Патриша Вернер
Прегръдка под звездите (6)

Шеста глава

Тъмните очи на Лусинда се разшириха още повече. Тя не отговори и след миг се върна към скицника, в който рисуваше с въглен.

Марко пристъпи зад нея и погледна рисунката. Лусинда имаше талант. Всеки можеше да го види на хартията. Лицата на двете деца бяха живи, с израз на любознателност. Но тъгата в лицето на майката и очите й, насочени право към този, който гледаше рисунката, смущаваха. Имаше нещо неуравновесено в изкуството на Лусинда.

— Това е много хубаво, мила, много хубаво.

Той коленичи до нея и бавно издърпа скицника от ръцете й. Очите й го отбягваха, но Марко я накара да го погледне.

— Можеш да довършиш рисунката сутринта.

Тя се намръщи леко и тръсна глава.

— Разбира се, че можеш. Но аз трябва да получа роклята веднага. Ти и мама бяхте в операта днес следобед. Спомни си, дойдохте да ме видите в театъра след лудото ходене по магазините. Не знаехме къде си отишла, докато ние разговаряхме с господин Аби. Мислехме, че си с медицинската сестра в залата. А пък тя смятала, че си с нас. Ти си се качила в гардеробиерната, нали? За да вземеш един от прекрасните костюми.

Марко хвана ръцете й и я изправи. Тя вдигна глава, докато той говореше, но се загледа във вратовръзката му. Мъжът сложи пръст под брадичката й.

— Знам, че харесваш хубавите костюми, Лусинда, но те не са твои. Трябва да ми върнеш роклята. — Гласът му стана по-строг. — Ако не го направиш, че пострада едно хубаво като теб момиче.

Лусинда вдигна глава:

— Можеш да я отнесеш — каза тя. — Не я харесах, след като я разгледах вкъщи.

Марко въздъхна с облекчение. Поне си призна, че я е взела. Понякога се преструваше, че не знае за какво става дума, когато той се мъчеше да установи къде е поредната й плячка. А когато намереше предмета, тя казваше, че е за бедните жени на Благотворителното общество.

— Къде е?

Момичето отправи един от престорено свенливите си детински погледи. После изведнъж започна да си пее песничка, сякаш Марко не беше там, и насочи вниманието си към рисунката.

Но той беше свикнал със странностите на Лусинда. Постави ръцете си на раменете й.

— Къде е роклята, миличка? В гардероба ли е?

Тя прекъсна за момент песента, леко се намръщи и после пак запя.

Марко отиде към паравана за преобличане, над който бяха метнати чифт чорапи. Нищо. После отвори вратите на гардероба и видя костюма, окачен до други нейни рокли.

Вратата зад него се отвори и влезе Бриджит, сестрата, в чиста бяла униформа:

— Лусинда, време е да се приготвяш за лягане — каза хубавата шведка, после погледна към Марко, който ровеше в гардероба. — Ох, господин Джовинко, не разбрах, че сте тук. — Тя бързо сложи ръце на гърдите си. — Не исках да ви прекъсвам.

— Всичко е наред, Бриджит — отговори Марко, като извади живописния костюм. — Дойдох само за това.

Сестрата разбра веднага и притисна с ръка устата си от смущение. После се изляха извиненията й:

— Съжалявам за това, което се е случило днес в театъра. Наистина мислех, че Лусинда е с вас. Стори ми се, че беше само за четвърт час.

Марко реши да стегне дисциплината. Не биваше сестрата да си мисли, че може да оставя Лусинда сама. Все пак разбираше, че младата болногледачка е била заслепена от магичния ритъм на театъра и затова се е разсеяла за няколко минути.

— Това не трябва повече да се случва! — каза строго той.

Бриджит разтърси русата си глава.

— Не, разбира се, че не! Няма да се случи. — Тя погледна Лусинда. — Ела сега, мила, нека да ти помогна да се съблечеш.

Марко тръгна към вратата.

— Ще тръгвам. Лека нощ.

— Лека нощ, господин Джовинко — каза Бриджит.

Лусинда мълчаливо се втренчи в рисунката си.

Мъжът преметна костюма върху ръката си и слезе на първия етаж. Остави го в библиотеката и продължи към кухнята, където знаеше, че ще намери майка си.

Голямата кухня беше в западната част на приземния етаж. Тук Роза и прислужницата разполагаха с достатъчно пространство, за да проявят кулинарното си майсторство. Край една от стените на няколко полици беше нареден порцелан, чашите висяха спретнато на бронзови куки. До поставките за съдове една желязна мивка с монтирана поставка за сушене заемаше останалата част от стената. От другата страна беше хладилникът. До вратата беше монтиран телефонът. Роза стоеше пред фурната и бъркаше своята вкусна супа.

— Мамо, прекалено угаждаш на лошия си син.

— Не говори глупости. Марко. За какво говори с Лусинда?

Той седна до кухненската маса и остави майка си да му сервира.

— Взела е още един скъп костюм от операта. Изглежда, отишла е до гардеробиерната, докато сме разговаряли с Хенри. Казах на Бриджит, че това не бива да се случва отново.

Роза седна срещу него, за да го гледа, докато се храни.

— Значи там е била. Трябва да е сложила костюма при другите неща, които купихме. Съжалявам, Марко. Това ще ти създаде ли неприятности?

Синът й се загледа тъжно в чинията си.

— Вече ги създаде на друг. Ще трябва да намеря начин да кажа на Хенри.

Тя се пресегна през масата и стисна ръката му:

— Съжалявам, детето ми.

Марко остави лъжицата и погледна майка си:

— Всичко е наред, майко. Знаеш, че никога не бих позволил да приберат Лусинда в болница. Тук успяваме да се грижим за нея с помощта на Бриджит. Онези лекари, които искат това, само ще влошат нещата. Психиатричните клиники са тъжни места, жестоки и мръсни. Лусинда не е от буйните. Вярно, че не е съвсем добре тук — той почука слепоочието си, — но аз все още смятам, че добра храна, свеж въздух и слънце е по-добре от клиника с доктори маниаци. Няма да я оставя в ръцете им.

Марко бе склонен да се разгорещи по този въпрос, но Роза го разбираше.

— Ти си много благороден, момчето ми. Повечето хора в твоето положение, ако беше застрашена кариерата им…

— Знам — каза той рязко. — Повечето хора, които се домогват до популярност като моята, изтриват всякакви петна от биографията си. Ако имат такъв член на семейството си, ще го заключат или ще се отърват от него…

— Но ти не постъпваш така, сине.

Марко взе ръката на майка си.

— Ние сме дискретни. Знаеш, че в някои дни Лусинда е напълно нормална. Вярвам, че моята репутация се гради върху доброто ми пеене, а не върху това дали имам член на семейството, който малко е мръднал! Досега вестниците не са ни хванали. Надявам се, че няма да го направят много скоро. Трябва да знаеш, че никога няма да предам Лусинда заради мои егоистични цели. Тя е нашата малка тайна. Никой от тези, които я видяха днес в театъра, не си помисли, че е ненормална.

Роза потупа сина си по ръката:

— Това е той — моят Марко! — Погледът й излъчваше гордост, а сърцето й се препълни от любовта, която изпитваше към сина си.

Марко се нахрани и се изправи да тръгва.

— Сине, скъпи — каза Роза, като вървеше с него към стълбите. — Не забравяй, че обеща да изведеш утре Лусинда с лодка.

— Няма да забравя, майко. Можеш да й кажеш, че е сигурно. Ще отидем, след като обядваме. Поканен съм, нали?

Бяха стигнали входния салон и Роза постави ръце на кръста:

— Откога моят син не е добре дошъл на масата ми за обяд?

Той се усмихна и я целуна. После взе костюма от библиотеката, сложи си палтото и шапката.

— Лека нощ, майко. До утре.

— Лека нощ. Марко.

* * *

Елизабет със снежнобяла блуза и сини жакет и пола стоеше пред двамата директори в офиса им.

— Липсващият костюм не е бил върнат. При тези обстоятелства ние, за нещастие, намираме за необходимо да… — Хенри Аби се изкашля и сгъна отново носната си кърпичка.

— Да ви отстраним временно от длъжност — довърши той.

— Разговаряхме с госпожа ДеКовн и въпреки че тя се опита да ви защити, изкопчихме от нея факта, че това не се случва за първи път.

Младата жена онемя от смущение:

— Не знам какво да кажа — промълви тя.

— Инструктирах госпожа ДеКовн да държи гардеробиерната заключена. Само тя ще има ключ от нея.

Елизабет погледна към двамата мъже, които се криеха зад големите си бюра:

— Значи съм уволнена?

— Не уволнена — каза Морис, като се опитваше да омекоти удара. — Просто отстранена. Трябва да успокоим борда на директорите. Не можем да не предприемем нищо, когато изчезват костюми. Но, мила моя, това е само временно отстраняване. Ако виновникът бъде открит и всичко се изясни, ти пак ще бъдеш повикана да заемеш поста си.

Каза това, като че ли очакваше всичко да бъде тъй розово, но Елизабет не беше наивна.

— Как мислите да хванете човек, който краде костюми през шест месеца?

Хенри сви рамене:

— Вероятно ще опита отново и тогава…

Младата жена не изчака:

— Прекрасно. Ако това е начинът, правдата ще се пенсионира. А аз ще си взема нещата и ще напусна…

— Моля ви, разберете…

Морис я последва до вратата, но тя се движеше прекалено бързо, за да не види той сълзите, които напълниха очите й. Уволнена! И то за нещо, което не е сторила. За минута не им повярва на хубавите думи за възможната реабилитация.

Едва ли можеше да мисли правилно, но изтича горе, мина край група хористи, които излизаха от работилницата, и събра вещите си. Не потърси госпожа ДеКовн, за да се сбогува. Старата жена може би нарочно е искала да я уволнят, макар че един господ знаеше защо. Със сигурност имаше достатъчно работа и за двете. Но завистта не може да бъде обяснена.

Избяга от театъра. Сълзи замъгляваха погледа й, но тя зави зад ъгъла и тръгна по Бродуей — улица, която познаваше достатъчно добре, за да върви по нея, без дори да вижда.

— Внимавайте, госпожице! — извика един мъж, върху когото почти налетя.

Елизабет само нахлупи бонето си по-здраво и не се обърна. Прекоси на 42-а улица и хвана конния трамвай към жилищния район.

Пътува по целия път до 59-а и слезе. После влезе в парка, тръгна бавно по завитата алея. Избърса очи с гърба на дланта си и седна на една пейка, за да се съвземе.

Животът й се променяше прекалено бързо. Преди няколко дни беше тайно омъжена работничка, живееща инкогнито в скромен пансион. Беше окована към миналото си, към което бе много болезнено да се погледне, особено когато нямаше и никакъв изход от него. Развод със съпруг-затворник щеше да хвърли името й на вестниците — нещо, което беше недопустимо за едно момиче, отгледано в отбраното общество. Няколко дни по-рано бъдещето й означаваше шаблон от ходене в театъра, кроене, шиене, пробване на костюми, слушане на опера, сънуване на безобидни сънища. Но всичко това изведнъж беше променено.

След малко тя се изправи и продължи да върви, без да мисли накъде, защото денят беше слънчев, а жакетът й топъл. Като следваше хората, които се разхождаха и се любуваха на това спокойно кътче в средата на шумния град, разумът й започна да пресява значението на промените. Вече не беше омъжена, а по-скоро вдовица. И никой не знаеше за това или почти никой. Вече нямаше работа. Беше свободна да преследва мечтата си да пее. Някои от бариерите бяха отпаднали. А професор Шлут мислеше, че тя притежава талант.

Тази мисъл я владееше, докато стигна езерото, където гондоли с навеси и пътнически лодки с гребла се носеха по накъдрената повърхност на водата. На другия край зад крайбрежния навес бяха завързани още лодки. Елизабет спря, за да наблюдава идиличната сцена. Сентрал Парк беше една от благословиите на Ню Йорк. Тук човек можеше да дойде, когато е разстроен, когато е радостен или пък когато просто иска да избяга от забързаното темпо на града.

Зад нея един полицай се полюшваше на коня си и когато тя се обърна, той докосна каската си с камшика за поздрав. Обичаше парка през всички сезони, но късната есен й беше особено приятна.

Гледаше една двойка, която се носеше по езерото в гребна лодка, и внезапно позна Марко. Не можеше да сбърка тъмнокосата му глава. Сакото му бе метнато на мястото до него, ръкавите му бяха навити и тя видя мускулестите му ръце. Но това, което привлече вниманието на Елизабет, беше прекрасната млада жена в лодката. Забеляза младото й лице, тъмната коса и гъстите вежди. Момичето се усмихваше и говореше. Звуците от смеха долитаха над водата, но не и думите.

Елизабет извърна очи и притисна длани към бузите си. Заля я унижение. Марко с друга жена, сигурно тази, за която беше купил чорапите. Тя бързо се отдалечи от езерото. Глупаво беше да се разстройва така, че Марко Джовинко е с жена. Той трябва да ги има стотици. Не беше ли си го казвала? И все пак гледката, в която той се усмихва на някоя друга, я накара болезнено да осъзнае истината, че тя за него е нищо.

Не знаеше какво точно иска да бъде за него. Но след разговорите им си беше помислила, че могат да бъдат приятели. Нямаше логика, но надеждите й, родени може би в момента, когато разбра, че съпругът й е мъртъв, бяха разрушени. Нещо повече — едва сега призна пред себе си, че е имала такива надежди.

На Марко може би му беше приятно с нея. Вероятно наистина искаше да й помогне и за пеенето. Но нямаше нищо повече… И все пак неговите собствени думи, предлагащи приятелство, звучаха в съзнанието й. Изведнъж сложността на чувствата й се оказа непреодолима и Елизабет започна да плаче. Изтича извън алеята и хукна през тревата, докато остана без дъх. Тогава се отпусна върху ствола на едно голямо дърво. Натрупаните емоции рукнаха с цялата си сила. О, защо Марко трябваше да е с друга? Колко чудесно щеше да бъде да го срещне сам тук, в парка, и да сподели всичките си тревоги, всичко. Да се облегне на него за подкрепа.

Приведе се, хлипаше, без да иска, сълзите се стичаха по бузите й. Потърси в джоба си носна кърпичка, после преглъщаше и хлипаше, докато се изля всичко. Не само мъка, а по-скоро сложните вълнения, причинени от промяната и плашещата перспектива на неизвестното бъдеще.

Накрая пое дълбоко от свежия въздух и избърса лицето си. После тръгна бавно, като подритваше листата. Трябва да заличи Марко от съзнанието си. Имаше достатъчно други неща, за които да мисли.

Излезе от парка. На Бродуей хвана конния трамвай. Качи се мъж с връзка банани, които продаваше, и Елизабет си купи един, като се сети, че не бе обядвала. Слезе на 28-а улица и се насочи към къщи. Съзнанието й бе някак прояснено, но емоционално беше пресушена.

Спря в средата на алеята, предизвиквайки проклятията на двама бизнесмени с бомбета, които почти се блъснаха в нея.

— О, съжалявам — промърмори Елизабет и приближи до витрината на близкия магазин. Примигна на слънчевата светлина, едва различавайки познатите гледки пред себе си. Стана й ясно какво трябва да направи…

Беше ли това бягство, чудеше се тя, докато бавно вървеше по тротоара.

Не, не е бягство, отговори си твърдо. Това беше правилното решение. Не можеше повече да живее в пансиона, след като нямаше работа. А като млада вдовица беше готова да започне живота отново. Но имаше и да си наваксва.

Време беше да си отиде вкъщи. Не при госпожа Ранкевич, където клюките се споделяха от всички, които живееха живота си по свой собствен начин. А вкъщи — в големия дом на Пето Авеню, в другия й живот, и да открие, че има баща, който все още я обича.

Зави по 26-а улица и когато стигна ъгъла на Петдесето Авеню, се загледа към жилищния район, към онзи друг свят, който беше отбягвала като чума от падението си насам. Какво щеше да стане сега?

Бързо прекоси улицата и тръгна към сградата на пансиона. Щеше да се качи направо горе, да събере нещата си и после да съобщи на госпожа Ранкевич, че напуска. Време беше да сложи ново начало.