Патриша Вернер
Прегръдка под звездите (15)

Петнадесета глава

Като след отминала буря двамата станаха и тръгнаха обратно. Елизабет се опитваше да подреди обърканите си мисли и да попие влагата от лицето си с кърпичката, която Марко й подаде, преди да се смесят с веселата тълпа. Докато стигнат до приемната зала, тя вече беше лепнала приветлива усмивка на лицето си. Червенината по бузите й можеше да се обясни с чистия вечерен въздух

Още като се присъедини към гостите, Алекс прекъсна разговора си и я спря:

— Къде беше, скъпа? Пренебрегваш ни.

— Трябваше да глътна малко чист въздух — отговори тя възможно най-приветливо.

Алекс смръщи вежди към Марко, който влезе няколко секунди след нея, и стисна лакътя на Елизабет.

— Надявам се, че не си запленена от този Ромео като всички глупачки? — каза й той на ухото.

— Запленена? Разбира се, че не — отговори тя, избягвайки погледа му.

Някои от гостите започнаха да си тръгват, като благодаряха на Елизабет и я канеха да ги посети в дома им. На всички тя пожелаваше лека нощ. Марко дойде и се поклони официално. Погледна го в очите да му каже лека нощ и се почувства раздвоена. После той се обърна да се сбогува с господин Уинстън Слоън, който го изпрати до вратата.

С облекчение тя гледаше как Марко се отдалечава. Чувствата й към него все повече и повече я объркваха, трябваше й време да помисли. Алекс и Мадлен бяха сред последните гости и Елизабет беше толкова уморена, че едва разбираше какво им казва, съгласявайки се на всичко, само и само да ги отпрати.

Най-накрая тя и баща й останаха сами. Елизабет изпусна една дълбока въздишка, подпряна на перилото в основата на стълбата.

— Е — обобщи господин Слоън, потривайки ръце, — успешна вечер, така да се кажа.

— Да — съгласи се Елизабет.

Поне беше свършила.

Те се изкачиха по стълбите и си казаха лека нощ. Гюнтер безшумно вървеше след тях и гасеше лампите. Гуендолин дремеше в едно кресло и когато тя влезе, скочи сънена. Веднага след като разкопча дрехата й, Елизабет я отпрати да си ляга.

— Ще се оправя по-нататък сама, Гуендолин. Иди и си почини.

— Да, госпожице.

След като се съблече и надяна халата си, Елизабет се строполи в едно кресло. Миранда, разбудена от шума на рокли и фусти, пристъпи безшумно и скочи в скута й. Тя я погали уморено.

Едно препятствие беше зад гърба й. Утре идваше друг ден, тя щеше да отиде при професор Шлут и да му разкаже колко добре е пяла. А после какво?

* * *

На другата сутрин Елизабет се поизлежа и поръча да й донесат закуска в спалнята. Докато се облече и приготви за излизане, стана доста късно. Опал й каза, че баща й е в кабинета и чете вестника. Елизабет отиде да го види.

— Добро утро, татко — каза тя жизнерадостно, като влезе. Добрият сън и приятната закуска й бяха влели нови сили и беше готова да срещне деня, какъвто и да беше.

Той свали вестника и го сложи на бюрото пред себе си.

— Добро утро, скъпа. Надявам се, че си спала добре.

— Да, наистина, а ти?

— Също, благодаря. Виждам, че излизаш.

— Да.

Тя се поколеба дали да му каже къде отива.

Сякаш четейки мислите й, той заговори:

— Ти пя добре снощи, Елизабет. Бях…

Погледна встрани, сякаш не намираше думите.

— Бях… горд с теб!

Гърлото й се сви от благодарност.

— Благодаря, татко! Мнението ти означава много за мен.

— Обаче — каза той, възвръщайки обичайния си строг маниер — надявам се, че това няма да те окуражи в глупавото желание да правиш кариера. Убеден съм, че да забавляваш приятелите си е достатъчно. Радваш хората и те харесват. Вярвам, че си мислила върху това.

Елизабет внимателно седна на стола, до който стоеше.

— Снощи наистина ми беше приятно и се радвам, че и на нашите приятели им е било хубаво. — Тя стисна устни, за да изрече следващата фраза: — Марко Джовинко ме насърчи доста.

— Хмм? — Господин Уинстън Слоън потърка брадата си. — Това е друго нещо. Надявам се, че нямаш намерение да се виждаш отново с него?

— Защо пък не? Стори ми се, че ти го хареса.

— Разбира се, той ми направи приятно впечатление. Държи се добре. Той е голям артист. — Баща й се прокашля и продължи: — Всеки вижда това. Но като компаньон на дъщеря ми… Не е личност, с която би трябвало да общуваш, особено сега.

Тя разбра намека, както и косвеното споменаване на нерадостното й минало. Но въпреки още неуточнените й мисли по този въпрос, нещо в нея се разбунтува и тя защити Марко:

— Затова ли не ми даваш да пея публично? Спасихме моята репутация и сега трябва да я пазим на всяка цена — каза тя ядно.

— А не си ли съгласна, че е необходимо? Всички артисти са добри на сцената, но трябва да си знаят мястото в обществото.

— Как можеш да кажеш такова нещо?! — Обхвана я отчаяние и гняв. — Не съм съгласна. Не съм сигурна дали искам да прекарам живота си сред хора, които хем искат да са на „ти“ с изкуството, хем избягват да общуват с тези, които го създават. Поне съм сигурна, виждаш, че това е закостенял предразсъдък.

Сълзите пареха очите й. Не искаше да започва стария спор. Нали затова беше избягала от тази къща преди три години и бе се превърнала в изгнаница? Е, май не я интересуваше дали това ще се случи отново. Беше чудесно да се наслаждава на удобства, като лична баня и сатенени чаршафи, но ако за това трябваше да плати с цената на своите цели в живота — никога!

— Съжалявам, татко — успя все пак да каже, преди да се извърне и да побегне от стаята.

Едва не се сблъска с икономката, закачи я с ръка, докато с трясък излизаше през предната врата. Опал вдигна перестата метличка за прах и зацъка с език.

— Сега пък какво му стана на това момиче? — промърмори си тъжно икономката. Беше започнала да се надява, че в къщата ще настъпи оживление, каквото носят младите и техните весели партита като снощното. Но от буреносния вид, с който господин Слоън излезе от кабинета, тя заключи, че разговорът между баща и дъщеря не предвещава нищо добро. И бързо се наведе да види дали по статуетката пред нея няма прах.

* * *

Когато професор Шлут отвори вратата на Елизабет, забеляза, че тя е обезпокоена.

— А, влезте, скъпа, седнете.

Тя се спря в голямата дневна, а домакинът седна в коженото кресло. Обикновено веднага отиваха в музикалната зала и започваха урока.

— Хайде — посочи той с жест, — настанете се.

Тя седна. Афганската хрътка дойде и подуши ръката й. После се почеса разсеяно зад ухото, отдалечи се бавно и спокойно и застана до професора. И той, и кучето я загледаха очаквателно.

— Какво се е случило? — попита господин Шлут.

Обхвана я внезапен страх, че той ще откаже да я обучава повече.

— Е-е, защо не ми кажете? — настоя професорът приветливо. — Смятам, че тази сутрин не изглеждате много в настроение за пеене. Или греша?

Тя се облегна на дивана, пускайки партитурите до себе си.

— Страхувам се, че не грешите.

Той чукна върховете на пръстите си, сложил лакти върху облегалките на креслото.

— Аха! Да не е станало нещо неприятно на соарето ви? Снощи беше, нали?

— Снощи беше и имаше голям успех. Марко пя чудесно и аз… показах, че съм ваша добра ученичка.

Професорът се усмихна скромно.

— Хайде, хайде, скъпа. Само няколко урока сме взели. Ако сте пели добре, това е ваша заслуга. Аз просто ви посочих някои неща. А гостите ви? Беше ли им приятно?

— Много!

— В такъв случай каква е тази тъжна физиономия днес?

Преди да отговори, тя му отправи замислен поглед.

— Професор Шлут, трябва да чуя честното ви мнение. Мислите ли, че е възможно да направя кариера? Трябва да го узная сега, веднага, разбирате ли? Защото ако се посветя на това, всичко друго отпада. Баща ми иска да се омъжа, но аз виждам какво прави бракът с хората от моята класа. Задушават те десетки обществени задължения. Чувствам, че това не е за мен. Но пък е и въпрос на жертва. Ако нямам друг избор — или трябва да живея в бащината си къща и да си остана стара мома, или да приема съпруг, който ще се грижи за мен. Ако това е всичко, което ми е останало, ще трябва да го приема.

Професор Шлут кимна.

— Не мога да виждам бъдещето. Нямам кристална топка.

Тя въздъхна.

— Не постъпвам честно, разбира се. Ангажирам ви с мое лично решение.

Той се усмихна с разбиране, а Губернатор Уърти затупка по пода с опашка.

— Знам какво ви е. Не сте първата с такава дилема. Кажете ми, имате ли ухажор, който бърза да получи ръката ви? Или само господин Слоън ви подбутва в брачната посока?

Елизабет си помисли за Алекс.

— Има един, но не мисля, че е нещо сериозно. Веднага щом му омръзне, той ще ме остави с деца в ръцете и ще хукне да търси нови емоции. Но баща ми също ме подбутва.

Тя нервно избърса длани в полата си.

— По причини, които не мога да посоча, той иска да ме види сполучливо омъжена. Твърдо е против излизането ми на сцената.

Професор Шлут поклати глава.

— Това е глупав предразсъдък във вашите кръгове. Просто не знам какво да ви кажа, мила моя. Както може би знаете, аз не съм брачен съветник.

Мина й през ума за Марко, но тя го отпъди от мислите си.

— Ако опитам и ако не успея…

Страх я беше дори да си го помисли. Напуснеше ли баща си пак, второ завръщане нямаше да има. Можеше да се върне в пансиона, но мисълта да прекара остатъка от дните си в компанията на старите моми там я потискаше. Тайното й убеждение, че й е писано да води пълноценен и щастлив живот, не я оставяше, въпреки че радостта досега рядко я спохождаше.

Професор Шлут направи опит да разсее тъжните й мисли.

— Имате глас, мила, ако това ще ви накара да се почувствате по-добре. Имате и сърце. С малко напътствия ще се научите да владеете гласа си така, че да му оставяте време да се развива. Но съществуват още много други неща, без които успех няма. Само вие си знаете дали решението ви е твърдо. Желанието ви да пеете трябва да измества всичко друго. Нужно е да имате и компетентен импресарио. Когато времето дойде, вие трябва да сте си изградили верния образ. — Поклати глава. — Просто си мисля, че гаранция за това няма. Не и такава, каквато вие търсите.

Тя кимна.

— Знам. Не съм очаквала да ми давате гаранции.

Но все пак нещата, които бе казал, повдигнаха духа й.

— Казахте, че имам глас и сърце. А аз знам, че притежавам и решителност, професор Шлут. Благодаря ви. Може би все пак ми помогнахте.

Той й се усмихна. Непринудените разговори често помагаха човек да поразтовари сърцето си. Видя решителността да се връща в очите й. Аха, ето, помисли си професорът. Можем да започваме.

Надигна се от мястото си и с жест посочи вътрешната врата.

— В такъв случай — да не губим повече време.

Елизабет се усмихна, стана, взе партитурите и влезе в студиото.

* * *

Час по-късно, докато слизаше с асансьора, тананикайки една от мелодиите, които бе пяла на професора, нейните цели бяха подредени. Беше си набелязала какво трябва да прави и почувства как скрупулите отпадат. Марко все още безпокоеше мислите й. А това я смущаваше. Той символизираше онова, което тя винаги бе желала — сценичния живот, успеха, препълнени зали и велика музика, хармония с другите артисти, за да се създаде нещо омайно и неуловимо.

Спомни си думите на баща си, че не бива да се вижда повече с Марко. В работата, на която се е отдала, щеше да бъде трудно да го избягва. Не че веднага ще тръгне да го търси — времето й щеше да бъде разпределено между кабинета на професор Шлут и нейната музикална зала у дома. Но Марко несъмнено щеше някога някъде да се изпречи на пътя й. И мислейки си за него и работата си, тя искаше той да е до нея. Той беше наставник. Насърчаваше я. И несъмнено щеше да бъде щастлив от евентуалния й успех.

Но когато се сети за другата страна на отношенията им, тя почувства как дланите й се изпотяват и сърцето й се стяга. Когато беше с него, усещаше, че се влюбва. Той я желаеше, даде й ясно да го разбере. В известна степен имаха еднакво мислене. Но това, което ставаше между тях, беше опасно. Да остане с него насаме беше все едно да оставиш клечка кибрит близо до пламък. Тя потисна приятните тръпки, които предизвикваше самата мисъл за неговата близост. Марко лесно би могъл да я накара да забрави всичко, включително и голямата си цел. Той можеше да я разруши за една нощ, но тя нямаше да позволи това да се случи.

Елизабет преглътна със сухо гърло и излезе от Карнеги Хол, насочвайки се към периферията на града. Чаткането на конските копита и забързаните крачки на минувачите по тротоарите й помогнаха да погледне трезво на нещата. Стискайки партитурите здраво под мишница, се замисли върху плана си. Беше наистина много прост. Всеки ден баща й отсъстваше по няколко часа от къщи. Точно тогава тя щеше да се упражнява. А когато той си бъде вкъщи, пак щеше да свири на пианото, но по-леки мелодии, все едно че сама се забавлява. А всъщност ще наизустява песни и арии, ще упражнява произношението и артикулацията си според уроците на професор Шлут.

Да, няма да е трудно да се усъвършенства по този начин. И пак ще остане време за излизане с приятелки, за да не помислят, че е станала отшелничка.

Крачейки по Седмо Авеню, тя се чувстваше доволна от себе си и от плановете си.