Патриша Вернер
Прегръдка под звездите (13)

Тринадесета глава

Стигнаха до „Ректоре“ — един от новите морски ресторанти на Бродуей на Петдесет и втора улица. Марко я въведе в разкошното заведение, където метр д’отелът поздрави и двамата по име. Няколко души, в които тя разпозна известни театрали, също поздравиха Марко. За разлика от „Уолдорф“, който обслужваше най-вече елитното общество, в потъналите в позлата морски ресторанти се събираха предимно хора от артистичния свят.

Празнично настроение обхвана Елизабет и тръпка премина през тялото й, като усети как мъжете открито и с възхищение я заглеждат. Все пак видът им говореше, че нямаха намерение да се натрапват, тъй като привилегиите на Марко за тази вечер бяха извън всякакво съмнение.

Вървяха сред тълпа от празнуващи. Тук-там се чуваше гръм от шампанско. Смях изпълваше въздуха. Очите й се разшириха, щом попаднаха на огромен мъж, обсипан с пръстени и бижута — по ръцете, по реверите и по токата на колана. Позна Дайъмънд Джим Брейди. Негова дама беше очарователната актриса Лилиан Ръсел, облечена с прилепнала по тялото рокля и с невероятно голяма шапка от пера на главата. И когато Марко я отклони към тяхната маса, Елизабет просто не знаеше какво да прави.

— Марко, скъпи! — възкликна русата актриса.

Той промърмори някакви комплименти на италиански и целуна ръката й. После сграби Джим Брейди и го прегърна.

— Може ли да ви представя госпожица Елизабет Слоън? — каза Марко. — Аз открих нейния талант и до една година ще я видим на сцената — добави той тържествено.

Елизабет преглътна и се опита да проговори.

— Ако способностите й на сцената съответстват на външния й вид, бих казал, че не си губиш времето — каза Брейди.

Лилиан Ръсел й се усмихна приятелски. Елизабет размени няколко думи с тях и Марко я поведе по-назад към тяхната маса, откъдето можеха спокойно да се наслаждават на празничната атмосфера в ресторанта.

Той поръча шампанско и след малко облеченият в смокинг сервитьор пълнеше чашата й. Те се чукнаха и когато срещна неговия поглед, тя почувства познатата тръпка да пробягва по тялото й.

Тъмните му очи се затвориха, докато отпиваше от искрящата течност. После ги отвори и се вгледа в седящата срещу него Елизабет. Сърцето му удвои ударите си. Марко изведнъж с убеденост, която го изненада, разбра, че именно това е желал винаги — тя да е срещу него и да я гледа.

Той не се страхуваше, че ще си загуби ума — беше опитен в тези работи. Но никога преди това не беше се привързвал към жена. Имаше си семейни проблеми, а в същото време трябваше да гради кариерата си.

Сега името му беше в устата на всички. Но от опит знаеше колко изменчива можеше да бъде публиката. Не можеше да си позволи да си почива върху спечелените лаври. Непрекъснато трябваше да бъде харесван и от публиката, и от менажерите. Но понякога успяваше да открадне някой миг като сегашния и да се отдаде на радостите на живота — радост, която би намерил в Елизабет Слоън, ако тя му позволи. Но изведнъж, загледан в спокойната й чиста красота сред този шумен ресторант, той си зададе въпроса: Докъде ли ще го отведе това влечение?

Донесоха им книгата с менюто и прекъснаха терзанията му. Обсъдиха какво да поръчат и се спряха на специалитета на заведението — морска храна с крем сос.

Глъчката около тях започна да се превръща във фон, докато най-накрая им се стори, че са съвсем сами. Марко се върна към разговора, който бяха започнали в каретата.

— Все още ли мислите, че артистите нямат личен живот? — попита той, след като изпиха първата чаша и сервитьорът отново им наля.

— Да — каза тя.

Защото въпреки насладата от тази вечер и приятното усещане, че хората забелязаха с кого вечеря Марко Джовинко, тя беше убедена, че една любов би означавало за нея кошмар. Веселият нощен живот беше награда за часовете упорит труд в студиото и пълното себеотдаване на сцената. Не, това нямаше да я заблуди.

— А някое приключение? — попита Марко.

Стараеше се въпросът да прозвучи несериозно, но все пак в него се долавяше повече, отколкото му се искаше. Може би защото се страхуваше от отговора й.

— Прекрасна фантазия — подхвърли тя.

Сервитьорът донесе ордьовър — голямо блюдо пържени скариди. Елизабет посегна към тях с удоволствие, разбирайки, че трябва да хапне нещо, защото шампанското беше започнало да й замайва главата.

С малко храна в стомаха и повече шампанско в главата се приготви да приеме храбро предизвикателството на Марко за сценичния живот, смесван от време на време с малко любов.

— Например вие — каза тя, насочила към него скаридата, която се канеше да сложи в устата си. — Вие може да си позволите да ухажвате, която си поискате — няма съмнение в това. Много приятно! Сигурно ви е ясно, че една уважавана жена не може да си позволи този начин на живот, без значение дали е актриса или не.

Младата жена пъхна скаридата в уста и започна бавно да дъвче, предизвиквайки го с поглед. Сега му е времето, каза си тя. Сега му е времето да науча за момичето в лодката.

Марко примигна изненадан. Разбира се, че беше се разхождал с жени из града, когато имаше време за това, но нещо във вида и тона й подсказваше ревност. Той не знаеше как да го приеме, защото, съдейки по досегашната й съпротива, тя пет нари не даваше за него. От кого, по дяволите, би могла да ревнува? От доста време не беше се виждал с никоя.

— Не знам какво да кажа — изрече мъжът най-накрая.

Този път разбра, че го хвана. Не можеше да я заблуди и сега щеше да разбере.

— Коя беше жената в лодката? — попита Елизабет, стараейки се да изглежда, сякаш й е все едно.

— Каква лодка? — опита да избегне въпроса той, но разбра, че номерът няма да мине.

Въпреки решителността си, тя се почувства странно възбудена. Подразни я това, че се прави на невинен.

— В Сентрал Парк. Преди около две седмици. Минавах и ви видях.

Споменът се оформи ясно в главата му.

— Преди две седмици?

— Да.

Сега тя неизвестно защо вече се разсърди. Сигурно шампанското бе повечко. Не можеше да обясни ситуацията, но искаше да повиши глас.

— Не очаквайте да ви повярвам, че не се сещате. Толкова ли малко означава една връзка за вас?

Сълзите й заплашваха да потекат и тя стисна устни. Ако така лесно забравяше кога и с кои дами е излизал, то за него самата тя означаваше много по-малко, отколкото беше започнала да си представя.

Марко смръщи вежди. Трябваше да й каже.

— Това беше сестра ми.

— Разбира се. Обяснението е просто — те всички са ви сестри.

Тя изтърва едно хлипане и се изчерви от смущение. Беше потискала досега всички емоции, отнасящи се до тази случка, но повече не можеше да ги сдържа. Вдигна салфетката до устните си, за да скрие треперенето им. Марко се взря в нея изненадан. После започна да говори, гласът му беше сериозен и убедителен.

— Това беше една разходка със сестра ми, която се казва Лусинда. Съжалявам, че не съм ви видял, непременно щях да ви се обадя.

— Аз бях на брега — успя да промълви тя.

Все още мислеше, че той лъже. Просто нямаше доверие на Марко Джовинко.

Сервитьорът донесе основното ястие, Елизабет се съсредоточи в храната и не поглеждаше към Марко. Когато все пак вдигна поглед, видя, че и той намръщено се взира в чинията си. Ако някой ги наблюдаваше отстрани, щеше да си помисли, че не прекарват добре. Разбирайки, че сигурно ги гледат — тук кой ли оставаше незабелязан, — Елизабет се насили да вдигне глава и колкото и да й струваше, да придаде на лицето си по-ведро изражение.

Марко забеляза това и направи същото. Но вече лицата им бяха бледи, а устните им не се усмихваха. Той не знаеше какво да прави с тази млада жена, която така бе влязла под кожата му. Тя отряза всичките му атаки, а пък се дразнеше, че е бил с друга. Въпреки че не искаше да говори за Лусинда и за нейната болест, виждаше, че на Елизабет трябва да каже.

— Лусинда наистина ми е сестра — каза той. — Трябва да ми вярвате.

Елизабет крадешком попи очите си със салфетката и издаде брадичка напред. Пийна малко шампанско.

— Тогава бих искала да я видя. Ако тя ви е сестра, можете да ме заведете след вечеря и да ме представите.

Още докато го казваше, разбра, че нещо не се връзваше. Но пък имаше право да променя намеренията си, нали? Нямаше никакви претенции към Марко. Но ако беше приятел и имаше сестра, защо да не се запознае с нея? И пред себе си обаче тя не признаваше, че го изпитва.

Марко погледна разсеяно встрани. Тайната за Лусинда го държеше в напрежение. Той изпадаше в смут само като си помислеше, че трябва да каже истината на някой от театъра, особено пък на Елизабет. Невежите хора все още мислеха, че лудостта е наследствена. Да каже на Елизабет, че има луда сестра, означаваше да я прогони.

Той ставаше все по-нервен и отпиваше последните капки шампанско, за да спечели малко време. Но отсреща кафявите очи на Елизабет го предизвикваха. Нямаше накъде. Не можеше да излъже, защото тя щеше да усети. Чувствайки се, сякаш разголва душата си, той я погледна:

— Сестра ми… сестра ми не е добре.

Елизабет вдигна вежди.

— Какво й е?

Марко отговори мрачно:

— Бих предпочел да не говорим за това тук. Ще ви кажа после.

Това възбуди нейното любопитство, но тя прие отговора. Поръчаха си кафе и десерт и поговориха още малко. На излизане от заведението си лепнаха фалшиви усмивки и се спряха при познатите на Марко.

Тя не се изненада, когато забеляза Морис Грей да влиза в ресторанта. Той веднага видя Марко и Елизабет и тръгна към тях. Но щом разбра, че са заедно, изразът му стана малко гузен.

Елизабет го поздрави весело. Харесваше Морис, защото й помогна, когато беше изпаднала в затруднение в операта. Но погледът, който той премести от Марко към нея, беше красноречив. Тя се почувства смутена. Ще тръгнат слухове за Марко и за нея. Засрами се от тази мисъл и побърза към гардероба, където Марко й помогна да се облече. Портиерът поръча да докарат каретата им и те излязоха на улицата.

Още щом седнаха в колата, Марко се притесни. Каза на кочияша да кара през парка. Елизабет го вкара в капан. Вече му беше ясно, че силно я желае, но не по този начин, по който обикновено пожелаваше една жена. Поглеждайки я крадешком, той разбра, че само истината би помогнала. И защо пък трябва да се страхува от нея? Не беше от хората, които ще тръгнат да разправят насам-натам. Самата тя имаше много неща за криене. Защо в такъв случай да не може да й повери своята тайна?

Той въздъхна дълбоко и погледна пред себе си. Гласът му беше нисък и ясен:

— Казах, че Лусинда не е добре.

— Съжалявам — каза Елизабет.

Тя се срамуваше, че беше го принудила да говори за това и за малко да каже на кочияша да я откара у дома й. Но и бездруго пътуваха в същата посока. Ако Марко искаше да й разкаже за Лусинда, щеше да го изслуша.

— Не е нормална болест — изрече той.

Тя чакаше.

— Искам да кажа, че понякога има добри, понякога лоши дни.

Елизабет започна да разбира за какво става дума и нещо я стегна в гърдите. Съдейки по гласа му, явно му беше трудно да продължи. Отправи поглед към него, гледайки как светлините на уличните лампи играеха по лицето му.

— Какво точно имате предвид? — попита меко младата жена.

Замайването от шампанското бе притъпено и сега тя беше тази, на която се прииска да хване ръката на Марко и да го утешава. Реакцията й беше чисто инстинктивна, но последвалите думи проникнаха жестоко в мозъка й, поведоха я към такова съпреживяване, за каквото не бе подготвена.

— Искам да кажа — промълви той с нотка на напрежение в гласа си, — че сестра ми е душевноболна.

Елизабет затаи дъх. Никой не проговори. Не се чуваше никакъв звук, освен чаткането на конските копита отвън и звънът на далечни камбани.

Тя се облегна назад.

— О, толкова съжалявам, не знаех!

Чутото я отрезви и почувства внезапен срам. Марко не каза нищо — просто седеше до нея с ръце в скута, отпуснат. В главата й се заредиха извинения, но сякаш нито едно не беше подходящо. Такива семейни трагедии не й влизаха в работата, но беше твърде късно да се извинява.

Разбира се, той може и да лъже, помисли си тя, смръщвайки вежди в тъмното. Все пак актьор е. Откъде да знае дали не е измислил всичко това?

Колата излезе от парка и Франко почука на прозорчето с въпрос накъде да кара. Марко погледна към Елизабет и даде адреса на майка си. Младата жена разбра къде отиват и се ужаси. Но ако той беше решил да я представи на Лусинда, тя трябваше да прояви благородство в ситуацията, която сама бе създала. Дойде й наум и нещо друго. Може би Марко държеше достатъчно на нея, за да иска да й докаже, че не лъже. Опита се да не мисли повече за това, докато се носеха по пътя към дома на майка му.

Позна улицата. Беше същата, по която бе вървяла така разстроена и където срещна Марко. Значи е бил със семейството си в този ден.

Те спряха и той й помогна да слезе. Освободи прислугата за останалата част от нощта и поведе Елизабет нагоре по стълбите. Високите прозорци на първия етаж бяха тъмни, но през тези на втория се процеждаше светлина. Марко отключи и въведе Елизабет вътре. Погледът й бе привлечен от пианото, от гравираните столове от тъмен дъб, японските вази и теракотените кончета.

— Надявам се, че не е много късно — каза Елизабет колебливо.

С изключение на хола, навсякъде бе тъмно. Все пак една газова лампа меко осветяваше цветята по тапетите на стълбището.

— Майка ми и Лусинда сигурно още не са си легнали — каза той разсеяно. — Не е толкова късно.

Поведе я нагоре по стълбите. На втория етаж видяха, че под една от вратите прониква светлина и Марко почука леко. Отвътре се чу женски глас:

— Марко, ти ли си?

Той бутна вратата навътре и ги заля мека светлина. Две жени седяха в кресла сред приятно декориран салон. По-възрастната имаше в краката си кошничка за плетене, която избута настрана. По-младата държеше на коленете си блок за рисуване и вдигна очи от него. По пода се посипаха листи с недовършени картинки.

Елизабет беше поразена от красотата на по-младата жена. Тъмната коса падаше като водопад върху раменете й. Очите й бяха също тъмни като Марковите, изобщо имаше нещо в чертите на лицето й, от което веднага личеше, че му е сестра. Елизабет се почувства неловко. Тя позна жената в лодката с Марко отпреди седмица-две. Бузите й пламнаха, като разбра, че го е обвинявала във връзка с… неговата сестра. Нямаше нужда от други доказателства.

Лусинда се вгледа в тях настойчиво. Марко отиде да поздрави майка си и се наведе да целуне сестра си, която сякаш не го виждаше, втренчена в Елизабет, чиято светлокестенява коса и бяла кожа се открояваха сред тримата мургави Джовинко.

— Мамо, мога ли да ти представя синьорина Елизабет Слоън?

Роза се усмихна приветливо и протегна ръка.

— Радвам се да се запозная с вас, мила моя.

Тя се усмихна топло на Елизабет, която стоеше, умилена от тази изпълнена с уют семейна сцена.

Марко докосна рамото на сестра си.

— Лусинда, това е Елизабет. Елизабет, това е сестра ми.

— Здравейте — каза Елизабет.

Лусинда не отговори, после стана — блокчето падна от коленете й. Приближи до гостенката и се вгледа в лицето й. После бавно хвана ръката й.

Маниерите на момичето бяха малко странни, но Елизабет беше подготвена. Тя стисна ръката й, като отвърна на нейния внимателен поглед.

— Приятно ми е да се запозная с вас — каза Елизабет.

Марко изпита облекчение, като ги наблюдаваше. Не можеше да повярва, че преди малко беше ужасен от перспективата да запознае Елизабет със семейството си. Сега я виждаше сред тях и разбираше, че всичко е наред. Майка му хвърли към него топъл поглед — ясно й беше, че това посещение е било непредвидено, но щеше да почака синът й да обясни всичко по-късно. Тя стана от креслото си и се присъедини към момичетата.

— Може би желаете нещо освежително, Елизабет? Току-що пекох сладки. Една чаша чай ще ви посгрее. Вечерта освобождаваме прислугата, но ако дойдете с мен в кухнята, и сами ще се оправим.

Елизабет усети прилив на симпатия към Роза и се усмихна.

— С удоволствие. И аз обичам да сервирам.

Радост бликна у Марко и изведнъж той изсипа поток от думи — полуиталиански, полуанглийски: разправяше на майка си как срещнал Елизабет. Пропусна, разбира се, интимните подробности в живота й, но разказа как е работела в операта и съвсем наскоро се е сдобрила с баща си, в чийто дом двамата ще пеят идната седмица.

— Това е чудесно — каза Роза, докато слизаха по стълбите.

Тя усили газовата лампа и постави още една на карираната покривка на масата, около която имаше наредени четири стола. С махване на ръката се отказа от помощта на Елизабет и скоро на готварската печка шумеше чайник. Тя сложи подноса пред тях и Елизабет, която бе изгубила апетит накрая в ресторанта и не беше поръчвала десерт, опита хрупкавите, топящи се в устата сладки.

Скоро тя и Марко заразправяха случката с чорапите на Лилиан Нордика. Той се превиваше от смях, докато описваше как извадил чорапите, купени за рождения ден на Лусинда, и как услужил на изпадналата в паника примадона. Елизабет наведе очи, като си спомни как обвиняваше Марко за тези чорапи. Беше погълната от непринудения разговор и от привързаността на любящия син и брат към семейството му.

Никой не спомена за болестта на Лусинда, но Елизабет си спомни, че Марко беше казал нещо за добри и лоши дни. Разбра, че когато момичето няма пристъп, е почти нормално. Надяваше се Лусинда да има повече добри, отколкото лоши дни. Такова сплотено семейство наистина заслужаваше това.