Патриша Вернер
Прегръдка под звездите (20)

Двадесета глава

Елизабет влезе в преддверието на хотел „Ансония“, където имаха апартаменти много звезди от музикалния и спортния свят. Седемнадесететажният хотел беше барокова сграда със спираловидни орнаменти, балкони, корнизи, сатири, надвесени над входовете, и куполообразни кули на всеки ъгъл. Кристални полилеи с електрически крушки осветяваха преддверието. Орнаментите продължаваха и тук, по бароковия таван, по отливките, по осветителните тела и персийските килими, в които обувките на Елизабет леко потъваха.

Тя излезе на мраморния под и зачака асансьора. Знаеше, че дължи на Марко тази визита. Бяха го ранили заради нея, а и съжаляваше, че не му каза за ангажимента си в Бостън. И след като предварително беше преодоляла притеснението си от срещата, сега бързаше към него.

Всичко това мина през ума й, докато беше в асансьора заедно с още няколко пътници и слезе на неговия етаж. Дори и на по-горните етажи луксът беше очебиен като в „Уолдорф“, но местонахождението на хотела в Ъпър Уест Сайд го поставяше извън зоната на каймака на обществото. Това беше добре дошло за Елизабет. Нямаше защо да се безпокои, че някой познат ще я види да навестява един от мъжете, свързани с нея в скандалната хроника.

Спряла пред вратата на Марко, тя събра кураж, преди да почука. После вдигна чукчето и го пусна два пъти. Вратата й отвори прислужничка на средна възраст, облечена в черна дреха, с бяла колосана престилка и накъдрено кепе. Имаше мургава кожа и посребрена коса, опъната назад и събрана в кок.

— Аз съм Елизабет Слоън, приятелка на Марко. Дойдох да го видя. Тук ли е?

Жената май я позна, защото в очите й светна пламъче, но лицето й запази неутралното си изражение.

— Влезте, моля!

Тя я въведе в дневната.

— Ще уведомя господина.

— Благодаря.

Елизабет не седна, а отиде до прозореца. Стаята беше кръгла и тя се досети, че е част от ъгловата кула. Прозорецът предлагаше панорамен изглед към града и реката. Тъкмо се мъчеше да се ориентира по познатите места и чу, че Марко влиза в стаята.

Обърна се и го видя, облечен в смокинг-жакет, набран около раменете, с бяла риза и тъмни панталони. Сърцето й се преобърна. Едната му ръка се придържаше от превръзката, прекарана през врата. Изражението му бе сдържано, но личеше слаба насмешка.

— Марко! — Тя тръгна към него, после спря. — Как си?

Той се поклони малко вдървено.

— Добре съм, както и трябва да се очаква, благодаря. На какво дължа тази чест?

Младата жена направи безпомощен жест и се приближи към дивана.

— Мога ли да седна?

— Разбира се.

След нея певецът се настани на махагонов стол с раирана тапицерия. Сложи здравата си ръка на страничната облегалка.

— Докторът ме овърза като сноп, но така е по-добре. Благодаря ви още веднъж за вниманието.

Очите им се срещнаха.

— Марко, защо… — Но не можа да намери точните думи.

— Той вдигна рамене.

— Там, откъдето идваме… Но стига, няма значение.

Смелостта й се възвърна малко, като видя, че не е прикован към леглото.

— Марко, снимките ни бяха отпечатани по всички вестници. Тази твоя авантюра привлече вниманието на доста хора към трима ни, ако си забелязал. За реклама ли го направи?

Лицето му помрачня.

— Не, глупости, не за това.

— Ох! — простена тя отчаяно.

Стана и отиде до прозореца. Златните пискюлчета на зелените кадифени завеси дръннаха, когато нервно ги дръпна. Марко искаше да я последва, но се чувстваше по-добре в стола.

— Ти и Алекс сте се държали като обикновени хлапета. Защо, за бога, си го предизвикал на дуел?

— Ревността ми стана неуправляема, след като го видях как те изпращаше.

Тя се извърна от прозореца.

— Но това нищо не означава. Алекс временно ми беше менажер, тъй като все още нямам друг. Той просто ме придружаваше. Няма абсолютно нищо между мен и него.

— Все някой е имал интерес от това. Иначе не е нормално.

— О, Марко, бъди разумен!

— Това невинаги е възможно, щом е намесено сърцето.

— Нямам никакво намерение да се омъжвам за Алекс, ако това имаш предвид. Вече ти казах, че съм се отказала от брака. Имам кариерата си. Сега повече от всякога трябва да се грижа за нея.

Той вдигна тъмните си вежди и я загледа предизвикателно.

— Твоята кариера. Още една новина, която научих от втора и трета ръка. Това доста ме засегна.

— Знам, че трябваше да ти кажа за този мой шанс. Всъщност точно затова дойдох днес. Наистина искам да споделя с теб тези неща. От всички хора на света само ти можеш да разбереш какво ми е.

— Разбирам. Дошла си да се похвалиш с успехите си, не че си се трогнала за здравето ми.

— Това не е вярно! Разбира се, че ме интересува как си!

Тя повдигна леко брадичката си, за да не покаже прекалено съчувствие. Трябва да се държи твърдо.

Със здравата ръка Марко се опря на стола и стана.

— Тогава ела с мен извън града. Ще можеш да ми разкажеш всичко на спокойствие.

— Какво означава това извън града?

— Има един прекрасен стар хотел на брега на едно езеро, където можеш да си починеш и природата те подмладява. Докторът настоява да отида там. Ела с мен!

Думите на баща й за това, че хората от театъра били с нисък морал, звъннаха в ушите й. Тя замръзна.

— Не мога.

— Защо?

Той помръдна към нея и Елизабет се досети, че може би още го боли, затова вместо нормалните му плавни движения, се получава такава непохватна походка.

— Защото… няма да е редно.

— А-а, разбира се. Трябва да пазим понакърнената ти репутация. Е, права си. Но си има начин за уреждане на такива работи. Например концерт. Имам приятел в „Мохонк Маунтин Хаус“. Мога да му кажа някоя и друга дума.

Очите й се разшириха. Той отново заговорничеше и самата мисъл за това я разстрои. Впрочем и защитата й беше започнала да се пропуква пред мургавото благородно лице, което се приближаваше. Оживяваше споменът за здравата мъжка прегръдка… Тя отстъпи към завесите.

— Аз, аз… не знам.

— Трябва да се показваш, Елизабет. Сега, след старта ти, трябва да те държим непрекъснато пред публиката. А тази публика е твърде непостоянна. Обича те само докато й пееш и те вижда. Добре ще бъде, ако пак се изявиш скоро.

— Да, но…

Той вдигна здравата си ръка.

— Знам, че съм прав. Ако ти имаш концерт и аз случайно отседна в хотела по същото време, никой не би заподозрял нищо нередно. „Мохонк Хаус“ е огромен като палат. Стаите ни ще бъдат в различни крила.

— Това няма да те спре… — изпусна се тя.

Мъжът се приближи плътно до нея, взрян в смутеното й лице.

— М-м-м. Няма да ме спре. Но отказът ти може.

Дишането й се учести. Не каза нищо. Сега, когато беше с Марко, й стана ясно, че е потискала желанието си да бъде с него. Вече се разтапяше от присъствието му, усещаше дъха му в косата си. Тя вдигна ръка към гърдите му да го спре, но той я притисна. Докосването запали страстен огън по цялото й тяло.

Усещайки това, Марко обви ръка около кръста й и се наведе да я целуне.

— Елизабет! — прошепна той, преди устните им да се слеят. Тя се колеба само миг и след това отвърна на целувката. Но беше още с ума си, защото все пак успя да го отблъсне.

— Не за това дойдох — успя да промълви младата жена.

Марко изглеждаше разочарован, но не настоя.

— Виждам.

Да й обяснява чувствата си явно беше безполезно.

— Просто исках да видя как си.

— Да, да. — Гласът му беше подигравателен, но не сърдит. — И да ми разкажеш за голямата си победа в Бостън.

— Е, не бе чак такава. Но ме посрещнаха много сърдечно.

— Знам.

Тя го погледна изненадано.

— Откъде знаеш?

Мъжът прекоси стаята.

— Ей, но аз не се държа като джентълмен! — Той й намигна. — Искам да кажа, че не се сещам да ти предложа нещо.

Взе малко звънче от една ниска кръгла масичка и звънна с него. Когато икономката се появи, й каза:

— Софи, моля те, донеси ни малко кафе и сандвичи.

След като жената изчезна, той попита:

— Или би предпочела нещо по-силно — коняк например?

— Не, не, кафе е добре.

Марко се върна на мястото си, а тя отново седна колебливо на дивана.

— Съжалявам, че не ти казах за Бостън.

Той се облегна назад предпазливо, придържайки ранената си ръка до тялото, придобил изведнъж уморен вид. Тя приглади с нервно движение полата си.

— Трябваше да ти кажа, но се страхувах…

— Страхувала си се? От какво?

Младата жена вдигна рамене.

— Не знам. Че няма да се справя. Че…

Икономката донесе подноса и сандвичите и Елизабет изпита благодарност, че не се наложи да продължи. Взе си чаша кафе и един сандвич. След това се облегна назад.

— Вълнуващо беше да пея пред публика. Беше така… — Потърси точната дума.

— Всепоглъщащо — подсказа Марко.

— Да, да, точно така.

— Но трябва да си непрекъснато пред погледа на публиката, щом новата професия ти харесва толкова.

— Всъщност още не знам дали ми е професия — каза Елизабет скромно.

— Времето ще покаже — отвърна той. — Ще ти трябва менажер, истински. Прескът не си ли предложи услугите?

— Ти познаваш ли го?

— Да, малко. Той наистина е менажер на някои артисти. Изненадан съм, че не е предложил да те прибере под крилото си.

Тя си припомни разговора в Марбъл Хаус.

— Може би е щял да го направи, но когато се видяхме, аз бях с Алекс. Говорихме, след като бях пяла в Марбъл Хаус. — Продължи бързо, за да не събуди подозренията на Марко: — Пърси представляваше Уолтър Бери. Когато той спомена Бостънската опера, Алекс каза, че ще ми трябва менажер и че той щял да свърши тази работа.

— Ето защо Пърси не се е намесил. Такъв си е. Но сега, щом си в този бизнес, ще ти трябва професионалист.

— Да, Алекс просто се показа учтив тогава, но аз му отказах, защото не разбира нищо.

Тя се засмя тихо:

— Сигурно даже и не слуша оперите, на които ходи.

— Може и да си права — подсмихна се и Марко. — Добре, остави тази работа на мен. Лично аз ще говоря с Пърси, ако, разбира се, наистина искаш да се откажеш от Роша.

Елизабет се изчерви, схванала намека.

— Разбира се.

Той отпи кафе и се наведе да остави чашката в сребърния поднос.

— Радвам се, че ти е потръгнало в Бостън, мила.

Нещо прободе сърцето й.

— Трябва да си тръгвам. Марко.

Мъжът се надигна с мъка.

— Благодаря ти, че дойде — каза той, но потисна другите си мисли.

Отидоха заедно до вратата и тя се обърна да се сбогува. Вдигна плахо поглед към него.

— Надявам се, че наистина се чувстваш по-добре.

Марко искаше да я целуне, но се въздържа. Просто започна да разбира, че с Елизабет Слоън човек може да бъде само ако иска тя. Той се усмихна нежно.

— Сега се чувствам по-добре.

* * *

След представленията в Бостън, когато излизаше, Елизабет много внимаваше да не би около вратата да се навъртат репортери. Те наистина няколко дни чакаха да я зърнат, но накрая се отказаха и сензацията постепенно се забрави. Баща й естествено я посрещна студено и дори не повдигна въпрос за срамната случка. Повечето пъти той вечеряше в клуба си, а тя — в стаята си. Но след няколко такива дни животът й стана прекалено скучен и се чудеше какво да прави.

Стоеше с Миранда в ръце в стаята на Гейнсбъро, където не пускаха котката. Но Елизабет я бе донесла от кухнята и сега двете се взираха навън през френските прозорци. Беше се упражнявала няколко часа и не искаше да претоварва повече гласа си. Опита се да почете, но нищо не я интересуваше.

Погледна парка и помисли дали да не се разходи, но й трябваше компания. Тъкмо реши да сложи шапката и да се обади на Консуело, когато Опал почука на вратата.

— Някой си господин Пърси Прескът иска да говори с вас по телефона.

— Да, благодаря. Идвам веднага.

Тя слезе в хола, а оттам в кабинета на господин Слоън, където стоеше телефонът. Радваше се, че баща й го няма. Пусна котката, седна зад бюрото и доближи слушалката до ухото си:

— Ало?

— А, госпожице Слоън. Радвам се, че ви намерих! — чу се безплътният глас на Пърси Прескът.

— Да, имате късмет. Как сте?

— Добре съм — отговори гласът. — Трябва да говоря с вас по работа и се питах дали мога да намина утре. Ще бъда в града.

— Да, вкъщи съм. В колко часа?

Разбраха се да се срещнат в десет сутринта и тя остави слушалката. Е, сега поне очакваше нещо. Миранда скочи на бюрото и се отърка в телефона.

— Точно така, моето момиче. Господин Прескът идва да говори с мен по работа. — Каза го с насмешлив глас, имитирайки английския му акцент. — По много важна работа!

Доброто й настроение се върна, тя отиде да вземе шапката си и да отмъкне Консуело на разходка в парка.

Тъкмо когато се качваше по стълбите на елегантната къща на Пето Авеню, й се стори, че завесите на един от прозорците мръднаха и видя лицето на Консуело. Един излъскан иконом я въведе в дневната.

Вместо от Консуело, беше посрещната от самата Алва Вандербилт. Алва не си губеше времето с формалности. Със студен глас тя осведоми Елизабет, че Консуело не желае да я вижда. Всъщност госпожица Слоън вече не е очаквана в този дом.

— Съжалявам — каза Алва ледено, — но до сватбата си с херцог Марлборо Консуело трябва внимателно да подбира компанията си.

Лицето на Елизабет пламна. Явно всички от семейство Вандербилт бяха прочели за дуела и бяха скандализирани. Нещо повече — като певица тя не влизаше в представите им за човек от висшето общество. Но тази вещица не може да я оскърби! Елизабет високо вдигна глава, мина край Алва, нарочно обърнала гръб, и се насочи към позлатените врати.

Преди да излезе, се обърна и каза с невинен глас:

— Толкова съжалявам за Консуело! Моля ви, предайте й моето съчувствие!

След това, преди ужасената Алва да си поеме дъх, Елизабет излезе.

* * *

Пърси Прескът поздрави сърдечно Елизабет, а тя стисна ентусиазирано и двете му ръце. Той изглеждаше ведър, както обикновено, посребрената му коса бе сресана назад. Тя поръча чай и след като се настаниха, Пърси пристъпи към въпроса.

— Господин Джовинко ми описа вашата ситуация. Той ме увери, че имате сериозни намерения в музикалната кариера и затова ви трябва опитен менажер.

Елизабет кимна:

— Вярно е.

Той се усмихна с разбиране.

— Простете, но господин Джовинко ми описа също така и бизнесотношенията ви с господин Роша.

— Това беше временно.

После реши да се пошегува. Ако Пърси Прескът е менажер на артисти, значи ще я разбере.

— Но вие вероятно сте прочели всички тези истории във вестниците?

Пърси схвана намека й.

— Ами да. Но естествено сметнах, че това не е моя работа и не се намесих. Освен това знам, че вестниците рядко отразяват истината. Изненадах се, когато господин Джовинко ми се обади. За мен ще бъде чест, ако станете моя клиентка. Видях възможностите ви онази вечер, когато пяхте в Марбъл Хаус.

Елизабет не можа да сдържи усмивката си, тъй като току-що беше изхвърлена от дома на Алва Вандербилт в Ню Йорк.

— Бедната Алва! Нямала е представа, че тази вечер е помогнала за създаването на една оперна певица. Щеше да бъде шокирана.

Пърси поглади мустаците си.

— Вижда се, че тя е малко сноб. Смея да мисля, че сигурно нямаше да ме покани онази вечер, ако знаеше как си изкарвам прехраната. Но се случи така, че почивах в Нюпорт и на партито ме доведе един приятел на Вандербилтови, издател.

— Предполагам, че да си литературна фигура е по-малко скандално, отколкото да пееш на сцената.

И двамата се разсмяха, а Елизабет с облекчение разбра, че все още има чувство за хумор.

— Вярно е, че историята за Алекс, Марко и мен бе силно преувеличена от вестниците — каза му тя.

— Не се безпокойте за това — каза Пърси Прескът. — Други артисти също са изпадали в подобни ситуации. Без съмнение вие сте изнервили репортерите, като сте им отказали да разговаряте с тях, но сте запазили достойнството си.

— Наистина ли мислите така?

— Да. Забулихте се с тайнственост и възбудихте любопитството на хората, като не потвърдихте нито една дума, казана от вестникарите.

— Не съм го направила, за да вдигам шум около себе си.

— Разбира се, че не. Целият този инцидент не е ваша грешка.

Тя вече се чувстваше като глина в опитните му ръце. Ако можеше така да я напътства в кариерата й, значи е намерила нужния човек.

— Ако искате да ми бъдете менажер — каза Елизабет, — какви са по-нататъшните ви планове?

— Радвам се, че ме попитахте. Ще обсъдя първо всичко с вашия преподавател. Ако той каже, че сте готова, ще ви уредя доста концерти, за да ви види публиката. Трябва да идете в Европа. Там операта има повече възможности, а аз ще се погрижа да ви чуят колкото е възможно повече импресарии.

Европа! По ирония на съдбата трябваше да отиде там, където всички смятаха, че е учила музика.

— Разбирам.

— Искате ли да отидете в чужбина?

Тя вдигна рамене.

— Трябва да ви кажа, че баща ми не одобрява моята кариера. Не вярвам да подкрепи финансово плановете ми. Той е като Алва Вандербилт. И вече предостатъчно го обезпокоих.

Не искаше да мисли, че разривът между нея и баща й само се е задълбочил. Но ако решаваше Прескът да й бъде менажер, той трябваше да знае всичко… Почти всичко…

— Ясно. Значи трябва да го уредим така, че турнето ви поне частично да се самофинансира. Ще видя какво мога да направя.

— Имам малко пари, останали от майка ми. Мога да си позволя пътните дотам и джобни, докато… уредите работите.

— Чудесно. Веднага ще проуча какви са възможностите. Междувременно ще започнем на местна почва. Говорих с менажера на „Мохонк Хаус“, прекрасен и прочут хотел извън града, разположен на красиво езеро. Той би бил щастлив да ви организира концерт. Нужен ви е репертоар за около два часа поне, с едно прекъсване, разбира се.

Марко! Вече е уредил нещата. Едва ли можеше да откаже сега, тъкмо когато Прескът се кандидатираше за неин менажер.

— Да, но…

— Чудесна възможност, и то толкова скоро след бостънския ви успех. Решил съм да им се обадя веднага след разговора с вас.

Тя преглътна.

— Не мога да не приема.

Мислеше за Марко.

Пърси я погледна въпросително, явно неразбиращ нейната сдържаност. Елизабет не желаеше да изглежда неестествена.

— Разбира се, съгласна съм. Би било чудесно!

Той се надигна.

— Добре. Ще ви изпратя договора.

Взе ръката й в своята.

— Сигурен съм, че заедно ще постигнем успех. А мисля, че ще мога да се намеся и в това недоразумение с баща ви.

Тя сбърчи вежди със съмнение.

— Не знам. Но ако мислите, че можете да се оправите с него, нямам възражения.

Кой знае? Пърси Прескът действаше като джентълмен. Може би тъкмо той би бил човекът, който щеше да убеди баща й. Тя се почувства обнадеждена за първи път от онази сутрин в Бостън, след като видя историята във вестника. И здраво разтърси ръката на Пърси. Наемането на такъв менажер беше правилно решение…