Патриша Вернер
Прегръдка под звездите (3)

Трета глава

Марко я последва, като си мърмореше на италиански. Откакто срещна това момиче, то зае странно място в съзнанието му. Нейната тайна го завладя и той нямаше да се задоволи, докато не я разгадае. Тя се държеше разумно и се различаваше от многото мизерстващи артисти, които се надяваха да влязат в театъра. Без да се натрапва, това момиче някак си влезе под кожата му.

Тенорът стигна вратата откъм сцената точно когато младата жена я затръшна. Вън не се затрудни да я настигне. Беше се запътила да хване конния трамвай.

— Извинявайте — каза той, като сграбчи ръката й. Принуди я да спре и да се обърне към него. Понижи глас заради минувачите. — Не можете да оставите нещата така. Поне да отидем някъде и да поговорим. Няма да се успокоя, докато не чуя обяснението ви!

Елизабет се опита да сподави хълцанията си, докато изтриваше очите си с кърпичка. Беше изтичала навън от театъра с шапка на главата, но наметалото бе все още върху ръката й. Марко леко го придърпа. Метна го около раменете й и го завърза над голямата тока.

— Сега какво ще кажете? — попита той веднага щом тя дойде на себе си.

— Не разбирам каква полза ще имате, ако узнаете за моето унижение — каза Елизабет, като чувстваше, че стомахът й се е свил на топка. Но как стигна дотук?

— Това аз ще преценя — отговори мъжът. — Ако аз съм този, който ще ви помогне, трябва да сме приятели, нали? Може би има разрешение, за което вие не подозирате.

Той я поведе по тротоара към Седмо Авеню, докато стигнаха чакащата карета. С насълзените си очи Елизабет видя Франко да захвърля цигара, да отваря вратата и да я затваря, след като се качиха.

— Из парка! — нареди Марко, после вдигна стъклото и затвори. — Сега — обърна се към нея той — сме съвсем сами. Можете да бъдете абсолютно сигурна, че думите ви няма да достигнат до ничии други уши. — Почуди се как да повдигне духа й, но разбра, че ще е по-трудно, отколкото очакваше.

Каретата изтрополя край някакви декори, облегнати на стената на театъра. След няколко минути тишина, през които се отправиха към Сентрал Парк, Елизабет пое дълбоко въздух и се опита да събере мислите си.

— Предполагам, че ви дължа истината — каза тя най-накрая, достатъчно спокойна, за да говори. — Само че вие ще ме помислите или за малоумна, или за недостойна за вашата помощ.

Марко протегна ръка към нейната, но веднага я отдръпна. Независимо от странните обстоятелства, тя беше омъжена жена. Това изключваше мислите за интимност, които се въртяха в главата му още от първата вечер.

— Успокойте се, няма да си помисля такива неща. Ако ви е постигнало нещастие, то естествено не е било по ваше желание. Разбирам, че не искате да говорите за това. — Той се загледа в прекрасната фигура на обърканата жена пред себе си. — Всъщност не съм чак толкова любопитен…

Елизабет сякаш се почувства малко по-добре. Не можеше да си обясни как стана така, че вече беше в такива приятелски отношения с известния певец. В друга ситуация щеше да бъде забавно, че той й предлага да бъде неин изповедник. Но собствените й чувства й забраняваха да бъде лекомислена. И все пак изкушението бе голямо. Защо да не разкаже историята на някого, да облекчи душата си? Беше пазила всичко дълбоко в себе си през последните две години… Започна да говори внезапно. Думите се оформяха сами и веднъж намерили изход, не можеха да бъдат задържани повече.

— За да започна, трябва да ви кажа коя съм аз в действителност.

Марко повдигна тъмните си вежди, преметна крак върху крак и се приготви да слуша:

— Би било интересно.

Елизабет се опита да се усмихне и изтри очите си:

— Кендал е името ми по мъж. Баща ми е Уинстън Слоън.

— Охо! — възкликна Марко при споменаването на заможния банкер. — Знам го. Искам да кажа, чел съм във вестниците за него.

Тя му отправи ироничен поглед:

— Вие навярно сте пропуснали да прочетете за дъщеря му, която е в чужбина да учи музика. Беше споменато в колоната за светския живот, но той успя да спре информацията дотам.

Мъжът се намръщи:

— Не разбирам.

За момент предишният й закачлив дух се обади:

— Нито пък тези от нашите приятели, които пътуват до Париж. Очакват да ме срещнат там, но откриват, че съм заминала например за Лондон. Съжалявам, нямах намерение да ви озадачавам.

Марко махна с ръка, за да покаже, че вече е объркан.

— Не е лесно да си наследница на голямо богатство — продължи тя. — Прекрасно знам, че много мъже биха ме ухажвали само заради това. Когато станах пълнолетна, разбрах, че не греша. Имах много ухажори, но нито един, когото бих могла да обичам истински. — Поклати глава. — Мечтаех да срещна някой, който да не знае коя съм и да ме обича заради мен самата.

Спря и погледна навън през прозореца на каретата, когато влизаха в парка. Газени лампи блещукаха по извитата алея. Подминаваха други екипажи с поклащащи се встрани фенери. Джовани дръпна юздите и конете забавиха ход.

— Това е дълга история — каза Елизабет. — Но заради вас ще се опитам да я скъся колкото може.

— Не бързайте — промърмори Марко. — Нямам никакви ангажименти за тази вечер.

— Преди три години имах навика да ходя два пъти седмично до библиотеката. Минавах край един модерен пансион на Медисън Авеню по пътя си. — Спря за момент, за да си припомни. — Не разбрах, че съм обект на внимание. Суетността ми беше приятно погъделичкана, смятах, че е вълнуващо да ме забелязват млади мъже, с които не се познавахме. Естествено това беше безразсъдно, но аз не мислех, че ще излезе нещо. Един ден, когато се връщах вкъщи, ме настигна буря. Затичах, но точно когато стигнах пансиона, се подхлъзнах и паднах. Преди да се съвзема, на помощ ми се притече един от младите господа. Не бях се наранила и когато погледнах лицето му…

Елизабет се поколеба и погледна Марко виновно. Разбира се, че не е необходимо да обяснява, че по-късно това лице беше спечелило нейното сърце и провалило живота й. Покашля се.

Мъжът до нея кимна с разбиране:

— Продължавайте.

— Той ме въведе в пансиона, където седнахме в удобната приемна да изчакаме бурята да отмине. Предложи да ме изпрати до дома, но аз казах, че съм добре. Забавлявах се от риска да бъда в непозната къща, без да позволя на никой да знае коя съм. Казах му първото си име, но не и фамилното, а и той не настоя… Наистина ме изпрати до ъгъла, когато бурята отмина, и ме помоли да се видим отново. Така започнаха многобройните ни разходки, в някои от които стигахме чак до парка. Излизах от къщи под предлог, че отивам в библиотеката. Вечер не ме пускаха никога сама, но през деня не беше трудно да изляза без придружител. Той, изглежда, също се забавляваше от тази тайнственост, която ни обгръщаше, защото постоянно говорехме, но не ми разкри много за себе си. Каза ми, че е гравьор. Не настоявах за повече. Но бях омагьосана. Глупаво, нали!

Внезапно спря и наведе глава. Страхуваше се да продължи.

Марко мълчаливо чакаше, гледайки мрачно през прозореца. Беше заинтригуван от историята, въвлечен в драмата й, но в същото време съзнаваше жестоката вътрешна борба, на която се подлагаше момичето до него. Преминал през много бури в живота, той бе съпричастен на нейната трагедия. И макар че не искаше тя да се разстройва с тези спомени, някакво любопитство и загриженост го караха да мълчи и слуша. Още не беше сигурен какво ще постигне с това.

Най-сетне Елизабет продължи:

— Страхувам се, че се държа като човек, който не зачита обществените норми… Чувствах се прекалено задушена от строгото възпитание, което бях получила. — Засмя се иронично. — Майка ми например поставяше желязна пръчка под моята рокля, докато учех уроците си, за да ме научи да стоя изправена.

Тя погледна към Марко:

— Налагаха ми строго казармено възпитание през целия ми живот, чак до дебюта ми в обществото. Това беше начин да избягам. — Поклати глава. — Не след дълго той ми се обясни в любов. Бях по детски заслепена и му повярвах. Помоли ме да посети моите родители, но му казах, че е по-добре да не го прави. Знаех, че баща ми никога не би позволил да се срещам с този човек, защото той не беше от нашата класа. Нещо повече — знаех, че призная ли колко далеч съм отишла, щях да бъда наказана сурово. Трябва да съм била луда, но исках да продължаваме да се виждаме. Сгодихме се и годеникът ми вече настояваше да се види с баща ми. Предупредих го, че срещата ще бъде бурна, но независимо от това той беше твърдо решен да докаже честта си. Стана така, както очаквах. Заведох го у дома и обявих, че сме сгодени и ще се женим. Баща ми го изхвърли от къщата и ми забрани да се срещам с него… Никога дотогава не съм била толкова отчуждена от татко и толкова бунтарски настроена към този живот, който той очакваше да водя, особено след като почина майка ми. Като че ли аз трябваше едва ли не да я заместя.

Елизабет поклати глава:

— Но аз бях егоистка. Успявахме да си изпращаме бележки. Годеникът ми се разхождаше пред къщата в очакване да изляза и да говоря с него. И една нощ аз наистина се измъкнах от къщи. — Тя сведе поглед, взирайки се в миналото. — Искрено вярвам, че просто исках да се сбогувам, защото дори аз можех да разбера колко несъстоятелна беше връзката ни. Но в момента, в който се оказах под неговото влияние, той ме покори. Взе ръката ми и ме накара да тръгна с него. Бях замаяна от това, че отново сме заедно и го последвах. Влязохме в една къща и стопанката ме въведе в хола. За моя изненада там чакаше свещеник, готов да ни венчае.

Марко вдигна вежди, гледайки я сега направо с широко отворени очи, но пак не каза нищо. Чудеше се как ще продължи разказът й.

— Годеникът ми се взираше в мен и ме умоляваше да се омъжа за него веднага. Съвсем неразумно се съгласих, но защото си помислих, че е начин да разкъсам оковите. Оковите, с които чувствах, че ме измъчва строгият ми баща и правилата на обществото, които осъждах. Отчето произнесе свещените слова и ни обяви за съпруг и съпруга. Стопанката настояваше да остана онази нощ при нея и аз я послушах. За моя голяма изненада съпругът ми каза, че има работа и ще отсъства през нощта, щеше да се върне на другата сутрин. След като ме целуна нежно, остави ме сама. Не можех да се срещна с баща си, но му изпратих писмо, в което пишех, че съм се омъжила и той не трябва да се тревожи за мен. Щях да се върна за вещите си, когато вземехме решение къде ще се установим. Съпругът ми си дойде чак късно на следващата сутрин. Каза само, че е бил на работа. За беля смяната му била променена и ще бъде така за известно време…

… Следващата вечер той отново излезе, преди аз да си легна. На сутринта изпратих бележка, в която молех камериерката си да ми донесе нещата. Когато дойде, тя ми разказа за огромната мъка, която бях причинила на баща си. Еуфорията ми беше намаляла достатъчно и вече се чувствах виновна. Написах му дълго писмо, като го умолявах да ми прости. Исках да се срещна с него, но се страхувах от гнева му. Все пак наистина се върнах вкъщи онзи ден и заварих баща си дълбоко разстроен. Трудно е да се опишат чувствата ни тогава. — Елизабет въздъхна.

Марко се премести по-близо до нея. Той самият се измъчваше от историята, която тя разказваше. Но се страхуваше да развали магията. Тя продължи, без да я подтиква:

— Сърцата и на двамата бяха разкъсани. Знаех, че баща ми и аз няма да се сдобрим. Това, което бях сторила, беше непростимо. Щях да бъда отхвърлена от обществото, за което не давах пет пари. Когато съпругът ми дойде да ме вземе следващата сутрин, татко дори не пожела да се срещне с него. Установихме се да живеем в един приятен пансион и аз свикнах с това, че мъжът ми ме изоставя през нощта. Но една вечер повече не издържах. Бях самотна, живеех странен живот и бях твърдо решила да открия къде ходи съпругът ми и как прекарва нощите. Сложих наметалото си и го последвах. Той не подозираше нищо. Свиваше в улица след улица и накрая се качи на ферибота, който пресичаше река Ийст към остров Уорд. Там бяха затворът и болницата. Можете да си представите огромното ми напрежение, докато наблюдавах ферибота да се движи през реката. Не можеше да има никаква грешка. Мъжът ми отиваше или в затвора, или в болницата…

… Следващата нощ скрих главата си с качулка и отново го последвах. Този път се качих на ферибота, като внимавах съпругът ми да не ме види. Когато пътниците слязоха, успях да го проследя чак до една странична врата на затвора. Откритието ме хвърли в отчаяние, от което не вярвах, че мога да се спася. Помислих да се хвърля в реката, но се върнах с ферибота и скитах замаяна по улиците. Мисля, че онази нощ разбрах какво означава лудост. Накрая някак си се озовах в апартаментчето ни да чакам мъжът ми да се върне сутринта. Съществуваше слаба надежда, че има някакво обяснение. Той, изглежда, работеше в затвора. Но защо не ми каза от началото? Защо беше тази тайнственост?

Елизабет продължи монотонно, гледайки право пред себе си, без да съзнава къде отива каретата. Изпридаше до края нишката на своя тъжен разказ.

— Когато си дойде следващата сутрин, го попитах какво работи, но той отново отказа да ми даде задоволителен отговор. Не мина много време и една сутрин не се върна. Нямах друг избор, освен да отида вкъщи при баща си, който все още ми беше сърдит. Страхувах се, че това, което трябваше да кажа, щеше да го убие, но след като прекарах няколко седмици при него, разказах цялата истина. Очите му бяха пълни със сълзи, както моите, когато каза, че дискретно ще разпита.

Не е необходимо да казвам колко бяхме нещастни. Съобщихме на познатите си, че сме болни и не излизахме. Доверен адвокат наистина направи справка и уведоми татко, че съпругът ми не работи в затвора. Всъщност той бил затворник, осъден за престъпленията си като фалшификатор… Бил подкупил тъмничаря да го пуска, за да е с мен през деня. През нощта трябвало да се прибира в затвора. Съпругът ми престанал да се връща в нашия апартамент, когато надзирателят бил сменен.

Елизабет хвърли бърз поглед към Марко, като се питаше, ако беше твърде шокиран, дали нямаше да спре каретата и да я накара да слезе. Но той само стоеше и слушаше замислено. Побърза да завърши историята си:

— Баща ми и аз бяхме разбити. Толкова се срамувах за това, което бях направила, напрежението помежду ни беше толкова голямо, че отново напуснах къщата и наех апартаментчето в пансиона, който видяхте. Добра шивачка съм и тъй като театърът ме привлича, намерих си работа там. По-рано тези, които ме заобикаляха, смятаха, че театърът е само място, където се ходи вечер за развлечение. Но да работи в театъра — това е нещо, което човек от моето общество не може да си представи.

Елизабет иронично сви рамене:

— Но това, което бях направила, вече бе ме изключило от обществото. По странен начин моето бягство ми позволи да се заема с нещо, за което винаги бях мечтала. И да разбера дали ще запазя илюзиите си, щом се сблъскам с истинския живот в театъра. Баща ми каза на приятелите, че съм заминала в чужбина да уча музика и тази версия беше приета. Колкото до присъдата на съпруга ми, не съм чула нищо от шест месеца.

Историята беше разказана и тя остана мълчалива, докато каретата минаваше покрай Иглата на Клеопатра — обелиска, донесен от Египет. През дърветата зад паметника на светлината на уличните фенери се виждаше кремавата сграда на Музея на изкуствата „Метрополитен“.

Марко гледаше мълчаливо пред себе си. Драмата й го беше поразила повече, отколкото мислеше, че е възможно. Искаше да направи нещо, да й каже, че неговият живот също е бил изпълнен с изпитания и скръб, че след мъките сигурно ще дойде щастлив край, но не можеше да намери думите. Смутено се размърда и погледна през прозореца от своята страна.

Бавно минаха край Грейт Лоон и Джовани насочи каретата в страничен път, който щеше да ги отведе през парка по западната алея. Докато наблюдаваше в светлината на лампите как самотни листа се носят към земята като нощни пеперуди, Марко, без да гледа, потърси ръката й. Тя прие жеста му, защото разбра неговото значение, преди да е проговорил.

— Благодаря ви, че задоволихте любопитството ми — каза той. — Човек не се доверява лесно. Мога да предложа единствено приятелство. Моля ви, не се колебайте да ми кажете, ако мога да помогна с нещо.

Няколко минути Елизабет не проговори. Беше й хубаво да усеща топлата му ръка, но се смущаваше и бавно издърпа своята.

— Чувствам се добре, че ви разказах историята си — каза тя. — На никого, освен на Летис, не съм говорила за това.

— Кой?

— Камериерката ми. По-точно — бившата ми камериерка. Тя ме молеше да дойде с мен, когато напуснах дома си, но аз настоях да си намери друга работа. Бях взела твърдо решение да поема сама разноските си и изведнъж се оказах в положение да не мога да си позволя камериерка. А и започвах живот, към който тя не беше привикнала. По-късно баща ми й помогна да си намери място в Бостън.

— Всичко е много добре премислено — каза Марко. — Изглежда, имате талант да създавате сюжети, както и да се въодушевявате да ги играете.

Елизабет отвърна на ироничния му тон:

— Обвинявана съм в своенравие, безразсъдство, че казвам нещо не когато му е времето или мястото и че драматизирам собствения си живот. Недостатъците в характера ми са мое собствено творение.

— Биха били по-лоши у някой друг — отговори той сериозно. — Слава богу, че не сте свършили в реката онази нощ.

Сърцето й замря. Той не знаеше какво казва. За първи път след ужасния провал някой се радваше, че е жива.

Гърлото й се сви.

До такава степен се беше изолирала, че бе забравила какво значи да споделяш мисли и чувства с някого. Хората, които познаваше в пансиона, бяха доста добри, но тя им разказа само един внимателно обмислен вариант на своето минало и изобщо не разкри коя е. Понякога мислеше, че ще се издаде. Напоследък истинската й същност изплуваше по малко на повърхността — мнения, преценка, мисли, които идваха от сърцето й. Винаги трябваше да внимава, за да не се разкрие чрез думите или поведението си.

Продължиха край езерото и Шийпс Медоу, без да проговорят повече. Когато наближиха Гранд Съркл в дъното на парка, Марко почука на прозорчето зад тях.

— Сега ще заведем госпожица Кендал вкъщи — каза той.

После отново се облегна назад. Голямото движение надолу по Бродуей му помогна да се върне в действителността, в която живееше, обичаше и работеше.

— Не трябва да забравяме срещата си следващия петък — припомни той.

— Не, разбира се.

Елизабет също се изтръгваше бавно от кошмара на своя предишен живот. Навярно същата упоритост, която я беше заблудила, сега я поддържаше жива. Тя и потапянето в музиката. Мисълта, че ще пее пред известен професор, сви стомаха й. Слава богу, имаше няколко дни на разположение, за да се упражнява.

— Ще се подготвя — каза натъртено тя.

Мъжът се зарадва, като долови ентусиазма да се прокрадва в гласа й. Сърцето му преля от нежност към необикновеното момиче с необикновената история.

„И все пак — размишляваше той, докато гледаше търговския район, край който минаваха — може би в този град има хиляди подобни истории.“

Марко остави Елизабет на ъгъла близо до къщата. Този път остана в каретата, за да не събужда подозренията на госпожа Ранкевич. Докато я наблюдаваше как върви по улицата с гордо или може би упорито вдигната глава, нареди на Джовани да обърне каретата към хотел „Ансония“ на Апър Уест, където живееше.

Когато стигна къщата, Елизабет влезе в приемната. Там нямаше никой и тя седна пред пианото, както правеше често, за да даде израз на чувствата си. Пръстите й пробягаха по клавишите. После прерови партитурите и намери пиесите, които много обичаше.

Не след дълго отделните фрази, които пръстите й свиреха, се сляха в позната интродукция и тя започна да пее естествено, мелодично, с топлота, което накара наемателите да се заслушат.

От другата страна госпожа Ранкевич открехна вратата си, за да чува по-добре акордите от приемната. Горе Маргарет Хютълинг, която точно слизаше, спря с усмивка на лицето си и седна на стълбите, за да слуша. Една по една се отвориха и други врати в пансиона. Защото Елизабет пееше, а това беше нещо, което всички обичаха.

Понякога тя изпяваше една-две песни и после си вършеше работата. Друг път, както тази вечер, се вживяваше в музиката и за голямо удоволствие на всички квартиранти, с изключение на господин Барнхил, от претрупаната приемна се лееха песен след песен. Оперна ария бе последвана от „След като балът свърши“, изпята с такава сърцераздирателна интонация, че Маргарет избърса една сълза. Следваха „Оркестърът продължи да свири“, „Аура Лий“ и други любими мелодии. След това тя се насочи към италианските мелодии — „Обратно в Соренто“, и накрая завърши с опера.

Госпожица Хелибранд, гостенка в жилището на госпожици Йорк, се обърна към Ан и попита:

— Моля те, кажи коя е тя?

— Това е младата Кендал — отговори Ан. — Живее на третия етаж. Чудесно момиче е. Много почтена, макар че работи в театъра.

— Господи, в хора ли пее? — попита госпожица Хелибранд, впечатлена от чистия плътен глас с възхитителни високи тонове.

— О, не — отговори Селма. — Шивачка е. Мисля, че завежда гардероба.

— Разбирам — беше отговорът на госпожица Хелибранд. — Жалко, че талантът й се пропилява. Но тя е възпитана и никога не би й хрумнало да е на сцената.