Патриша Вернер
Прегръдка под звездите (2)

Втора глава

Изтича нагоре по стълбите, оставяйки Марко да гледа с широко отворени очи след нея. Лицето му изразяваше изненада и раздразнение. Той я проследи, докато изчезна зад завоя на стълбището с развяна около глезените пола.

Омъжена? Пое дълбоко дъх и го изпусна, гледайки в здраво затворената врата на съдържателката.

— Лека нощ и на теб — каза певецът, като махна с ръка към боядисаната в зелено врата. Не се съмняваше, че съвестната жена ще го изчака да слезе по външните стълби и да влезе в каретата.

Поклати глава, като си мърмореше на италиански. Омъжена? А къде е мъжът й? Що за съпруг е той, щом не му прави впечатление, че жена му, която на всичкото отгоре иска и да бъде примадона, отсъства от къщи до малките часове на нощта? А тя и не носеше венчална халка…

Това го обърка. Ако Елизабет беше някоя разпусната жена, щеше да проличи. Напротив, въпреки че в ресторанта се бе забавлявала, тя се държа скромно — по-скромно от повечето млади жени в театъра. За момент почувства неудоволствие при мисълта, че момичето му е изгубило времето. Но не и от нейна гледна точка, защото той се беше съгласил да й уреди прослушване при учител. Ха! Дори не можеше да я обвини, че му е изиграла номер, защото тя не беше флиртувала, както някои от момичетата от балета, които често канеше на вечеря.

Марко обикновено оставяше природата да си каже своето, когато изведеше навън някое момиче. Кръвта му бе буйна колкото на всеки друг италианец и ако дамата беше склонна… Но много често предпочиташе жената само заради компанията й. Преследването беше половината от удоволствието, а той нямаше нищо против да преследва жена, стига тя да го заинтригува. За съжаление такива бяха малко.

Раздразнен, певецът остави вратата на къщата с червени тухли да хлопне след него. Слезе по стълбите и с въздишка се качи в каретата.

— Вкъщи, приятели — каза унило в отговор на лакея. Докато потегляха, Марко гледаше намръщен към къщата и точно както беше предположил, видя да се пуска завесата на предния салон. Госпожа Ранкевич можеше да си легне спокойна, че довереницата й не е била обезпокоена.

* * *

На третия етаж Елизабет отвори вратата към студената си мрачна всекидневна. Омъжена. Но няма съпруг, при когото да се прибере. Никой, за когото да запали огън, освен за себе си. Никакъв съпруг, само венчална халка, която пазеше в една кутия. И една дълбока черна тайна. Облегна се на вратата, опитвайки се да попречи на терзанията да се надигнат и да я завладеят, както го бяха правили много пъти през последните две години. Беше се научила да живее в преддверието на ада, който беше изградила за себе си. Беше се научила да живее със срама и съзнанието, че всичко е изгубено.

Не трябваше да излиза с Марко Джовинко. Защото колкото и чудесна да беше малката празнична вечеря, тя беше събудила напразна надежда в гърдите й. Надеждата беше опасна. Марко няма да й намери учител сега, когато разбра, че го е измамила.

Жалко, защото знаеше, че го харесва и би искала да го опознае по-добре. Той беше изключителен артист. Тя не хранеше илюзии по отношение на мъжете, когато ставаше въпрос за жени. Но изпитваше любопитство. Произходът му беше скромен. Навярно някога бе живял в стаи като тези и трябваше да знае какво значи да се бориш. Затова го уважаваше. Като много други големи таланти, той беше работил упорито и бе заслужил успеха си.

Докато се опитваше да заглуши самосъжалението си, запали малката газова лампа на стената. В тази къща нямаше електричество, но газовите лампи придаваха уют. Светлината прогони тъмните сенки. В ъгъла на доста износения диван една шарена котка примигна сънливо със златисто-кафяви очи.

Елизабет я погали по главата.

— Здравей, Миранда, сънливке. Как е, хубавицата ми?

Котката облиза лапите си и замърка. Елизабет отново я погали.

— Хайде, заспивай пак. И аз ще направя същото.

Но когато влизаше от всекидневната в спалнята, чу шум от лапички по пода. Котката скочи грациозно на юргана, който покриваше леглото, и си избра място в средата, за да легне.

Елизабет се усмихна с носталгия. В момента Миранда беше единственото същество, което я обичаше. Котката беше любимката й, доведена вкъщи от девическото училище, където беше прекарала четири години. Малкото котенце беше родено от пъстрата котка на директора.

Махна шапката и сложи чантата си на високия скрин, после бавно свали роклята и облече халата си. Не й се искаше да си ляга след тази вечер. Седна в креслото с протрита тапицерия, което беше до прозореца откъм задната част на къщата. Миранда скочи от леглото и после в скута на Елизабет.

Няколко прозореца светеха иззад спуснатите завеси в редицата къщи. Но едно око в съзнанието на Елизабет виждаше покрай тези домове в съседната улица и още по-нататък, по Пето Авеню. Представяше си там веселите театрали да се упътват към къщи след вечеря, да се разхождат по Пийкок Али, в Уолдорф, където богатите отиваха, за да видят и да бъдат видени. Спомени от миналото и представи от настоящето плуваха в съзнанието й, докато накрая затвори очи.

— Хайде да си лягаме, момиче — прошепна тя на котката, която се остави да я вдигне и отнесе в леглото.

Изгаси осветлението и се вмъкна под завивките.

Есенното слънце я събуди точно за закуската на госпожа Ранкевич. В пансиона се сервираше обилно три пъти на ден и повечето от пансионерите не пропускаха ядене. Елизабет стана, облече домашна рокля от габардин с висока яка и набор по ръкавите. Докато слизаше, придаде на лицето си спокоен и безразличен израз.

Въпреки че когато влизаше в полупълната трапезария всички насочиха погледи към нея, тя се усмихна мило и зае мястото си до господин Барнхил, млад служител в адвокатска фирма. Той имаше изискани маниери и винаги ставаше от стола си, когато тя се появяваше.

— Моля ви, не ставайте — каза му, както винаги, когато идваше след него.

— За мен е удоволствие — отговори той, докато й подаваше стола. Ритуалът беше повтарян толкова пъти, че никой от тях вече не се замисляше за думите. Понякога Елизабет се опасяваше, че ако господин Барнхил решеше да се премести в друго жилище, тя пак щеше да влиза в трапезарията, да кима на човека на съседното място и да казва: „Моля ви, не ставайте“, независимо дали той правеше някакво движение.

— Добро утро — каза на останалите.

Госпожа Ранкевич постави на масата голяма чиния с бисквити. Гладните пансионери веднага посегнаха към нея. Две купи със сос обиколиха масата, последвани от плато с бекон, препечен хляб, желе и круши.

Елизабет чувстваше погледа на госпожа Ранкевич, но леко прегърбената тъмнокоса стара госпожица беше прекалено заета в момента, за да любопитства. Госпожа Ранкевич никога не задаваше директно лични въпроси. По-скоро, когато в главата й се въртяха подозрителни мисли, имаше навика да присвива очи и да повдига рамене.

Понякога при кризисна ситуация тя обявяваше напевно, че това е почтен пансион и нейните пансионери са с най-висок морал. Всеки, чийто морал е под въпрос, би разбрал намека. Доколкото Елизабет знаеше, съдържателката само веднъж бе укорявала наистина някого, но така, че той напуснал. Изглежда, имало е ефект, защото пансионът си беше спечелил много добра репутация.

Елизабет бе в приятелски отношения с всички други обитатели и не ги занимаваше с личния си живот. Беше се страхувала, че може да има проблеми при настаняването си. Трябваше да каже на госпожа Ранкевич, че работи в театъра, но тя сметна професията й като шивачка и завеждаща гардероба за достатъчно почтена. Ако беше хористка или балерина, можеше да й откаже подслон.

— Как беше операта снощи? — попита другата съседка на Елизабет, Маргарет Хютълинг, млада къдрокоса продавачка, която беше в пансиона от около четири месеца.

— Наистина беше много вълнуващо — отговори Елизабет, след като хапна парче бисквита със сос. Всички пансионери оставиха сребърните прибори на чиниите си. — Мадам Нордика не можа да намери чорапите си за трето действие. Доста паника имаше.

— Господи! — каза продавачката. — И какво направихте?

— Всичко се оправи. Оказа се, че един от… другите певци случайно разполага с чифт излишни чорапи. В последната минута той й ги даде.

— Боже мой — промърмори госпожица Селма Йорк, възрастна дама, която живееше в пансиона със сестра си, госпожица Ан Йорк. — Трябва да е била голяма суматоха.

Двете сестри — стари госпожици, които седяха на края на масата в лилавите си следобедни рокли, говореха и жестикулираха по един и същ начин. Едната започваше изречение, другата го довършваше. Така можеха да правят само хора, които са живели заедно през целия си живот.

— Да — каза Елизабет, — но чорапи се намериха и мадам Нордика пя много хубаво след това.

Селма се наведе към сестра си:

— Ан, нали си спомняш, че я слушахме веднъж.

— О, да — рече Ан. — Изискана дама. И е толкова хубава! Прочетох във вестниците, че съпругът й забранил да пее, след като се оженили. Само че след това изчезнал с някакъв балон от другата страна на Ламанша. Така че тя отново можела да бъде актриса.

— Може би не е редно омъжена жена да пее на сцената — размишляваше Селма, като задаваше въпроса на някого пред себе си.

— Глупости, сестрице — възрази Ан. — Много примадони са омъжени. Аз поне се сещам за няколко.

— Нел Мелба е имала любовник — каза Селма, взимайки си още една бисквита. — При това от кралски произход.

— Това не доказва нищо — добави Ан.

Елизабет се усмихна, развеселена от това, че оперни клюки достигаха дори до такава скромна маса като тази. Целият Ню Йорк беше запленен от операта. Животът на примадоните, благодарение на пресата, беше всеобщо достояние.

Винаги си беше представяла, че такава известност е очарователна, но за първи път виждаше нейните недостатъци. Желанието й да запази в тайна вечерята с Марко Джовинко я накара да разбере, че има случаи, когато човек иска да скрие от любопитни очи нещата, които върши.

— А онзи красив тенор Марко Джовинко пя ли? — попита Маргарет, докато изтърсваше трохи от бялата си блуза.

Елизабет почти изпусна вилицата. Чувстваше се, като че ли Маргарет беше прочела мислите й.

— Да — успя да каже.

— Чудя се какво ли ще е да ти се усмихне мъж като него.

Сърцето на Елизабет тупаше виновно. Не отговори. Вместо това си взе плод.

Маргарет, завладяна от своята мисъл, се наведе напред:

— Знам какво ще направя, ако някога ми се усмихне. — Никой не я попита какво, но тя продължи да мечтае: — Ще припадна в краката му. И тъй като той е чародей, ще трябва да ме вдигне и понесе нагоре по стълбите.

— Къде? — попита господин Барнхил, очевидно непонасящ тези глупави жени. — Едва ли ще ви носи в операта. И едва ли би имал някаква причина да чака пред тази къща, за да припаднете в краката му. Все пак може би ще дойде в магазина ви.

Маргарет изглеждаше засегната. Елизабет не хареса това, че господин Барнхил нарани приятелката й.

— Казано беше съвсем безобидно, господине — вметна тя. — Момичето просто се забавляваше. Не беше необходимо да й разваляте удоволствието.

Господин Барнхил избърса устата си и остави салфетката на масата:

— В никакъв случай не ме оставяйте да се намесвам. Имам работа. Благодаря, госпожо Ранкевич — каза той, когато съдържателката влезе с порцеланова кана за кафе.

Стана, преди тя да успее да му предложи още.

— Потеглям!

Всички жени го проследиха с поглед. Когато чуха след него да хлопва входната врата, мълчаливо продължиха закуската си. Тишината беше нарушавана единствено от потракването на вилиците по чиниите и шума от наливането на кафе в чашите.

Маргарет сви рамене и изтри устните си. След като прибра една къдрица на мястото й, вдигна глава и каза:

— Беше просто прекрасна идея. Едно момиче може да си фантазира… Довиждане, дами. Трябва да хвана конния трамвай. Иначе ще закъснея за магазина.

Елизабет пиеше последната си чаша кафе. Хубава идея — да припаднеш в краката на Марко Джовинко, ако ти се усмихне! Е, тя знаеше как се чувства една жена с него, но нямаше намерение да го споделя.

* * *

По-късно през деня Елизабет се качи по стълбите до шивашкото ателие в операта, където костюмите се крояха, пробваха и ушиваха. Костюмът на мадам Нордика за „Фауст“ се нуждаеше от поправка, която не търпеше отлагане. Ускори крачка, но само половината й съзнание бе заето с работата, която й предстоеше. Чувството за неудобство не я напускаше — страхуваше се, че отново ще срещне Марко.

Като зави и заизкачва бързо последните стъпала, Елизабет пак обвини себе си, че си е създала проблем. Операта й беше станала като дом през последните две години. Никой не знаеше нейните тайни. Снощи за първи път една от тях се беше изплъзнала от устата й. Инстинктивно чувстваше, че Марко не е клюкар, но той знаеше и това беше достатъчно. Докато преди помежду им имаше професионална бездна, сега щеше да има и допълнително напрежение. А беше само началото на сезона. Предстояха няколко месеца на неизбежни срещи зад кулисите.

Младата жена нервно отвори вратата. Вътре няколко хористки имаха проби при госпожа ДеКовн, завеждаща костюмиерната и началничка на Елизабет. Главният касиер с бомбе в ръка разсмиваше момичетата въпреки неодобрението на госпожа ДеКовн. Пъстри платове във весела гама се подаваха от разхвърляни по огромната кроячна маса топове. Една балерина изчезна зад завесата в отдалечения край на осветеното помещение, за да свали костюма, който току-що беше пробвала.

— Ето те и теб, Елизабет — каза госпожа ДеКовн. — Прислужницата на госпожа Нордика питаше за теб.

— Господи, надявам се, че не съм закъсняла — отговори Елизабет, като свали шапката си и я окачи на закачалката.

— Най-добре изтичай до гримьорната и провери. Накарах Джулиъс да свали костюма. — Джулиъс беше син на сценичния директор, тринадесетгодишно момче с кълчищена коса, което изучаваше театъра отвътре.

Елизабет грабна сантиметъра, преметна го през врата си, взе възглавничка с карфици, малка кошничка с креда, ножици и други необходими неща и излезе от стаята.

Забързана мина край членове на трупата в коридора. Дочу от стаята на хора на втория етаж смях и небрежни акорди от пианото. Явно започваше репетиция.

От последните стъпала преди гримьорните на звездите Елизабет хвърли поглед към тази на Марко. Може би той не беше вътре.

Почука на вратата на Нордика и Елзи отвори. Мадам Нордика я видя в огледалото, където изучаваше лицето си.

— Добро утро, Елизабет. Радвам се да видя разумната ти глава. — Завъртя се на стола си. — Още веднъж благодаря за помощта снощи.

Елизабет влезе в гримьорната, която беше в значително по-добър порядък, отколкото предната вечер.

— Но аз не съм направила нищо — каза тя, като се изчерви под хладния поглед на примадоната.

— О, направи. Със сигурност знам, че ти си казала на Марко за моята беда. Затова той се появи тук и разреши проблема.

Елизабет отвори уста, за да каже, че не е казала нарочно на Марко къде отива, когато се беше блъснала в него зад кулисите, но веднага разбра, че нещата трябва да останат така, както Нордика иска. Млъкна и се усмихна сдържано.

— За наш късмет той имаше разрешението подръка.

Нордика отметна глава назад и се разсмя, много развеселена. Когато се измори от смях, каза:

— Накарах Елзи да купи чифт чорапи, за да му ги върнем. Ето ги. Днес можеш да ги дадеш на Марко. Страхувах се приятелката, за която е бил купен другият чифт, да не се обиди, че е ползван. Ето защо — нов чифт. Изпратих му бележка, за да обясня, че задържам оригинала. Не се знае кога пак ще имам нужда.

Тя отново избухна в смях. Елизабет се опита да се присъедини към веселието й, но вече беше разтревожена от това, че трябва да върне новите чорапи. Защо да не може Елзи да свърши това? Понечи да противоречи, но не можа да измисли как. Никой в театъра не спореше с примадоните, особено с обичаните от всички като Нордика. Американският й произход беше причина тя да не е толкова темпераментна, колкото някои от европейските й колежки.

Елизабет кимна, поглеждайки тънката кутия, към която Нордика посочи:

— Ще се погрижа да бъдат доставени.

С малко късмет можеше да ги остави в гримьорната на Марко и да се измъкне навън незабелязано.

Взе костюма на селската девойка, която Нордика щеше да играе във „Фауст“, и го вдигна. Примадоната се изправи, свали халата и го преметна над паравана.

— Е, хайде.

Помагайки си, Елзи и Елизабет обърнаха костюма наопаки и го навлякоха на Нордика. Елизабет веднага забеляза проблема. Тя беше напълняла. Семплата рокля беше безупречно ушита от личната й шивачка за дебюта в тази рокля, но преди десет години. Нямаше никаква надежда връзките да бъдат вързани, а още повече и да остане място за дишане — нещо важно за певица с толкова мощен глас.

— Много неприятно — каза Нордика, докато се оглеждаше в огледалото. Без перуката с дълга жълта плитка, която вървеше с костюма на селска девойка, роклята изглеждаше смешна върху зрялата жена.

— Добре, нека видим какво може да се направи — каза Елизабет с уверен тон.

Одобри предвидливостта, с която беше изработен костюмът. Можеше да се види, че моделиерът е предвиждал точно такава съдба за дрехата. На гърба имаше оставен доста плат, имаше и за отпускане по шевовете. Набитото й око забеляза къде можеха да се отпуснат шевовете и къде да се преместят копчетата.

Елизабет измери разликата, която трябваше да се навакса, добави два сантиметра за разширяване на диафрагмата, нужни на певицата по време на най-предизвикателните арии, и нанесе няколко знака с парче креда.

— До утре мога да я приготвя за проба — каза тя. — Това устройва ли ви, мадам?

— Да, да. Утре може. Следобед трябва да дойда за друга репетиция. Тогава ще пробваме тази ужасна рокля.

— Много добре.

Нордика съблече костюма и наметна халата си. Хвърли на Елизабет един от своите приятелски погледи. После в очите й проблесна веселие.

— Когато дебютирах във „Фауст“ в Лондон, излязох на сцената и там намерих тенор, когото не бях виждала дори на репетиции. Изглежда, директорът беше закъсал с плащането на заплатите. Тенорът-титуляр отказал да пее в представлението, защото не му било платено. Директорът бил принуден в последния момент да му търси заместник и намерил този човек сред хористите.

Елизабет, която окачваше костюма, се усмихна.

— И какво направихте?

— Разбира се, дуетите ми с него бяха провалени. Но все пак имах възможността да пея ариите си. Да знаеш какви усилия положих за тях! На другия ден вече бях известна в Лондон.

Елизабет все още се усмихваше на тази история, когато от дъното на коридора долетя познат тенор, който пееше весело реплика от „Фауст“. Задържа дъха си при звука на този глас.

— Трябва да бързам — каза по-скоро на себе си, отколкото на другите две жени в гримьорната, и бързо излезе в коридора.

Но беше прекалено късно.

— А, госпожице Кендал. Или по-скоро — госпожа Кендал — каза заядливо Марко. — Надявам се, че сте добре днес.

Елизабет преглътна. Искаше й се той да говори по-тихо, за да не ги чуят другите.

— Благодаря, добре съм. — Усмихна се насила. — Току-що направих пробата на мадам Нордика.

Марко пое дълбоко въздух и шумно го изпусна. След това се усмихна добродушно:

— Е, чудесно. Значи тя ще бъде облечена на нашата репетиция.

С тези думи той почука на вратата на гримьорната на Нордика.

— Лилиан — извика. — Марко е.

Самата примадона отвори и се появи в снежнобяла блуза с дантелена яка около дълбоко деколте и тясна тъмна пола. Вокалната партитура на „Фауст“ беше под мишницата й.

— Знам, че си ти — каза тя, гледайки нагоре към тенора, който изпълваше коридора. — Мога да те чуя, като идваш, от мили.

Щом видя, че не се интересуват от нея, Елизабет забърза нагоре по стълбите, стискайки костюма в ръце.

Горе, в ателието, цареше суматоха. Госпожа ДеКовн се нуждаеше от помощ за костюмите на някои балерини. Няколко хористки дойдоха едновременно за проби в паузата по време на репетицията. Джулиъс тичаше навътре и навън със съобщения и въпроси от директорите господин Грей и господин Аби. И така стана почти обяд, преди Елизабет да може да се заеме отново с костюма за „Фауст“.

Не беше гладна, а и предпочиташе да работи сама, така че остана в ателието, след като всички излязоха. Слезе долу, за да се увери, че костюмите за вечерта бяха готови и на мястото си. После се върна, за да оправя роклята за ролята на селската девойка.

Разпори шевовете, отпусна ги и тропоса отново костюма за пробата на Нордика следващия ден. Скъса облечените в плат копчета и започна да ги шие на новото им място. Беше вглъбена в работата си, когато дочу звуците от вечерното представление. Знаеше, че Марко не участва. В следващата минута се упрекна, че мисли за него. Опита да се съсредоточи, убоде пръста си и го уви в носна кърпичка, за да не изцапа с кръв костюма. Накрая заши копчетата и беше готова да го окачи.

Когато се изправи, видя образа си в огледалото. Вдигна импулсивно костюма пред себе си. Розовото, бялото, златното подхождаха добре на кестенявата и коса и на лицето с тен като слонова кост.

Елизабет разпери роклята и се усмихна, позволявайки си малко илюзии. Като си тананикаше песента на вретеното от операта, започна да се движи напред-назад пред огледалото. Толкова беше погълната от изпълнението си, че не чу вратата да се отваря. Погледна страшно изненадана, когато чу сребърния глас на Марко да повтаря току-що изпятата от нея фраза.

Спря, гледайки го с широко разтворени очи в огледалото, докато той приближаваше и пееше песента на вретеното. Елизабет се обърна бързо и тръгна към металния манекен. Марко, облечен в сив редингот, с преметнат през врата шал, заобиколи масата, докато тя заканваше костюма.

— Да — каза той. — Виждам, че на вас ще стои по-добре.

Топлина обля лицето й. Би могла да измънка някакво оправдание. Но просто оправи гънките и отговори:

— Това е един чудесен и много добре ушит костюм.

— Така е. Идвах от офиса на господин Грей и видях светлината под вратата.

— О — каза тя, заета да събира пръснати карфици и да ги забожда на възглавничката. — Мисля, че нямате проба сега.

В гласа му прозвуча закачка:

— Не, нямам. Но дойдох да се извиня за снощи.

Елизабет спря подреждането.

— Не е необходимо да се извинявате — промълви тя.

— Напротив — отвърна той, сваляйки шала от врата си, тъй като вътре беше топло. — Не знаех, че сте омъжена. Нямаше да ви задържам за тази късна вечеря, ако знаех. Бих искал да поднеса извиненията си и на съпруга ви. Сигурно си мисли, че съм някакъв самовлюбен простак.

Елизабет почувства, че трепери и отклони погледа си, за да не срещне очите му.

— Невъзможно е да се извините на съпруга ми.

— Как така?

Тя се смути, но искаше да каже истината. Бронята, която толкова старателно беше градила около себе си през тези две години, започваше да се пропуква. Искаше да му каже истината, но след като беше премълчавала толкова дълго, за да предотврати скандала, сега й беше трудно да започне.

Рискува да го погледне в лицето. Когато видя интереса и симпатията в очите му, започна да се топи и последната част от защитната й черупка. Седна на стола и каза:

— Не съм виждала съпруга си от две години. И нищо не съм чувала за него. Това е дълга история.

За момент настъпи тишина, после Марко въздъхна:

— Съжалявам.

Погледът на Елизабет беше пълен с болка и обида. За да запази емоциите си под контрол, тя започна бързо да шета по масата, подреждайки сантиметъра, назъбващата ножица и резеца.

Но Марко се наведе и бавно се протегна, за да хване ръката й.

— Ще ми разкажете ли? Като на приятел?

Тя се взираше в ръката на мъжа, после се опита да вдигне очи и да го погледне:

— Аз… не знам. Никога не говоря за това. Прекалено…

Марко леко я стисна.

— Не искам да любопитствам. Съжалявам. Разбира се, това си е ваша работа.

Обърна се и тръгна. После спря и се завъртя:

— Почти забравих. Днес говорих с професор Теодор Шлут. Помоли ме да ви заведа в студиото в петък в единадесет сутринта. Удобно ли ви е?

Елизабет бе забравила всичко друго и се изправи с широко отворени очи. Прослушване?

— Той ще ме приеме?

Марко се засмя:

— Да. Ако пеете добре, ще имате учител по вокал.

— О, боже! — Елизабет притисна с ръка гърдите си. — Не знам какво да кажа.

Мъжът се върна няколко крачки назад:

— Нали това искахте?

— О, да, само… — Стисна здраво устни и срещна тъмните му очи. — А ако не ме одобри?

Той се помъчи да я успокои:

— Просто ще трябва да направите най-доброто, което можете. Имате ли нещо подготвено, за да му го изпеете?

— Разбира се. Знам много арии. — Тя се изчерви от смущение. — Както ви казах, пеех с пианото вкъщи. Майка ми искаше да изпълнявам както арии, така и популярна музика…

Марко се усмихна с разбиране:

— Тогава съм сигурен, че няма да има никакви проблеми.

Не обсъдиха въпроса за заплащането на уроците, ако професорът наистина я харесаше. Достатъчно й беше да мисли за първото препятствие.

— Добре — каза Марко. — Засега оставяме нещата така. Тук ли ще се срещнем? Можем заедно да отидем в студиото му.

— Благодаря — отговори Елизабет, бършейки внезапно появилите се в ъгълчетата на очите й сълзи. — Много сте любезен.

В порив на вълнение мъжът отново се приближи към нея и взе другата й ръка. Не знаеше какво го вълнува в това момиче. Гледаше мокрото й от сълзи лице и долови твърдия й характер, с който тя се опитваше да скрие бремето си. Обзе го страст и желание да знае повече за нея. Взе ръката й и я целуна.

— Няма да ми е трудно да му дам да се разбере на този мъж, който ви е изоставил — каза той тържествено. — Ако сте права, аз ще ви защитя. Къде е този ваш съпруг? Защо не идва?

Сълзи обляха лицето на Елизабет и тя не успя да заглуши чувствата, които я връхлетяха. Бореше се със себе си — трябваше да избяга от топлината на Марко и в същото време отчаяно искаше да бъде обхваната от нея.

— Никога няма да се върне — успя да каже, хълцайки. — Не бих му позволила да предяви претенции към мен дори и да се върне. Надявам се никога повече да не го видя.

Внезапно тя освободи ръцете си от Марковите и се втурна към другия край на стаята. Преди да се е изложила повече, грабна наметалото, шапката и чантичката си и избяга.