Марина Фиорато
Тайната на Ботичели (39)

Втора глава

И тогава разбрах, че той ще дойде. И вече знаех как. Изядох покорно скромната си вечеря от корав комат хляб и вода, когато пристигна — очевидно за мен вече нямаше да има банкети. Не че ме интересуваше. Нямах търпение да чуя смяната на караула пред вратата ми — знаех, че брат Гуидо ще бъде един от стражите пред килията ми, и знаех, че той ще се постарае да му дадат някоя от нощните смени. Милано потъна в мрак. Аз легнах на сламеника и заспах. Наистина.

Събуди ме почукване на вратата, а после вече бях в обятията му, притисната към тънкото му, но жилесто тяло. Но само за няколко удара на сърцето, преди той лекичко да ме избута от себе си, както бе сторил във Венеция. На мен обаче не ми пукаше. Бе ми напълно достатъчно, че го виждам пак.

— Имаш ли свещ?

Биваше си го поздравът, няма що. Без да казвам нищо, аз драснах огнивото и запалих свещта, която стоеше в поставка до сламата ми.

— Оставих факлата в халката отвън. Ако забележат, че в кулата цари мрак, ще разберат, че съм напуснал поста си — поясни той.

Още преди пламъкът на свещта да се разгори, аз си знаех, че ще видя различен човек. От предишната му поява в килията ми, от отслабналото му тяло, когато за кратко ме задържа в прегръдките си — всички те бяха повече от показателни. Вгледах се внимателно в него, изпълнена с радост, но и с тъга. Защото личеше, че много е страдал. Лицето му изглеждаше по-слабо и остаряло, очите му бяха с дълбоки сенки, бузите — хлътнали, с набола по войнишки брада. И в нея, и в ниско подстриганата му коса прозираха сребърни нишки. Иначе дългите му и елегантни ръце принадлежаха като че ли на скелет. Единствено очите му си бяха същите — вероятно по-тъжни, да, със сигурност, но все така стряскащо сини като розетките на „Санта Кроче“. Едновременно с това обаче вече нямаше нужда да се притеснявам, че майка ми ще го познае, защото дори аз самата едва го познах. Преглътнах с мъка и попитах:

— Нараниха ли те?

Нямаше смисъл да уточнявам кого имам предвид.

— Малко. Дни и седмици наред ме разпитваха за копието на картината, обаче аз винаги им давах един и същи отговор. Знаех, че би било безсмислено да отричам, че е била у нас, затова само казах, че сме я изгубили в морето, при корабокрушението на „Бисто“, и накрая просто бяха принудени да ми повярват, защото нито за момент не промених версията си. Иначе не смееха много да ме измъчват, защото държаха да ме запазят жив — за момента поне им трябвах. — Предпочете да не се впуска в подробности. — Но пък се опитаха да ме уморят от глад, като не ми даваха никаква светлина и почти никаква вода. Месеци наред чаках съдебния процес.

— Толкова дълго!

Устните му се раздвижиха безрадостно и той продължи:

— Да, в политиката на Тоскана нещата се променят доста бързо. Сключват се нови съюзи, старите отпадат. Дори червеят на дъното на боклука от днес може да стане господар на замъка утре. Предполагам, че Лоренцо ме държеше жив като застраховка срещу моя братовчед. За да заплашва Николо, че ще го свали от трона, като държи другия наследник жив. Да го превърне в покорен член на Седемте, принуждавайки го да тръгне по стъпките на лорд Силвио и да докара и Пиза в този техен съюз. Взеха и пръстена на чичо ми. — Показа ми левия си палец, останал единствено с бялата линия на пръстена. — Предполагам, че Николо вече го носи послушно на ръката си.

Замислих се. Прецених, че брат Гуидо почти се бе доближил до истината, но бе пропуснал една важна подробност. Лорд Николо е трябвало да бъде убеден да ме приеме обратно като негова годеница — в крайна сметка една бивша уличница, развявала поли из целия полуостров с братовчед му, надали може да се определи като особено подходяща съпруга за човек с неговото положение, пък била тя и такава красавица. Но като дъщеря на дожаресата аз бях ключова брънка във веригата на властта на Седемте. Затова, докато на мен ми угаждаха с всичко във Венеция и ме учеха как да бъда добра съпруга, брат Гуидо е живял само на мръсна вода, в пълен мрак.

— Сам ли беше? Имам предвид в затвора?

— В началото не. Бях в обща килия с всякакви съмнителни типове — представителна извадка на „Барджело“. Иначе не беше чак толкова лошо — беше почти като в манастира. Имайки предвид, че Църквата също е пълна с крадци, престъпници и педерасти, мисля, че си бях съвсем у дома. Единствената разлика бе, че онези момчета в затвора бяха искрени в престъпните си наклонности, непознаващи нито лицемерие, нито притворство. Не се преструваха на предани на вярата, същевременно нарушавайки всички божи заповеди.

Разбрах, че затворът не бе лишил брат Гуидо от сложността на думите му. Дължината на изреченията му продължаваше да си бъде все същата — почти колкото продължителността на престоя му там. Не бе успял също така и да го върне при неговия бог. А аз си мислех, че в подобни времена на изпитание той би се обърнал отново към своя Господ. Както ставаше ясно обаче, презрението му към Църквата изобщо не бе намаляло.

— Но защо така хулиш манастира? Все пак там има един, който ти беше приятел, а също и на мен, и който дори ми изпрати отговор на запитването за теб!

— Ах, да, брат Никодим. Е, права си. Трябва да изключа добрия билкар. Той се оказа още по-добър приятел, отколкото предполагаш, но и по-лош. Дари ми свободата, но и ме направи убиец! — рече брат Гуидо и ме погледна измъчено.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато си избираше роклята през онази нощ, в ботаническата градина на „Санта Кроче“…

Да, спомнях си, но ми се струваше преди цяла вечност.

— Тогава брат Никодим измъкна една билка от запасите си и ми я пъхна в ръката. Беше беладона. В случай, че нещо се обърка.

Познавах това растение. Всички го знаеха. Смъртоносна отрова наистина. Потреперих.

— Но ти не ми каза нищо! — възкликнах.

— Естествено, че няма да ти кажа! Пъхнах билката в обувката си, а стражата така и не се сети да погледне там. — Потри притеснено тила си — до болка познат жест. — Всеки ден я изваждах и я оглеждах. Всеки ден си казвах, че ако издържа и този ден, ще я взема утре. А на следващия ден си повтарях същото. Така отлагах самоубийството си близо шест месеца.

По тялото ми премина хлад. Не един и два пъти се бях опасявала, че той може да умре, но никога не ми бе хрумвало, че може да умре от собствената си ръка. Едва сега окончателно си дадох сметка колко много се бе отдалечил от неговия Бог.

— Но как успя да оцелееш? — прошепнах едва чуто.

— Размишлявах за „Примавера“. Разглеждах всеки детайл, за който можех да си спомня. Буквално я виждах пред вътрешния си взор. Всеки ден търсех убежище в горичката й, разхождах се между фигурите, разговарях с тях за Данте или Бокачо. Установих, че помня всяка отделна подробност, за която бяхме говорили, затова разпитвах всеки лист и всяко цвете, всеки замах на четката. Ала някои от фигурите си оставаха само сенки — онези, които все още не бяхме разгледали, и някои от детайлите бяха замъглени, неясни или незначителни, стрелкащи се за миг пред очите ми като риби, а мрежата на паметта ми не бе достатъчно бърза, за да ги улови. Други обаче — кратка пауза, — в това число и ти самата, не забравих нито за миг.

Сърцето ми пламна. Направо не знаех какво да кажа. Затова промърморих:

— И в крайна сметка изправиха ли те пред съда?

— Не — отговори той с очевидно облекчение, че съм сменила темата. — Веднъж един от надзирателите, който ми беше станал приятел, ми подшушна, че нещо се е променило, че Лоренцо е бил принуден да действа бързо и затова вече ме иска мъртъв. Щели да ме екзекутират още на следващия ден, без съд и присъда. Правосъдие по бързата процедура — допълни и устните му се извиха иронично.

Спомних си, че във Венеция майка ми беше казала нещо в същия дух, и разбрах, че и тя има пръст в тази работа. Николо дела Торе безсъмнено беше подписал брачния договор, защото помня, че по едно време беше на гости на баща ми. Очевидно е изпълнил всички изисквания на Седмината и след като те са се уверили, че разполагат със съучастието на Пиза, брат Гуидо вече не им е трябвал. Кръвта ми се смръзна, когато си представих, че съм била на косъм да го изгубя.

— Та тогава ми дадоха право на последна молба. Поисках една бутилка кианти от Пиза и две чаши, така че да го споделя с приятеля ми през решетките. Дори докато го разливах в чашите, продължавах да се питам дали да сложа беладоната в неговата чаша или в моята. Както виждаш, не бях забравил, че някога съм бил божи човек.

— И Господ ти проговори? — ахнах тихо.

— Не той. Той замлъкна окончателно за мен още в Рим. Отказа да посети дори килията ми. Прекарвах времето си със старите богове, тези от „Пролетта“.

— Тогава кой беше?

— Аз самият. Реших, че животът на един човек може да бъде пожертван заради злините, които са планирали Седмината. Затова сложих беладоната в неговата чаша и той моментално издъхна. — Тук брат Гуидо погледна ръцете си, като че ли очакваше да ги види в кръв. — Човекът имаше жена и деца. Често говореше за тях.

Също като Бонакорсо Нивола. Значи брат Гуидо беше виновен, беше отнел човешки живот. Разбрах, че тъкмо този факт, а не изпитанията в затвора бяха състарили лицето му и бяха сложили сребристите нишки в косите му. Запитах се дали предвид множеството си провинения и аз не нося подобно изражение. Запитах се дали бих могла някога да му призная какво бях сторила на един невинен моряк заради неговото спасение.

— А после? — изрекох на глас.

— Трябваха ми три часа, за да измъкна ключовете изпод тялото му, и всеки миг от тях бе изпълнен с ужас, че надзирателите всеки момент ще се сменят и ще ме отведат на бесилото. Но още преди зазоряване бях свободен и се отправих директно към „Санта Кроче“. Сварих ги тъкмо в началото на техния ден. Малахий ме пусна, запътих се право към ботаническата градина и брат Никодим ме скри за няколко седмици. Каза ми, че си му писала — между другото, поздравявам те заради новопридобитите ти умения в писането!

Тук вече се усмихна истински и пак стана старият брат Гуидо, за когото четенето и писането бяха всичко. Аз пък се изчервих, нищо че това не ми беше навик. Обаче бях напълно безсилна пред комплимента на единствения човек, на чието мнение държах.

— Така разбрах къде се намираш — продължи той. — Брат Никодим ме изведе от града, предрешен като негов асистент за една медицинска мисия до Мантуа. Там се присъединих към група францисканци, тръгнали за Тренто на религиозен диспут. В подножието на планината се отделих от тях, а добрите братя ми подариха муле, с което да се придвижвам. Стигнах до Местре, намерих лодка и така пристигнах във Венеция. Там обаче отседнах на остров Джудека в компанията на едни йезуити, които строяха църква. В замяна на труда ми ме приютиха и така през почивните си дни можех да те следя.

Тук аз пак се изчервих.

— Ти си ме виждал във Венеция?

— Много пъти. Но навсякъде те придружаваше майка ти, никога не беше сама. Затова предположих, че карнавалът с разюздаността и маските си ще бъде най-добрата възможност за мен да се свържа с теб.

В това отношение поне мислите ни са били в синхрон. Вцепених се, като се сетих, че бях планирала да се възползвам от карнавала, за да избягам — в навечерието на същия ден, когато той е смятал да ме намери! О, Бонакорсо, значи саможертвата ти е била напразна! Бях неспособна да кажа каквото и да било, затова моят приятел продължи:

— И тогава те видях на площад „Сан Марко“. После дойде бурята и аз те последвах в базиликата. Когато те видях да оглеждаш конете, разбрах, че трябва да си намерила нещо. Спомних си какво бяха казали Седемте в Рим — че Флора държи тайната и че имало някаква карта. Затова реших, че трябва да си открила картата, за която говореха те, но тогава имах възможност само да те предупредя да я скриеш и че ще те чакам в Милано. Защото, благодарение на размислите си в затвора, вече знаех, че образът на Ботичели символизира Милано (как се сетих, ще ти обясня по-късно). Обаче не можех да отгатна смисъла на образа на Зефир. Да разбирам ли, че и ти си имала сходни просветления във Венеция?

Вече беше мой ред. Разказах му за живота си във Венеция, разказах му историята на майка ми, моята собствена история за бебето в бутилка. Разказах му и за баща си, и за синьор Кристофоро, за венецианското си обучение и какво бях научила от него. Единствената подробност, която му спестих, беше опитът ми за бягство и съдбата на Бонакорсо Нивола — все още не бях готова да споделя с някого тази потресаваща истина. Но пък не пропуснах да обясня, при това с немалка доза гордост, връзката между трийсет и двете рози и компаса, Както и розата на ветровете, която пък ме отведе до коня Зефир.

Докато ме слушаше, той неколкократно се плесна по челото, възкликвайки: „Ама, разбира се!“, а накрая направо се ухили.

— Всички до една морски аналогии, подходящи за града държава Венеция! Значи съм вървял по грешен път — и в затвора, и в ботаническата градина. Разглеждах единствено фигурата на Венеция, тоест на Хлорида, твоята… майка. Изобщо не ми хрумна, че останалите фигури биха могли да съдържат насоките за следващите градове — защото всички насоки за Неапол се съдържаха само в образа на Фиамета, а всички насоки за Рим — само в образа на Семирамида като Венера. И така нито за момент не ми хрумна, че насоките, съдържащи се в образа на Флора, трябва да се четат като Венеция.

— Колкото повече се доближаваме до истината, толкова по-хитър става Ботичели. — Като че ли изрекох нещо твърде безсмислено, но моят приятел очевидно схвана идеята.

— Напълно си права — кимна. — Двамата с брат Никодим се опитвахме да си припомним цветята, излизащи от устата на Хлорида. Да си призная, без картината пред нас си беше истинско изпитание.

— Аз също ги огледах — отбелязах аз. После извадих картината от пазвата си, развих я и я затиснах радостно, както правехме някога и както не се бях надявала, че отново ще правим. Главите ни почти се докосваха. Поставих пръст върху цветята, излизащи от устата на Хлорида, и започнах да изброявам гордо: — Фиордализо, анемона, окиченто и роза. Но тъй като не зная латинските им наименования, а само тосканските, не успях да съставя никаква дума от тях.

— Значи все пак сме налучкали донякъде. С брат Никодим бяхме напълно сигурни за розата — Rosa centifolia. Що се отнася до метличината, или фиордализо, както я наричаш ти, на латински тя е Centaurea cyanis, а анемоната е Anemone nemerosa. Окичентото пък, което е известно още като стоочка или зеленика, на латински е Vinca.

— Майко Божия! Че този сбор от букви е дори още по-проблемен и от предишния! — възкликнах аз и изброих буквите, показвайки гордо новите си умения.

— А може би истинското значение е най-простото — че има четири вида цветя, както и четири ветрове. Най-вероятно това е друг от знаците, който те е навел на мисълта за розата на вятъра или четирите коня, които увенчават базиликата във Венеция.

Лично аз не бях особено убедена — струваше ми се твърде просто за Ботичели, който се бе доказал като истински дявол на шифрите. Обаче брат Гуидо не беше приключил с размислите си.

— Между другото, брат Никодим допълни, че сред народа окичентото е познато също и като „цветето на смъртта“. Оттук бихме могли да си направим заключение, че Хлорида вероятно има някакви зли намерения и че начинанието й вероятно ще доведе до нечия смърт, а защо не и до смъртта на мнозина.

Потреперих, припомняйки си за пореден път злочестия Бонакорсо Нивола. И въобще не бих се изненадала, ако онази зла кучка, майка ми, излезе от всичко това с ръце, оцапани с кръв.

— Може би значението ще стане ясно по-късно, както стана с аналогията с компаса — рекох.

— Може би. Но дори и без дешифрирането на тези цветя ние пак имаме още два града освен Венеция. И дори без да сме разчели посланието им, вече разполагаме с картата! — завърши триумфално той. — Хайде, дай да я видим, защото не разполагаме с много време.

— Добреее — изрекох много бавно. — Не ми се ще да попарвам ентусиазма ти, обаче този дървен свитък не е онова, което си мислиш. Непрекъснато говориш за карта. Обаче това не е карта — или най-малкото от онези, които съм виждала. А ти гарантирам, че във Венеция се запознах с доста карти, дори ги изучавах! — Благодарение на синьор Кристофоро.

— Глупости! — махна с ръка той. — Дай да я видя!

— Хубаво — свих рамене, измъкнах дървената пръчка и я поставих в ръцете му. Той огледа всички чудати знаци и драскулки и се смръщи. После обаче очите му светнаха. — Ама, разбира се! Трябва да е куха! Подобни неща обикновено съхраняват документи!

Като че ли на мен не ми беше хрумвало. Усетих надигането на добре познатото ми раздразнение, но същевременно за мен бе облекчение да знам, че всички черти у моя приятел, които някога ме бяха ядосвали, са си точно толкова живи, колкото е и той. Той заоглежда ръбовете, обаче аз нищо не казах — нека се увери сам.

— Хммм… Не е кухо.

Замълчах самодоволно. Сякаш, след като бях носила този дървен свитък като трета ръка в продължение на два пъти по седем дни и нощи, в него би могло да има нещо, което не знам.

— Дааа — промърмори той. — Само един странен знак тук.

— Къде? — извиках аз.

— Ето тук!

Сега вече не можех да не му отдам дължимото, защото аз не бях забелязала никакви знаци. А ето че върху една от плоските основи се виждаше следното: „S“.

— Прилича на змия — промърморих.

— Или на буква.

— Буква за какво?

— Седем? Сфорца? — предположи той.

— А може би „Сигизмунд“? — допълних.

— Кой? — изгледа ме неразбиращо брат Гуидо.

Сега ученикът се превърна в учител. Заразказвах му за пътуването ни до Болцано и за Сигизмунд, белокосия крал на Алпите, чиито чувства към майка ми се люшкаха между любовта и омразата, за планината, пълна със сребро, и за пръстена на палеца му.

— Но, разбира се! — възкликна накрая приятелят ми. — Отдавна имах усещането, че фигурата на Зефир трябва да символизира град високо в планината, но трябва да призная, че имах предвид по-скоро Тренто, който има огромно политическо значение за полуострова като център на редица религиозни събори. И аз като теб виждах в синия цвят аналогия със студа, а във височината на образа — надморската височина. — Е, аз не бих се изразила точно по този начин, но приех с благодарност комплимента, който последва: — Браво на теб! И там си научила за ролята на ерцхерцога във всичко това, така ли?

Тук му разказах за разговора, който бях подслушала, както и за полунощното ми пътешествие в мините. Той не направи никакъв коментар относно необмисленото ми приключение, а предпочете да продължи по същество.

— Е, тук поне всичко е ясно. Седемте очевидно са решили да започнат сеченето на свои собствени монети, използвайки като образец английската монета с ангела (която е златна), но в сребърна версия. Все пак районът на Сигизмунд, а и всички земи на Хабсбургите, изобилстват на сребро. Сигурно затова Зефир е със сребърни криле — все пак става въпрос за сребърен ангел.

Оставих го да обере лаврите за нещо, за което и аз самата се бях сетила — сърце не ми даваше да скършвам ентусиазма му, докато ми обясняваше нещата, които бях чула по време на планинското си пътешествие и които не бях разбрала напълно.

— Както вече си се досетила, Дзека е прочутият монетен двор на Венеция. Наред с редица други предимства, твоят роден град притежава и най-добрите секачи на монети в целия свят. А прякорът на ерцхерцога — „Мюнцрайхе“, означава „богат на монети“. След като знаем колко сребро има там, очевидно ти си била в една от самите сребърни мини.

— И аз така мисля. Освен това взех една от монетите, които тогава отсякоха — допълних леко наперено.

— Браво! Покажи ми я!

Бръкнах в единия ръкав, а после в другия. Но монетата беше изчезнала.

— Мамка му! — възкликнах, но веднага се усетих и го погледнах изпод клепки, очаквайки обичайното порицание. Но такова не последва. Тогава се сетих, че в армията на Мавъра той сигурно е чувал далеч по-неприлични ругатни. — Но тя беше тук! Шибана, гадна работа! Сигурно съм я изгубила някъде.

Бях съвсем искрено вбесена на себе си — тази монета беше не само важен елемент от мозайката, но и все още не забравила навиците си на проститутка, бях решила да я похарча при първа възможност.

— Не се ядосвай толкова! — успокои ме той. — Просто ми я опиши. Спомняш ли си как изглеждаше?

— Естествено. От едната страна беше профилът на Лоренцо Великолепния, с лаврови клонки на главата, обаче подредени като слънчеви лъчи в стила на Сол Инвиктус.

— Както и може да се очаква — кимна той. — А от другата?

— Само една дума. Тя… аз… — думата бе излязла напълно от главата ми.

— Е? — извика той.

— Не ми викай! Плашиш ме и така ми е още по-трудно да си спомня! — обадих се жалостиво. Да, нямаше никакъв смисъл. Прочетена веднъж и изгубена сред песента на колелетата, докато се унасях в сън, думата бе безвъзвратно изгубена.

Брат Гуидо скочи на крака и започна да крачи из стаята с блеснали очи. Беше бесен, но не на мен.

— Гибелен, зловреден съюз! — занарежда. — Но какво толкова планират? Възможно ли е Седемте да възнамеряват да навлязат в планините в северната и източната посока на Зефир и да превземат земите на Хабсбургите? Да не би да искат да свалят императора, да подчинят Свещената римска империя и да си изградят собствена?

Версията изглеждаше напълно разумна — ако не беше един важен довод.

— Но императорът на Свещената римска империя също е в заговора! — напомних му аз. — Когато подслушвах разговора между Сигизмунд и майка ми, ерцхерцогът каза, че братовчед му, императорът, е дал на майка ми разрешение за свободно преминаване през планините и й е гарантирал, че няма да бъде нападана от никого в земите на Хабсбургите! Има и още едно нещо — когато онази нощ в сребърната мина изковаха първата успешна монета, Сигизмунд я взе, за да я даде на императора! От всичко това следва, че императорът със сигурност знае за Седемте и е дал благословията си за техния заговор! Значи от тази трънка няма да излезе заек!

— Напълно си права. Но и няма никакво съмнение, че в най-скоро време войната ще почука на нечия врата. Тук ми позволи да продължа разказа за приключенията си. Пристигнах в Милано заедно с един търговец, като негов капелан. При портите на града се разделихме. Там видях съобщение, призоваващо младежта на града да се запише в новата армия, която се събира в Кастело Сфорцеско. Така пристигнах в замъка, за да се запиша, и въпреки одеждите на францискански послушник, които носех, никой не ми зададе никакви въпроси. Дадоха ми тази мантия, този меч, както и този шлем с визьор. — Показа придобивките си. — Не ме питаха нито къде съм роден, нито какво съм правил, нищо, че забелязаха знака, с който жигосват всички, лежали в „Барджело“. Ето, виждаш ли? — И показа вътрешността на китката си, върху която се виждаше отпечатана с нажежено желязо орнаментирана буква „Б“, около която плътта все още не се бе успокоила. — И аз не съм единственият. Жигосани, лунатици, мъже на расото — всички се надпреварват да се записват, за да се бият за Лудовико Сфорца „Мавъра“ и един бог знае още какво. Всички са предоволни със скромната войнишка заплата и откакто сме пристигнали, ежедневно се обучаваме да се бием до смърт. Тук съм вече цял месец и ти гарантирам, че Мавъра е истински магьосник — от сбирщина престъпници и съмнителни типове той ни превърна в ефективна, отлично тренирана пехота, напълно подготвена да води войната, планирана от Седемте — каквато и да е тя. — Хвана ръката ми, стисна я силно и извика: — И в името на Бога или Венера, или който там ръководи света, ние трябва да ги спрем! Хайде, ела! Да използваме оставащото ни време, за да огледаме фигурата на Милано. Надявам се той да ни подскаже каква е крайната им цел.