Патриша Вернер
Прегръдка под звездите (21)

Двадесет и първа глава

Пейзажът от вътрешността на щата Ню Йорк беше изумителен. Впечатлението при приближаването на „Мохонк Маунтин Хаус“ откъм града се равняваше на магия. Все едно че влизаха в замък, застанал като страж над бистрите води на езерото, скрито на билото на планината Шонганк.

— Бихте ли хвърлили поглед насам, госпожице — каза Гуендолин, чийто живот претърпя значителна промяна, откакто Елизабет започна да пее. Защото една актриса винаги има нужда от камериерка, която да помага на господарката си да се явява на сцената в най-добрия си вид.

Наистина този курорт беше най-големият, който Елизабет бе виждала. Не знаеше дали Марко е удържал на думата си и е дошъл да се лекува тук. Ако бе го направил, то без затруднение е ангажирал стая в някое толкова отдалечено крило, че сигурно ще му се налага да ходи пеш поне половин час, докато дойде при нея.

Над стръмните покриви на хотела, който обграждаше езерото, се извисяваха кули. В единия им край се издигаха високи скали, а по-нататък — още по-високи. Поглеждайки надолу към земята, тя зърна градини и една оранжерия с беседка. А няколко пътечки сякаш канеха посетителите да разгледат околностите. Почувства се леко и изпита задоволство, че е тук.

Двуколката зави край хотела, спирайки в сенчеста алея. Пърси Прескът, който беше пристигнал вчера, за да уреди някои въпроси, пристъпи изпод широкия вход да я поздрави. Беше спортно облечен — с бели панталони, сива жилетка, яке и бомбе.

— Добре дошла, скъпа — каза той, подавайки й ръка да слезе. — Надявам се, че си пътувала добре.

— Да, да.

Тя оправи голямото боне, което беше почнало да се криви от едната страна на главата й. Служители, облечени в униформата на хотела, започнаха да разтоварват багажа.

Сърцето й се успокояваше в тази прекрасна среда. Въздухът беше чист. В дървесата пееха птици. Посетителите се разхождаха безгрижно из околността. Веднага забеляза, че крачката им е много по-лека, отколкото в града.

— Какво прелестно място! — каза на Пърси, който я поведе по стълбите към преддверието.

— Наистина. И менажерите се радват, че си се съгласила да дадеш концерт.

— Дано да ме харесат.

Той я потупа по ръката, докато се приближаваха към рецепцията.

— Не може да не те харесат!

Администраторът й подаде ключа от нейната стая и те пресякоха семплото, но елегантно преддверие. Тежки дървени колони подпираха тавана, а из фоайето бяха пръснати на групички люлеещи се столове. През завесите проникваше слънчева светлина. В единия ъгъл двама възрастни джентълмени бяха седнали над партия дама.

Пърси й показа просторния салон, където щеше да се състои концертът. След като Елизабет го огледа, той я заведе в стаята й на втория етаж.

Гуендолин вървеше отзад, оглеждайки с възхищение просторния хотел, чиито дълги коридори бяха покрити с раирани в зелено и златно тапети и дъбова ламперия на фигурки. Отвориха вратата на стаята и още като влезе, Елизабет видя кошницата цветя, сложена на мраморния плот на бюрото.

— О, но това е прекрасно!

Мислейки, че цветята са от Пърси, тя отиде до тях и отвори картичката, пъхната в букета.

„Добре дошла в «Мохонк Хаус». Марко“ — пишеше на нея.

Сърцето й заби по-бързо. Значи е тук. Тя скри изражението си, като се наведе да помирише цветята.

— От Марко Джовинко са — каза, като се изправи.

Пърси вдигна вежди.

— Много мило. Е, трябва да се настаниш. Пианистът, който ще ти акомпанира, ще бъде тук в три. Концертът е в осем. Би могла да си поръчаш лека закуска в стаята.

Той знаеше, че повечето артисти отбягват шумните вечери, докато представлението не мине.

— Да — усмихна се тя тайнствено. — Докато дойде времето за репетиция, ще се поразходя из градината.

Той кимна и я остави сама. Гуендолин беше дръпнала завесите и докато показваше на носача къде да остави куфара, Елизабет се загледа през прозореца. Градините бяха точно отдолу и мамеха приятно. Каза на Гуендолин къде отива и даде инструкции какво да приготви за вечерта. Апартаментът й имаше баня и Елизабет реши, че времето е достатъчно да се разходи, да се изкъпе, да се подготви, а и да си почине.

Тя слезе долу и после по други стълби излезе на вратата, водеща в градината. Тук спря, за да вдъхне от чистия пролетен въздух, така свеж и укрепващ. После тръгна по пътеките, виещи се между лехи минзухари, лалета, хиацинти и нарциси. Малка простичка беседка се виждаше по-нататък и тя реши да отиде там. Тъкмо я заобикаляше, за да влезе, когато чу стъпки зад себе си, обърна се и видя Марко.

Изглеждаше по-добре, откакто го бе видяла за последен път, и първият й импулс беше да тръгне към него. Но остана на място и вместо това, му се усмихна.

Той също й се усмихна и с величествен жест посочи наоколо.

— Дали обстановката е подходяща за мадам?

Издигащите се в далечината хълмове и назъбените скали наоколо бяха внушителни. Носеха усещането за простор, което тя бе позабравила, погълната от собствения си свят и от монотонността на градския живот през последните няколко месеца.

— Доста подходяща — каза тя. — Кой спектакъл имаш предвид?

Той се качи по стъпалата на беседката и се приближи.

— „Еликсирът на любовта“ — каза Марко, като хвана ръката й.

Елизабет се вгледа в лицето му и после обърна поглед към невероятната гледка. Защо не можеше да принадлежи изцяло на този мъж, който я желаеше, питаше се тя. Защо непрекъснато се възпира? Познаваше страстта му, започваше да разбира, че той я обича и все пак не беше готова да му се отдаде. Имаше все още много пречки за преодоляване.

Той я пусна и делово попита:

— Значи си се настанила. Видя ли залата за концерта?

— Да, и трябва да бъда на репетиция в три часа, когато ще дойде пианистът, който господин Прескът е наел.

— Значи всичко е наред.

— Така мисля. Това е прекрасно място за концерт. Надявам се, че и гостите мислят така.

— Вярвам, че ще бъдат в подходящо настроение. Довел съм със себе си майка ми и сестра ми.

Тя се извърна към него.

— Така ли? Къде са?

— Сигурно са до езерото. Тази сутрин ги повозих на лодка. Лусинда изглежда добре. Струва ми се, ме тя се калява сред природата.

— Това е хубаво. Бих искала да ги видя.

— Ще ги видиш.

Елизабет прекоси дървения под на беседката. Наистина обстановката тук беше животворна. Почти забрави бащините си горчиви думи и всички несгоди на миналото. Марко мълчаливо вървеше до нея, двамата излязоха от беседката и тръгнаха между цветята. Не след дълго срещнаха Роза, Лусинда и медицинската сестра и Елизабет ги поздрави, зарадвана.

— Чудесно е, че ви виждам, скъпа — каза Роза, целувайки я по двете бузи. — Очаквам с нетърпение концерта ви тази вечер.

— Благодаря. Надявам се да възнаградя очакванията ви.

— Сигурна съм в това. Вярвам, че всичко, което Марко разправя, е истина.

Младата жена поздрави Лусинда, която пое ръката й и кимна меланхолично. Момичето не беше словоохотливо, но никой не би могъл да допусне, че това е болест. Може би Марко беше прав, че спокойната обстановка се отразява добре на болното й съзнание.

Елизабет се разходи и побъбри с двете жени, след което, спомняйки си за репетицията, се извини и си тръгна. Денят напредваше твърде бързо.

В залата тя срещна Пърси и пианиста и следващите два часа минаха неусетно. После отиде в стаята си, където Гуендолин препускаше насам-натам, приготвяйки всичко необходимо за концерта.

С облекчение откри, че изобщо не е нервна, а по-скоро развълнувана и готова да се представи колкото може по-добре. Публиката, насядала в специално подбрани столове в залата, я поздрави сърдечно и за нея беше удоволствие да пее. Тя се отдаде с цялото си сърце на изпълнението, което премина с пълен успех. Накрая управителят на хотела лично дойде да й поднесе букет рози и после вдигна ръка, за да помоли присъстващите да прекратят аплодисментите.

— Сред вас има още един специален гост — каза той. — Ако можем да го убедим и ако госпожица Слоън е съгласна, те биха могли да ни изпеят нещо двамата.

Елизабет беше изненадана, но докато публиката шумеше очаквателно, кимна в знак на съгласие.

Управителят продължи:

— Мога ли да помоля господин Марко Джовинко да излезе?

При тези думи хората се размърдаха изненадано и заръкопляскаха.

Марко се изправи от мястото, където бе седнал заедно с майка си и сестра си, и отвърна любезно на аплодисментите. Той си проправи път към пианото и се поклони на Елизабет.

— „Нещата рядко изглеждат такива, каквито са“ — прошепна й той.

Тя кимна и пианистът разлисти партитурите. Не бяха репетирали този дует, откакто го пяха на соарето й, но тя го знаеше добре.

Докато пианистът започваше въведението, Марко зае подходяща поза и погледна Елизабет. Музиката на Гилбърт и Съливън беше приятна за пеене, а и изразителната им игра оживи всички… Публиката не ги пусна, докато не изпяха още два дуета. Свършиха с любовния дует от „Лучия ди Ламермур“, който също бяха пели на соарето.

Вечерта приближаваше своя край. Роза и Лусинда изчакаха гостите да си тръгнат и се приближиха към пианото да поздравят Елизабет.

— Вие наистина сте всичко това, което Марко ми описа — каза възрастната жена.

Елизабет се изчерви.

— Надявам се, че ви хареса.

Госпожа Роза Джовинко я погледна преценяващо.

— Разбира се.

— Мисля, че събитието трябва да се отпразнува — каза Марко. — Ако вие, уважаеми дами, ме придружите до салона, сигурен съм, че в това заведение ще се намери нещо за ядене и пиене.

Сега вече госпожица Слоън се отпусна и се почувства приятно със семейството на Марко. Докато Лусинда мълчеше и с интерес разглеждаше обстановката, тя не беше неуправляема. Елизабет отново се възхити от това, че те не криеха Лусинда зад затворени врати, както много хора правеха с душевноболните си близки. Точно обратното, слагайки нейното благоденствие на първо място, те я водеха там, където беше най-добре за нея.

Сърцето на младата жена се изпълваше с радост, че е с такива добросърдечни хора. Улови се, че гледа Марко със старата си привързаност, винаги вълнуваща се от чувствеността, която той събуждаше у нея. И вече стигнала празничното настроение, започна да се пита дали не е сбъркала, като се е съпротивлявала толкова дълго. Беше му дала ясно да разбере, че няма да се омъжи за него. Но ако я помолеше отново, може би щеше да промени отговора си…

Марко я изпрати до стаята, целувайки я благоразумно по бузата. Прииска й се да го притисне към себе си, но той бе оставил семейството си да го чака на площадката. Не беше време сега за страст.

— Ще се видим утре сутринта — каза той, дарявайки я с дълъг и влюбен поглед.

— Да — прошепна младата жена без дъх. — Лека нощ.

Тази нощ тя сънува рози, звезди, лунни лъчи и се събуди освежена.

Тъкмо привършваше тоалета си, когато на вратата се почука. Секунда по-късно в стаята влезе Гуендолин и оповести, че Алекс Роша е тук.

— Алекс?

Тя стана и със светнало от доброто й настроение лице отиде в дневната.

— Алекс, каква изненада!

Но намръщената му физиономия я сепна.

— Сигурен съм, че си изненадана.

— Значи си напълно оздравял, така ли? — попита момичето с непресторена загриженост.

— Достатъчно съм здрав, за да направя едно последно усилие да ви спася от разруха, госпожо Кендал.

Той направи ефектна пауза.

Елизабет пое дълбоко дъх и очите й се разшириха. Тя се вторачи в него и остана дълго така. Да чуе името на бившия си мъж за нея беше удар, който не очакваше. Коленете й омекнаха и събирайки всичките си сили, седна в най-близкия стол. След това повика Гуендолин и й каза, че до обяд е свободна. Веднага след като камериерката сложи бонето си и излезе, Елизабет проговори:

— Седни, Алекс, и кажи какво имаш да ми казваш.

Той седна вдървено.

— Само това, че знам за бившия ти брак.

За секунда всички идилични чувства, които Елизабет беше изпитала напоследък, бяха разбити. Точно когато се бе уверила, че вече спокойно може да остави миналото зад гърба си, думите на Алекс извадиха обратно всичко на бял свят.

Излишно бе да се преструва.

— Откъде научи?

— Госпожа Ранкевич.

— Разбирам. А как?

— Имаш късмет, че аз се срещнах с нея. Един репортер решил да поразрови. За щастие той дойде с новината най-напред при мен да ме моли за изявление. Наложи се доста да го убеждавам да не пише нищо за това, което е открил.

Тя усети как се сковава. Преглътна и каза:

— Разбирам. В такъв случай ти дължа благодарност.

— Значи е вярно?

Разочарованият му поглед издаваше, че дори и след представените доказателства той се е надявал все пак на някакво обяснение. Съкрушеният й вид му подсказа, че репортерът е бил прав.

— И какво, ако е вярно?

Алекс се изправи.

— Чувствам се обиден и смазан, че ме излъга — рече той. — Но пак бих се оженил за теб, Елизабет. Ако се откажеш от сцената, ще запазя тайната за първия ти брак и за това, че си работила в операта.

Тези думи я разгневиха.

— О, иначе казано, ти ми предлагаш обикновено изнудване! А от какво си мислиш, че съм направена? — поклати горчиво глава тя. — Не, съжалявам, но не мога да се върна към това, което ти наричаш „нормален“ живот. Музиката е в душата ми и аз трябва да я споделям със света. Стаята не е достатъчно голяма, за да може да побере духа ми. Ако цената за това е изтърпяването на ужасен скандал, изгубването на бащината любов и на уважението на така наречените приятели, аз съм готова да я заплатя!

— А домът и семейството не значат ли нищо за теб? Не искаш ли?… — попита той за последен път.

— И дом искам, и семейство искам! Но знам, че не мога да ги имам!

Елизабет стана и отиде до прозореца. Снощи в един момент бе помислила, че това е възможно. Но Алекс напомни за грубата действителност и мечтите й рухнаха.

Той се размърда и стана от дивана. Когато проговори, сякаш беше по-стар.

— Помня, беше време, когато и аз желаех да имам всичко. Исках да прекарвам безгрижни нощи на чашка или покер с приятели, а през деня да трупам още пари, които с гордост да нося на жена си и семейството в някоя огромна къща на Пето Авеню.

Тя се усмихна иронично, през сълзи.

— Искал си да ме сложиш в хубава къща на Пето Авеню като птичка в позлатена клетка… Ела, Алекс, нека излезем вън. Въздухът тук е тежък. Искам да изляза на слънце.

Той я придружи мълчаливо и те отидоха в градината.

— И така! Какво ще правиш с информацията си за греховното ми минало? — попита тя, страхувайки се да чуе отговора, след като не прие условията му.

Алекс Роша поклати глава.

— Нищо. Ще продължа да живея без илюзии, но нямам намерение да цапам името ти. Не се безпокой.

Елизабет се почувства малко по-добре.

— Няма ли да плъзнат клюки? Може би нашите приятели ще узнаят?

Той отново поклати глава.

— Ще мълча като риба.

Тя го погледна изпитателно. Не си правеше илюзии, че Алекс може наистина да се промени. Но в момента беше в безопасност. Ако някоя нощ пиенето му дойдеше повечко, сигурно щеше да се изтърве. Какво пък — и така можеше да се живее.

Странно, сега не й се стори толкова страшна мисълта, че може миналото й да бъде извадено на показ. Изцяло се бе посветила на музикалната кариера. Каквито и клюки да я следваха, трябваше да намери начин да се извиси над тях. Изпълнена със слънце и с гледката на спокойната и цъфтяща градина, тя почувства, че смелостта й се възвръща. Какъвто и шум да последва, щеше да го преживее. Трябваше!

* * *

От прозореца си Марко видя Елизабет и Алекс да се разхождат в парка и смотолеви няколко италиански ругатни. Майка му го чу от дневната и се обади:

— Какво има, сине?

Той се опита да сдържи яда си. Вече бе прострелял този мъж един път. Закрачи из стаята, като междувременно каза на майка си кой е в градината с Елизабет. Когато спря да си поеме дъх. Роза го прекъсна:

— Марко, не мисля, че трябва да се безпокоиш.

— Какво искаш да кажеш? Аз не се безпокоя!

Майката знаеше как да разговаря със сина си така, че да не докачи гордостта му. Тя стана, погледна през прозореца и видя как Елизабет се сбогува със съперника на Марко. Дори оттук се виждаше, че в това тя не влага никаква страст. Роза беше впечатлена от Елизабет и двата пъти, когато се видяха. Имаше странното чувство, че Марко нещо не разбира.

— Струва си да я чакаш, нали?

— Никого не чакам! — каза той упорито.

Роза се усмихна мъдро.

— Дай тогава да не мислим за това — каза тя. — Ще заведеш ли Лусинда да я повозиш на лодка?

— Разбира се. Чакам ви след половин час на пристана.

Той наметна яке върху ризата си и слезе долу, търсейки отдушник на насъбралите си емоции. Нямаше намерение да разговаря с Елизабет, но случаят ги срещна.

— Добро утро — поздрави тя бодро.

— Добро ли? — изръмжа той. — Не съм забелязал.

Виждайки, че е в лошо настроение, момичето се усмихна.

— За такъв чудесен ден човек може само да мечтае!

— Струва ви се такъв вероятно защото бяхте преди малко с оня негодник от нюйоркския каймак.

Почти веднага бе забравил, че е решил да не показва ревността си, отчитайки, че тя е под достойнството му.

При тези думи Елизабет се разсмя със звънлив и мелодичен като песен смях. Марко обаче не намираше нищо смешно и навъсен зачака обяснение.

— Защо се смееш, ако мога да попитам?

Тя го хвана за ръка и заслиза по стълбите заедно с него.

— Току-що избягнах златната клетка!

* * *

Елизабет се върна в Ню Йорк същия ден, а Марко и семейството му останаха да се радват на приятната обстановка още два дни. Тя се чувстваше толкова освежена, че когато пристигна в града, с удоволствие се включи в бодрия ритъм на навалицата пред Гранд Сентрал Стейшън.

Баща й беше излязъл, когато двете с Гуендолин се прибраха вкъщи. Елизабет остави камериерката да разопакова багажа и излезе. Потънала в мислите си, тя тръгна да се разходи, без да има предвид някаква посока. Няколко пресечки по-надолу по Пето Авеню реши да отиде до операта и спря минаващия файтон.

Стигнаха до сградата и тя влезе през служебния вход. Пазачът я поздрави на завален английски, спомняйки си я от времето, когато работеше тук.

— Театър тъмно сега, госпожице. Не много хора тук днеска. Господин Аби и господин Грей, те вече отива къщи.

— Благодаря, Хенри. Само ще поогледам наоколо.

Нищо, че нямаше при кого да отиде — тя бе дошла да види самата опера. Мина през мястото зад сцената, припомняйки си с усмивка познатия реквизит и декорите. Самотна електрическа крушка светеше отгоре, оставяйки залата в тъмнина. Тя излезе на сцената, като опипваше дъските с крак. Спря се в средата и се обърна към въображаемата публика. Запита се дали някой ден ще й се удаде случай да пее тук. Преди една година това би изглеждало чиста фантастика, но сега — с малко късмет и много постоянство — все пак имаше някакъв незначителен шанс.

Представяйки си, че се обръща към обожаващата я публика, се поклони дълбоко, а в съзнанието й отекваха бурни аплодисменти. Когато се изправи, си представи, че от едната й страна, хванал я за ръка, както се държи партньорка, стои Марко. Почувства екстаз от споделената любов, с която публиката ги даряваше… След това отвори очи и се върна към действителността. В главата й се промъкна същото съмнение, което я безпокоеше и по-рано. Тя обичаше театъра, но това беше ли достатъчно?

Тръгна си бавно обратно през сцената, като се обърна да погледне още веднъж към потъналата в тъмнина зала, към ложите, които утре вечер, на благотворителния концерт, щяха да блестят от сатен и бижута. Връщайки се с усилие още веднъж към реалността, тя излезе, след като каза на Хенри довиждане.

Пое нагоре към Бродуей, мислейки си за професор Шлут. Когато стигна Петдесет и шеста улица, реши да провери дали си е вкъщи. Беше си у дома и му бе приятно да я види.

— Тъкмо се канех да пийна малко чай. Ще ми правите ли компания? — попита я той, въвеждайки я в дневната.

— С удоволствие! Връщам се от дълга разходка.

— Освен това трябва да ми разкажете всичко за „Мохонк Хаус“.

— Концертът мина добре — усмихна се тя. — Публиката три пъти ни вика след дуетите, които изпяхме с Марко.

— О, чудесно!

Той позвъни да донесат чая, после двамата с Губернатор Уърти седнаха да изслушат подробностите. След като изпи няколко чаши и хапна малко от сандвичите, Елизабет отправи поглед към наставника си.

— Професоре, има нещо, което съм любопитна да узная.

— Да?

— Не можах да разбера как са платени уроците ми.

Той кимна, поставяйки замислено чашата в чинийката. Осени го една идея.

— Заклел съм се никога да не разкривам това — каза господин Шлут. — Обаче ако някой реши да надникне без позволение в архива ми и сам разбере… — Вдигна ръце безпомощно. — Какво бих могъл да сторя?

Започна да й става ясно какво иска да каже.

— И къде трябва да търся, ако се осмеля да надничам в личните ви неща?

Професорът бегло посочи към писалището.

— Това писалище е заключено. Но, уви, много съм разсеян — забравил съм къде е ключът. Сега да видим… къде ли съм го оставил?

Той се надигна и започна да тършува из стаята, бъркайки из разни скришни места, и най-накрая ръката му бутна малка синя вазичка. Тя се наклони и той я хвана, но преди това от нея изпаднаха цяла шепа ключове. Елизабет отвори широко очи.

— Колко съм непохватен! Но, боже господи, как бързо тече времето! Трябва да изведа Губернатор Уърти на разходка, в противен случай той ще се безпокои много. Ще ме извините, ако ви оставя половин час сама, нали?

— Да, разбира се — каза Елизабет, хвърляйки любопитен поглед към вазата.

— Чувствайте се като у дома си. Аз няма да се бавя. Изпийте си чая, мила, изпийте си чая!

Професорът отиде в другата стая да потърси каишката на своето куче Губернатор Уърти.