулисите и рязко спря. Чертите на лицето му се свиха в гримаса и той промърмори една италианска ругатня под носа си. Но все пак залепи на мургавото си лице израз на учтиво безразличие и продължи към кулисите. С приповдигнат глас поздрави мадам Нордика, която тъкмо разговаряше с Елизабет.

— Добро утро, Лилиан. Подранила си малко, а?

— А на теб добър ден, Марко — отвърна сериозно примадоната. — Вече е следобед, ако не си забелязал.

Марко я погледна снизходително. След това насочи друг поглед към Елизабет.

Още като го видя, сърцето й се сви. Беше объркана, както винаги в негово присъствие, а сега високомерният му поглед едва не я накара да отстъпи.

— Добро утро, госпожице Кендал — каза той, наблягайки на „госпожице“.

Неговото раздразнение не я изненада, но то само помогна в съзнанието й да изникне споменът за жената в лодката му в деня, когато толкова се нуждаеше от присъствието му. Темпераментът й пламна, усилен от възмущение, примесено с разочарованието, което изпитваше от това. Все едно че са я ударили през ръцете, след като е потърсила мъничко разбиране. Изправи се надменно, колкото можа — чувстваше се като прашинка между двете големи звезди.

— Добро утро — отвърна тя.

Лилиан Нордика продължи, сякаш не беше забелязала напрежението между двамата:

— Елизабет току-що ми каза, че повече няма да бъде между нас. Онова недоразумение между гардероба и управлението било оправено, но скъпото ни момиче решило да си опита късмета другаде. Губим я, но трябва да й пожелаем всичко добро, нали?

Марко все още стоеше като завинтен към пода с неприятно изражение на лицето.

— Виждам — каза той, кимвайки към великолепния й тоалет. Бившата гардеробиерка носеше рокля от раирана венецианска коприна, сиви ръкавици от чортова кожа и малка шапчица с връхчета от щраусови пера. — Очевидно опитът е повече от успешен.

Елизабет усети цинизма в тона му и това я изненада. Към сложните чувства, които изпитваше към този човек, се прибави и това на пълно недоумение от сегашното му държане. Италианец, помисли си тя. Това обяснява всичко. Е, добре — нямаше да позволи да я поставят на колене — не и сега, когато бе поела по свой собствен път.

— Вярно е, че нещата малко се промениха — каза тя, като вирна глава.

Преди щеше да й е приятно да сподели с него как драстично се е променил животът й. Но явно моментът беше минал. Не беше вече нищо повече от неприятен спомен. Ще му даде едно просто обяснение и повече няма да се обяснява.

— Реших да напусна операта. Господин Аби и господин Грей бяха така любезни да се извинят за недоразумението с липсващите костюми. Явно са били върнати и те ми предложиха да ме възстановят на работа. Но в момента аз нямам нужда от нея. Аз…

Тя се поколеба и изражението й помръкна. Наистина не искаше да излага личните си проблеми пред толкова много слушатели.

— Животът ми се промени — успя да каже. — С помощта на един роднина.

Това е. Ако иска да узнае нещо повече — да пита.

Но той не попита. Вместо това изръмжа:

— Виждам! Позволете ми да ви поздравя!

— Трябва да тичам, скъпи мои — каза Нордика, махна с ръка и се втурна да догони диригента, маестро Антонио Гати.

Марко докосна ръката на Елизабет и тръгна с нея към вратата. Реши да проветри мислите си навън, където щеше да бъде на спокойствие.

Те излязоха на улицата и вече никой не можеше да ги чуе. Тя не разбираше отношението му, по-рано той толкова се интересуваше от кариерата й. Защо днес изглеждаше така жлъчен?

— Предполагам, че трябва да се радвам за вас — каза Марко, докато крачеха по тротоара, сякаш посоката им беше една и съща.

— Не виждам защо не!

— Само защото с изненада научих за вашия таен живот — каза той с подигравателен тон. — Пансионът ме подведе. Трябва да ви призная, че случайно ви видях да влизате в една къща на Пето Авеню, където явно живее вашият благодетел.

Значи я бе видял.

— Е, и какво, като живее там? Аз също се преместих при него.

— Само мога да се досещам какво е предизвикало такава тайнственост. В противен случай щяхте да ми кажете.

Коментарът му я подразни. Знаеше, че италианците обичат да доминират. Явно Марко не правеше изключение.

Стигнаха до ъгъла на Тридесет и девета улица и Бродуей и се спряха, за да пресекат. Един латернаджия се усмихна и им кимна, но Марко се озъби на маймунката му, която разтегли устни и му върна гримасата. Елизабет стъпи на улицата след минаващия файтон и тенорът се втурна след нея. Внимателно провирайки се между колите, те излязоха от другата страна и продължиха. Без да се обръща към него, Елизабет заговори. Щом той можеше да се държи по такъв обиден начин, тя също можеше!

— Изглежда обаче, че не съм само аз с такива тайни. Също случайно ви видях завчера в Сентрал Парк.

Широките му крачки спокойно влизаха в ритъм с нейните забързани стъпки.

— И какво от това? Често се разхождам там.

Тя се забави, после спря и се обърна с лице към него:

— Не се разхождахте. И не ме притежавате, Марко Джовинко. Мислех, че ви дължа благодарност за това, че ме изслушвахте и ме насърчавахте. Може би не съм оценила правилно интереса ви към мен. Мислех, че сме станали приятели.

Елизабет прехапа устни и наведе поглед. Нямаше намерение да наговори всичко това.

Изведнъж Марко си спомни, че е бил в парка със сестра си. Той сви очи и я изгледа изучаващо.

— Я ми кажете, нямаше ли с мен някой в парка?

Вдигна глава, спомняйки си как я заболя, като го видя с жената.

— Да, всъщност бяхте с жена. Возехте я в лодка.

Тя се извърна и закрачи решително по тротоара. Мъжът постоя малко, загледан след нея, и след това я настигна. Нямаше сега, сврян в някакъв си уличен ъгъл, да разправя на Елизабет за нещастната си сестра.

— Не говорим къде съм бил аз, синьорина, а къде сте били вие! Правилно сте разбрали, че ви предлагам приятелството си. Но тогава не знаех, че лъжете за така наречения си съпруг. Или все пак има някаква истина тук? Съпруг в затвора и друг господин, който се грижи за вас? Така ли? Кажете ми, не сте ли наистина любовница на господина от голямата къща? Обикновено искам да знам с кого спи жената, която водя на вечеря.

Елизабет спря като закована и се втренчи с ужас в него. Ушите й кънтяха от обидата. Мина известно време, преди да разбере какво е накарало Марко да изкриви така видяното пред бащината й къща. Отвори уста да се защити, но се спря. Самият Марко беше донжуан. Нямаше смисъл да си хаби думите. Надигащият се в нея гняв, примесен с разочарование, я сковаваше и тя искаше да приключи този разговор по най-бързия начин.

Младата жена се извърна и прекоси през Шесто Авеню. Щом мина от другата страна, продължи, но по-бавно. Марко не я изпускаше, решен на всяка цена да я разобличи.

— Кажете ми, синьорина, и историята за вашия „съпруг“ ли измислихте? Или това беше просто за заблуда?

— Какво ви засяга вас това? — рязко каза Елизабет. — Или имате навика да си пъхате носа в личния живот на вашите компаньонки? Много съм ви задължена, че ме насърчавахте да уча пеене, но трябва ясно да кажа — не очаквайте от мен да се отблагодаря по начина, който вие си представяте. В случай че все още не сте разбрали, знайте, че от мъже не приемам чорапи за подарък.

Марко примигна. Последната забележка, направена ни в клин, ни в ръкав, го стъписа. Какви чорапи?

Стигнаха ъгъла на Пето Авеню. Елизабет зави и тръгна към края на града. Марко се спря до каменните перила на ъгъла. Шумът от движението тук беше по-слаб, той гледаше как Елизабет внимателно заобиколи майка с детска количка с голям слънчобран. Джентълмен с бомбе се блъсна неволно в Марко и се извини.

Най-накрая разбра какво имаше предвид Елизабет.

Чорапите, които беше заел на Нордика, бяха купени за сестра му, а Елизабет си е помислила кой знае какво. Щеше да се разсмее, ако не му тежеше това, че Елизабет го простреля с неговото оръжие. И все още не беше му обяснила визитата си в къщата на Пето Авеню, закъдето явно се бе запътила и сега.

Страхуваше се да каже на когото и да било, свързан с операта, за сестра си. Подразни се от това, че Елизабет го принуждаваше да го направи така ненавременно. Ама че досадно! Не му харесваше, че Елизабет имаше последната дума в този разговор.

Без да забелязва заинтригуваните погледи на минувачите, той избърза напред, за да настигне Елизабет. В главата му се въртяха италиански ругатни, които постепенно оформи в приличен въпрос. Докосвайки лакътя й, Марко наведе глава към нея.

— Просто ми кажете истината — този, който живее на Пето Авеню, ваш съпруг ли е? Ако е така, приемете моите извинения и веднага да спрем този безсмислен разговор.

Елизабет отново спря и се обърна. Не можеше да разбере безпочвените му обвинения.

— Не — каза тя нетърпеливо, — той не ми е съпруг.

Лицето на Марко помръкна. Би разбрал всеки мъж, който иска да я има за любовница. Но това, което не можеше да понесе, бе нейният невинен и независим вид. Беше по-съвършена актриса, отколкото си представяше.

Той пусна лакътя й и се поклони подигравателно.

— В такъв случай само мога да приема най-лошото. Не знаех, че сте чужда собственост. Сигурен съм, че добре ще се погрижите за себе си.

Елизабет пребледня. Наричаха я куртизанка в лицето! Гневът и огорчението така я сграбчиха, че не можеше да проговори. Как се осмеляваше да я нарича така?! Обвинява нея в разпуснат морал, а в същото време той си флиртува с колкото жени си поиска. Думите не можеха да изразят яростта й.

Тя се обърна и закрачи колкото може по-бързо, не желаеше да се поддава на гнева и отчаянието, които заплашваха да я завладеят. В същото време си даваше сметка, че способността й да прецени един мъжки характер отслабва с всеки изминат ден. Защо беше толкова наивна? Ами тогава по-добре да отиде в манастир. Все пак за щастие бе разкрила Марко Джовинко в ранния стадий на нарастващото си увлечение. Беше получила един болезнен урок. Не трябваше да му вярва. Не можеше да си позволи да повтори тази грешка. Животът й бе спасен от разруха по желание на Провидението. Може би втори път нямаше да има такъв късмет.

Марко с болка я гледаше как се отдалечава. Имаше отвратителното чувство, че въобще не е казал това, което е искал да каже. Нито пък можеше да спре съжалението, което изпълни сърцето му. Въпреки мъжката си гордост, знаеше, че не успя да се справи със ситуацията.

Той се обърна и тръгна обратно към Бродуей. Една разходка щеше да му дойде добре. Ще походи пеша до апартамента си в „Ансония“ на края на града. Едва ли щеше да има възможност пак да разговаря по лични въпроси с Елизабет Слоън Кендал. Обхванаха го отново съмнения дали не трябваше да й каже за сестра си Лусинда. Но защо пък да признава на когото и да било? Не беше работа на Елизабет! Ха! Същите думи му хвърли и тя в лицето.

Не му харесваше и порочното желание, което се надигаше у него. Имаше нужда от жена. А перспективата да потърси някоя от шоугърлите и жените с леко поведение, чиито услуги беше ползвал в миналото, не го привличаше.

* * *

Чувствайки, че трябва да направи нещо друго, вместо да се прибере при баща си и да си къса нервите, Елизабет отиде в студиото на професор Шлут. Той тъкмо изпращаше един ученик до вратата и я покани в чакалнята.

— Е, радвам се да ви видя, мила. Надявам се, че сте се върнали да ми кажете, че започвате.

С жест посочи изтъркания диван.

— Бих желала да уча — каза тя, след като и двамата седнаха. — Но искам да ви кажа, че преди това трябва да уредя някои неща. Мисля, че… човекът, който предложи да плаща уроците, вече не е заинтересован да прави това. Всъщност предпочитам да си плащам сама. Мисля, че намерих начин.

Професор Шлут вдигна ръка.

— Няма защо да се притеснявате, мила. Мога да ви уверя, че вноските няма да бъдат прекъснати.

Елизабет примигна изненадана. Може би Марко не бе имал време да се обади на професора, че отказва да плаща нейните уроци? Но сигурно няма да закъснее да го направи. Тя се усмихна.

— Наистина искам аз да осигуря парите. Кога можем да започнем?

Професорът наведе глава над графика си на разхвърляното бюро.

— Мисля, че всеки четвъртък в единадесет ще е добре. Ще дойдете ли този четвъртък?

Тя стана.

— Вероятно. Ще го чакам с нетърпение.

Чу се драскане от другата страна на вратата към кабинета по музика.

— О, да, време е за разходката на Губернатор Уърти. Не искате ли да дойдете с нас? Отиваме в парка.

Тя огледа оклюмалата афганска хрътка, която професор Шлут пусна в стаята. Една разходка в парка — нямаше да е лошо.

— Благодаря, ще повървя с вас — в същата посока съм.

Тримата слязоха с асансьора и изминаха двете пресечки до парка. Елизабет почувства как я изпълва надежда — непознато за нея чувство. Не работеше вече в операта — значи нямаше да среща Марко. Мислите за него я безпокояха, но беше по-добре да го забрави. Странно как се намеси в живота й точно сега. Сякаш беше нещо като мост между изживяното през последните две години и това, което предстоеше отсега нататък.

Елизабет вдъхна чистия ноемврийски въздух. Денят на благодарността почти беше дошъл. Отново живееше с баща си. Сезонът на празниците не беше време да седиш сам. Със своите стари приятели, с уроците си по музика и с празничните вечери, които предстояха този и идния месец в голямата къща, тя имаше какво да очаква.

* * *

Опал й помогна да се настани в стаята си. Изглежда, че и котката Миранда посвикна с новата обстановка. Икономката нямаше нищо против да я гледа и й направи легло в кухнята. Елизабет настоя Миранда да спи в нейната стая, но обеща през деня да я сваля долу в кухнята, за да не разваля писаната фината мебел с ноктите си.

Вечерите с баща й станаха по-малко напрегнати, почти приятни, тъй като избягваха опасните разговори. Правеха планове за предстоящите празници, определиха дата за парти по случай завръщането й. Елизабет знаеше, че събитието щеше да й струва доста нерви, тъй като във всеки момент трябваше да внимава какво приказва.

За щастие преди много години тя наистина беше ходила в Европа и се надяваше да помни достатъчно, за да може да излезе от положение. Трудничко щеше да бъде без съмнение. Някой можеше да я хване, но друг изход нямаше. Във всеки случай повечето от гостите сигурни щяха да разговарят за себе си, а не за това какво е правила тя в Европа.

С баща й пиеха кафето си във френския салон и тя повдигна въпроса за уроците по музика, но така, че да не предизвика у него подозрения за кариера в тази насока.

— Разбира се, че нямам нищо против уроците ти — каза той. — Ще ти напиша чек за сумата, щом искаш да развиваш таланта си. И да имаш такова хоби.

— Благодаря, татко — каза тя, отбелязвайки си наум да разбере колко са парите, за да му ги върне, ако стане професионалистка.

След като въпросът беше решен, отиде да си легне по-спокойна. Беше избягала от едно нещастно минало. Мамеха я нови възможности. Ако беше внимателна, може би животът й щеше да бъде достатъчно смислен. Тя се мушна между чаршафите, а Миранда се настани на завивката и уви опашка около себе си. Загледана в нея, котката примигна с големите си златисто-кафяви очи, след това се протегна, сякаш тя също си беше уредила живота и можеше да си позволи една хубава дрямка. Елизабет я погали по меката козина.

— Не те интересува дали живеем в дворец или в пансион, нали, писано? — каза тя. — Важното е да има храна в купичката.

Миранда близна пръстите й и замърка.

* * *

На другата сутрин Гуендолин помогна на Елизабет да облече костюма си за излизане — дреха с висока стегната яка и надиплени при китките ръкави. Кадифеният, обточен с ширит жакет беше стегнат в талията и отиваше на ярката кадифена пола. На главата си имаше огромна шапка със стегнат волан, прикрепен с големи стоманени карфици.

Когато слезе долу, Мадлен вече я очакваше.

— Колко добре изглеждаш! — възкликна тя. — О, очаква ни толкова приятен ден!

Елизабет отвърна на лъчезарната й усмивка. Денят също беше лъчезарен. Докато се качваха в колата, те си бъбреха и уточняваха къде ще ходят да пазаруват. Елизабет си помисли колко отдавна не беше излизала на покупки.

Първата им спирка беше известен дамски моден салон, чиито услуги и двете бяха ползвали. Седнаха в елегантната зала, а манекените минаваха и се въртяха около тях. Елизабет се улови, че разглежда с опитно око изработката на моделите, а не техния стил. Тъкмо оглеждаше дълбочината на един подгъв, когато усети погледа на Мадлен върху себе си. Бавно се изправи и остави модела.

— Чудесен… модел — каза тя, стараейки се да не се издаде.

— Да, наистина — отговори Мадлен, но очите й си останаха изпълнени с любопитство.

Това вероятно не означаваше нищо, но Елизабет усети как страхът да не я хванат я прави гузна. През останалото време, докато продължаваше ревюто, тя остана седнала, насилвайки се да хвали моделите, без да се интересува от кройката им. Кимаше и мънкаше одобрително в отговор на забележките на Мадлен, че това или онова щяло да й стои чудесно. Цветовете и материите започнаха да се размиват пред нейния поглед и тя почувства облекчение, когато всичко свърши.

След като направиха избора си, момичетата се изправиха, за да им вземат мерките. След това излязоха на улицата и отидоха в галантерийния магазин. Тъкмо влизаха през голямата желязна ограда на Стюард на Бродуей, когато някакъв глас извика:

— Хей, Мадлен!

Елизабет се обърна към високия спортен младеж и той, както се беше забързал към тях, спря изумен.

— Не мога да повярвам на очите си! Но това е Елизабет Слоън, нали?

Елизабет хвърли изпитателен поглед към Мадлен. Имаше нещо, като че ли репетирано в поздрава на Алекс Роша, и тя се зачуди дали приятелката й не му е подхвърлила, че ще пазарува тук.

— Аз съм, Алекс. Как си?

Усмихна му се и протегна ръка. Нейният стар приятел и ухажор я стисна сърдечно и я поднесе към устните си. Когато повдигна глава, топлите му сини очи се спряха върху нея. Изразителното му лице излъчваше предишния познат чар. Белият му шал бе небрежно преметнат през врата и се спускаше надолу към двуредното пардесю. Пясъчнорусата му коса беше разрошена от хладния ветрец. Всичко това му придаваше безгрижен вид… Устните му се свиха под русите, леко завити в края мустачки.

— Изглеждаш чудесно, Елизабет. Признавам — Мадлен ми каза, че си в града. Всъщност исках веднага да ти се обадя. Какъв късмет извадих, че ви срещнах тук!

Тя повдигна вежди. Въпреки че Алекс й беше ясен, той можеше да бъде приятен компаньон и бе доволна да го срещне. По свой начин той я връщаше в добрите стари времена, когато се забавляваха по партита и пикници, ако, разбира се, тя беше успяла да се откачи от придружителките си.

— Аз също се радвам да те видя, Алекс. И ти ли… реши да излезеш на покупки днес?

Той въобще не даде ухо на закачливия й тон и кавалерски отговори:

— Не мога да се оправя из тези огромни магазини. Още не съм влязъл и забравям за какъв подарък или друга дреболия съм дошъл. Ако някой от магазинерите приближи до мен, избива ме студена пот, сякаш съм в чужда територия, и обикновено бързо отстъпвам. По същия начин се чувствам и по Коледа, и за някои рождени дни — трябва да изпращам камериера си да се лута из тия коридори със списък в ръка.

Двете момичета се засмяха, намигнаха си, хванаха го от двете страни и го повлякоха навътре.

— Е, Алекс, така и така си тук, може би ще успеем да ти помогнем — каза Мадлен. — Какво имаше предвид? Игленик за майка си? Френски плат? Нова вратовръзка за теб? Сигурна съм, че ще ти трябват и дребни сладки за коледните подаръчета на прислугата. Мога да те уверя, че си попаднал в добри ръце, нали, Елизабет? Ще направим коледното ти пазаруване истинско удоволствие.

— Точно така — съгласи се Елизабет.

Мъкнейки протестиращия кавалер, те се спираха тук-там да се порадват на стоките на първия етаж. След това по широките стълби се изкачиха на втория етаж, където огледаха мъжките шапки — повече да се забавляват с Алекс, като го караха да ги пробва, отколкото да правят покупки.

След около половин час Алекс се оплака, че няма повече сили и още малко, ще падне от изтощение, ако не отидат до „Уолдорф“ да се подкрепят с чай и кейк. Елизабет се зарадва, че свършват с разкарването из магазина. Нейният досегашен свят беше толкова изпълнен със сценични костюми, а начинът й на живот — толкова прост, че имаше нужда от време, за да се настрои към новата мода.

Хотелът „Уолдорф-Астория“, четиринадесет пресечки по-нагоре, беше храм на елегантността и изисканата кухня. Щом прекрачиха прага на сградата в стил германски ренесанс, с островърх керемиден покрив, Елизабет усети как я обземат спомени. Тук висшето общество и тези, които искаха да бъдат приети в него, дефилираха по коридорите, за да гледат и да бъдат забелязани. Бледозелените драперии, фрески и мраморни колони бяха добър декор за богатите посетители.

Тримата минаха по Пийкок Али към главния ресторант и по пътя Мадлен и Алекс непрекъснато кимаха на познати. Елизабет залепи усмивка на лицето си, в случай че трябва да разменя любезности с някого.

На вратата на ресторанта Алекс поздрави Оскар, метр д’отела, който топло ги приветства с добре дошли. С оттрениран апломб Оскар размени поздрави с тях, като се обръщаше към всеки по име.

— Помниш сигурно госпожица Слоън? — каза Алекс. — Тя току-що се върна от чужбина.

Оскар се поклони.

— Разбира се. Доста време мина, откакто за последен път ощастливихте с присъствието си „Палм Гардън“.

— Благодаря. Радвам се, че съм тук.

След като метр д’отелът ги заведе до масата им в центъра на елегантния салон, около тях се понесе цяла армия от сервитьори, които постилаха салфетки върху скутовете им и пълнеха водните чаши.

„Палм Гардън“ приличаше много на аквариум със своите стъклени витрини вместо стени и широко отворените си врати. Елизабет бе далеч от представата си за приятен разговор с приятели. Чувстваше се като извадена на показ, както всъщност и беше. Тези, които вечеряха в „Палм Гардън“, изпитваха приятната възбуда от това да наблюдават интересни личности и да бъдат пред очите им. Стъклена витрина разделяше ресторанта от „Мъжкото кафе“, а огромни огледала от пода до тавана даваха възможност на вечерящите да оглеждат себе си и останалите.

— Слава богу! — каза Алекс. — Мисля, че трябва да оставя пазаруването на по-квалифицирани от мен. Е, какво ще вземем?

Те проучиха менюто, което предлагаше сандвичи и деликатеси към чая, и след като дадоха поръчката, се увлякоха в задушевен разговор.

— Алекс работи във фирмата на баща си, след като се дипломира — каза Мадлен. — Сигурно толкова здраво работи, че за наше съжаление отдавна не сме го виждали да се мярка по обществени места.

Кавалерът им махна с ръка. Той беше седнал така, че да е обърнат към стъклената витрина, през която се виждаше „Мъжкото кафе“ — място, където се събираха бизнесмени да обменят борсови новини, финансови съвети, с една дума да пийнат и да опипат пулса на бизнеса.

— Май си права. Трябва да призная, че на подиума в борсата научих повече, отколкото за всичките години в колежа. Разбира се, имам и късмет. Баща ми и дядо ми са направили това състояние. На мен ми остава само да го управлявам.

Сервитьорите донесоха чая и сандвичите и тримата се заеха с тях.

— Но как мина пътуването ти, мила Елизабет? — попита Алекс, след като стомахът му беше донякъде задоволен. — Все чакахме да чуем някакви новини, а тях ги нямаше почти никакви.

Елизабет успя да запази подходящо изражение и сложи чашата на масата.

— Съжалявам. Ненавиждам писането на писма. А и бях много задълбочена в изучаването на музика, често се местех, за да срещам различни капацитети.

— Доволна ли си от обучението си в Европа?

— Мисля, че да.

Елизабет му хвърли прям поглед.

— Имам намерение да продължа и тук. Аз… тоест някои от моите учители ме насърчаваха да не прекъсвам, съветваха ме да уча още.

Алекс се пресегна през масата и стисна ръката й.

— Помня, че имаше добър глас. Нямам търпение да те чуя пак.

Елизабет се изчерви.

— Ами да! — подкрепи го Мадлен. — Ти каза, че ще даваш парти. Можеш да ни попееш на него.

— Не съм сигурна дали съм готова. Учителят ми каза да бъда внимателна — успя да се измъкне тя.

— Е, за две години все си научила някоя и друга песен. Ти просто скромничиш. И ти отива.

Тя не пропусна ласкателните нотки в гласа му и панически затърси начин да отклони разговора.

— Кажи ми нещо повече за себе си, Алекс. Не мога да повярвам, че работата ти е попречила на обществения живот.

— О, аз все пак успявам да ходя на опера. Даже съм доста голям неин почитател.

Елизабет преглътна, припомняйки си внезапно как не много отдавна, когато надничаше иззад завесата, се запита дали Алекс не я е видял, въпреки че това бе абсурдно.

— Това е хубаво — каза тя смутено. — А аз очаквам с нетърпение да продължа уроците си.

— Сигурно си била на много интересни представления — каза Мадлен. — Ходи ли до Байройт да слушаш Вагнер? Вагнер беше много популярен тук тази година. Но собствениците на ложи се отегчиха от сериозната музика и сега отново слушаме веселата италианска опера. Аз съм много доволна.

Тя се наведе към Елизабет.

— И този чудесен тенор — Марко Джовинко. Наистина трябва да го видим. Мисля, че когато ти тръгваше, той започна да се появява в малки роли. А сега е любимец на всички.

— Аз… знаех за представленията в Метрополитен. — Тя се помъчи да измисли нещо. — Радвам се, че италианската опера се е върнала — усмихна се измъчено.

— Всички трябва да отидем.

— Ще дойдеш в нашата ложа, Елизабет — каза Алекс, — ако, разбира се, не ни поканиш във вашата.

Тя се вгледа в него с отсъстващ поглед. Разбира се, че сега има възможността да ходи на опера, когато си поиска — нали баща й държи ложа. Щеше да бъде интересно да гледа откъм публиката, вместо иззад кулисите. Лека болка пропълзя през нея. Не беше сигурна кое от двете предпочита.

Алекс ги забавляваше с анекдоти, на които непрекъснато се смееха, докато сервитьорите изпълняваха поръчките им. Елизабет усети как дрехите започнаха да й стягат след толкова много ядене и чай. Стана ясно, че веселият следобед беше към края си. По едно време тя вдигна глава към огледалото и за свой ужас видя Марко да става от една близка маса. Тя се изчерви и веднага сведе поглед, надявайки се, че той няма да ги забележи.

Но Алекс осуети опита й да останат анонимни.

— Хей, мисля, че това е известният тенор, за когото говорихме преди малко.