Патриша Вернер
Прегръдка под звездите (10)

Десета глава

Мадлен се извъртя на стола, протегна врат и се загледа захласнато. Ясно се чу как ахна.

— Боже мили, той е!

Обърна се обратно, трепереща от вълнение при вида на нашумялата звезда. Обаче Алекс вече бе скочил от стола си. Беше се срещал с Марко в някакъв салон и сега не виждаше защо да не му стисне ръката.

Марко последва компанията си от почтени дами и един джентълмен със свещеническа якичка. Разсеяният му поглед са плъзна край Елизабет, която се стараеше, ако може, да потъне в тапицерията на стола си. В същото време Алекс излезе на пътечката между масите.

— Господин Джовинко, извинете ме. С вас се видяхме на соарето на мадам Линдхърст миналата пролет. Но, разбира се, не очаквам да ме помните. Аз съм Александър Роша.

Марко спря и примигна, поемайки подадената ръка.

— Разбира се, разбира се — рече той.

— Беше майска вечер — продължи Алекс. — Вие пяхте прекрасно, дъщерята на мадам ви акомпанираше, а след това пихме пунш.

— Да, вие сте съвсем прав — каза Марко.

От немай-къде той погледна и към дамите от масата на Алекс. Междувременно неговата компания не спря, а продължи навън и вероятно щеше да го изчака на Пийкок Али.

Елизабет разбра, че играта свърши. Нямаше начин да го помоли да не я издава. Пък и той едва ли щеше да я подкрепи в нейната лъжа…

— Мога ли да ви представя моите събеседнички, госпожица Мадлен Лорд и госпожица Елизабет Слоън — посочваше момичетата поред Алекс.

Тенорът се поклони на Мадлен, която, изпълнена с трепет, кимна с глава на своя идол.

— Пяхте божествено онази вечер в „Травиата“! — възкликна тя.

Елизабет знаеше, че сигурно е червена като домат и с уплаха погледна Марко. Когато очите им се срещнаха, той забеляза страха в погледа и. Поколеба се, после, каза:

— Госпожица Слоън и аз вече се познаваме. — И се поклони.

Елизабет седеше на стола като убита и не можа да отговори.

— О, сигурно сте се виждали в Париж! — възкликна Мадлен. — Елизабет, защо не ми каза, че познаваш Марко Джовинко? Ама разбира се — ти си се движила в музикални среди. Колко глупаво от наша страна, че не те оставихме да разказваш.

Марко вдигна вежди, но долови паниката, изписана по прекрасното лице на Елизабет. Видя там и отчаяние. Нещо не се връзваше, но какво — щеше да разбере по-късно. Ясно беше, че неговото красиво протеже не се уморяваше да си играе на гатанки. Както и да е, благоразумието и доброто му възпитание не му позволяваха да издаде играта й. Не можеше да остане безсърдечен, като я видя така смутена. Подигравателното му изражение се смени с разбиране и следващите му думи върнаха пулса на Елизабет. Той се обърна към нея вежливо, както обикновено говореше с непознати почитателки:

— Разбира се, Париж. Ще ме извините, ако не си спомня къде точно се срещнахме за първи път.

И направи жест с ръка, сякаш се укоряваше.

— Ще бъдете ли така любезна да опресните паметта ми?

Елизабет преглътна мъчително.

— Да, разбира се. Не беше ли при професор… — Тя панически затърси подходящо френско име.

— … Жиру! — извика Марко, постепенно вживявайки се в малката им лъжа.

Сега вече виждаше, че тя има нужда от някаква измислица за пред приятелите си. Какво пък толкоз — нека й помогне! В края на краищата актьор ли беше или не?

— Максимилиан Жиру, точно така — продължи Марко, давайки време на Елизабет да съчини историята. — Забравил съм ученичка ли му бяхте или просто позната?

— Да, ученичка — запелтечи Елизабет. — Той… той ме представи на много хора от неговия кръг.

Сценката явно започна да харесва на Марко, Алекс и Мадлен само местеха изумени погледи от единия към другия. Очевидно бяха погълнати от разговора между двамата, а присъствието на публика стимулираше тенора. Той притисна показалец от едната страна на брадичката, сякаш се мъчеше да си спомни нещо.

— Сещам се, че ви видях на едно соаре у професора. Не беше ли тогава за първи път?

Елизабет си позволи малко да се отпусне и се опита да изглежда по-безгрижно. Защото, за нейна изненада, той нямаше намерение да я издава.

— Да, на соарето. Бяхте толкова любезен да дойдете.

Лицето на Марко просветна.

— Беше очарователна вечер на песните и учениците на Максимилиан пяха прекрасно. Спомням си, че много ме впечатлихте с „Някой ден той ще дойде“ и с още нещо от онази оперета на Гилбърт и Съливън.

Беше достатъчно съобразителен да спомене нейни изпълнения, които наистина беше чувал у професор Шлут.

— О, наистина ли?

Този път усмивката й беше неподправена. Докато той играеше ролята си, тя крадешком погледна как Мадлен и Алекс реагираха на историята. Изглеждаше, че вярваха и тя си отдъхна малко — това беше една малка победа!

— Това, разбира се, беше през лятото — обясняваше Марко на другите. — С Парижката опера ангажиментите ми са през лятото.

— Разбира се — каза Алекс.

— А после с тази малка групичка вечеряхме в „Кафе Реми“. Как мога да забравя тази нощ? Масата ни до фонтана, цигуларите между хората…

Елизабет успя да мерне огънчето в очите му. Той просто се забавляваше с нейните страхове! Въпреки буцата в стомаха си, тя решително се включи в играта и се засмя.

— Наистина. Толкова ми харесваха вечерите след оперните представления! Приятелката ми мадам Бланш…

— Разбира се — щракна с пръсти Марко, — мадам Бланш. Тя винаги водеше протежетата си в кафето след представленията. Бяха незабравими вечери.

Той надникна в очите й и всичко това за момент им се стори вярно.

— Беше ми много приятно да ви видя тук — каза Елизабет, мислейки, че вече достатъчно са играли.

— Уверявам ви, че удоволствието е изцяло мое. Страхувам се, че се налага да оставя вашата очарователна компания, но трябва да настигна отец Петрило. Съгласих се да пея в енорията Сейнт Майкъл на Бъдни вечер.

— Какво щастие за енориашите! — каза Мадлен.

Марко кимна скромно.

— Това е традиция, която спазвам всяка година. Израснах в тази енория.

Алекс се ръкува с него.

— Бяхте много любезен. Не искаме да ви задържаме.

— Беше ми приятно — каза Марко.

После кимна на дамите. Гледайки го как се отдалечава, Елизабет въздъхна с облекчение.

Очите на Мадлен бяха кръгли от удивление.

— Прекрасно, а ние даже и не подозирахме, че го познаваш. Мисля, че като човек е също толкова очарователен, колкото и на сцената. Кажи ми, срещала ли си го често в Париж?

— Ами…

Алекс се мръщеше.

— Е-е, стига, Мадлен. Тя не го познава чак толкова. Видя, че едва се сетиха къде са се виждали.

Елизабет почувства облекчение, че малката сценка мина добре, но не искаше да задълбочава повече лъжата. Със съжаление обаче разбра, че не е толкова лесно да се измъкне.

— Имам една идея — каза Мадлен. — След като познаваш Марко Джовинко, защо не го поканиш на соарето си?

Елизабет я изгледа стресната, но Мадлен продължи умолително:

— Сигурно няма да ти откаже.

— Я стига — намеси се Алекс. — Не може току-така да се нарушава графикът на човека. Сигурно има ангажименти отсега, та до второ пришествие. Партито е на Елизабет. Не ни трябва оперна звезда. В центъра на вниманието трябва да е домакинята.

От раздразнения му вид можеше да се предположи, че всъщност той ревнува Елизабет.

— Точно обратното — каза Мадлен. — Такъв известен гост ще бъде като скъпоценно перо в шапката й. О, покани го, мила! Ще е толкова забавно. Всъщност — обърна се тя към Алекс — можем да го поканим в нашата ложа след представлението. Нали каза, че трябва всички да отидем? Представи си само какво ще си помислят другите, като видят такава звезда при нас!

Елизабет мачкаше ръкавиците в скута си.

— Ами не знам. Трябва да помисля.

— Просто му изпрати бележка в антракта — предложи Мадлен. — Отиваме в понеделник вечерта.

Елизабет се почувства повлечена от течението и реши по-късно да помисли как да се измъкне. Алекс плати сметката и те излязоха.

Явно с покупките беше свършено — поразходиха се малко по булеварда, разглеждайки витрините. Алекс им каза довиждане и тръгна към центъра на Уол Стрийт, където беше офисът му. Той целуна сърдечно ръката на Елизабет и се отдалечи бързо.

— Алекс е симпатяга, нали? — каза Мадлен, докато навлизаха в една по-тиха уличка, за да избегнат шумния булевард. — Мисля, че вече се е укротил.

Поклащайки глава, Елизабет се усмихна.

— Доколкото го познавам, не съм сигурна дали това е възможно.

Когато ходенето ги умори, те наеха кола и продължиха към края на града. След като се сбогува с Мадлен, Елизабет с облекчение се прибра в бащината си къща и се качи в стаята си.

Миранда се надигна от мястото си в средата на леглото, когато тя влезе.

— Мя-я-у! — поздрави я сякаш котката, протегна се, после скочи и притича през килима да посрещне господарката си. Елизабет се наведе, вдигна я и я притисна към шията си, потърквайки буза в успокоително меката й козина.

— Здравей, моето момиче. Ти не трябваше ли да бъдеш в кухнята?

Отнесе котката до фотьойла при прозореца и се отпусна в него. Миранда се сви в ръцете й и я близна по лицето. Навън голите клони се раздвижиха от внезапен повей на вятъра. Марко вероятно се подготвяше за операта. Тя поклати глава и въздъхна, спомняйки си лавината от събития, които се стовариха върху нея през последните няколко седмици. Това, от което се нуждаеше най-много сега, беше една гореща вана и едно топло питие преди вечеря.

Младата жена пусна котката от скута си и звънна на Опал да й нареди да приготви банята. Колко лесно се връщаха навиците — да знаеш, че всеки момент желанието ти ще бъде изпълнено. Тази мисъл я накара да се почувства виновна.

След това облече халат и през останалия следобед си почива. Опита се да премисли предстоящите събития и се върна към музикалните си уроци. Поне можеше да се посвети на пеенето, така щеше да има сериозно занимание. Всичко останало беше второстепенно.

Тази мисъл й даде опора. Приятелите, обществените събития, дори войните идват и си отиват. Но сега тя имаше своята цел.

* * *

На другата сутрин Елизабет и баща й обсъдиха подробности за партито, което бяха длъжни да дадат след нейното завръщане. Определиха датата и се захванаха със списъка на гостите. Тя започна да пише поканите, като изписваше имената по обточените със златна ивица пликове, образите на старите познати изплуваха в съзнанието й.

Спря се над поканата за Консуело Вандербилт, спомняйки си, че я видя, когато за последен път надничаше иззад завесите в операта. Искаше да се срещнат. Като момиченца бяха близки и тя имаше чувството, че животът на приятелката й не вървеше добре. Майка й беше твърде властна натура… А сега е сгодена за херцог Марлборо. Какво се е случило с Уинтроп Ръдърфорд?

Въпреки неимоверното богатство и високото социално положение на семейство Вандербилт, на Елизабет й се струваше, че Консуело е самотна. Реши да й се обади скоро. Макар че животът им до неотдавна беше различен, тя чувстваше нещо като кръвна връзка с наследницата на Вандербилт.

Късно сутринта остави поканите и се облече за излизане. Защото днес наистина щеше да започне уроците си. Денят беше сив и хладен, но звънчетата по хамутите весело звъняха, а минувачите си разменяха благопожелания за Деня на благодарността, напомняйки на Елизабет, че скоро трябва да прави сериозни коледни покупки. Денят на благодарността беше съвсем близо и веднага след това хората щяха да започнат да се готвят за Коледа. Тя състави наум списък с подаръци за прислугата и се зачуди какво да купи на баща см. Реши, че няма да е лошо и да участва в подготовката на коледната вечеря. Тези мисли я накараха да се чувства лека като перце. Би искала да изпрати подаръци и на приятелките си от пансиона, но това представляваше проблем, тъй като можеше да се разкрие.

Слизайки от каретата на Петдесет и седма улица, тя пристъпи към страничната врата на Карнеги Хол и се качи в асансьора за етажа на професор Шлут.

Той отвори на почукването и я въведе с ентусиазъм. Тя автоматично поздрави Губернатор Уърти, който, свит на топка, лежеше на мястото си до камината. Кучето наостри уши, щом професор Шлут докосна клавишите на „Стейнуей“ и поведе Елизабет в серии от вокални упражнения за загрявка и запознаване с възможностите на гласа й. Скоро тя забрави кучето, забрави домашните си несгоди, забрави всичко наоколо, потапяйки се в радостта от пеенето. Нейният глас повдигна духа й, а професор Шлут внимателно й обясняваше как да достигне най-високите тонове, без да се напряга.

— Гласът трябва да се упражнява по малко всеки ден — каза той. — Не се напрягайте. Ако използвате гласа си по правилен начин, ще го направите по-силен. Това е като да цепиш дърва в навеса. За да имаш готови цепеници, трябва да ходиш всеки ден до навеса. Притежавате природен дар и ние не трябва да го насилваме. Хайде сега да изберем нещо от италианския репертоар и да поупражним произношението и стила.

След като тя му изпя една песен, той заяви, че италианският й не е много добър и показа как да произнася гласните правилно. На Елизабет това се стори много забавно и водена от него, даде всичко, на което бе способна. Накрая професорът похвали усилията й.

Губернатор Уърти, свикнал вече с обстановката, беше заспал, а престарелият часовник на стената удари дванадесет часа. Елизабет посегна към чантичката си.

— Баща ми ви изпраща чек за няколко месеца напред — започна тя, но професорът я прекъсна:

— Както вече ви казах, таксата е платена, мила. Баща ви може да си задържи парите.

Елизабет примигна.

— Но това е невъзможно. Сигурно…

Още малко и щеше да каже, че Марко няма причини да продължи спонсорирането й. Тя се намръщи, но професорът се надигна от табуретката пред пианото и с жест посочи вратата. Той я стрелна през пенсието си и с поглед й даде да разбере, че този въпрос няма защо да се обсъжда.

— Уверявам ви, всичко е наред. Няма причина да се безпокоите повече.

Смутена, тя прибра чека обратно в чантата си.

— В такъв случай надявам се, че някой ден ще мога да върна парите на моя благодетел.

Очите на професор Шлут отразиха недоумението му.

— Трудничко ще ви бъде, но щом това ви кара да се чувствате по-добре… — не завърши той.

После я изпрати до вратата на всекидневната, хвана я за ръката и напомни, че трябва да се упражнява.

— Имаме чудесно пиано в музикалната зала у дома — каза тя усмихната. — Сигурна съм, че прислугата няма да има нищо против да ме слуша по няколко часа на ден.

Вече беше решила да се упражнява, докато баща й е на работа в банката, за да не задълбочава подозрението, че показва по-голямо усърдие от необходимото. Сбогува се с професора и си тръгна, чувствайки се освежена след урока, но объркана по отношение на благодетеля си.

Докато слизаше с асансьора, реши, че този въпрос може да се оправи само по един начин. Трябваше да говори с Марко. Мисълта, че се налага да, се видят, я изпълни със страх. Още не беше й минала обидата, която той й нанесе с обвиненията си. Но това напрежение в отношенията им не можеше да продължи. Трябваше да го потърси и да му обясни всичко, за да се избегнат евентуални затруднения в бъдеще. Не хранеше надежда, че той ще пее на партито й, но ако му разкажеше какво се случи в „Уолдорф“, след като той си тръгна, поне можеше да каже на Мадлен, че го е поканила.

В операта кипеше трескава работа. Морис Грей беше първият, който я видя да влиза през вратата към сцената и да се качва по стълбите. Той се завтече към нея и грабна ръцете й.

— Елизабет, мила, каква приятна изненада!

Тя се усмихна, а той се прокашля смутено. Никога не беше се обръщал към нея на малко име, но обноските й бяха мили и го успокоиха.

— Аз също се радвам да ви видя, Морис!

Тъй като не работеше вече при него, не виждаше причина да се държи официално и затова не го нарече по фамилия.

Той неловко пипна ръката й.

— Иска ми се да вярвам, че се връщате в кошера. Но съдейки по външния ви вид, надеждите ми остават май напразни. Не ме карайте да гадая. Кажете ми веднага дали визитата ви е по работа или, смея да се надявам, просто приятелска?

Тя се засмя приветливо, но без да го насърчава много. Подозираше, че интересът на Морис Грей към нея малко превишава професионалната куртоазия. Имаше усещането, че ако го остави, той ще се опита да прехвърли отношенията им на друга основа.

— Прав сте. В момента съм по работа. Просто дойдох да говоря с един човек.

— А пеенето? Упражнявате ли се?

— Да. Току-що взех първия си урок. Струва ми се, че ще ми хареса.

— Тогава всичко е наред.

В този момент откъм главната сцена се чуха викове и тя позна Марковия глас, редящ италиански възклицания. Не позна жената, която писна в отговор, но видя как Морис изведнъж пребледня. Отнякъде дотърча сценичният директор и сграбчи Морис за ръката.

— Идвай, Морис. Маестрото няма да стигне доникъде с мадам Мелба и Джовинко. Омразата им един към друг избухва още щом се видят и това не носи нищо добро.

Морис се обърна към Елизабет:

— Извинете ме, скъпа.

Тя кимна:

— Разбира се.

После ги последва бавно. Иззад кулисите можа да види, че пианото е избутано в средата на сцената и до него е застанал маестро Гати, ръкомахащ срещу нисък човек с цилиндър, който пък спореше с приятна тъмнокоса жена с ръце на бедрата. Елизабет веднага разпозна знаменитата австралийска богиня на операта Нели Мелба.

Погледът й обаче бе привлечен от Марко, погълнат от разговор със сценичния директор и Морис, които полагаха неимоверни усилия да въдворят мир.

На Елизабет й стана забавно. Знаеше, че в момента е по-добре да не се намесва, затова реши да седне в партера и да погледа репетицията. Когато дойдеше време за почивка, щеше да отиде при Марко и да се разбере с него. Слезе по стъпалата и тръгна по пътеката да си избере място в сянката, откъдето сцената се виждаше чудесно. Групата артисти бяха облечени във всекидневни дрехи и половината декори не бяха сложени. Марко се бе облегнал на огромна драконова глава, бе скръстил ръце и смръщил така вежди, сякаш току-що е убил не този дракон, който трябва.

Маестрото се върна на мястото си в края на сцената, където на пулта беше разтворена партитурата му. Сякаш дирижирайки не само двама певци, а цял оркестър, той вдигна палка и започна.

Елизабет седеше, омагьосана от сцената пред очите й, трогната от пленителния глас на Марко. Седнала на стол и преструваща се на заспала, както го изискваше сценарият, Нели Мелба изглеждаше внушително дори в простата си блузка. Но когато отвори уста, сцената се превърна сякаш в божествено място. Чистият й сребърен глас беше истинска наслада, но му липсваше топлотата на Марко.

Наблюдавайки всичко това, сърцето на Елизабет заби силно, тя не можа да сдържи чувствата, които движенията на Марко извикваха у нея. Притисна се в дълбокото плюшено кресло, смутена от пламналите си бузи, вкопчена в облегалките. Страстта, звучаща в Марковия глас, изпълваше всички кътчета на залата, а пианото сякаш му помагаше, замествайки целия оркестър. Когато той прегърна Мелба, Елизабет усети ръцете му около раменете си и спря да диша.

Постепенно студенината в гласа на Мелба се стопи — същото се случи и със съпротивителните сили на Елизабет. Когато влюбените се прегърнаха на сцената, тя трябваше да стисне очи. Ликуващият глас на дуета се извиси във възторжен екстаз, какъвто по всяка вероятност би изпитала публиката, ако беше на нейно място.

Беше благодарна, че никой не може да я види и отваряйки очи, преглътна. Гърдите я заболяха от желание и щом само си представи устните на Марко върху тях, се изчерви от вълнение. Как можеше да разговаря с мъж, който имаше такъв непредсказуем ефект върху нея? Просто не биваше да се изправя срещу него. Трябваше бързо да бяга на чист въздух.

Скочи на крака и се опита незабелязано да изчезне, но беше твърде късно. Чу името си от сцената и Марко, завъртайки се на пета, пристъпи:

— А-а, госпожица Кендал, нали? Или Слоън? Коя по-точно? Не знаех, че имам още един критик на днешната репетиция.

Чувайки грубоватия му тон, тя се стегна, докато той слизаше по стъпалата. Пое няколко пъти дъх да се успокои, но стъпките му приближаваха към нея.

— Добър ден — успя да каже тя.

Тъмните му очи я пронизаха дори в слабо осветената част на партера.

— Добър ден и на вас.

Те постояха малко, загледани един в друг, и тя усети учестеното му дишане. Все пак трябваше да каже нещо.

— Исках да говоря с вас — каза сковано, мъчейки се да спре треперенето на коленете си.

Никога нямаше да му признае какъв ефект произвеждаше върху нея пеенето му.

Марко отвори уста да й отговори, но нещо го накара да промени намерението си.

— Очаквах — каза той.

Тя пое дълбоко въздух и започна, въпреки желанието си да се скрие:

— Искам да изясня едно недоразумение между нас, както и да се извиня за това, че вчера ви поставих в неудобно положение.

Той я изгледа дълго и преценяващо. Когато най-после проговори, гласът му не беше вече сърдит — беше изпълнен с галещи нотки, които й въздействаха като опиум.

— Е, говорете в такъв случай.

— Аз не съм… — запъна се тя, преди да продължи. — Не съм любовница на господина, в чиято къща ме видяхте да влизам миналата седмица. Това е домът на Уинстън Слоън, моя баща.

Марко зяпна от изненада! След това се намръщи. После я хвана за лакътя и я побутна по-назад, където никой нямаше да ги чуе.

— На вашия баща? — попита той. — Тогава защо живеехте в пансион, ако мога да знам?

В гласа му вече нямаше острота. Дори още когато попита, си представяше какво се е случило и какъв ще бъде отговорът.

— Това, което ви казах за бившия си брак, беше вярно — отговори тя шепнешком. — Баща ми тогава ме лиши от наследство. После, когато мъжът ми остана в затвора, аз трябваше да се грижа сама за себе си. Бях добра шивачка и намерих работа тук. Това е истината.

Марко се спря и я погледна, забелязвайки влагата в очите й дори и на слабата светлина. Потисна желанието си да вдигне ръка и да избърше бузата й.

— Разбирам — каза той по-мрачно, отколкото искаше, защото трябваше да скрие собствените си чувства.

Елизабет продължи:

— Съобщиха ми, че съпругът ми е починал. Отново съм свободна. И първото ми желание беше да се сдобря с татко. Върнах се вкъщи и той ме посрещна много добре. Моментът изглеждаше подходящ да се сбогувам честно със… с всичко.

— Разбирам — каза мъжът.

Стори й се, че мина цял век, преди той да допълни:

— Значи съм сбъркал. Направих прибързани заключения. Съжалявам.

Тя се засмя с облекчение и малко нервно.

— Не очаквам някой да разбере. Така обърках всичко!

Сега вече Марко не се сдържа и вдигна ръката й към устните си. Заля я отново топла вълна и този път не можа да потисне треперенето на плътта си при докосването му.

— Не трябва да страдаш за това — каза, шепнейки на ухото й. — Наистина съжалявам за несправедливите си обвинения. Изпаднах в глупава ревност.

Елизабет затвори очи и се облегна на него, а Марко пресегна и я прегърна през рамо, точно както тя си представяше, че ще го направи. Притегли я към гърдите си и погали ухото й с устни:

— Съжалявам мъжа, който те е изгубил — промълви той. — Не е хубаво да се говори лошо за мъртвите. Но се надявам, че няма да се погубиш от скръб.

— Не, не — каза тя, отмаляла в ръцете му. — Беше грешка още в началото. Благодарна съм, само че съм свободна. Душата му самичка трябва да си намери път към другия живот.

Усети удоволствието, облекчението и блазнещата топлота в гласа му, когато той прошепна:

— Да, най-накрая свободна!