Патриша Вернер
Прегръдка под звездите (19)

Деветнадесета глава

Елизабет изстена и се обърна в леглото. Стори й се, че някой чука на вратата. След малко чукането се повтори и до нея долетя гласът на Гуендолин.

Беше много рано, Елизабет се нацупи на часовника от кръглата масичка в ъгъла.

Гласовете станаха по-силни, после в стаята влязоха едновременно Гуендолин и Уолтър Бери. Елизабет посегна към халата си, но мъжът не обърна внимание, че не е облечена. Той размаха първите страници на някакъв вестник и го хвърли пред нея.

— Невероятно, просто невероятно! Прочетете това!

Елизабет примигна и заинтригувана грабна вестника.

От страницата я гледаха собствената й снимка, както и една на Марко и една на Алекс. Заглавието гласеше: Дуел между изтъкнат тенор и сина на известно семейство заради ново лице в музикалния свят.

— О, не! — изпъшка тя.

Бързо прегледа написаното, докато Гуендолин и Уолтър оживено бъбреха.

— Слава богу! — прошепна тя, като стигна до мястото, където се казваше, че и двамата са ранени, но не сериозно. Възстановявали се след намесата на един хирург от Йонкърс.

Но те наистина се бяха дуелирали! Не можеше да го повярва. Дуелите, разбира се, бяха забранени. Двамата били призовани в съда, но вероятността да им предявят обосновано обвинение била малка. От евентуалните секунданти нямало и помен. Слугите и на двамата по странно съвпадение били заминали на почивка неизвестно къде. Други свидетели нямало. На доктора било казано, че това е ловна злополука. Но куршумът, който той извадил от бедрото на Алекс, не бил от ловна пушка. Един куршум бил минал и през ръката на Марко. Новината за предполагаемия дуел раздухала пресата.

Елизабет стисна в шепи почервенялото си лице.

— Мили боже! — възкликна тя. — Тези идиоти! Не мога да го асимилирам! Можели са да се убият!

Грабна халата, измъкна се от леглото и го облече.

— Това е ужасно!

Уолтър и Гуендолин си говореха развълнувано един през друг.

— Гуендолин, опаковай ми багажа! Веднага трябва да се върна в Ню Йорк. Не мога да си го простя!

Отиде до гардероба и го отвори.

Най-накрая Уолтър разбра какво се кани да прави тя и я сграбчи за ръката.

— И къде си мислиш, че отиваш?

Тя му се сопна:

— В Ню Йорк. Това е моя грешка.

Той размаха пръст под носа й.

— Не така, моето момиче. Имаш да изпълняваш договор. Не можеш просто да го зарежеш.

Младата жена се поколеба само секунда.

— Ще прекъсна договора и ще върна хонорара.

Виждайки, че заплахата не означава нищо за нея, той се обърна към благоразумието й.

— И какво ще постигнеш така? Та това е невероятна реклама, мила моя! Народът ще се трупа да види жената, предизвикала дуел между двама добре известни в своите кръгове мъже, които едва не са се застреляли заради нея. Не бъди глупава! Още за тазвечерното представление всички места ще бъдат продадени, ще има и правостоящи. Никъде няма да ходиш!

Тя се възпротиви енергично:

— Но те са ранени! Трябва да ги видя!

Бери успя да хване жестикулиращата й ръка и я отведе до едно кресло.

— Моля те, седни за малко!

Елизабет се подвоуми за миг.

Той седна срещу нея.

— Сега слушай! Нито единият не е ранен сериозно. А освен това е много вероятно да не искат да те видят точно сега.

Младата жена подпря с ръка челото си.

— Не мога да се покажа пред публика, Уолтър. Изглежда, не разбираш, че това ще е мъчение за мен. — Поклати тъжно глава. — Баща ми ме предупреждаваше точно за тези неща.

Не я сдържаше на едно място, отиде до прозореца и се загледа през дантелените завеси към улицата.

— Пред никого не мога да се покажа.

После се върна и нервно закрачи из стаята.

— Защо са го направили? И двамата нямат ум за пет пари! О! — Стисна силно ръце в отчаянието си.

— Успокой се, успокой се, мила. Изпрати камериерката си да донесе закуска. Ще се почувстваш по-добре.

— Как можеш да говориш така! Всъщност — да. Гуендолин, обади се долу да донесат закуска! Всички имаме нужда да се подкрепим.

После се спря внезапно и се обърна към Уолтър с ръка върху устните.

— Аз май ще трябва да се облека.

Той се поклони галантно.

— Моля ви. А пък аз ще прочета вестника в дневната, докато кафето дойде.

— Ох! — изпъшка тя при споменаването на вестника.

Когато по-късно излезе от спалнята, в дневната имаше количка със закуска. Гуендолин наля горещо кафе от една сребърна каничка, а Елизабет седна на малката масичка, където се хранеха. Настроението й не беше се подобрило.

Докато чоплеше една кифличка, срамът отново я обхвана. Уолтър обели едно яйце и го изяде с резени шунка, после избърса устните си.

— Превъзходно! Този хотел се слави с кухнята си.

Той сложи салфетката на масата и си наля още кафе.

— Слушай сега, мила моя! Виждам, че е време да ти обясня някои неща. Първо трябва да знаеш, че не си сторила нищо лошо. Няма от какво да се срамуваш. Цялата ти „вина“ е, че си пленила сърцата на двама мъже, които те обожават. По-романтично от това — здраве му кажи!

Тя не отговори, но беше ядосана. Марко и Алекс бяха избрали идиотски начин, за да спечелят вниманието й.

Уолтър Бери продължи отново на „Ви“:

— Вас ви обожават двама мъже, които са готови да умрат, за да го докажат. Снощи пожънахте голям успех. Скоро светът ще бъде в краката ви. Какво повече искате?

Тя обърна очи към тавана и хвърли салфетката на масата.

— Това не е любов! Това са просто двама мъже, обзети от егоистична гордост. Това не е нищо повече от обикновен скандал!

Сълзи се показаха в очите й при мисълта за унижението, което трябваше да понесе у дома си.

Уолтър я потупа по ръката.

— Спокойно, спокойно, моето момиче. Вие просто сте разстроена. Съветвам ви да се поразходите малко. Навън е прекрасен пролетен ден. Вашите ухажори се възстановяват в Ню Йорк. Вие ще пеете пак довечера. Публиката ще ви обикне. Ние всички ви обичаме.

Елизабет си помисли за баща си.

— Не всички.

Тя стана. Уолтър беше прав поне за разходката. Щеше да има време да помисли. В тази стая се чувстваше затворена, имаше нужда да поразтовари нервите си.

Все още й идваше да хване влака за Ню Йорк, но професионалните задължения започнаха да надделяват. Тя вече нямаше собствен живот.

— Добра идея — каза Елизабет. — Ще поизляза малко.

Уолтър Бери се усмихна.

— Така е по-добре, ще видите. Всичко ще дойде на мястото си.

Младата жена поклати глава недоверчиво.

— Не знам. Това ли било то артистичен живот?

Той вдигна рамене.

— Животът на актьора не е нормален. Но и вие едва ли сте очаквали друго. Ако играете добре, светът ще ви гледа, ще ви следи. Уединение е невъзможно. Но пък за това ще получавате награди, за които обикновените хора могат само да мечтаят.

Тръгна към вратата, после се обърна към нея със съчувствие:

— Това е ваш избор — каза той тихо и отвори.

Тя го изпрати с поглед. Избор? Какъв избор имаше? Беше обвързана с договор към Бостънската опера за още три седмици. След това — неизвестност. Щяха да я забравят, името й щяха да свързват единствено с тази глупост. Тя вдигна пак вестника и се вгледа в снимките, усещайки как стомахът й се свива.

— О! — изстена и хвърли вестника в кошчето.

Сложи си шапка, взе слънчобран и каза на Гуендолин, че излиза.

— Искате ли да дойда с вас, госпожице? — попита камериерката.

— Не, искам да бъда малко сама. До четири часа можеш да правиш каквото си искаш. После трябва да се подготвя за представлението довечера.

Елизабет слезе с асансьора до облицованото с махагон преддверие. В оградената с четири колони чакалня на тапицирани с кадифе канапета седяха няколко души. Мина край рецепцията, загледана право пред себе си, усещайки погледите им. Плътният воал обаче пазеше нейната анонимност.

Преддверието беше слабо осветено, но тя видя как един мъж с бомбе влезе стремително през входа.

— Кажете ми това ли е хотелът, в който е отседнала певицата Елизабет Слоън?

Внимавайки да не се издаде, тя побърза да излезе. Стъпила на улицата, закрачи бързо и зави зад първия ъгъл.

Бостънският Бек Бей беше тих жилищен квартал с приятни къщи, някои от които бяха доста стари. Имаше и наскоро построени сгради с големи прозорци. Елизабет оглеждаше с око на познавач цветята и спретнатите ливади, скрити зад огради от ковано желязо. Но къщите и припкащите деца, придружени от бавачки, само й напомниха за Ню Йорк, а оттам и за собствените й неволи.

Започна да разбира какви големи жертви се изискват от един артист. Това ли искаше наистина? Така мислеше по-рано. През последните два месеца, когато работеше усилено, през двете години преди това, когато гледаше представленията иззад кулисите и учеше ролите в пансиона, през цялото това време имаше само една мечта — да пее на сцената.

Снощи тя беше постигнала това. Но след като еуфорията премина, бе се върнала в празната хотелска стая и с болка беше усетила липсата на някой, с когото да сподели радостта от успеха. Тази сутрин светът беше чудесен, но сърцето й се свиваше. Нюйоркското висше общество щеше да я разкъса. Ужасяваше я перспективата някой репортер да задълбае в нейното минало и да изкара всичко на бял свят. Тази мисъл я накара да тръгне по-бързо и да наведе глава. Как ще погледне хората в очите? Баща й беше прав. Мечтите й да пее бяха глупави. Те я доведоха до всичко това. В своите самообвинения тя нито веднъж не включи Алекс или Марко. Бяха постъпили глупаво, разбира се, и си заслужаваха една кавга. Но за всичко си беше виновна тя. Нейна беше грешката. Трябваше да пише на баща си, но какво да му каже? Опита се да съчини нещо като писмо, но нищо не излезе. Нямаше как да обясни.

Без да усети, бе стигнала до градината на Арлинтън Стрийт, но дори и прелестната гледка на цветята не смири тревогите й. Свърна по Комънуелт Авеню и тръгна да се връща обратно. Дишаше учестено от бързия ход и забави крачка, като видя фасадата на хотела. Смяташе да използва задния вход.

Щом влезе в коридора, тя се огледа за репортери. Май че нямаше. Но реши да не рискува с асансьора, тръгна по покритите с килим стълби и бързо се заизкачва към четвъртия етаж. Когато стигна запъхтяна стаята си, я очакваше изненада. Мадлен беше там. Щом Елизабет влезе в дневната, тя се надигна от дивана.

— Ето те и теб! Придумах администратора да ме пусне, но нямах представа къде си отишла.

Задъхана, Елизабет свали шапката и воала си. Мадлен я целуна по бузата. После се дръпна назад:

— Май не се радваш, че ме виждаш.

Наистина Елизабет бе забравила, че приятелката й ще дойде на съботното представление и се смути.

— Разбира се, че се радвам да те видя, Мадлен. Просто защото… — Тя се обърна. — Сигурно си чела вестниците. Ужас!

Мадлен се изкиска.

— Ти си прочута!

— Оплюта ще е по-точно.

— О-о, стига, скъпа! Името ти гърми в целия град.

— Но това е ужасно! Не искам всички да говорят за мен, сякаш съм някаква… някаква уличница.

Тя се тръшна на дивана.

— Просто не мога да издържам.

Мадлен обаче гледаше на нещата като Уолтър Бери. Седна до отчаяната си приятелка.

— Но, скъпа, това е толкова романтично. Нямах представа, че този хубавец, италианският тенор, е влюбен в теб.

Елизабет въздъхна.

— Той не е влюбен в мен. Само си въобразява, че е така.

— О, госпожице, държиш се като глупава жена наистина. Казал ли ти е, че те обича, или не? В края на краищата той се е дуелирал, за да защити честта ти!

— Вероятно го е направил, за да вдигне шум около себе си. Много добре знае, че не бива да ме въвлича в такива истории. Как ще се скрия от това нещо?

— О, миличка, толкова е хубаво, а ти искаш да го криеш. Ако бях на твое място, щях да полудея от радост!

— Да, но не си!

Веждите на Мадлен се събраха.

— Елизабет, ти май наистина си разстроена?

— Разбира се! Никога не съм искала това да се случи!

— Никога?

Въпросът й накара Елизабет да се изчерви. Нали преди миг беше обвинявала само себе си? Но така или иначе, това не засягаше Мадлен.

— Не знам как ще погледна хората в очите — продължи тя.

— Във всеки случай довечера ще трябва да погледнеш публиката си. А и аз ще бъда там — да те подкрепя.

— Радвам се, че дойде.

— Ето, видя ли? Всичко ще бъде наред.

— А как е Алекс? Пишат, че раната му не била сериозна.

— Лека рана от куршум в бедрото. Оправя се. Разиграваше сестрите в болницата и се оплакваше от храната. Сега си е вкъщи. Не се безпокой за него.

— Съжалявам, че е ранен. Можело е и да е убит. Какво го е тласнало в тази авантюра?

Мадлен се развесели.

— Ами, както той го обяснява, не могъл да се сдържи пред предизвикателството.

Елизабет стана и закрачи из стаята.

— Значи това е било идея на Марко. Какво ли го е прихванало? Трябва да е луд.

— Не е луд, а ревнив.

Тя погледна Мадлен въпросително:

— Не разбирам.

— Ами срещнал Алекс на Гранд Сентрал, нахвърлил се върху него, защото го видял как те изпраща, и го предизвикал на дуел. Това е всичко, което знам.

Очите на Елизабет се разшириха.

— Ама това е лудост! На гарата?

— Е, в любовта често има и малко лудост.

Гореща тръпка премина по тялото й, като чу думите на приятелката си. Беше толкова ядосана на Марко и Алекс за глупавия скандал, който беше за нейна сметка, че постоянно мислеше за тях. Какво беше предизвикало дуела? Не знаеше, че Марко е бил на гарата, когато Алекс я е изпращал.

Мислите и чувствата й към този мъж бяха така объркани и сложни! Това, което се бе случило между тях, собственото й объркано минало, неясното бъдеще — всичко й пречеше да мисли за него спокойно. Може би все пак той държеше на нея повече, отколкото тя предполага. Тази мисъл я накара да потрепери. Дори и да е така, пак не можеше да го допусне в живота си. Страстта се основаваше на плътската, а не на истинската любов. А за нея, мислеше си младата жена, истинска любов не можеше да има.

Но абсурдният начин, но който Марко беше показал чувствата си, изведнъж я накара да види и смешната страна на цялата история. Това я накара да се усмихне иронично.

— Наистина е малко налудничаво — каза тя най-после в отговор на забележката на Мадлен. — И все пак никой не може да разбере колко объркана се чувствам.

— Е, миличка — каза Мадлен, — смятам, че просто ще трябва да свикнеш. Това е част от живота на великите актриси!

— Не знам, Мадлен. Честно ти казвам, едва ли ще свикна.

После унило поклати глава.

— Уолтър, импресариото, ме задължава да пея довечера. Наистина трябва да спазя договора.

— Разбира се, че ще пееш! Защо пък не?

— Защото съм в центъра на такъв скандал!

Мадлен махна с ръка.

— Глупости! Хич не се безпокой. Знаеш какви са хората, особено пък в нашите кръгове. Довечера ще покудкудякат малко и до другата седмица ще са те забравили. Не ми казвай, че се отказваш от сцената само заради някаква си клюка.

— Но точно за тези неща ме предупреди баща ми.

— Е, и? Родителите ни предупреждават за какво ли не. Но да си говорим откровено, те водят доста скучен живот, не мислиш ли? От години не са правили нищо интересно.

Елизабет се сепна. Думите на Мадлен пробиха защитната броня, която бе изградила около себе си. Мадлен беше от същата обществена прослойка, от която по-рано си бе изпатила Елизабет. А ето че пренебрегваше с лекота остарелите предразсъдъци. Не че Мадлен можеше да бъде някакъв критерий, но тя поднасяше истината с прости думи и примери. Елизабет усети, че малко й поолеква, но не знаеше защо.

— Може би си права — каза тя.

— Разбира се, че съм права — отвърна Мадлен. — Хайде сега спри да се измъчваш и седни. Ти ще си сензацията на артистичния свят, ще видиш. Скоро всички ще бъдат в краката ти. И — повдигна закачливо едното си рамо — тогава избирай, който мъж си искаш!

Елизабет едва не се засмя.

— Но аз съм актриса!

— Боже господи, искаш да кажеш, че госпожа Астор няма да те включи в списъка на свещените четиристотин? По-лошо от това — смърт!

Този път Елизабет се разсмя заедно с Мадлен. Смехът им намали напрежението. И докато дойде Гуендолин, стана време певицата да се стяга за вечерното представление. Мадлен седна в спалнята и двете си бъбриха, докато тя се обличаше, а Гуендолин правеше косата й.

* * *

В мига, в който Елизабет стъпи на сцената тази вечер, всичко лично беше забравено — тя се отърси от своя живот и прие далеч по-тежките проблеми на Мими заедно с нейната малка и студена мансарда. Тя наистина се вживя в ролята си. Всяка фибра на тялото й бе концентрирана в този образ и в самото представление. Собствените й чувства, които и без това бушуваха близко до повърхността, изплуваха, сливайки се красноречиво с чувствата, съпровождащи драмата на обреченото момиче.

След финала публиката полудя от възторг. Беше принудена да се връща и пак да се връща на сцената, покланяйки се дълбоко в израз на благодарност.

Уолтър Бери я пресрещна на вратата на гримьорната:

— Чудесно, скъпа! Беше чудесна! Вън те чакат куп фотографи.

Тя се стресна.

— Фотографи?

— На служебния вход.

Той я последва в гримьорната, където певицата седна на малката табуретка пред огледалото.

— Чакат и за интервюта. Но — изкашля се Бери с ръка пред устата — не е необходимо нищо да казваш. Само се усмихвай.

Елизабет го погледна в огледалото.

— Предпочитам да не се усмихвам.

— Предпочиташ? — ядоса се той. — И защо, ако мога да попитам?

Обърна се и го погледна право в лицето.

— Знаеш защо, Уолтър. Съжалявам, но спектакъл от себе си просто не мога да правя! Пях тази вечер и ще спазя договора ни. Но моля те, не ме карай да участвам и във вестникарски представления!

Лицето на Уолтър почервеня.

— Що за инат, Елизабет? Пред тебе се открива шеметна кариера. Наистина все някога трябва да решиш искаш ли я или не! Ще те оставя да си помислиш по това.

Едва не се сблъска с Мадлен, която отвори вратата точно когато той излизаше.

— Извинете ме, госпожице! — каза Бери и изхвърча навън.

— Кой е този? Импресариото?

Елизабет се беше обърнала към огледалото.

— Позна.

— И защо не изглежда весел? Ти беше прекрасна! По-страхотно беше и от твоето соаре, и от Марбъл Хаус.

— Благодаря, Мадлен… Не, той е доволен. Но искаше да се представя пред пресата — още снимки за вестниците.

Мадлен въздъхна, а Гуендолин се зае да помага на Елизабет да съблече костюма.

— А ти не искаш?

— Не, не искам! Желая да бъда артистка, вярно е. Но не смятам да го постигна с евтина шумотевица.

— Ами хубаво — каза Мадлен лукаво. — Ще бъдеш тогава загадъчната жена и така ще го постигнеш.

Мадлен остана в Бостън у свои приятели, докато представленията на „Бохеми“ свършиха, и двете се върнаха в Ню Йорк заедно. Както се оказа, забележката на Мадлен за загадъчната жена излезе вярна. Това, че Елизабет не се появяваше никъде другаде, освен на сцената, предизвика още по-голям фурор и всички вестници пишеха за тайнствената жена, за която двама мъже са излезли на смъртен бой. Вестниците описваха също така и състоянието на Марко и на Алекс, които се възстановяваха. На италианския тенор му предстоеше благотворителен концерт и всички се надяваха да се оправи скоро.

Докато Елизабет пътуваше с Мадлен във влака за Ню Йорк, прегледа последните вестници и въздъхна.

— Какво има?

Тя поклати глава.

— Никога не съм мислила, че ще чета вестници, за да научавам новини за моите приятели. Как се променя животът!

— А ти какво си мислеше?

Елизабет облегна глава на плюшената седалка. Тя все още се безпокоеше, че репортерите ще проследят миналото й. Дори и да не отидат по-далеч от пансиона, беше достатъчно. Алчната за сензации госпожа Ранкевич щеше да им разкаже една доста украсена история. Спомни си как вратата на госпожа Ранкевич се открехна, когато Марко я изпрати първата нощ. Дали собственичката на пансиона не е разпознала снимката му във вестниците и вече не се е обадила на репортерите?