Патриша Вернер
Прегръдка под звездите (4)

Четвърта глава

Дори познатите на Елизабет от пансиона забелязаха колко по-угрижена беше тя през тази седмица. Всеки ден ходеше в операта, връщаше се вкъщи и ако не беше прекалено късно, се упражняваше в приемната. Хората, живеещи в пансиона, не се месеха в личния живот на другите. В това се състоеше разликата със семейството. Масата за хранене предоставяше възможност за светски разговор и клюки, но личният живот оставаше собствена грижа.

И така в деня преди Елизабет да се яви на прослушване при професор Шлут госпожа Ранкевич се изкачи, накуцвайки, по стълбите до третия етаж и почука на вратата й.

Когато отвори, съдържателката й съобщи, че има посетител и подаде малка бяла картичка. Линдси Уайтхърст, адвокат.

— Благодаря, госпожо. Ще сляза веднага.

Госпожа Ранкевич кимна, намуси се, запъшка и тръгна към стълбите. Нямаше представа каква работа можеше да има адвокатът с момичето. Надяваше се да оставят вратата на приемната открехната. Ако не, може би ще трябва да прибегне до подслушване от сутерена.

Беше оставила отпушени старите тръби за повикване на слугите, монтирани в къщата още при строежа й. Разбира се, тръбата в салона беше скрита от завеси и обикновено хората не я забелязваха. Всички тръби се свързваха с трапезарията на слугите или с това, което е било трапезария. Сега само две момичета денем помагаха на госпожа Ранкевич, така че въпросното помещение се ползваше от тях само за обед.

Елизабет нервно приглади косата си и провери как изглежда в раираната копринена рокля с ивици черна лъскава бродерия. Линдси Уайтхърст можеше да означава само едно — новини за съпруга й. Влезе в приемната и затвори добре вратата зад себе си. Господин Уайтхърст се поклащаше на токовете си и гледаше през прозореца с изглед към парка. Обърна се, когато Елизабет дойде. Беше облечен в двуреден редингот с копринени ревери и вратовръзка с широк възел. Косата му беше разделена по средата, а от верижка, прикрепена към джоба му, висеше монокъл.

— Добро утро, господин Уайтхърст — каза тя, като му подаде ръката си.

Той леко я стисна и кимна с глава:

— Госпожице Слоън, радвам се да видя, че изглеждате толкова добре.

Адвокатът винаги използваше моминското й име. Първоначално беше нает от баща й и затова мислеше за Елизабет като за Слоън, въпреки естеството на новата си поръчка.

— Благодаря. Заповядайте, моля.

И двамата седнаха на дивана с избеляла пурпурна тапицерия и гъсти ресни в долната част. Седнаха с колене под ъгъл, така че бяха почти с лице един към друг.

Линдси не губи време:

— Имам новини за съпруга ви.

Елизабет погледна встрани:

— Да?

— Трябвало е да бъде преместен във федерален затвор, но корабът, на който са били затворниците, потънал в буря близо до брега на Северна Каролина. Съпругът ви не е между спасените.

Младата жена рязко обърна глава към него:

— Искате да кажете, че се е удавил?

— Не можем да сме сигурни. Не е изключено да е използвал възможността да избяга. Разбира се, търсенето на удавници продължава. Но веднага щом имах възможност, аз дойдох да ви предупредя.

Сърцето й се разтуптя:

— Искате да кажете, че ако е жив, ще се опита да ме намери?

— Възможно е. Мислех, че трябва да сте подготвена.

Елизабет стана и закрачи по килима на цветя.

— Той не знае къде живея.

— Така е. Но ще ви намери, ако бившата ви хазяйка знае къде сте отишли. Би могъл също да се свърже и с баща ви.

Елизабет обърна лице към него с още по-ужасен поглед:

— Баща ми никога няма да го приеме.

— Тогава може би сте в безопасност. Впрочем само ако не желаете да ви открие.

— Не желая.

Обърна му за миг гръб, притискайки длани една към друга. После отново се извърна към адвоката с изправена глава. Но като проговори, треперещите устни издадоха вълнението й.

— Благодаря ви, че ми съобщихте за това усложнение.

Той вдигна брада с професионален маниер. Линдси Уайтхърст винаги имаше неутрално изражение, което нито отричаше, нито одобряваше коментар на клиент. То му помагаше да се справи с много деликатни положения по делови начин.

Елизабет направи няколко крачки в стаята.

— Както знаете — каза тя след минута, — аз исках да се освободя от съпруга си. Обаче не бих могла още повече да злепоставям баща си с процедурите по един публичен развод.

— Разбирам затруднението ви — каза адвокатът.

— Ще ме държите ли в течение? — попита тя, като се насилваше да остане спокойна.

Линдси стана.

— Разбира се. И аз ще ви помоля да ме уведомите веднага щом научите нещо. Написал съм домашния си адрес на гърба на картичката, която имате. Не се притеснявайте, ако трябва да ми изпратите съобщение след работно време.

— Благодаря. — Макар и зашеметена от новината, Елизабет се радваше да я чуе от Линдси, а не от някой друг. Той беше много предпазлив.

Продължаваше да стои гордо изправена, докато го изпращаше до вратата. Хрумна й да му каже за големия си късмет да бъде прослушана от известен вокален преподавател и го направи.

Линдси гледаше замислено, докато я слушаше. После кимна:

— И желаете да се отдадете на този си стремеж?

— Да, ако професорът ме приеме.

— Чудесно. Тогава ви пожелавам много късмет.

Елизабет бързо се качи по стълбите, след като затвори вратата след него. В жилището грабна палтото и шапката си и побягна надолу. Имаше нужда да излезе от къщата за дълга разходка. Трябваше да размисли.

Веднъж озовала се на улицата, тя се насочи на запад към жилищната част на града. Улицата беше спокойна и тиха, за разлика от чувствата, които свиваха сърцето на Елизабет. Изобщо не мислеше, докато измина няколко пасажа. Ритмичното движение по широкия тротоар, стълбищните парапети от ковано желязо, които водеха към високи открити преддверия, слънчевият есенен ден и дългата редица къщи, хотели, клубове и църкви й помагаха да се освободи от напрежението. Постепенно стигна до такова състояние, че можеше да обмисля информацията на Линдси Уайтхърст.

Спря на ъгъла на 34-а улица да изчака движението. Мраморната облицовка на четириетажната сграда „Стюарт“ се издигаше на северозапад. На север няколко надписа и раирани сенника оповестяваха присъствието на малки магазини и кантори. Дами сновяха нагоре-надолу по работа, някои бутаха колички, минаваха и каруци със стока. За всички, освен за Елизабет, животът продължаваше с нормалното си темпо.

Влезе в една чайна и седна до прозореца. Сервитьорка й поднесе чаша с димящ чай и кифла. Ритуалът на пиенето и отхапването от кифлата накара Елизабет да се успокои. Гледката към улицата й помогна да подреди мислите си.

Греховете от миналото й тежаха много. Но не можеше да забрави, че утре ще пее пред професор Шлут. Ако я приемеше за ученичка, щеше да бъде щастлива. Повече от всичко друго искаше да учи музика при него. Докато съпругът й беше здраво заключен в затвора, нямаше никакво препятствие между Елизабет и избраната от нея професия. Разбира се, тя съзнаваше, че ако наистина е достатъчно талантлива, за да стане актриса, истинското й име ще излезе наяве. Но до тази възможност имаше много време.

Знаеше, че е грешно да се надява, че съпругът й се е удавил в бурята и мълчаливо се молеше тези мисли да й бъдат простени. Отдавна беше престанала да изпитва друго, освен съжаление към този човек. Той й бе предложил възможността да се бунтува, но тя никога не беше го обичала. Толкова дълго беше задържала инцидента на нещастната си женитба в дълбините на съзнанието си, че миналото вече й изглеждаше като друг живот. Беше се променила през двете изминали години.

— Още чай? — До нея, засмяна, стоеше сервитьорката.

— Да, благодаря ви.

Момичето й сипа още от горещата течност и остави чайника на масата пред Елизабет, за да може да си налива сама.

Младата жена обви чашата с ръце, за да се стопли. Трябваше вече да се изправи пред тайните, които толкова беше крила от всички, включително и от себе си. Имаше нужда от изход. Повече не можеше да живее в преддверието на ада, който си беше изградила.

Докато изпие чая, знаеше какво ще прави. Щеше да отиде в една от църквите наблизо и да поседи тихо. После да престане да се надява, че съпругът й е мъртъв. Не искаше да отиде в ада за такива мисли. И щеше да се моли да има сила да се освободи от него, ако го откриеха. И да намери начин да го направи, без да влачи фамилното си име по вестниците.

Защото въпреки че й тежеше бремето на миналото и несигурността на бъдещето, знаеше, че трябва да го посрещне сама. Миналото трябваше да бъде забравено.

* * *

— Аха — каза приветливо професор Теодор Шлут, учителят по музика, когато се приближи, за да поеме ръката на Елизабет. — Значи това е твоето протеже.

Младата жена стоеше до Марко в слънчевото студио. В построения преди две години Карнеги Хол предлагаха подобни помещения за квартири на музиканти, които искаха да живеят и работят близо до активния живот в новата концертна зала.

Професор Шлут имаше брада и мустаци и беше леко прегърбен. Разглеждаше я през чифт очила без рамки, които после свали и прибра в джоба на раздърпан зелен жакет. Усмихна се на Елизабет, а после на Марко, който току-що бе свършил с представянето и стоеше вдясно от нея.

Тенорът кимна:

— Много ви благодарим за времето, което ни отделяте.

Голямата афганска хрътка, която лежеше на надиплено одеяло в един ъгъл, се изправи и погледна новодошлите с големите си очи.

— Това е кучето ми, Губернатор Уърти. Надявам се, че нямате нищо против. Но той може да почака и в дневната, ако предпочитате.

— Нямам нищо против — каза Елизабет леко усмихната. Поне щеше да има публика с дълга гъста козина, изострена муцуна и увиснали уши.

Губернатор Уърти, изглежда, разбра, че ще му бъде позволено да остане, защото след като се завъртя няколко пъти в кръг, легна отново на одеялото, като положи муцуна върху лапите.

Марко се беше подготвил какво да каже. Не искаше да признае, че всъщност никога не е чувал Елизабет да пее, защото тогава веселият старец можеше да си помисли нещо друго. Наистина той не беше много наясно как стана така, че доведе Елизабет тук. Но големият тенор имаше и таланта да приема от живота условните знаци и да не подлага на съмнение нещата, които, изглежда, бяха предопределени. Историята й го беше развълнувала и активизирала неговия непоколебим оптимизъм, с който бе превъзмогнал много изпитания. Нещо му говореше, че този път оптимизмът извира от забуленото с тайна бъдеще на Елизабет. Но освен факта, че искаше да помогне на момичето, той не поставяше под въпрос мотивите си.

— И какво избрахте да пеете днес?

Професор Шлут поведе Елизабет към блестящия роял, който изпълваше половината стая. Тя стеснително му подаде партитурите си. Той ги прегледа през очилата без рамка, които отново закрепи на носа си.

— Донесох две от любимите си пиеси. — Усмихна се колебливо. — Пея ги от малка.

— Добре, добре. Да видим какво имаме.

Професорът седна на скамейката пред рояла, като повдигна задната част на жакета си. Елизабет застана до извивката, като се подпираше с една ръка. Опитваше се да се съсредоточи върху това, което й предстоеше, но спазми в стомаха й отпъждаха всякаква мисъл.

Марко, който разбираше важността на момента, й отправи окуражителна усмивка и тръгна към вратата.

— Ще чакам в съседната стая.

— Не е нужно — разсеяно каза професор Шлут, докато отгръщаше първата страница на партитурата.

Но Марко отвори тихо вратата и се измъкна навън. Разбираше нервността на Елизабет и не искаше да я разсейва, въпреки че самият бе любопитен да я чуе как пее. Но все пак можеше да слуша и през затворената врата на гостната.

Когато професор Шлут започна да свири, цялото му същество се превърна в единно цяло от чувства и енергия. Пръстите му пробягаха по клавиатурата и изглеждаше, че леката му гърбица изчезна.

Елизабет започна на италиански „Той ще дойде някой ден“ от „Мадам Бътерфлай“ и след първите нотки гласът й се понесе в красивата и тъжна мелодия. Пръстите на професор Шлут галеха клавишите от слонова кост в акомпанимент на Елизабет, която с гласа си предаваше нежността и копнежа на нещастната Бътерфлай в песента за изгубената любов. Елизабет беше в състояние да се потопи в копнежа на Бътерфлай. Дори кучето в ъгъла гледаше тъжно, сякаш разбираше дилемата на нещастната героиня.

От другата страна на вратата Марко се усмихна, като чу тоновете, които будеха възторг. За момент той също се промени. Духът му се повдигна, като слушаше приглушената музика. Той тихо тананикаше и едва се удържаше да остане във всекидневната, докато акомпаниментът на професора не доведе пиесата до сърцераздирателния й финал.

— Тя може да пее — каза си Марко с въздишка и доволен да си припише заслугата, че я е открил. После започна да крачи напред-назад по износения килим.

— Много добре — заключи професор Шлут от другата страна на вратата. Повече от това не би казал. Прелисти партитурата, за да изсвири началните акорди на друга пиеса. — Италианският ви се нуждае от малко изглаждане, но вие притежавате естествена способност да оформяте фразата.

Елизабет почувства лек прилив на кураж. Каза си, че той няма да каже нещо ласкаво току-така. Но беше още твърде рано да се радва. Насочи вниманието си към следващата пиеса — красивата ария, изпята от Лорета в комичната опера „Джани Шичи“.

Гласът й се лееше и ехтеше в прочувствената ария, където Лорета умолява баща си да помогне на семейството на любимия й. След като свърши, Елизабет погледна професор Шлут, който отново нареждаше партитурата.

Той кимна и промърмори утвърдително, но не каза нищо повече. Губернатор Уърти тупна два пъти с опашка по одеялото и тя прие това като единствената изразена похвала.

За края на прослушването беше избрала да пее „Наричат ме Малкото лютиче“ от оперетата „Н. М. S. Pinafore“. Към края на веселата мелодия Марко не можеше повече да се сдържа. Втурна се в стаята и я аплодира.

Елизабет се изчерви, а професорът свали ръце от клавиатурата. Тенорът прекоси стаята и изпя първите тактове на дуета от същата оперета.

Елизабет не можа да не се засмее, а професор Шлут подхвана акомпанимента. Не й оставаше нищо друго, освен да се присъедини. Тъй като не помнеше дуета наизуст, бързо заобиколи рояла, вдигна партитурата, която професорът беше съборил, и намери пиесата.

И тримата се забавляваха и накрая дуетът тръгна. Марко се разхождаше из студиото, пеейки своята партия. Елизабет бързо влезе в тон, когато двамата играеха самата сцена. Тя забрави всичко друго, отдавайки се изцяло на ролята в синхрон с действията на партньора си — млад моряк, който планува да избяга с любимата. Накрая професорът ги аплодира, а двамата избухнаха в смях.

— Отличен избор на музиката — каза Марко, когато смехът им утихна. — От известно време насам искам да пея ролята на Ралф, а не съм имал възможност. Е, съжалявам за моята намеса. Ще имате да обсъждате някои неща с професора. — И той стисна ръката й и намигна за кураж.

— Няма да се бавим, Марко — каза професорът и прогони ентусиазирания тенор обратно в другата стая.

Елизабет се усмихна. Беше й много хубаво. Нервността, която изпитваше в началото, беше отстъпила място на неподправената радост да твори музика. Сърцето й танцуваше от вълнение и имаше нужда да изтрезнее за това, което професорът можеше да каже.

Той пресече стаята, за да затвори вратата след Марко. После се върна до рояла и седна на скамейката, макар да не постави ръцете си на клавиатурата. Нагласи очилата и прочисти гърлото си.

— Имате потенциал — каза той и Елизабет си позволи да диша. — За щастие Марко ви доведе при мен, преди някой друг преподавател да ви обсеби и провали. Гласът ви притежава естествена гъвкавост, но трябва да работим внимателно, да учим само роли, подходящи за младия ви и още неразвит глас. Ако сте готова да работите много усърдно и да правите точно каквото ви казвам, мисля, че мога да ви помогна.

— О, професоре, благодаря ви! — Почти се задави от думите си. Беше повече, отколкото очакваше да чуе. — Не знам какво да кажа.

— Не е необходимо да казвате каквото и да било — продължи той, като потриваше длани една в друга. — Просто трябва да се уговорим за уроците. За щастие имам един прозорец точно сега. Можем да започнем следващата седмица по това време, ако ви е удобно.

— Да, само… — Сиянието изчезна от лицето й, когато прецени действителността. — Страхувам се, че заплатата ми в театъра е нищожна. Имам спестени пари само за няколко урока. След това ще трябва да прекъсна… Може би ще е по-добре да не започвам, преди да мога да продължа и напредвам толкова, колкото е необходимо.

Той й отправи великодушна усмивка:

— Разбирам. Обаче няма нужда от заплащане. — Прочисти гърлото си. — Анонимно лице го е уредило. Имате „ангел“, както се казва в театъра. Така че виждате — за таксите вече са се погрижили.

Елизабет го гледаше с отворена уста:

— Имам „ангел“? — Добре разбираше какво означава това. Човек, който вярва в нея, беше предложил да плаща уроците й. Но изненадата беше последвана от ясното съзнание, че ангелът не може да бъде никой друг, освен Марко. Кой друг беше изразил желание да й помогне?

Затвори уста и изправи рамене.

— Поласкана съм, но съм сигурна, че не мога да приема.

Професор Шлут само примигна:

— А може ли да попитам защо?

— Аз… аз не бих могла да приема помощ от анонимен дарител, без да знам защо се предлага тя.

— Покровителят трябва да остане анонимен — сви рамене професорът. — Ако бях на ваше място, мила моя, бих премислил. Може да не се появи отново такава възможност.

Тя сведе очи.

— Да, знам. — Леко разтърси глава, като мислеше за Марко. — Но няма да е редно. — Вдигна поглед. — Обаче ако положението ми се промени, може ли да ви се обадя отново? За мен ще означава много да мога да уча при вас.

Професорът кимна:

— Разбира се.

Стана от рояла и Елизабет разбра, че не трябва да отнема повече от времето на заетия човек. Протегна ръка:

— Благодаря, професоре. Не мога достатъчно добре да изразя как оценявам това, което направихте.

Той сведе глава над ръката й.

— Няма защо. Помислете за малката ъъ… възможност. Не бива да погубвате таланта си. Но трябва да започнете да работите, преди да е станало късно. Други амбициозни ученици ще вземат ролите, които вие бихте искали да получите, ако чакате прекалено дълго.

Тя разбра какво има предвид.

— Да, ще си помисля сериозно. Благодаря.

Кучето се изправи, като че ли разбра, че прослушването е свършило. Професор Шлут потупа главата на афганката:

— Да, да, знам, Губернаторе. Време е за нашата разходка.

Елизабет се обърна и тръгна към вратата. Като я отвори, видя, че Марко разглежда колекция от фотографии и си тананика. Веднага се обърна и я погледна с надежда. Тя не каза нищо, но кимна и той прекоси стаята, за да й отвори вратата.

Минаха по тесния коридор, стъпките им отекнаха по дървения под, после зачакаха пред флорентинската решетка, която ограждаше асансьора. Знаеше, че певецът е любопитен да узнае какво са разговаряли с професора, но не каза нищо, преди асансьорът да спре пред тях със скърцане. Той отвори вратата и влязоха. Асансьорът се заклати и после тръгна надолу, като спря на няколко места, за да могат да се качат още хора.

Чак когато стигнаха приземния етаж, последваха другите в малкия вестибюл и накрая излязоха на тротоара от страничната врата, Марко проговори.

— Е? — попита той, след като направиха няколко крачки и спряха пред голям рекламен афиш отстрани на сградата.

Елизабет вдигна глава:

— Каза, че имам потенциал и ако съм готова да работя много упорито, ще уча при него.

Марко плесна с ръце:

— Това е чудесно!

— Само че точно сега не мога да си позволя да взема повече от няколко урока. Разбрахме се, че е по-добре да започна, когато ще мога да продължа. — Тя поклати глава. — Така че не мога веднага да започна.

Не посмя да го погледне в очите, защото беше приела, че той е „ангелът“, които беше предложил да плаща за уроците. Знаеше, макар и поласкана от интереса му, че ако приеме, това ще означава само едно нещо. Не можеше повече да руши репутацията си, като се задължава към този така очевидно привлекателен човек. Тя вече беше опасно податлива към чара му. Съществуваше само едно място, до което приемането на такава услуга щеше да я заведе, а дотам не биваше да стига.

Реакцията му към решението й беше трезва:

— Разбирам — бе всичко, което кача.

Тръгнаха по Седмо Авеню, отстъпвайки пред минувачи, които бързаха за срещи или влизаха в някои от евтините ресторанти, обслужващи близкия театър и търговския център.

Марко изпитваше желание да зададе много въпроси, но ги спотаи в себе си. Беше направил, каквото можеше.

— Е? — каза той внимателно. — Може би няма изход. Може ли поне да ви откарам? Франко и Джовани сигурно са направили нещо с каретата ми.

— Мисля, че ще вървя пеш — отговори Елизабет.

Той учудено повдигна тъмните си вежди:

— Такова голямо разстояние?

— Свикнала съм. Ходенето ми доставя удоволствие.

Марко се засмя:

— Добре тогава, хубав ден е. Щом така сте решили.

Трудно й беше да погледне красивото лице със закачливите очи:

— Благодаря, че уредихте прослушването. Беше повече, отколкото можех да се надявам.

Марко махна с ръка, като все още се оглеждаше за каретата:

— Не се притеснявайте. Всеки амбициозен артист заслужава поне да бъде чут.

Взе ръката й и леко я стисна:

— Тогава ще се видим в театъра. Може би по-късно днес.

Докато стояха и разговаряха, видяха професор Шлут да излиза от страничната врата на Карнеги Хол с Губернатор Уърти на дълга каишка.

— А, ето и професора — каза Марко. — Може би ще го придружа в разходката му до парка, докато успея да намеря каретата си. Уви, Франко май е хукнал да преследва някоя фуста и аз също трябва да ходя пеш. — Все още се подсмихваше, когато махна на Елизабет и я остави.

Обърна му гръб, присъедини се към човешкия поток, движещ се по Седмо Авеню, и пое дълбоко дъх. Добре, беше прослушана. Но като други сънища, и този не бе довел до нищо. Въпреки че ако размислеше, трябваше да намери начин да си плаща уроците. Може би има. Би било лудост да остави възможността да се изплъзне между пръстите й. Трябва да има изход. Но в настоящия й дребен живот имаше толкова малко неща, за които да се захване.

Упоритият мечтател в нея, който винаги бе отказвал да приеме „не“-то като отговор, вече беше зает да измисля план.