Патриша Вернер
Прегръдка под звездите (16)

Шестнадесета глава

Вятър бушуваше из Ню Йорк през остатъка от декември и целия януари. През февруари заваля сняг, покри целия град и почти парализира движението. Март донесе студен, пронизващ до кости ситен дъжд.

Но в мраморната къща имаше парно и по стаите бе топло. Елизабет поддържаше чудесни отношения с баща си. Всеки път, когато той излизаше, тя отиваше в музикалната зала да упражни и затвърди уроците си.

Щеше да й бъде много приятно, ако знаеше, че заради нея прислугата прекарва доста време в това крило на къщата. Месингът блестеше от прекомерните старания на Опал, която използваше и най-малкия повод да си намери работа наблизо и да слуша Елизабет.

Дори Гюнтер се спираше. Хилди, камериерката на долния етаж, миеше пода толкова дълго, че плочките светеха.

А когато Гуендолин започна да си тананика, Опал я смъмри. Но после замря с пръст във въздуха. Не беше ли това мелодията, която тя самата оня ден си пееше? Прибра ръката си в джоба на престилката. В края на краищата няма никой, който би могъл да ги чуе. След като всичко вкъщи блести от чистота, какво лошо има в това?

Като си мислеше така, тя зави зад ъгъла и едва не налетя на Гюнтер, който си тананикаше мелодията, свирена от Елизабет в момента. Той спря и примигна с воднистите си очи.

— Госпожо Търнбул, не ви видях.

Обикновено бледите й страни порозовяха малко.

— Бих казала, че се бяхте увлекли в пеенето и не виждате къде вървите.

Той се намръщи и продължи пътя си, напомняйки с прегърбената фигура и мързеливите си крачки на един от духовете в операта „Фауст“.

* * *

Когато Марко тръгна на турне по някои от източните градове, Елизабет се почувства доволна. Но празнотата в сърцето й не се дължеше на ветровитата ранна пролет.

Ходеха си на гости с приятелки. Съчувстваше на Консуело, която бе тласната към брак, който не желаеше.

През един необичайно хубав ден в началото на април се разхождаха по дългата алея в долния край на парка, обградена от двете страни с брястове и статуи на известни писатели и музиканти. Тя ги отведе до каменна тераса, където двете се облегнаха на перилата от дялан камък и се загледаха в разхождащите се край спокойното езеро.

И двете носеха бонета, обрамчени с панделки, а на шапката на Консуело даже имаше препарирана птичка. Острите й черти бяха приели израз на примирение.

— Как върви музиката. Елизабет? — попита Консуело.

— Много добре.

Днес Елизабет си позволи да поизостави упражненията и да си отдъхне в този мамещ пролетен ден. Над дърветата се беше опънало безоблачно небе, така синьо, както не можеше никога да се предаде на платно.

Тя свали поглед от небето, погледна приятелката си и се облегна с гръб на перилата. Чувстваше се странно спокойна, много отдавна не беше изпитвала такова душевно равновесие.

— Скоро ще се омъжиш — каза на Консуело. — Щастлива ли си?

Момичето сви слабите си рамене.

— Ще бъда, надявам се. Но не мисля, че ме оставиха да избирам щастието си сама.

Елизабет сбърчи вежди.

— Безпокоя се за теб, Консуело.

Приятелката й я погледна остро.

— За мен? Защо трябва да се безпокоиш за мен? Имам си всичко, не е ли така?

Тя не се опита да скрие иронията в гласа си, но после тонът й стана извинителен:

— Съжалявам. Знам, че не мога да те заблудя. Изглежда, имам всичко, с изключение на мъжа, когото искам.

Сърцето на Елизабет се преобърна.

— Уинтроп Ръдърфорд?

Консуело вдигна глава:

— Късно е вече за това.

— Но сигурно той се е опитал да те види?

— Да. Но от камериерката научих, че майка ми е заповядала да се крие цялата ми кореспонденция. Наистина ми е писал.

— Тогава защо не говориш с майка си по този въпрос?

— Разбира се, че го направих. Но й вярвам, като казва, че ако Уинтроп се опита да ме види, тя ще го застреля.

— Не може да бъде!

— Не познаваш майка ми.

Елизабет се замисли. Не й харесваше, че насилват приятелката й да приеме нещо, което не иска.

— Не трябва да се безпокоиш за мен — настоя Консуело. — Всичко е решено.

— Но ти не обичаш Марлборо.

Момичето стисна устни.

— Не е много симпатична личност. Но ще се оправим.

Елизабет видя, че Консуело бе решена да се жертва в този нагласен брак, както тя самата пък беше решила да не се омъжва, жертвайки се за кариерата си. Внезапна вълна на жал и мъка притисна сърцето й и тя се извърна към напъпилите дървета.

Защо любовта трябва да е толкова трудно нещо? — запита се младата жена. Дори и в оперите, които пееше, любовта често накрая се превръщаше в трагедия.

Тя прогони обхваналото я мимолетно чувство на слабост и закрачи обратно с Консуело. Може би ще намери все пак някакво утешение. Давайки глас на мислите си, тя попита:

— Искаш ли деца?

— Разбира се — каза Консуело. — Много ще се радвам!

— Значи все пак има нещо?

— Да.

След малко Консуело обърна разговора.

— А ти? Някой правил ли ти е предложение?

— Не ми трябват никакви предложения!

Консуело се извърна към нея с вдигнати вежди.

— Не би искала?

Елизабет поклати глава, заличавайки миналото.

— Никога.

— Защо? Да не искаш да останеш стара мома?

— Искам да пея.

— Но ти пееш! Едва ли това ще ти попречи да се омъжиш.

— Не така, а професионално, на сцената.

Консуело се вторачи в нея.

— Наистина ли? А каза ли на баща си?

— Да. Той не е съгласен.

— Е, скъпа, мисля, че разбирам защо. Не е професия, която дама от нашите среди би трябвало да упражнява. — Тя хвърли изучаващ поглед на приятелката си. — Знаех, че учиш музика в Европа, но не предполагах, че е толкова сериозно. Имаш ли някакви планове?

— Преподавателят ми смята, че имам талант, но трябва аз да реша.

— Сигурна ли си, че искаш да правиш това? — попита Консуело със съмнение.

— Сигурна съм.

— Е, ами тогава — каза замислено тя — наистина бракът отпада. Дори Алекс…

— Какво Алекс?

— Нищо. Исках да кажа, че от време на време се виждате с него.

— Той идва понякога, но аз му изясних ситуацията. Знаеш, че Алекс е непостоянен. Ще си намери някоя друга.

— Не съм сигурна. Струва ми се, че доста се е укротил, откакто завърши колежа. Мисля, че е подходящ, Елизабет. Но той не би…

— Да?

Консуело се запъна.

— Ами… Едва ли би се съгласил да изпаднеш от своята среда.

Елизабет настръхна при неизбежното споменаване на този предразсъдък, отделящ хората на изкуството от висшето общество.

— По-добре!

Момичетата продължиха в мълчание, всяка потънала в мислите си.

* * *

Елизабет влизаше през входната врата, когато чу познатия дълбок смях, който накара сърцето й да спре. Тя се закова сред фоайето. Марко! Какво правеше тук?

Промъкна се по стълбите до втория етаж и се обърна към кабинета на баща си. Като приближи, чу гласове, заглушавани от гравираната врата. Може би беше сбъркала… Но учестеното биене на сърцето й разкриваше нейната надежда той да е тук.

Почука плахо на вратата. Баща й каза:

— Влез!

Отвори бавно и… го видя.

— Марко! — прошепна изненадана Елизабет и не можеше да скрие радостта, която я обхвана.

Той беше облечен със сако, сиви раирани панталони и широка копринена вратовръзка. Когато се обърна, й се усмихна и изразът на лицето му много заприлича на нейния. Марко прекоси стаята и хвана ръцете й. Тя усети неволното му желание да я прегърне, но се въздържа и се поклони. Затова пък целувката по ръката й, чак до китката, беше топла и дълга. Когато вдигна глава, очите му се впиха в нейните.

— Много се радвам, че ви виждам. Елизабет. Тъкмо си приказвахме с баща ви.

Очите й блестяха, страните й бяха зачервени от вълнение, а устните — полуотворени. Повече от всичко в този миг искаше баща й да не е в стаята.

— Не знаех, че сте се върнали — каза тя, търсейки компромис между желанието си да разговаря с него и факта, че баща й ги гледа. Негодуваше срещу надзора, който упражняваше над нея господин Слоън. Толкова много неща имаха да си казват с Марко, но баща й просто не можеше да ги разбере. В този момент повече от всякога осъзна, че с Марко си имат свой свят. И че ужасно й липсваше.

Той стисна внимателно ръката й, поведе я да седне и тримата продължиха да разговарят.

— Тъкмо разказвах на господин Слоън впечатленията си от източния бряг. Изтощително турне! Радвам се, че съм отново вкъщи.

Тя недоумяваше защо Марко занимава баща й с толкова подробности. От усмихнатия и внимателен израз на господин Слоън се виждаше, че той е впечатлен от присъствието на знаменития певец, но не се чувства съвсем уютно. Наблюдавайки как Марко изкусно води разговора, тя откри още нещо. Той не развличаше господин Уинстън Слоън. Правеше го за нея. Вероятно се бе досетил, че не е много желан в тази къща, но използвайки известността си, бе получил достъп като гост. Стана й забавно, като гледаше как се опитва да спечели баща й. Въпреки че не отстъпваше от възгледите си, господин Слоън не можеше да не се възхити от успехите на певеца и от високото му положение в света на операта.

— Хората от провинцията са по-музикални, отколкото предполагах — продължаваше Марко. — Но все пак включвахме по някой и друг шлагер.

Докато той и баща й разменяха незначителни фрази, тя посъбра мислите си. Най-накрая Марко се обърна към нея:

— Надявам се, че продължавате уроците си?

Главата му беше така обърната, че господин Уинстън Слоън не можа да види намигването му.

Елизабет се включи в този театър, като играеше ролята на добра и възпитана дъщеря, която си е научила урока.

— Напоследък се занимавахме с „Мадам Бътерфлай“. Доста тъжна история, нали? Почти се разплаках, докато я пях.

Марко кимна замислено и после изведнъж взе да разказва за композитора Пучини и за другите му опери. Скоро господин Слоън започна да се прозява. Певецът бързо се извини, че не дава думата на другите.

— Няма нищо — каза баща й. Беше все още учтив, но сякаш вече се питаше дали да се чувства поласкан или обиден от проточилата се визита.

— Е — надигна се той, — вече е късно, прислугата си е легнала. Опасявам се, че трябва да се оттегля.

Не изглеждаше Марко да е разбрал намека, а Елизабет запази неутрално изражение. Тя отиде и целуна баща си по бузата.

— Лека нощ, татко. Няма да се бавя.

— Лека нощ, господин Джовинко — обърна се господин Слоън. — Беше удоволствие за мен да ви видя. Мога само да се надявам, че някой път отново ще пеете у дома.

Мъжете си стиснаха ръце и баща й си тръгна, без да им хвърли подозрителен поглед. Но когато затвори вратата и те чуха стъпките му да се отдалечават, Марко се обърна към Елизабет ухилен, а тя прикри с ръка усмивката си.

После Марко разтвори ръце и тя се хвърли в прегръдките му. Лекият й смях погали слуха му и той я притисна нежно.

— Страхувам се, че го заблудихме.

Елизабет се отдръпна назад и се вгледа в лицето му, което все още издаваше умората от турнето, но грееше с дяволита усмивка.

— Ласкаех го, докато го накарах да си помисли, че е експерт по оперната музика. Кой знае? Може да съм направил услуга на изкуството.

Те се разсмяха, беше им весело, но Елизабет не можеше да успокои сърцето си, толкова се вълнуваше от неочакваната среща. В момента не беше важно, че се издава — тя просто излъчваше огромното задоволство, което изпитваше. След това го хвана за ръка и го отведе на дивана.

— Как мина турнето ти? Искам всичко да ми разкажеш.

Той седна до нея, премятайки ръка през облегалката.

— Искаш да чуеш подробности за моите изпълнения и как ме приеха?

— Разбира се.

— И за мизериите по влаковете, за неспазването на разписанията, за лошата храна? И за безкрайните посещения след представление, когато единственото, което човек иска, е да хапне и да си почине.

— Но не ми казвай, че е било толкова трудно. Не ми казвай, че не ти е харесало.

— Аха-а! — възкликна Марко, хващайки я за ръката. — Виждам, че си се загрижила за артиста, а не за мъжа. Бедният аз…

— Ами-и…

Той я дразнеше, подмамваше я. Но тя реши да си поиграе на котка и мишка с него, дръпна се и скръсти ръце в скута си, изправила прилежно гръб.

— Естествено, че трябва да знам. Налага се да ми кажеш всичко. В края на краищата някой ден може и аз…

— Да правиш такива турнета.

Тя се изчерви.

— Ако имам късмет.

Марко се изхлузи надолу, настанявайки се по-непринудено, сякаш за да бъде той самият, а не актьорът и певецът, който го следваше навсякъде.

— Мисля, че ще имаш — каза той, — но ако професор Шлут все така е доволен от теб.

Елизабет наостри уши.

— Ти си се виждал с него?

— Минах днес през студиото му.

— О! И какво научи от моя учител?

— Едва ли повече от това, което вече ти е казал.

Тя се наведе напред — имаше нужда да се увери.

— Моля те, кажи ми!

Той отново сграбчи ръката й, придърпвайки я още към себе си.

— Много ли искаш да знаеш?

Младата жена го укори за недвусмисления тон.

— Дразниш ме, нали?

Той се предаде и пусна ръката й.

— Добре. Професорът ми каза, че имаш талант и работиш съвестно. Май си научила вече две цели роли. Разбира се, истинската проверка предстои. Зависи как ще те приемат тези, които ще работят за твоята слава, зависи и от собствената ти решителност.

Погледът му стана сериозен.

— Сигурна ли си, скъпа, че точно това искаш?

— Всеки ме пита! — каза тя с отчаяние. — Това е извън всякакво съмнение. Вече съм решила!

Марко постави лакътя си на страничната облегалка на дивана и подпря глава.

— Значи си така решена, както и преди?

Елизабет усети с погледа му и емоциите, които той сдържаше. Тя му вярваше, че се интересува от музикалните й занимания, но виждаше също, че мощното влечение между тях не е намаляло. Марко изглеждаше по-чувствен, по-влюбен и по-желан. Може би след това турне просто изпитваше нужда от нея. Беше мъж и имаше нужда от жена?

Положението ставаше невъзможно. Как можеше да се обърне към него за съвет, за подкрепа, без да се поддаде на желанията, които той събуждаше у нея? Как можеше да предпази сърцето си от още грешки в любовта? Защо душата й с такава готовност се отваряше към него?

Марко съзря емоциите, изписани на лицето й, но видя и нещо друго. Видя неотразимата й красота. Усети властен порив да я притежава, обзе го копнежът да бъде изпълнен с любовта на тази жена, която ще го възроди. Той скочи на крака и я прегърна.

Тя не се възпротиви, но и не отвърна веднага на силната му прегръдка… Чувствата й се разбудиха при познатото мъжко ухание и тялото й пламна от желание въпреки предупрежденията, които си повтаряше. Устните му докосваха косата й, страните и накрая намериха устните. Тя прие целувката му с нарастваща страст — страст, потискана толкова месеци. Чувствата ги заляха като топла вълна и всеки от тях потъна с наслада в преживяването, очаквано толкова дълго…

— Марко — простена Елизабет, когато мъжът я поведе към дивана.

Той я настани да седне, прекоси стаята и загаси светлината, струяща от стенните аплици. Остана само единичната лампа и наоколо настъпи сънлив сумрак.

Този път, когато бе отново при нея, тя не само отвърна, но и сякаш се стопи в прегръдката му.

— Дойдох веднага щом можах — каза Марко с преливащ от нега глас. — Нямаш представа как си мислех за теб! Как исках да си при мен!

— Това никога няма да стане — каза Елизабет с накъсан шепот, докато ръцете му се плъзгаха по плавната извивка на гърдите й, по талията, по гърба, по бедрата…

Той я целуваше и целуваше, опитвайки сякаш вкуса на устните, на бузите, на очите, на брадичката.

— Трябва да поговорим за нас — каза Марко между две целувки. — Не мога да приема „не“ за отговор.

Желанието и жаждата в гласа му я трогнаха, а и тя почувства същото. Но въпреки че тялото и душата й крещяха за него, решението й остана непроменено.

— Не мога — промълви Елизабет, докато пръстите му разкопчаваха копчетата на яката й.

— Защо?

Той се наведе към шията й, погали я с устните си. Младата жена се изпъна назад, докато устните и пръстите му сякаш я омагьосваха. Как искаше да притисне силното му тяло към своето! Тя плъзна ръка по гърдите му, а после надолу към крака, който беше върху нейния.

— О-о, не мога. Не е хубаво така.

— М-м-м! — изръмжа само той.

Ръцете му станаха по-настоятелни, желанието му пролича от това, че я притисна към себе си с всички сили.

Корсажът й се свлече разкопчан и той затаи дъх при гледката на нежната й гръд. Движенията му станаха трескави, разбра, че трябва да я има веднага, тук! Полудяваше от страст.

— Елизабет, обичам те! — изстена Марко, като я слагаше на дивана. — Омъжи се за мен! Трябва да си моя. Не мога да живея без теб!

Тялото й отвръщаше с трепет на нежните му докосвания и тя повече не можеше да издържи на този огън. Думите й бяха безсилни пред страстта му. Къде я водеше той — тя не знаеше, но внезапно го пожела с цялата си душа. Какво означаваха кариерата, репутацията и миналите грехове пред екстаза в този миг?

Тя отвори устни да отвърне на целувката му и се повдигна леко, за да му помогне.

— Кажи „да“! — прошепна той в ухото й, докато ръката му се плъзна по гладкото бедро над жартиера. — Кажи!

Тя вече не се владееше, водена само от неговата жарка страст и от натежалото си от желание сърце. Шепнеше неговото име, докато той твореше своята магия и я издигаше на седмото небе.

Никога нямаше да бъде негова, никога нямаше да се омъжи за него. Знаеше това. Името му щеше да я засенчва, щеше да погълне амбициите й. Затова нямаше да я постави на колене! И все пак…

— Да, Марко, да… да!

И дори понятието за „утре“ се изпари от съзнанието й…

* * *

Час по-късно те седяха на дивана с оправени дрехи. Все още беше сумрачно. Стояха безмълвно, стреснати от породилата се интимност, от това, което беше се случило.

В удовлетворението, което бе почувствала Елизабет, се промъкваше и смущение. Тръпнещото й тяло още ликуваше от неговия допир и уханието му изпълваше ноздрите й. Но умът й започваше да се поддава на страха. Какво щеше да означава всичко това?

— Защо не искаш да се омъжиш за мен? — попита Марко нежно. — Казах ти, че те обичам!

Без да погледне, тя отговори:

— Не мога да се омъжа. Знаеш, че искам да направя собствена кариера. Това е… не съм сигурна, че мога да ти го обясня. Това е нещо, което задължително трябва да сторя.

Устните му се разтегнаха в мрачна усмивка.

— Трябва да докажеш себе си.

— Може би. Знам само, че бракът не е за мен. Сигурна съм, че разбираш…

Той се извърна към нея с цялото си тяло, но не я докосна.

— Елизабет, това, което ти се е случило в миналото, не принадлежи на настоящето. Просто не е част от нас.

Младата жена трепна.

Марко видя борбата в нея и не настоя.

— Много добре, щом не искаш да се омъжиш за мен, ще си караме така.

Тя отвори широко очи, а в тях бушуваха чувства.

— Никога повече няма да го правим!

— Какво искаш да кажеш?… След като преди малко…

Вдигна пръст и го притисна към устните му. Сърцето я заболя, но трябваше да изрази това, което чувства.

— Това, което току-що се случи, вече е в миналото. Може би беше лудост, непреодолима страст! Не знам.

Мъжът сграбчи пръстите й, обхвана цялата й длан.

— И мислиш, че никога няма да се любим? Не виждаш ли, че сме създадени един за друг?

Ръката му я погали по разпуснатите къдрици.

— Ако не ме искаш за съпруг, тогава ще ти бъда любовник.

— Не!

Ръцете му замръзнаха. Взря се в пълните й със сълзи очи. После повдигна брадичката й.

— Никой няма да разбере.

Елизабет поклати глава.

— Много тайни ще станат — каза тя тъжно. — Тайни от миналото, тайни в настоящето… Няма да мога да го понеса.

Сърцето му се сви. Видя пълните й с болка очи, усети вътрешната й борба.

Явно беше смела, но не приемаше нито брак, нито интимна връзка. А желанието да я люби отново напираше в него и го обхвана студен гняв при мисълта, че тя не иска. Но не можеше да пречупи духа й. Може би ако й дадеше време, щеше да размисли. Но пък той не бе от търпеливите…

Когато повече нямаше какво да си кажат, и двамата станаха. Елизабет го изпрати по слабо осветения коридор до главното стълбище. Слязоха по него. Знаеше, че след като затвори вратата зад гърба му, това ще бъде краят на кратката им връзка. Сърцето й се разкъсваше от желанието да го спре, да се хвърли в обятията му и да приеме любовта му, при каквито и да е условия. Но старата решителност и гордостта, за която Марко правилно предполагаше, че е скрита дълбоко в нея, й помогнаха да издържи. Може би щеше да скрие и тази любов в себе си, но не повече. Имаше си свой собствен път.

Не допускаше, че той ще я чака години наред да доказва себе си в изкуството. Но само тогава би го приела за спътник в живота — при равни условия. Това можеше и да не се случи. Нямаше гаранции, че ще успее. Но ако не опиташе, никога нямаше да разбере. И ако загубеше Марко през това време, както бе най-вероятно, щеше да приеме загубата. Компромис не трябваше да прави.

На вратата той се спря и я погледна за последен път, сякаш прочитайки всички тези мисли в очите й. Не я предизвикваше. Просто вдигна пръстите й към устните си и ги целуна. Тя видя любовта му, бликаща от тъмните очи под бледата лунна светлина.

После той отвори вратата и вече го нямаше.

* * *

Вярна на решението си, Елизабет не се видя с Марко през следващите няколко седмици. Уроците й станаха по-дълги, тъй като се налагаше да учи всяка нота при подготовката на ролите. Артистичните интерпретации й се удаваха с лекота и професор Шлут наблягаше повече на произношението, артикулацията и динамиката.

За да се разсее, когато не беше на уроци, тя излизаше с приятелките си. Стана й много приятно, когато госпожа Алва Вандербилт я покани да пее на една вечеринка в чест на херцог Марлборо в златно-белия салон на Марбъл Хаус в Нюпорт. Използваше всяка възможност за изява, за да затвърди увереността си и да придаде повече изящество на сценичните си маниери, въпреки че никой от познатите й не се досещаше, че тя се готви за кариера. Очевидно Консуело или бе забравила какво си говориха, или беше повлечена от вихъра на собствените си проблеми.

Алекс й кавалерства в една благоуханна пролетна вечер след вечеринката в Нюпорт. Те стояха в залата, обърната към стръмните скали и тъмния океан под тях. Вътре светлината от кристалните полилеи се отразяваше от многобройните диамантени накити, копринени дрехи и бижута на около сто и петдесетте гости на херцога.

Алекс я забавляваше с някаква анекдотична случка, станала в „Максим“, но тя слушаше с половин ухо. От време на време той прекъсваше анекдота и вдигаше чаша, за да поздрави някой от минаващите гости. Елизабет насочи поглед към едва забележимите белогривести вълни, носещи се към брега.

— Изглеждаш разсеяна, мила.

— О, съжалявам. Бях се замислила.

— Не свърши ли достатъчно работа за една вечер? Главата ти е пълна с думи и мелодии. Почини си сега и си изпий шампанското.

— Май така трябва да направя.

Тя се опита да навлезе в атмосферата, но големите сбирки я уморяваха. Това, за което копнееше, беше едно спокойно и тихо място, където да си отдъхне, да се наслаждава на нощния въздух, да хапне малко, да си легне, да почете нещо за биографиите на композиторите, чиито творби изучаваше…

— Хайде, хайде, Елизабет, ти работиш твърде много.

Гласът му стана по-сериозен, докато се приближаваше още повече към нея.

— Виждам, че все още държиш курс към музикалната кариера.

Тя го погледна и прочете догадката, изписана на интелигентното му лице. Той бе захвърлил маската на външното лустро и говореше като човек, който е наясно с амбициите й. Загрижеността му я изненада.

— Може и да си прав — каза тя, а си мислеше: Какво ти влиза в работата?

Алекс въздъхна и заговори по-меко:

— Елизабет, знаеш, че те обожавам. Предложих ти нещо повече от дружба, но, уви, ти, изглежда, нямаш сърце. Какво още да направя?… Тази вечер бях много горд, че сме приятели. Притежаваш такава красота, такова излъчване…

Ласкателствата му я накараха да се засмее.

— Наистина ли мислиш така?

— Да — кимна той важно. — Но когато станеш известна, ще искам да излизам с теб из града. Приятелите ще ми завиждат.

Тя се засмя на смесицата от хумор, самоизтъкване и флирт. Алекс поне не отричаше, че жената може да си изгради сценична кариера. По това поне се различаваше от баща й. Тъй като Алекс не я привличаше, тя лесно можеше да се задява с него. И ако не я притесняваше повече от това, щяха да си останат близки.

— Ще видим — каза Елизабет. — Не излизам много и сега, а ако трябва да се грижа и за кариера, ще се показвам още по-малко.

— Глупости! Всички големи актриси водят активен живот. След тръпката на аплодисментите къде другаде би отишла да се поотпуснеш, ако не на някоя вечеря с други търсачи на силни усещания?

Тя примигна, насочила поглед към него, той се поусмихна и веднага след това лицето му стана сериозно. Късно! Елизабет разбра накъде бие. Беше го намеквал и по-рано. Алекс нямаше нищо против тя да е актриса, но в такъв случай тя не ставаше за съпруга, а за любовница.

Останаха така, загледани един в друг — знаеха за какво става въпрос. Елизабет възпря горчивите думи, готови да излязат от устата й. Извърна се сърдито към фасадата на къщата, където гостите бавно се разхождаха. Лицемери. — искаше да извика тя и всички да я чуят.

В този момент един джентълмен, среден на ръст, с посребрени слепоочия, се приближи към тях. Той се изкашля в шепата си.

— Извинете — каза мъжът, — не искам да прекъсвам разговора ви. О, господин Роша, вие ли сте? Може би ще бъдете така любезен да ме представите на младата дама?

Алекс се стегна, мъчейки се да си спомни името на човека. Джентълменът му помогна.

— Може би се сещате, че се срещнахме у Гелит миналата седмица.

— О… да, разбира се, господин…

— Прескът. Пърси Прескът, на вашите услуги.

— Да, да, разбира се. Господин Прескът, разрешете ми да ви представя Елизабет Слоън. Госпожице, това е господин Пърси Прескът от…

— Бостън — подсказа мъжът.

Той се поклони.

— Чудесно пяхте тази вечер, госпожице Слоън. Докато слушах трогателната интерпретация на „О, mio bambino caro“, ми дойде една мисъл.

Елизабет вдигна вежди.

— И каква беше тя?

— Имам един приятел, който трябва да ви чуе. Може би вие сте отговорът на неговите молитви.