Марина Фиорато
Тайната на Ботичели (9)

Девета глава

— Е?

Бях проспала целия ден. Светлината от прозореца на малката килия вече се превръщаше в меко кадифе, когато почуках на вратата на съседната килия, за да обсъдим положението с моя спътник. Заварих го седнал на единствения стол, вторачен в разгарящия се пламък на единствената свещ. Сложих ръце на кръста и го погледнах отвисоко. В отговор той освободи стола и с галантен жест ме покани да седна. Самият той се настани на нара, където бе прекарал последните дванайсет часа — така, както ги бях прекарала и аз в моята килия. Брат Гуидо притисна ръцете си една о друга, като за молитва, и започна:

— Така. Тази сутрин не разкрих истината за пристигането ни пред абата, защото съм убеден, че… съвсем неволно… ти си направила откритие със знаменателно значение!

Сигурно лицето ми е изглеждало точно толкова безизразно, колкото и ненарисуваното ми изображение от картината, която бях откраднала, защото той побърза да снижи стила си на изказване:

— Открила си нещо. Нещо, което те не искат да знаеш!

— Какво?

— Нямам представа.

— И кои са тези „те“?

— Тайните агенти, които ни преследват и които са твърдо решени да ни изтрият от лицето на земята, а заедно с нас — и това, което знаем.

— Ама ние не знаем нищичко!

Брат Гуидо въздъхна и реши да се обърне към мен с тон, с който би говорил с умствено изоставащ човек:

— Да, аз и ти го знаем, обаче те не знаят, че ние не знаем!

Главата ме заболя. И действително се почувствах като бавно развиващ се човек. После промърморих:

— Няма ли да бъде по-добре за нас, ако разкажем всичко на абата?

— Убежището на светата обител не е онова, което беше някога — отбеляза тъжно монахът. — Сама знаеш, че каймакът на Медичите — Джулиано, беше убит от дяволската фамилия Паци в катедралата!

А, да. Това ми напомня, че ви обещах да ви разкажа за фамилията Паци, нали? Та Паците, в чийто параклис в манастира „Санта Кроче“ се бях крила съвсем наскоро, бяха заклали Джулиано де Медичи, и не само го бяха заклали, ами го бяха нарязали на парчета. Ръгали го с ножовете си двайсет и девет пъти, а накрая клъцнали и главата му, която се пукнала като пъпеш.

— В такъв случай… — запелтечих неуверено — може би е добре да обясним всичко това на… сещаш се… на тях… и после всичко ще се оправи.

Изведнъж монахът се изпълни с такова силно вълнение, че стана и започна да крачи напред-назад и тясната килия.

— И на кого по-точно да обясним? Та нали дори не знаем кой точно ни преследва?! И можем ли оттук нататък да се доверим на някого? Мислиш ли, че можем да се върнем във Флоренция без страх за живота си, а? Откъде можем да бъдем сигурни, че стъпките, които чуваме зад гърба си, не са на поредния наемен убиец? Че ястието, което ни сервират, не е пълно с отрова? Че всеки студен полъх на зимата не е целувката на камата?

Замислих се върху тези аргументи. Да, брат Гуидо нарисува добра картинка, няма що. И нямах никакво желание да живея живота, който описа той.

— Тогава какво ще правим? — попитах.

— Налага се да използваме единственото предимство, с което разполагаме.

Имали сме предимство?

— И какво е то? — запитах на глас.

— Те се страхуват от нас!

— Те се страхуват от нас! — разсмях се аз, но смехът ми прозвуча по-скоро като магарешки рев. — Гониха ме из цяла Флоренция, заклаха приятелите ми… че и твоите… и въпреки това се страхуват от нас?

— Точно така — отговори простичко той. — Онова, което смятат, че знаем, е огромна заплаха за тях. Поради което ние действително трябва да се сдобием с въпросното познание, за да ги държим на разстояние. Тайната е най-големият ни коз и е възможно да бъдем в състояние да я използваме срещу тях, да я разменим за живота и спокойствието си.

— Ама… ама… — обърканият ми мозък не бе в състояние да подреди и едно изречение. — Ние всъщност не знаем тайната!

— Засега.

— Какво?!

— Ще се досетим за онова, което те си мислят, че вече знаем.

— И как по-точно ще го постигнем? — подметнах с нескрит сарказъм аз.

Брат Гуидо се усмихна и посочи към гърдите ми:

— Държиш ключа към загадката точно тук! — Аз сведох очи към гърдите си и за момент се зачудих как така циците ми могат да се окажат пазители на загадки. Монахът плесна нетърпеливо с ръце и поясни: — Картината!

Все така неразбираща, аз се смръщих, но въпреки това изкарах рисунката от корсажа си за втори път през този ден. Тя се бе смачкала, докато съм спала, затова я отворих, пригладих я и я затиснах от едната страна с Библията, а от другата — с една свещ.

Брат Гуидо застана до рамото ми и сянката му сякаш надвисна над мен. Картината си лежеше златиста и перфектна под слабата светлина на запалената свещ и като че ли всеки отделен детайл от нея отекваше в мрачната килия. Монахът снижи благоговейно тон и прошепна:

— И всичките тези хора те преследват само защото си взела тази картина!

Преглътнах паниката, която заплашваше да ме задави, завъртях се на пети и погледнах монаха право в очите.

— Тогава бих могла да им я върна! Мога да отида до дома на Ботичели — абатът ще ни даде ескорт — ще я върна и ще се извиня. Между другото, точно затова отидох и до Бембо. Смятах да му я дам, за да я върне, обаче той…

Пороят от думи, леещи се от устата ми, изведнъж секна, когато забелязах поклащащата се глава на монаха.

— Не разбираш ли, че за теб вече няма връщане назад? — изтъкна той. — Защото, дори и да върнеш картината, пак ще продължаваш да знаеш тайната. Не можеш изведнъж да забравиш всичко, което си научила.

— Ама аз не съм научила тайната! — едва не изкрещях. — Мога да им обясня, че нищо не знам… и… — Този път обаче реших да не чакам да бъда прекъсната от брат Гуидо, затова спрях сама. Нямаше смисъл наистина. Аз бях само една уличница — вярно, добра уличница, но все пак курва. И те със сигурност ще предпочетат да ме убият, вместо да поемат риск с мен. Освен това аз уж съм предала тайната на друг човек, божий човек, който, за разлика от мен, не е сам на този свят. Отпуснах се тежко на стола пред картината и промърморих: — Добре де. Как предлагаш да разрешим загадката?

Монахът отново започна да крачи зад гърба ми. Дългото му расо се вихреше и шептеше върху каменния под, крачките му отмерваха времето. Накрая рече:

— Според мен преследвачите ни са убедени, че ти знаеш нещо за тази картина на Ботичели. За „Пролетта“. Че през онзи ден, когато си му позирала, си видяла нещо.

— Ама аз не съм видяла нищо!

— Ти така казваш. Но от онова, което ми разказа, разбирам, че Ботичели е станал… доста разтревожен (Тук бях принудена да се смръщя, тъй като „разтревожен“ бе доста меко казано.) … докато си му позирала.

— Напълно вярно — кимнах.

— Затова мисля, че си забелязала нещо било в ателието, било на картината, и съвсем неволно си го споменала.

— Ама в ателието му нямаше нищо!

— Значи трябва да е било на картината.

— Да де, обаче картината си е все още там, това тук не е истинската картина. Оригиналната е огромна, колкото корабно платно!

Брат Гуидо нетърпеливо почука с пръст по пергамента, който бях изпънала на масата, и отбеляза:

— Да, обаче това тук, синьорина, е перфектно миниатюрно копие на огромното платно, което синьор Ботичели в момента рисува! Бледите квадрати, които виждаш — тази своеобразна мрежа, служат за пренасяне на фигурите от малката рисунка към огромното пространство на платното. Художникът проучва внимателно съдържанието на всеки от квадратите, след което прехвърля информацията върху по-големия квадрат, който пък е част от мрежата на самото платно. Разбра ли?

Разбрах. Спомних си как в студиото на Ботичели в предната част на платното имаше огромна мрежа от конци. Съобщих на брат Гуидо за тях. Той кимна и добави:

— Точно така. Понякога художниците предпочитат такива мрежи — било от конци, било от въжета, зад платното слагат запалена свещ и така целият квадрат се очертава на стената. Различните художници работят различно, но принципите са все едни и същи.

Като че ли започнах да се изморявам от този урок по изобразително изкуство.

— Всичко е много интересно — троснах се аз, — но ще бъдеш ли така добър да ми кажеш какво точно имаш предвид?

— Ето какво. Онова, с което разполагаме тук, е точно копие на „Пролетта“, точно така, както картината ще изглежда на огромното платно — до последния детайл. Единственият липсващ елемент е твоето лице, но пък разполагаме с оригинала, нали така? — Лека усмивка, която изчезна така, както се бе появила. — Искам да кажа, че каквото и да е онова, което Ботичели е скрил в картината си, каквато и алегория или код да съдържа тя, те са и в това малко копие!

Като че ли започнах да схващам.

— Следователно, сега трябва да разберем какво точно е посланието, а разберем ли го, вече ще минем едни гърди напред в играта!

Не пропуснах да забележа избора на думи на брат Гуидо. За мен обаче събитията от последния ден изобщо не изглеждаха като игра, а и въобще не схващах какво ще да е въпросното „послание“ на картината. Но тъй като не разполагах с кой знае колко възможности, реших да доставя удоволствие на моя спътник, като се престоря на съгласна с него. Все пак той изглеждаше искрено заинтригуван и като че ли изобщо не се страхуваше — по-скоро бе развълнуван от предизвикателството и изглеждаше почти триумфиращ, като че ли вече бе разрешил загадката. Красивото му лице блестеше под светлината на свещта. Шибани интелектуалци!

— Хайде да помислим сега. Разполагаме само с няколко часа преди утринната служба, след което ще трябва да напуснем тази обител. Затова да започваме!

Свалихме рисунката на пода, а аз донесох и моята свещ от съседната килия. Мракът навън се сгъстяваше все повече, докато изучавахме картината в двата кръга светлина. Но детайлите и фигурите по нея бяха толкова много, че направо не знаех откъде да започна.

Сякаш в отговор на мислите ми брат Гуидо предложи:

— Нека започнем от най-простичките характеристики. Едва след това ще преминем към образността и алегоричността на посланието.

Прочистих гърлото си, за да не се издам, че не съм наясно със значението поне на две от думите, които той току-що изрече.

— Добре, давай — промърморих.

С едно махване на ръката той ме подкани да бъда първа. Преглътнах, надявайки се да не ме възприеме като съвсем невежа. И започнах:

— Ами, виждаме осем фигури. Девет, ако включим и малкото летящо джудже.

— Купидон. Осем фигури на големи хора и един купидон или амурче. Добре.

Одобрението му ме окуражи да продължа:

— Мъжете са само двама, а останалото са жени.

— Следователно шест женски образа и два мъжки. Добре.

Хей, ама това било лесно, бе!

— Един от мъжете е… син дървесен дух!

Монахът едва не се задави от смях, който се опита да обърне на кашлица, но не особено успешно.

— Извинявай — рече. — Какво каза, че е?

Бях буквално съсипана. А така добре започнах!

— Ами… прилича ми на дървесен дух — изсумтях, като посочих фигурката в далечния десен край на рисунката. — И е син. И има крила, и е в дърветата!

— О, ясно! Много добре! — кимна брат Гуидо, като се овладя. — Извинявай. Не се сетих, че твоят анализ е малко… паганистки. Както и да е. И какво още?

Не че разбрах всичките му думи, но за мен това беше проява на грубост. Затова реших да му отвърна така, както само аз си знам:

— И се опитва да го начука на момичето, дето бере цветя! — И посочих към девицата в бяло, от чиито уста се лееше поток от цветя.

Монахът примигна при думите ми. После промърмори:

— Да, той действително изглежда като планиращ отвличане или… — прочисти гърлото си… — изнасилване. — Погледна ме, сякаш за да ми се извини за думите. Горкичкият! Чувала съм къде-къде по-гадни от тези! Даже понякога са ми плащали, за да ги слушам. — Добре — допълни. — А какво ще кажеш за другата мъжка фигура?

За първи път се вгледах внимателно във воина с меча вляво. И се стреснах не на шега. Монахът като че ли забеляза удивлението ми, защото побърза да попита:

— Какво има?

— Но това е той! Това е Ботичели!

— Сигурна ли си? Значи е автопортрет? — проточи врат брат Гуидо, за да разгледа по-добре образа, и къдриците му погалиха бузата ми.

— Точно така! — възкликнах със светнали очи. И изведнъж останах без дъх от близостта му. (Не забравяйте, че обикновено ме чукат по десетина пъти на ден, а ето че от предишния залез до сегашния не съм помирисвала мъж!) Наложи се да впрегна цялата си воля, за да се концентрирам върху задачата. — Това е самият той! Забелязах го още тогава, в ателието му. Даже, докато ме рисуваше, беше със същата мантия, с която е и на картината — тази, в цвят охра!

— Ясно — кимна монахът и отстъпи назад, потривайки замислено брадичка. Близостта му вече ми липсваше. — Очевидно това има някакво голямо значение. Но към него ще се върнем по-късно. Какво ще кажеш за останалите фигури?

— Ами, тази точно в средата, грандамата, изглежда като кралица или може би Дева Мария. (Предпочетох да запазя сравнението с истинската ми майка за себе си.) — А тази точно до нея, която е на преден фон — бременната — ами, това съм аз.

— Флора. Е, така поне сме идентифицирали със сигурност един от образите. А мисля, че другата, кралицата, както я нарече, е Венера — богинята на любовта.

Кимнах, сякаш и аз точно за това съм си мислела.

— А после идват и трите девици в бяло — продължих, оглеждайки елегантното трио. — Изглеждат така, сякаш танцуват.

— Браво. И аз съм на това мнение. Като че ли ще се окажат Трите грации от старогръцката митология.

При тези думи ми стана по-добре и продължих по-смело:

— Освен това на земята има много цветя и… — приведох се, за да се уверя — да, това по дърветата са портокали.

— Отлично!

Отпуснах се триумфално назад. После се обърнах към брата и попитах:

— Е, какво разбра от всичко това?

— Какво разбрах ли? Ами, всичко това автоматично ми напомни за „Станси“ — алегоричен цикъл от поеми на Анджело Полициано, който е любимият поет на всички Медичи. Алегорията разглежда метаморфозата на пролетта в лято, което от своя страна съответства на заглавието на платното — Примавера означава „пролет“. На пръв поглед човек би предположил, че фигурите вдясно (безсъмнено изобразяващи легендата за обладаването на овчарката Хлорида от Зефир, бога на западните ветрове, и последващата й трансформация в богинята Флора — фигурата, която изобразяваш ти) са начало на сцената и че тя трябва да бъде разчетена от дясно на ляво — така, както се тълкуват повечето алегорични картини. Обаче присъствието на твоя приятел Ботичели вляво на картината, точно до Трите грации, ме кара да се замисля. И макар че появата му в образа на Меркурий, крилатият вестител на боговете, свързан с месец май, би потвърдил първата ми хипотеза, смятам, че начинът, по който е вдигнал високо своя кадуцей, за да разбърка облаците по посока на часовниковата стрелка, подсказва, че картината трябва да бъде разчетена по друг начин, което ще рече — по посока на часовниковата стрелка, от ляво на дясно! Освен това, ако се загледаме внимателно в детайлите на пейзажа зад фигурите, земята вдясно е в златистите цветове на лятото и есента, а тази вляво носи по-студените, по-свежи нюанси на пролетта и ранното лято. Но въпреки че това може да подсказва посоката, в която трябва да бъде тълкувана алегорията, и че всички фигури са моментално (почти съмнително бързо) разпознаваеми от добре известни митове от древността, не мога да не призная, че добре скритите й тайни си остават скрити и за мен.

Тук той спря, за да си поеме дъх, и поклати озадачено глава.

Аз пък изведнъж се почувствах не чак толкова умна. И доста по-объркана от всякога.

И това продължи часове наред.

Меркурий и Венера били единствените образи с обувки. Листата, обрамчващи главата на Венера, се казвали лаврови клонки, което подсказвало патронажа на Лоренцо де Медичи. Две от трите грации носели бижута, обаче третата била без украшения. И така нататък, и така нататък. Очите ни се насълзиха и кървясаха, мозъците ни се задръстиха от подробности, гърлата ни прегракнаха от говорене.

Междувременно небето бе започнало отново да изсветлява, а аз усетих, че умирам от глад. Беше време за закуска. Малко хапване и халба бира нямаше да ми се отразят зле.

Внезапно брат Гуидо се изправи и отсече:

— Не! Мисля, че още отначало не подходихме правилно! Сега сме точно толкова близо до разгадаването на истинския смисъл на посланието, колкото бяхме и в началото на вечерта. Затова предлагам за момент да забравим картината и да се върнем към спомените ти за деня, прекаран с Ботичели.

Въздъхнах и тихичко изругах. Не си спомням вече колко пъти се връщахме към това.

Монахът не обърна внимание на грубия ми език и продължи:

— Спомняш ли си какви бяха думите ти точно преди той да се вбеси? Кажи ми всичко с най-големите подробности, без да пропускаш нищичко.

— Ами… просто светски разговор.

— За какво по-точно? — настоя той. — Може би си споменала нещо, което е било в картината? За някоя от фигурите или цветята?

Мадонна!

— Вече ти казах, нищо подобно не съм казвала! — извисих възмутено глас аз. — Вече ти казах всичко, което му казах тогава — че съм от Венеция и че това е много красив град, както и голям търговски център.

— Нещо друго?

— Казах и нещо за Пиза, Неапол и Генуа, нейните морски конкуренти.

Най-неочаквано монахът приклекна до мен и ме хвана за раменете — със същия плам, макар и не толкова болезнено, колкото бе сторил тогава Ботичели.

— Значи си споменала само тези три града и нищо повече?

— Ами… Венеция беше първа, разбира се.

— Но си споменала Венеция отделно от тях? А после си групирала трите други заедно?

— Да.

— И синьор Ботичели не е реагирал по никакъв начин при споменаването ти на Венеция? Не е показал нито гняв, нито раздразнение?

— О, не. Беше самата любезност. Всъщност той първи започна да възхвалява този град.

— А се е вбесил, когато си изброила на един дъх, заедно, градовете Пиза, Неапол и Генуа?

— Точно така.

— Сигурна ли си?

— Разбира се!

Очите му пламнаха от вълнение.

— Три града! — изрече прегракнало. — Три града, които се занимават с едно и също нещо. Три девици, които играят един и същи танц. Дори ти самата го каза — изглеждат като едно и също момиче, нарисувано три пъти. Трите грации — три града. Морски сили. Лучана, ти успя! — извика и ме завъртя във вихрен танц. Бях толкова горда със себе си, че почти не си дадох сметка как той за първи път ме нарича по име. — Градове! — повтори натъртено. — Всичките са градове! Значи всички фигури на тази картина символизират някакво място, някакъв град!

Кръвта заби в ушите ми. Вече не се чувствах уморена.

— А кои тогава са останалите градове?

— Не мога да знам. Засега. Но съм сигурен, че нещо се мъти! — Къдриците на брат Гуидо щръкнаха от главата му като на ангел на мрака. Очите му бяха като син огън.

— Но какво… — започнах.

— Война? Търговия? Скрито съкровище?

Този човек май съвсем се отнесе.

— Но съвсем скоро ще разберем! — отсече. — Можем да бъдем сигурни в едно — те смятат, че ние вече знаем. Именно затова попаднахме в тази ситуация.

Погледнах отново към трите красиви девици, танцуващи най-невинно под някакъв си свой странен такт, вечно въртящи се в своето грациозно трио.

— Но кой кой е? — изрекох, но почти на себе си. — Коя грация е Пиза, коя е Неапол, коя е Генуа?

Монахът огледа отново картината, малко поуспокоен.

— Нека огледаме внимателно — промърмори. — Какво забелязваме за тях? — Погледна ме косо. — Смея да допусна, че ти също имаш опит в танците, синьорина. Дори смятам, че танцуваш много грациозно и красиво. Забелязваш ли нещо особено в техните пози?

Той беше прав, разбира се. Аз действително съм отличен танцьор и съм танцувала под множество ритми в най-великите домове на Флоренция, преди да бъда отведена на горния етаж, за да танцувам под други ритми в леглото. Но дори и в тези домове нито веднъж не бях чувала подобни комплименти, затова сега бях длъжна да насоча цялото си внимание към Грациите.

— Ами… — започнах, — ръцете им изглеждат някак… странно.

— В какъв смисъл?

— Ами, знам три неща за дворцовите танци: Примо: Когато танцуваш в кръг, обикновено държиш ръцете си надолу, както е подобаващо за жена в компания. Обаче тук ръцете на две от тях са вдигнати високо, погледите им са насочени към ръцете, а самите ръце са извити странно над главите им по начин, който не би бил… ами… приличен в изисканото общество. — Почувствах се малко нелепо именно аз да говоря за приличие, защото със сигурност не съм такава, но пък фактът, че нямам маниери, не ми пречи да поназнайвам част от тях.

Секондо: При подобен танц в кръг и трите дами би трябвало да гледат в една и съща посока.

Брат Гуидо кимна бавно и отбеляза:

— Може би посланието е в ръцете. Погледът на лявата Грация е насочен към събраните ръце. Може би се опитват да ни кажат нещо, изобразяват някаква форма?

Аз се вторачих отново в този детайл и гледах ли, гледах, докато очите ми не се насълзиха. Монахът стори същото.

— Освен ако не се опитват да ни разкажат нещо за някаква патица или някакъв друг вид водни птици, ако ще и от това да зависи животът ми, не мога да видя друго в тези пръсти — промърморих, като разтрих очи.

— Може пък да изобразяват някакви букви? — допусна брат Гуидо, който вече бе твърде изтощен, за да схване бледия ми опит за шега. — Дали пък не изобразяват някаква буква? Ако не на арабски, то поне на кирилица, защото тук става въпрос за фигури от класическата древност.

Не се бях замисляла за букви — нито за арабски, нито за каквито и да било други, тъй като не мога да пиша. Затова реших да го оставя сам да тръгне по тази своя следа. А моето съзнание се зарея в безкрая, но само за да бъде върнато обратно с един неочакван въпрос:

— Каза, че знаеш три неща за танцуването. Какво е третото?

Брей, този човек бил голям бързак!

— Терцо: Погледът ти трябва да бъде сведен свенливо към земята. Никога не трябва да поглеждаш директно в очите на джентълмен, дори и да ти е партньор за съответния танц, и независимо от това какво възнамерявате да правите после. Въпреки това средната девица — посочих я, — докато двете й сестри си гледат ръцете, тя гледа директно към него! — И посочих с пръст наляво от нея, по посока на образа на Меркурий, игран в случая от синьор Ботичели.

— Напълно си права! — възкликна брат Гуидо. — Тя буквално се е вторачила в него, сякаш иска да му каже нещо!

— Или сякаш го иска в леглото си.

Монахът се изчерви, но продължи:

— Мисля, че именно тази грация е ключът към разгадаването на посланието! Само тя. Защото само тя е свързана чрез погледа си с Ботичели. Затова нека сега започнем от нея. Тя очевидно символизира първия град. Но кой е той? Пиза, Неапол или Генуа? Налага се да потърсим някаква буква или може би герб, скрит някъде из нея.

Тук аз за пореден път бях изхвърлена на брега на невежеството си. Не знаех нищо за нито един от тези градове, освен че и трите имат излаз към морето и че са претъпкани с търговци и моряци, които понякога отскачат и до Флоренция, за да разтоварят стоката си между краката ми. Но за да покажа желание за съдействие, аз се вгледах отново към грацията с огнената коса и зърнах в погледа й, отправен към Меркурий, нещо от собствените си желания. Уморените ми очи се плъзнаха бавно от червенокосата й глава към белите ръце, сключени над нея.

И тогава я видях. Насред умората си забелязах някаква форма.

Тя не бе в онова, което бе там, а в другото, което не бе. В пространството между ръцете, в странното, подобно на криле на лебеди, преплитане на ръцете на танцьорките. Те описваха точно формата, която бях зърнала едва предишната нощ. Някакъв странен трик на изтощения ми мозък ме върна обратно пред вратата на килията на брат Гуидо в манастира „Санта Кроче“, където се бях крила в сенките и се надявах тъмнината да ме спаси от смъртна опасност. И там, в горната част на вратата, която ме пазеше, в една каменна розетка, бе изваяна кула. Кула, която беше наклонена.

— Тя е Пиза! — отсякох внезапно. От напрежението гласът ми излезе като гърлен смях, дълбоко от гърдите ми. — Носи кулата на главата си!

Брат Гуидо се приведе и проследи сочещия ми пръст. И той също започна да се смее — с дълбок, напевен смях, който не бях чувала досега.

— Напълно вярно! Тя е Пиза! — Поклати глава. — А аз, който наричам Пиза свой дом, не го забелязах, макар че съм израснал в сенките на същата тази кула! Формата, наклонът — абсолютно правилни са! Дори и камбанарията на върха е изобразена абсолютно точно от отрицателното пространство между пръстите на Грациите! Какво магаре съм само! Заблудено, глупаво магаре! Що се отнася до теб — тук той се обърна към мен с усмивка, която ме стопли от глава до пети, — очевидно на този свят могат да се научат и други неща, освен онези, които се намират в книгите!

Върнах му усмивката, при това почти свенливо, което изобщо не е в мой стил.

— А сега? — попитах, вече изпълнена с грозни предчувствия за отговора му.

— Пиза! Отиваме в Пиза!

— Наистина ли?

— Да. По две причини. Първо, там моят чичо е голям човек и може да ни помогне. И второ, с всеки следващ час тук излагаме скъпия ни абат на огромна опасност. Защото, ако убийците успеят да ни проследят дотук, може да предположат, че сме споделили с него онова, което знаем, поради което да го убият.

— Не важи ли същото и за твоя чичо?

— Не, защото той е човек с огромна власт и влияние.

— Бембо също беше такъв — изсмях се тъжно.

Брат Гуидо кимна замислено и отбеляза:

— Така е. Но ако изберем точния момент, може и да успеем да се срещнем с него, без да се разкриваме.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще видиш — отговори загадъчно той, а после вдигна глава, сякаш бе дочул мелодия. — Чуваш ли? Камбаните за утринната служба!

— Почакай малко! — дръпнах го за ръкава. — Идентифицирахме Пиза в образа на централната Грация. Но какво ни гарантира, че именно тя е началото на разплитането на загадката? Тук има още много фигури. Не можем да тръгнем да гоним вятъра към Пиза поради единствената причина, че тази Грация се взира в Ботичели с подкана за леглото!

Брат Гуидо се усмихна и отговори:

— Можем да бъде сигурни, защото не похотта, а любовта е онази, която ни сочи пътя! Вярно е, че любовта е сляпа, но погледни, Лучана! Той самият ни подсказва как да гледаме! Просто следваме стрелката!

Този път бе мой ред да проследя пръста му. Брат Гуидо посочи дебелото амурче отгоре, с превръзката, покриваща очите му. Загледах се как показалецът на монаха проследи огнената стрела на Купидон, която сочеше директно към красивата глава на централната Грация.

Огненокоса, сякаш стрелата бе запалила главата й, увенчана с кулата в Пиза.

* * *

Изтърпяхме сутрешната служба в мразовития параклис — с плът, вкочанена от студа, и умове, вцепенени от направеното откритие. Спуснала за пореден път ниско качулката на хермелиновата си мантия, аз хвърлих крадешком поглед към брат Гуидо. Той се молеше страстно — ама наистина се молеше, сякаш животът му зависеше от това. А после, в трапезарията на манастира, седях на дългата маса заедно с мълчаливите монаси, които ядяха някак си учтиво, сдържано, докато един от тях четеше на глас някакъв свещен текст. Изпълнена с облекчение, че няма да ми се налага да говоря, дори и с брат Гуидо от едната ми страна, аз се натъпках с хляб и сушена риба, изгълтах до капка порцията си бира и се изпълних с неочакван оптимизъм. След това станахме от масата, за да се сбогуваме с абата. Озовахме се за пореден път пред портите на малкия златист манастир. От пристигането ни беше изминал цял ден и цяла нощ, а сега ние знаехме много повече, отколкото когато пристигнахме. Флоренция, вечният град, си проблясваше все така в долината под нас. Дали убийците, които ни търсеха, са все още там, или вече са доста по-близо до нас? Потреперих и й обърнах гръб. Видях, че към нас вървят абатът и онзи дребен сицилиански монах, който водеше две понита. Милият старец бе решил да ни дари с две понита в замяна на обещаното дарение от името на фамилия Дела Торе. Брат Гуидо заяви, че още при пристигането ни в Пиза ще говори с чичо си. И докато абат Джайлс от Кеймбридж се сбогуваше топло със своя приятел, аз яхнах гърба на едното пони като мъж и примижах от болка.

Старият абат се приближи до мен и рече:

— Брате Луций, в дисагите има нещо за теб. Но най-добре е да ги отвориш, когато слезете от хълма.

Милата му усмивка стигна чак до слепите му очи, но се обърна, преди да бях успяла да му благодаря, и затътри обратно крака към манастирската обител.

Към момента, когато нашите жребци стигнаха подножието на стоте стъпала, слабините ми вече изгаряха от болка, докато се тръскаха върху гръбнака на понито. Когато завихме и манастирът изчезна от погледите ни, аз помолих монаха да ме изчака мъничко и отворих дисагите. Вътре открих удобно странично седло за дами, с коприна и пискюлчета, което нямаше търпение да дари с комфорт изтръпналите кости на слабините ми.

Усмивката не слезе от устата ми по време на целия преход през долината на река Арно. Но когато се обърнах, за да хвърля последен поглед на града, в който бях живяла и обичала, не можах да не се запитам дали някога ще мога отново да крача по улиците му. И докато яздехме по посока на морето, оставили Флоренция зад гърба си, сърцето ми незнайно защо се изпълни с болка.