Патриша Вернер
Прегръдка под звездите (17)

Седемнадесета глава

— Какво искате да кажете?

— Приятелят ми е импресарио в Бостънската оперна компания — обясни Прескът. — В момента е изпаднал в затруднено положение. Една от водещите актриси, сопрано, има договор с Берлинската опера. Тя помоли за отсрочка, но преговорите не вървят добре за приятеля ми. Започва да става ясно, че тя ще трябва да се върне в Берлин през близките няколко месеца. Уви, това е трагедия за компанията. Къде може за толкова кратко време да се открие добра певица за ролята на Мими?… Чух тази вечер да интерпретирате две арии от „Бохеми“. Бях очарован, ако ми позволите да се изразя така!

Той млъкна и се поклони, за да изрази възхищението си, а Елизабет и Алекс се спогледаха.

— Благодаря — каза тя.

Прескът продължи:

— Моля да ми простите за нахалството. Не знам дали едно такова предложение ще ви заинтересува. Имате ли менажер, с когото бих могъл да разговарям по въпроса?

— О, не — отговори младата жена. — Аз все още уча при професор Теодор Шлут.

— Бих могъл да те съветвам по всякакви финансови въпроси — намеси се Алекс.

— Алекс!

— Само докато си намериш добър менажер, Елизабет. Господин Прескът е прав. Трябва да имаш пълномощник. Ще бъда щастлив да ти помогна, поне за момента.

Прескът изглеждаше доволен.

— Това не е проблем. Нещата могат да се уредят между вашия професор Шлут и господин Роша. Но най-напред трябва да пеете пред моя приятел Уолтър Бери, ако предложението ви интересува, разбира се.

Алекс се прокашля и поглади мустачките си.

— А къде можем да намерим господин Бери?

— В момента е в Бостън. Утре ще му телеграфирам. Той ще идва в Ню Йорк по някаква работа. Може би бихме могли да уредим едно прослушване.

Елизабет беше смаяна, но успя да свърже няколко думи.

— Разбира се, ще ми бъде приятно.

Прескът се усмихна доволен.

— А къде мога да ви намеря?

Елизабет се поколеба.

— Живея с баща си в Ню Йорк. Но може би е по-добре да изпратите съобщение на професор Шлут. Баща ми, как да кажа, не е готов да приеме такава кариера.

— Разбирам. В такъв случай, ако ми дадете адреса на професор Шлут…

Алекс извади златна писалка и тефтерче от джоба си и записа адреса, който Елизабет му продиктува. После предаде бележката на Прескът и двамата мъже стиснаха ръцете си. Прескът се поклони на Елизабет.

— Надявам се скоро да ви се обадим.

Той ги остави и те го видяха как се връща бавно към тълпата. Елизабет се обърна към перилата.

— Прослушване — тихо каза тя на морето.

Какво ли щеше да си помисли Марко?

Не й хареса, че първата й мисъл беше за Марко. Изглежда, бе станал неразделна част от подсъзнанието й. Не искаше да потъне в любовта му, за да не загуби себе си. Не бе го виждала със седмици, но той винаги беше до нея.

— Е, и сега какво? — замислено каза до нея Алекс. — Доста бързо се развиха нещата, нали? Струва ми се, че няма да кажеш на господин Уинстън Слоън.

— Не, не бих могла.

— Е, можеш да разчиташ на моята дискретност. Колкото до това да ти бъда менажер…

— О, Алекс, сигурно не говориш сериозно. Ти не си менажер на артисти. Освен това не знаеш как ще мине прослушването. Импресариото може да реши, че не съм достатъчно подготвена.

— Това ще се види. Права си, разбира се. Не бих могъл да бъда такъв за дълго. Няма да бъде подходящо за мъж с моето положение. Единственото ми желание беше да ти помогна.

— Благодаря ти — каза тя, отминавайки обидното подмятане. — Но ако професор Шлут реши, ме съм готова за прослушване, той ще ми препоръча менажер, на когото да поверя финансовите си интереси.

Алекс потърка брадичка.

— Тогава ще говоря с професора ти.

— Много добре.

Не искаше да си губи времето да спори с Алекс, но не можеше да разбере защо той си мислеше, че има право на глас в личните й работи. Беше му изяснила отношението си.

Мисълта й вече се завъртя към ролята, за която господин Прескът търсеше изпълнител. Ах, дано се справи! Мечтата й щеше да се сбъдне!

Останалата част от вечерта мина като в мъгла. Тя говори с много гости, видя Консуело и херцога, които величествено обикаляха залите. Стоеше с Мадлен, която непрекъснато сипеше клюки в ухото й, но след като приятелката й я остави, Елизабет не си спомняше нищо.

Прекара нощта в една уютна стая, остави прозорците отворени, за да усеща морския бриз, но едва можа да дремне. На другия ден се качиха на влака с Мадлен и Алекс и се върнаха в Ню Йорк. Мадлен забеляза нейната разсеяност и каза нещо по този повод. Алекс, разбира се, се досещаше за мислите й.

Вкъщи тя накратко описа партито на баща си. После отиде в стаята си, за да напише съобщение на професор Шлут. Не искаше да му звъни по телефона, защото някой можеше да я чуе.

„Трябва да ви видя по повод едно интересно предложение — пишеше тя. — Срещнах се с някой си Пърси Прескът, който иска да ме представи на господин Уолтър Бери, импресарио към Бостънската оперна компания. Бих оценила високо съвета ви.“

Това е достатъчно, помисли си Елизабет, докато сгъваше писмото и го слагаше в плик. Ако някой от двамата имаше незавидна репутация или пък ако професор Шлут смяташе едно такова ранно прослушване за лудост, щеше да я уведоми. Имаше пълно доверие на преподавателя си.

Реши да не поверява съобщението на прислугата. Но пък и не искаше да чака редовната поща. Намери едно момче от улицата, готово да свърши работата срещу известно заплащане. Написа адреса на плика и каза на момчето да почака за отговор. След това се върна вкъщи.

Времето в очакване прекара на пианото, преговаряйки ролята на Мими, и докато се упражняваше, вълнението й нарасна. Тази роля бе създадена сякаш за нея.

При звука на входния звънец подскочи. Гюнтер щеше да отвори, разбира се. Тя забърза по коридора и когато стигна фоайето, го видя да се обръща.

— А, госпожице Слоън. Писмо за вас.

— Благодаря ти, Гюнтер.

Взе писмото и забърза обратно към стаята, разкъсвайки плика в движение.

„Елате в студиото утре сутринта в десет — пишеше професорът. — Предстои ни много работа, ако ще пеете за Бери. Ще отменя всичките си сутрешни уроци.“

Той одобрява! — помисли си тя радостно. Трудно й беше да си представи как ще прекара остатъка от деня и нощта, докато дочака утрото.

Когато все пак то настъпи. Елизабет се яви с всичките си партитури. Дори Губернатор Уърти изглеждаше развълнуван от новата насока на събитията. Бери беше телеграфирал, че ще бъде в Ню Йорк другата седмица. Би бил щастлив да чуе госпожица Слоън, ако тя няма нищо против.

— И вие какво му отговорихте? — попита Елизабет, докато влизаха в студиото и той започна да подрежда партитурите по пианото.

— Че ще бъдете готова, разбира се!

— О, професор Шлут, не мога да повярвам! Първото ми прослушване!

— Не бързайте да се радвате, мила. Нищо не може да се каже предварително.

— Чували ли сте някога за неговата компания?

Професор Шлут вдигна рамене.

— Това е нова оперна компания, добре поддържана от малка, но вярна публика. Изглежда, нашият господин Бери е попаднал в задънена улица. Не може въобще да се надява да намери изявено сопрано за такъв кратък срок. Повечето от контрактите са отдавна вече подписани. Това, че примадоната му е обвързана с Берлин…

Жестът красноречиво изрази мисълта му.

Всъщност Елизабет не смееше да се надява, че е достатъчно подходяща, за да попълва редиците на господин Бери. Дойде й малко неочаквано. И все пак, без да опиташ, не можеш да спечелиш!

— В такъв случай да започваме! — каза тя като професионалистка, загрижена за кариерата си.

Този ден Елизабет пя така, както не бе пяла никога. Гласът й сякаш се преплиташе със сиянието на слънчевите лъчи, промъкващи се през прозореца. Тя се превърна в Мими. Но професорът не я оставяше да се радва на гласа си — от време на време я спираше, караше я да повтаря или да набляга на някоя фраза. Учеше я как да гали думите, да ги обвива в гласа си, да ги накара да звучат така, че да трогват слушателите.

В края на урока професор Шлут въздъхна със задоволство. После се взря в Елизабет над стъклата на цененето си.

— Ако пеете така и следващата седмица, господин Бери ще остане изумен.

Тя притисна сърцето си с ръка.

— Благодаря ви, професоре. Не смея дори да се надявам!

Той махна с ръка.

— Никой не може да бъде сигурен. Но няма да е лошо да ви чуе. Що се отнася до офертата му, ще я обмислим, като я направи.

Той сгъна партитурите.

— Получих писмо от вашия приятел, бизнесмена Александър Роша.

— О, Алекс — каза тя бързо. — Беше там, когато господин Прескът ми съобщи за тази възможност. Той настоя някой да ме представя.

— Мъдър съвет. Ще ви трябва менажер, ако станете професионалистка.

— Мисля, че Алекс не е много запознат с този бизнес.

Професор Шлут се усмихна.

— Затова пък ми се стори, че взема интересите ви твърде присърце.

Тя му хвърли отчаян поглед.

— Има си причини за това.

— А-а — проточи с разбиране професорът.

Но с жест показа, че не мисли нищо лошо.

— Няма значение. Може да присъства, в случай че ни представят оферта. Господин Бери е свикнал да работи така.

Професорът я изпрати до вратата, потривайки ръце.

— Да, вероятно така ще протече срещата. Когато Бери ми се обади, ще го информирам за мястото и времето. Ще иска да ви чуе от сцена. Тая стая е твърде малка, за да може да прецени способностите ви. Но не се безпокойте. Ще уредя всичко.

Тя се зачуди на коя ли сцена ще пее.

Докато се прибираше към къщи с наетата кола, се замисли. Няма да споменава за прослушването на баща си. Ако наистина получи ролята, ще трябва да отпътува до Бостън. Представи си неудобството, което щеше да изпита баща й от цялата тази работа, и у нея се надигна старото чувство на съжаление, че той не я разбира. Защо не можеше да махне капаците от очите си и да види, че времената се променят?

Щом наближи къщата, тя изостави тези мисли. Влезе и се изкачи по стълбите към стаята си. От площадката чу как две от камериерките пеят, работейки в края на хола. Спря на вратата, заслуша се и се усмихна, като позна веселия припев на „Наричат ме Малкото лютиче“.

Елизабет се отдръпна внимателно, за да не наруши забавлението им или да ги смути. Но усмивката й остана на устните, докато се качваше към стаята си. Толкова пъти бе пяла песента, че момичетата бяха я научили наизуст.

* * *

Професор Шлут уреди за прослушването да използват Рециталната зала в същата сграда, където се намираха и по-големите аудитории и студия.

Елизабет излезе от къщи тази сутрин, трепереща от вълнение. Когато влезе през вратата източно от главния вход на Карнеги, полутъмният хладен интериор само засили вълнението й. Тя чу гласове в Рециталната зала и Алекс прекъсна разговора си чак като я видя.

— Добро утро, скъпа — каза той. — Гласът ти добре ли е?

Тя се усмихна на менажерските му маниери, фракът му беше безупречен, както винаги, връзката на място, мустачките — подстригани и намазани с восък. В ръка държеше сивия си цилиндър.

Той я хвана за лакътя и я поведе напред.

— Тъкмо разговарях с господин Уолтър Бери. Господин Бери, това е госпожица Слоън.

Джентълмен на среден ръст с къдрава кестенява коса, която бе започнала да се отдръпва назад, остави професор Шлут, извърна се и хвърли изучаващ поглед на Елизабет. Мустачките му бяха клюмнали надолу като клонки на плачеща върба. Както и другите мъже тук, той носеше костюм. От джоба на жилетката му се подаваше ланец.

— Госпожице Слоън, удоволствие е за мен. Вашите колеги тъкмо ми говореха за вас. Ако въобще мога да вярвам на ушите на приятеля ми Пърси Прескът, то аз съм готов да опитаме. — Той се изкиска. — А тези двама джентълмени са тук, за да видят, че съм честен човек и няма да ви продам като бяла робиня.

Господин Бери се засмя високо на собствената си шега, докато другите се усмихнаха вежливо. После той с жест посочи напред към аудиторията.

— Да започваме.

Тя кимна. Докато Алекс и господин Бери заемаха места в малката зала, професор Шлут я придружи по стълбите в единия край на сцената. Помисли си за Марко и се почуди къде ли е. Хем й се искаше да е тук, да сподели с нея вълненията около първото й прослушване, хем чувстваше облекчение, че го няма.

Професор Шлут я помоли да застане срещу него и я накара да се разпее, за да почувства сцената и акустиката.

— Няма нужда да се напъваш, скъпа. Отпусни се. Точно така — напътстваше я той, докато тя пееше под акомпанимента му. — Хайде още веднъж.

Когато почувства, че е достатъчно загряла, той кимна.

— Добре. Хайде да почваме. Просто пей така, както пя последния път.

Тя се усмихна. Спомняше си много добре емоциите и тоналността, постигнати по време на уроците. И с първите тактове на въведението остави ролята да я завладее. Концентрира се не върху двамата мъже, а върху възпроизвеждането на сцената. Скоро потъна в нея, като в същото време не забравяше да се вслушва внимателно в основната гама и да контролира динамиката на гласа си.

В края на пиесата тя се почувства напълно обсебена от операта и когато сведе поглед и изпя последната нота, искаше й се да е на истинско представление, за да може сцената да продължи. Вместо това, след моментна тишина се чу силно ръкопляскане от публиката, наброяваща двама души. Елизабет се поклони, усмихвайки се на двамата.

Господин Бери не каза нищо, просто чакаше, защото му бяха казали, че ще чуе няколко пиеси. Тя се върна към пианото, докато професор Шлут прелистваше партитурите. Когато и двамата бяха готови, той кимна.

Тя вече беше във форма и втората пиеса мина даже по-добре от първата. Почувства, че ледът е разчупен и би могла да пее цял ден. В гърдите й бликна радостно чувство, повдигна духа й, музиката я завладя. Всички нервни напрежения, сковаващи я в началото, бяха пометени от тържеството на изкуството. Всяка фибра от тялото й вземаше участие в изпълнението.

Откъм залата отново се чуха аплодисменти, този път придружени от виковете на Алекс: „Браво!“ Тя поспря да си поеме дъх и видя, че господин Бери се надига от мястото си и идва към сцената.

— Чудесно, мила. Виждам, че май сте научили цялата роля. Вярно ли е?

— Да.

— Бихте ли били така любезна да изпеете дуета от трето действие? Аз ще пея партията на Рудолф.

— Разбира се.

Той отиде до пианото, а тя зае мястото си в средата на сцената.

Музиката започна. Елизабет не слушаше едно пиано, а инструментите на цял оркестър. В съзнанието й изплуваха декорите на парижката таверна и сякаш се материализираха около нея.

Образът на Марко в ролята на Рудолф дойде неканен и когато тя запя затрогващата мелодия, чувствата й се пренесоха изцяло към него. Елизабет потъна в музиката, но в същото време не забравяше и техниката на пеене. Усещаше странна комбинация на наслагващи се един върху друг светове, като реалният свят избледняваше в съзнанието й, но все пак бе достатъчен, за да задържи вниманието й върху поставената цел. По-силно от всякога обаче беше усещането, че пее не на прослушване пред един човек, а пред истинска, голяма сцена — чуваше дишането на публиката, прехласната от пеенето й.

Замряха финалните акорди, докато тя казваше на Рудолф сбогом. Когато вдигна поглед, видя как Бери се приближава. Тя примигна и образът, пресъздаден от нея, бавно започна да я напуска. Пианото замря и Елизабет се изправи. Господин Бери се спусна да й помогне.

— Не мога да не ви кажа, че съм впечатлен, госпожице Слоън. Гласът ви има много скрита сила. Щастливка сте, че имате такъв преподавател, който да ви покаже правилно нюансите на ролята, без да прекрачва границите на гласа ви. Ако сте сериозна към ангажиментите си, мисля, че ще се разберем.

Елизабет стъпи на краката си — главата й още се въртеше от еуфорията на музиката. Думите му сякаш идваха някъде отдалеч.

— Благодаря ви — успя все пак да каже тя.

По стълбите се чуха стъпки. Алекс стъпи на сцената, ръкувайки се с всички, а нея целуна по бузата.

— Нека да идем в моето студио — каза професор Шлут. — Камериерката ми ще ни поднесе чай и там ще обсъдим подробностите.

След два часа, когато си тръгна, Елизабет бе вече запозната с клаузите на договора. Трябваше да отиде в Бостън за една седмица за репетиции и след това да пее в няколко представления. Компанията представяше постоянния състав на операта, което означаваше, че във вечерите, когато „Бохеми“ не се играе, Елизабет няма да пее. Бери щеше да се погрижи за хотела й, както и за транспорта. Щеше да си вземе една камериерка да й помага да се облича.

Чак когато излезе на обляния в слънце тротоар, й мина през ума, че животът й вече е променен. Трябваше да каже на баща си. Тя погледна надолу по Четвърто Авеню, като че ли можеше да види през седемнадесетте пресечки Метрополитен опера, където вероятно в този момент Марко репетираше. Искаше й се да му каже новините, но стисна устни. С усилие ограничаваше контактите си с него. Той служеше като свръзка между нея и света на музиката, но в същото време беше опасен за сърцето й. Тя се изчерви, като си спомни какво се случи между тях при последната им среща. Споменът извика приятна тръпка, която премина през тялото й.

Тъй като не беше сигурна какво да прави с чисто женските си желания, трябваше да се концентрира върху работата. В същото време й беше нужна професионалната подкрепа на Марко, но не можеше да се довери на тялото си, ако то попаднеше в прегръдките му.

Докато крачеше към парка, се опита да успокои тревогите на сърцето си. Радостта, че най-после е получила роля, се помрачаваше от това, че баща й няма да даде одобрение. Какво ще кажат приятелките й — тя не знаеше. А какво щяха да си помислят — въобще не я интересуваше. Интересуваше я само баща й. Невъзможността да се разбират, откакто бе започнала свой живот, й тежеше като воденичен камък. Реши да се прибере пеш вкъщи, за да има време да обмисли думите, които щеше да му каже.

Тя влезе в парка и пое по алея, успоредна на обиколния път. Минаваха коне и хвърляха кал с острите си копита. Денят беше ветровит, но имаше чудесно слънце и около дърветата се гонеха деца. Джентълмени седяха по пейките и си четяха вестниците след обилния обяд. Градът си почиваше. Но приятната обстановка помагаше много малко на проблема й.

Друг начин нямаше — трябваше да каже всичко на баща си. Трябва да си стяга багажа за Бостън. Ако не разреши на Гуендолин да дойде с нея, ще се наложи да наеме друга камериерка.

Минавайки направо през парка, тя излезе на Пето Авеню и закрачи бързо, докато къщата се показа. Почувства резултатите от разходката, както и удовлетворението, че е постигнала целта си. За нещастие в тази къща нямаше с кого да сподели радостта си.

След като изчака движението, тя прекоси улицата и влезе през железните порти. Мина през хладното антре и се заизкачва по стълбите. На втората площадка видя Опал и я попита дали баща й е тук.

— Не, госпожице. Излезе. Каза, че ще си бъде вкъщи около четири часа.

— Благодаря, Опал. Искам да го видя, като се прибере.

— Да, госпожице.

— И още нещо. Би ли казала на Гюнтер да ми донесе куфара? Ще си стягам багажа за пътуване.

— Разбира се.

Малко остана да каже на икономката. Но на господин Слоън нямаше да му хареса да чуе всичко от прислугата.

Горе тя отвори гардероба и шкафа и започна да подрежда дрехите, които щеше да вземе. Повика Гуендолин да се погрижи за тези, които имаха нужда от проветряване или гладене.

Около четири часа, на излизане от музикалната зала, чу баща си да се прибира. Почака малко в коридора, докато той разговаряше с Гюнтер на входа. След това затвори внимателно вратата и го последва.

Пред кабинета му се спря и пое дълбоко въздух. После почука.

— Влез! — извика господин Уинстън Слоън.

Тя влезе и затвори вратата след себе си.

— Здравей, Елизабет — каза той, вдигайки поглед от листовете, които току-що бе извадил от чантата си.

— Здравей, татко.

Пристъпи малко напред.

Когато той вдигна поглед, забеляза, че нещо я тревожи.

— Заповядай, седни, скъпа. Изглежда, имаш да ми казваш нещо.

— Имам.

Седна на ръба на тапицирания с брокат стол.

— Е?

Тя преглътна.

— Поканиха ме да пея за една малка оперна компания в Бостън. Импресариото ме прослуша днес и ми предложи роля.

Уинстън Слоън вдигна и след това смръщи рунтавите си вежди.

— Роля? В Бостън? Какво означава това?

Неспособна да остане на едно място, Елизабет скочи.

— Това означава, че аз приех първата си професионална роля.

Баща й се втренчи в нея и после заобиколи бюрото си. Отвори уста да заговори, но се спря.

— Не вярвам, че наистина ще се заемеш с това — каза той накрая.

— Ще се заема.

Той почти изкрещя:

— Бостън?! На сцената!

После внезапно гневът му утихна и той се отпусна на един стол. Пред очите й сякаш започна да остарява, свит на стола, с кръстосани крака.

— Защо правиш това? — попита баща й с по-тих глас.

— Знам, че не одобряваш желанието ми да играя — каза тя. — Но това е нещото, което искам да правя! От цялото си сърце!

— Но чак пък артистка да ставаш? Опитах се да ти помогна да прикриеш предишните си неблагоразумия — каза Уинстън Слоън, поизправяйки се на стола. — Но щом си тръгнала да се показваш пред публиката така, повече нищо не мога да направя.

— Знам, татко. Това изцяло е моя работа. Просто чувствам, че старите предразсъдъци трябва да бъдат забравени. Сега вече имам свой собствен живот.

— Но, Елизабет, ти не знаеш къде ще те отведе това. Губиш всички шансове за брак и дом. За бъдещето ти се безпокоя!

Той уморено потърка чело.

Тя пак седна.

— Моля те, не се безпокой за това, татко. — Елизабет даже се опита плахо да се усмихне. — Ако поведението ми е твърде скандално и моите приятели не могат да го приемат, какво толкова губя, освен покани да пея по соарета и балове? Не мисля, че за това си струва да се тревожи човек.

Господин Слоън отвори уста да проговори, но виждайки решителността й, не каза нищо. Тя се възползва от колебанието му.

— Не се безпокой, татко. Ще те накарам да се гордееш с мен! Ще видиш!

После, преди влагата в очите й да я издаде, се надигна и тръгна към вратата. Обърна се и се опита да се усмихне.

— Мога ли да взема Гуендолин с мен? Ще ми трябва камериерка.

Баща й махна уморено с ръка.

— Щом ти трябва.

— Благодаря.

Елизабет излезе от кабинета. Вън въздъхна с облекчение — най-важното бе сторено. След това забърза към стаята си. Видя Опал в другия край на коридора.

— Опал — каза тя и вдигна глава, приближавайки икономката, — имам новина за вас. Ще играя в първата си оперна роля в Бостън. Поканиха ме да пея Мими в „Бохеми“.

— Бокеми? — произнесе грешно тя. — Истина ли е това?

Елизабет кимна.

— Истина е. Започваме репетиции идната седмица. Сопраното, ангажирано за тази роля, не може да остане в страната, тъй като я викат обратно в Берлин. Аз ще я заместя.

Очите на Опал се разшириха и лицето й светна при тази новина.

— О, небеса! Почакайте да кажа на Гюнтер.

После изведнъж повдигна ръка към устните си, сякаш за да спре потока от клюки, който щеше да се изсипе оттам. Но Елизабет нямаше нищо против.

— Разбира се.

Виждайки, че господарката й няма нищо против да каже на всички. Опал продължи:

— Сигурна съм, че ще се справите чудесно… Искам да кажа, че от време на време минавах край музикалната зала, когато вие се упражнявахте. Казвах си, че имате глас, честно ви казвам. Всички мислят така.

Тя се обърка от собствените си думи и млъкна. Но Елизабет се усмихна. Знаеше, че всички слушат и нямаше нищо против. Те бяха първата й публика.