Патриша Вернер
Прегръдка под звездите (22)

Двадесет и втора глава

Вратата се затвори и Елизабет остана сама. Любопитна и развълнувана, тя започна да прехвърля ключовете от вазата и опита няколко, преди да намери този, който й трябваше.

Изправена срещу преградки и чекмеджета, не знаеше къде да погледне по-напред. Не й се искаше да прехвърля всички книжа на професора. Разбира се, той й имаше доверие, щом я допускаше до писалището си. Тя извади няколко плика, забеляза, че са лични писма и други документи, и ги върна обратно. Погледът й попадна на картонена папка, завързана с шнур и поставена в една от вертикалните преградки. Извади я. Шнурът сякаш изгори пръстите й, докато го развързваше — някак си разбра, че именно това търсеше. Когато я отвори, намери няколко листа хартия, подпечатани и подписани от нотариус. Очите й се разшириха, когато прочете заглавието на един от листовете. Това беше завещание от бившия й мъж.

Сърцето й заби силно, Елизабет се отпусна на въртящия се стол и зачете завещанието. От него, с официалния език на всички документи, сякаш прозвуча гласът на бившия й съпруг, толкова далечен сега, че й се стори като игра на въображението. Прехвърляйки бегло редовете, тя стигна до абзаца, където се споменаваше името й. Наложи се да го прочете два пъти, за да проумее смисъла му. След това ахна и изпусна документа.

Той беше уредил част от парите, чрез попечителски фонд, да отиват за музикалното й образование. Тя се вторачи в завещанието с невярващи очи. Вдигна го от пода и го прочете още веднъж. Нямаше съмнение! Датата отдолу сочеше само няколко дни след брака им.

Почувства се замаяна и подпря лакти на писалището. Сигурно е съставил този документ, когато е разполагал с повече свободно време в затвора.

После погледът й попадна на друг документ. Това бе лично писмо, подписано от съпруга й. Беше адресирано:

„До когото това засяга“. Погледът й пробяга по редовете. В писмото той пишеше, че парите, които оставя на жена си, идват от попечителски фонд, оставен от чичо му за него. Бяха честно спечелени пари, а не от неговите незаконни машинации. Чувствал, че смъртта му приближава и не искал да остави жена си без пукната пара. Но тя не бивало никога да узнае. Ако не успеел да се спаси, той искал тя да го забрави и да започне живота си отново. Нямал намерение да линее в затвора. Щял да намери начин да свърши със земния си живот. Ако съдбата приемела неговото разкаяние, може би щяло да му се удаде да срещне жена си в другия живот.

Сълзи покапаха по писмото, докато го препрочиташе. Сигурно е скочил от кораба, превозваш затворниците, с радост посрещайки бурята, която го е потопила. Елизабет си представи сцената, изпълнена с тъга и съжаление. Накрая се досети, че документите са стигнали дотук чрез адвоката й, Линдси Уайтхърст. Спомни си, че му каза за уроците по музика. След като е разполагал с тези пари, той сигурно е уредил нещата. А тя си мислеше, че за уроците плаща Марко.

Не знаеше колко време престоя така. С мъка се изтръгна от това състояние, напъха документите обратно в папката и я върна в писалището. След като заключи и постави ключа на мястото му, събра нещата си. Студиото си беше същото, каквото го бе оставил професорът, но той щеше да разбере, че тя е намерила това, което е търсила.

Излезе от Карнеги Хол и тръгна по Седмо Авеню като замаяна, едва виждайки пешеходците и превозните средства. След известно време излезе от това състояние и видя, че върви към центъра, вместо в обратна посока. Спря един файтон, който я отведе вкъщи.

* * *

Следващата седмица Елизабет живееше с ново чувство на отдаване на музиката, с ново отношение към живота. Често мислеше за Марко и беше разочарована от това, че той не се обажда. Започна да се пита дали не го е обидила с нещо. После реши, че в края на краищата е приел съпротивата й буквално и се е отказал да я ухажва повече. Едва ли можеше да го обвинява. Та нали точно това искаше тя! Само че сега не беше толкова сигурна дали го иска.

Каквото и да беше, оставаше й съвсем малко време да мисли за тези проблеми, тъй като Пърси Прескът се обади, че е организирал европейско турне. Трябваше да тръгват почти веднага. След като пристигнеха, той щял да й уреди прослушвания в различни опери. Сигурен бил, че от това ще излезе нещо.

Преди да отпътува, трябваше да се представи с още един концерт в Рециталната зала на Карнеги Хол. Мислеше, че така е добре за нея — Ню Йорк щеше да запомни името й. Концертът включваше повечето от изпълненията й през последните няколко месеца.

Вечерта на последното представление дойде бързо. Елизабет, облечена в син тюл и газ, беше готова. Когато пристигна в концертната зала, тя намери дузина рози от Марко и това повдигна духа й. Но бележката беше официална:

„С най-добри пожелания за успешно представяне. Марко“ Най-обикновени думи от колега — нищо повече.

Тя преглътна и се концентрира върху работата, която й предстоеше. Докато се покланяше на публиката в малката зала, видя, че на първия ред се седнали Мадлен, Алекс и Консуело. Елизабет им се усмихна. Както винаги, тя сияеше и музиката сякаш се лееше от душата й.

След концерта Мадлен и другите дойдоха зад кулисите да я поздравят.

Тъкмо приемаше поздравленията и целувките им, когато съзря Марко, застанал в сянката встрани. Тя пое дъх. Веселата глъчка постепенно затихна и всички се обърнаха. Мадлен отиде при него и протегна ръка.

— Господин Джовинко, колко се радвам, че ви виждам! Бяхте ли на концерта?

Той се поклони официално, а очите му огледаха малката групичка, събрана до завесите.

— Успях да хвана само края. Прекрасно, както винаги!

— Да — каза Мадлен, поглеждайки към другите. — Сигурна съм, че помните приятелите на Елизабет.

Алекс и Марко си кимнаха хладно, докато трите жени се мъчеха някак си да поощрят вежливостта на бившите дуелисти. Но Марко беше този, който заглади положението.

— Не исках да ви прекъсвам — каза им той. — Просто дойдох да пожелая на госпожица Слоън приятно и успешно пътуване.

— О! — намеси се Мадлен. — Губим я. Но ако стане известна в Европа, сигурно ще се върне бързо. Не е ли вълнуващо това?

— Доста — съгласи се певецът.

Елизабет се обърна към приятелите си:

— Моля да ме извините за момент. Няма да се бавя.

— Наистина не се бави — каза Алекс, без да гледа към Марко. — Страшно ми се ядат стриди в „Уолдорф“. Чакаме те.

Те се отдалечиха и се заприказваха с други познати, смесвайки се с оформилите се след концерта групички, а Елизабет се обърна към Марко. Той й се усмихна меланхолично.

— И така, кариерата ти започва — прошепна, хващайки ръката й.

Сърцето й се преобърна при докосването му. Толкова се радваше да го види, че просто не знаеше какво да прави. Почти й се искаше да я помоли да не тръгва утре. Но той не го направи.

— Ще се справиш чудесно — каза Марко с официален тон. — А после ще се върнеш в Ню Йорк и ще го превземеш с щурм.

Тя въздъхна:

— Дотогава доста време ще мине. От всички ти най-добре знаеш, че това не става за едно денонощие.

— Не — съгласи се той и погледна встрани. — Не става. Но ти имаш добър старт.

Елизабет посърна. Само това ли искаше да й каже? Да й поднесе благопожеланията си? Внезапно си пожела да може да върне времето назад, но знаеше, че за това е твърде късно. Остана да го гледа с копнеж и безмълвна.

— Не мога да карам приятелите ти да чакат безкрайно, нали?

— Но защо не дойдеш с нас? Отиваме в „Уолдорф“. Ще бъдат очаровани, ако дойдеш.

А аз ще се чувствам по-малко нещастна, добави тя мислено.

Но Марко поклати глава:

— Не. Това е твоята нощ.

Тя отново преглътна. Не искаше така да се получи, но беше безсилна да го задържи. Преди да успее да намери думи, той вече целуваше ръката й.

— Успех, гълъбице моя! Светът те очаква!

След това пусна ръката й и се поклони ниско. Когато се изправи, тя пое дъх и понечи да го спре, но той се отдалечи твърде бързо.

— Идваш ли, Елизабет? — извика Мадлен. — Колата чака.

Тя се обърна.

— Да, да, идвам.

* * *

Марко напусна концертната зала и се качи в каретата си. Франко затвори вратата и потеглиха. Сви се в ъгъла и затвори очи. На малката сцена на камерната зала тази вечер той видя талант-чудо. Видя също, че публиката я обожава. Нямаше право да я лишава от това.

Помъчи се да спре болката в сърцето, но не успя. Беше се опитал да я обсеби, но тя отказа. Сега разбираше причината. Тя имаше талант и не искаше да го погуби. Беше го видял в очите й тази вечер. Би могъл да я отведе. Даже за момент се бе поколебал. Но знаеше какво трябва да направи. Елизабет Слоън принадлежеше на света на музиката, а не на него. Стисна очи при болката, пронизала сърцето му, докато колата пътуваше към дома му.

* * *

За следващата вечер Гуендолин беше опаковала всичко и Елизабет бе готова да тръгне. Тя отиде да каже на баща си довиждане и го намери в кабинета — чакаше. Той отвърна поглед от прозореца. В бавно падащия мрак на юнската вечер вън все още се очертаваха силуетите на дърветата и храстите.

— Здравей, татко.

Беше облечена в нов пътнически костюм и господин Уинстън Слоън ясно долови самоувереността й.

— Виждам, че си готова, скъпа моя.

Тя кимна рязко с глава.

— Да.

Баща й въздъхна и приближи.

— Изглеждаш уверена в себе си, Елизабет. Сигурен съм, че ще се справиш добре.

Беше изненадана от думите му, а още повече от открития му, преценяващ поглед.

— Ще се постарая.

— Знам, че ще го направиш.

Той се усмихна почти с умиление.

— Разговарях надълго с твоя придружител, господин Прескът. — Сдържа се да го нарече менажер. — Мисля, че той е един честен човек и мога да те поверя на него.

— Благодаря, татко. И аз така мисля.

Тя седна, усещайки, че той има да й казва още нещо. Господин Слоън се приближи към камината и се вгледа в портрета на майка й, поставен в овална рамка. После се обърна към дъщеря си.

— Не искам в началото на това пътуване отново да смразяваме отношенията си, Елизабет. Трудно ми беше да те разбера, но… — Крачките му станаха колебливи и той спря. — Достатъчни разбити сърца се насъбраха в този дом. Майка ти не би желала да се разделяме с неприязън.

Буцата, събрала се в гърлото й, й попречи да отговори. Но баща й се обърна точно навреме, за да види как сълзите се събират в ъгълчетата на очите й. С треперещ глас той продължи:

— Тръгваш по море. Всичко се случва. Не искам морето да отнеме единственото ми дете, моята плът и кръв, която оставих без… без…

Той не можа да се сдържи, а Елизабет скочи и се хвърли в прегръдките му.

— О, татко! — промълви тя, сгушвайки се в него, мокрейки го със сълзите си. — Каквото и да си мислиш, аз те обичам, татко! Никога не съм искала да те наскърбявам… дори когато…

Хлипаше, без да вдига глава от рамото му, и баща й я погали по гърба.

— Ш-ш-шт! — тихо прошепна той, а душата му беше препълнена с нежност.

Останаха така прегърнати известно време и след това тя се отдръпна, усмихвайки се през сълзи.

— Това означава ли, че ми прощаваш?

Той я погледна с любов, която толкова много й беше липсвала през последните няколко месеца, любов, изпълваща сърцето.

— Мисля, че аз съм този, който трябва да иска прошка за това, че не се опитах да те разбера. Винаги съм си мислил, че правя всичко за твое добро. Но — поклати тъжно глава — времената се менят. А страховете ми за твоето бъдеше ме заслепиха.

Елизабет се притисна към него отново.

— Не се безпокой, татко. Знам, че си правил това от обич към мен. Просто се случи така, че някак си не можах да се побера в общоприетия модел за младите момичета. Никога не съм искала да те разочаровам. Повече от всичко на света искам ти да си горд с мен.

Баща й я отдели от себе си, за да я погледне в лицето.

— И ще бъда — каза той, изтривайки една сълза от бузата й. — Ако това, което Пърси Прескът ми каза, е вярно, сигурен съм, че ще бъда.

На вратата се почука и те се разделиха. Гюнтер отвори бавно.

— Извинете ме, госпожице, но корабът ви тръгва в полунощ. Трябва да вървим.

Елизабет се избърса с кърпичка, която господин Слоън й подаде.

— Готова съм.

— Ще тръгнем заедно. Ще те изпратя.

Стисна устни, страхувайки се да не се разплаче пак.

— По-добре не може и да бъде! — възкликна тя.

След като седнаха в каретата, каза на кочияша да мине през операта. Искаше да се сбогува с Морис Грей. Имаха достатъчно време все още.

Като остави баща си в колата, тя влезе през служебния вход. В момента течеше пролетен благотворителен концерт и зад кулисите бе тъмно. Тя попита за Морис и разбра, че се намирал в офиса си горе. Остана малко, заслушана в буреносните звуци на оркестъра, изпълняващ четвърто действие на „Риголето“ в концертен вариант без декори и костюми.

През пролетта и ранното лято, когато не е сезонът на операта, хората от висшето общество плащаха изключително скъпите билети за благотворителните концерти, за да има къде да се показват.

Морис се зарадва, че я вижда, стана и излезе иззад бюрото, на което работеше.

— Прекрасно изглеждате, мила. Чух, че тръгвате за Европа. Сигурен съм, че всички ще паднат в краката ви.

Елизабет се засмя.

— А когато се върна?

Той се усмихна.

— Никой не може нищо да каже отсега, нали?

Тя, разбира се, само се шегуваше. Да пееш в Метрополитен опера беше наистина голяма и много трудно осъществима мечта.

Морис я изпрати до вратата и стисна с тъжен поглед ръцете й.

— Желая ви приятно пътуване. И наистина ни се обаждайте. Очаквам да ни изпращате копия от всичките си афиши.

— Ще го правя — обеща тя. — И благодаря за всичко!

Елизабет го остави с книжата му и тръгна надолу по стълбите. Звуците от финалния квартет на „Риголето“ се извисиха и тя замря с ръка на перилата. Гласът на Марко! Той пееше на тазвечерния концерт. Сърцето й заби учестено и тя предпазливо заслиза по стълбите. Когато стигна етажа на сцената, тихо се приближи до кулисите. Затвори очи и се заслуша във великолепното изпълнение на квартета, докато напрежението между четиримата герои достигаше върха си — сластолюбивият херцог пееше за страст, дъщерята на гостилничаря флиртуваше изкусно, бедната героиня пееше за изгубената любов, а баща й — за отмъщението към херцога, който бе съсипал дъщеря му.

Сълзи навлажниха очите на Елизабет, докато слушаше вибриращия, чувствен глас на Марко. И си представи героинята, застанала безпомощно пред него. Марко! Кога пак щеше да го види? Той я обичаше, а тя се страхуваше да отвърне на любовта му! Боеше се, че обожаващата го публика ще й го отнеме, че тя ще остане в неговата сянка… А после, когато Елизабет бе готова да се поддаде на любовта, Марко се беше отдръпнал, за да й позволи може би да поеме по пътя, за който толкова бленуваше. Точно затова тя го обичаше още повече.

Музиката набра сила и се извиси, изпълвайки всяко кътче на операта с пречистващи душата талази. Ако останеше още малко, сърцето й щеше да се пръсне.

— Довиждане, Марко! — прошепна тя в тъмнината, докато оглушителните акорди на оркестъра оповестяваха бурята, извиваща се вън от гостилницата, където трагичната оперна героиня щеше да срещне съдбата си. Елизабет излезе вън в нощта.

* * *

На кея, където чакаше елегантният пътнически лайнер, беше пълно с хора. Багажът бе разтоварен и проверен и господин Уинстън Слоън съпроводи дъщеря си по стълбичката, следван от Гуендолин и Пърси Прескът. Посрещна ги капитанът, а после стюардът ги заведе до каютите им.

Елизабет се чувстваше доста удобно, а каютата на Пърси беше до нейната. Да не тревожи баща си, през остатъка от времето, преди гостите да бъдат помолени да слязат, тя се мъчеше да изглежда бодра. След като отвориха бутилка шампанско в каютата й, те излязоха да се поразходят по палубата, гледайки нощните очертания на Ню Йорк и множеството, събрало се на кея да изпраща близки и роднини.

Но Елизабет едва поглеждаше към красивите светлини на града пред тях и към луната, заливаща пристанището с мътна светлина. Изпълваше я само едно нещо — музиката, която току-що бе чула, и емоционалният, звънлив глас на Марко, извисяващ се над гръмотевичните акорди на оркестъра.

Любовната мъка я стисна в прегръдките си и тя си помисли, че трябва да я завържат по някакъв начин към палубата, докато корабът отплава. Може би това пътуване беше грешка. Може би Пърси нещо бъркаше. Ако в Европа не я харесат, тогава ще изгуби всичко…

Сирената изсвири и Слоън се обърна да се сбогува с дъщеря си. Тя затвори очи и го прегърна.

— Благодаря ти, че ме изпрати. И за всичко останало.

Думите й замряха и очите й се насълзиха.

Той я целуна по бузата.

— Бъди добро момиче. И не забравяй да пишеш вкъщи!

— Няма да забравя. Чакай ме.

Баща й стисна ръката на Пърси Прескът, който стоеше недалеч.

— Грижете се за нея — каза той на менажера, чиято посребрена коса потрепваше от вятъра.

— Не мисля, че тя се нуждае от много грижи — отвърна Прескът, потупвайки господин Слоън по рамото. — Но ще се постарая.

Още едно изсвирване — баща й махна с ръка и заслиза по стълбичката.

Елизабет се наведе над перилата, гледайки го как си отива. Но когато погледът й зашари из тълпата на пристанището, тя не търсеше вече баща си. Надявайки се на чудо, се питаше дали Марко няма да дойде в последния момент да я изпрати. Но въжетата бяха прибрани, стълбата — вдигната, а от него нямаше следа.

Тя се вкопчи в перилата, когато големият кораб започна да се измъква от пристанището. Бавно-бавно кеят се отдалечаваше. Светлините на града постепенно се размазваха в приказна феерия, а долу зашумя водата.

— Ще се простудиш — каза Пърси, заставайки до нея. — Трябва да се грижим за гласа ти.

Той леко отлепи ръката й от перилата и я поведе към каютата.

— Ще ти трябва ли още нещо? — попита, като й отвори малката врата.

— Не, благодаря. Ще се видим утре сутринта.

Елизабет отпрати и Гуендолин в малката й каюта на долната палуба.

— Ще се оправя сама — каза тя на камериерката. — Иди си почини.

Разбира се, у Гуендолин кипеше такъв възторг от пътуването, че и дума не можеше да става за скорошна почивка. Елизабет също знаеше, че няма да заспи. Тя лежеше по гръб на малкото легло и дори едва доловимото полюшване на кораба не я успокояваше. Тъга все още изпълваше сърцето й, а би трябвало да се радва на това вълнуващо пътуване.

Изведнъж каютата й се стори твърде тясна, тя стана, взе наметалото и загърна раменете си. По-добре да диша свежия морски въздух, отколкото да се задушава вътре сама.

По палубата се разхождаха все още няколко двойки и Елизабет се запъти към кърмата да погледа светлините на Ню Джърси, докато корабът минаваше през теснините. Луната беше ниско над хоризонта и изглеждаше, че ще се блъснат в нея, като стигнат края на океана.

Младата жена се извърна — фантазиите не помагаха на възбуденото й въображение. Дъжд от пръски намокри лицето й и тя стисна перилата. После до ушите й стигнаха нежните думи:

— Verranno a te sull’aure^[1].

Бяха изпети с приглушен глас и Елизабет беше сигурна, че й се причува. Марко, Марко, трябва да те забравя, каза си тя. Но думите прозвучаха по-близо и този път жената рязко се извърна при шума от тихи стъпки по палубата.

Тя примигна, страхувайки се, че наистина сънува, и прошепна името му. Той отвърна, като запя силно думите от любовния дует.

Елизабет заплака и ръцете му я грабнаха сами.

— Марко? Ти ли си наистина?

Той я притисна към гърдите си.

— Обичам те, Елизабет! Не можех да ти позволя да си отидеш!

Тя плачеше от радост.

— Мислех, че вече е късно! — шепнеше, докато той я обсипваше с целувки. — Сбърках, Марко! Животът ми ще бъде празен без любов. Смятах, че мога да живея, без да обичам никого, но аз обичам теб, мой мили, обичам те!

Ударите на сърцето й отекваха в гърдите му и той я целуна. После прошепна в ухото й:

— Ако не се омъжиш за мен, сега ще скоча през борда!

Елизабет вдигна очи към него.

— Но как дойде? Нали имаше концерт? Аз те слушах.

— Ти си била в операта?

Тя кимна.

— Просто трябваше да кажа довиждане.

Марко я разбра. Операта си имаше свой собствен живот, различен от този на хората, които я посещаваха.

— Мислех си, че трябва да те оставя да заминеш — промълви той в косите й, прегърнал я нежно, за да я пази от вдигащите се пръски. — Не исках да се изпречвам на пътя на мечтите ти!

— Те щяха да бъдат празни мечти, ако ме беше оставил сама!

Той се вгледа влюбено в лицето й.

— Значи сме създадени един за друг!

Радостта и щастието се сляха и тя се усмихна през сълзи.

— Да, да, скъпи!

Марко пак я прегърна.

— Мечтите ти ще се сбъднат, любов моя! — промълви той нежно. — И ти ще мечтаеш в прегръдките ми!