Марина Фиорато
Тайната на Ботичели (50)

Седма глава

Първият ден на пролетта изгря насред студ и ситен ръмеж.

Въпреки че бурята беше отминала, от мъгливия дъждец косата и дрехите ми продължаваха да подгизват — на мястото, където мечтата на Лоренцо бе умряла заедно с моята. Той бе мечтал за империя, аз — за любим. Една голяма мечта и една мъничка. И двете — мъртви.

Ала тук бе дошъл краят на не една и две мечти. Когато тръгнах по плажа в сребристото утро, зърнах стотици овъглени трупове на моряци, които морето изхвърляше на брега — някои генуезци, други неаполитанци. Поставих си зловеща задача — започнах да обръщам с крак всяко тяло, оглеждайки подпухналите лица, търсейки обичните черти на брат Гуидо. Сърцето ми казваше, че него го няма вече, обаче аз трябваше да бъда сигурна, отказвах да се предам. Краката ми буквално се вкочаниха от ледените води на прилива, но аз почти не забелязвах.

— Лучана! — провикна се нечий глас от другия край на брега. Извъртях се на пети, но беше синьор Кристофоро.

— Връщай се! Той не е там!

— Знам.

Той се приближи към мен, постави нежно ръка на рамото ми и рече:

— Накрая просто трябваше да запали лодката си, за да поддържа пламъка жив. Видях го как скача — нямаше друг избор — или морето, или да изгори. А после и всички ние скочихме. Но доколкото знам, той не можеше да плува.

— Не можеше — задавих се в сълзи аз.

— Хей, чуй ме! И много по-добри плувци от него загинаха през тази нощ! Пожарът, бурята — на хората им дойде в повече. На него също.

Погледнах го и попитах:

— А Бартоломео?

— Жив е. Но мнозина други бедни души не оцеляха — и тук, и в планината. Важното е обаче, че Генуа победи!

Стори ми се странна дума — победа. Защото всичко ми изглеждаше изгубено. Извърнах се отново към морето и се загледах в точката, където бях зърнала за последно брат Гуидо.

— Той каза ли нещо?

— Да. Каза: „А плявата Той ще залее с неугасващ огън“. Изкрещя това и скочи.

Кимнах. Напълно онемяла. Сигурно трябваше да бъда доволна, че в края си е цитирал Светото писание — миг преди срещата си със своя бог.

Но бих предпочела да бе изпратил някакво послание на мен.

Синьор Кристофоро ме хвана за раменете и кротко изрече:

— Лучана, той спаси хиляди хора! Той спаси моя град! Мисля, че… трябва да е бил много добър човек.

— Такъв беше — прошепнах и краката ми се подгънаха и аз се отпуснах безсилно върху ситните камъчета на плажа, победена от прилива на скръбта.

Синьор Кристофоро приклекна до мен и се загледа в морето. Тук-там, подобно на чудати айсберги, се носеха овъглените останки на корабите, но само за да потънат завинаги във водите на залива, помахвайки за последно с мачтите си. Много, толкова много изгорени кораби, скупчени на хоризонта като зимна гора.

— Дойдох да си взема сбогом с теб — рече той.

Погледнах го измъчено.

— И ти ли?

Той бе единственият приятел, който ми бе останал.

— Бях твърде дълго разделен от онези, които обичам. Ако тази нощ ме научи на нещо, то е, че е крайно време да видя сина си.

— Диего, нали?

— Запомнила си — усмихна се той.

Извърнах отново очи към морето, напред, отвъд останките от флотата, напред, към безкрайната синева.

— А после какво смяташ да правиш?

— Мисля, че сега, след услугата, която направих на града, дож Батиста може и да плати за един кораб с глупаци, не мислиш ли? А дори и да не го стори, няма значение. Ще се обърна към краля и кралицата на Испания.

— Вземи това от името на Венеция! — Бръкнах под мокрите си дрехи и извадих кесията с петдесетте дуката, която бях откраднала от майка ми. Изцъклените му очи се изцъклиха още повече, когато забеляза проблясъка на златото, чу дрънченето на монетите.

— А на теб няма ли да ти трябват? — попита.

Поклатих глава. Парите вече нямаха никакво значение за мен.

— Сега какво следва?

— Първо Португалия, а след това — Азорските острови, при баща ми и Филипа. И при малкия Диего.

Въздъхнах и въздишката ми бе поета от вятъра. Скърбях за всичко, което той има, а аз никога нямаше да имам.

— Не бих искала да те спирам — промълвих. — Върви да видиш съпругата и детето си. Любовта и семейството са единственото, което има значение на този свят. — А аз бях изгубила и двете само за една нощ.

— Тъкмо се канех да ти кажа същото. Майка ти те очаква в двореца на дожа.

— Майка ми ли? — Не се бях сещала за нея откакто брат Гуидо потъна във вълните.

— Да. Тя, баща ти и Лудовико Мавъра са пленени — доведоха ги в града призори. Сега са заложници на моя господар, докато не подпишат мирния договор, който писарите съставят точно в този момент.

— Ами дон Феранте?

— Обърна и побягна към къщи още когато пламна първият кораб.

— А Николо дела Торе? — Едва не се задавих от името.

— Кой?

— Господарят на Пиза.

Синьор Кристофоро сви рамене.

— Нямам вести за него. Защо?

— Няма значение.

Не бях в състояние да облека мислите си в думи, да му обясня ужасната ирония, че ако сега се върна към обичайния си живот, ще трябва да се омъжа за братовчеда на онзи, когото обичах и който завинаги изгубих. За братовчеда, който ще ми напомня всеки божи ден, че някога е живяло негово далеч по-добро копие. Че някога е живяло и ме е обичало. Жестокостта на тази ирония ме удари в гърдите като юмрук и си помислих, че всеки момент ще умра. Щеше ми се да можех.

— Когато си готова, по-добре се върни при майка си. Ти си първият човек, за когото тя попита. Дори не мислеше за собствената си безопасност. Мисля, че те обича, Лучана. Вярно е, че тя е лъвица, но пък ти си детето на лъвицата!

Усетих как ме целува по челото.

Нямах сили да го погледна. Нямах сили да повдигна уморената си глава.

— Бог да е с теб! — каза той.

— И с теб — прошепнах аз.

Обаче той вече бе поел към пристанището и вятърът грабна думите ми и ги запрати далече от него.

* * *

Нямам представа колко съм стояла върху студените камъчета. Приливът настъпваше и запращаше в краката ми дъски и вързопи с платнища. Накрая предателското слънце благоволи да пробие облаците и да ме изсуши, и да стопли камъчетата под краката ми. Започваше един прекрасен ден.

Скоро трябваше да избера дали да остана и да потъна, или да се изправя и да живея. Надигнах се бавно и докато се изправях, усетих как пергаментът под корсажа ми ме одраска. Копието на „Примавера“, с което открих любовта на живота си, за да я изгубя наново. Извадих го и го захвърлих в морето колкото навътре успях, а после се обърнах към сушата, за да не знам къде се е приземило. Вече не ми трябваше. Обаче приливът отказа да ми позволи дори това. Пергаментът се върна при мен, подгизнал и сгърчен като суха скумрия, и буквално се залепи на мократа ми обувка. Загледах се в него, увит около обувката ми, и се сетих, че това е последното нещо, което двамата бяхме докосвали заедно — единственото общо нещо, което някога бяхме имали. Може би някой ден щях да събера сили отново да го погледна. Спасих картината от прилива, преди морето окончателно да си я поиска — изцедих я като мокро пране, а после се обърнах по посока на двореца на дожа просто защото не знаех къде другаде да отида.

Възможностите ми бяха крайно ограничени. Бих могла да остана и да работя по улиците на Генуа — да се чукам с моряците, докато накрая стана твърде стара, за да ме искат. „През лятото — супа и слива“ — припомних си мрачно познатата поговорка. Бих могла също така да се възползвам от рожденото си право и да си взема за съпруг един безхарактерен финочио — като червея, нахлуващ в хубавата ябълка. Или просто да умра от собствената си ръка и да се срещна с брат Гуидо в отвъдното. Само дето, въпреки манастирското си образование, не бях много сигурна дали вярвам в задгробния живот. А дори и да вярвах, монахините не забравяха да ми повтарят, че самоубийците отиват право в ада. И тъй като брат Гуидо, който умря като Христос, спасявайки хиляди други, със сигурност вече е отишъл на небето, щяхме да бъдем разделени дори във вечността. Надявах се брат Гуидо вече да се забавлява с ангелите, в които съвсем наскоро пак бе повярвал.

Влага изпълни очите ми и аз едва не се изгубих в града. Разминавах се с безброй семейства, поели към църквите за литургия, нетърпеливи да благодарят за ориста, която им се бе разминала. Даже и камбаните звучаха весело, призовавайки вярващите към храма. Аз бях единствената жива душа по улиците, която не се усмихваше — дори гледката на жените и децата, които бяхме спасили, не бе в състояние да стопли леденото ми сърце. Накрая успях да се добера до огромния палат на черно-бели ивици, с огромните порти и осъзнах, че в мига, в който почукам на вратата, ще съм направила избора си.

Повиках стражата и приех съдбата си.

Бях поканена с огромни почести в просторна приемна. Чувствах се като Савската царица. Очевидно славата ми вече се бе разнесла и градът усещаше, че ми е задължен. Изпълних се със странно чувство за вина, когато охраната и прислугата започнаха да ми целуват ръка, защото знаех, че не аз заслужавам тази благодарност. Други заслужаваха да им благодарят и да ги възхваляват, други, които вече ги нямаше. Настаниха ме в златен стол, поднесоха ми голяма чаша вино и ме помолиха да почакам — дожът съвсем скоро щял да ме приеме.

Малко след това вратата отново се отвори и срещу мен седна друг височайши персонаж от тази драма, също да чака благоволението на дожа. За него обаче нямаше нито златен стол, нито бокал. Само окови около ръцете.

Вратата пак се затвори и за няколко кратки, невероятни мига аз останах насаме с Лоренцо Медичи.