Патриша Вернер
Прегръдка под звездите (5)

Пета глава

Елизабет се движеше край редицата костюми, окачени на подвижната рейка в гардеробиерната, готови да бъдат свалени долу на следващия ден. Нямаше съмнение, осъзна тя, един липсваше.

Вратата се отвори и младият Джулиъс нахълта вътре:

— Ето ви и вас, госпожице Кендал. Господин Аби иска да ви види в офиса си. Казва веднага да отидете.

Елизабет се изненада. Рядко я викаха в офиса. Когато измъченият театрален директор имаше нещо да й каже, то беше под формата на заповеди, извикани иззад кулисите или от стълбищната площадка. Щом като всичко в гардеробиерната вървеше гладко, Хенри Аби и Морис Грей почти не се месеха. И когато го правеха, обикновено обсъждаха нещата с началничката на Елизабет, госпожа ДеКовн.

— Веднага идвам. Благодаря, Джулиъс.

Момчето приглади гънките по баретата, която държеше в ръце, и я постави на рошавата си глава. Съобщението беше предадено. Той отвори вратата и хукна по коридора.

Елизабет окачи костюма, който държеше, и го последва по-бавно.

Офисът на директора беше един етаж по-долу, откъм страната на 39-а улица. Тя побърза по стълбите, по коридора и зави зад ъгъла. Почука на новобоядисаната врата. Отвори й съдружникът на Аби, Морис Грей.

— А, госпожице Кендал. Благодаря, че дойдохте така бързо — каза Морис, любезен мъж със закръглено лице и къдрава коса. От двамата директори Морис Грей беше този, който ползваше дипломатични средства при работата си с хората.

— Господин Аби искал да ме види? — попита Елизабет, като влезе в преддверието, а Морис затвори вратата.

— Хм, да. Иска. Елате с мен, моля. — Поведе я през втора врата.

Офисът, който ползваха двамата директори, беше ярко осветен от големи прозорци с ромбовидни стъкла с изглед към центъра на града. Бюрата и на двамата бяха затрупани с документи, мастилници, счетоводни книги, а стените бяха покрити с фотографии на артисти.

Хенри Аби беше стегнат енергичен мъж с добре подстригана брада и мустаци. Очите му притежаваха свойството да пронизват. И сега го правеха, докато Елизабет колебливо приближаваше бюрото му.

Той вдигна поглед от договора, над който се беше смръщил:

— А, да, госпожице Кендал.

Елизабет никога не носеше халка и никога не беше поправяла впечатлението в операта, че е неомъжена.

— Искали сте да ме видите.

Той насочи навъсения си поглед към нея:

— Страхувам се, че в гардеробиерната ни има проблем, който изисква да ви зададем няколко въпроса.

Тръпки пропълзяха нагоре по гръбнака й, но тя издържа:

— Ако имате предвид липсващия костюм, аз току-що разбрах за това, докато проверявах списъка за утре вечер.

— Хм — измърмори Аби. — И имате ли някаква представа къде е?

— Не, господине — каза тя. — Точно се канех да го търся, когато вие ме повикахте. Може би хористката, която го носи, го е взела.

— Уверявам ви, че случаят не е такъв.

Елизабет не можеше да не погледне към по-симпатичния господин Грей, който стоеше зад бюрото си с поглед, изпълнен с болка. Бавно осъзна в какво я обвиняваха и удивлението й беше толкова голямо, че само гледаше господин Аби с широко разтворени очи.

— Липсващ костюм е сериозен проблем, госпожице Кендал. Нямате ли друго обяснение?

— Както казах, едва сега забелязах. Но сигурно ще се появи. Уверявам ви, ще го потърся на всички възможни места.

Внезапна умора надделя над гнева на господин Аби:

— Ако костюмът не се намери до края на настоящия ден, ще трябва да набавим друг. Госпожа ДеКовн вече има грижата за плата. Надявам се, че няма да се стигне дотам. Не можем да си позволим подобна загуба.

— Разбирам, господин Аби — каза тя, стоейки като парализирана. Ясно бе, че е отговорна като завеждаща гардероба. — Ще се погрижа да не се случи отново.

— Надявам се, госпожице Кендал — каза Аби. — Надявам се да е така. Това е всичко.

Елизабет бързо се обърна, а Морис побърза, за да й отвори вратата. В преддверието се опита да й каже нещо успокояващо.

— Надявам се, че ще намерите костюма, мила моя — каза той, като й отвори и външната врата. — Не е добре да се разстройва така колегата ми. И, разбира се, разноските дори за един костюм…

Остави изречението недовършено, но тя оцени загрижеността:

— Разбирам и се надявам, че повече няма да имате основание да се тревожите. Ще се опитам да установя какво се е случило с роклята още сега.

Пожела й довиждане и затвори вратата след нея. В коридора Елизабет въздъхна дълбоко. Липсващ костюм. Първото нещо, което трябва да се направи, е да говори с госпожа ДеКовн и разбере какво мисли тя.

Спря в средата на коридора, когато в главата й проблесна мисълта, че някой я е видял да слага костюма от „Фауст“ онази нощ. Сега, когато той липсваше, вероятно свидетелят е подхвърлил на господин Аби, че тя го е взела. От гърдите й се изтръгна дълбока въздишка. Беше смешно да се допусне, че би могла да открадне костюма. И с каква цел? И все пак тя знаеше, че понякога в трупата се ширят ревност и отмъщение. Възможно бе някой да е пуснал нарочно мълвата. Може би някой зложелател искаше да я отстрани.

Спомни си, че Марко я беше видял да играе с изчезналата рокля, но със сигурност той не би я наклеветил пред управата. Отхвърли тази мисъл.

Елизабет влезе в работилницата и видя госпожа ДеКовн да развива руло плат за злополучния костюм. В ателието нямаше никой друг. Големите прозорци щедро пропускаха светлина в стаята, но настроението на Елизабет не беше никак слънчево.

Тя се изкашля:

— Току-що бях при господин Аби. Този плат е за новата рокля, нали?

— Да — кимна по-възрастната шивачка. — Ако не намерим старата.

Елизабет вдигна ръце.

— Не мога да си представя какво е станало. Казах на господин Аби, че ще претърся основно.

Госпожа ДеКовн свърши с развиването на лъскавия плат и се изправи. В суровото й изражение нямаше никаква злонамереност. Изглеждаше по-скоро преуморена.

— Не е за първи път — каза тя.

— Какво искате да кажете?

— Миналата пролет изчезна един от египетските костюми. За късмет съкратиха броя на хористите и костюмът се оказа излишен.

Елизабет ахна:

— Защо никой не ми е споменал за това?

— Защото, както казах, нямаше нужда. Вие инвентаризирахте само костюмите, които действително се използваха.

За Елизабет беше ясно, че думите на госпожа ДеКовн съдържат повече от буквалния си смисъл. Смущаваше фактът, че два такива инцидента са се случили под носа й. Заплашваше да я обземе паника и тя се подпря на работната маса. Реши да не разпитва повече за египетския костюм.

— Още сега започвам да търся. Надявам се, че няма да има нужда да шиете друга рокля.

След няколко часа усилия тя седна на една кутия и скри глава в ръцете си. Напрежението й не беше намаляло.

Вече щеше да се приеме, че костюмът наистина е откраднат. Госпожа ДеКовн трябваше да крои новия.

Вината натежа над Елизабет, въпреки че беше невинна. Тя се чувстваше отговорна, фактът, че изчезналият преди египетски костюм никога не е бил намерен, я притесняваше още повече. Нима госпожа ДеКовн е прикрила загубата умишлено? Или просто беше прекалено заета, за да се притеснява за един липсващ костюм, от който вече нямаше нужда.

Беше късно и трябваше да се откаже от търсенето. Стомахът й се бунтуваше, скоро щеше да стане време за вечерята при госпожа Ранкевич. Поне костюмите за тази вечер бяха на местата си, за всички се бе погрижила. Реши все пак да провери, преди да си тръгне.

Светна осветлението в гардеробиерната и отиде в стаята на хористите. Там преброи всички костюми. В края на рейката въздъхна нервно. Бяха налице.

После провери гримьорните на солистите, където всичко изглеждаше наред.

След това отиде в зелената стая, където хористи и танцьори щяха да чакат реда си по-късно тази вечер. Провери под и зад диваните, за да види дали нещо не е било забравено. Стаята беше в ред. Точно когато дръпваше вратата зад себе си, чу Марко да се разпява в гримьорната си. Нямаше настроение да разговаря с него и затова тръгна в обратна посока.

Но като се обръщаше, гласът прозвуча в коридора, а мелодията после прекъсна. Тя спря и леко кимна.

— Елизабет! — извика той, приближавайки към нея. Беше облечен в сиво палто, с бял шал около врата.

— Добър вечер — каза тя смутено.

Мъжът я хвана нежно за лакътя и я насочи по коридора към страничната врата.

— Радвам се, че ви видях — каза той. — Исках да говоря с вас.

— Добре, но… Страхувам се, че съм заета.

— Естествено. — Погледна я по-внимателно и видя тревогата в очите й. — Нещо не е наред ли?

Тя пое дъх, за да отговори и после прехапа устни. Кимна и каза:

— Липсва един костюм. Обвиняват мен.

Лицето на Марко потъмня. Той загрижено сбърчи чело.

— Разкажете ми за това — изрече с равен глас.

— Костюм на хористка — каза тя тихо. — Госпожа ДеКовн трябва да ушие друг за утре вечер. Търсих навсякъде, но не мога да го намеря.

— Как изглежда? Какъв цвят е? — попита Марко.

Въпросът му я изненада.

— Защо, това е рокля за една от дамите в хора. Кремава, с жълто тук-там и златисто. Но не виждам…

Певецът я дръпна в един ъгъл и понижи гласа си.

— Това може да е важно. Златисто, казвате?

— Да, имаше златисто по него. Обточен със златиста гарнитура.

Той пусна ръката й и се загледа право пред себе си. После разтърси глава, сякаш да се освободи от някакви паяжини. Погледна към нея.

— Не съм я взела — каза тя уморено. — Боя се, че някой е пуснал злонамерен слух. Защо ми е да крада костюм…

— Разбира се, че не сте вие — отговори Марко с повече увереност, отколкото би могла да очаква. — Ще говоря с Аби за това.

Елизабет се огледа, притеснена, че отново е насаме с него. Наистина беше нормално хората от операта да разговарят помежду си, но нейните странни чувства към този мъж, нарастващата честота и интимност на разговорите им я караха да се опасява не само за себе си, а и от възможните клюки.

Тя се отдръпна от него, за да си тръгне.

— Благодаря за вниманието. Но аз съм сигурна, че ще се намери.

Марко я изгледа как се отдалечава, очите му бяха замислено присвити. После сложи цилиндъра на главата си и излезе от театъра, за да хапне нещо преди разпяването за вечерното представление.

Елизабет се изкачи по стълбите към работилницата и помогна на госпожа ДеКовн за новия костюм. Говореха малко, а шефката й избягваше да я погледне в очите. Това я караше да се усеща още по-неудобно. Без да има защо, изпитваше чувството, че всичко е по нейна вина, а в същото време се упрекваше за тази слабост.

Работиха до късно, за да приготвят костюма за проба на следващия ден. Едва тогава реши да се прибира. А вечерното представление течеше. В коридорите се носеше музика, но Елизабет не надникна зад кулисите, както обикновено, когато останеше в театъра до толкова късно. Беше много притеснена тази вечер, за да е в състояние да изпита удоволствие от музиката и спектакъла.

Навън беше тъмно, но тя побърза, за да хване конния трамвай, като се стараеше да не поглежда към непознати мъже. В града имаше много почтени работнички, но беше доста по-късно от обичайния им час за прибиране вкъщи.

Елизабет седна в предната част на трамвая и въпреки че няколко мъже я загледаха, никой не й проговори. Когато слезе на 26-а улица, тръгна тичешком към своя пансион.

Вътре я посрещнаха топлината и уютните светлини. Сестрите Йорк тъкмо слизаха, за да поиграят на джин руми в салона. Спряха в подножието на стълбата.

— Добър вечер. Елизабет — поздрави Ан. — Сега ли се прибирате?

Елизабет свали бонето и разтърси къдриците си:

— Да. Трябваше да работя до късно в операта.

— Е, надявам се, че сте пътували спокойно. Все пак сама, толкова късно… — каза Селма.

— Да, благодаря. Всичко беше наред — усмихна се уверено тя на дамите.

— Е, ние тъкмо слизаме за нашата игра. Искате ли да се присъедините?

— О, благодаря. Но трябва да свърша още нещо в стаята си. Надявам се играта да ви е приятна.

— Няма как — каза Ан, намигайки на Елизабет. — Трябва да си върна четирите долара, които загубих от сестра си снощи.

— Разбирам — отговори младата жена. Не искаше да взима ничия страна. — Е, нека по-добрата спечели.

Остави двете дами и тръгна към стълбите, но сега я спря госпожа Ранкевич, която отвори вратата си и подаде глава.

— Госпожице Кендал, онзи адвокат беше тук. Остави това.

Тя подаде един плик на Елизабет.

— Благодаря, госпожо Ранкевич.

Тръгна, за да се прибере най-сетне в стаята си, но зад нея съдържателката направи няколко крачки:

— Надявам се новините да не са лоши.

Елизабет спря и бавно се обърна.

— Благодаря. И аз се надявам за същото.

Посланието на Линдси Уайтхърст беше нейна лична работа и нямаше намерение да дава обяснения на госпожа Ранкевич. Видя, че тя се опитва да зададе някакъв въпрос, но не го изчака. Разбира се, знаеше, че който и да я потърси в пансиона повече от два пъти, става тема за клюкарските езици. Побърза към стаята си, за да прочете бележката. Беше много кратка.

„Трябва да ви видя колкото е възможно по-скоро — пишеше в нея. — Моля, телефонирайте ми и ще дойда веднага.“

Притисна листа до гърдите си. Сигурно имаше новини за съпруга й. Отиде до огледалото, отново сложи бонето на главата си и завърза връзките под брадичката. Беше решила тя да посети адвоката си.

Отвън спря един малък файтон и даде адреса на Линдси Уайтхърст на кочияша. Беше близо нагоре по Пето Авеню. Скоро спряха пред къщата с червени тухли.

Икономката на адвоката я поздрави и въведе в кабинета. След миг чу да се приближават стъпки. Линдси влезе в стаята и затвори тежката дъбова врата зад себе см.

— Елизабет, защо така? Очаквах да се обадите и аз щях да пристигна.

— Трябваше да работя до късно в театъра и затова дойдох лично. Това спестява време. — Освен това тя не искаше да ползва телефона в пансиона. Опасяваше се от подслушване.

Уайтхърст кимна и с жест я покани да седне. После и той седна на ъгъла на полираното си махагоново бюро. Погледът му беше професионален, с точно изчислени официалност и съчувствие.

— Мислех, че ще искате да го знаете. Смъртта на съпруга ви е потвърдена. Тялото му е било изхвърлено на брега. Няма съмнение. Не исках да ви притеснявам с идентифицирането. Надзирателят го разпозна.

Зави й се свят и тя вдигна ръце до лицето си. Линдси стана от бюрото и се приближи да докосне рамото й.

— Сигурен съм, че това е шок за вас. Да ви налея ли нещо? Глътка бренди може би?

Кимна, неспособна да проговори. След като й сипа кехлибарена течност от кристал на гарафа, той й подаде чашата. Тя се облегна на стола и отпи. Замижа и остави брендито да се плъзне по гърлото й. После отвори очи.

— Значи най-сетне съм свободна. — Елизабет погледна към Линдси и после сведе поглед, сълзи на облекчение пълнеха ъгълчетата на очите й. — Знам, че не би трябвало да изпитвам подобни чувства, но не мога иначе.

— Всичко е наред. Разбирам ви. Бракът ви е бил нещастен. Младежка грешка. Може би не е моя работа, но често съм чел на лицето ви, че не обичате съпруга си. Безспорно е по-лесно да се предаде такава новина на вдовица, която не би тъгувала…

Наля и на себе си от гарафата и вдигна чаша като за тост за добро бъдеще.

Елизабет допи брендито си, то правеше нещо с главата й. В нея се надигна мъка. Но това не беше мъка от загубата, а по-скоро насъбралото се вълнение, което беше потискано през последните години. И започна да плаче.

Линдси й подаде ленена носна кърпа, като чакаше емоциите да отминат.

— Съжалявам — каза Елизабет, езикът й бе леко надебелял. — Това е просто една промяна. Едва ли знам какво да мисля.

Линдси отпи от брендито си и отново седна на бюрото:

— Мисля, че ви разбирам. Сега сте свободна жена. От това, което ми каза баща ви, най-важното е, че никой никога не е узнал за вашия брак. Това сега е като ново, чисто начало, нали? Имате късмет все пак.

Елизабет изтри очите си.

— Да, съжалявам за Алберт. Наистина съжалявам. Но не можех да направя нищо, за да му помогна. Сега той е платил за престъпленията си или ще плати в отвъдния живот. Но аз… аз…

Думите отново я задавиха. Линдси наля до половината чашата й. Беше събрал достатъчно опит с клиенти в мигове на криза. Знаеше, че е най-добре да им даде време да отреагират на новините, било лоши или добри.

Елизабет отпи още една глътка от брендито и попи устни с носната си кърпичка. Изведнъж отвори по-широко очи и погледна право пред себе си.

— Баща ми? Той знае ли?

Линдси кимна и се усмихна успокояващо.

— Да. Посетих го веднага след като оставих бележка за вас в пансиона. Беше много облекчен от този изход.

Тя вдигна очи към него.

— Той… той иска ли да ме види?

— Сигурен съм, че искрено желае това, Елизабет.

— Но не го каза, нали?

— Също като вас, той беше толкова изненадан, че нямаше време да осмисли голямата промяна. Съветвам ви да отидете да го видите.

— Да, да, непременно. — Елизабет се изправи някак нестабилно, но чувстваше, че е време да си тръгва. — Трябва ли да направя нещо друго?

Адвокатът поклати глава:

— Не. Ще се погрижа да ви изпратят смъртния акт. Покойникът е оставил завещание, което издирих чрез надзирателя. Разбира се, няма нищо — само няколко вещи. Аз — той се покашля — ще уредя всичко.

— Благодаря.

Линдси я последва до вратата:

— Може ли да ви повикам файтон?

— Да, моля ви.

Той си сложи шапката и я придружи до улицата, файтонът беше намерен и след минути Елизабет си почиваше на седалката. Като свободна жена…

* * *

Марко пътуваше по Медисън Авеню към къщата с червени тухли, която беше купил за майка си Роза. Наистина тя не бе искала да се мести от Малка Италия, където живееха всичките й приятели. Но синът й настояваше — сега, когато беше победил мизерията, той не можеше да допусне майка му да живее под наем. Знаеше, че тя ще се сприятели с други хора в новата квартална църква и там можеше да се занимава с благотворителност. В миналото Роза беше пожертвала много, за да му даде възможност да учи музика. Сега Марко можеше да я възнагради за лишенията и твърдо бе решен да се грижи за удобствата й.

Друга италианска общност обитаваше горен Ийст Сайд, малко на изток от изискания квартал, в който Марко беше купил къща на майка си. Когато отидеше до Трето Авеню, тя пак щеше да се чувства като у дома си — там латерни свиреха любимите й мелодии сред тропота на трамваи и виковете на амбулантни търговци.

Каретата спря пред редицата червени къщи с покрити каменни веранди и балюстради. Марко се втурна нагоре по стълбите и използва собствения си ключ. Във входния салон хвърли цилиндъра си върху закачалката, после свали и редингота, като го метна на един от резбованите столове от черен дъб. Не извика, защото беше късно и би могъл да събуди някого.

Погледна през плъзгащите се врати, които водеха до библиотеката вляво, но не видя никого там. Пианото в салона със стълбището сякаш чакаше някой да докосне клавишите му от слонова кост. Марко несъзнателно отиде до него и затвори капака на клавиатурата.

Стените бяха покрити с груб плат и четириъгълни орнаменти. Три коня препускаха по теракотените плочки, а на издадената полица по средата на стълбището имаше няколко японски вази. Беше хубав този дом на майка му.

Марко поглади с пръсти лакираното дърво на пианото и се обърна да се изкачи по стълбите. Под вратата на дневната на майка му на третия етаж прозираше светлина и той почука.

— Мамо, аз съм — каза нежно.

— Марко, влизай, сине. — Привлекателната жена на средна възраст стана от канапето, където бродираше гоблен.

Роза Джовинко беше висока и добре сложена, с прошарени коси. Не бе пълна, но от нея лъхаше сила, която идваше от закалката на борбата с живота. Кожата на лицето й, макар вече осеяна с бръчки около очите и челото, беше с гладък тен и подхождаше на тъмните й очи с пепеляви петънца. Изпъкнали скули правеха лицето й да изглежда по-слабо, отколкото беше.

Стаята бе украсена с тапети в два нюанса на синьото под фриз от релефни цветя, фотографии на Марко и многобройните му братовчеди стояха на камината и върху масички в ъглите, осеяни с вази.

Той прекоси ориенталския килим, за да целуне майка си по двете бузи. Тя се усмихна:

— Сигурно си гладен, сине. Ела в кухнята и ще ти дам хубава супа.

Роза си беше позволила да наеме прислужница, за да й помага в домакинството в голямата къща, но продължаваше да готви сама.

Той щипна бузата й:

— Не съм дошъл да ям, майко.

— Глупости, Марко. Пееш цяла вечер и изглеждаш блед. Трябва да се храниш.

Той взе ръцете й в своите.

— Точно така. Ще хапна малко. Но трябва да видя Лусинда. Будна ли е още?

Роза кимна.

— Да. Току-що отиде в стаята си.

Марко целуна майка си по челото.

— Тогава първо ще говоря с нея. А после ще опитам твоята супа.

Докато Роза слизаше до кухнята, Марко прекоси салона. Резбованата дъбова врата беше вече леко отворена и Марко влезе.

— Здравей, Лусинда — каза той на тъмнокосата красавица, наведена над един скицник върху кръглата маса в центъра на стаята. Керосиновата лампа хвърляше голям кръг светлина. Момичето беше облечено в муселинена блуза в розово и бяло и тъмна пола. Гъстата тъмна коса се виеше около лицето й и се спускаше надолу по гърба.

Тя извърна тъмните си раздалечени очи към него.

— Здравей, Марко. — Устата й остана полуотворена от изненада.

Той влезе в стаята и се облегна на вратата, която затвори зад себе си. Погледът му беше строг, но не суров.

— Дойдох за роклята. Тази, която взе от операта вчера.