Патриша Вернер
Прегръдка под звездите (18)

Осемнадесета глава

Двадесет пъти Елизабет вдигаше черната слушалка на телефона в кабинета на баща си, за да се свърже с хотел „Ансония“, където живееше Марко. Искаше да сподели всичко с него. Но всеки път се разколебаваше, като си представяше какво щеше да му каже, и оставяше слушалката на мястото й.

Беше отхвърлила предложението на Марко за любов и брак. Нямаше да е честно да го занимава отново с живота си, дори и да бъде за радостни новини. Той й беше нужен като наставник и приятел в новия живот, който й предстоеше. Но това вече беше невъзможно. Трябваше да прекъсне изцяло контактите си с него, за да се концентрира върху работата си…

Затова пък телефонира на Морис Грей в Метрополитен и му съобщи новината. Той беше въодушевен, разбира се, искаше да дойде да я види в Бостън на дебюта й. Но за съжаление задълженията в операта нямало да му позволят. Когато окачи слушалката, усети задоволство, защото знаеше, че оттам новините ще се разпространят из цялата компания. Всички щяха да узнаят, че тяхната бивша гардеробиерка ще играе на сцената. После обаче съжали, че им каза. Ами ако се провалеше?

Доволна беше, че ще започне на друго място. Поне сред публиката нямаше да има никой от познатите й, които биха злорадствали, ако не успее.

Марко ще чуе или от Морис, или от някой друг. Трябваше да се задоволи с това. Но той можеше да се разсърди, че не му е казала лично. При тази мисъл сърцето й трепна.

Беше я насърчавал от самото начало. Не заслужаваше ли да бъде първият, на когото да каже? Така вътрешната й борба продължаваше през цялото време, докато се готвеше да отпътува.

Когато не се занимаваше с багажа, преговаряше ролята. Знаеше всяка нота наизуст, но как щеше тя да звучи на сцената? С певци, които никога преди не е виждала, с оркестър и диригент, които трябва да следва.

Алекс не можеше да се освободи, за да дойде в Бостън — щеше да присъства само вечерта на първото представление, и Елизабет бе доволна. Сега, когато всички подробности по договора бяха уточнени, той всъщност не й трябваше и в ролята си на лъжеменажер щеше само да се пречка. Все пак настоя да я откара до гарата при отпътуването й.

В деня, когато трябваше да тръгва, Алекс пристигна и нареди да натоварят куфара й на покрива на закритата му кола. Гуендолин се щураше из стаята, събирайки последните дреболии. След това развълнуваната камериерка се спусна да вземе своя багаж.

Елизабет беше облечена в моден пътнически костюм от кафяв и златно-кафяв лен и филцова шапка с пера от чапла.

Алекс огледа багажа и я посрещна на стълбищната площадка.

— Всичко е готово, скъпа. Изглеждаш по-прекрасна от всички цветя, цъфтящи в градината ти.

— Благодаря — промълви тя разсеяно, слагайки ръкавиците си. — Мисля, че сме готови.

Той погледна джобния си часовник.

— Има много време, но е хубаво да тръгнем по-рано, за да те настаним по-добре.

Беше се сбогувала с баща си предната вечер и съжаляваше за студенината, породила се помежду им. Той не й забрани да отиде, но неодобрението в очите му говореше, че едва ли не отново губи дъщеря си. Мъчно й беше, но се надяваше, че някой ден ще погледне нещата от друг ъгъл.

Алекс й подаде ръка да се качи, следвана от Гуендолин, след това седна срещу тях. Колата излезе бавно през портата, но след като стъпи на Пето Авеню, конете набраха скорост. Тръгнаха.

— Да не си забравила нещо. Елизабет? — попита Алекс.

— Мисля, че не.

— Партитурите ти?

Тя се усмихна развеселена.

— Как мога да ги забравя?

Той я погледна, сякаш казваше, че просто се опитва да бъде полезен.

Гранд Сентрал Депо беше претъпкана с коли и конни омнибуси, но успяха да намерят място да разтоварят. Кочияшът и прислужникът тръгнаха с багажа, а двете момичета слязоха с помощта на Алекс и той ги поведе към гарата. Намери им място в чакалнята и отиде да купи билети. С развълнувани и широко отворени очи Гуендолин се оглеждаше и бърбореше за предстоящото приключение.

— Как ще се опули сестра ми, като й разкажа за това. Бостън далеч ли е?

— Не много — отговори Елизабет. — Ще сме там по-късно днес.

— Представяте ли си: аз — лична камериерка на оперна звезда?!

Девойката нагласи шапката си под по-предизвикателен ъгъл.

— Никога не съм била на истински театър. Само на водевили. Но в опера, където ходят само изискани дами — ох, ще има за какво да говорим!

Елизабет се усмихна.

— Това е малка опера, Гуендолин. Господин Бери каза, че гримьорните са съвсем малки.

— Но ни е настанил в хубав хотел, нали?

— Скромен, нормален хотел.

— А другите звезди в него ли са?

— Не знам.

Алекс се приближи към тях с билети в ръка.

— Всичко е готово. Седми коловоз.

Елизабет все още се смееше на Гуендолин, докато Алекс ги хвана и двете под ръка. Тя му се усмихна — вълнението почваше да се предава и на нея.

В този момент от другия край на залата влезе Марко с майка си и сестра си, но Елизабет и Алекс не го забелязаха. Той говореше на италиански с Франко, който вървеше подир тях, бутайки ръчна количка, накамарена с багажа на жените.

Марко се извърна, видя отдалеч Елизабет с Алекс и изруга изненадан.

— Сине, какво има? — Роза и Лусинда спряха, за да пропуснат един натоварен с багаж носач.

— Нищо, мамо. Стори ми се, че видях една позната — намръщи се певецът.

— Побързай тогава. Ще изпуснем влака.

Той настани майка си и сестра си във влака за Филаделфия, където отиваха да посетят братовчедите си. Групичката разпалено говореше на италиански, жестикулирайки оживено, докато най-накрая се чу свирката.

— Слез от влака вече — каза Роза. — Тръгваме.

Марко целуна майка си и сестра си за довиждане и слезе на перона.

След като се оправи със семейството си, той насочи вниманието си към Елизабет. Хвърляйки погледи наоколо, не можа да види групата й на този перон, затова си проправи път навън, спирайки два пъти да дава автографи. Усмихваше се чаровно на почитателите си и най-накрая изпрати Франко да търси Елизабет или високия блондин, който беше с нея.

Успя да настигне прислужника си в чакалнята.

— Седми коловоз — каза Франко. — Качиха се в първа класа.

Марко се намръщи.

— Чакай ме в колата.

Той прекоси чакалнята в посока на седми коловоз, ругаейки се, че шпионира по такъв начин. Ядоса го това, че тя тръгва за някъде с този мъж, а не му е казала. Сърцето му закипя от ревност. Възможно ли е да са сгодени?

Докато стигне седми коловоз, сърцето му се изпълни със злъч. Тя не искаше да се виждат, което и без това бе трудно за него.

Уважи желанието й, но скоро започна да проклина глупавата й гордост. Беше примряла в прегръдките му, бяха изпълнени с любов един към друг, а тя сигурно бе сляпа, за да види това. Беше й дал време. Но това бе чудовищно предателство. Да отблъсне Марко Джовинко заради тоя франт! Нямаше думи за такава обида.

Марко видя Алекс да слиза от вагона точно когато парата излезе със съскане изпод колелата. Извърна се и се оказаха лице в лице.

Алекс щеше да го заобиколи, но успя да го познае в последния момент.

— Извинете ме, сър — каза Марко. — Стори ми се, че преди малко придружавахте госпожица Елизабет Слоън?

Алекс примигна.

— А, господин Джовинко! Изненадахте ме…

— Така ли? А мога ли да попитам къде отива госпожица Слоън?

Алекс се намръщи.

— Не съм убеден, че е ваша работа, сър.

Певецът сви вежди.

— Аз решавам това.

Алекс, който от известно време осъждаше влиянието на Марко върху Елизабет, не пропусна възможността да уязви звездата.

— Ако една дама не вижда причина да ви информира за ангажиментите и пътните си планове, то мое задължение е да уважа нейната дискретност.

Неосведомеността на Марко забавляваше Алекс.

— Ангажимент?

— Ясно е, че вие не знаете.

Марко не разбра естеството на ангажимента^[1] и предположи, че самият Алекс се е сгодил за Елизабет.

— Да не искате да кажете, че сте се възползвали от слабостта на момичето и сте я повели по опасен път?

— Опасен? — изсмя се Алекс. — В края на краищата такова бе желанието й.

— Не мога да повярвам, докато не се видя с нея. Искам да знам къде отива!

За момент спорът им се превърна в караница и отправяне на взаимни обвинения.

— Не мога да понеса такава обида! — каза Марко накрая. — Настоявам за удовлетворение!

— Какво удовлетворение? — запита Алекс, все още предизвиквайки съперника си.

Марко скръсти ръце пред широките си гърди.

— Единственото, подходящо за джентълмени!

Мина известно време, преди Алекс да разбере за какво става дума. После го загледа с насмешка.

— Вижте какво, любезни, май забравяте, че не сте на сцената. Бъркате действителността с измисления свят, който пресъздавате. Дуелите излязоха от мода преди осемдесет години, но вие май не сте забелязали.

Около тях се събра група хора, привлечени от високите им гласове — много от тях познаха знаменития тенор. Те мълчаха, мъчейки се да разберат кой е другият. Предположиха, че и той е важна клечка, щом влиза в открит спор с Марко Джовинко.

Гневът на Марко му пречеше да забележи ограждащата ги тълпа. Нападките на Алекс само разпалваха този гняв.

— Сигурен съм, че за метод, който има традиции от векове, не може да се каже, че е излязъл от мода. Или вие се страхувате да се срещнем при такива обстоятелства?

От тълпата се разнесе силен шум, придружен от локомотивна свирка.

Винаги оставящ се лесно да бъде убеден, Алекс впи поглед в черните очи на противника си.

— Разбира се, че не се страхувам! Ако настоявате за такъв театър, кажете мястото и времето. Моите секунданти ще влязат във връзка с вашите.

Тълпата отново зашумя с новината, предавана от уста на уста. Дуел! Един репортер се случи в този момент в чакалнята и веднага около него се събра малка групичка, която го информира за подробностите.

Марко надраска името на Франко на една картичка, съдържаща адреса му. Алекс извади от джобчето на жилетката визитната си картичка и също написа името на прислужника си. Двамата дуелисти размениха визитките си, сякаш си определяха бизнессреща.

Марко даже кимна.

— Ще ви се обадя, сър.

След това се завъртя на пета и се отправи към чакалнята. Минувачите се взираха в него, но той беше свикнал на това. Чак когато репортерът се втурна и закрачи редом с него, разбра какъв шум е вдигнал.

— Вярно ли е? Ще се дуелирате ли с Александър Роша? — попита репортерът, надвиквайки глъчката около него.

Накрая Марко осъзна какво е направил. Светът щеше да научи за броени секунди. С ужас разбра, че името й ще бъде споменато във вестниците. Отвори уста да отговори, но мисълта за Елизабет го спря.

— Няма какво да кажа — изрече накрая, отскубвайки се от тълпата.

Джовани го чакаше в колата, Франко затвори вратата и се качи на мястото си.

Проправиха си път по Бродуей и когато спряха пред входа на „Ансония“, Марко слезе долу и се обърна към прислужника си:

— Ще ти се обадят секундантите на господин Александър Роша. Ще трябва да уредите дуел между Роша и мен. Трябва да купиш пистолети и да намерите подходящо място извън града. Уведоми ме за времето и мястото.

— Мамма миа, дуел!? — извика втрещеният прислужник.

— Точно така, човече. Ще ми бъдеш секундант.

— Но вие не можете да рискувате да ви прониже куршум. Имате договор да изпълнявате.

— Нищо няма да ми стане — каза Марко с присъщия си оптимизъм. — Ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, преди датата на дуела ще потренирам малко. Купи пистолети днес и още утре ще излезем някъде навън.

Джовани и Франко се спогледаха, но знаеха, че с Марко е безполезно да се спори. Щом е решил дуел, значи дуел.

* * *

Франко седеше до Марко в купето, докато колата ги отнасяше по изоставен селски път пет мили извън Йонкърс, и се опитваше да откаже работодателя си от глупашката работа, с която се е захванал.

— Какво ще кажат в операта, ако не пеете? — попита Франко.

— Сезонът в Щатите свърши — отговори Марко, — след около месец тръгвам за Европа.

— Никъде няма да заминете, ако ви убият.

Марко изля порой от италиански думи. След това, вече по-спокойно, каза:

— Ти си ми секундант, не ме карай да постъпвам като страхливец.

— Познавам ви, откакто бяхме деца — започна Франко. — Въпреки че работя за вас, чувствам ви като приятел. Мислите, че мога да загубя приятел заради жена? След дуел на сцената двамата актьори стават и си тръгват. Това обаче не е театър, нали? Един от вас може да умре.

— Повече няма да говорим за това!

Когато колата свърна от пътя и навлезе в малка горичка, Марко огледа спокойната обстановка. Намираха се в изолирано кътче, а по пътя нямаше никакво движение. Секундантите бяха намерили добро място.

От другата страна на поляната видя колата на Алекс, Той и още двама крачеха насам. Марко слезе, а Франко и Джовани го оставиха и отидоха да говорят със секундантите на Роша.

Певецът пое чистия пролетен въздух.

— А-ах! Чудно утро. Не е много подходящо за умиране.

Той промълви някаква молитва на италиански.

Докато секундантите преглеждаха оръжието в далечината, Марко се разходи по буйната трева, полегнала от собствената си тежест. Обувките и гетите му се покриха с роса. Крачейки в ранното утро, не можеше да не усети театралното в това, което се канеше да направи. Но горещият му темперамент не му даваше да отстъпи. Нямаше да убива Роша, щеше само да го рани, да му даде урок. Честта му бе заложена на карта!

Джовани се върна да му каже, че са готови и Марко го последва до центъра на полянката. Алекс кимна рязко на противника си и прислужникът му обясни правилата. Прислугата на Роша изглеждаше нервна — такива бяха и Франко и Джовани. Само Алекс и Марко с мрачно спокойствие огледаха показаното им оръжие.

— Когато почна да броя, ще направите десет стъпки в противоположни посоки. Точно при „десет“ ще се обърнете и ще стреляте. Всеки пистолет има по един куршум. Разбрахте ли?

Двамата кимнаха.

— Господа, заемете местата си!

Те пристъпиха един към друг и се обърнаха гръб към гръб. После Франко подаде пистолета на Марко и той го опита на тежест с две ръце. Един гарван изграчи от близкото дърво, но той не му обърна внимание, концентрирайки вниманието си, както винаги правеше преди представление.

— Едно — започна секундантът, — две…

При „десет“ Марко се обърна, повдигна ръка, прицели се и стреля. Почти веднага ушите му писнаха от гърмежите и усети как болка прониза лявата му ръка. Той премести пистолета, залитна и притисна раната със здравата си ръка. После се взря през дима към фигурите, събрани около Александър Роша, който лежеше на земята на двайсет крачки от него.

* * *

Репетициите в малкия Бостънски театър вървяха добре и компанията положи всички усилия Елизабет също да се почувства добре. Трябваше да концентрира цялото си внимание, за да проучи обстановката и как да се отнася към останалите изпълнители. Но тя възприемаше бързо и дните неусетно минаваха.

Вечерта на откриването Гуендолин се щураше из хотелската стая, мъчейки се да се погрижи за всички подробности. Елизабет бе облечена в обикновена муселинена дреха за ролята на Мими, а Гуендолин беше направила косата й така, че тя падаше на къдрици по раменете й.

На вратата се почука и камериерката отиде да отвори. Показа се униформено момче с огромен букет рози.

Сърцето на Елизабет подскочи. Гуендолин даде бакшиш на момчето и внесе розите вътре, поставяйки ги на ниската масичка. След това измъкна картичката.

— За вас е, госпожице — каза тя с любопитство.

Елизабет разкъса плика.

„Желая ти успех тази вечер — пишеше вътре. — Случи ми се малка неприятност. Няма да мога да присъствам. Скоро ще се оправя. Нищо сериозно. Алекс“

Сърцето й се сви. Не беше от Марко. Алекс нещо е пострадал. Пише, че не е сериозно и тя се надяваше да е така. Сигурно е паднал от коня си, като е яздил по полето. Мадлен ще дойде за съботното представление и ще й разкаже всичко. Сега няма време за чудене, защото трябваше да тръгва за театъра.

— Готова ли сте, госпожице? — попита Гуендолин.

По пътя към театъра, седнала в колата, Елизабет се опита да се концентрира върху представлението, което й предстоеше. Пърси Прескът я посрещна на вратата и я поздрави.

— Изглеждате прекрасна, мила! — каза той. — Ако съдим по думите на Бери, вие ще пожънете голям успех.

Имаше нужда от някой, който да я окуражи, защото стомахът й започваше да се свива.

В миниатюрната гримьорна Гуендолин се погрижи за последните подробности. Но чак когато сценичният директор дойде да почука на вратата, тя си даде сметка, че ето, това е дебютът й като оперна певица. Погледна се в огледалото. Това просто не беше за вярване. Спомни си за гримьорните в Метрополитен опера, където завеждаше гардеробиерната. Този скромен театър бе много далеч от Метрополитен опера и тя сигурно никога нямаше да пее там. Все пак това беше едно начало.

По пътя от гримьорната до кулисите внимаваше да не закачи някъде костюма. Нервността й се превърна във вълнение, когато застана в очакване да я повикат да излезе на сцената. Един симпатичен швед, с когото бе репетирала цяла седмица, й прошепна:

— Успех!

Нямаше време за мислене. Оркестърът засвири увертюрата. Завесата се вдигна и представлението започна.

Веднъж стъпила на сцената, забрави всичко друго, освен ролята. В края на първото действие й ръкопляскаха. В края на третото действие публиката стана на крака и бурно я аплодира. Когато операта свърши, тя беше пожънала огромен успех и докато се покланяше, един разсилен донесе от името на компанията огромен букет рози.

Беше върховен момент — да стои в светлината на прожекторите и да се къпе във вълната любов, носеща се към нея. Шведският тенор й стисна ръката здраво, а Уолтър Бери и Пърси Прескът я гледаха със сияещи погледи. Всички говореха едновременно.

Наложи се да излезе отново, за да се поклони още веднъж. Накрая всичко свърши и тя се почувства изпаднала в екстаз. Плуваше в облаците и й се струваше, че никога няма да слезе на земята.

— Хайде да го отпразнуваме — предложи Прескът. — Трябва да седнем всички някъде и да хапнем стриди.

Елизабет се върна в гримьорната и се преоблече в рокля от кадифе и сатен, много подходяща за такова парти. Но щом се погледна още един път в огледалото, сърцето й потрепна. Публиката се влюби в нея, но сега тя трябваше да празнува с хора, които едва познаваше. Хората, които означаваха най-много за нея, не бяха тук. Започна да съжалява, че не беше казала на Марко всичко сама, а остави слухът да пътува към него. Ако разбереше от други, можеше да се разсърди, че не е споделила най-напред с него. Баща й пък все още не успяваше да се примири с мисълта, че дъщеря му играе в театъра.

— Искате ли наметалото, госпожице? — попита Гуендолин.

— Да — отвърна тя разсеяно.

Сълзите, които с усилие потисна, бяха съвсем ненавременни и не на място. Така ли щеше да бъде и занапред? Трябва да прикрива чувствата си и да се усмихва на публиката. Но въпреки пристъпите на самота, не биваше да се сърди на никого. Изборът беше неин и трябваше да си понася последиците.

Когато Пърси Прескът се поклони и предложи на Елизабет ръката си, тя не можа да не си пожелае на негово място да бъде друг…