Марина Фиорато
Тайната на Ботичели (31)

Трета глава

Вече взела това важно решение, аз започнах да обръщам доста по-голямо внимание на уроците на синьор Кристофоро. Държах да науча всичко, което мога, за Стато дел мар, Държавата на морето, защото бях наясно, че единственият начин да се измъкна от този затвор е по море. Признавам, че уроците на моряка от Генуа започваха да ми стават интересни. Оказваше се, че съм доста повече дете на морето, отколкото си бях мислела, защото историите му за велики пътешествия и далечни екзотични острови ме караха да го слушам със затаен дъх. Единствено в такива мигове бях в състояние почти да забравя за зейналата пропаст в душата ми, която бе оставила раздялата с брат Гуидо — подобно на отпечатък от гюлле върху корабна палуба. Аз бях като обстрелян от всички страни кораб, носещ се накуцвайки към брега. Бях като обречена сирена, която с всеки изминал ден потъва все по-дълбоко и по-дълбоко. „Дръж се, моя любов! — напомнях си тайно. — Скоро ще издуя платна и ще те спася, само да се обърнат приливите!“

Поне нямаше опасност генуезкият ми учител да заеме мястото на моя изгубен приятел. Познавайки историята ми, майка ми бе избрала учител, който бе толкова грозен, че дори и аз не бих пожелала да легна с него. Но дори и да бе по-приятен, аз и без това не бих посегнала към него, защото интересът ми към креватните изпълнения постепенно се бе изпарил. А дори и да не се бе изпарил, съществуваха три основни възражения срещу личността му:

Прима обеционе: На главата му беше кацнала опърпана червена рогозка, която той наричаше коса.

Секонда обеционе: Носът му беше като разплут патладжан.

Терца обеционе: Коремът му беше толкова голям, че приличаше на буре.

Но от мига, в който го зърнах, разбрах, че той е по-умен от всеки друг мъж, когото бях срещала. С изключение на един.

Уроците ни се провеждаха все на едно и също място — в Залата на картите, разположена на горните етажи в двореца на баща ми, където стените бяха покрити с карти и схеми, изработени от най-великите художници на Венеция. Пътешествията бяха показани чрез огромни вълнообразни линии, ветровете бяха представени като брадати богове с издути бузи, разположени по всички ъгли. На всяка карта се виждаха назъбени компаси, от бушуващите води се надигаха приказни чудовища, красиви кораби пореха високите вълни.

Въпреки че не бе благословен с особено приятен външен вид, синьор Кристофоро бе изключително любезен и мил човек, а щом успях да схвана невероятно тежкия му моряшки акцент, се оказа и много духовит събеседник и добра компания, изпълнен със завладяваща страст към предмета, който преподаваше.

За пореден път ставах свидетел как животинските страсти на един мъж могат да бъдат потиснати от друга, не по-слаба интелектуална страст. Ботичели — истински гений на нашето време, ме бе погледнал не като жена, а като поредната фруктиера, която трябва да нарисува. А този странен дребен човечец, който не бе особено по-възрастен от мен, гледаше по-скоро в окото на вятъра, отколкото в моите очи, би предпочел да съзерцава лицето на компаса, отколкото моето, и да прокарва пръсти по-скоро по линиите на географската ширина, отколкото по бледите сини венички, които чертаеха картата на деколтето ми.

Защото вече знаех немалко неща за мистерията на града, който обитавах. По една странна прищявка на географията градът се бе превърнал в пазител на портите към Черно море и към всички търговски маршрути оттук до Константинопол. От синьор Кристофоро научих за съперничеството между Венеция и Генуа във връзка с тези маршрути и разбрах, че родният му град е единственият, който може да претендира да бъде почти равен на нашия по военноморска мощ. Разказа ми и за ожесточената конкуренция в изработването на карти, за надпреварата за съставяне на пълна карта на света, за състезанието за изграждане на все по-големи и все по-издръжливи кораби — всички те означаващи, че нашият полуостров управлява моретата както на изток, така и на запад. От него научих великите единици за измерване — за клафтерите, левгите и ъгловите разстояния. По време на тези обяснения той често ме караше да се смея, като разправяше, че кривата на хоризонта го карала да мисли, че светът е кръгъл като ябълка, а не плосък като погача (казах ви, че имаше страхотно чувство за хумор). От него научих, че една от най-ранните и най-съвършени карти е изработена тук, във Венеция, от свещеник на име Фра Мауро. Веднъж синьор Кристофоро ме закара с лодка през лагуната до остров Сан Микеле, защото бяхме получили специално разрешение да видим въпросната карта, съхранявана в манастира там. И докато съзерцавах чудатите линии и деления, държавите на нашия свят, отбелязани в злато върху огромния лазурен диск на морето, аз с удивление установих колко малък всъщност е нашият полуостров — малък, но изключително могъщ. На връщане към двореца морето отново бе станало бурно, но тогава имах възможността от първа ръка да се уверя колко умел всъщност е синьор Кристофоро. Аз си седях преспокойно на възглавничките, наслаждавах се на солените пръски, които пръскаха лицето ми като мъжко семе, и се чувствах спокойна. За разлика от мен постоянното присъствие Марта се бе привела встрани и повръщаше като обезумяла. Не мога да не призная, че наблюдавах с перверзно удоволствие как гадната вещица си изповръща червата в Зиорето. Защото в протоците на Неапол аз бях преживяла неща, много по-страшни от това, бях претърпяла корабокрушение и едва не се бях удавила. Загледах се в учителя ми, който бе вперил бледосините си очи в небето и следеше хоризонта, и се запитах какво ли би казал, ако знаеше, че опитът ми с морето е доста по-голям, отколкото си мисли. Но в момента той бе зает да ми обяснява за високия прилив — за аква алта, който наводнявал града всяка есен и всяка пролет. И когато най-сетне се върнахме в закътаните води на Сан Марко и белите стени на моя воден затвор се извисиха пред нас, пак той ме запозна с най-безценното късче информация до този момент. Докато ругаеше невежите лодкари, заприщили водните пътища, той се оплака, че само след седем дена щяло да стане десет пъти по-зле, защото тогава всяка гондола и трагето в града щели да излязат по Канале Гранде за карнавала. Това бил моментът на невиждани тържества, провеждани всяка година преди Велики пости — четиринайсет дни и нощи на запои, разврат и ежедневни регати по Големия канал. И дори щяло да бъде двайсет пъти по-зле, защото по време на карнавала всички в града ходели с маски и костюми и пияни до козирката, така че неопитните моряци се превръщали в още по-сериозна пречка, защото алкохолът и маските замъглявали очите им, а тежките карнавални костюми спъвали краката им. Допълни, че именно поради тези причини никога не минавало без няколко удавяния — но както поясни с типичния си черен хумор, никога не било късно да станат и повече. Представих си въпросните нещастници как се прекатурват през борда на гондолите си и как напоените с вода тежки брокати и кадифета ги повличат към дъното. И разбрах, че там, долу, се вихрят добре облечени скелети, носещи се в ритъма на тайнствен божествен танц, отдадени на вечния подводен карнавал на мъртъвците.

И тогава взех окончателното си решение.

В мига, в който стигнах до стаята си, освободих Марта. Може да беше шпионин на майка ми и оръжие в нейните ръце, но едновременно с това бе изключително мързелива. Затова, когато видя, че съм на сигурно място в килията си, тя се оттегли. Имах нужда да остана сама, за да помисля. Бях тук вече няколко месеца и дългата зима отминаваше. Сърцето ми се бе превърнало на лед в този снежен палат, но сега като че ли започваше да се топи. Едно малко, но упорито късче в него, една рубинена плът, гореше като тлееща жарава. И това миниатюрно въгленче постепенно се разгоря и се сдоби със сила от една идея, благодарение на която тялото ми изведнъж започна да се стопля — дотолкова, че за първи път от много време насам бузите ми отново поруменяха. Осъзнах, че периодът на карнавала — време на маски и объркване, на преобличания и измами, на постоянни и незабелязани от никого пътешествия за развлечения — е най-подходящото време за бягство от този град. Реших да напусна града така, както го бях направила преди шестнайсет години — с кораб до Местре, а оттам с каруца до Флоренция, за да търся човека, без когото не можех да живея.

Бях наясно, че имам нужда от помощ. Знаех, че единственият човек, от когото бих могла да я измоля, е учителят ми по морско дело, защото той бе най-близо до образа на приятел от всички хора около мен — всички останали слуги в този дворец, включително и баща ми, бяха прехласнати по майка ми и изцяло под нейна власт. Осъзнавах, че ако споделя със синьор Кристофоро намеренията си, ще го изложа на огромна опасност. Същевременно не бях в състояние да мисля за нищо друго, освен за спасението на брат Гуидо. Имах нужда от опитен моряк, който да ме изкара от Венеция, февруари вече наближаваше, а аз бях сигурна, че синьор Кристофоро знае всички морски съдове из града. И в крайна сметка реших, че още на следващия ни урок ще споделя проблема си с моя учител. Във въпросния ден не можах да докосна закуската си и изпратих слугинчето обратно с подноса с храната. Едва издържах да бъда облечена подобаващо — в рокля и туника, сини като морето, със снежнобели ръкави като пяната, която яздеше по гребена на вълните. Въртях се, мърморех и стенех, докато вещицата Марта прибавяше дантелата към корсажа ми. Тръсках глава, когато мавърката приглаждаше косата ми със зехтин и въртеше кичурите ми около гореща маша, за да ги превърне в лъскави къдрици, към които прикрепи сапфири и лунни камъни. Дори не погледнах в огледалото, за да регистрирам неземната си красота, защото вече долавях аромата на свободата си — нямах търпение да се махна оттук, неспособна да издържа и ден повече в този дворец. Защото през всичките тези дълги зимни месеци аз сякаш бях спала зимен сън, като безпаметна мечка, а сега внезапно се бях стреснала, осъзнала, че трябва да тръгна веднага, като че ли съдебният процес срещу брат Гуидо ще бъде утре. Бях написала още десет, не — двайсет писма на брат Никодим, но бях получила само един отговор — че брат Гуидо си е все така в „Барджело“ и ще бъде съден на първия ден на Велики пости.

Велика сряда беше през февруари.

Точно след карнавала.

Ами ако закъснея?

Почти пробягах разстоянието до Залата с картите. Синьор Кристофоро вече ме очакваше — днес обличането и приготвянето ми бе отнело досадно повече време от обичайното. Когато влязох, той стана, но както обикновено въобще не обърна внимание на кралската ми премяна.

— Синьорина Мочениго! — поздрави с кимане на глава.

После и двамата се настанихме на голямата дъбова маса и той разтвори някакъв пергамент, като го затисна в двата му края с един астролаб и един шублер. Съзнанието ми бе пробито от иглата на един спомен — за многобройните пъти, когато с брат Гуидо бяхме разтваряли копието на „Пролетта“ като прелюдия към разгорещени спорове във връзка със символиката на поредната фигура.

— Днешният урок ще бъде посветен на може би най-важния инструмент в ръцете на моряка — започна учителят с твърдия си генуезки акцент.

Вече не ме свърташе на едно място. Дори не погледнах книжата пред мен.

— Синьор Кристофоро… — започнах.

— Компасът.

Замълчах. Това наистина звучеше важно.

— Благодарение на този уред, създаден от най-великите умове на науката, днес е възможно да знаем с абсолютна точност мястото, където се намираме в морето — дори и в буря, дори и в мрака на нощта.

В мрака на нощта. С благословията на Дева Мария утре вече ще напускам този град — в лодка, в мрака на нощта. Започнах да слушам и да внимавам. Пред мен, изрисуван прецизно върху хартията, се виждаше компас с много стрелки, под които бяха написани посоките. Приличаше на вещерско цвете, а в центъра му се виждаше красива роза, също като оста на корабно колело.

— Това тук — посочи учителят ми с грубия си пръст, — е известно като розата на компаса. Нарича се така, защото изображението на основните посоки прилича много на цветни листенца. Тук виждаме добре известните посоки на четирите ветрове — горе е север, долу е юг, вляво е запад, а вдясно е изток.

Дотук добре.

— А останалите? Тези между тях?

— Тези по-фини стрелки обозначават разделенията между ветровете. Например между север и изток имаме следните посоки:

Север.

Север към изток.

Северозапад изток.

Североизток към север.

Североизток.

Североизток към изток.

Изток-североизток.

Изток.

— Разбра ли?

Не.

— Да.

— Между изток и юг е същото, и все така, по цялото колело, докато стигнем отново до север. В древни времена римляните са се справяли само с дванайсет разделения, всяко от които е било по трийсет градуса — невероятно опасна практика. Сега вече разполагаме с всичките трийсет и две разделения и като вземем предвид градиентите — подразделенията между всеки две точки, можем да разберем с голяма степен на точност положението си в морето. А този компас тук — продължи леко засрамено той — беше нарисуван от мен и брат ми в нашия картографски магазин в Генуа, близо до старото пристанище.

При тези думи той изведнъж напусна залата. Видях го как се отнесе далече към родния си град — изпълнен с гордост и невероятна носталгия. Изпълних се със съчувствие към него — сега, когато разбрах, че част от неговото сърце също липсваше.

— Брат ти ли те научи да обичаш толкова много морето?

— Да, той. Но и тъстът ми.

— Ти си женен? — Бях прекалено изненадана, за да успея като възпитана дама да скрия шока в гласа си. Не че и грозните мъже не се женеха, но обикновено те бяха доста богати като компенсация за грозотата им. Но злочести млади учители без никакво богатство и с шепа перспективи за бъдещето? Малко вероятно. От друга страна, очевидно в Генуа нещата стояха по различен начин.

— Да, женен съм. За жена на име Филипа, която живее на Азорските острови. — (И тогава не знаех къде е това, и сега не знам.) — Имам син, който се е родил съвсем наскоро и когото още не съм виждал. Кръстен е Диего. — За момент очите му се изпълниха със сълзи и се превърнаха в стъкло. И аз се почувствах дълбоко засрамена. Защото бях дотолкова затънала в собствената си трагедия, че бях пропуснала да попитам младия човек как се чувства далече от семейството си. — Така! — отсече по едно време той овладял се. — Какво ще кажете да видим дали сте запомнили посоките между севера и изтока?

По дяволите! Умът ми беше навсякъде другаде, само не и тук. Но моят учител като че ли не забеляза нищо необичайно. Вдигна астролаба и рисунката на компаса се нави с едно завъртане, с което ме остави без никаква помощ. Спомнях си единствено север, след което спрях, но с леко подканяне и подсказване морякът ме приведе през всички посоки. След като стигнах до средата, оттам нататък стана лесно, затова с немалко задоволство продължих съвсем сама и стигнах отново до север.

— Север-северозапад, север към запад, север!

— Много добре! — плесна доволно с ръце той. — Изгълтахте целия компас!

— Какво направих?

— Изброихте всичките трийсет и две посоки на розата на компаса — на моряшки жаргон го наричаме „изгълтване на компаса“. Това е ключова стъпка в обучението на всеки моряк. — Погледна ме като горд баща, което автоматично ми напомни за друг човек, който също ме гледаше по този начин.

— А сега да се насочим към друго парченце от мозайката — самите ветрове — отбеляза той и разви друга рисунка, която притисна по краищата.

— Това е розата на ветровете, която е доста по-стара от розата на компаса и се радва на употреба още от древността. Докато компасът се базира на последните достижения на науката, то розата на ветровете има по-класически произход — изхожда от древните митове и легенди, както и от моряшки суеверия. Но колкото и невероятно да звучи, и двата инструмента са достатъчно точни. Ветровете на вятъра, както са известни, са четирите жребеца на етера — север, юг, изток и запад. В класическата литература са известни като Борей — вятърът на севера, Евър — източният вятър, Нот — южнякът и Зефир — вятърът на запада. Розата на ветровете все още се радва на широка употреба в Средиземно море и тъй като именно ние доминираме в тези води, моряците са кръстили посоките на нашия съвременен език. Така северът става трамонтана, което ще рече „през планините“, и обикновено се обозначава както тук — с царската лилия. Изтокът, който е посоката на Леванта, се обозначава чрез Малтийския кръст, тъй като в тази посока се намира свещеният град Йерусалим. Вероятно забелязвате, че и останалите седем посоки или „румби“, както ги наричат, също имат модерни имена. Така освен Трамонтана, имаме Греко, Леванте, Сироко, Остро — което е за юга, Африкус, Поненте — за запада, Маестро и отново Трамонтана.

Към този момент обаче вече бях спряла да слушам, надявайки се, че няма да ме изпитва и за ветровете. Бях сигурна, че който и да бъде човекът, който ще ме закара до Маестре, ще бъде наясно с тези неща и няма да моли за помощ една благородничка.

— С помощта на ветровете и на компаса съвременните моряци са успели да открият и неизвестното. Розата на ветровете и розата на компаса са уредите, които са помогнали на Венеция да се превърне в морска република, нямаща равна на себе си. Предполагам сте чувала за Марко Поло, нали?

Бях чувала нещичко по време на обиколките с майка ми, но тъй като точно сега не ми се слушаше повече, само кимнах. Но също като брат Гуидо, синьор Кристофоро автоматично разбираше кога го лъжа.

— Върнал се е вкъщи след четвърт век обикаляне на Изтока. Стигнал е чак до Пекин. Семейството му направо не могло да го познае, защото бил облечен в груби татарски одежди. Но когато разтворил туниката си, от нея завалели диаманти и скъпоценни камъни. После, до края на живота си, описвал на книга пътешествията и приключенията си. Но въпреки че живял дълго, на смъртния си одър се оплакал, че не бил описал и половината от онова, което бил видял!

Едва успях да потисна прозявката си, защото, както вероятно си спомняте, изобщо не бях мигнала предишната нощ. Иначе последното — за скъпоценните камъни на корем — ми стана интересно.

— Той положил началото. Обаче там имало много повече, отколкото останалите държави биха могли да си представят. Много повече — повтори със замечтан поглед. — Например, аз съм дошъл във вашия град, за да събера пари именно за такава експедиция.

— Така ли? — възкликнах и усетих, че съм на крачка да разкрия причината, поради която той е приел този скромен пост в домакинството на баща ми — на учител на едно напълно неопитно момиче — лишавайки се от всички, които го обичат.

— Разбира се. Надявам се да мога да се обърна към вашия баща с молба за подобна помощ. Защото помнете, че някой ден хората ще пътуват отвъд ръба на картата!

Лично на мен би ми било достатъчно да стигна до Местре — за по-нататък не настоявам. И въобще не бих си помислила да пътувам, ако мога отново да видя брат Гуидо. Но в момента прецених, че е най-добре за мен да задам един въпрос — така и учителят ще бъде доволен от мен, и аз ще науча нещо за скорошното си пътуване.

— И кой от тези ветрове преобладава в момента?

— Зефир, западният вятър — отговори с усмивка той. — Ето тук вече митологията взема превес над науката. Древните са вярвали, че вятърът Зефир, който е брат на северняка Борей, се е влюбил до болка в Хлорида. И тогава, под негово влияние, тази нимфа се е трансформирала във Флора — богинята, свързана с пролетните цветя!

Тук вече предпочетох да не казвам нищо, защото нямах желание да обяснявам, че зная за Флора и Хлорида много повече, отколкото би ми се искало. Той продължи:

— Зефир налетял върху Хлорида и от тях се родили Ксант и Брут — безсмъртните коне на Ахил. Оттук и асоциацията с „коне“ за ветровете.

Внезапно си спомних как някога брат Гуидо бе казал, че синята фигура от „Пролетта“ е Зефир и сега вече разбрах защо. Там той е в процес на изнасилване на Хлорида — моята любяща майка, която след това се обръща към Флора — тоест моя милост — за помощ. Изсмях се презрително. По-скоро ще умра, отколкото да й помогна. Четирите ветрове да си изнасилват майка ми колкото си искат, ако щат и последователно, ако щат и в задника — въобще не ми пука! Даже ще я държа, че да им е по-лесно.

— Но аз май се отклоних от темата.

(Аз също.)

— Да, преобладаващият вятър в настоящия момент, в средата на февруари, е Зефир. Той е вестител на пролетта, която ще бъде тук точно след един месец.

Оттук нататък обаче аз спрях да слушам. Впоследствие си дадох сметка, че сигурно заради споменаването на февруари — месецът на първия ден на Великите пости, когато ще бъде съдебният процес срещу него — споменът за брат Гуидо нахлу толкова силно и болезнено в съзнанието ми, че чак сърцето ме заболя. Да, знам, че след като станахте свидетели на моя урок със синьор Кристофоро вероятно ще си кажете: „Брей, каква глупачка! Дадоха й какви ли не насоки! Защо не чу нищо, защо не видя?“ Но ви моля да разберете, че по онова време в главата ми се въртеше една-единствена мисъл. Поради което пропуснах да забележа, че получих отговора на един важен въпрос, че пред мен се отваря една голяма врата и че един сложен шифър е разгадан. Тогава просто сграбчих синьор Кристофоро за ръката — това бе първото ни докосване и ви гарантирам, че не беше никак нежно — и прошепнах:

— Трябва да ми помогнете! — Погледнах го умолително. — Човекът, когото обичам, е в голяма беда! Бих сторила всичко на този свят, за да спася живота му! — Поех си дълбоко дъх и в следващите си думи вложих цялото си сърце: — Повярвайте ми, той е и моята Филипа, и моят Диего едновременно!

Макар и значително изненадан, той се загледа продължително в мен, а после въздъхна и прошепна:

— С какво мога да ви помогна?