Патриша Вернер
Прегръдка под звездите (12)

Дванадесета глава

Думите на баща й дълбоко я нараниха и тя се загледа след него със замъглени очи. Гласът й, който професорът намери за достатъчно добър и който бе заслужил комплиментите на Марко Джовинко, нейният глас бил подходящ само за гостната!

Сълзи напълниха очите й, тя се взря в Алекс, а той явно казваше за втори път:

— Баща ти даде разрешението си, скъпа Елизабет. Надявам се да се съгласиш.

Думите му проникнаха през нейната болка, но трябваше да си ги повтори наум, за да стигнат до съзнанието й.

— О, разбирам.

Това не беше нито съгласие, нито отказ. Но в момента искаше само да остане сама, нищо повече. Тя се изправи и се упъти към пианото, едва сдържайки сълзите си.

Алекс я последва.

— Не изглеждаш доволна, но аз съм търпелив. Досега ти ме познаваше откъм най-лошата ми страна.

Той се изкашля, прикрил уста с юмрук.

— Единствената ми надежда е да видиш, че имам и друга, по-добра страна.

Хвана я леко за раменете, обърна я към себе си, но вдигна безпомощно вежди пред разстроения й поглед. Елизабет поклати глава.

— Не е така, Алекс. Нека не говорим повече. Това, което каза баща ми… — Тя не можа да продължи и изхлипа.

Младият мъж прерови вътрешните си джобове за кърпичка и я подаде.

— Имаш предвид плановете си за професионални изяви? Какво да ти кажа, скъпа? Ако наистина предпочиташ кариера пред брак, то аз те разбирам. Но моля те, не мисли, че това намалява желанието ми да бъдеш моя. Не! — каза той, променяйки тактиката си според новосъздадената обстановка. — Не, точно така! Защо трябва да си чупя краката да те ухажвам? Какво ме интересува дали ще играеш в театъра? Щом ме обичаш и ми позволяваш да те обожавам, да лежа в нозете ти… Ако не можеш да ме приемеш като съпруг, има… ъ-ъ… други начини…

— Алекс! — извика тя. — Още малко и ще ме помолиш да ти стана любовница. И за теб ли тази професия означава само това? Мислех, че ти поне имаш по-добро чувство към актрисите.

Кандидат-женихът изглеждаше объркан.

Елизабет запрати кърпичката му към него и си тръгна стремително. На вратата тя се спря и се обърна. Той стоеше със смаяно изражение, където го беше оставила.

— Лека нощ, Алекс.

Никой не ме разбира, помисли си младата жена, качвайки се по стълбите. Затвори вратата на спалнята и грабна Миранда от леглото, където тя дремеше. Котката примигна, а Елизабет я притисна силно до себе си.

— Мяу-у! — обади се сънената животинка.

— Ще им покажа аз на тях! — каза Елизабет с мъка, която се превръщаше бързо в гняв. — Просто трябва да им дам да се разберат на всички!…

* * *

След амбициозни упражнения в музикалния кабинет на другия ден Елизабет излезе навън. Все още се чувстваше като смазана след неприятната случка от предната вечер и реши, че една разходка в хладния свеж въздух ще я поразведри.

Когато минаваше край облицованата с кафяв камък къща на Източна Шестдесет и осма улица, нямаше и представа, че това беше домът, в който Марко Джовинко бе настанил семейството си. А той в този момент стоеше до прозореца на библиотеката и разговаряше с майка си. Роза седеше зад махагоново бюро. Двамата преглеждаха сметките. Роза Джовинко никога не бе разбирала от финансови въпроси и оставяше тази грижа на съпруга си, докато той бе жив. Сега вече тя управляваше домакинството, но когато можеше, търсеше съветите на Марко.

Марко видя познат силует да минава по отсрещния тротоар и го проследи с поглед. Гледката на спретнатата фигура, крачеща решително по току-що изметения тротоар, леко побелял от снега, събуди у него някакъв спомен и той протегна шия да погледне по-добре. Сигурен беше, че вече е виждал тази кожена шапка.

— Синко, ти не слушаш — каза майка му.

Той се обърна и примигна.

— Извини ме, майко. Веднага се връщам. Видях току-що една позната.

Бързо излезе от стаята и грабна балтона си от закачалката в хола. В следващия момент изхвърча през вратата и се спусна по стълбите.

Елизабет се стресна от гласа зад себе си. Тя се завъртя на пета и отвори широко уста от учудване, като го видя. За миг загуби ума и дума.

Той понечи да заговори, но спря, за да се полюбува на снежната красавица, която виждаше. От дишането й излизаше пара, но бузите й играеше руменина. Кожена яка обграждаше лицето й, а ръцете й бяха пъхнати в маншон.

— Синьорина — каза той, преодолявайки последните разделящи ги стъпки, — изглеждате измръзнала.

Дългите й мигли трепнаха два пъти.

— Какво правите тук? — попита тя.

Мъжът се усмихна и показа къщата с кафявия камък отсреща.

— Това е домът на майка ми.

Младата жена погледна към къщата и после пак към него.

— О, не знаех!

И изведнъж по някаква необяснима причина очите й се напълниха със сълзи и тялото й се разтресе. Погледна Марко още веднъж, после се обърна и пак тръгна.

— Боже мой, какво има сега?

Тя ускори стъпки, но той я настигна. Сълзи на безпомощен гняв течаха по лицето й и тя прехапа устни.

Виждайки, че е разстроена, Марко промуши ръка под нейната. Когато стигнаха ъгъла, на който имаше едно кафене, той я насочи към него.

— Имате нужда от нещо силно — каза той убедително. — Ще ви взема кафе с бренди.

Елизабет не се възпротиви, но когато седнаха в ъгъла, избухна в плач, притискайки кърпа към лицето си. След това, за нейна и негова изненада, от устата й се изля порой от думи.

— Никой не ме разбира — проплака тя. — Баща ми казва, че гласът ми бил подходящ само за гостната. Забранява ми да играя в театъра.

Марко слушаше изненадан нейния разказ за баща й, за Алекс и за това как съжалява, че е обвързана със своята среда. Той дори не можа да осмисли повечето неща, но пред себе си виждаше една жена, объркала живота си. Елизабет дори му отправяше обвинения, че се е опитал да я подмами по фалшивия блясък на славата, обвинения, които при други обстоятелства би приел за обидни, но сега си даваше сметка колко силно е разстроена. Трогна го и това, че тя му говореше така. Явно имаше нужда от някого, пред когото да изплаче мъката си, и той по чудо беше пресякъл пътя й. Това затвърди неговата вяра, че е било предопределено да се срещнат и сърцето му трепна от мисълта, че иска да й предложи нещо повече от утешение.

Но и в това състояние тя беше хубава. Очите й бяха зачервени от сълзите, но от нея бликаше живот. Гневът, който я бе принудил да се опълчи срещу заобикалящия я свят, разпали у него желание, защото разбра, че щом реагира така, тя е жена на страстите. Гърдите й се вълнуваха от накипелите емоции и той почувства болка. Искаше да се пресегне през малката маса и да я прегърне. Той дори откри, че вече не чува какво му говори — реагираше автоматични на израза на нейното лице и на огъня, струящ от душата й.

Сервитьорът постави пред тях димящите чаши кафе и тя отпи. Паузата сепна Марко и той слезе на земята.

— Хубаво, нали?

Тя кимна и остави чашата. След като бе изляла чувствата си, се почувства малко глупаво. Отпи още една глътка. Кафето с бренди все пак я подкрепи.

— Съжалявам. Не биваше да казвам всичко това. Губя ви времето.

Марко пресегна през масата и грабна ръката, която тя току-що бе извадила от ръкавицата.

— Колко е студена, въпреки ръкавиците и маншона — почти й се скара той.

Елизабет издърпа ръката си от неговата и мъжът разбра намека. Не й беше до ухажване. Но това, че я видя в такова състояние, докосна състрадателните струни на сърцето му. А Марко Джовинко никога не бе се страхувал да се ръководи от сърцето си.

Елизабет го изучаваше със сериозен поглед.

— Как реагира вашето семейство, когато им казахте, че искате да пеете? — попита тя.

Марко помисли малко, после й се усмихна широко. Той се облегна назад в скърцащия стол и скръсти ръце в скута си.

— Разбирате ли, беше малко по-различно.

В съзнанието му изплуваха картини от миналото.

— Прекрасната ми майка трябваше да измисли как да ни храни, след като баща ми, който работеше като докер, беше ранен и прикован към инвалидна количка.

— О, не знаех!

Очите на Марко се свиха, като си припомни своите безрадостни години в Манхатън.

— Той мразеше да стои без работа. Играта на дама и пиенето с приятели не бяха достатъчни за Джовани Джовинко. Беше силен мъж. При един пожар в квартала греди го затрупаха. Така умря.

Елизабет ахна.

— Колко ужасно!

Марко отпи от кафето, мислейки за нещо по-силно от него.

— Може би беше за добро. Той самият мислеше, че не е жив, щом не може да работи и да се грижи за семейството си.

— Тогава ли… по това време ли започнахте да пеете? — попита тя плахо, потресена от тази трагедия.

— Винаги съм пял в църквата. Всички знаеха, че имам глас. Когато започнах да пея професионално, това беше очакван успех. Можех вече да поема ролята на семейна опора.

— Разбирам.

Елизабет наведе поглед. Беше толкова погълната от проблемите си, та и през ум не й минаваше, че и някой друг може да има такива. Никога не би предположила… Въздъхна и пак вдигна поглед към тъмните му очи.

За миг сякаш беше запленена. Той я гледаше така, че тя не можеше да не се стопли. За момент си пожела да не е имало други жени в живота му. Но това беше глупава мисъл. Затова отмести поглед навън — през буквите на витрината видя тичащи деца и един човек, който се мъчеше да качи някакви тежки пакети по стълбите на дома си. Идваше Коледа. Преди това имаше нещо, което тя трябваше да преодолее — срещата с обществото.

Беше отбягвала повечето покани от някогашни приятели, с изключение на Мадлен и Алекс. За своето парти обаче изпрати учтиви покани до всички. По-добре беше да изтърпи всичко наведнъж и да знае, че ще може да продължава безпрепятствено. Но накъде? В момента се чувстваше толкова потисната, колкото никога досега. Все още чуваше думите на баща си за нейния глас. Само за гостната! Обърна глава и погледна Марко въпросително.

— Какво ви е, гълъбче — попита той нежно.

— Наистина ли мислите, че имам добър глас?

Тенорът примигна.

— Разбира се! Нали и професор Шлут мисли същото?

Устата й бе изкривена в сърдита гримаса.

— Моят баща каза, че гласът ми бил подходящ само за гостната.

Марко промърмори нещо на италиански, а след това и на английски:

— Какво разбира той?

Тя вдигна рамене.

— Просто си помислих, че може би е прав.

Мъжът се наведе по-близо.

— Не го слушайте. Трябва да слушате само професионалисти.

Устните й трепнаха.

— Наистина ли мислите така?

Марко кимна тържествено.

— Не мисля, а знам.

После се облегна назад и извади джобния си часовник.

— Е, скъпа моя, трябва да вървя. Майка ми ще се чуди какво е станало с мен.

Усмихна й се като на приятел:

— И трябва да бъда в операта след един час.

Хвърли няколко монети на масата, после й подаде ръката си. Тръгнаха мълчаливо. Преди да стигнат къщата, където той трябваше да влезе, спряха.

— Бихте ли вечеряли с мен тази вечер след репетицията ми? До утре вечер няма да пея. Освен това искам да се видя с баща ви.

Тя искаше да каже да, но се поколеба. Марко забеляза колебанието й и продължи да настоява:

— В края на краищата трябва да се видя с човека, в чийто дом ще пея другата седмица. Може да има някакви претенции към репертоара, който трябва да обсъдим, нали?

Въпреки че беше се зарекла да внимава с Марко, в момента той беше единственият, който я разбираше. Тя се опита да омаловажи импулсите, които преминаваха между тях, като си казваше, че това се дължи на сходни интереси. А точно сега отчаяно се нуждаеше тъкмо от такова приятелство. Нуждаеше се от някой, който да й вярва — и Марко беше този. Пое дълбоко въздух и каза да.

* * *

Тази вечер Елизабет облече рокля от тюркоазен сатен, подчертана от перли. Чувстваше се наистина елегантна, докато Гуендолин правеше прическата й.

Опита се да извика някакво чувство на вина заради лукса, в който отново се бе потопила, но щом се погледна в огледалото, реши, че и тя има нужда от малко удоволствия. Животът й все още не беше гладък и скъпите дрехи помагаха на самочувствието й. Винаги бе се мислила за много обикновена, но сега, наблюдавайки как Гуендолин превръща кичурите в къдрици и я разкрасява, почувства, че е привлекателна.

Дали и Марко ще бъде на същото мнение? Тя се укори за естественото женско желание да се хареса на мъжа, с когото ще вечеря, и си помисли дали да не смени тоалета си с малко по-строг. Но беше твърде късно. Опал почука на вратата да я осведоми, че Марко Джовинко е долу заедно с баща й.

Тя слезе по стълбите с наметало в ръце. Чу гласовете на Марко и на баща си, после Гюнтер й отвори вратата. Двамата мъже бяха така погълнати от разговора, че не я забелязаха веднага.

Марко се обърна, щом видя, че господин Слоън гледа към вратата. Очите му останаха приковани от видението, което стоеше там, и бавно се усмихна. След това се поклони официално.

— Добър вечер — каза той.

Направи няколко стъпки към нея и хвана ръката й, като през цялото време не сваляше поглед от нейното лице. Той беше, за късмет, с гръб към баща й. По-старият мъж едва ли би одобрил това, което издаваха очите на певеца. После Марко наведе устни към ръката й и я целуна с жар.

Баща й чакаше търпеливо зад тях — тенорът се обърна и я поведе навътре в стаята.

— Добър вечер, татко — каза тя.

Той кимна.

— Изглеждаш чудесно, скъпа моя.

— Благодаря.

Марко се върна плавно към разговора, който водеха с господин Уинстън Слоън.

— С баща ви обсъждахме репертоара — усмихна се приятелски на Елизабет. — Вие сте ми казвали, че той е почитател на Вагнер.

Младата жена се страхуваше от тази среща, но започна да се отпуска, като видя как певецът е омагьосал и опитомил баща й.

— Да, наистина. Той ме запозна с Вагнеровата музика още когато бях малка.

— В такъв случай трябва да включа нещо по-сериозно в програмата си за вашето соаре. Разбира се, умерено. Публиката лесно се отегчава от тежка музика. Ще изпея също и някои стари шлагери и може би ще завърша с „Пиратите от Пензанс“.

Забавно беше да се чуе как произнася името на английската оперета със силния си италиански акцент. Но тя много добре си представяше игривия и закачлив начин, по който пееше веселите песнички.

— А след това, разбира се, ще трябва и Елизабет да попее.

Тя вдигна вежди, очаквайки отговора на баща си.

Той само се прокашля.

— Какво пък? Би било подходящо — каза тя, местейки поглед от единия към другия.

Марко продължи:

— Когато я чух да пее в Париж, останах очарован. Сигурен съм, че ще искате гостите ви да оценят напредъка, който тя е отбелязала.

Елизабет се обърна да скрие усмивката си. Господин Уинстън Слоън ококори очи. Той се накани да отговори, явно смутен, че и Марко трябва да вземе участие в конспирацията.

— Ако така трябва… — отвърна накрая.

— Но разбира се. Това е нашата малка шега, нали?

Уинстън се засмя колебливо.

— Отначало почти ви повярвах. — После уважението в погледа му се върна и той плесна с ръце. — Но вие сте голям актьор. Трябва да удвоя хонорара ви, тъй като ще бъдете „на сцената“ не само когато пеете, но и когато се смесите с гостите.

Тенорът замаха с ръце.

— Никакви хонорари! Правя това за приятел.

Очите на господин Слоън се спряха върху дъщеря му и тя веднага разгада смисъла на този поглед. Той се питаше дали тя добре познава Марко и при какви обстоятелства са се срещали в операта. Но на лицето й беше изписано скромно изражение — не даваше на бунтовното дяволче в нея да показва рогцата си. Просто се забавляваше да гледа как се сменят физиономиите по иначе строгото лице на баща й. Очите му бяха малко по-разширени от обикновено, явно бе впечатлен от присъствието на Марко Джовинко в къщата си. Бащината любов го задължаваше и сега да я предпазва от необмислени действия, макар че по-рано не беше успял.

Сърцето й се трогна от смяната на тези изражения, които прочете без усилие, и развълнувано хвана ръката му, целувайки го по бузата.

— Няма да закъснявам, татко — каза тя. — Нали трябва да си бодър. Но не ме чакай.

По лицето на господин Уинстън се изписа ново чувство, което говореше, че иска да вярва на този човек, който извеждаше дъщеря му, и в същото време се безпокоеше за нея.

Вече седнала в каретата, Елизабет се засмя на затруднението, в което бяха поставили баща й. Марко взе участие във веселото й настроение:

— Баща ви е доволен, че ще участвам в малката комедия, която устройвате, нали? Освен това и за вас е добре. Ще види, че ви очаква голямо признание, ако направите певческа кариера.

— Не мисля, че ще погледне на това по този начин — отговори тя, оценявайки насърченията и добрите му намерения. — Освен това не се знае дали ще направя кариера.

Ръката на Марко обхвана нейната.

— Ще видим, ще видим. Но е добро начало, нали? Май е време и на вас да се случат хубави неща, не е ли така, миличка? А може би предстои и някое романтично изживяване?

Беше навел главата си по-близо и Елизабет се отдръпна.

— Не и това — каза почти ужасено тя. — В никакъв случай!

Той сви вежди изненадан. Беше вече замаян от присъствието й, а още не бяха пили нищо.

— Защо не?

Тя тръсна глава.

— Нямам намерение да правя роман… с никого. Хората, които живеят за сцената, сигурно нямат личен живот. Навярно знаете това по-добре от мен.

Думите й го раздразниха, но си наложи да говори разумно.

— Ако имате предвид, че тепърва животът ще става труден — да, това е вярно. Ние, които живеем от другата страна на прожекторите, не живеем нормален живот. Работа до късно през нощта, сън до късно през деня, леко хапване преди представление, а след него здраво тъпкане, тъй като не можеш да заспиш. Трябва много да се пътува, защото ако искаш светът да те чуе, не бива да оставаш вкъщи. Да, права сте, че за някой, който не разбира всичко това, е трудно да живее с друг, който живее така. Но съм сигурен, че двама от същия бранш… — Тонът на гласа му загатваше нещо.

Но тя се сви още по-далеч в своята част на купето. Не й хареса как пряко постави нещата за евентуална връзка между тях. Болка прониза сърцето й, но в същото време тя й помогна да се върне в действителността. Помисли си, че Марко би се радвал на сексуален контакт с нея или с друга, която му харесва, без да се интересува за репутацията й. Защото той току-що каза, че артистите са по-различни от другите хора.

Брак с някой като него би било още по-лошо. Да се занимаваш с всекидневните дреболии около домакинството, докато известната личност, за която си омъжена, ходи по приеми, за да бъде обожавана от всички! Ти през това време ще си блъскаш главата вкъщи, оградена от деца и бавачки. Ако все пак се омъжеше, щеше да бъде за някой, който да е компаньон и другар, а не човек, женен за целия свят.

Мисълта я накара да се обърне към себе си със съмнение. Искаше да живее в този театрален свят, но беше възпитана в строг морал. Беше сбъркала веднъж и този път искаше да запази реномето си ненакърнено. Не всички големи актриси и певици бяха куртизанки, въпреки че все пак имаше и такива. Би ли могла да устои на изкушенията, които бяха задължителни за тези талантливи и очарователни хора, и в същото време да се бори и докаже себе си в тази борба за собствена кариера в музикалния свят?

Начинът, по който сърцето й подскочи, когато Марко се наведе към нея, я накара да изпита съмнение.