Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Starlight Embrace, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2016)
Разпознаване и корекция
karisima (2016)

Издание:

Патриша Вернер. Прегръдка под звездите

Художествено оформление: Борис Стоилов

ИК „Хермес“, Пловдив, 1994

ISBN: 954-459-105-2

История

  1. — Добавяне

Четиринадесета глава

Елизабет стоеше до баща си на най-горната площадка на главното стълбище и посрещаше пристигащите гости. Балюстрадите бяха украсени с елови и хвойнови клонки и огромни панделки от червено кадифе. Тя приемаше поздравите и прегръдките на старите познати, някои от които наистина се зарадва да види.

— Елизабет, скъпа, този цвят много ти отива — пропя госпожа Хенри Клууз. — Европа ти е понесла чудесно. Имаш идеален тен.

— Благодаря — отговори тя и се обърна към следващия гост.

Бе облякла син тюл и газ върху коприна, защото цветът й отиваше и това я правеше сигурна в себе си. Беше една от роклите, които тя и Мадлен бяха избрали. Но когато Мадлен се качи по стълбите, пременена в бледозелен сатен, гарниран богато с дъги и водни лилии, тя възкликна при вида на дрехата, която виждаше за пръв път облечена.

— Чудесна е — каза Мадлен възхитена. Това, което придаваше на роклята завършен вид, бяха водопадите от волани, украсяващи гърба, подчертани с копринени цветя.

— Радвам се, че ти харесва — усмихна се домакинята.

Точно зад Мадлен идваше Консуело Вандербилт, следваща майка си и баща си, и вниманието на Елизабет се насочи към тях. Спомни си, че си беше обещала да й се обади и се почувства виновна, че е забравила.

Госпожа Алва Вандербилт пристъпи първа с изправен гръб, с обсипан с диаманти брокатен сатен и дантелени волани. Тя протегна ръка в ръкавица.

— Добре дошла у дома си, Елизабет. Надявам се, че Европа е била очарователна за теб. Бяхме там два пъти, но не успяхме да те открием, въпреки че баща ти ни каза, че си в Париж. Боже мой, ти сигурно въобще не си се мяркала никъде. Приятелката ми, лейди Пагит, никога не е чувала за теб.

Елизабет се усмихна невинно, защото очакваше такива капани през цялата вечер.

— Страхувам се, че не съм излизала много. Бях там да уча и видя великото изкуство и непрестанното ми пътуване затрудняваше сближаването ми с хора, които евентуално биха ме поканили на някое парти. Не оставах достатъчно дълго на едно място. Боя се, че съм била доста необщителна.

С пресилена усмивка госпожа Вандербилт прие благосклонно обяснението. Чак тогава се сети за дъщеря си, чакаща зад нея.

— При нас май е било точно обратното. Консуело и аз получихме толкова покани, че едва успяхме да уважим всички. Но ти може би не знаеш още — тя се сгоди за херцог Марлборо.

— Здравей, Консуело! — каза Елизабет, протягайки ръце да прегърне старата си приятелка.

Консуело Вандербилт беше висока и стройна млада жена с тъмни коси и фини правилни черти. Излъчваната от нея грация й помагаше да се приспособи към обстановката, но Елизабет разбра, че бледата усмивка, която тя й отправи, говореше повече за примирение, отколкото за радост. Елизабет затвори очи, докато Консуело я целуваше по бузата, спомняйки си как се взираше в нея иззад кулисите в операта.

— Скъпа, наистина се радвам да те видя — каза Консуело. — Последните две седмици бях при една моя леля в Бостън, иначе щях да дойда веднага. Откога си вкъщи?

— Отскоро — отговори тя, докато се гледаха. — Добре че те е нямало. Чувствах се виновна, че не се обадих веднага. Исках да го направя.

— Не мисли за това. Но сега, след като и двете сме в града, трябва да дойдеш. Толкова съм самотна.

Това беше повече изтъкване на факт, отколкото оплакване.

— Разбира се, обещавам.

— Може би ще те видим в операта идния понеделник.

Елизабет се поколеба. Виждаше, че младата жена е нещастна и има нужда от приятелките си, но не можеше да понася Алва Вандербилт. Не разбираше с какво толкова майката държеше Консуело.

— Надявам се — каза тя накрая.

Консуело й се усмихна приветливо и последва майка си и баща си в приемната.

Гостите продължаваха да идват. Появи се Алекс с приятеля си Джеймс Бърдън, чиито мустачки бяха пикантно завити нагоре. Алекс целуна ръката й, но сякаш бе решил да покаже на Джеймс, който беше малко вързан, какво значи да прекараш хубаво и го побутна към стаята, която постепенно се оживяваше от гостите и сервитьорите, разнасящи винени чаши на високи столчета.

— Мисля, че можем да се присъединим към другите, скъпа — каза господин Уинстън Слоън, когато и последният от закъсняващите гости беше оставил дрехата си при Гюнтер и Опал. Двамата се качиха по широкото стълбище и се включиха в партито.

Вратите между стаите бяха оставени отворени, за да могат гостите свободно да общуват. После, след около час, щяха да се съберат в музикалната зала за представлението. Нервите на Елизабет започнаха да се обтягат, но дали заради възбудата, че ще пее пред толкова голяма публика, или заради това, че ще види Марко — не знаеше. Той още не бе дошъл, но така беше по план. Като специален гост, щеше да пристигне последен и тя трябваше да го разведе и представи на всички. Елизабет се обърна очаквателно към вратата и сякаш доловил мислите й, Марко се появи — страхотно хубав във фрака си, пристегнат в талията с червен пояс.

Той срещна погледа й. Докато тя си пробиваше път през тълпата, шумът започна да утихва. Марко й се усмихна ослепително и се поклони.

— Bellissima[1]! — каза той, отправяйки й комплимент.

Елизабет се усмихна нервно и докато го хващаше за ръката, за да го представя на гостите, малко остана да се блъсне в Мадлен, стояща зад нея.

— О, помните ли Мадлен Лорд? — попита тя Марко и той я поздрави.

— Да, наистина. Как сте тази вечер, госпожице Лорд?

Мадлен се усмихна свенливо.

— Много съм добре, благодаря. Знаете ли, аз подсказах на Елизабет идеята да ви покани тук тази вечер. Мислех, че няма да откажете, като видях колко добре се познавате.

Марко се разсмя, свикнал на подмятанията на заобикалящите го дами.

— Как да откажа и да пропусна възможността да пообщувам с такава очарователна компания?

Продължиха напред и Елизабет го представяше на всички. Страхуваше се, че може да е забравила как се казват някои от поканените, тъй като много от тях виждаше за пръв път от две години насам. Но преди това прилежно бе проучила списъка с гостите и сега не направи грешка. Когато се приближиха до Алва Вандербилт, не пропусна да забележи подозрението в очите й.

След като бе представена на Марко, тя обърна тържествуващ поглед към Елизабет.

— Виждам, че в края на краищата все пак си пообиколила малко Европа.

Тя се изчерви. Това не беше забележка, на която се чувстваше задължена да отговори. Те продължиха и когато баща й видя, че е вече уморена, я смени, за да й даде възможност да се подготви за изпълнението си.

Елизабет се скри в стаята си и затвори вратата, доволна от краткия отдих — трябваше да посъбере мислите си. Не се безпокоеше за изпълнението, беше го репетирала много пъти, а и щеше да пее само три песни. Останалото щеше да свърши Марко, но тя трябваше да му акомпанира. Репетираха три пъти през последните две седмици, за да хване смисъла на ритъма и динамиката, които искаше от нея Марко. Тъй като беше добра пианистка, това й се удаде лесно.

Мислите й се върнаха на вчерашната им репетиция у професор Шлут. Между тях бе възникнало забележимо чувство на близост и тя подозираше, че то се базира на това, че и двамата знаят житейските си истории. Беше се опитала да запази професионалния тон, но всеки път, когато Марко погледнеше към нея, усещаше как душата й сама откликва — това чувство не можеше да се пренебрегне.

Но сега не беше време да мисли за това. От нея доста зависеше как ще мине изпълнението. Седнала пред тоалетката, изпи чаша вода и събра разпилените си мисли.

— Дотук — без пропуски — прошепна на себе си.

Отнякъде се появи Миранда и скочи на тоалетката. Елизабет погали котето, после го прогони, страхувайки се, че с ноктите си ще развали роклята й или от козината му може да се разкиха.

Тя се огледа в огледалото, после взе музикалната пиеса, преговаряйки всички фрази и места, на които искаше да наблегне. Цял живот беше пяла по партита и това не би трябвало да представлява проблем. Тревожен бе само фактът, че всички мислеха, че е учила две години, а всъщност беше взела само няколко урока при професор Шлут. Да, но това го знаеше само Марко. Може би имаше късмет, че нюйоркското общество се интересуваше само от пари и социално положение, а не от изкуство. Операта тук беше място за среща с приятели. Знаеше, че това не е така в Европа, където ако беше ходила, щеше да се е срещала с високообразовани и културни хора, които долавят нюансите в музиката и говорят за нея като познавачи. А в нюйоркското общество познаваха изкуствата по-скоро като белег на богатство и това беше предимство за нея.

Елизабет стана и пое дълбоко дъх. Чувствайки се готова, слезе долу в едно антре, където Марко си тананикаше арии под нос и явно също се подготвяше. Той спря и се усмихна, когато тя влезе.

— Е? — попита тенорът. — Готови ли сме да забавляваме приятелите ви?

Тя схвана значението на думите му. Те се отнасяха за нещо повече от музикална забава. Техният театър с историята на нейното пребиваване в Европа през последните две години ги обединяваше. Добре беше също така да вижда как всички жени се увъртат около звездата и по какъв начин той ги очароваше. Нейната собствена ревност затвърди още веднъж решимостта й да се държи на дистанция от привличането, което този мъж излъчваше всеки път, когато биваха заедно.

— Дължа ви благодарност за тази вечер — каза тя.

Изражението му беше нежно.

— Много ми е приятно, че съм тук, уверявам ви.

Господин Уинстън Слоън дойде да им каже, че гостите вече са седнали. Всичко беше готово. Елизабет се облегна на ръката на баща си, влезе в музикалната зала и застана пред блестящия роял „Стейнуей“.

— За мен е удоволствие — каза тя на притихналата публика — да ви предложа тази вечер една приятна изненада. Господин Марко Джовинко, знаменитият тенор, любезно се съгласи да ни представи няколко отбрани пиеси.

Последваха учтиви ръкопляскания и тя се обърна да изчака Марко. Той влезе и ръкоплясканията нараснаха. Дойде до нея и се поклони на присъстващите. Елизабет отиде до рояла и подреди партитурите, съсредоточавайки се върху първата пиеса.

Марко й кимна, че е готов и тя започна въведението към „Песен на цветята“ от „Кармен“. Гласът поде романтичната ария — любима на редовните посетители на операта. Макар да не бяха шлифовани като европейските почитатели на музиката, нюйоркчани разбираха какво им харесва. При подбора на пиесите за вечерта точно това имаха предвид.

Но скоро Елизабет забрави публиката, отнесена от страстната музика. Гласът на Марко — галещ всяка нотка, безупречно чист — предизвикваше неописуема чувствена наслада. Тя се наведе над клавишите, музикалните фрази набраха сила и се издигнаха над гостите. Емоциите й откликваха на неговите и удоволствието от хармонията беше пълно.

Съдейки по реакцията на слушателите, ефектът беше какъвто се очакваше. Постоя така за миг, за да не развали магията, и когато се обърна да се усмихне на гостите, видя екстаза по лицата им, докато бурно аплодираха. Марко се покланяше във всички посоки, после посочи с жест към нея. Тя кимна, без да става от табуретката, и се обърна да се съсредоточи върху следващата пиеса. Всяка от тях водеше до такъв романтичен изблик, че накрая душата на Елизабет сякаш се извиси до звездите. Пръстите й предаваха емоциите на клавишите и музиката изпълваше залата — красива и силна. Когато свършиха, тя замря за миг над рояла, с отпусната душа. После Марко взе ръката й, тя стана и се поклони заедно с него. След това той любезно я отведе в антрето. Аплодисментите ги сподириха, докато те затваряха вратата.

— Мисля, че ни харесаха — каза тенорът със светнало лице.

Тя виждаше, че музиката е повдигнала духа му, както и нейния. Почувства се наравно с големия певец, но за нея това бе ново, много високо ниво, надминаващо всичко, което бе познала досега.

— След вашите арии се боя, че моите ще изглеждат жалки — изрази опасенията си младата жена.

Марко поклати глава.

— Нищо подобно, скъпа. Аз просто ги позагрях малко за теб.

Той се наведе и нежно я целуна по бузата.

— Ще се справиш чудесно.

Вратата се отвори и Мадлен, която трябваше да й акомпанира, се втурна вътре.

— Беше чудесно — пропя тя, обърната към Марко. — На всички им хареса.

После се обърна към Елизабет и намигна лукаво.

— Сега е наш ред.

Тя оцени доверието на приятелката си. Момичетата от тяхната среда бяха задължително обучавани да свирят на пиано и да си акомпанират една на друга и дори фактът, че ще се явят след Марко Джовинко, не смущаваше жизнерадостната Мадлен. Тя се усмихна:

— Готова съм, когато кажеш.

Елизабет пое няколко пъти дълбоко дъх и последва Мадлен в залата. Тя седна пред рояла и отвори партитурата на „Наричат ме Мими“ от „Бохеми“.

Елизабет кимна и Мадлен подхвана въведението. Пиесата беше проста и очарователна, даваше й възможност да демонстрира гласа и артистичността си, без да прибягва до трудните вокални лупинги, оставени за по-накрая. Вече някъде по средата на пиесата Елизабет видя лицата на гостите и изведнъж разбра, че ще има успех.

Алекс сияеше, застанал до Джеймс Бърдън, чието мрачно настроение май се бе разнесло малко. Консуело Вандербилт се усмихваше, сякаш музиката я караше да забрави оковите си. До нея майка й наблюдаваше певицата с любопитство, но Елизабет знаеше, че тя не разбира от музика и това не я обезпокои.

Тя се обърна към другия край на залата и видя високо вдигнатата глава на баща си. Гордост светеше в очите му и това накара сърцето й да подскочи от радост. Неусетно стигна до нежния финал и последните тонове тихо замряха.

Гостите аплодираха топло, усмихвайки се един на друг, като че ли през цялото време са знаели, че Елизабет Слоън е талантливо момиче. Тя се поклони, изчака да уважат и Мадлен, която отново седна и разгърна на следващото произведение. Това беше пиеса от „Кармен“, по-трудна, но Елизабет се чувстваше подготвена за нея. Гласът й — млад и свеж — с лекота си проправяше път през трудните пасажи и тя усети, че впечатлява слушателите си.

Третото й изпълнение беше „Наричат ме Малкото лютиче“ от оперетата на Гилбърт и Съливън и гостите засияха от удоволствие. Наблюдавайки я от антрето, Марко беше доволен, че протежето му се справя чудесно.

Тя е родена актриса, помисли си той и когато излезе да се присъедини към нея, заръкопляска сърдечно, както би направил с всеки свой изявен колега, с когото е било чест да пее.

Финалният номер в програмата беше любовният дует от „Лучия ди Ламермур“ и благозвучието на двата гласа въодушеви публиката. Жените отново бяха развълнувани от Марковия тенор и мъжествената му осанка, а господата се взираха с безмълвно одобрение в младата певица, която така се вживяваше в ролята си.

Колкото и да бе погълната от музиката и текста, Елизабет виждаше учудването и одобрението, обхванало гостите. Като свършиха и Марко хвана топло ръката й, вълната от аплодисменти ги заля. Слушателите започнаха да стават — аплодисментите преминаха в овации. Алекс скочи на крака, викайки „Браво“, и бе последван от другите.

Елизабет помисли, че сърцето й ще се пръсне. Пълен успех! Гостите се събраха около тях, за да ги поздравят. Госпожа Ван Ренселар покудкудяка малко около нея, а после се впусна в разговор с Марко. Двамата певци бяха обкръжени отвсякъде и поздравленията валяха едно след друго. Елизабет разбра, че единственото обяснение за много по-доброто представяне от преди, когато беше пяла в тази зала, бе това, че гласът й е узрял с възрастта. Не беше го пресилвала, докато се упражняваше в пансиона. А тазвечерното вдъхновение идваше от това, че пее с Марко. Той беше причина тя да достига такива висини. Но нямаше време за размисъл, тъй като я въведоха в другата зала, а разговорите непрекъснато се въртяха около нея.

Тя видя Марко и Консуело малко по-назад, погълнати в разговор. Алекс пое ролята на кавалер, хвана лакътя й така, сякаш нямаше намерение да го пусне никога, подаде й чаша вино.

Госпожа Ван Ренселар мина покрай тях и подхвърли:

— Къде си се научила да пееш така, скъпа? — И без да дочака отговор, продължи да говори, че гласът на Елизабет напомнял гласа на великата Аделина Пати, която сега се е оттеглила, но все още дава „прощални“ представления понякога.

Партито набираше скорост. От време на време тя мяркаше Марко — ту заслушан внимателно в думите на някоя достопочтена дама, ту, отметнал глава, да се смее на шегата на някой господин. Явно беше, че всички са очаровани от него.

Когато мина наблизо, го чу да казва:

— Разбира се, че беше в Париж. Или през май в Рим? Простете ми, ако съм забравил къде се срещнахме. Виждали сме се няколко пъти. Има талант, не мислите ли?

Никой не настояваше за подробности.

Виното и веселият дух на вечерта се отразиха на всички. Междувременно една групичка се събра около рояла и заедно с Мадлен, която свиреше, изпяха „Ще те отведа отново у дома, Катлийн“, „Любовта е стара сладка песен“ и други шлагери.

Докато гостите се забавляваха, Елизабет успя да се измъкне от шумотевицата. Мина през картинната галерия и тръгна след лунната светлина, образуваща дълъг светъл коридор. Високи папратови растения в саксии събираха тук през деня слънцето, струящо през огромните прозорци. Елизабет докосна листата, оставяйки ги да галят ръката й, докато вървеше по коридора. Майка й беше обзавеждала тази част от къщата и докато вървеше тихо, сякаш усещаше нейното присъствие.

— Бих искала да си тук и да ме чуеш тази вечер, майко — прошепна тя.

Винаги й е било трудно да зарадва майка си. Дали щеше да се гордее, ако беше тук тази вечер, запита се младата жена.

Замисли се отново за пиесите, които изпълни, и за това как гласът й се справи чудесно с високите тонове. Трябваше с благодарност да признае, че това бе възможно, защото от малка се занимаваше с музика.

Зад нея се чу тих шум от стъпки върху мраморния под и Елизабет се обърна. Тъмните очи на Марко блестяха на лунната светлина и тя затаи дъх, отдръпвайки се от цветята.

— Съжалявам, ако съм ви стреснал — каза той.

— Няма нищо. Тъкмо си почивах от шума вътре.

— И аз се надявах да направя същото.

— Не ви ли харесва? — попита тя, мислейки за начина, по който забавляваше гостите както с пеене, така и в разговори.

— Чудесно е — отговори мъжът, идвайки към мястото, където беше спряла. — Но тези неща понякога могат да бъдат и отегчителни, нали?

Когато се приближи, тя видя по-ясно напрежението, изписано на лицето му. Раменете му бяха като вдървени и сякаш бягаше от цялата тази шумотевица.

— Харесва ли ви да сте уединен?

— Много.

Продължиха заедно надолу по коридора, докато стигнаха до една ниша, където имаше пейка от ковано желязо, обърната към френските врати, водещи към стълбите за градината. Отвън заспалите дървета бяха покрити със скреж. Щом седна и почувства колко уморени са краката й.

— Вие сте пред очите на публиката от толкова време — каза тя. — Мисля, че ви харесва да ви се възхищават, да ви обожават.

Певецът въздъхна.

— Харесва ми. Трудно е да се обясни. Обичам да ценят и уважават това, което правя. Когато е така, ми се иска да се оттегля в стаята си, да се разходя извън града или да се насладя на някой мързелив следобед на плажа. — Той се засмя тихо. — С една дума копнея за обикновените неща, които всички вършат, когато са в почивка. Не е ли същото и с вас? Или ви привлича повече светлината на рампата?

— Мен ли? Не знам, не съм мислила.

— Хайде, хайде — закачи я Марко. — Сигурно всеки, който се посвещава на сцената, мечтае да бъде популярен и очаква повишено внимание към своята особа.

— Не знам — каза тя, облягайки се назад на възглавничките, сложени по пейката, за да омекотяват допира с метала. Усмихна му се. — Трябва да признаете, че има още доста време, през което ми предстои много работа, преди да се сблъскам с този проблем. А дотогава сигурно ще науча как да се справям.

— Знае ли се? Някои артисти ги стимулира това обожание на публиката. Колкото до мен, бих желал нещо друго… по-спокойно… като сега.

Начинът, по който произнесе тези думи, беше твърде многозначителен и тя се стегна. Припомни си неохотно за решението да спазва дистанцията между тях и потърси подходящ отговор, в случай че той предприеме още една стъпка. Но Марко нито помръдна, нито каза нещо, предполагащо интимност — просто продължи да говори за нещата, които му харесваха, радвайки се, че тя го разбира. Когато беше с него насаме, както сега, и той отваряше душата си, тя знаеше, че нейното решение губи давност. Точно тази страна от характера на Марко Джовинко я привличаше все повече и повече. Сега я заля топло чувство на копнеж и започна да следи мисълта му, като прибавяше наум и свой коментар. Беше странно, че неговият свят й беше толкова близък. Накрая започна да й се струва, че те са копнели, желали едно и също нещо, въпреки че животът им е бил толкова различен.

— Вие сте изключително прекрасна тази вечер, Елизабет — каза Марко, след като изчерпа другата тема.

— Благодаря.

— И пяхте много добре.

— Наистина ли мислите така?

— Наистина.

Той се обърна да я погледне и тя разбра, че сега ще я целуне, затова направи движение да се изправи. Но Марко хвана ръката й, натискайки я леко.

— Защо се мъчите да избягате от неизбежното, Елизабет? Не го ли чувствате? Създадени сме един за друг!

Гореща тръпка премина през нея, думите му сякаш я погалиха и той я прегърна. Но тя опря ръце в рамената му.

— Не.

— Но защо? Защо не? Да, да, да!

Държеше я нежно, но здраво и целувката му опари веждите й. Елизабет се опита да се пребори със себе си, с топлината на възбуждащата му прегръдка. Ръцете и краката й омекнаха, усещайки как целувките му се спуснаха по бузата и брадичката й.

— Марко, спри! — помоли се тя, шепнейки едва чуто, но тялото й вече се пробуждаше от желанието, което той разпалваше у нея.

— Не се страхувай от мен — каза Марко. — Никога няма да те нараня. Моето единствено желание е да ти даря наслада! И да получа!

Последните му думи прозвучаха дрезгаво, преливащи от копнеж, ръката му се плъзна нагоре да обърне лицето й към него, устните им се срещнаха и той я притисна по-силно към себе си.

Елизабет усети как я облива топла вълна. Съпротивата й се обърна в прегръдка. Зави й се свят от напиращите чувства, от предразполагащата вечер, от интимността помежду им и още преди да разбере какво прави, ръцете й обвиха врата му. Устните му жадно търсеха нейните.

Целувката им беше дълга и страстна, прегръдката — още по-силна. Тя усети как ръката му се плъзга по тялото й, гали гръдта й и после тръгва по-надолу по полата, търсейки бедрата. Тя беше загубена. Силното му мъжко тяло я караше да го желае още и още. Това беше неописуема наслада и Елизабет се умори да се съпротивлява. Не ще успееш вече да го спреш, подсказваше й нейният замъглен ум. Може би той бе прав. Може би тя беше предопределена за него, каквото и да стане.

Страстта им се усили, Марко усети отслабващата й съпротива и движенията му станаха трескави и настоятелни. Езикът му се провря между зъбите й, а гърбът й се изви назад като лък, докато той я целуваше по шията, но раменете и по закръгления бюст.

— Елизабет, красавице моя! Ужасно те желая! — каза с нисък глас, който премина през нея като вълна от наслада.

Тя сгуши глава под брадичката му и ръцете й се мушнаха под неговата дреха, за да намерят здравото мускулесто тяло. Роклята й се беше смъкнала от раменете, силните му здрави ръце галеха гладката й кожа, обхващаха гърдите, дишането му се учестяваше.

Отново потърси устните й, ръцете му се промъкнаха под корсажа и огънят, бушуващ в нея, се превърна в изгаряща светкавица. Чак сега тя проумя разликата. Това беше далеч-далеч по-голямо и силно от моминските й увлечения, които някога я принудиха да се разбунтува срещу закостенелите порядки и да потърси спасение в брака с мъж, който не бе за нея. Сега Марко я водеше в света на такава наслада, за която не беше и сънувала. И все пак някакво тихичко гласче й нашепваше, че това е нередно… нередно!

Ръката му хвана нейната и я плъзна надолу към бедрото си и тя, склонила глава на гърдите му, се опита да изкаже страха и смущението си.

— Марко, не мога! Моля те…

Мъжът също беше дал воля на страстта, която го изгаряше, но отчаянието, прозвучало в тази молба, го спря. Изпитваше болка от желание. В друг момент би разкопчал дрехата й, каквото и да става, и би я обладал тук, в галерията, на пейката, където и да е — толкова я желаеше! Но той искаше и тя да го желае. Знаеше, че насладата му ще е пълна само когато е взаимна. Думите й го обезоръжиха.

Той вдигна ръка, обхващайки лицето й, и я целуна горещо още веднъж. Почувства, че се предава, но усети и страха й, затова нежно я залюля в ръце.

— Не се безпокой, съкровище мое! Казах ти, че никога няма да те нараня.

С мъчително усилие мъжът сподави болката в слабините си.

Тя усети вълнението в гласа му и очите й се напълниха със сълзи.

— Искам да си моя, Елизабет — каза той. — Искам те веднага, но ще те взема само когато и ти ме желаеш!

Как да му обясни, че ужасно го желае, че вече е загубила ума си по него, но не може…

— Омъжи се за мен, Елизабет! Ще бъдем щастливи заедно! Не виждаш ли?

Тя помръдна глава. Брак? Брак ли й предлагаше наистина? Дали не е подведен от тялото си, което жадува за нейното? Сигурно и той не иска да се обвързва с брак, както и тя! Елизабет стисна юмрук на гърдите му. О, ако не беше ограничена толкова от морала си!… Защо не беше се родила в друг свят? За да се отдаде на страстта си без никакви задръжки. Но колкото и да се мъчеше, не успя да си го представи.

— Не — каза тя и сълзите й се търкаляха по бузите. — Не мога.

Той повдигна брадичката й, за да я накара да го погледне.

— Защо не?

Но тя извъртя глава и погледът й се плъзна встрани.

— Забравяш… Бях омъжена.

— О, това ли било? Забрави го. Това е различно. Сигурен съм, че го разбираш.

Наистина беше забравил за бившия й брак. След като някогашният й съпруг се беше удавил, целият инцидент бе моментално изтрит от паметта му, но явно не и от нейната. Марко се намръщи замислен. Да, точно това беше. Елизабет е сгрешила веднъж и се страхува да не сбърка пак. Той издиша през свитите си устни. Трябваше да е търпелив с нея. Трябваше да я чака и постепенно да й показва колко я обича.

Тази мисъл изненада дори и него. Да, наистина я обичаше. Беше си го помислял и по-рано, но сега вече нямаше съмнение. Обичаше нейното покорство, както и решителността, скрита под него. Обичаше начина, по който грееше, когато пее, и начина, по който търсеше неговото одобрение. Възхищаваше се на духа й и жадуваше за тялото й.

Колко можеше да чака, за да изпълни желанието си? Страстта му не търпеше юзди. Може би не след дълго щеше да й покаже колко я обича и скоро щяха да се любят. Трябваше да е скоро, защото щеше да полудее, мислейки за нея. Тялото му нямаше да издържи да я чака дълго. Той трябваше по-скоро да събуди страстта у тази жена — страст, която и двамата щяха да споделят.

Бележки

[1] Bellissima — красавица (ит.). — Б.пр.