Марина Фиорато
Тайната на Ботичели (19)

Четвърта глава

В стаята ми се появиха две мавърски красавици, които ме отведоха в помещение, което сигурно се водеше за баня, макар да имаше огромен басейн. Момичетата свлякоха от тялото ми съдраната ми и подгизнала от солена вода рокля, а аз се плъзнах блажено в кристалночистата вода, която се простираше като опушено зелено стъкло под римските колони с капители сякаш от захар. Една от мавърките хвърли жасминови цветове във водата, а другата започна да ме търка с гъби, без да пропуска дори най-интимните ми части. И макар че никога не си бях падала по такива неща (въпреки че срещу добро заплащане не бих имала нищо против да приведа в действие и някоя и друга поза на Сафо), точно сега тялото ми излетя на седмото небе. Ала умът ми беше вече съвсем друго нещо. Идваше ми да се разпищя, че ме отделиха от брат Гуидо в подобен ключов момент, когато в главата ми се блъскаха хиляди въпроси. Тялото ми беше в покой, но умът ми — в хаос. Кой или кои са тези „Седмината“? Или по-скоро, щом дон Феранте и Николо дела Торе са двама от тях, то тогава кои са останалите петима? Какво означават пръстените на палците? И каква е връзката между наскоро споминалия се лорд Силвио с дон Феранте? А какво ли ще да е това „велико събитие“, на което ни поканиха? И какво общо, да я вземат мътните, има с всичко това картината „Примавера“? Постарах се да овладея бушуващите си мисли, защото знаех, че в момента брат Гуидо получава същото внимание от слугите, които го поеха, така че щеше да ми се наложи да изчакам търпеливо за височайша аудиенция. Надявах се само монахът да е успял да скрие навреме рисунката от прислугата.

Накрая ме облякоха в свободно падащ копринен халат и ме върнаха обратно в стаята ми — просторно помещение с врата, за която знаех, че отвежда към покоите на „господаря“ ми. Робите продължиха да се суетят около мен и по едно време станаха толкова досадни, че ми се прииска да изчезнат по-скоро — макар да не може да им се отрече, че сториха и още нещо добро, като ми донесоха плодове, ролца от херинга и изстудено вино, поставено в гърне с натрошен лед. На излизане ме уведомиха на странния си неаполитански диалект, придружен от огромно количество жестомимика, че не след дълго ще се появят и камериерките, за да ме облекат за вечеря. По време на цялата тази размяна на любезности обаче слухът ми бе наострен единствено за едно — да разбера какво става в съседната стая. Не знам защо, но дочувах единствено инцидентни викове и стенания, които определено ме объркаха. Ако подслушвах на вратата на когото и да било друг мъж на тази наша плоска земя, бих решила, че е в процес на самозадоволяване. Но като познавах вече доста добре брат Гуидо, прецених, че тук изобщо не може да става въпрос за момент, в който той „се е взел в ръце“. Накрая най-сетне ме оставиха на спокойствие. Изгаряща от любопитство, аз отидох до вратата и се заслушах. Но вече не чувах нищо. Почти сигурна, че там няма никой, аз реших да вляза направо, без да почукам.

Той беше там — сам, легнал по корем на пищното си легло, с лице, обърнато към стената. Расото му лежеше на купчинка в долната част на леглото. Забелязах, че коланът на възли липсваше. Грубото кафяво платно се бе свлякло от тялото му като изсъхнала кожа. Сравнението като че ли не беше много далече от истината. Защото гърбът на брат Гуидо беше подгизнал от кръв, а кожата му — раздрана от множество удари с камшик. И тогава разбрах три неща:

Прима коза: Брат Гуидо бе използвал францисканския си колан на възли като камшик, за да се самонакаже за прегрешенията.

Секонда коза: Без да броя, аз знаех точно колко удара с камшик има на гърба му — четирийсет, броят, с който отмъстителните римляни бяха наказали Христос в деня на смъртта му. Думите замряха на устните ми и аз отстъпих ужасено към вратата. Брат Гуидо извърна автоматично глава от страх да не бъде хванат от някого, но когато видя, че съм аз, в ярките му сини очи проблеснаха две сълзи. Сълзите се търколиха по аристократичния му нос и капнаха върху копринените чаршафи. Лакриме Кристи. И тогава разбрах третото нещо.

Терца коза: Виновна за всичко това бях аз, аз му го бях причинила. Бях го подмамила подобно на морска сирена, той ме бе целунал, мислейки, че това е последният му дъх, а сега не е в състояние да забрави какво е сторил.

Напълно съсипана и безмълвна, аз притворих тихо вратата след себе си.