Патриша Вернер
Прегръдка под звездите (7)

Седма глава

Марко излезе на Медисън Скуеър Парк откъм Двадесет и трета улица. Дъждът беше измил праха и придал на природата празничен вид. Мъжът вдъхна свежия въздух с пълни гърди. Съжаляваше, че не беше срещнал Елизабет в театъра, когато връщаше костюма. Госпожа ДеКовн му каза, че тя е била освободена и сега го мъчеше чувство за вина.

Той бе отишъл направо при двамата директори и пое отговорността за липсващия костюм. Въпреки че те бяха шокирани от разкритието му, обещаха да бъдат дискретни. Не би било добре нито за Марко, нито за операта, ако репортерите се докопат до тази история.

Господин Аби и господин Грей се заинтересуваха дали Лусинда е посещавала операта по-рано и когато им отговори, че е идвала и преди няколко месеца, те се спогледаха. Попитаха Марко дали тя не е взела и един египетски костюм, тъй като госпожа ДеКовн бе признала и тази липса. Той обеща да провери, не знаеше нищо за предишния инцидент — знаеше само, че Лусинда има склонност да прибира неща, които не са нейни.

Беше отишъл да посети двамата театрални директори, за да свали подозрението от Елизабет, но разбра, че те временно са я отстранили от работа. След като въпросът се изясни, увериха го, че ще бъдат щастливи да я върнат. Марко предложи той да й предаде добрата вест, тъй като се чувстваше косвено виновен за нейното уволнение.

Сега той направи едно леко отклонение, за да купи половин дузина рози от цветаря от другата страна на парка, и закрачи бързо по тротоара. Розите бяха дар, с който щеше да придружи извиненията си. Заради него Елизабет загуби работата си като гардеробиерка и той бързаше да оповести възстановената справедливост.

Пресичайки парка, си представи Елизабет. Не беше точно красива, но откровеният поглед на големите й очи и чертите на лицето й бяха приятни. Не бе от онези жени, които го предизвикваха да ги завоюва. Беше трогнат от нейната драма сигурно защото и неговото минало беше изпълнено с превратности. Марко също живееше два живота. В обществото той беше очарователният тенор, весел и благороден с колегите си, точен в работата.

В личния му живот съществуваше Лусинда. Приятели и съседи в Малка Италия я познаваха и им съчувстваха. Много от тях се бяха грижили за това странно дете, когато и Марко, и майка му трябваше да ходят на работа, защото баща му беше ранен при злополука на пристанището.

Бяха твърде бедни, за да я водят по скъпи доктори, а някои мислеха, че с възрастта болестта на момичето ще мине. И може би така беше по-добре. Марко ужасно ненавиждаше лекарите, наричащи себе си специалисти по психически заболявания, които всъщност тъпчеха с лекарства, измъчваха и си правеха експерименти с пациентите. Каквото и да й имаше на Лусинда, тя щеше да си го носи цял живот.

Засега най-доброто за нея се оказа неговата теория за нормално семейно обкръжение, добра храна и чист въздух. Състоянието й не се влошаваше. А в някои дни изглеждаше почти нормална.

Той закрачи по-бързо — розите шумоляха в ръката му, увити в подходяща хартия. Започна да оглежда фасадите по улицата, за да не пропусне къщата, после спря изненадано.

Пред пансиона, където живееше Елизабет, спря елегантен кабриолет. Марко веднага забеляза добре подбрания чифт коне със сплетени опашки. На капрата седеше огромен кочияш, който носеше шапка с блестящ връх, ливрея с лъскави копчета и бели панталони. Беше така безупречно облечен, както и високият строен лакей, който слезе долу.

Марко вдигна поглед точно навреме, за да види как Елизабет се появява от предната врата на къщата и слиза по стъпалата. Лакеят й отвори вратичката.

Марко примигна. Пристъпи напред да я повика и спря. Къде отиваше с този бляскав екипаж? Сдържаните й маниери, докато, подпомогната от лакея, се качваше в каретата, вирнатата й глава, бързото кимване — тя се държеше по странен начин. Тук имаше нещо.

По-скоро несъзнателно, отколкото нарочно, мъжът се спря до желязната врата на парка и застана така, че да вижда, без да го забележат. Елизабет се настани в купето, а лакеят се върна на капрата. Докато Марко гледаше как каретата тръгва, у него се разгоря чувство на любопитство и ревност. Беше очаквал да намери момичето самотно, объркано от загубата на работата си.

Вместо това, видя я облечена в елегантни дрехи, които нямаше и представа, че може да си позволи, да излиза като светска дама, която отива на обичайната си визита у приятели. Той стисна розите и се намръщи. Чувстваше, че има право да знае истината. Какво ставаше?

Беше се надявал да прочете благодарност в нейните очи, задето я беше върнал на работа в театъра. Ако беше споделил с нея за Лусинда, може би тя щеше да се приобщи към неговото нещастие, тъй както той бе съпричастен към нейното. Не отричаше, че е романтичен. Трябваше да остави нещата да се развиват сами.

Но изненадата се смеси с надеждите му. Наруга се на италиански. След това закрачи отривисто след каретата. Оставаше му да направи само едно нещо — да разбере къде отива. На Пето Авеню извика файтон. Преди да се качи, спря две дами, които се разхождаха по улицата.

— Моля ви, мили госпожи, вземете тези цветя. Те не могат да отидат при тази, за която бяха предназначени.

Марко се усмихна на учудените жени, а перата на шапките им се развяха в отговор. Не дочака благодарности, нито пък отвърна на въпросителните им погледи.

— Следвайте онази кола! — каза той на кочияша, сочейки красивата карета, носеща се по Пето Авеню. — В нея има една дама. Искам да разбера къде отива.

— Аха — каза смуглият млад кочияш. — Ясно.

Той плесна с камшик и файтонът се засили да стигне каретата на Елизабет. След това леко намали и запази дискретна дистанция. Елизабет нямаше основание да подозира, че е следена и едва ли би обърнала внимание на малкия файтон.

Те продължиха по Пето Авеню между внушителните фасади на скъпи сгради. На пресечката с Четиридесет и втора улица минаха край водната кула с виещ се по наклонените й стени бръшлян. На върха, но оградената с парапет площадка, се разхождаха двойки и цели семейства, наблюдаващи Ню Йорк отвисоко. Каретата не спираше.

Марко не можа да успокои съмненията си, докато се носеха по Пето Авеню. Тук, наред с островърхите катедрали и Презвитерианската църква, доминираха домовете на богатите. В стремежа си да покажат възможности и вкус те бяха построили великолепни сгради, сред които особено забележителни бяха близнаците-дворци италиански тип, разположени до пресечката. Тук се намираше и огромната къща от бял камък с орнаменти на Уилям К. Вандербилт, в стил френски ренесанс.

Марко беше канен на вечеря и да пее в много от тези салони и бе привикнал да се движи сред богатите. Но фактът, че малката бедна гардеробиерка се беше втурнала към разточителния разкош на този квартал го безпокоеше. Подмина мисълта, че тя може би идва тук в качеството си на шивачка. Една шивачка не се облича в сърма и коприна, като излиза. Неговото богато въображение му подсказа най-лесното заключение.

Преди да стигнат до южната граница на Сентрал Парк, у Марко назря убеждението, че Елизабет го е излъгала за себе си. Когато каретата й спря пред внушителните порти на огромна тухлена къща в ренесансов стил, пищно облицована с мрамор, той присви очи.

— Дотук — каза на кочияша.

Слезе тъкмо навреме, за да види как желязната врата се отваря и каретата влиза по алеята до къщата. Там спря и лакеят скочи. Марко искаше да звънне на входния звънец и да попита Елизабет какво прави тук, но се въздържа.

Усещайки, че ще е по-добре да не го видят, той пресече улицата до края на парка. Тук бавачки с твърди шапчици бутаха количките си нагоре-надолу. Дами с воалетки на капчици се разхождаха, придържайки своите метящи земята поли.

Мъжът повървя по тротоара, докато намери подходящо място, откъдето луксозната къща се виждаше по-добре. Главният вход се подаваше малко навън към Пето Авеню.

Четириетажната сграда беше оградена от обикновени градини, но тисовото дърво и храстите бяха грижливо подрязани. Френски прозорци на втория етаж гледаха към малко балконче с мраморен парапет. Елегантно наистина — чак до покрива с червени керемиди.

На Марко и през ум не му мина, че в момента всъщност шпионира своето протеже. Интересът му бе изострен. Това си беше негова работа.

Но ето че френските прозорци на втория етаж се отвориха и на балкона се появи самата Елизабет. Тя се приближи до парапета, хвана се за него и се загледа. Марко се обърна и навлезе в парка, спирайки до уличен фенер на дебел железен фундамент. Донякъде прикрит от близките храсти, той отново рискува да погледне към къщата. Още някой излезе. Висок изискан мъж. Оттук изглеждаше по-стар от Елизабет.

Тя се обърна към него, облягайки се назад с ръка на парапета. Мъжът й каза нещо и известно време разговаряха. Накрая той протегна ръка и Елизабет се хвърли към него. За голямо учудване на Марко, мъжът я притисна към себе си и те се прегърнаха.

Марко изруга. Сцената беше много емоционална. Може би не бяха се виждали от доста време. Стана му ясно, че Елизабет е жена, пълна с номера. Не му беше никак трудно да събере отделните парчета. Бе загубила работата си в театъра. Останала без парите, печелени с почтен труд, тя бе се върнала към предишния си начин на живот. Сигурно някога е била любовница на този мъж и сега се връща при него.

Неспособен да гледа повече, той се обърна и навлезе навътре в парка. Но веселото ноемврийско слънце, ритмичният тропот на копита по алеята и смехът на децата не повдигнаха мрачното му настроение. Изруга гласно, сляп за слисаните изражения на дамите наблизо. Какво беше Елизабет Кендал за него? Мислеше, че е самата свежа невинност. Прие нейната уникална история на девойка в беда, но видя, че е сгрешил. Нека този стар пес, който и да е той, да й помага в тъй наречената й певческа кариера. Марко е приключил с нея.

* * *

Елизабет трябваше да събере всичката си смелост, за да се качи в каретата, изпратена от баща й. Предния ден се беше потрудила доста над своето писмо до него. Простичко и делово тя го информираше, че от Линдси Уайтхърст е разбрала, че вече е вдовица. Споменаваше също, че в момента не работи в театъра. Не посмя да се обади от телефона до стълбището в пансиона. Там всеки можеше да подслушва, като открехне вратата си.

Отговорът на баща й беше мигновен — дойде с пратеник още същия ден.

„Ще ти изпратя каретата в четири часа“ — гласеше той.

Не знаеше какво да очаква и главата й се замая, докато се возеше по Пето Авеню. Слугите, макар и сдържано, показваха, че се радват да я видят отново вкъщи. В мига, в който прекрачи прага, разбра, че си е струвало да се представи в най-добрия си вид за срещата с баща си. Очевидно той беше успял да накара всички да повярват, че тя е била в Европа през последните две години.

Гюнтер, икономът, който беше със семейството, откакто Елизабет се помнеше, наведе високото си и слабо тяло, докато отваряше вратата, и тя влезе в мраморното антре.

— Здравей, Гюнтер — каза младата жена.

— Добре дошли вкъщи, госпожице Слоън. Баща ви ви очаква.

Плешивият възрастен и посивял иконом не показа никакви емоции, освен учтиво уважение, но посочи с ръка, че трябва да влезе.

За Елизабет беше трудно да сдържа чувствата си. Как обичаше и в същото време как мразеше бащината си къща през тези две години! Тя стоеше в центъра на хола, парадните стълби се издигаха нагоре, тежките канделабри проблясваха от слънчевите лъчи, струящи през високите прозорци. Огромни ловни сцени и портрети в пастелни тонове говореха за вкуса, с който майка й беше украсила къщата. От нейната смърт насам нищо не беше променяно.

Гюнтер й даде време да се съвземе и тогава се отправи към стълбите.

— Господин Слоън ме помоли да ви поканя в стаята на Гейнсбъро.

Наричаха я така заради четирите огромни пейзажа от осемнадесети век на големия английски художник, красящи стените.

Колко различен беше животът й през последните две години, помисли си Елизабет, докато ръката й се плъзгаше по полирания извит парапет. Би се чувствала отново като малко момиченце, тепащо по покритите с килим стълби подир добрия иконом, ако стомахът й не бе свит на топка и ръцете й не бяха влажни.

На площадката на втория етаж тя кимна на Гюнтер, който пресече фоайето и отвори белите резбовани врати, водещи към стаята, където щеше да чака баща си. Той затвори след нея и я остави сама.

Огромната всекидневна в синьо и бяло гледаше към Пето Авеню с френски прозорци, водещи към правоъгълно балконче над главния вход. Кремавият цвят на стените и завесите в стаята отиваше чудесно на килима от Обюисон с неговите розови и сини цветя. На едната стена имаше огледало с позлатена рамка, а огромните Гейнсбърови пейзажи бяха закачени по другите. Ниска мраморна масичка за кафе стоеше пред мек диван, покрит с тъмносин сатен и плюш на райета, а френски столове и масички оформяха островчета из цялата стая.

Миналото сякаш се връщаше към нея, докато пресичаше стаята. Тя излезе на покрития с плочки балкон и зарея поглед към върховете на дърветата в Сентрал Парк, отвъд Пето Авеню. После се облегна на парапета, оглеждайки улицата нагоре и надолу и добре поддържаните карети по нея. Чуваше се чаткането на копитата на конете, теглещи леките двуколки на дамите. Млади мъже караха открити кабриолети по посока на Харлем Лейн, където си устройваха състезания. Разглезени расови коне танцуваха по улицата, за разлика от уморените животни, теглещи товарните коли покрай бордюра.

Чувствата напираха едно след друго в нея. От една страна, бяха спомените от детството в тази голяма къща. Помнеше как играеше с приятелите си, как се промъкваха, за да гледат тайно официалните вечери, които даваха родителите й.

Но по-късно дойде безсмисленото съществуване според законите на обществото, което я беше отгледало. Чувствата й бяха потискани от фалшивата показност на светския живот. Тя искаше да срещне нови идеи, да опознае различни философии, да види най-новото в изкуството. Вместо това от нея се очакваше да виси на безкрайни обществени сборища, на които ходеха хората от нейната среда. Техните идеали не надхвърляха две неща — добра партия за момичетата на нейната възраст и постоянно издигане по социалната стълбица.

След едно пътуване до Париж, където изпита интелектуалното влияние на тамошното общество, в нея покълна коренът на бунтовния дух. В Европа поети, художници и весели млади учени се събираха на плодотворни соарета. Но това не важеше за Ню Йорк с неговата влюбена в парите класа. Нещо повече. По ирония на съдбата много от тези, които имаха ложи в Метрополитен опера, не обичаха музика. Те поддържаха операта просто защото там по традиция започваше новият обществен сезон. Госпожа Астор например никога не се появяваше в ложата си преди девет часа и винаги си тръгваше преди втория антракт. Операта беше място, където се ходеше след вечеря и преди някое късно парти. Не обаче и за Елизабет.

Ето че старите конфликти отново напомняха за себе си. Но нямаше време да събере мислите си. Чу стъпки и се обърна да погледне баща си.

Уинстън Слоън беше изискан джентълмен, наближаващ петдесетте. Той пристъпи напред, докато Елизабет се обръщаше, и спря, без да проговори.

Устните й затрепераха, докато разглеждаше леко набразденото му лице. Косата му беше посивяла около слепоочията, такива бяха и бакенбардите, обрамчващи лицето му. Тъмните му очи я гледаха тъжно. Първата й мисъл беше, че когато бе малко момиченце, го оприличаваше на строг, но справедлив свещеник. Човек, който го срещаше за пръв път, никога не можеше да долови, че зад външността му на светец се крие безотказният ум на преуспяващ банкер. Тя се почувства малка пред него и вдигна по-високо глава.

— Здравей, татко!

Той пристъпи още малко напред и тя видя и неговата челюст да потръпва.

— Радвам се да те видя, Елизабет!

— Аз също, татко!

После той вдигна ръка. Тя се хвърли в прегръдката му. Просто този малък жест бе достатъчен и притискайки се към него, почувства сълзите си да напират. Колко пъти, когато беше дете, е намирала опора на силното му рамо. Защото Уинстън Слоън беше строг и сериозен баща, но в същото време бе и утеха, когато коляното е обелено или по-големите братовчеди я дразнят. Той я пусна, подаде й кърпичка да си избърше очите и влязоха във всекидневната.

— Изглеждаш чудесно, татко. Как се радвам да те видя!… О! — Елизабет сподави хлипането си и застана в средата на стаята.

Господин Уинстън, разчувстван, посочи дивана.

— Седни, скъпа.

Тя седна, кръстоса крака и отправи поглед към него.

— Линдси ми се обади — каза господин Слоън. — Всичко свърши, нали?

— Да — преглътна момичето.

Не можеше да възпре вълната на облекчение, която я заля, след като отново си представи какво се бе случило. Мачкайки кърпичката, тя се втренчи в цветните шарки на килима в краката си.

— Бях глупачка. Сега го знам. — Въздъхна дълбоко.

Господин Слоън протегна ръка, сякаш да я погали по коляното, но се поколеба.

— Мисля, че е за добро. Не беше… щастлива с този брак. Знам.

— Не! — поклати тя глава, оглеждайки стаята със замъглен поглед. — Бях непокорна и си го заслужих.

Засмя се горчиво.

— Може би все още съм, но се надявам, че съм научила все пак нещо от грешките си.

Господин Уинстън не можа да удържи чувствата си и гласът му затрепера.

— В такъв случай това е ценен урок. Много хора правят грешки, но малцина се учат от тях. И не всеки има шанса да започне отначало.

Тя кимна и се усмихна през сълзи. След малко баща й отново проговори:

— Искаш ли да се върнеш вкъщи?

Елизабет колебливо вдигна очи към лицето му.

— Ще ме приемеш отново след всичко, което направих?!

Той втренчи невиждащ поглед пред себе си.

— Ти си все още моя дъщеря!

— О, татко, не смеех да се надявам, че ще чуя от теб тези думи!

Наведе се към него и той я притисна към себе си, скланяйки глава в нежните й къдрици. Елизабет почувства влагата от очите му по слепоочията си.

Когато се изправи, можеше вече да се контролира по-добре.

— Трябва да поговорим за още неща — каза тя.

— Когато си готова — отвърна господин Слоън. — Но сигурно първо ще искаш да се освежиш. Ще имаме много време за разговори.

Елизабет поклати глава.

— Не, предпочитам първо да поговорим.

— Както желаеш.

Той се облегна на дивана и се приготви да слуша. Сериозното му изражение, придобито от многото делови срещи, сега се нарушаваше от състраданието, което не можеше да прикрие. Един мъж не биваше да показва емоции и Уинстън Слоън се беше научил да бъде твърд. Първо почина жена му. А когато и дъщеря му избяга от къщи, стана непоносимо тежко, но трябваше някак да издържи — нали беше стоик по рождение. За две години обаче защитната броня и официалната му маска се бяха износили. Присъствието на Елизабет събуди в сърцето му чувства, в които той все още не можеше да се вслуша.

— Вече не работя в операта — каза тя.

Той помръдна глава.

Беше й неудобно да обяснява, но продължи:

— Стана някакво недоразумение. Откраднати са два костюма. Театралните директори си помислиха, че аз съм отговорна. Не мисля, че Морис Грей би ме освободил, но господин Аби вероятно смята, че независимо кой ги е взел, аз би трябвало да знам. В края на краищата аз съм тази, която трябва да се грижи костюмите да бъдат готови за представленията.

— И те уволниха?

— Само ме отстраниха временно. Мисля, че ако костюмите се намерят, те ще се извинят. Както и да е, вече взех решение. — Тя погледна баща си. — И без това не искам да се връщам като гардеробиерка.

Напрегнатостта по лицето на Уинстън започна да отслабва.

— Е, радвам се за това.

Той стана и натисна звънеца за повикване.

— Мисля, че трябва да го отпразнуваме с малко чай. Изглежда, че ще започнеш изцяло наново.

Нещо като усмивка пробягна по устните му и очите му заблестяха.

— Трябва да решим какво ще говорим по повод на завръщането ти.

Елизабет наведе отново глава.

— Не съм сигурна дали съм готова да се върна, както казваш ти. Променила съм се, татко.

— Разбира се, скъпа. Ще го направим постепенно.

Тя вдигна поглед към него.

— Сигурен ли си, че наистина ме искаш тук?

Господин Уинстън не гледаше към нея, когато каза:

— Доста време тази къща беше празна. Забавлявал съм се малко, с изключение на няколко вечери с бизнеспартньори. Би било… добре и за двамата.

— Искам да е така — изрече Елизабет бавно, колебаейки се дали сега да го каже. — Но ще има разлика. Има нещо, което бих желала да правя.

— Какво е то?

Тя се размърда на дивана.

— Вземам уроци по пеене при професор Теодор Шлут. Той е един от най-добрите преподаватели по пеене в Ню Йорк. Смята, че имам талант и ме насърчи да уча.

Откъм вратата се чу леко почукване, после двете крила се разтвориха и с поднос за чай влезе Опал Търнбул, домашната прислужница. Елизабет и баща й спряха разговора, докато жената сервираше.

— Здравей, Опал! Как си?

— Добре, госпожице. Колко се радвам да ви видя! — отвърна тя.

Беше пълничка, на средна възраст, облечена в твърда черна коприна и колосана престилка. Набраната й шапчица покриваше сивеещи коси, а бледото лице бе озарено от усмивка. Застана пред Елизабет, която се надигна да я целуне по бузата.

— И аз се радвам да те видя.

— Надявам се, че този път ще останете — каза Опал, зад чиито служебни маниери се промъкна трогателна нотка. Тя прокара ръка по бузата си и бързо се върна към подноса да сервира в сребърния сервиз. Поднесе чая и остави бащата и дъщерята сами. След като отпиха от чашите и опитаха сандвичите, Елизабет поднови разговора за професор Шлут с наведени очи.

— Каза, че трябва да уча. Може да ме вземе като ученичка.

Господин Уинстън Слоън се засмя сухо.

— Ами поне съвпада с нашата история. Предполага се, че си учила две години в Европа. Няма да изглежда никак странно, ако продължиш и тук. Нищо лошо няма в това една жена да изучава музика. Хората винаги са харесвали как пееш и свириш.

Тя постави чашата в чинийката й.

— Знам. Просто сега имам нещо сериозно предвид — нещо повече от забавлението на гостите след вечеря.

— Какво искаш да кажеш?

Елизабет повдигна глава.

— Искам да видя — дали ще мога да се представя пред публика…

Баща й се задави със сандвича си и остави чашата.

— Нямаш предвид професионално?!

— Боя се, че точно това имам предвид. — Тя бързо продължи: — О, знам, че това е мечта и може нищо да не излезе. Но ако ти наистина искаш да живея тук, моля за одобрението ти. Ако ми дадеш един аванс, за да заплатя уроците, аз ще ти го върна, в случай че направя кариера.

Банкерът изтърси една троха от скута си.

— Не мога да повярвам на ушите си. Нищо ли не можа да научиш от тази бъркотия, в която превърна живота си? Чист късмет е, че никой не разбра къде си била. Не беше лесно да се крие. Вчера, като ми се обади, помислих, че ти е дошъл умът в главата. Напуснала си тази ужасна работа — добре. И сега изведнъж нова глупост!

Той стана и закрачи из стаята.

— Майка ти и аз се опитахме да те направим дама — говореше ядно баща й. — Къде се провалихме — бог знае! Защо просто не можеш като другите да се задоволиш с брак и семейство? Боже, как искам майка ти да е тук, за да ми помогне!

Той се приближи към махагоновото барче, откъдето извади една гарафа. Махна запушалката и си наля от кехлибарената течност.

— Съжалявам. Елизабет. Сигурно съм те разбрал погрешно.

Тя усети как бавно я обхваща гняв и разбра, че не само сегашният спор е разгорещил кръвта й. Колко спорове беше водила с родителите си по-рано за всяко направено от нея отклонение от нормата! Точно тези отклонения от общоприетите норми я бяха прогонили навремето от дома. Беше се надявала, че годините и зрелостта ще й помогнат, смяташе, че и баща й ще опита да превъзмогне различията помежду им. Но неговото избухване само при споменаването за певческа кариера показваше, че той не се е променил.

— Не си ме разбрал погрешно, татко. Това, което исках да кажа, е, че може би съм достатъчно добра да изляза на сцената.

— И да съсипеш репутацията си!

— Вече доста направих, за да я съсипя — каза тя, като не можеше да сдържа гласа си. — Виждам, че съм сбъркала, като дойдох тук. Нямам намерение да живея под един покрив с теб, ако не одобряваш действията ми.

Елизабет се накани да стане, но баща й тръгна към нея.

— Чакай! — заповяда той.

Тя се отпусна обратно. Застинаха известно време един срещу друг. Виждаше, че той се опитва да контролира нервите си — и тя се помъчи да стори същото. Упрекваше се, че изпусна нещата да отидат твърде далеч. Не искаше да започва спор. Въздъхна дълбоко.

— Съжалявам, татко. Не исках да бъда груба.

Банкерът прокара ръка през косата си.

— Не знаеш какво преживях заради теб, Елизабет!

Тя наведе глава.

— Знам и съжалявам. Никога не съм искала да те нараня.

Чувствата в нея започнаха да напират и реши, че повече не може да води разумен разговор.

— Май ще трябва да тръгвам, но ще се върна. Можем да разговаряме друг път — каза младата жена без надежда в гласа.

— Не, недей!

Той почти изрида и тя разбра, че не иска повторното им събиране да се провали.

— Моля те… остани, Елизабет! Опал ще ти приготви стаята. Имаш нужда от почивка.

Отпусна рамене.

— Ще ми бъде много приятно, ако останеш да вечеряш с мен.

Тя стисна устни.

— Добре, ако си сигурен, че искаш — приемам.

— Разбира се, че съм сигурен. Ти си моя дъщеря.

Отново гняв и отчаяние се бореха в гласа му. Елизабет се надигна несигурно.

— Знам, че не беше много удачно да се прибирам вкъщи — каза тя. — Нещата са се променили.

— Това е твоят дом, Елизабет. Винаги си добре дошла тук.

Беше време, когато не бях добре дошла тук, искаше да му напомни тя, но не го направи.

— Благодаря — промълвиха устните й.

Разговорът им за уроците по музика не беше свършил и беше ясно, че ако остане под този покрив, ще трябва да води още битки. Но сега беше страшно уморена и всичко, което искаше, бе да се отпусне за дълго във ваната на разкошната си баня. После да подремне на мекото легло. И чак след това щеше да убеди баща си колко много се нуждае да направи нещо сама в този живот. А пък той щеше да поднови стария спор: омъжи се, създай семейство!

Но за кого да се омъжи? — зачуди се тя. Потапянето в света на майчинството и обикновения живот извикваше в устата й горчив вкус. Копнения, които крещяха за удовлетворение, кипяха в нея и тя просто не знаеше накъде да се обърне.

Образът на Марко изплува в съзнанието й, но с чувство на съжаление го пропъди. Той имаше всичко, което тя искаше да постигне. Талант и шанс да го приложи. Преданост към изкуството. Разнообразие на хората, с които се срещаше и работеше. За такъв живот копнееше младата жена.

Ако все пак Марко Джовинко извикваше и други мисли у нея, тя ги отпрати дълбоко, дълбоко в съзнанието си. Беше видяла, че роман с мъж като този може да бъде опасен. Както всички мъже с пари и приятна външност, Марко нямаше да остане привързан към една любов. Веднъж вече подобно заслепение я беше опарило и тя нямаше да позволи да се случи отново.