Патриша Вернер
Прегръдка под звездите (8)

Осма глава

Елизабет знаеше, че завръщането й ще даде повод за клюки сред прислугата. С баща й трябваше да се придържат към версията за двете години в чужбина дори и в собствения си дом, с изключение на случаите, когато бяха сигурни, че са сами. Надяваше се, че ще успеят да го направят добре.

Смесените чувства около завръщането й продължиха да я смущават и докато се качваше по стълбите. Гуендолин, камериерката на горния етаж, слизаше надолу и спря да я поздрави. Тя беше симпатично момиче с дълги кестеняви къдрици, напъхани под бонето.

— Госпожице Слоън, чух, че сте се върнали. Лично госпожа Търнбул оправи стаята ви.

Тя се опита да направи реверанс и да покаже уважение, но вроденото момичешко любопитство си проби път през закръглените очи и потрепващите мигли. Беше наета тук, когато Елизабет тръгна за чужбина преди около две години. Работеше с удоволствие, като единственото й оплакване бе, че през повечето време къщата е тиха като гробница. Момичето жадуваше за развлечения и се надяваше, че щом младата господарка се е върнала, може би ще има гости, които да одумва.

— Благодаря ти, Гуендолин. Радвам се, че… съм вкъщи. Надявам се, че всичко е наред.

Гуендолин повдигна едното си рамо.

— Откакто тръгнахте, няма какво да се прави. Много малко развлечения. Доста скучничко беше.

Елизабет не можа да не почувства нещо като симпатия към откровеното момиче. Дори и прислугата закачаше по нещо, когато господарите водеха интересен живот. Можеше да си представи колко им липсваха коментариите за посетителите. Трябваше да бъде двойно предпазлива и да не им дава поводи да одумват и нея. Защото каквото научеше прислугата, то бързо се пръскаше в обществото. Богатите бяха доста злобни, щом се стигнеше до клюки, но към този огън прислугата също доливаше масло.

Елизабет стигна площадката и продължи по дългия коридор до стаята си. Отвори бялата врата с позлатените фигурки и се загледа в слънчевото помещение. Стените бяха боядисани в дискретно синьо — тъмносини бяха само корнизите. Драперията и дамаската имаха цвят на праскова, а бели пердета закриваха прозорците.

Тя стъпи на дебелия килим, спомняйки си как обичаше да ходи боса по него. Остави шапката си на един стол, прекоси стаята и седна пред тоалетката. Погледна се в огледалото и след това хвърли поглед върху заобикалящия я лукс.

— Доста голяма разлика от Двадесет и шеста улица — каза си тя.

Чу се почукване на вратата и Опал влезе.

— Приготвила съм ви банята, госпожице. Надявам се водата да не е твърде гореща.

Камериерката приближи до боядисания вграден гардероб и извади оттам халат за господарката си.

— Сигурна съм, че това ще ви стои чудесно.

Остави Опал да й помогне да се облече.

— Моите… неща ще дойдат по-късно — каза Елизабет, осъзнавайки, че се връща от Европа, а пък не носи никакъв багаж.

— Няма значение. Не си взехте кой знае колко, като тръгнахте. Повечето от дрехите ви са все още модерни, само ще ги проветря. Не се съмнявам, че сте намерили малко време да си накупите тоалети, нищо, че сте били заета. Ще изглеждате чудесно — по последната парижка мода!

Елизабет преглътна.

— Много не ми беше до пазаруване.

Тя освободи камериерката и влезе в малката съблекалня, от която се отиваше в нейната баня.

Досадно беше да се съобразява с всички подробности по скалъпената история къде е била. Нови дрешки и други подобни. Е, щом се налага да участва в тази игра, май ще трябва да си поръча някоя и друга рокля.

Стъпи в покритата с бял килим баня и се спря. Беше забравила колко е елегантно тук. Разбира се, в пансиона имаше баня, която споделяше с още три жени от етажа, но сега се прехласна, плъзгайки поглед по гравираната позлата на огледалото, висящо над обкованата с махагон медна вана. Тапети с големи кичести рози покриваха стените. За момент усети чувство на вина, че никой не е ползвал банята толкова дълго.

Опита водата — топла, но не много гореща, и съблече халата. Плъзна се във ваната, топлината я обхвана и тя се остави изцяло на удоволствието. Госпожиците Йорк и Маргарет Хаугълинг никога няма да се наслаждават на такъв лукс, помисли си с болка. Животът наистина не беше справедлив. Това обаче не й попречи да остане във ваната повече, отколкото би искала — дълго и с наслада да се сапунисва с помощта на дългата четка.

Точно се беше върнала в спалнята и мислеше да подремне, когато Опал пак почука на вратата й.

— Съжалявам, че ви безпокоя, госпожице, но имате посетител.

— Посетител? Толкова скоро?!

— Госпожица Мадлен Лорд ви очаква долу във френския салон. Казах й, че ще видя дали сте тук.

— О, боже господи!

Елизабет се отпусна на стола пред тоалетката.

— Предполагам, че трябва да я видя.

Вдигна поглед.

— Искам да кажа, че съм толкова уморена… Но все пак няма да й откажа няколко минутки. Кажи й да почака малко да се облека и веднага слизам.

— Ще изпратя Гуендолин да ви помогне при обличането. Господин Слоън ми каза, че френската ви камериерка е останала в Европа. Надявам се, че Гуендолин ще се справи засега.

— Да, благодаря. Изпрати я.

Опал кимна и затвори вратата. Елизабет се облакъти на тоалетката. Беше се надявала на ден-два адаптация към живота в къщата. Все още не бе сигурна в решението си да остане тук и не искаше да се хвърля в обществото толкова скоро. Но явно нямаше да й оставят никакво време. Ама че работа! Откъде Мадлен знаеше, че се е върнала?

Тъй като нямаше време за мислене, отиде да си избере дрехи. Влезе Гуендолин с изражение на готовност да помага на господарката да се облече. Елизабет избра тоалет за чай — богато набрана рокля от швейцарска коприна с висока дантелена яка. Гуендолин пърхаше около нея, закопчавайки копчетата и подреждайки косата й. Доскорошната гардеробиерка трябваше да заповяда на ръцете си да стоят на масичката — така беше свикнала сама да си прави прическата. Но Гуендолин се справи добре и дори Елизабет беше принудена да признае, че изглежда чудесно, когато привършиха. След това въздъхна дълбоко и готвейки се за ролята си, слезе долу да посрещне Мадлен.

Френският салон беше на партера. По пътя към него тя минаваше по коридори и преддверия, богато облицовани с дървена ламперия, покрай боядисаната в синьо библиотека стил Луи XVI, покрай жълто-кафявите завеси от тафта, покрай блестящи месингови свещници и полирани скулптури в нишите. Но се чувстваше някаква запуснатост, показваща, че тази част от къщата рядко се е ползвала.

Френският салон с високи тавани гледаше към широката веранда на приземния етаж и градините зад къщата. Мадлен стоеше до френските прозорци към градината. Когато Елизабет влезе, тя изписка вместо поздрав:

— Мила, не мога да повярвам, че си ти! Защо не се обади на никого, че се прибираш?

Жизнерадостното русо момиче стремително заобиколи дивана в центъра на стаята и я притисна в прегръдките си. След това я отдалечи от себе си.

— Боже мои, май не си се променила. Е, може би съвсем малко. Как си?

Елизабет се усмихна на приятелката си, едновременно замаяна и привлечена от нейния плам.

— Добре съм. Всъщност в момента съм доста уморена. Връщането ми стана малко внезапно.

— Разкажи ми! Искам всичко да чуя. Две години в Европа! Получи ли писмата ми? Баща ти казваше, че тъй като през повечето време пътуваш, пощата ти щяла да бъде нередовна. Но ми обеща да изпрати писмата, които му дадох.

Елизабет и Мадлен заобиколиха дивана и седнаха с лице към градината. Нямаше нищо за гледане по цветните лехи, но дърветата все още бяха в есенна премяна.

— Ами… не знам откъде да започна. Вярно е, че доста кръстосвах. — Тя се стараеше да не гледа Мадлен в очите. — Аз… наистина получих едновременно писмата ти. Съжалявам, че не ти отговорих. Винаги съм била безотговорна в кореспонденцията си. Освен това… не очаквах, че ще отсъствам толкова дълго.

— О, предполагам, че си била заета. Но кажи ми за музиката. Затова отиде, нали? Баща ти каза само, че вземаш частни уроци.

— Да. Мисля, че всичко мина добре. Надявам се да продължа да уча и тук — каза тя с внезапна твърдост в гласа.

— Знаеш ли, липсваше ни на всички партита.

— Така ли?

Сините очи на Мадлен й хвърлиха съучастнически поглед, пълен с разбиране. После се впусна в порой от клюки за общите им приятелки. Някои се бяха сгодили, други се бяха разделили. Консуело Вандербилт се съгласила да се омъжи за херцог Марлборо.

— Не съм убедена, че иска да се омъжи за херцога. Всички знаят, че Уинтроп Ръдърфорд е влюбен в нея и тя в него. Бог знае какво ще стане.

С една дума всичко изглеждаше така, сякаш за две години отсъствие безгрижният живот, който Елизабет познаваше така добре, не се е променил никак.

— А нещо да кажеш за себе си? — попита Мадлен, внезапно прекъсвайки излиянията си.

— За мен ли? — Елизабет погледна встрани. — Ами нищо особено. Искам да кажа, много се бях увлякла в културните събития в Европа. Аз… ходех много на опера.

— Така ли?

Мадлен погледна за миг приятелката си с преценяващ поглед. Когато пак проговори, тонът й беше друг:

— Миличка, сигурна съм, че си срещнала някой там и затова остана толкова дълго.

Тя се наведе напред.

— Това ли е? Любовен роман?

Елизабет се поколеба.

— Ами…

Мадлен стисна ръката й.

— Е, не искам да надничам в личния ти живот. Ако съдя по вида ти, май не е било щастливо събитие. О, боже, как бъркам в душата ти! Ясно. Разбирам. Имала си роман, но си скъсала с него. Затова си се върнала.

По лицето на Елизабет запълзя руменина.

— Ами… всъщност имаше нещо такова. Да. — Тя вдигна поглед — Помислих си, че ще е по-добре да сложа край и да се прибера.

Приятелката й се облегна назад и преметна ръка през тапицираната облегалка на дивана.

— Колко драматично! Да оставиш цял океан между вас!

Елизабет трепна.

— Да не би да е бил някой негодник? — попита Мадлен. — О, ако искаш, не ми казвай. Само че умирам от желание да узная. Богат ли беше?

Елизабет твърдо поклати глава.

— Не, не беше богат.

— А-а! Значи търсач на богатство. В такъв случай, добре че си се отървала. В нашето общество все още има доста подходящи мъже, въпреки годежите напоследък. Виждам, че още не ти е минало съвсем. Но може би някое и друго парти ще ти помогне да го забравиш. Александър Роша питаше за теб.

— Александър?

Тя отдавна не беше мислила за този млад мъж. Познаваше го доста добре и преди няколко години пофлиртува с него. Но никога не забравяше колко е непостоянен. Беше чаровен и обичаше да се забавлява. Но на другия ден не помнеше какво е говорил предната вечер.

— Алекс ще се влюбва до уши още няколко пъти до края на годината — каза Елизабет шеговито, — но горко на момичето, което ще го вземе на сериозно.

Мадлен смръщи вежди.

— Не съм толкова сигурна. Мисля, че се е променил. Откакто се дипломира в Принстън, работи във фирмата на баща си.

Брокерската фирма Роша беше на Уол Стрийт. Уинстън Слоън въртеше доста бизнес с бащата на Алекс.

След минута, отърсвайки се от мислите си, Мадлен вдигна ръка.

— Отегчавам те. Виждам. Беше доста нахално от моя страна да дойда още в същия ден на пристигането ти. Но просто не можах да се въздържа.

— Откъде разбра, че съм си дошла?

— Ами видях те. Майка ми и аз минавахме с колата по улицата и те видяхме да влизаш. Малко остана още там да скоча от колата. Но бяхме тръгнали за Лорд и Тийлър.

— Разбирам.

Станаха.

— Сега ще те оставя да си почиваш, ако ми обещаеш, че вдругиден ще дойдеш на покупки с мен. Трябва ми нова рокля за партито на госпожа Астор. Не ти ли казах?

— Е… не знам… още нямам никакви планове.

— Значи ще си свободна. Ще дойда да те взема в един часа.

Елизабет се почувства твърде уморена, за да може да откаже.

— Добре. Предполагам, че дотогава ще съм готова.

Лицето на Мадлен грейна от удоволствие — като на човек, свършил добра работа. Тя стисна ръката на приятелката си и я целуна по бузата.

— Тогава вече трябва да започнеш да ми разказваш за всичко, което си видяла и си правила в Европа. Не ти вярвам, че си се занимавала само с музика. Сигурно си ходила и на концерти, гледала си големите шедьоври из галериите и си се разхождала сред велика архитектура. Всичко ще ми опишеш, като седнем да пием чай.

На Елизабет й стана забавно от любопитството на момичето. След като така или иначе често щеше да й се налага да разказва, може би нямаше да е трудно да измисли някоя и друга подробност, колкото да задоволи Мадлен.

Минаха през коридорите и излязоха през страничния вход, където една лека двуколка очакваше Мадлен. На входа тя се обърна да каже довиждане на домакинята.

— Колко е хубаво, че си пак тук! Може би майка ми ще успее да ти издейства покана за бала на госпожа Астор! — Тя се засмя. — Струва ми се, че сега салонът й побира повече от четиристотин души.

Както и Уинстън Слоън, семейството на Мадлен Лорд беше направило парите си през последните две поколения и затова се смятаха за новобогаташи. „Обществото“ се управляваше от госпожа Астор и нейния заместник Уърд Макалистър. Никой не можеше да бъде допуснат в този кръг, ако предците му четири поколения назад не са били благородници. Щом се кажеше, че салонът на госпожа Астор побира четиристотин души, това означаваше, че обществото е ограничено в този кръг. Но вече нямаше как да се отхвърлят и новозабогателите. През последните няколко години госпожа Астор беше изпратила покани на няколко семейства, чиито предци не беше задължително да са участвали в революцията. Времената се променяха.

— Откровено казано, чувала съм, че партитата на госпожа Астор са ужасно скучни — продължи Мадлен. — Вечеря от осем до единадесет, с всичките му церемонии и тъпи разговори. — После направи гримаса. — Да, но все пак след това има танци.

Мадлен поне се мъчеше да прави живота си приятен. Тя бе възпитана да бъде дама, но у нея имаше нещо чисто, което правеше компанията й приятна. Можеше да бъде и забавна, ако Елизабет не й позволяваше да докосва последните две години от нейния живот. Мадлен би приела дори и желанието на Елизабет да пее професионално, тъй като това щеше да изглежда възбуждащо и дръзко.

Приятелката й скочи в откритата си кола — слънчев лъч в сивия ноемврийски ден. Помаха с ръка.

— Помни! Вдругиден. Ще помоля и Консуело да дойде. Бедното момиче, не може да излезе никъде без тая вещица — майка си!

Елизабет се дръпна назад и също махна. След това се обърна и влезе в къщата, чудейки се как щеше да се оправя с новия си живот.

* * *

На другия ден Елизабет се върна в пансиона да вземе котката си, да си събере нещата и да се оправи с госпожа Ранкевич. Тя остави адреса на Линдси Уайтхърст, в случай че пристигне някаква поща или съобщение. Чувстваше се доста объркано, за да разкаже на приятелките си от пансиона истината. Никога не биха разбрали. Сега тя просто каза, че с помощта на адвоката си е открила роднина, който я е поканил да живее при него.

Госпожиците Йорк изчуруликаха своите благопожелания, а Маргарет, изглежда, наистина се радваше за нея. Обеща да ги посети, когато може.

Изненада се, когато намери съобщение от Хенри Аби и Морис Грей, в което я молеха да им се обади, когато й е удобно. Молбата беше толкова настоятелна, че тя се запита дали не са променили мнението си за нея. Реши да им окаже тази чест на връщане към къщи, като изпрати наетия файтон с багажа и котката право в бащиния й дом.

Този път не посмя да използва семейния екипаж, защото се страхуваше, че прислугата няма да повярва на историята с посещението на болен приятел, която измисли, когато уж слезе от „парахода“. Ако я видеха да изнася багаж от пансион, щяха веднага да започнат одумки. Сега анонимността се осигуряваше от наетата кола, която щеше да закара нещата й, а тъй като на кочияша беше предварително платено, въпроси нямаше да има.

* * *

Докато я въвеждаха в пълния с хора кабинет на двамата директори, любопитството й нарасна.

— Госпожице Кендал, колко се радваме да ви видим — възкликна винаги сърдечният Морис.

Той я отведе до един стол.

Дори и Хенри Аби изглеждаше добронамерен, надигайки се иззад бюрото, докато тя сядаше.

— Добро утро, госпожице Кендал — каза той. — Радвам се, че дойдохте.

— Добро утро, господин Аби. Сигурна съм, че вашето съобщение засяга бившата ми работа.

Аби се изкашля, а Морис пристъпи към прозореца, слагайки ръце зад гърба си.

— Направихме грешка и искаме да я поправим — каза Аби. — Страхувам се, че действах малко прибързано по отношение на липсващия костюм, за който мислех, че вие сте отговорила.

— О! Намери ли се?

Аби наведе поглед към бюрото си със смутено изражение, сякаш не искаше да обясни ситуацията.

— Намери се.

— Кой…

Тя погледна към единия, а после към другия, но никой не искаше да срещне погледа й. Явно виновникът е бил хванат, но управлението го защитава. Това я ядоса малко, но се опита да се сдържа все пак. В края на краищата те й се извиняваха.

— И двата костюма ли върнаха?

Аби и Грей размениха бързи погледи и след това погледнаха встрани. Аби вдигна глава към Елизабет, седяща пред бюрото му.

— И двата.

— Ами… доволна съм.

Той направи жест, показващ, че всичко е приключено.

— И така. Вие сте добре дошли да подновите работата си като гардеробиерка, ако такова е желанието ви.

Елизабет изправи рамене.

— Благодаря. Но реших да не се връщам.

Аби се намръщи, а Морис се извърна бързо.

— Всъщност решихме да увеличим заплатата ви. Вече две години работите без увеличение.

Изражението й се смекчи и тя се обърна към този, който й съчувстваше повече. Освен това й мина през ума, че не бива да оставя врагове зад гърба си. Ако искаше да осъществи наивния си блян, щеше да има нужда от колкото се може повече приятели от музикалния свят.

— Не че не харесвам работата си. Точно обратното — операта стана мой живот. Но напоследък нещата се промениха. Аз…

Тя сведе поглед към ръцете си, скръстени в скута й. После се насили да вдигне глава и да приеме по-спокойно изражение.

— Реших самата аз да се заема с пеене. Професор Шлут ме прослуша и се съгласи да ми преподава.

Морис вдигна вежди, а Аби примигна.

— Наистина ли? — каза Морис. — Професор Шлут не си губи времето с ученици без талант. Считайте се за щастливка, мила.

— Така е. Аз… всъщност още нищо не е уговорено, но наистина искам да уча.

Морис заобиколи бюрото си, потривайки ръце — вроденият му ентусиазъм направо струеше от очите му.

— В такъв случай надявам се, че вие имате… и необходимите средства.

— Така мисля. Както ви казах, нещата при мен се промениха. И ако трябва сериозно да се заема с това нещо, по-добре да го направя сега, докато съм още млада и гласът ми се поддава на обработка.

— Да, да, разбира се — каза Морис, за момент забравяйки, че завинаги губят гардеробиерката си. — Права сте. Необходими са години работа, както несъмнено знаете от певиците, работещи тук. Мислите ли, че притежавате необходимата упоритост и издръжливост?

На този прям въпрос тя не можеше да отговори с друго, освен с прям отговор:

— Не знам, но точно това искам да разбера.

Той сграбчи ръката й.

— В такъв случай — пожелавам ви успех! Искам да кажа, че и Аби, и аз ви го пожелаваме!

— Да, и аз — каза Аби иззад бюрото си.

Не изглеждаше много убеден, но Елизабет знаеше, че отсега щеше да вижда този израз на неверие, изписан по много лица. Тя измести поглед встрани и очите й се спряха на окачените по стените снимки с автографи на много звезди. Трябваше й точно такова вдъхновение и насърчение — от някой, който можеше да разбере мечтата й. Това я накара да потръпне. Да, реши тя в този момент, трябва да намери начин да взема уроците. Това беше достатъчно важно, за да я накара да реши да пести нари, като живее в бащината си къща.

Изведнъж се усмихна лъчезарно и стана.

— Е, сега знаете как стоят нещата. Но се радвам, че сте намерили костюмите и неприятни спомени няма да останат.

Аби се изправи.

— Да, да, погрижихме се за това.

Тя се приближи до голямото бюро, протегна ръка и той я пое.

— Искам да ви благодаря за всичко. Работата в Метрополитен опера означаваше много за мен.

Признанието й сякаш проникна в сдържаното отношение на Аби и го накара да поомекне.

— Радвам се, че работихте при нас, мила. И ако… в нещо не ви провърви, винаги ще ви приемем — каза той благосклонно.

Елизабет им благодари още веднъж за добрите думи и Морис я изпрати до външната врата. Преди да си тръгне, той сниши глас и зашепна:

— Късмет, моето момиче! Кой знае? Може би ще се видим при съвсем други обстоятелства след няколко години. Лично аз ще бъда много доволен.

Тръпка пробяга по гърба й и тя се засмя сдържано. Наистина щяха да минат доста години, преди да успее да се подготви за такова изпитание, а засега качествата й все още не бяха доказани. Трудно й беше да не мечтае. Защото ако някога стигнеше до сцената, тя не би искала нищо повече.